Сенките

53

МНОГО БАВНО, СЕЛЕНА ВЪРВЕШЕ ПО ТУНЕЛА КЪМ ТРЕНИРОВЪЧНИЯ център. Трябваше просто да поставя единия крак пред другия, от подножието на стъпалата, водещи в подземния коридор, до вратата на склада. Всеки път когато се налагаше да въведе код или да мине през някоя врата, тя очакваше да промени решението си. Да размисли. Да се обърне и да поеме обратно.

Вместо това не само стигна в кабинета на Тор, но и излезе през стъклената му врата и се озова в бетонния коридор от другата страна.

Клиниката бе на трийсетина метра и преди да отиде до нея, тя имаше куп други възможности - стаи за вдигане на тежести, фитнес, съблекални.

Краката й не спряха пред нито една от тези врати. Не, те я отведоха право до мястото, където се бе зарекла никога да не се върне доброволно.

Почукването й беше тихичко - възможност да не й отговорят, защото вътре нямаше никого (ура!), бяха заети да помагат на някого другиго (тъжно, но все пак - облекчение) или прекалено погълнати от работата си, за да я чуят (като да оставиш гласова поща на някого, с когото и без това не искаш да говориш). Доктор Джейн й отвори. И се сепна изненадано.

- Селена, здравей.

Селена вдигна неловко ръка.

- Здрасти.

За миг се възцари мълчание, а после доктор Джейн каза:

- Просто се отбиваш да ме видиш или имаш нужда...

- Сигурно си страшно заета.

- Всъщност след като три дни не съм мигнала, тъкмо си наваксвам с медицинските доклади. - Тя се отдръпна настрани. -Влез, ако искаш.

Селена се стегна. Прекрачи прага. Отчаяно се опита да не поглежда към кушетката за прегледи.

В това време доктор Джейн се настани на едно кръгло столче, уви бялата престилка около себе си и кръстоса крака. Отдолу носеше сини болнични дрехи и червени чехли. Тъмнозелените й очи бяха угрижени.

Селена тръгна из стаята, ала накъдето и да се обърнеше, виждаше единствено шкафове от неръждаема стомана и стъкло, пълни с инструменти за мъчения. Смутена, тя погледна към вратата, която се затваряше бавно и безшумно.

Като капака на ковчег.

- Тъкмо се канех да се пораздвижа - каза доктор Джейн. -Искаш ли да се присъединиш към мен за няколко обиколки на спортната зала?

- О, господи, да. Благодаря ти.

Двете излязоха заедно и поеха по коридора, подминавайки стая след стая. Когато най-сетне стигнаха до целта си, доктор Джейн бутна тежката стоманена врата и запали осветлението.

- Знам, че е странно, но наистина обичам това място - каза тя. - Меденожълтия цвят на дървото и това, че навсякъде мирише на препарат за почистване на пода. Което е шантаво, защото ненавиждам химикали във въздуха и по предметите около мен.

Тя я поведе по края на баскетболното игрище и Селена бе сигурна, че нарочно върви бавно. Бяха стигнали до късата страна, минавайки под коша, и вече завиваха наляво, за да се насочат към трибуните, преди Селена да проговори.

- Мисля... - Очите й се наляха със сълзи и тя си даде сметка, че е ужасена.

- Разполагаме с всичкото време, от което се нуждаеш - меко каза доктор Джейн.

Селена си избърса очите.

- Страхувам се да говоря за това. Сякаш, ако го направя...

- Имаш ли някакви симптоми?

Не бе в състояние да говори. Но усети, че кимва.

-Мисля, че... да.

Доктор Джейн издаде неопределен звук, а после попита:

- Искаш ли да ми кажеш какви са те?

Селена протегна ръка, онази, която беше замръзнала върху бравата, и разпери пръсти. Докато ги свиваше и изпъваше, в главата й се гонеха въпроси: По-добре ли са? По-зле? Без разлика?

- Ръцете ти? - Когато тя само кимна, доктор Джейн попита: - Нещо друго?

Поне този път можеше да поклати отрицателно глава.

- Спомняш ли си дали при предишната криза имаше продроми?

- Какво означава това?

- Някакви предупреждаващи симптоми?

Селена отново избърса очите си и изтри ръце в панталона, който Трез бе смъкнал от тялото й едва преди час. Връхлетя я болка и й се прииска да се върне към онзи миг, към времето, преди болестта й отново да се бе обадила.

- Не знам. Не си спомням да съм забелязала нещо. Ала преди се опитвах да не обръщам никакво внимание на онова, което се случваше. Не исках да мисля за него. - Тя погледна към доктор Джейн. - Съжалявам, че не дойдох да ме видиш, нали се сещаш, след като...

Доктор Джейн махна с ръка.

- Господи, момиче, не се тревожи за това. Тук няма някакви строго определени правила и ти трябва да постъпваш както ти се струва правилно. Хората трябва сами да управляват живота си.

- Има ли нещо, което бихме могли да направим за мен? Нещо, което... би трябвало да сторим?

Лекарката дълго забави отговора си.

- Ще бъда откровена с теб.

Ясно. Нямаше какво да се направи.

- Ще ти бъда задължена.

- През последните четиресет и осем часа много от нас се опитаха да намерят решение. Мани се свърза с човешките си контакти. Аз разговарях с Хавърс. Рив се обърна към симпатите, а Ай Ем ми изпрати съобщение, че е проверил при с’хийб.

- И нищо?

- Хавърс бе запознат единствено със случаи на локализирани проблеми, като пристъпи на артрит, засягащи пръстите или коленете, таза или раменете. Нищо с толкова сериозни симптоми, засягащи целия организъм като при теб. Той лекува пациентите си с противовъзпалителни и обезболяващи и въпреки че е опитал дори някои от лекарствата на хората, не е постигнал никакъв напредък, когато става дума за превенция или лечение. Симпатите и сенките също не са запознати с този проблем.

Палиативни грижи¹⁴. Това бе най-доброто, на което можеше да се надява.

- Можеш ли да ми кажеш колко време ми остава?

Доктор Джейн поклати глава.

- Бих могла да проверя възпалителните ти маркери. Ала нямам с какво да ги сравня, а и доколкото разбирам, епизодите

настъпват много бързо. Това говори, че става внезапно, като земетресение.

Двете все така обикаляха залата, отиваха към далечния край, където имаше врата с надпис СТАЯ ЗА ЕКИПИРОВКА И ФИЗИОТЕРАПИЯ.

- Предполагам, че би трябвало да се върнем и да проверим моите... е, нали се сещаш. - Селена описа кръг във въздуха с ръка. - Възпалителни неща.

- Бихме могли, ако искаш. Според мен най-важното е да правиш това, което те кара да се чувстваш подкрепяна и спокойна.

- Добре.

Миг по-късно почувства как доктор Джейн взе ръката й и я стисна и когато погледна към нея, бе слисана от емоцията върху лицето на лекарката. Такава неприкрита тъга и болка, която стигаше толкова дълбоко.

Селена я накара да спрат.

- Вината не е твоя.

Тъмнозелените очи обикаляха залата, без да се спират върху нищо.

- Просто... искам да помогна. Искам да ти дам всички онези дълги години, които ти се полагат. Искам да живееш. И това, че не мога да намеря решение... Толкова съжалявам, Селена. Толкова много съжалявам... и ще продължа да се боря. Ще продължа да опитвам, да търся...

Като че ли бе най-естественото нещо на света да обвие ръце около лекарката и да я притисне до себе си.

- Толкова съжалявам - задавено каза доктор Джейн.

По-късно Селена щеше да си даде сметка...

...че това бе първото й сбогуване.

* * *

На майкен не й беше никак лесно да намери къщата. Планината не беше проблем. Източният склон - също. Миризмата на огъня не би трябвало да е проблем, защото дори когато беше в молекулната си форма, обонянието й беше силно, а едва ли имаше нещо по-ясно доловимо от пушек в есенна нощ. И все пак се бе оказало трудно. Беше пътувала във въздуха, търсейки, търсейки...

Съвсем малко я беше деляло от това, да се обърне и да поеме назад, докато в нея се разливаше болезнена тъга... ала в този миг вятърът бе донесъл мирис на пушек и тя го бе последвала, черпейки сили от него, приближавайки се към източника му.

И ето я и къщата, за която той й беше казал.

Беше се приближила до нея, оставайки в енергийната си форма, носейки се над обраслата земя. Заобиколила бе неголямата простичка постройка, за да се увери, че вътре наистина бе той и само той.

Приемайки физическите си очертания, тя се приближи до входа и почука, а когато не получи отговор, отвори вратата.

Той беше приклекнал до огъня и се грижеше за пламъците. В миг едрото му тяло се изправи и треперливата светлина зад него го обгърна като в аура.

Докато майкен прекрачваше прага, вятърът улови вратата и я затвори с трясък, който я накара да подскочи.

- В стаята беше студено - дрезгаво каза той. - Опитвам се да я постопля.

Достатъчно бе да го види, за да забрави напълно къде се намира. Би могла да бъде в пустинята, насред океана, на северния полюс и изобщо не би забелязала.

- Ела по-близо. - Той я повика с ръка. - До огъня.

Тялото й му се подчини без колебание, макар че отиваше при него, не при пламъците. А когато застана до него, той се поотдръпна, сякаш не искаше да я притеснява.

- Нека ти намеря нещо за сядане.

Преди да успее да му каже да не си прави труда, той се приближи до едно легло и вдигна дюшека отгоре му, заедно с няколко груби одеяла. Подреди ги грижливо и отново се отдръпна.

Сексът, който струеше от него, беше неустоим.

Колкото и хладнокръвен да се опитваше да изглежда, колкото и почтително да се държеше, майкен усещаше желанието му. И да, даде си сметка в този миг... именно затова бе рискувала толкова много, за да дойде тук.

Тя също го желаеше. Въпреки че това щеше да има опасни последици. Въпреки че беше безотговорно. Въпреки че нямаше никаква логика.

През целия си живот беше следвала правилата. Ала никаква отговорност, никой дълг не бе и наполовина така пленяващ, както той, а времето, което й оставаше дори за относителната свобода, с която разполагаше в момента, изтичаше.

Майкен се отпусна върху постелките, кръстосвайки крака под тежките си одежди.

- Ще седнеш ли до мен? Моля те.

- Сигурна ли си, че го искаш? - Извисяваше се над нея, а тъмното му лице поглъщаше игривата светлина.

- Да - прошепна тя.

Той се отпусна на колене, а очите му с натежали клепачи се плъзнаха по одеждите, които я покриваха от върха на главата до стъпалата.

- Ще ми позволиш ли да те видя? - попита с дрезгав глас.

Майкен преглътна мъчително. А после вдигна ръце към мрежичката, която закриваше лицето й... за да я задържи на мястото й.

- Боя се.

- От какво?

Ами ако не му харесаше онова, което щеше да види?

- Вече знам, че си красива - каза той, сякаш прочел мислите й.

- Откъде?

Той докосна масивните си гърди.

- Виждам те тук. Познавам те... тук. За мен ти си много красива, независимо как изглеждаш.

Давайки си мъчително ясно сметка за всичко, което не му беше казала за себе си, майкен прошепна:

- Ние не се познаваме.

- Това има ли значение за теб?

- Не.

- Нито пък за мен. - Той се намръщи и се загледа в огъня. -Последните няколко нощи, с всичко, което става покрай брат ми, наистина ми отвориха очите. Не искам да губя нито миг повече. Искам да живея, вместо да съществувам в тази неутрална зона, в очакване брадвата да се стовари върху главата ми.

- Брат ти... някога ще се върне ли в Територията? Чух, че... отказвал да изпълни дълга си, въпреки че кралицата се разпореди след края на траура...

Трябваше да спре. Притеснението беше прекалено силно. От нея се очакваше да отиде при своя мъж недокосната. А това нямаше да се случи.

Ала какво би могъл да й направи Помазаният? Това обвързване бе наложено насила и на двама им, а според традицията той бе на практика нейна собственост. Едно възражение от негова страна би било, все едно някой стол да се опита да възрази, че ще седнат отгоре му.

Ай Ем поклати глава.

- Никой не знае какво ще се случи, когато Трез изгуби Селена. А и честно казано, онази принцеса няма да иска това, което е останало от него, освен ако не си пада по некрофилия. Той ще бъде мъртъв, независимо дали диша, или е в гроба.

Майкен отпусна глава. През целия си живот знаеше за обвързването, което й предстоеше. То бе част от нейното възпитание, очакването, че Помазаният бе предопределен от звездите да бъде мъжът, от когото ще зачене... и че с него, чрез него тя щеше да се погрижи родът на майка й да продължи да властва над с’хийб.

Предначертано от свещените звезди.

Беше приемала отреденото й така, както бе приемала всичко в живота си - положението си, самотата, вечното усещане, че пропуска толкова много, без да има никаква вина или избор.

Тя се прокашля.

- Предполагам, че принцесата би го оставила да си отиде, стига да можеше. Не би искала никой да страда, особено някой, изгубил достойна жена.

- Познаваш ли я?

- Прислужвала съм й.

- Каква е тя? - Преди майкен да успее да отговори, той вдигна ръка. - Всъщност не искам да знам.

- Според мен тя би казала, че е точно толкова пленница, колкото и брат ти. Мисля, че тя също е затворничка на съдбата.

Той потърка лицето си.

- Това всъщност ме кара да не я мразя чак толкова. Предполагам, че никога не съм се замислял какво й е на нея.

- Тя е научила за съдбата си също като него. Не е избирала нищо от това.

Ай Ем се изсмя рязко.

- Може би двамата биха могли да кажат на кралицата да върви на майната си. Ако и двамата откажат да й играят по свирката, всичко би могло да приключи. Не че това ще спаси брат ми от загубата на любимата му.

- Ала звездите са предопределили техните съдби.

Тъмните му очи се обърнаха към нея.

- Наистина ли го вярваш? Искам да кажа, действително ли смяташ, че разположението на няколко безразлични планети на милион светлинни години от тук би трябвало да се използва като ръководство за живота на хората? Защото аз не го мисля.

- Така е от поколения насам - глухо отвърна майкен.

- Това не означава, че е правилно. Всъщност прави го още по-ужасно. Само си помисли колко много е било съсипано.

Гърдите на майкен се свиха, докато той изричаше на глас неща, за които тя си мислеше, откакто преди много години бе научила, че мъжът, с когото трябваше да се обвърже, бе намерил съдбата си толкова отблъскваща, че бе избягал от Територията под заплаха от смърт и изгнание.

- Стига приказки - заяви Ай Ем. - Не за това сме тук. Нали?

Очите, скрити зад мрежичката, се вдигнаха към неговите.

- Не, не сме.

Погледът му се плъзна по дрехите й, сякаш в ума си вече я събличаше.

Сърцето й отново задумка, дланите й се изпотиха.

- Трябва да знаеш, че никога не съм... че не съм...

- Нито пък аз.

Майкен потръпна. То бе по-силно от нея. Та той бе толкова мъжествен, толкова красив, толкова...

- Е, размисли ли? - процеди той. - Не е много секси, нали?...

- Как е възможно? - избъбри тя. - Та ти си огромен.

За миг се възцари мълчание. А после, без предупреждение, той отметна глава назад и се разсмя. Звукът бе толкова неочакван и пленителен, че майкен замалко да се дръпне отново назад.

Когато я погледна, Ай Ем се усмихна за първи път. И дъхът й спря.

- Това е най-хубавият комплимент, който някога съм получавал.

Майкен усети как се усмихва под мрежичката... ала после, когато той отново стана сериозен, тя стори същото.

Нямаше да има връщане назад, помисли си. Не си ли тръгнеше сега, преди да бе свалил качулката й, тя нямаше да си тръгне, преди да са го направили.

Ръцете й посегнаха към маската пред лицето й, решението й беше взето. Улови ръба на мрежичката и започна да я вдига. Сърцето й прескачаше от притеснение, но тя не спря. Планетите не биваше да ръководят избора на живите, нито останалото след мъртвите, помисли си, докато хладен въздух докосваше гърлото, челюстта... устата й.

Тя сама избираше това.

Сама избираше него.