То

1.

Бил пристига пръв. Сяда на едно от креслата с извити облегалки край входа на читалнята и гледа как Майк изпровожда последните окъснели посетители — стара дама с куп готически романи, мъж с огромен исторически том за Гражданската война и мършав юноша, който търпеливо чака с книжка в ръка — както личи от етикета в горния ъгъл на найлоновата подвързия, книжката е от особено търсените и се дава само за седмица. Бил забелязва без изненада или самодоволство, че това е най-новият му роман. Вече нищо не може да го изненада, а самодоволството е просто вяра в една реалност, която в крайна сметка се оказва безплоден сън.

Красива девойка с грамадна златна безопасна игла на шотландската поличка (Господи, от години не съм виждал безопасна игла, мисли си Бил, пак ли излизат на мода?) пуска в ксерокса монета след монета и копира вестникарски изрезки, хвърляйки погледи към старинния часовник с махало зад бюрото на библиотекаря. Звуците наоколо носят оная позната, спокойна библиотечна мекота: подметките на читателите скърцат приглушено по червено-черния линолеум; часовникът с равномерно тиктакане отпраща секундите към вечността; ксероксът мърка като доволен котарак.

Юношата пъхва под мишница романа от Бил Денброу и тръгва към копирната машина, където девойката вече е приключила и бърза да си подреди листовете.

— Можеш да оставиш изрезките на масата, Мери — обажда се Майк. — Аз ще ги прибера.

Момичето го озарява със сърдечна усмивка.

— Благодаря, мистър Хенлън.

— Лека нощ. Лека нощ, Били. Прибирайте се право у дома.

— Торбалан ще те спипа, ако… не се… пазиш! — подвиква мършавият Били и със собственически жест прегръща момичето през тънката талия.

— А, не ми се вярва да му хареса чак толкова грозна двойка — усмихва се Майк, — но все пак внимавайте.

— Ще внимаваме, мистър Хенлън — сериозно отвръща девойката, после с тих кикот щипва приятеля си по рамото. — Идвай, торбаланец такъв.

Кискането я преобразява от симпатична и умерено съблазнителна гимназистка в невръстно девойче, надарено с буйната и малко тромава пъргавина на жребче — такава бе някога единайсетгодишната Бевърли Марш… и докато двамата отминават към изхода, Бил е потресен от нейната хубост… ала изпитва и страх; иска му се да каже на юношата с най-сериозни думи, че трябва да се прибира само по осветените улици и в никакъв случай да не се озърта, ако някой го заговори.

На скейтборд не можеш да внимаваш, мистър, отеква в главата му призрачен глас и Бил се усмихва с печалната усмивка на възрастен мъж.

Гледа как момчето отваря вратата пред момичето. На излизане към вестибюла двамата се притискат един до друг и Бил е готов да се обзаложи на целия приход от книжката, която момчето стиска под мишница, че преди да се озоват на тротоара, мършавият Били ще си открадне една целувка. Голям глупак ще си, ако не го сториш, мой човек, мисли той. А сега я изпрати до вкъщи жива и здрава. За Бога, изпрати я жива и здрава!

— Ей-сега идвам, Шеф Бил — обажда се Майк. — Само да попълня картоните.

Бил кимва и прехвърля крак върху крак. Книжната кесия в скута му тихичко шумоли. Вътре има половинка бърбън и му се струва, че никога през живота си не се е нуждаел толкова отчаяно от една-две чашки алкохол. Майк сигурно ще намери лед или в краен случай студена вода… а както е тръгнало, и без вода може да мине.

Мисли си за Силвър, подпрян до стената в гаража на Майк. А сетне мисълта му най-нормално отскача към деня, когато се събраха в Пущинака — всички освен Майк — и всеки повтори разказа си: за прокажения под верандата; за мумията на леда; за кръвта в мивката; за мъртвите момчета от Водонапорната кула; за оживелите снимки и за върколака, който преследва деца по пустите улици.

Сега си спомня, през онзи ден в навечерието на Четвърти юли бяха навлезли по-навътре из Пущинака. Над града тегнеше жега, но в гъстата сянка по източния бряг на Кендъскиг беше прохладно. Спомня си, че наблизо стърчеше един от ония бетонни цилиндри и отвътре долиташе тихичко бръмчене — съвсем като мъркането на ксерокса преди малко. Спомня си още, че след последния разказ всички втренчиха погледи в своя Шеф Бил.

Искаха той да им каже как да постъпят сега, какво да предприемат, а той просто не знаеше. И от това го обземаше отчаяние.

Бил гледа как огромната сянка на Майк танцува по тъмната дъбова ламперия на стените и изведнъж го изпълва увереност: на онзи 3 юли не знаеше, защото тогава още не бяха затворили кръга. Кръгът се затвори по-късно, в изоставената кариера отвъд бунището, където Пущинакът съвсем се стесняваше и човек лесно можеше да се измъкне наляво — към Канзас стрийт, или надясно — към Мерит стрийт. Днес горе-долу на същото място минава магистралата. Кариерата нямаше име; беше стара, порутена, обрасла с храсталаци и бурени. По дъното все още се търкаляха купища боеприпаси — предостатъчно за апокалиптичния бой с камъни.

Ала преди това, на брега на Кендъскиг, Бил не знаеше какво да каже — какво всъщност искаха да им каже. И какво искаше той да им каже. Спомня си как прехвърляше поглед от лице на лице — Бен, Бев, Еди, Стан, Ричи. Спомня си музиката. Литъл Ричард. „Умп-бумп-а-лумп-бумп…“

Музика. Тиха. И слънчеви зайчета в очите му. Спомня си слънчевите зайчета, защото

2.

се подпираше на едно дърво и транзисторът на Ричи висеше под най-долния клон. Макар че бяха на сянка, слънчевите зайчета откъм реката падаха върху хромираната рамка и отскачаха право в лицето на Бил.

— М-махни го т-туй чу-у-удо, Ръ-ръ-ричи — каза той. — Ще ми изгъ-гъ-гори о-очите.

— Дадено, Шеф Бил — веднага отвърна Ричи и без дори да си помисли за майтап, смъкна транзистора от клона. Изключи го и Бил недоволно се намръщи; наоколо изведнъж увисна глуха тишина, нарушавана само от ромона на вода и тихия бръм на каналните помпи. Всички погледи бяха впити в него и му се искаше да им кресне да си намерят друго зрелище — ама че сеирджии се извъдили!

Но знаеше, че не може да го стори, защото те просто чакаха да им каже какво ще правят. Бяха стигнали до ужасното знание и Бил трябваше да ги научи как да го използуват. Защо аз? — искаше му се да изкрещи, ала и сам разбираше. Защото волю-неволю бе поел тази длъжност. Защото беше човекът с идеи, защото незнайният ужас бе отнесъл брат му… и най-вече защото по някакъв тайнствен, неразбираем докрай начин се бе превърнал в Шеф Бил.

Погледна към Бевърли и побърза да извърне глава от спокойната вяра в очите й. Щом видеше Бевърли, изпитваше странно чувство ниско в корема. Сякаш нещо пърхаше там.

— Не мо-ххо-ожем да идем в п-п-полицията — каза той най-сетне. Гласът му звучеше прекалено високо и дрезгаво. — Не мо-ххо-ожем да к-кажем и на р-р-ро-о-дителите си. Освен… — Той се озърна с надежда към Ричи. — К-какво ще ре-ххе-ечеш за в-вашите, очиларко? И-ххи-зглеждат с-свестен на-на-народ.

— Добри ми чоуече — заяви Ричи с Гласа на Камериера Тудълс, — тий очеуидно не разбиъ нищо за май матър енд патър. Те…

— Говори човешки бе, Ричи — обади се Еди иззад Бен. Беше седнал там по простата причина, че Бен хвърляше солидна сянка. Лицето му изглеждаше дребно, сбръчкано и изплашено — старческо лице. Здраво стискаше инхалатора в юмрук.

— Те ще решат, че съм право за „Джунипър хил“ — каза Ричи.

Днес Ричи си носеше старите очила. Предния ден, докато излизаше от млечния бар с фунийка фъстъчен сладолед, зад гърба му изникна Гард Джагърмайер, старо приятелче на Хенри Бауърс. „Пу за мен!“ — ревна дангалакът, който тежеше поне с двайсет кила повече от Ричи, и го блъсна с все сила. Ричи отхвръкна в канавката, губейки при катастрофата сладоледа и очилата си. Лявото стъкло стана на сол и майка му вдигна страшна аларма, без да се вслушва в подробните обяснения.

„Знам само, че не спираш да щурееш — викна тя. — Кажи си правичката, Ричи, мислиш ли, че очилата растат по дърветата и можем да ти наберем нови щом счупиш старите?“

„Ама онова голямо момче ме блъсна, мамо, дойде отзад и ме блъсна…“ — обясняваше Ричи, готов да се разплаче. Неразбирането на майка му изглеждаше далеч по-мъчително, отколкото унижението да бъде съборен в канавката от Гард Джагърмайер, който беше толкова тъп, че даже не си направиха труда да го оставят на лятно училище.

„Не искам да слушам — твърдо каза Маги Тозиър. — Като видиш татко си да се прибира грохнал от умора след три нощи работа до късно, седни и си помисли, Ричи. Помисли си.“

„Ама…“

„Стига толкова, казах.“

Гласът й звучеше рязко и категорично. Даже по-лошо — май беше готова да се разплаче. После тя излезе от кухнята и засили звука на телевизора в хола. Ричи остана да се свива тъжно край масата.

Именно този спомен го накара отново да тръсне глава.

— Нашите не са лоши, но за нищо на света не биха приели подобна история.

— Ами ако по-о-отърсим дръ-други д-деца?

След години Бил щеше да си припомни как всички се огледаха, сякаш търсеха още някого.

— Кой? — запита недоверчиво Стан. — Освен вас не знам на кого бих се доверил.

— Все па-па-пак… — тревожно изрече Бил и всички замлъкнаха, докато той се чудеше какво да им каже.

3.

Ако някой го попиташе, Бен Ханском би казал, че от целия Клуб на Неудачниците Хенри Бауърс мрази най-силно него — заради онзи ден, когато двамата се сгромолясаха от Канзас стрийт по сипея над Пущинака, заради другия ден, когато заедно с Ричи и Бевърли избягаха от засадата край „Аладин“, а най-вече защото с отказа си да му помогне на контролното Бен прати Хенри на лятно училище и му навлече свирепия бащин гняв на смахнатия Бъч Бауърс.

Ако някой попиташе Ричи Тозиър, той би казал, че Хенри мрази най-силно него — заради успешното измъкване от потерята в универмага.

Стан Юрис би казал, че Хенри мрази най-силно него, защото е евреин (когато беше в трети клас, петокласникът Хенри веднъж се зае да му разтрива лицето със сняг и не го пусна, докато окървавеният Стан не се разпищя като луд от болка и страх).

Бил Денброу би казал, че Хенри мрази най-силно него, защото е мършав, заеква и се облича спретнато („Гъ-гъ-глей го тоя ш-ш-шибан же-же-_ЖЕНЧО_!“ — провикна се Хенри, когато Бил дойде с вратовръзка на училищния празник през април; още същия ден вратовръзката бе смъкната и запокитена върху едно дърво на Чартър стрийт).

Хенри наистина люто ненавиждаше и четиримата, ала момчето, което заемаше първо място в личната му класация на омразата, даже не знаеше за Неудачниците през онзи юлски ден; беше едно негърче на име Майкъл Хенлън и живееше има-няма на половин километър от занемарената ферма на Бауърс.

Бащата на Хенри беше точно толкова смахнат, колкото говореха злите езици. Казваше се Оскар Бауърс, но всички му викаха Бъч. Бъч Бауърс свързваше целия си финансов, телесен и духовен упадък със семейство Хенлън и по-специално с бащата на Майк. Както често разправяше на Хенри и малцината си приятели, Уил Хенлън го вкарал в затвора заради някакви скапани пилета. „Искаше да вземе пари от застраховката, затуй го направи — казваше Бъч, оглеждайки слушателите със зловещ пиратски поглед, сякаш само чакаше някой да му възрази. — Намери си лъжесвидетели и ме оставиха без кола тия гадове.“

„Кои бяха гадовете, тате?“ — запита веднъж осемгодишният Хенри, пламнал от гняв срещу неправдата, сторена на баща му. Обещаваше си щом порасне да намери лъжците, да ги намаже с мед и да ги върже над мравуняк, също като в уестърните, дето ги прожектираха всяка събота в „Бижу“.

И тъй като синът му беше неуморен слушател (ако някой го запиташе, Бъч би заявил, че така и трябва да бъде), Бауърс Старши ден след ден изливаше в детските уши вечната ария на омразата и лошия късмет. Обясняваше на момчето, че негрите са глупави по природа, но сред тях се срещат и хитреци — те мразят от дън душа всеки бял мъж и мечтаят да катурнат в плявата всяка бяла жена. Може и да не е било само заради застраховката, казваше Бъч; може би Хенлън му е трупнал умрелите пилци на гърба, за да се отърве от работливия съсед. Както и да е, сторил го — лепнал му вината като лайно на чаршаф. А после домъкнал от града цяла тайфа негролюбци да лъжат и да заплашват Бъч със затвор, ако не плати на черната маймуна. „И защо не? — питаше Бъч ококореното мърляво хлапе, което го слушаше със затаен дъх. — Защо не? Аз бях само един скромен войник, дето си е проливал кръвта за родината. Таквиз като мен с лопата да ги ринеш, ама той беше единствената черна мутра в цялата област.“

След тая история с пилетата му тръгнало все наопаки — първо изгърмял тракторът; после хубавата брана се строшила на северната нива; излязла му пришка на врата, възпалила се, срязали я, ама пак се възпалила и трябвало да ходи на операция; негърът се замогнал за негова сметка, взел да подбива цените и Бъч останал без купувачи.

В ушите на Хенри звучеше само една песен: негърът, негърът, негърът. За всичко беше виновен негърът. Негърът имаше бяла двуетажна къщичка с нафтово отопление, а Бъч се свираше с жена си и хлапето в прогнила паянтова барака. Негърът беше виновен, когато Бъч не изкара пари от фермата и трябваше да се хване на работа като секач. Негърът беше виновен задето им пресъхна кладенецът през 1956 година.

След пресъхването на кладенеца десетгодишният Хенри взе да подхранва кучето на Майк, мистър Чипс, с оглозгани кокали и обелки от салам. Не мина много време и Чипс свикна да дотичва с размахана опашка още от първото повикване. Когато кучето напълно престана да се бои, Хенри му поднесе половин килограм кайма, смесена с отрова за насекоми. Отровата бе намерил под сайванта; за каймата бе пестил цели три седмици.

Мистър Чипс изгълта половината месо и се поотдръпна.

— Хайде, дояж си манджата, Маймунско псе — рече Хенри.

Мистър Чипс завъртя опашка. Хенри го наричаше така от самото начало и кучето бе решило, че това му е второ име. Когато започнаха болките, Хенри извади парче въже и върза мистър Чипс за една брезичка, та да не избяга при стопаните си. После седна на припек, подпря брадата си с длани и зачака кучето да умре. Агонията трая дълго, но Хенри си прекара чудесно. Накрая мистър Чипс взе да се гърчи и по челюстите му изби зеленикава пяна.

— Хареса ли ти, Маймунско псе? — запита Хенри, а то завъртя мътни очи натам, откъдето долиташе гласът, и се помъчи да размаха опашка. — Хареса ли ти манджата, помияр дрислив?

Когато кучето умря, Хенри свали въжето, прибра се и разказа на баща си какво е сторил. По онова време Оскар Бауърс вече беше съвсем луд; една година по-късно жена му избяга, след като я беше потрошил от бой. Хенри трепереше пред баща си и понякога го мразеше жестоко, ала и го обичаше. А през онзи следобед имаше чувството, че най-сетне е открил ключ за сърцето на стария, защото Бъч го тупна по гърба (толкова яко, че Хенри едва не се просна долу), отведе го в дневната и извади две бири. Това бе първата бира в живота на Хенри и до края на дните си той щеше да свързва вкуса й с най-прекрасните чувства: победа и обич.

— За добре свършената работа — рече смахнатият баща на Хенри.

Двамата се чукнаха с кафявите шишета и ги изпиха до дъно. А черните маймуни така и не разбраха кой им е претрепал псето, но Хенри предполагаше, че се досещат. Тъкмо това искаше — да се досещат.

Неудачниците знаеха кой е Майк — би било странно да не са виждали единственото негърче в града — но връзките им свършваха дотук, защото Майк не учеше в прогимназията. Като усърдна баптистка майка му го пращаше в Църковното училище на Нийбълт стрийт. Освен география, четене и аритметика, там зубреха Библията, слушаха лекции на теми като „Смисълът на Десетте Божии заповеди в един безбожен свят“ и провеждаха дискусии по моралните проблеми на ежедневието (например какво да правиш, ако видиш другарчето си да краде или ако чуеш учителя да споменава напразно името Божие).

Майк харесваше Църковното училище. Понякога смътно подозираше, че е лишен от нещо — може би от по-близко общуване с връстниците си — но търпеливо изчакваше да порасне и да постъпи в гимназията. Тази перспектива мъничко го плашеше, защото имаше тъмна кожа, ала доколкото знаеше Майк, в града се отнасяха добре към родителите му и той вярваше, че щом постъпва добре, и другите ще му отвърнат със същото.

Ако не се брои Хенри Бауърс, естествено.

Макар че се мъчеше да го крие, чернокожото момче живееше в постоянен страх пред Хенри. През 1958 година Майк беше строен и мускулест, по-висок от Стан Юрис, но малко по-нисък от Бил Денброу. Вродената ловкост и бързина неведнъж го бяха спасявали от юмруците на Хенри. Пък и нали ходеха в различни училища. Като се прибавеше и разликата в годините, ставаше ясно защо пътищата им се кръстосваха толкова рядко. Майк полагаше енергични усилия нещата да продължават по същия начин. И в това се криеше голямата ирония на съдбата: Майк Хенлън най-рядко си патеше, макар че Хенри го мразеше повече от всяко друго дете в Дери.

О, не винаги му вървеше по мед и масло. В един пролетен ден, няколко месеца след смъртта на мистър Чипс, Майк тъкмо крачеше към града с намерение да отскочи до библиотеката, когато от храстите изскочи Хенри. Беше краят на март, чудесно време за разходка с колело, но през ония години асфалтът по Уичъм роуд свършваше до фермата на Бауърс, а по-нататък почваше глинест път, който напролет се превръщаше в непроходимо тресавище.

— Здрасти, черна маймуно — ухили се Хенри, изскачайки от храстите.

Майк се отдръпна и стрелна очи насам-натам в търсене на спасителен изход. Знаеше, че ако успее да заобиколи врага, ще може да му избяга. Хенри беше едър и силен, но тромав.

— Сега ще си направя катранена кукличка — каза Хенри, пристъпвайки към по-малкото момче. — Не си достатъчно черен, ама туй лесно се оправя.

Майк врътна очи и килна плещи наляво. Хенри захапа въдицата и се хвърли натам — прекалено бързо и мощно, за да спре веднага. С природна ловкост и грация Майк кръшна надясно (през последната си гимназиална година щеше да играе краен защитник и само едно досадно счупване на крака му попречи да влезе в златната книга на футболния отбор). Този финт лесно можеше да го отърве от Хенри, ако не бяха локвите. Майк се подхлъзна в рядката кал и падна на колене. Още преди да се надигне, врагът го връхлетя.

— Негронегронегро! — виеше Хенри в едва ли не религиозен екстаз, докато въргаляше жертвата насам-натам.

Калта нахлу под ризата и панталона на Майк. Усещаше я как жвака в обувките му. Но се разплака чак когато Хенри грабна две шепи кал и взе да я тъпче в ноздрите му.

— Сега си черен! — злорадо крещеше Хенри, размазвайки кал по косата на Майк. — Сега си БААААШ черен! — Той раздра поплиновото яке на Майк, дръпна тениската и плясна шепа кал върху пъпа му. — Сега си черен като бой на негри в ЧЕРНА НОЩ! — победоносно изкрещя Хенри, тъпчейки кал в ушите на Майк. После отстъпи, затъкна кални палци под колана си и изрева: — Аз ти претрепах псето, черна маймуно.

Но отчаяните ридания и калта в ушите попречиха на Майк да чуе последните думи.

Хенри ритна една последна буца лепкава кал върху Майк и се отправи към къщи без да поглежда назад. След малко разплаканата жертва побърза да стори същото.

Разбира се, майка му побесня; искаше Уил Хенлън да грабне телефона и тутакси да прати шерифа Бортън в дома на Бауърс. „Не му е за сефте да тормози Мики — чу гласа й Майк. Докато родителите му разговаряха в кухнята, той се плискаше във ваната. Беше сменил водата — първата почерня още щом седна вътре. От ярост майка му бе преминала на гърлен тексаски диалект и Майк едва я разбираше. — Да ги отмъкнеш у съдилището, Уил Хенлън! И палето, и дъртия пес! У съдилището, чу ли?“

Уил чу отлично, но не постъпи така. След време, когато жена му се поусмири (дотогава бе паднала нощ и Майк беше заспал преди два часа), той й напомни някои прости житейски факти. Бортън не приличаше на някогашния полицейски шеф Съливан. Ако той беше шериф по време на историята с отровените пилета, Уил щеше да си получи двестата долара на куково лято. Едни хора могат да те подпрат с рамо, други не могат; Бортън беше от вторите. Безгръбначна медуза беше, честно казано.

— Да, Майк и преди си е имал неприятности с онова хлапе — рече той на Джесика. — Но не е патил много, защото знае как да се пази от Хенри Бауърс. А сега ще се пази още повече.

— Искаш да кажеш, че просто ще си затвориш очите?

— Бауърс сигурно е разправил на сина си туй-онуй за старите спречквания — каза Уил. — Момчето ни мрази заради тях, а и защото е чуло от баща си, че белият човек трябва да мрази негъра. Дотам опира всичко. Не мога да променя факта, че синът ни е негър, както не мога да ти обещая, че подир Хенри Бауърс вече никой няма да го тормози заради тъмната кожа. Ще трябва до сетния си ден да живее с това — като мене и тебе. Ами че нали тъкмо в онуй Църковно училище, дето ти скимна да го пратиш, учителката им разправяла, че черните са по-лоши от белите, щото Ноевият син Хам видял голотията на пияния си баща, а пък другите две момчета извърнали глави. Затуй синовете на Хам били обречени навеки да са дървари и водоносци, тъй рекла. И Мики разправяше, че докато говорела, зяпала право него.

Занемяла и нещастна, Джесика гледаше мъжа си. Две сълзи бавно се отрониха от очите й.

— Няма ли да има край някога?

Отговорът му бе кротък, но безмилостен; по онова време жените вярваха на мъжете си и Джесика нямаше повод да се съмнява в думите на Уил.

— Не. Няма спасение от думата „негър“ — поне днес, в този свят, който ни е орисан на нас с тебе. Може и да сме фермери в Мейн, но си оставаме негри. Понякога си мисля, че дойдох пак в Дери, защото тая истина важи най-силно тук. Обаче ще поговоря с момчето.

На другия ден Уил привика Майк зад хамбара. Седна върху теглича на браната и потупа мястото до себе си.

— Да се пазиш от онзи Хенри Бауърс — каза той.

Майк кимна.

— Баща му е луд.

Майк кимна отново. Беше слушал тия приказки из града. А няколкото погледа отдалече към мистър Бауърс само подкрепяха чутото.

— Искам да кажа, че не е просто откачен — продължи Уил и взе да си навива цигара, без да откъсва очи от момчето. — С единия крак е в лудницата. Такъв си дойде от войната.

— Мисля, че и Хенри е луд — каза Майк.

Момчето говореше тихо, но твърдо и Уил усети как му олеква на сърцето… макар че дори след целия си тежък живот, в който едва не бе изгорял жив под развалините на една барака, наречена „Черното петно“, не можеше да повярва в лудостта на невръстно дете като Хенри.

— Е, може и да е слушал повечко глупостите на баща си, ама в това няма нищо нередно — поклати глава Уил.

И все пак синът му бе по-близо до истината. Постоянното общуване с лудия Бъч, а може би и още нещо — нещо вродено — тласкаше Хенри Бауърс към безумието бавно и неумолимо.

— Не искам цял живот да се завираш в миша дупка — каза Уил, — но щом си негър, ще има да си патиш. Разбираш ли?

— Да, татко — каза Майк, мислейки как веднъж в училище Боб Готие се опита да му обясни, че „негро“ не била чак толкова лоша дума, защото неговият татко я употребявал непрекъснато. И после заяви най-искрено, че думата даже била добра. Когато в петък вечер по телевизията показвали как на ринга някой издържа сума ти млатене без да падне, татко му викал: „Тоя има чутура като негро“, или пък когато някой във фабриката не си щадял силите (мистър Готие работеше в „Телешка звезда“), татко му казвал: „Бачка като негро“. „А моят татко е толкова християнин, колкото и твоят“ — победоносно завърши Боб. Майк си спомни как гледаше сериозното бяло лице на Боб Готие, обрамчено от пухкавата качулка на зимното яке, и как изведнъж изпита не гняв, а ужасна печал, от която му се прииска да заплаче. Беше открил в това лице искреност и добри намерения, ала усещаше самота, откъснатост, бездънна ледена пропаст между себе си и другото момче.

— Виждам, че разбираш — каза Уил и разроши косата на своя син. — Всичко опира до едно: подбирай кога да си траеш и кога да вирнеш глава. Сам решаваш дали да си цапаш ръцете с Хенри Бауърс. Струва ли си?

— Не — каза Майк. — Мисля, че не.

Имаше още доста време до деня, в който щеше да промени мнението си — 3 юли 1958 година.

4.

Докато на километър от тях Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс, Питър Гордън и един малоумен гимназист на име Стив Садлър (наричаха го „Лоса“, като един герой от комиксите) преследваха изнемощелия Майк Хенлън през депото по посока на Пущинака, Неудачниците седяха край Кендъскиг и разсъждаваха над кошмарния си проблем.

— Ми-ххи-исля, ч-че знам к-къде е То — най-сетне наруши тишината Бил.

— В каналите — каза Стан и всички подскочиха от някакво рязко съскане. Еди с виновна усмивка отпусна инхалатора в скута си.

Бил кимна.

— Т-тия дни ра-ххаз-питах тъ-тъ-татко за к-каналите.

„Първоначално цялата област е била блатиста — разказа Дзак на сина си, — а основателите си нямали друга работа, ами разположили днешния център точно на най-лошото място. Тази част от Канала, която минава под Главната улица и излиза край Баси парк, всъщност е най-обикновен дренаж за водите на Кендъскиг. Обикновено дренажните тръби са почти празни, но когато се случи дъждовна пролет или почнат наводнения, те имат важно значение… — Той помълча, може би прогонваше спомена как бе загубил детето си при последното наводнение. — … заради помпите.“

„Пъ-пъ-помпите ли?“ — запита Бил и без сам да усеща, завъртя глава настрани. Когато заекваше на звучна съгласна, от устните му пръскаше слюнка.

„Дренажните помпи — кимна баща му. — Те са в Пущинака. Бетонни цилиндри, които стърчат около метър над земята…“

„Бъ-бъ-бен Х-х-ханском им вика д-дупки на мо-ххо-рлоци“ — усмихнато съобщи Бил.

Баща му също се усмихна… ала това бе само бледа сянка на някогашната усмивка. Седяха в работилницата, където Дзак идваше понякога да се заеме неохотно с поправки на старите мебели.

„Всъщност са просто помпи за нечистотиите, момко — каза той. — Намират се на дълбочина три метра и прехвърлят отходните води през по-равните места и нагорнищата. Машинарията е овехтяла и би трябвало да закупим нова, но щом стане дума за това, Съветът все плаче, че нямало пари. Ако ми даваха по четвърт долар за всеки път, когато съм газил до колене из лайната да пренавивам електромоторите… ама не ти се слуша, нали, Бил. Тая вечер по телевизията май дават «Захарният крак». Я иди да го гледаш.“

„М-м-много ми се съ-съ-слуша“ — искрено възрази Бил и то не само защото бе стигнал до извода, че под Дери се спотайва нещо страшно.

„Какво толкова те интересуват някакви си канални помпи?“ — запита Дзак.

„У-хху-чилищно за-за-задание“ — излъга Бил.

„Нали сте във ваканция.“

„За д-д-догодина.“

„Скучна тема за съчинение — каза Дзак. — Най-много да приспиш учителя и да си докараш някоя двойка. Гледай сега, тук е Кендъскиг — той прокара с пръст черта през тънкия слой стърготини по плота на банцига, — а тук е Пущинакът. Центърът се намира по-ниско от другите квартали — например Канзас стрийт, Олд кейп или Западния булевард — затова отходните води трябва да се изпомпват в реката. По-нататък сами си изтичат към Пущинака. Разбираш ли?“

„Д-д-да“ — потвърди Бил и когато пристъпи да огледа чертите, рамото му докосна ръката на Дзак.

„Някой ден ще ни забранят да изливаме мръсните води в реката и всичко ще свърши. Но засега се оправяме с помпите в ония… как ги наричаше твоят приятел?“

„Дупки на морлоците“ — каза Бил, без изобщо да заекне. Не обърнаха внимание на това — нито той, нито баща му.

„Точно така. Затова са тия помпи в дупките на морлоците. Добра работа вършат, закъсват само когато е много дъждовно и реката прелее. Защото обикновените дренажи и помпената система уж трябва да са отделни, но се кръстосват из целия град. Виждаш ли? — Дзак надраска няколко пресечени линии край Кендъскиг и Бил кимна. — А за дренажите най-важно е да знаеш, че водата прониква навсякъде. Придойде ли реката, почва да пълни и дренажите, и канализацията. Когато залее помпите, става късо съединение. После аз трябва да си блъскам главата с моторите.“

„Татко, к-колко са г-големи каналите?“

„За диаметъра ли питаш?“

Бил кимна.

„Централните канали трябва да имат към два метра сечение. Периферните из жилищните квартали са до метър и двайсет. Може да има и по-широки. Чуй ме сега, Били, и го повтори на приятелите си: никога да не влизаш в тия тръби — нито на игра, нито на бас, нито за каквото и да било.“

„Защо?“

„От 1885 година насам са ги строили дванайсет различни градски управи. По време на Депресията Агенцията за борба с безработицата изгради цяла вторична дренажна система и периферна канализация; тогава отпускаха купища пари за благоустройство. Но онзи, дето ги беше проектирал, загина през Втората световна война, а пет години по-късно в кметството откриха, че почти всички проекти са изчезнали. Четири килограма чертежи просто се изпариха нейде по времето между 1937 и 1950 година. Искам да ти кажа, че никой не знае къде и защо минават тия проклети канали и шахти. Когато работят нормално, хората забравят за тях. А щом закъсаме, трима-четирима грешни дяволи от благоустройството трябва да открият коя помпа е изгърмяла и къде има задръстване. И като слизат, по-добре да си носят суха храна. Долу е тъмно, вони и има плъхове. Достатъчно убедителни причини, за да стоиш надалеч, но най-убедителната е, че можеш да се загубиш. И това е ставало.“

Да се загубиш под Дери. Да се загубиш из каналите. Да се загубиш сред мрака. В тази мисъл имаше нещо толкова вледеняващо и ужасно, че за момент Бил остана без глас. Накрая успя да изрече:

„Никога ли не са пъ-пъ-пращали хора да измерят…“

„Трябва да довърша тоя стол — рязко каза Дзак и му обърна гръб. — Върви да гледаш телевизия.“

„А-а-ама тъ-тъ-татко…“

„Върви, Бил“ — повтори Дзак и Бил отново усети студа. Вечерята сред този студ се превръщаше в истинско изтезание, когато баща му прелистваше електротехнически списания (надяваше се да го повишат догодина), а майка му четеше някоя от безконечните си английски кримки — Марш, Сейърс, Инес, Алингъм… Студът лишаваше ястията от всякакъв вкус; беше като да дъвчеш замразен полуфабрикат направо от хладилника. Понякога след вечеря Бил изтичваше горе да се просне на леглото с ръце върху парещия си стомах и мислено повтаряше: Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. След смъртта на Джорджи изречението взе да идва все по-често, макар че го бе научил от майка си още преди две години. То придобиваше в съзнанието му ореола на талисман: когато успееше да погледне майка си право в очите и да го изрецитира без нито едно запъване, всичко щеше да свърши; тя щеше да го прегърне с грейнало лице, а после щеше да възкликне: „Чудесно, Били! Ти си добро момче! Най-доброто момче!“

Разбира се, не споделяше с никого. Не би си признал, та дори и да го разчекнеха между четири коня; нито колелото на мъченията, нито испанският ботуш биха изтръгнали прекрасното видение от най-потайното кътче на неговото сърце. Ако успееше да изрече скоропоговорката, подхвърлена безгрижно от майка му в едно съботно утро, докато двамата с Джорджи гледаха по телевизията „Приключенията на дивия Бил Хайкок“, всичко щеше да стане като след целувката на принца, която пренесла Спящата красавица в топлия свят на обичта.

Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух.

Не го сподели и с приятелите си на онзи 3 юли… но им разказа какво бе узнал за дренажните и канализационни системи под Дери. Беше момче, надарено с жива и пъргава фантазия (понякога фантазията идваше по-лесно от истината), затова сцената в разказа му излезе съвсем различна от истинския разговор: оказа се, че двамата със стария обсъдили въпроса докато си пиели кафето пред телевизора.

— Ама дават ли ти да пиеш кафе? — запита Еди.

— Е-ххе-стествено — отвърна Бил.

— Уха! — възкликна Еди. — Мама никога не ми е давала. Разправя, че кофеинът бил опасен. — Той помълча. — Ама тя го пие колкото си ще.

— Когато поискам, татко ми дава да пия кафе — каза Бевърли, — но ако разбере, че пуша, ще ми откъсне главата.

— Откъде си толкова сигурен, че е в каналите? — запита Ричи, прехвърляйки поглед от Бил към Стан Юрис и обратно.

— Вси-и-ичко на-на-натам в-води — каза Бил. — Бе-ххе-евърли чу г-гласове от ка-ка-канала. И кръ-ххъ-ъвта е оттам. Когато к-к-клоунът ни г-гонеше, о-оранжевото къ-къ-копче лежеше край ша-а-ахтата. И Джъ-джъ-джордж…

— Не беше клоун, Шеф Бил — намеси се Ричи. — Казах ти вече. Знам, че е лудост, но беше върколак. — Той умолително се огледа към другите. — Честна дума. Видях го.

— Било е върколак за те-те-тебе — възрази Бил.

— Ъ?

— Н-не ра-а-збираш ли? Било е въ-въ-върколак за т-тебе, защото си г-гледал оня тъ-тъ-тъп филм в „А-а-аладин“.

— Нищо не схващам.

— Мисля, че схващам — тихо каза Бен.

— Про-о-верих в б-б-библиотеката. М-мисля, че е глъ-глъ-глъ… — Бил помълча, напъна гърло и изплю думата: — … гламър.

— Кламер ли? — недоверчиво запита Еди.

— Гламър — поправи го Бил и повтори думата буква по буква. После разказа какво открил в енциклопедията и в някаква книга, озаглавена „Нощни истини“. Гламър било галското название на чудовищното създание; в различни епохи други народи и култури му измислили още имена, но всички те означавали едно и също. Индианците го наричали маниту — дух, който можел да се явява ту като пума, ту като лос или орел. Те вярвали, че маниту понякога можел да се вселява в тях и тогава им давал сила да извайват от облаци свещените животни на племето. Хималайските народи го наричали талус или телус — зло свръхестествено същество, способно да чете мисли и да се преобразява в онова, от което най-много се боиш. В Централна Европа го наричали ейлак, брат на вурдерлака, или с други думи вампир. Във Франция се разказвало за loup-garou (Бил го произнесе „лу-гару“) — звяр, който си сменя кожата. Това донякъде съвпадало с върколака, обясни Бил, само че лу-гару можел да се превръща в каквото и да било — вълк, ястреб, овца и даже буболечка.

— А пише ли някъде как се унищожава гламър? — запита Бевърли.

Бил кимна, но без особена надежда.

— Х-х-хималайците имали ри-и-туал за п-прогонване, ама б-бил много стъ-стъ-страшен.

Всички го гледаха напрегнато. Не искаха да слушат, ала трябваше.

— Р-р-ритуалът се на-а-ричал Чю-чю-чюд.

И Бил им разказа какво представлявал този ритуал. Ако си благочестив хималайски монах, можеш да тръгнеш по следите на телуса. Когато го намериш, той изплезва език. И ти се изплезваш. Преплитате езици, захапвате ги и се озовавате приковани очи срещу очи.

— Олеле, ще се издрайфам! — възкликна Бевърли и се търкулна на една страна.

Бен леко я погали по гърба и веднага се озърна да види дали другите не го гледат. Не гледаха; всички слушаха като хипнотизирани разказа на Бил.

— А после? — запита Еди.

— А-а-ами м-може да ви зву-у-учи с-с-смахнато, обаче в к-к-книгата пише, ч-че почвате да си к-казвате смешки и га-хха-атанки.

— Какво? — сепна се Стан.

Бил кимна и върху лицето му се изписа изражението на журналист, който иска хората да разберат — без да им казва направо — че той не измисля новините, а само ги предава.

— Т-точно така. П-първо те-е-елусът к-казва смешка, после тъ-тъ-ти к-казваш, и тъй на-на-нататък, поред…

Бевърли пак седна и обгърна с ръце свитите си колене.

— Не ми е ясно как се говори с прехапан език.

Ричи незабавно изплези език, стисна го с пръсти и съобщи:

— Татко ми работи в стоманолайнарна!

Макар че майтапът беше детински, всички избухнаха в смях.

— М-може да става по те-ххе-лепатия — каза Бил. — К-както и да е, а-ако ч-ч-човекът пръв се ра-хха-азсмее в-въпреки б-б-б-б…

— Болката? — подсказа Стан.

Бил кимна.

— … тогава телусът г-го у-у-убива и го и-ххи-зяжда. Мисля, че му взима душата. Н-но ако чъ-човекът ра-ра-разсмее т-телуса, чудовището т-трябва да си о-о-отиде за сто го-го-години.

— Пишеше ли откъде идват подобни твари? — запита Бен.

Бил поклати глава.

— Вярваш ли тия в приказки? — запита Стан с такъв глас, сякаш искаше да му се присмее, но не намираше нито морални, нито интелектуални сили да го стори.

— По-о-очти в-вярвам — сви рамене Бил. Накани се да добави още нещо, после наведе глава и млъкна.

— Това обяснява много — бавно изрече Еди. — Клоуна, прокажения, върколака… — Той се озърна към Стан. — И мъртвите момчета, навярно.

— Звучи ми като работа за Ричард Тозиър — заяви Ричи с Гласа на Говорителя от седмичните кинопрегледи. — Ричард Тозиър, човекът с хиляда смешки и шест хиляди гатанки.

— Ако оставим на теб, всички ще загинем — подметна Бен. — Бавно. В страшни мъки.

И всички отново се разсмяха.

— Добре де, какво ще правим? — запита Стан.

Бил само поклати глава… но имаше чувството, че всеки миг може да се досети. Стан махна с ръка и се изправи.

— Дайте да идем някъде. Сплеска ми се задникът.

— Харесва ми тук — каза Бевърли. — Сенчесто и прохладно. — Тя хвърли поглед към Стан. — Сигурно ще предложиш някоя детинщина, например да замеряме бутилки на сметището.

— Аз обичам да замерям бутилки — каза Ричи и се изправи до Стан. — Престъпен съм си по душа. — Той вдигна яка и закрачи насам-натам с котешка стъпка като Джеймс Дийн в „Бунтовник без кауза“. После сбръчка унило чело и се почеса по гърдите. — Те ме измъчват. Не мога да ги търпя. Родителите. Училището. Обществото. Всички. Това е натиск, скъпа. Това е…

— Дрън-дрън — въздъхна Бевърли.

— Имам фишеци — обади се Стан и другите мигом забравиха разните истории за духове и мизерната имитация на Ричи, когато Стан измъкна от джоба си пакетче фишеци „Черна котка“. Дори Бил изглеждаше впечатлен.

— Б-божичко, Стъ-стъ-стан, откъде г-ги на-хха-амери?

— Трампих ги с оня дебелак, дето го срещам от време на време в синагогата. Дадох му цяла камара комикси за Супермен и Малкия Лулу.

— Дай да ги гръмнем! — викна Ричи, готов да припадне от радост. — Дай да ги гръмнем, Стани, и никому няма да кажа, че двамата с татко ти сте разпнали Христа, честна дума, навит ли си? Навсякъде ще разправям, че имаш малък нос, Стани! И че не си обрязан!

При тия думи Бевърли вече се задави от кикот и преди да закрие лицето си с длани, наистина изглеждаше на път да припадне. Бил се разсмя, Еди също се изкиска, след кратко колебание дори и Стан им заприглася. Звънкият детски смях полетя над плитките разливи на Кендъскиг в този предпразничен ден — летен звук, ясен и бистър като слънчевите отблясъци по водата — и никой от тях не забеляза оранжевите очи, които ги гледаха иззад гъсто преплетените трънки и къпини отляво. Къпинаците бяха облепили десетина метра от стръмния бряг и точно в средата им се спотайваше кладенец на морлоците, както би го нарекъл Бен. А в отвора на стърчащата бетонна тръба лъщяха чифт грамадни очи с диаметър цели две педи.

5.

Причината, поради която в същия този миг Майк бягаше отчаяно от Хенри Бауърс и неговата не чак толкова сговорна дружина, беше, че на следващия ден щеше да дойде славният национален празник. Църковното училище имаше оркестър и Майк свиреше в него на тромбон. На Четвърти юли оркестърът взимаше участие в тържествения парад, свирейки „Боен марш на републиката“, „Напред, християнско воинство“ и „Прекрасната Америка“. Вече от месец насам Майк нетърпеливо очакваше вълнуващото събитие. На последната репетиция трябваше да отиде пеша, защото велосипедът му беше със скъсана верига. Репетицията започваше чак в два и половина, но той тръгна още в един — искаше да вземе тромбона от музикалната зала в училище и да го излъска като огледало. Макар че музикалните му способности бяха горе-долу на едно ниво с Гласовете на Ричи, Майк си обичаше инструмента и станеше ли му тъжно, лесно си оправяше настроението с половин час свирене на маршове, химни и патриотични мелодии. В джобчето на тютюневата си риза носеше кутийка с паста за лъскане на медни съдове, а джобът на джинсите му се издуваше от два-три чисти парцала. Хенри Бауърс бе последната личност на света, за която би помислил в онзи миг.

Докато наближаваше Нийбълт стрийт и Църковното училище, един поглед през рамо би променил коренно настроението му, защото по улицата го следваха в разгъната верига Хенри, Виктор, Бълвоча, Питър Гордън и Садлър Лоса. Ако пък те бяха излезли от дома на Бауърс пет минути по-късно, Майк щеше да е изчезнал от поглед отвъд нагорнището; апокалиптичният бой с камъни нямаше да се състои и всички последвали събития щяха да бъдат съвсем различни, или изобщо нямаше да се случат.

Ала самият Майк щеше да подхвърли след години хипотезата, че може би в събитията от онова лято никой не е бил изцяло господар на постъпките си; че дори и да е имало място за шанса и свободния избор, ролята им е била твърде ограничена. На срещата в ресторанта щеше да изтъкне редица подозрителни съвпадения, но имаше поне едно, за което не подозираше. През този ден беседата в Пущинака се прекъсна когато Стан Юрис извади кутия фищеци „Черна котка“ и целият Клуб на Неудачниците се втурна да ги гръмне на бунището. А Виктор, Бълвоча и останалите бяха дошли във фермата на Бауърс, защото Хенри имаше фишеци, бомбички и каменарски капсули М-80 (само след няколко години властите щяха да обявят извън закона безконтролното притежаване на М-80). Смятаха да отидат зад депото и да взривят съкровищата на Хенри в стария въглищен склад.

При нормални обстоятелства всички те, дори и Бълвоча, избягваха да припарват до фермата — не само заради смахнатия Бъч Бауърс, но и защото в крайна сметка винаги им се налагаше да помагат на Хенри в полската работа: плевене, безконечно събиране на камъни, цепене на дърва, мъкнене на вода, пластене на сено, бране на зеленчуците за съответния сезон — грах, цвекло, домати, картофи… Не можеше да се каже, че бяха алергични към труда, но и без това у дома им се намираше достатъчно работа, та не горяха от желание да превиват гърбини за шантавия баща на Хенри, който пердашеше без да гледа (веднъж подгони с грамадна цепеница Виктор Крис, който бе изтървал кошница домати, докато я мъкнеше към края на нивата). Сам по себе си пердахът с брезова върлина беше кофти работа; но още по-кофти ставаше от това, че през цялото време на боя Бъч Бауърс си тананикаше: „Ще претрепя всички жълти мутри! Ще претрепя всички шибани жълти мутри!“

Макар и тъп, Бълвоча Хъгинс се бе изразил най-добре по въпроса. „С откачени не се ебавам“ — заяви той на Виктор преди около две години. Виктор се изкиска и подкрепи мнението му.

Но непреодолимият зов на фишеците бе по-омаен от песента на морска сирена.

— Знаеш ли какво, Хенри — каза Виктор, когато Хенри му позвъни в девет сутринта с покана за предстоящото събитие. — Дай да те чакам около един часа при склада за въглища, а?

— Отидеш ли там към един, хич няма да ме видиш — отвърна Хенри. — Знаеш ли колко работа ми се е трупнала? Ако отидеш към три, тогава ще те чакам. И първия каменарски капсул ще ти го завра право в гащите, Вик.

Вик се поколеба, после неохотно обеща да вземе участие в работата.

Другите също пристигнаха. Събраха се пет едри момчета и както се бяха захванали да работят като бесни из фермата, всичко приключи малко подир пладне. Когато Хенри попита баща си дали вече е свободен, Бауърс старши само лениво му махна с ръка. Бъч беше заседнал в люлеещия се стол на задната веранда с бутилка от мляко (само че с доста по-греховно съдържание) в скута и с портативен радиоприемник върху парапета. Същия следобед щяха да предават бейзболен мач между „Червените чорапи“ и „Вашингтонските сенатори“ — перспектива, пред която всеки нормален човек би се облял в студена пот. Освен шишето, в скута на Бауърс лежеше гол японски меч — Бъч твърдеше, че взел този боен трофей от един умиращ японец на остров Тарава (всъщност го бе трампил на остров Хонолулу срещу шест бутилки „Будвайзер“ и три строшени лоста за управление на самолет). Напоследък щом пийнеше, мечът редовно изникваше на коленете му. И тъй като всички момчета, включително Хенри, бяха убедени, че рано или късно ще хвръкне нечия глава, най-разумното беше в такива моменти да не се навъртат много-много наоколо.

Едва бяха излезли на пътя, когато Хенри зърна отпред Майк Хенлън.

— Негрото! — възкликна той и в очите му грейна възторженият поглед на малко дете, размишляващо в навечерието на новогодишните празници за скорошното пристигане на Дядо Коледа.

— Негрото ли? — озадачи се Бълвоча Хъгинс, защото рядко бе виждал семейство Хенлън, после и в неговите очи просветна пламъче. — Да бе! Негрото! Дай да го сбараме, Хенри!

С гръмко трополене Бълвоча се втурна в тръс. Другите се канеха да последват примера, когато Хенри сграбчи дангалака и го дръпна назад. Имаше богат опит от гонитбата на Майк Хенлън и знаеше, че едно е да искаш, друго — да можеш. Проклетият негър умееше да бяга.

— Още не ни вижда. Дайте засега само да ускорим крачка. Ще го настигнем постепенно.

Така и сториха. Отстрани навярно представляваха забавна картинка — сякаш и петимата тренираха за олимпийския отбор по спортно ходене. Солидното шкембе на Садлър Лоса подскачаше под мърлявата тениска с емблемата на Общинската гимназия. По зачервеното лице на Бълвоча скоро протекоха вадички пот. Но разстоянието между преследвачите и Майк се топеше — двеста метра, сто и петдесет, сто… а черното маймунче от джунглите все още не подозираше. Чуваха го как си подсвирква.

— Какво ще му сториш, Хенри? — тихо запита Виктор Крис.

Говореше с небрежен интерес, но всъщност беше изплашен. Напоследък Хенри го тревожеше все повече и повече. Охотно би се съгласил, ако станеше дума да напердашат черното хлапе, или дори да го съблекат и да му метнат дрехите на някое дърво, обаче не беше сигурен дали работите ще свършат дотам. Тази година бяха имали няколко неприятни срещи с дребосъците от Общинската прогимназия, които Хенри наричаше „ситни лайна“. Хенри имаше навика да властвува над ситните лайна чрез терор и насилие, но от месец март насам все по-често се случваше дребосъците да го прецакат. В универмага бяха подгонили един от тях — очиларката Тозиър — и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата го бяха изтървали, тъкмо когато мислеха, че им е паднал безвъзвратно в ръчичките. По-късно, през последния учебен ден, дебелакът Ханском…

Ала Виктор не обичаше да си спомня за това.

Безпокоеше го една простичка истина: Хенри можеше да ПРЕКАЛИ. Виктор крайно рядко и крайно неохотно си задаваше въпроса какво ли ще е това ПРЕКАЛЯВАНЕ… но този път мисълта упорито изплува от тревожното му сърце.

— Ще го спипаме и ще го отмъкнем в ямата за въглища — поясни Хенри. — Мисля да му пъхнем по един фишек в патъците, че да го видим как ще танцува.

— Ама не от каменарските капсули, нали, Хенри?

Ако Хенри се канеше да върши нещо подобно, Виктор щеше да зареже компанията. Чифт М-80 щяха да оставят негрото без крака, а това беше повече от ПРЕКАЛЕНО.

— А, те са ми само четири — отвърна Хенри, без да откъсва поглед от гърба на Майк Хенлън. Вече бяха скъсили дистанцията на седемдесет и пет метра и всички говореха шепнешком. — Да не мислиш, че ще ги хабя за някаква скапана чернилка?

— Не, Хенри. Разбира се, че не.

— Само ще му пъхнем по една „Черна котка“ в гуменките — добави Хенри, — после ще го съблечем по гол гъз и ще му метнем дрехите в Пущинака. Дано да налети на отровен бръшлян, додето ги търси.

— Трябва и да го овъргаляме в кюмюра — обади се Бълвоча. Мътните му очи сега искряха от възторг. — Навит ли си, Хенри? Нали е гот?

— Адски гот — небрежно каза Хенри и гласът му не се понрави на Виктор. — Ще го овъргаляме в кюмюра, както го овъргалях в калта тая пролет. И… — Хенри се ухили, разкривайки зъби, които бяха почнали да прогниват още на дванайсетгодишна възраст. — И освен това имам да му кажа нещо. Мисля, че предния път не ме чу.

— Какво, Хенри? — обади се Питър.

Питър Гордън изпитваше само интерес и спортна възбуда. Беше от заможно семейство; живееше на Западния булевард и след две години щеше да постъпи в подготвителния курс на колежа в Гротън… или поне така си мислеше през онзи юлски ден. Имаше повече ум от Виктор Крис, но не скиташе с компанията достатъчно често, за да усети бавния упадък на Хенри.

— Ще разбереш — каза Хенри. — Сега си затваряйте човките. Наближаваме.

Бяха само на двайсет и пет метра от Майк и Хенри тъкмо отваряше уста да даде заповед за атака, когато откъм Садлър Лоса долетя първата експлозия за деня. Предната вечер Лоса бе изплюскал три паници боб и пръднята му отекна почти като гърмеж от ловна пушка.

Майк се озърна. Хенри видя как очите му се разшириха.

— Дръжте го! — изрева Хенри.

За миг Майк застина; после хукна да си спасява живота.

6.

Неудачниците се провираха през бамбуковите гъсталаци в следния ред: Бил; Ричи; след него Бевърли, стройна и красива в чисти джинси и бяла блузка без ръкави, с джапанки на бос крак; зад нея Бен се мъчеше да не пухти прекалено шумно (макар че температурата наближаваше трийсет градуса, той пак беше с един от раздърпаните си анцузи); Стан; и в края на колоната крачеше Еди с щръкнал от задния джоб инхалатор.

Както често му се случваше из тая област на Пущинака, Бил фантазираше на тема „сафари в джунглата“. Високите белезникави стъбла закриваха всичко освен пътечката, която си бяха проправили. Земята беше черна и лепкава, осеяна с мочурливи петна, които трябваше да заобикаляш или да прескачаш, ако не искаш да си напълниш обувките с кал. По локвичките застояла вода трептяха странни дъгоцветни отблясъци. Из въздуха се носеше противен мирис на боклук и гниещи растения.

На първия завой след потеглянето от речния бряг Бил спря и обърна глава към Ричи.

— Т-т-тигър отпред, Т-т-тозиър.

Ричи кимна, завъртя се към Бевърли и прошепна:

— Тигър.

— Тигър — съобщи тя на Бен.

— Човекоядец ли? — запита Бен, полагайки героични усилия да не пухти.

— Целият е в кръв — кимна Бевърли.

— Тигър-човекоядец — промърмори Бен на Стан, а той предаде известието на Еди, чието личице бе пламнало от вълнение.

Шестимата потънаха в бамбуковия гъсталак и лъкатушната черна пътека опустя като по вълшебство. Тигърът мина пред тях и всички имаха чувството, че го виждат: тежък, може би двеста килограма, с черни ивици по копринената козина, под която изящно играят могъщи мускули. Стори им се, че виждат зелените очи и муцуната, опръскана с кръвта на последните неколцина пигмеи, които е изял живи.

Над бамбука се разнесе мелодично и призрачно шумолене, сетне всичко затихна отново. Може би из върхарите полъхваше летен ветрец… или пък африкански тигър пресичаше Пущинака на път към Олд кейп.

— Отиде си — каза Бил.

Той дълбоко си пое дъх и излезе на пътеката. Останалите го последваха.

Единствено Ричи бе дошъл въоръжен — носеше строшен тапешник, омотан с лейкопласт.

— Трябваше да мръднеш малко настрани, Шеф Бил, щях да го гръмна — зловещо изрече той и побутна очилата си нагоре с дулото на пистолета.

— Н-наоколо има цъ-цъ-цяло п-племе ватуси — отвърна Бил. — Н-никаква стре-е-елба. И-ххи-искаш ли да ни п-п-погнат?

— О — искрено се стресна Ричи.

Бил махна с ръка и отново пое по пътеката, която изтъняваше преди да излезе от бамбука. Озоваха се на брега на Кендъскиг, където преди няколко дни бяха направили брод. Бен им беше показал как става. Хвърляш голям камък във водата, после взимаш втори, стъпваш върху първия и го мяташ по-навътре, след това трети и тъй нататък, докато пресечеш цялата река (през този сезон тя беше дълбока само педя и тук-там стърчаха песъчливи островчета), без да си намокриш краката. Номерът се оказа безкрайно прост, едва ли не детински, но без Бен никога нямаше да се сетят. Много го биваше за такива работи, а най-хубавото беше, че не ги караше да се чувствуват глупаци, докато им обясняваше.

Спуснаха се надолу в индийска нишка и закрачиха по сухите заоблени камъни.

— Бил! — тревожно подвикна Бевърли.

Без да се обръща, той застина на място с леко разперени ръце. Водата се плискаше и бълбукаше наоколо.

— Какво?

— Тук гъмжи от пирани. Преди два дни видях как изядоха цяла крава. Падна вътре и след минута останаха само кокали. Гледай да не се подхлъзнеш!

— Правилно — каза Бил. — Внимавайте, братчета.

Петимата предпазливо заподскачаха от камък на камък. Бяха насред реката, когато по близкия железопътен насип профуча товарен влак и от изненадващия рев на свирката Еди Каспбрак загуби равновесие. За миг надникна в бистрата вода между слънчевите зайчета, които отскачаха в очите му, и наистина видя как долу сноват пирани. Те не бяха измислица, не бяха част от фантазията на Бил за сафари в джунглата; нямаше никакво съмнение. Напомняха грамадни златни рибки с несъразмерно едри, мощни челюсти. Между дебелите им устни стърчаха остри зъби… и също като златните рибки тия хищници имаха оранжев цвят. Оранжевия цвят на помпоните, които понякога красят костюмите на цирковите клоуни.

Зловещо озъбени, пираните кръжаха из плитката вода.

Еди отчаяно размаха ръце. Падам, помисли той. Падам и те ще ме изядат жив…

После Станли Юрис здраво го стисна за китката и Еди се удържа на крака.

— Размина се — каза Стан. — Ако беше паднал, майка ти щеше да вдигне голям скандал.

Но точно сега Еди изобщо не мислеше за майка си. Другите вече бяха на отсрещния бряг и брояха товарните вагони. Еди слисано се втренчи в очите на Стан, после пак сведе поглед надолу. По дъното пробяга смачкано пакетче от пържени картофки… и нищо друго. Той надигна глава.

— Стан, видях…

— Какво?

Еди тръсна глава.

— Май нищо нямаше — каза той. — Просто съм малко

(но те бяха тук да тук бяха и щяха да ме изядат жив)

изнервен. Сигурно от тигъра. Да вървим.

По време на дъждовете и пролетните наводнения западният бряг на Кендъскиг — откъм квартала Олд кейп — се превръщаше в истинско тресавище, но в Дери не бе валяло от две седмици и сега напуканата глинеста кора по сухия бряг приличаше на другопланетен пейзаж, от който стърчаха няколко бетонни цилиндъра, хвърлящи зловещи къси сенки. Двайсетина метра по-надолу широка циментова тръба изливаше в реката струйка зловонна кафява течност.

— Страшничко е тук — тихо промърмори Бен и другите кимнаха.

Бил ги поведе по брега към гъстите шубраци, където жужаха бръмбари и щурци. От време на време подплашена птица излиташе с шумно пърхане. Веднъж през пътеката пробяга катеричка, а около пет минути по-късно, докато наближаваха неравния нисък насип зад края на градското сметище, пред Бил изскочи едър плъх с парче целофан в зъбите, устремен по някаква своя тайна задача из тези миниатюрни дебри.

Сега тежкият мирис на сметището висеше навсякъде; стълб черен дим се издигаше към небето. Гъсталакът още не свършваше, но тук-там сред храстите взеха да се мяркат боклуци. Веднъж Бил бе нарекъл това „сметищен пърхот“ и когато го чу, Ричи се разсмя до сълзи. „Непременно си го запиши, Шеф Бил — заръча той. — Страхотен лаф.“

Смачкани хартии се люшкаха по вейките като мизерни хоругви; през зеления гъсталак лятното слънце хвърляше отблясъци по купища смачкани тенекиени кутии; ослепителни искри танцуваха над назъбени парчета от бирени бутилки. Бевърли забеляза пластмасова кукла с толкова ярко розово телце, че изглеждаше като попарена. Вдигна я и веднага я захвърли с тих вик на погнуса, когато видя гъмжилото белезникави бръмбари по прогнилите крака под мухлясалата рокличка. После избърса пръсти в джинсите си.

Изкатериха се по насипа и отправиха погледи към сметището.

— Мама му стара! — възкликна Бил и пъхна ръце в джобовете, докато останалите идваха подир него.

Днес гореше северният край, но тук, точно под тях, пазачът на сметището — стар ерген на име Армандо Фейзио (приятелите го наричаха Манди) и по-голям брат на прислужника в Общинската прогимназия — човъркаше двигателя на вехтия булдозер от времето на Втората световна война, с който събираше боклуците на купища преди да ги подпали. Беше гол до кръста. От седалката под брезентовия навес на булдозера портативен радиоприемник предаваше подготовката за бейзболния мач между „Червените чорапи“ и „Сенаторите“.

— Няма начин да слезем — кимна Бен.

Манди Фейзио не беше лош човек, но видеше ли деца на сметището, прогонваше ги незабавно — заради плъховете, заради редовно разпръскваната отрова, с която се мъчеше да ограничи гъмжилото от гризачи, заради опасността от рани, травми и изгаряния… но най-вече защото смяташе, че бунището не е място за деца. „Не сте ли добри деца?“ — крещеше той по хлапетата, идващи да гърмят с флоберките си по бутилки (евентуално плъхове и чайки), или просто привлечени от екзотичното очарование на „сметищното иманярство“; тук можеше да намериш съвсем запазена играчка, сравнително здрав стол за бараката, в която се събираш с приятелите, или развален телевизор с цял-целеничък кинескоп — като му метнеш един камък, избухва разкошно, съвсем като бомба. „Не сте ли добри деца? — ревеше гръмогласно Манди (не толкова от яд, колкото защото беше глух и не носеше слухов апарат). — Не ва ли учат у дома да сте добри? Добрите момчета и момичета не одат по боклучарника! Бягайте у парка! Бягайте у билбутеката! Бягайте у младежкия дом да играйте хокей на маса! Искам да гледам добри деца!“

— Хич — потвърди Ричи. — Сметището отпада.

Поседяха да гледат как Манди човърка булдозера. Таяха смътна надежда, че ще му омръзне и ще си тръгне, но не им се вярваше; радиото на седалката подсказваше, че смята да стои тук до вечерта. Направо да се скапеш от яд, помисли Бил. В целия град нямаше по-хубаво място за хвърляне на бомбички от сметището. Тук човек можеше да захлупи фишеците с консервна кутия и да я гледа как хвръква във въздуха, или пък да им палне фитила, да ги пъхне в бирена бутилка и да си плюе на петите. Понякога бутилките оставаха здрави, но най-често се пръскаха.

— Ех, да имахме каменарски капсули — въздъхна Ричи, без да подозира колко скоро мечтаният експлозив ще полети към главата му.

— Мама казва, че човек трябва да се задоволява с каквото има — изрече Еди толкова поучително, че цялата компания се разсмя.

Когато смехът затихна, всички отново впиха погледи в Бил. Той се позамисли и заяви:

— Знъ-знъ-знам к-къде. О-ххо-ттатък П-пущинака зад де-е-епото има стара к-к-кариера…

— Аха! — възкликна Стан и скочи на крака. — Знам я! Ти си гениален, Бил!

— Страхотно ще кънтят там — подкрепи го Бевърли.

— Ами хайде да вървим — обади се Ричи.

И те се упътиха напред по дъгата на насипа край бунището — бяха шестима, до магическото число не им достигаше само още един. Манди Фейзио се озърна и ги видя да крачат на фона на синьото небе като индианско племе, тръгнало да дири плячка. Искаше да им викне, че Пущинакът не е място за деца, но вместо това поклати глава и пак се зае с двигателя. Добре поне, че не скитосваха из сметището.

7.

Майк Хенлън профуча без да спира край Църковното училище и хукна по Нийбълт стрийт право към депото. В училището имаше прислужник, но мистър Джендън беше стар и по-глух от Манди Фейзио. Освен това през лятото обичаше по цял ден да дреме на хлад долу в мазето край парния котел, изтегнат в кривия си вехт шезлонг с „Дери нюз“ в скута. Майк можеше да блъска по вратата и да крещи колкото си иска, но додето старецът дойде да отвори, Хенри Бауърс вече щеше да си е свършил работата.

Затова Майк продължи да бяга.

Но не слепешком; мъчеше се да влезе в ритъм, да овладее дишането си и да запази сили за по-късно. Хенри, Бълвоча и Садлър Лоса не представляваха заплаха; макар и сравнително отпочинали, те търчаха като ранени биволи. Обаче Виктор Крис и Питър Гордън бяха много по-бързи. Докато минаваше край къщата, където Бил и Ричи бяха срещнали клоуна — или върколака — Майк хвърли поглед през рамо и с тревога откри, че Питър Гордън вече съвсем е стопил дистанцията. По устните на Питър грееше радостна усмивка — достойна за конни състезания, футболен мач или комично представление — и Майк си помисли: Интересно дали щеше да се хили така, ако знаеше какво ще ме правят ония като им падна… Да не си въобразява, че ще рекат: „Ти гониш“ и ще хукнат обратно?

Когато отпред се извиси портата на депото с грамадна табела — ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ ВХОД ЗАБРАНЕН НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ПОДВЕЖДАТ ПОД ОТГОВОРНОСТ — Майк напрегна всички сили, за да ускори крачка. Още не усещаше болка — дишаше бързо, но отмерено — обаче знаеше, че ако поддържа този ритъм, скоро ще грохне.

Мрежестата порта беше открехната. Той отново хвърли поглед през рамо и видя, че се е откъснал от Питър. Виктор тичаше на десетина крачки зад Питър, а другите бяха изостанали с четиридесет-петдесет метра. Макар и само за част от секундата, Майк различи мрачната ярост, изписана по лицето на Хенри.

Шмугна се в депото, рязко се завъртя и захлопна портата. Чу как щракна резето. След миг Питър Гордън налетя върху металната мрежа, а в следващата секунда до него дотича и Виктор Крис. Усмивката на Питър бе изчезнала; сега по лицето му се изписваше унило, озадачено изражение. Той опипа портата, но, разбира се, нямаше смисъл да дири — резето беше от вътрешната страна.

После Питър изрече нещо невероятно:

— Хайде бе, момче, отвори портата. Не е честно.

— Ти кое смяташ за честно? — изпъшка Майк. — Петима срещу един ли?

— Не е честно — повтори Питър, сякаш изобщо не го бе чул.

Майк погледна Виктор, видя тревогата в очите му и се накани да заговори, но в това време дотичаха останалите.

— Отваряй, маймуно! — изрева Хенри и разтръска мрежата с такава ярост, че Питър го изгледа стреснато. — Отваряй! Отваряй незабавно!

— Няма — тихо отвърна Майк.

— Отваряй! — кресна Бълвоча. — Отваряй, чернилко шибана!

Майк отстъпи от вратата, усещайки как сърцето подскача в гърдите му. Не помнеше друг път да е бил толкова изплашен и объркан. Враговете се бяха струпали от другата страна и крещяха прозвища, каквито не бе и сънувал: кюмюрджия, черен дивак, къпина, катраносан задник и тъй нататък. Съвсем замаян, той едва различи как Хенри извади нещо от джоба си и драсна с нокът клечка универсален кибрит — после нещо кръгло и червено прелетя над портата и Майк инстинктивно се сви, когато бомбичката избухна отляво сред облак прах.

От гърмежа враговете млъкнаха за миг — Майк ги зяпаше изумено през мрежата, те пък зяпаха него. Питър Гордън явно беше дълбоко потресен, а дори и Бълвоча изглеждаше смаян.

Сега се боят от него, внезапно помисли Майк и може би за пръв път в главата му отекна нов, отчайващо възрастен глас. Боят се, но това няма да ги спре. Трябва да бягаш, Мики, инак ще стане нещо. Може би не всички го искат — Виктор е против, сигурно и Питър Гордън не иска — но то ще стане, защото Хенри ще го направи. Затова бягай. Бягай час по-скоро.

Той отстъпи още две-три крачки и в този момент Хенри каза:

— Псето ти аз го претрепах, негро.

Майк се вцепени. Имаше чувството, че са го блъснали в корема с топка за боулинг. Втренчи се в очите на Хенри Бауърс и разбра, че Хенри съобщава простата истина: той беше убил мистър Чипс.

За Майк този миг на осъзнаване трая сякаш цяла вечност — докато гледаше безумните очи на Хенри сред потното, изкривено от ненавист лице, той за пръв път проумя много неща от живота и най-незначителното сред тях бе фактът, че досега не е и сънувал колко смахнат е Хенри в действителност. Но най-вече разбра, че светът не е нито добър, нито милостив и точно това изтръгна от гърлото му яростния вик:

— Гадно, дрисливо, подло копеле!

Хенри изписка от злоба, скочи напред и се закатери по мрежата с маймунска сръчност и ужасяваща, първобитна сила. Майк постоя още малко, изчаквайки да разбере дали онзи възрастен глас в главата му е бил прав — да, прав беше; след едва доловимо колебание останалите се пръснаха наоколо и също атакуваха портата.

Майк се завъртя и хукна стремглаво през депото, влачейки под нозете си къса, безформена сянка. Товарният влак, видян от Неудачниците в Пущинака, бе отминал отдавна и сега наоколо царуваше тишина, нарушавана само от собственото му глухо дишане и музикалния звън на мрежата под тежестта на Хенри и останалите.

Вдигайки облачета черен прах, Майк дотича до три коловоза и се втурна да ги пресече. На втория се препъна и през глезена му пробяга огнена болка. Стана и продължи да тича. Чу как зад гърба му Хенри се приземява с глух тътен в подножието на портата.

— Ето ме, негро, идвам да ти спукам задника! — изрева Хенри.

Хладният разум подсказваше на Майк, че сега Пущинакът е единственото му спасение. Добереше ли се дотам, можеше да се скрие из храсталака, в бамбуковата горичка… а ако станеше съвсем напечено, можеше да пролази в някоя дренажна тръба докато заплахата отмине.

Навярно можеше да го стори… ала искрящият огън на яростта в гърдите му нямаше нищо общо с разума. В известна степен разбираше защо Хенри го тормози при всеки удобен случай — но мистър Чипс?… Да убие мистър Чипс. Моето КУЧЕ не беше негро, копеле подло, помисли в движение Майк и слепият гняв избухна с нова сила.

Сега чуваше още един глас — гласа на баща си. Не искам цял живот да се завираш в миша дупка… всичко опира до едно: подбирай кога да си траеш и кога да вирнеш глава. Сам решаваш дали да си цапаш ръцете с Хенри Бауърс…

Майк тичаше през депото право към заоблените покриви на складовите бараки. Металната мрежа зад тях ги делеше от Пущинака. Само преди минути той възнамеряваше да се изкатери през оградата и да скочи оттатък. Но сега рязко зави надясно, към кариерата.

До 1935 година на това място бе имало грамадна яма със запаси от въглища за преминаващите влакове. Сетне дойде времето на електричеството и дизела. След изчезването на въглищата (по неведоми пътища значителна част от запасите попадна в мазетата на някои хора, които се отопляваха с въглища) един местен предприемач превърна ямата в кариера за чакъл, но през 1955 година предприятието фалира и кариерата опустя. Един стар коловоз все още заобикаляше край нея в широка дъга и се насочваше към депото, но релсите отдавна бяха ръждясали и между прогнилите траверси избуяваха плевели. Същите плевели обгръщаха и самата кариера, вкопчени в жестока схватка за жизнено пространство със златничетата и клюмналите слънчогледи. Сред буренака и до днес се валяха купища сгурия.

Докато тичаше към това място, Майк смъкна в движение ризата си. На ръба на кариерата спря и се озърна. Хенри се задаваше по линията, следван от приятелите си. Е, навярно така беше по-добре.

С цялата бързина, на която бе способен, Майк нахвърля в ризата си куп корави сгуриени буци. После я грабна за ръкавите и хукна към задната ограда. Но вместо да се изкатери по мрежата, той спря в подножието и обърна гръб на Пущинака. Изсипа сгурията от ризата си, наведе се и взе две парчета.

Хенри не забеляза сгурията; виждаше само едно — че негрото е заклещен пред оградата. С боен вик той се втурна напред.

— Това да ти е за кучето, копеле! — изкрещя Майк, без да усеща, че е започнал да плаче.

Той отметна ръка и запрати първия снаряд. Буцата се стрелна направо, цапардоса врага по челото със звучно кънтене и отскочи нагоре. Хенри рухна на колене. Дланите му излетяха към челото. Като по вълшебство между пръстите мигом рукна кръв.

Другите рязко спряха и по лицата им се изписа единодушно изумление. Хенри пронизително изпищя от болка и се изправи, без да отлепва ръце от челото си. Майк запрати ново парче сгурия. Хенри отскочи. После тръгна напред и когато Майк го замери с трета буца, Хенри отдели ръка от раздраното си чело и небрежно отблъсна сгурията настрани. Хилеше се зловещо.

— О, сега те чака голяма изненада — изрече той. — Такава голяма… О БОЖЕ!

Опита се да каже още нещо, но от устата му излитаха само нечленоразделни бълбукащи звуци.

Майк бе изстрелял следващото парче сгурия и то бе улучило противника право в гърлото. Хенри отново рухна на колене. Питър Гордън гледаше със зяпнала уста. Садлър Лоса бърчеше чело, сякаш се мъчеше да реши сложна математическа задача.

— Какво чакате бе, момчета? — изгъгна Хенри. Между пръстите му шуртеше кръв. Неузнаваемият му глас скърцаше като ръждива панта. — Дръжте го! Дръжте ситния дупедавец!

Майк не изчака да види дали ще го послушат или не. Заряза ризата и се хвърли върху оградата. Докато се катереше нагоре, усети как в крака му се впиват железни пръсти. Погледна надолу и видя сгърченото лице на Хенри, изпоцапано с кръв и въглищен прах. Майк отчаяно дръпна крак. Гуменката му остана у врага. Той стовари босото си ходило право в лицето на Хенри и чу как нещо изхрущя. Хенри пак нададе писък и се люшна назад, стискайки този път разквасения си нос.

За миг друга ръка — тази на Бълвоча Хъгинс — сграбчи крачола на Майк, но той успя да се изтръгне. Преметна крак през върха на оградата и в този момент го заслепи жесток удар над челюстта. По бузата му плъзна топла струйка. Още нещо го удари по бедрото, по челото, по задника. Обстрелваха го със собствените му боеприпаси.

Увисна на ръце, после падна и се претъркаля два пъти. Тук буренясалият терен слизаше към Пущинака и навярно това спаси зрението на Майк, а може би дори и живота му; Хенри отново пристъпи към оградата и изведнъж метна над нея един от каменарските капсули. Раздаде се страхотно ТРРРЯААС! и сред тревата изникна широк кръг оголена земя.

Оглушен от експлозията, Майк се преметна презглава и неуверено се надигна на крака. Сега се намираше сред високите треви в покрайнините на Пущинака. Избърса дясната си буза и дланта му се обагри с кръв. Кръвта не го изплаши особено; не бе очаквал да се отърве невредим.

Хенри го замери с фишек, но Майк забеляза това и пъргаво отскочи настрани.

— Да му видим сметката! — изрева Хенри и започна да се катери по мрежата.

— Бога ми, Хенри, не знам… — обади се Питър Гордън. Никога не бе изпадал тъй внезапно в толкова жестока ситуация. Някак не му изглеждаше правилно изведнъж да се стигне до кръв — поне за неговия отбор — когато численото превъзходство вещаеше лека и приятна победа.

— Гледай да узнаеш — озърна се към него Хенри от средата на мрежата. Висеше там като издут отровен паяк с човешка форма. Злокобните му очи се впиваха в Питър; от двете им страни струеше кръв. Ритникът на Майк му бе строшил носа, макар че Хенри щеше да го осъзнае едва след време. — Гледай да узнаеш, щото инак идва и твой ред, шубелия скапан.

Другите започнаха да се изкачват — Питър и Виктор малко неохотно, Бълвоча и Лоса с предишния безгрижен ентусиазъм.

Майк не ги дочака да стигнат до върха. Обърна се и хукна през шубраците. Зад гърба му кънтеше ревът на Хенри:

— Ще те намеря, негро! Ще те намеря!

8.

Неудачниците бяха стигнали до отсрещния край на кариерата, която днес, три години след ваденето на последния вагон чакъл, не беше нищо повече от грамадна буренясала яма сред полето. Когато отекна първата експлозия, те стояха струпани около Стан и оглеждаха изпитателно пакета фишеци. Еди подскочи — все още го тормозеше споменът за видението с пираните (не знаеше как изглеждат истинските пирани, но беше твърдо уверен, че не приличат на грамадни червени рибки с остри зъби).

— Успокой себе си Еди-сан — обади се Ричи с Гласа на Китайския кули. — Туй няма нищо, то други деца гърмял фъшлеци.

— Д-да го ду-у-ухаш, Ри-ри-ричи — посъветва го Бил. Другите се разсмяха.

— Старая се, Шеф Бил — заяви Ричи. — Вярвам, че ако постигна успех, някой ден ще заслужа любовта ти.

И му изпрати въздушна целувка. Бил отвърна със среден пръст. Бен и Еди се хилеха, опрели рамо до рамо.

— Млад съм аз, а стара ти — пропя изведнъж Стан Юрис, имитирайки изумително точно гласа на Пол Анка, — сбогом, мила и прости…

— Ама той бил певач! — изписка Ричи с Гласа на Пиканини. — Леле Божке, туй момче тука било певач! — И веднага добави с Гласа на Говорителя от седмичните кинопрегледи: — Подписвай тук, момче, на пунктирната линия. — Ричи прегърна Стан през рамото и го озари с широка обаятелна усмивка. — Ще ти пуснем дълга коса, момче. Ще ти дадем китар-ра. Ще те…

Бил лекичко го плесна през ръката. Всички бяха възбудени до предел от предстоящите фойерверки.

— Извади ги, Стан — каза Бевърли. — Аз имам кибрит.

Докато Стан предпазливо разкъсваше пакета, всички пак се струпаха наоколо. Върху черния етикет имаше китайски йероглифи, а под тях беше отпечатано предупреждение на английски и като го видя, Ричи отново се разкиска. „Не дръжте в ръка след запалване на фитила“ — гласеше текстът.

— Добре, че ми казаха — съобщи Ричи. — Все ми се щеше да подържа фишеците като пална фитила. Мислех си, че тъй най-добре се режат нокти.

С бавни, почти тържествени движения Стан смъкна червения целофан и подреди на дланта си картонените тръбички, оцветени в синьо, червено и зелено. Фитилите им бяха омотани заедно като китайска плитчица.

— Сега ще размотая… — започна Стан и в този миг отекна много по-мощна експлозия. Ехото бавно се затъркаля през Пущинака. Над източния край на бунището с крясъци литнаха чайки. Този път трепнаха всички. Стан изтърва фишеците и се наведе да ги вдигне.

— Динамит ли беше? — нервно запита Бевърли. Гледаше Бил, който бе надигнал глава и се озърташе с широко разтворени очи. Стори й се, че никога не го е виждала толкова красив — но в наклона на главата му се долавяше нещо прекалено тревожно и напрегнато. Приличаше на елен, надушващ горски пожар.

— Мисля, че беше М-80 — спокойно поясни Бен. — На Четвърти юли миналата година бях в парка и видях едни момчета от гимназията. Пъхнаха каменарски капсул в стоманена кофа за смет. Точно така изгърмя.

— Кофата пръсна ли се, Камара? — запита Ричи.

— Не, ама се изду от едната страна. Като че някое джудже блъскаше отвътре с чук. Ония избягаха.

— Тоя път беше по-наблизо — обади се Еди. И той гледаше Бил.

— Казвайте сега, ще ги гърмим ли или не? — запита Стан. Вече бе разплел десетина фишека, а другите подреди грижливо върху восъчната хартия за по-нататък.

— Естествено — каза Ричи.

— Пъ-пъ-пъ-прибери г-ги.

Всички се втренчиха в Бил с учудване и лека тревога — не толкова от думите, колкото от резкия тон.

— Пъ-пъ-при-ххи-бери г-ги — повтори Бил и лицето му се кривеше в усилието да изрече непокорните думи. От устните му хвърчеше слюнка. — Не-ххе-хещо ще с-с-се слу-у-учи.

Еди облиза устни, Ричи побутна с палец очилата нагоре по потния си нос, а Бен неволно пристъпи по-близо до Бевърли.

Стан отвори уста да каже нещо и в това време долетя нова, по-слаба експлозия — още един фишек.

— Къ-камъни — каза Бил.

— Какво рече, Бил? — запита Стан.

— Къ-къ-_камъни_. Б-б-боеприпаси.

Бил се наведе и взе да тъпче джобовете си с камъни. Другите го гледаха тъй, сякаш внезапно бе полудял… после Еди усети как по челото му избива пот. Изведнъж разбра какво е да си болен от малария. Беше усетил нещо подобно през онзи ден, когато двамата с Бил срещнаха Бен (когото вече дори и в мислите си наричаше Камарата); през онзи ден, когато Хенри Бауърс нехайно му разкървави носа — само че сега чувството беше много по-страшно. Сякаш само след минути Пущинакът щеше да се превърне в Хирошима.

Бен се зае да събира камъни, сетне Ричи последва примера — сръчно и без да каже нито дума. Очилата се хлъзнаха по носа му и тропнаха на каменистата земя. Той разсеяно ги сгъна и ги пъхна в пазвата си.

— Защо го правиш, Ричи? — запита Бевърли с изтънял, напрегнат глас.

— Не знам, обич моя — отвърна Ричи и продължи да събира камъни.

— Бевърли, що не вземеш за малко…ъъъ… да се поразходиш до сметището? — подхвърли Бен. Шепите му бяха пълни с камъни.

— Да ти пикая на приказката — сряза го тя. — Да ти пикая на цялата приказка, Бен Ханском.

И Бевърли се наведе за камъни.

Стан замислено ги гледаше как сноват насам-натам като полудели фермери. После плътно стисна устни и почна да трупа боеприпаси.

Еди усети онова познато стягане, което предвещаваше, че скоро гърлото му ще се задръсти.

Не сега, да те вземат дяволите, внезапно помисли той. Не сега, когато приятелите се нуждаят от мен. Както казва Бев, да ти пикая на цялото гърло.

Клекна и посегна за камък.

9.

Дангалакът Хенри Бауърс бе наедрял прекалено бързо и при нормални обстоятелства не беше способен нито на ловкост, нито на бързина — ала сега обстоятелствата не бяха нормални. Неистовото буйство на болка и ярост му вдъхваше мимолетен изблик на нечовешка мощ. Всякаква мисъл чезнеше от главата му; съзнанието му бе мътносиво и розово-червеникаво като степен пожар в късна лятна вечер. Носеше се след Майк Хенлън като бик подир ален плащ. Майк тичаше по някаква обрасла пътечка край кариерата, която щеше да го изведе до бунището, но обезумелият Хенри нямаше време да се занимава с подобни глезотии — провираше се направо през храсти и къпинаци, без да усеща плитките драскотини и ударите на вейки по лицето, шията и ръцете му. Само едно го вълнуваше — че къдравата глава на негрото подскача все по-наблизо. В дясната си ръка стискаше М-80, в лявата — клечка универсален кибрит. Щом набараше маймуната, щеше да драсне клечката, да палне фитила и да натъпче капсула право отпред в гащите на гадната чернилка.

Майк знаеше, че Хенри го догонва, а и останалите са по петите му. Опита да ускори ход. Сега беше изплашен до смърт и само с огромно усилие на волята успяваше да прогони паниката. Куцаше зле — при падането на релсите си бе навехнал крака много по-сериозно, отколкото изглеждаше отначало. Отзад Хенри си пробиваше път през гъсталака с трясък и пращене и тия звуци пораждаха неописуем ужас, като че го гонеше бясно куче или мечка стръвница.

Пътеката отпред изчезна и Майк се сгромоляса в кариерата. Претъркаля се до дъното, скочи на крака и чак когато дотича до средата, осъзна, че тук има още шест деца. Стояха в разгърната верига и лицата им изглеждаха някак странни. Едва след време щеше да преосмисли впечатленията си и да разбере кое е било толкова странно — те сякаш го очакваха.

— Помощ — безсилно изпъшка Майк, куцукайки насреща им. Инстинктивно се обърна към високото червенокосо момче. — Момчета… големи момчета…

Точно тогава Хенри нахълта в кариерата. Видя шестимата и се закова на място. За момент по лицето му се изписа неувереност и той хвърли поглед през рамо. Видя армията си и когато отново се обърна към Неудачниците (сега задъханият Майк стоеше сред тях, малко зад Бил Денброу), оголи зъби в самодоволна усмивка.

— Знам те, хлапе — каза той на Бил. После погледна Ричи. — И тебе те знам. Къде са ти черчеветата? — Преди Ричи да отговори, Хенри забеляза Бен. — Брей, мама му стара! Чифутинът и шкембето били тука! Ами оная там гадже ли ти е, шкембо?

Бен трепна като попарен.

В това време Питър Гордън изникна до Хенри. Виктор дотича и спря от другата му страна; последни пристигнаха Бълвоча и Садлър Лоса. Единият застана до Питър, другият до Виктор и двете враждебни групи се изпречиха една срещу друга в правилни, почти парадни редици.

Тежко задъхан, Хенри измуча като разярен бик:

— С някои от вас имам стари сметки за разчистване, обаче ще ги отложа за друг път. Искам онуй негро. Ситните лайна да се пръждосват.

— Точно тъй — мъдро се обади Бълвоча.

— Той ми уби кучето! — пресекливо изкрещя Майк. — Сам си призна!

— Идвай тук веднага — заповяда Хенри — и ако слушаш, може да не те претрепя.

Майк се разтрепера, но не помръдна.

Бил изрече тихо и ясно:

— П-пущинакът е наш. М-м-махайте се о-от тук.

Хенри се ококори като плеснат с мокър парцал.

— Кой ще ме изгони? Ти ли бе, пикльо?

— Нъ-нъ-_ние_ — каза Бил. — П-писна ни от твоите ла-хха-айнарски номера, Б-б-бауърс. Въ-въ-вън!

— Мамка ти, пелтек уродлив! — ревна Хенри. Наведе глава и се втурна в атака.

Бил имаше шепа камъни; всички имаха по шепа освен Майк и Бевърли, която стискаше само един. Бил се зае да обстрелва Хенри — без да бърза, но с всичка сила и доста точно. Първият камък не улучи; вторият цапардоса врага по рамото. Ако и третият бе пропуснал целта, Хенри щеше да стигне до Бил и да го просне на земята, но камъкът улучи; вряза се право в приведеното му чело.

Хенри изкрещя от изненада и болка, надигна глава… и срещна още четири попадения: един нежен дар от Ричи Тозиър го перна през гърдите, посланието на Еди рикошира от плешката му, Стан Юрис го улучи по пищяла, а единственият камък на Бевърли се вряза в корема му.

Още докато ги гледаше и не вярваше на очите си, из въздуха засвистяха снаряд до снаряд. Хенри се просна по гръб все със същото измъчено, недоумяващо изражение на лицето.

— Хайде, момчета! — викна той. — Помогнете!

— А-а-атака! — глухо изрече Бил и без да се пита дали ще го послушат, побягна напред.

Неудачниците го последваха, обстрелвайки вече не само Хенри, но и останалите. Големите момчета диреха боеприпаси по земята, но загубите им почнаха още преди да се въоръжат както трябва. Питър Гордън изпищя, когато един от камъните на Бен разсече скулата му до кръв. Той отстъпи няколко крачки, спря, колебливо метна един-два камъка… и побягна. Стигаше му толкова; на Западния булевард нямаше такива работи.

С яростен замах Хенри награби шепа камъни. За щастие на Неудачниците повечето от тях бяха дребни. Най-едрият полетя пръв и разкървави ръката на Бевърли. Тя изкрещя.

С див рев Бен се юрна към Хенри Бауърс, който се озърна и го видя, но нямаше време да отскочи. Хенри стоеше нестабилно; Бен беше минал седемдесетте килограма и гонеше седемдесет и пет; резултатът лесно можеше да се предвиди. Хенри не падна, а отхвърча. После рухна и се пързулна по гръб. Бен хукна след него, почти без да усети избухналата топла болка в ухото си, когато Бълвоча Хъгинс го улучи с камък колкото топка за голф.

Докато Хенри немощно се надигаше на крака, Бен налетя и с всичка сила го ритна по лявото бедро. Хенри грохна по гръб. Изцъклените му очи се впиха в лицето на Бен.

— По момичета не се хвърлят камъни! — изрева Бен. Не помнеше друг път през живота си да е бил толкова възмутен. — По момичета…

После той зърна как в ръката на врага припламна кибритена клечка. Хенри докосна огънчето с късия фитил на каменарския капсул и метна снаряда в лицето на Бен. Без изобщо да мисли, Бен завъртя ръка като тенисист и отби с длан. Капсулът полетя обратно. Хенри го видя. Очите му се разшириха и той се запремята с вик. След част от секундата мощен взрив превърна гърба на ризата му в обгорени парцали.

В следващия миг Бен бе улучен от Садлър Лоса. Падна на колене и си прехапа езика до кръв. Примига и се огледа със замъглени от болка очи. Лоса тичаше към него, но преди да стигне до Бен, Бил изскочи отзад и обсипа дангалака с камъни. Лоса се завъртя с рев.

— Що удряш в гръб бе, гадняр? Копеле нечестно!

Готвеше се да нападне, но Ричи застана до Бил и на свой ред обстреля Лоса. Изобщо не се трогваше от словесните упражнения на тема кое е честно и кое не е; беше видял как петимата преследват едно изплашено момче и не му се вярваше този подвиг да ги поставя наред с крал Артур и Рицарите на Кръглата маса. Един от камъните сцепи лявата вежда на врага. Лоса зави от болка.

Еди и Стан Юрис дотичаха край Бил и Ричи. Бевърли ги следваше с окървавена ръка и свирепо блеснали очи. Посипаха се камъни. Бълвоча Хъгинс изпищя, когато един от тях го улучи по лакътя, точно където „удря ток“. Той заподскача тромаво, разтривайки ръката си. Хенри се изправи — ризата му висеше на парцали, но по някакво чудо кожата отдолу беше незасегната. Преди да се завърти, Бен го халоса с камък по тила и той отново рухна на колене.

През този ден Виктор Крис нанесе най-голямо поражение на Неудачниците — отчасти защото беше отличен бейзболист, но най-вече (колкото и да е странно) защото беше най-безстрастният от всички участници в схватката. Все по-малко му се искаше да бъде тук. Боят с камъни беше опасна работа; можеха да ти сцепят главата, да ти потрошат зъбите или дори да ти извадят око. Но щом беше тук, нямаше накъде да мърда. Поне щеше да им го върне тъпкано.

Благодарение на хладнокръвието си той пожертвува трийсет секунди, за да събере шепа едри камъни. Докато Неудачниците отново оформяха бойната редица, Лоса метна първия снаряд и улучи Еди по брадата. Еди изкрещя и падна окървавен. Бен се наведе над него, но той вече ставаше с присвити от болка очи и кръвта аленееше зловещо по бледата му кожа.

Виктор замахна повторно и камъкът отскочи от гърдите на Ричи. Ричи отвърна на удара, но Вик се приведе пъргаво и обстреля странично водача им. Бил отметна глава, ала не бе достатъчно бърз; камъкът дълбоко раздра бузата му.

Бил се обърна към Виктор. Погледите им се срещнаха и Виктор зърна в очите на пелтека нещо, което го смрази от страх. На устните му изплуваха нелепите думи Извинявай! Не исках!… само че такова нещо не се казва пред някакъв си малчуган. Освен ако искаш собствените ти приятели да те пердашат до сто и едно и обратно.

Бил тръгна срещу Виктор и Виктор закрачи насреща му. Сякаш по някакъв телепатичен сигнал, двамата едновременно почнаха да се замерят с камъни, продължавайки да скъсяват дистанцията. Сражението наоколо затихна и всички се обърнаха да ги гледат; даже Хенри извърна глава.

Виктор приклякаше и отскачаше, но Бил не си даваше труд да отбягва попаденията. Камъните го удряха по гърдите, по рамото, по корема. Един профуча край ухото му. Спокоен и невъзмутим, Бил изстрелваше камък подир камък с убийствена сила. Третият улучи с пукот коляното на врага и Виктор глухо изстена. Беше останал без боеприпаси. Бил имаше още един камък. Камъкът беше бял и гладък, осеян с кварцови люспици. По форма и размери напомняше паче яйце. Изглеждаше ужасно корав.

Бил беше само на метър и половина от Виктор.

— С-се-е-га с-се ма-ма-махай — каза той, — инак ще ти пъ-пъ-пръсна гла-а-вата. С-с-сериозно.

Виктор го погледна в очите и разбра, че казва истината. Безмълвно се завъртя и пое натам, накъдето бе избягал Питър Гордън.

Бълвоча и Садлър Лоса се оглеждаха неуверено. От устната на Лоса се стичаше алена струйка, а по лицето на Бълвоча шуртеше кръв от рана на главата.

Хенри размърда устни, но не издаде никакъв звук.

Бил се обърна към него.

— Мъ-мъ-махай се.

— Ами ако не се махна?

Хенри се мъчеше да говори предизвикателно, ала Бил виждаше истината в очите му. Врагът се боеше и щеше да избяга. Това би трябвало да му вдъхва радост — дори възторг — но Бил усещаше само умора.

— Ако не с-се мъ-мъ-махнеш — заяви той, — нъ-нъ-ние ще те м-махнем. Мисля, че ше-ххе-естимата м-можем да те вка-ка-караме в болница.

— Седмината — поправи го Майк Хенлън и пристъпи напред. Във всяка ръка държеше по един камък колкото бейзболна топка. — Само ела да се бием, Бауърс. Знаеш ли откога ми се ще?

— Ах ти, шибано НЕГРО! — Гласът на Хенри затрепера и секна пред прага на риданията. Този глас окончателно разби бойния дух на Бълвоча и Лоса; те отстъпиха и неизползуваните камъни се изръсиха от омекналите им длани. Бълвоча хвърли поглед наоколо, сякаш се питаше къде ли е попаднал.

— Омитайте се — каза Бевърли.

— Млък, путко скапана — сопна се Хенри. — Ти…

Четири камъка едновременно профучаха из въздуха и се стовариха върху него. Той изкрещя и пролази назад през буренака, развявайки парцаливите останки от ризата си. Прехвърли поглед от суровите детско-старчески лица на хлапетата към слисаните физиономии на Бълвоча и Лоса. Нямаше да дочака помощ от тях; никаква помощ. Лоса смутено извърна глава.

Ридаейки и подсмърчайки с разбития си нос, Хенри се изправи на крака.

— Ще ви избия всичките — закани се той и изведнъж хукна по пътеката. След миг изчезна сред храстите.

— Въ-въ-вървете — обърна се Бил към Бълвоча. — М-махайте се. И п-п-повече да не идвате ту-ту-тук. Пу-хху-ущинакът е н-наш.

— Ще съжаляваш, че си се изпречил пред Хенри, малчуган — каза Бълвоча. — Хайде, Лос, да си вървим.

И те поеха към храстите с наведени глави, без да поглеждат назад.

Седмината стояха в широк полукръг. Всички бяха окървавени. Апокалиптичният бой с камъни бе траял по-малко от четири минути, но Бил имаше чувството, че е минал през всички схватки на Втората световна война — две полувремена и продължение без нито една почивка.

Тишината бе нарушена от мъчително, стенещо хлипане — Еди Каспбрак се мъчеше да диша. Бен тръгна към него, после усети как в стомаха му почват да парят и подскачат трите вафли и четирите шоколадчета, които бе изял на идване към Пущинака… и стремително хлътна в храстите, за да повърне колкото се може по-тайно и безшумно.

Вместо него с Еди се заеха Ричи и Бев. Бевърли прегърна мършавото момченце през кръста, докато Ричи измъкваше инхалатора от задния му джоб.

— Гълтай, Еди — нареди той и щом Еди изпъшка задавено, Ричи натисна спусъка.

— Благодаря — изломоти Еди.

Изчервен като домат, Бен се измъкна от храстите, бършейки устата си с длан. Бевърли изтича към него и го хвана за ръцете.

— Благодаря, че се застъпи за мен — възкликна тя.

Бен кимна и се вторачи в мръсните си кецове.

— А, няма нищо — промърмори той.

Един по един Неудачниците се обръщаха да огледат Майк — момчето със странна, тъмна кожа. Гледаха го сдържано, предпазливо, замислено. Майк бе срещал подобно любопитство и преди — всъщност даже не помнеше някога да е било другояче — и им отвърна с кротък, свенлив поглед.

Бил се завъртя към Ричи. Ричи срещна очите му. И Бил сякаш съвсем ясно чу как нещо изщраква — как последната липсваща част хлътва на място в някаква машина с незнайно предназначение. По гръбнака му плъзнаха ледени тръпки. Вече сме всички заедно, помисли той и идеята бе толкова силна, толкова правилна, че за момент се запита дали не я е изрекъл на глас. Но разбира се, думите бяха излишни — виждаше същото в очите на Ричи, Бен, Еди, Бевърли, Стан.

Вече сме всички заедно, отново помисли той. Помогни ни, Боже. Сега се започва наистина. Моля ти се, Господи, помогни ни.

— Как се казваш, момче? — запита Бевърли.

— Майк Хенлън.

— Искаш ли да гръмнем няколко фишека? — запита Стан и Майк му отвърна с красноречива усмивка.

1.

Оказва се, че Бил не е единствен; всички си носят пиене.

Бил е донесъл бърбън, Бевърли вади бутилка водка и кутия портокалов сок, Ричи мъкне шесторка бири, Бен Ханском си е подбрал шише „Дива пуйка“. Майк също е заредил шест бири в малкото служебно хладилниче.

Последен пристига Еди Каспбрак с кафява книжна кесия в ръцете.

— Какво си носиш, Еди? — пита Ричи. — Капки за нос или сироп за кашлица?

Виновно усмихнат, Еди изважда първо бутилка джин, после шише сливов сок.

Всички млъкват като ударени от гръм и сред гробовната тишина се раздава гласът на Ричи:

— Някой да викне хората с бели престилки. Еди Каспбарк най-сетне се е побъркал.

— Ама джинът със сливов сок е много здравословно питие — оправдава се Еди… сетне всички избухват в лудешки смях и веселите им гласове отекват из смълчаната читалня, тътнат и се понасят на вълни по остъкления коридор към детския отдел.

— Къркай, Еди — окуражава го Бен, бършейки просълзените си очи. — Къркай на екс. Бас държа, че спасява от запек.

Еди се усмихва, напълва картонената си чашка почти догоре със сливов сок, после съсредоточено отмерва две капачки джин.

— О, Еди, толкова те обичам — възкликва Бевърли и Еди стреснато надига глава, но продължава да се усмихва. Бевърли оглежда приятелите си, които седят около масата. — Обичам всички ви.

— И н-ние те обичаме, Б-бев — казва Бил.

— Да — кимва Бен. — Обичаме те. — Очите му леко се разширяват и той се разсмива. — Мисля, че все още се обичаме… Знаете ли колко рядко става така?

Настава тишина и Майк без никаква изненада забелязва, че Ричи отново носи очила.

— Контактните лещи взеха да ме дразнят и трябваше да ги сваля — лаконично отговаря Ричи на въпроса му. — А сега не е ли време да преминем на съществената част?

Както някога, в кариерата, всички отправят погледи към Бил и Майк си мисли: Когато им трябва водач, гледат Бил; когато им трябва навигатор, търсят Еди. Да преминем на съществената част, какъв идиотски израз. Трябва ли да им кажа, че и някога, и сега, убитите деца не са били жертви на сексуално нападение, даже не са били осакатени в истинския смисъл на думата, а разкъсани и частично изядени? Трябва ли да им кажа, че у дома съм приготвил седем миньорски каски с мощни прожектори — едната за някой си Стан Юрис, който закъснява за веселбата, както се изразявахме някога? Или просто да им заръчам да се наспят хубавичко, защото до утре вечерта всичко ще свърши и някой ще трябва да си отиде веднъж завинаги — или ние, или То.

Но може би няма смисъл да казва всичко това и причината е ясна — те все още се обичат. Много неща са се променили за двайсет и седем години, ала някакво чудо е съхранило обичта. И там е единствената ни надежда, мисли Майк.

Остава им само една съществена задача — да довършат прехода, да наваксат изгубеното, да скърпят миналото с настоящето, тъй че лентата на жизнения им път да оформи някакво недодялано колело. Да, мисли си Майк, това е. Тази вечер задачата е да сътворим колелото; утре ще видим дали още може да се върти… както преди години, когато прогонихме големите момчета от кариерата и Пущинака.

— Спомни ли си останалото? — обръща се Майк към Ричи.

Ричи отпива глътка бира и поклаща глава.

— Спомням си как ни разказа за птицата… помня и димната яма. — Устните му се разтягат в широка усмивка. — Спомних си ямата тази вечер, докато идвахме насам с Беви и Бен. Голяма страхотия беше, същинско шоу на ужасите, мама му стара…

— Бибип, Ричи — весело се обажда Бевърли.

— Е, ти си знаеш — казва той, продължавайки да се усмихва, и побутва очилата си с жест, който поразително напомня за някогашния Ричи. После намига на Майк. — Бяхме двамата с теб, нали, Мики?

Майк се разсмива носово и кимва.

— Мис Скаалет! Мис Скаалет! — писка Ричи с Гласа на Пиканини. — Май ша става малко жежко у димната къщурка, мис Скаалет!

Бил добавя през смях:

— Още един архитектурен шедьовър на Бен Ханском.

Бен кимва.

— Тъкмо копаехме къщичката, когато ти дотича в Пущинака с албума на татко си, Майк.

— О, Господи! — възкликва Бил и подскача на стола си. — И снимките…

Ричи мрачно тръска глава.

— Същият номер, както в стаята на Джорджи. Само че тогава го видяхме всички.

— Спомних си какво стана с четвъртия сребърен долар — обажда се Бен.

Всички глави се обръщат към него.

— Другите три ги подарих на един приятел, преди да потегля насам — тихо добавя Бен. — За децата му. Спомнях си, че е имало и четвърти, но не знаех какво е станало с него. Сега знам. — Той поглежда Бил. — Направихме сребърно топче, нали? Ти, аз и Ричи. Отначало искахме да отлеем сребърен куршум…

— Ти беше сигурен, че можеш да го направиш — потвърждава Ричи. — Обаче накрая…

— Не п-п-посмяхме — бавно кимва Бил. Споменът просто и леко хлътва на старото си място и той чува онова познато тихо щракване. Наближаваме, мисли Бил.

— Върнахме се на Нийбълт стрийт — казва Ричи. — Всички заедно.

— Ти ми спаси живота, Шеф Бил — подхвърля внезапно Бен и Бил поклаща глава. — Спаси го — настоява Бен и този път Бил не възразява. Подозира, че може да го е сторил, макар че още не си спомня как… и наистина ли е бил той? Пита се дали не е била Бевърли… ала споменът не идва. Засега.

— Извинете ме за секунда — казва Майк. — Имам шест бири в служебната стая.

— Вземи една от моите — предлага Ричи.

— Горд Хенлън не вкусва бира на бял човек — отвръща Майк. — Особено пък твой бира, Мръсна уста.

— Бибип, Мики — тържествено обявява Ричи и Майк потегля за бирите, изпроводен от топлите вълни на задружния смях.

Той включва светлините в мизерната служебна стаичка с продънени кресла и отдавна немит под. На таблото за обяви висят стари известия, справки за работните смени и няколко пожълтели карикатури с подвити ъгълчета. Майк отваря малкия хладилник и усеща как ледено, бяло потресение го пронизва до мозъка на костите — също както те пронизват мразовитите февруарски дни, когато април сякаш никога няма да настъпи. Пред очите му изригва гъмжило от оранжеви и сини балони, десетки балони, съвсем като на новогодишен карнавал и през страха му прелита несвързана мисъл: Сега ни липсва само някой подпийнал веселяк да подхване коледна песен. Балоните прелитат край лицето му и се издигат към тавана. Майк се напъва да изкрещи, ала не може, защото вижда какво има зад балоните, какво му е пъхнало То в хладилника край бирите, като за среднощна закуска, след като жалките му приятели разкажат жалките си истории и се върнат в хотелските си легла сред този роден град, който вече не им е роден.

Майк прави крачка назад и дланите му политат към лицето, за да закрият видението. Препъва се в едно от креслата, едва не полита назад и трябва да отдръпне ръце. Видението не е изчезнало; край шестте бутилки светъл „Будвайзер“ все тъй стърчи отрязаната глава на Стан Юрис — не на мъжа, а на единайсетгодишното момче. Устата му е отворена в беззвучен вик, но Майк не вижда нито зъби, нито език, защото устата е натъпкана с пера. Перата са светлокафяви и неописуемо грамадни. Майк отлично знае на коя птица принадлежат. О, да. И още как. Виждал я е през май 1958 година, сетне всички са я видели в началото на август, а много години по-късно Майк е узнал от умиращия си баща, че и Уил Хенлън е видял същата птица след бягството от пожара в „Черното петно“. Кръвта от разкъсаната шия на Стан е прокапала надолу и върху дъното на хладилника засъхва тъмна локвичка. Безмилостните лъчи на вътрешната лампичка хвърлят по нея рубинени отблясъци.

— Ъх… ъх… ъх… — успява да изпъшка Майк, ала няма сили да изрече каквото и да било.

После главата отваря очи и това са лъскавите сребристи очи на Пениуайз Клоуна. Очите се извъртат към Майк и устните започват да се гърчат около тапата от пера. Главата се мъчи да проговори, може би иска да изрече някакво пророчество като оракул от древногръцка трагедия.

Рекох си, че ще трябва да намина, Майк, защото без мен не можете да победите. Не можете — и си го знаете, нали? Може би щяхте да имате шанс, ако бях се явил в пълен комплект, но моят стопроцентово американски мозък просто не издържа натоварването, нали си чат, мой чорап? Сега шестимата можете само едно — да си побъбрите за старите времена и да чакате смъртта. Затуй си рекох да намина, че да ви посъветва някой с глава на раменете. С глава на раменете, чат ли си, Майк? Чат ли си, приятел? Чат ли си, шибана черна маймуно?

Ти не си истински! — крещи Майк, но от устата му не излита нито звук; онемял е като телевизор със завъртяно докрай копче.

Невероятно, ужасно — ала главата му намига.

Истински съм, не се и съмнявай. От истински по-истински. И ти отлично знаеш за какво говоря, Мики. Онова, което замисляте шестимата, е като да излетиш с реактивен самолет без колесник. Няма смисъл да излиташ, ако не можеш да кацнеш, нали? Както впрочем няма смисъл да слизаш, ако не можеш после да се изкачиш. Колкото и да се напъвате, няма да измислите верните гатанки и смешки. Колкото и да се напъвате, няма да ме разсмеете, Мики. Всички сте забравили как да преобръщате писъка с главата надолу. Бибип, Мики, какво ще речеш? Помниш ли птицата? Нищо и никакво врабче, ама — ех-хааа! — голяма симпатяга, нали? Грамадна като хамбар, като ония тъпи чудовища от японските филми, дето толкова много те плашеха. Завинаги са отминали дните, когато знаеше как да пропъдиш тая птица от прага си. Повярвай, Мики. Ако ти имаш глава на раменете, още сега ще избягаш от тази стая, от този град. Днес ти е паднал в ръцете пътеводител за великия друм на живота и бързай да тръгнеш, преди да си го изгубил, добри ми човече.

Главата се захлупва по очи (перата в устата й се смачкват с ужасяващо глухо шумолене) и изпада от хладилника. Рухва на пода и се търкулва към Майк като чудовищна топка за боулинг, разкривайки ту сплъстената от кръв коса, ту ухиленото лице; зад нея остава лепкава кървава диря, осеяна с перушинки, а устата продължава да дъвче мъхнатата запушалка.

Бибип, Мики! — крещи тя, докато обезумелият Майк отстъпва от нея, протегнал напред ръце с разперени длани. Бибип, бибип, бибип, да еба твойта мамица!

Изведнъж се раздава звучен пукот — като излитане на пластмасова тапа от бутилка евтино шампанско. Главата изчезва. (Истинска е, мисли си примрелият от ужас Майк; в тоя пукот поне нямаше нищо свръхестествено; това е звукът на въздуха, нахлуващ във внезапно опразнено пространство… истинска, Боже мой, истинска.) Ситни кървави пръски литват нагоре и поръсват пода. Обаче ще мине и без чистене; когато пристигне утре, Керъл няма да види нищо, та дори и да гази до кръста в балони докато отива към котлона, за да свари утринното кафе. Колко удобно. От гърлото на Майк излита треперлив смях.

Той поглежда нагоре — да, балоните са още тук. На сините пише: НЕГРИ В ДЕРИ — ЧИК-ЧИРИК. Оранжевите известяват: НЕУДАЧНИЦИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ГУБЯТ, НО СТАНЛИ ЮРИС ВЗЕ ЕДНА ГЛАВА ПРЕДНИНА.

Няма смисъл да излиташ, ако не можеш да кацнеш, е казала говорещата глава, няма смисъл да слизаш, ако не можеш после да се изкачиш. И той се сеща за миньорските каски у дома. Права ли е главата? Изведнъж Майк си припомня как за пръв отиде в Пущинака след боя с камъни. Беше на 6 юли, два дни след участието му в празничния парад… два дни след като за пръв път бе видял самия Пениуайз Клоуна. Именно след онзи ден в Пущинака, след като изслуша техните истории и неохотно разказа своята, Майк се прибра у дома и попита татко си дали може да разгледа албума.

Защо бе отишъл в Пущинака именно на 6 юли? Дали знаеше, че ще ги намери там? Навярно знаеше — и не само, че ще са там, но и точно къде ще бъдат. Спомня си, че те разговаряха за строеж на някаква къщичка, ала още тогава му се стори, че са подхванали тази тема само защото има още нещо, за което не желаят да мислят.

Майк е вирнал глава към балоните, но не ги вижда. Мъчи се да си спомни как стана всичко през онзи горещ, много горещ ден. Изведнъж му се струва безкрайно важно да си спомни до най-малка подробност какво точно е станало и как се е чувствувал.

Защото тъкмо тогава се започна. До онзи ден другите бяха обмисляли как може да се убие То, но нямаха тласък, нямаха план. Когато дойде Майк, кръгът се затвори, колелото се търкулна. По-късно през онзи ден Бил, Ричи и Бен отидоха в библиотеката и се заеха със сериозни проучвания на идеята, която Бил бе подхвърлил преди ден, седмица или месец. И всичко започна да…

— Майк? — подвиква Ричи откъм каталожния отдел, където са се събрали всички. — Какво става, бе човек, умря ли?

Почти, мисли си Майк, оглеждайки балоните, кръвта, перата в хладилника. После отвръща:

— Май трябва да дойдете, момчета.

Чува шума на изместени столове и глухо мърморене; чува гласа на Ричи: „Божичко, сега пък какво?“, а с някакъв друг слух, слуха на паметта, чува как Ричи говори съвсем друго, и изведнъж си спомня онова, което е търсил; дори нещо повече — разбира защо споменът е тъй неуловим. Когато през онзи ден излезе на полянката сред най-дълбоките, най-мрачните и най-гъстите дебри на Пущинака, реакцията на другите беше… никаква. Нямаше изненада, нямаше въпроси как ги е намерил, всичко си беше съвсем нормално. Спомня си, че Бен дъвчеше шоколадова бисквита, Бевърли и Ричи пушеха цигари, Бил лежеше по гръб с ръце под главата и гледаше небето, а Еди и Стан оглеждаха недоверчиво няколко връвчици, очертаващи на земята квадрат със страна около метър и половина.

Нямаше изненада, нямаше въпроси, всичко си беше съвсем нормално. Сякаш без да знаят го бяха чакали да пристигне. И с другия слух, слуха на паметта, Майк чува Ричи да писка с тънкия Глас на Пиканини също като тази вечер: „Леле Божке, мис Клоуди, ей го“

2.

пак онуй черно дечурлиго! Леле-мале, кво ша става с тоя наш пусти Пущинак! Глей го туй мърляво дечурлиго, Шеф Бил!

Бил даже не ги погледна; продължаваше да се взира мечтателно в тлъстите летни облаци, плаващи из небето. Тъкмо обсъждаше най-внимателно един извънредно важен въпрос. Ала Ричи не се обиди от липсата на внимание и продължи невъзмутимо:

— Кат га гледам туй мърляво дечурлиго и ми призлява, та май ша ми трябва още едно ментов сироп! Ша си го пивам на верандата, дека е по-хладничко…

— Бибип, Ричи — измуча Бен с пълна уста и Бевърли се разсмя.

— Здрасти — неуверено каза Майк. Сърцето му биеше малко ускорено, но той бе решил твърдо да стори каквото се полага. Дължеше им благодарност, а татко му казваше, че човек винаги трябва да си плаща дълговете — и то час по-скоро, преди да се натрупат лихви.

Стан се огледа.

— Здрасти — отвърна той и пак се приведе над канапения квадрат сред поляната. — Бен, сигурен ли си, че ще стане?

— Ще стане — каза Бен. — Здрасти, Майк.

— Искаш ли цигара? — запита Бевърли. — Имам още две.

— Не, благодаря. — Майк си пое дъх и бавно изрече: — Искам още веднъж да благодаря на всички ви задето ми помогнахте. Ония момчета се канеха да ме смажат от бой. Съжалявам, че и вие пострадахте.

Бил нехайно махна с ръка.

— Нъ-нъ-нищо по-о-одобно. Т-те и без т-туй ни го-ххо-онят цяла г-година. — Той седна и се втренчи в Майк с внезапен интерес. — М-може ли да те пи-и-итам н-нещо?

— Дадено — рече Майк и несръчно седна на тревата. Вече неведнъж бе чувал подобни увертюри. Сега Денброу щеше да го попита какво е да си негър.

Но вместо това Бил каза:

— Н-нали помниш к-как Лъ-лъ-ларсен хвана о-о-оная т-топка на с-световното първенство преди две го-о-одини. К-как мислиш, къ-ххъ-смет ли беше?

Ричи смукна дълбоко дима и се закашля. Бевърли добродушно го халоса по гърба.

— Още си новак, Ричи, ще свикнеш.

— Мисля, че ще се срути, Бен — боязливо каза Еди, оглеждайки заградения квадрат. — Не ми се ще да ида в гроба млад и зелен.

— Няма да идеш в гроба — успокои го Бен. — А пък ако стане нещо, дръж здраво инхалатора и дишай докато дойдат да ни изровят.

Кой знае защо, тия думи невероятно развеселиха Стан. Той се подпря на лакти, отметна лице към небето и спря да се смее чак когато Еди го ритна по пищяла.

— Късмет — каза най-сетне Майк. — Мисля, че с високите топки е повече късмет, отколкото майсторлък.

— И аз т-тъй ми-и-исля — кимна Бил.

Майк зачака следващия въпрос, но Бил изглеждаше напълно доволен от отговора. Той отново се излегна с ръце под главата и продължи да изследва отминаващите облаци.

— Какво сте намислили, момчета? — запита Майк, оглеждайки опънатите канапчета.

— А, това е поредната гениална идея на Камарата — обясни Ричи. — Миналия път наводни Пущинака и беше страшно гот, ама тоя път вече е върха. Обявяваме Месец на собственоръчно изкопаните къщички. А пък другия месец…

— Н-не се за-хха-акачай с Бъ-бъ-бен — скастри го Бил, без да откъсва поглед от небето. — Ще ста-а-ане.

— Божичко, Бил, аз само на майтап.

— П-понякога пре-е-екаляваш с мъ-мъ-майтапите, Р-ричи.

Ричи безмълвно прие упрека.

— Нищо не разбирам — каза Майк.

— Ами то е съвсем просто — каза Бен. — Момчетата искаха да си построим къщичка на дърво и наистина можем да го направим, обаче хората имат лошия навик да си трошат кокалите, като падат отвисоко…

— Таласъмчо… Таласъмчо… дай ми кокалче назаем… — рече Стан и пак се разсмя, а другите го гледаха озадачено. Не беше особено надарен с чувство за хумор и когато опиташе да се пошегува, излизаше нещо съвсем шашаво.

— Ти започва да откачасва, сеньоррр — заяви Ричи. — Аз мисли, че туй става щото било голяма жега и те полазили хлебарачките.

— Както и да е — продължи Бен, — смятаме да изкопаем тоя квадрат метър и половина на метър и половина, дето съм го очертал. Сигурно няма да стигнем много дълбоко. Подпочвените води са доста близо до повърхността. После ще укрепим стените, за да не се срутят.

При тия думи Бен многозначително погледна Еди, но това явно не разсея страховете му.

— А после? — заинтересува се Майк.

— Ще сложим таван.

— Ъ?

— Ще покрием ямата с дъски. Можем да сложим люк или нещо подобно, даже можем да си направим прозорци, ако искаме…

— Трябват ни пъ-пъ-панти — обади се Бил, без да откъсва поглед от облаците.

— Можем да купим от магазина на Рейнолдс — каза Бен.

— Н-нали имате джо-ххо-обни п-пари.

— Аз имам пет долара — съобщи Бевърли. — Тия дни наглеждах децата на съседката.

Ричи незабавно пролази на четири крака към нея.

— Обичам те, Беви — провикна се той, като я гледаше с кучешка преданост. — Искаш ли да се омъжиш за мен? Ще живеем в бунгало с чамова ламперия…

— В какво? — запита тя.

Бен ги следеше с поглед и по лицето му се изписваше странна смес от тревога, веселие и размисъл.

— Чангало с лумова бамперия — поясни Ричи. — Пет долара ни стигат, скъпа, нали ще сме само тримата с детенцето…

Бевърли се разсмя, изчерви се и отстъпи настрани.

— Ще п-поделим ра-а-азходите — каза Бил. — Нали затова сме клуб.

— След като покрием ямата с дъски — продължи Бен, — ще ги намажем с онова специално лепило — нарича се С-200 — и ще върнем чимовете на място. Ще посипем и борови иглички. Можем да си седим долу, а някой — например Хенри Бауърс — да мине право над главите ни, без изобщо да разбере, че сме там.

— Сам ли го измисли? — възкликна Майк. — Леле, ти си голяма работа!

Бен се усмихна. Сега бе негов ред да се изчерви.

Изведнъж Бил се надигна и погледна Майк.

— И-и-искаш ли да п-помогнеш?

— Ами… да — каза Майк. — Сигурно ще е весело.

Другите се спогледаха — Майк не само видя, но и усети този поглед. Сега сме седмина, помисли той и потрепера, без сам да знае защо.

— Кога ще започнете?

— Съ-съ-скоро — каза Бил и Майк разбра — разбра — че не става дума само за подземната къщичка. Бен също разбра. Както и Ричи, Бевърли и Еди. Стан вече не се усмихваше. — За-а-почваме пъ-пъ-проекта с-съвсем ско-ххо-оро.

Сетне настана тишина и Майк изведнъж усети две неща — че те искат да кажат нещо, да споделят нещо с него… и че не е съвсем сигурен дали иска да го чуе. Бен драскаше безцелно с клечица из праха и провисналата коса закриваше лицето му. Ричи хапеше изгризаните си нокти. Само Бил гледаше право в лицето на Майк.

— Станало ли е нещо — тревожно запита Майк.

Бил изрече съвсем бавно:

— Н-ние сме клу-хху-уб. Ако и-и-искаш, м-можеш да влезеш в клуба, о-о-обаче ще трябва да п-пазиш та-а-айните.

— Например тая за къщичката? — запита Майк още по-тревожно. — Ами то се разбира от…

— Имаме и друга тайна, момче — каза Ричи, все тъй без да го поглежда. — Шеф Бил смята, че това лято ще имаме много по-важна задача от разните му там къщички.

— И е прав — добави Бен.

Внезапно се раздаде свистене и хлипане. Майк подскочи. Но това беше само инхалаторът на Еди. Дребното момченце погледна извинително Майк, вдигна рамене и кимна.

— Добре де — каза най-сетне Майк, — не ме карайте да чакам. Разправяйте.

Бил оглеждаше другите.

— Н-някой да не г-го иска в клу-у-уба?

Отново настана мълчание, но този път Бил търпеливо изчака. Накрая Бевърли въздъхна и вдигна очи към Майк.

— Убитите деца — каза тя. — Знаем кой ги убива. Не е човек.

3.

Разказаха му един по един: за клоуна върху леда, за прокажения под верандата, за кръвта и гласовете от мивката, за мъртвите момчета във Водонапорната кула. Ричи разправи какво се бе случило, когато двамата с Бил се върнаха на Нийбълт стрийт, а накрая Бил разказа за оживялата училищна снимка и за фотографията, в която бе пъхнал пръсти. Завърши с това, че чудовището е убило брат му Джорджи и че Клубът на Неудачниците си е поставил за цел да го унищожи… каквото и да представлява.

Вечерта, докато се прибираше към къщи, Майк щеше да си помисли, че би трябвало да ги изслуша с недоверие, прерастващо в ужас, а сетне да си плюе на петите и да хукне без да се обръща, твърдо убеден, че тия бели дечурлига не обичат негрите и си правят жесток майтап с него, или пък че е попаднал сред шестима съвсем откачени, които са прихванали лудостта един от друг, както става в училище през грипните сезони.

Но Майк не избяга, защото въпреки ужаса усещаше някакво странно облекчение. А заедно с него идваше още нещо, по-простичко и първично — чувството, че си е у дома. Сега сме седмина, отново помисли той, когато Бил привърши разказа си.

Отвори уста, без сам да знае какво ще каже.

— Аз видях клоуна — излетя от устата му.

— Какво? — запитаха едновременно Ричи и Стан, а Бевърли врътна глава толкова рязко, че дългата й коса прехвръкна от лявото рамо на дясното.

— Видях го на Четвърти — бавно продължи Майк, обърнат към Бил. Острият, съсредоточен поглед на Бил се впиваше в очите му, заповядваше да продължи. — Да, на Четвърти юли…

Той млъкна за миг и си помисли: Но го познах. Познах го, защото не го виждах за пръв път. И не за пръв път виждах нещо… нещо нередно.

После си припомни птицата — за пръв път от май месец насам си позволяваше истински да мисли за нея (ако не се броят кошмарите). По онова време се боеше, че полудява. Сега знаеше, че не е така и усещаше облекчение… ала с облекчението идваше и страхът. Той облиза устни.

— Продължавай — нетърпеливо го подкани Бев. — По-бързо.

— Ами, аз бях на парада. И…

— Видях те — обади се Еди. — Свиреше на саксофон.

— Всъщност беше тромбон — уточни Майк. — Свиря в оркестъра на Църковното училище. Както и да е, тогава видях клоуна. Стоеше на тройното кръстовище в центъра и раздаваше балони на децата. Изглеждаше точно както разправят Бен и Бил. Сребрист костюм, оранжеви копчета, бяло лице и широка червена усмивка. Не знам дали беше червило или грим, обаче ми приличаше на кръв.

Сега другите кимаха развълнувано, но Бил само продължаваше да се вглежда в лицето на Майк.

— О-о-оранжеви к-кичури? — запита той и неволно разпери пръсти край ушите си.

Майк кимна.

— Като го видях така… стана ми страшно. Докато гледах, той се завъртя и ми махна с ръка, сякаш усещаше мислите ми, или чувствата, наречете го както щете. И това… май ме уплаши още повече. Тогава не знаех защо, обаче за една-две секунди толкова се стреснах, че спрях да свиря на тромбона. Устата ми пресъхна и имах чувството…

Той се озърна към Бевърли. Толкова ясно си спомняше как слънцето изведнъж избухна в непоносими, ослепителни блясъци по лъскавата мед на тромбона и хромираните части на колите, как музиката стана прекалено гръмка, а небето прекалено синьо. Клоунът вдигна ръка в бяла ръкавица (с другата стискаше връвчиците на грозд балони) и бавно я размаха, а кървавата му усмивка беше прекалено широка и алена като обърнат наопаки писък на ужас. Спомняше си как по тестисите му полазиха тръпки, как вътрешностите му изведнъж пламнаха и се разпуснаха, сякаш само след миг щеше да напълни гащите с гореща рядка струя. Но не можеше да го каже пред Бевърли. Такива неща не се говорят пред момиче — дори пред мъжко момиче, което не обръща внимание на думички като „копеле“ и „майната му“.

— … стана ми страшно — довърши той.

Усещаше, че думата е прекалено слаба, но не знаеше как да разкаже останалото. Ала всички кимаха с разбиране и в душата му се надигна вълна на неописуемо облекчение. Погледът на онзи клоун, широката червена усмивка, бавното полюшване на бялата ръкавица… това беше някак по-страшно, отколкото да го преследва цялата банда на Хенри Бауърс. Много по-страшно.

— После отминахме — продължи Майк. — Изкачихме се по Горната миля. И там отново го видях да раздава балони на децата. Само че повечето не ги искаха. Някои дребосъци плачеха. Нямах представа как е стигнал дотам толкова бързо. Помислих си, че трябва да са двама, нали разбирате, с еднакви костюми. Екип. Но после клоунът пак ми махна с ръка и аз разбрах, че е той. Същият човек.

— Не е човек — каза Ричи и Бевърли потрепера. Бил я прегърна за миг и тя го изгледа с благодарност.

— Махна с ръка… и после ми намигна. Като че си имахме тайна. Или като… може би като да усещаше, че съм го познал.

Бил отдръпна ръка от рамото на Бевърли.

— П-по-по-хоо-знал си го?

— Мисля, че да — потвърди Майк. — Ще трябва да проверя нещо, преди да кажа със сигурност. Татко има снимки… Събира ги… Слушайте, момчета, вие нали често играете тук?

— Естествено — каза Бен. — Затова си строим къщичка.

Майк кимна.

— Ще проверя дали съм прав. Ако е тъй, мога да донеса снимките.

— Ста-а-ари с-снимки ли?

— Да.

— Има ли о-о-още н-нещо? — запита Бил.

Майк отвори уста и пак я затвори. Огледа ги неуверено, после каза:

— Ще ме сметнете за луд. Или за лъжец.

— Т-ти ми-ми-мислиш ли ни з-за лу-хху-уди?

Майк поклати глава.

— Ха на бас — каза Еди. — Доста работи не са ми наред, обаче нямам бръмбари в куфалницата. Поне тъй мисля.

— Не — каза Майк. — Не ви смятам за луди.

— Е, т-тогава и н-ние няма да те с-с-сметнем за лъ-лъ-лъ… за шантав — увери го Бил.

Майк пак ги огледа един по един, изкашля се и каза:

— Видях една птица. Преди два-три месеца. Птица.

Стан Юрис го погледна с интерес.

— Каква птица?

Този път Майк отговори много по неохотно:

— Беше нещо като врабче, ама малко приличаше и на червеношийка. Имаше оранжеви гърди.

— И какво толкова? — запита Бен. — В Дери има сума ти птици.

Но го обземаше тревога и като погледна Стан, Бен разбра, че той си спомня какво бе срещнал във Водонапорната кула и как по някакъв незнаен начин се бе спасил, крещейки имената на птици. Ала само след миг тая мисъл отлетя, защото Майк продължаваше разказа си.

— Беше по-голяма от камион — каза той.

Огледа изумените, стреснати лица на слушателите. Очакваше смях, но всички мълчаха. Стан се бе втрещил като ударен с тухла. Лицето му беше толкова бледо, че напомняше цвета на сумрачен ноемврийски ден.

— Истина е, кълна се — каза Майк. — Беше гигантска птица, като ония праисторически чудовища от филмите на ужаса.

— Да, като в „Гигантският нокът“ — обади се Ричи. Спомни си, че оная птица му изглеждаше доста фалшива, но когато взе да опустошава Ню Йорк, той толкова се развълнува, че си разсипа пуканките от балкона на „Аладин“. Ако филмът не беше привършил, Фокси Фоксуърт сигурно щеше да го изхвърли от салона. Е, всяко зло за добро, както обичаше да казва Шеф Бил.

— Само че не изглеждаше праисторическа — каза Майк. — И не приличаше на онуй чудовище, дето го разправят в разните приказки, гръцки ли бяха, римски ли…

— П-птицата Р-р-рух? — подсказа Бил.

— Да, май така й викаха. Не беше и като нея. Просто изглеждаше нещо средно между врабче и червеношийка. — Майк се изсмя смутено. — Двете най-често срещани птици.

— К-к-къде… — започна Бил.

— Разкажи ни — простичко изрече Бевърли.

Майк помълча за момент, колкото да подреди мислите си, после започна да разказва. И докато говореше, докато гледаше как лицата им се изпълват с тревога и страх, но без следа от недоверие и присмех, той усети, че от душата му се отронва неописуем товар. Също като Бен с мумията, Еди с прокажения или Стан с удавените момчета, той бе видял нещо, което би подлудило някой възрастен — не само заради ужаса, но и заради зашеметяващата сила на чудовищната нереалност, която не може да бъде обяснена. Или пък възрастният, лишен от разумно обяснение, просто не би обърнал внимание на събитието. Майк бе чел, че лицето на пророк Илия почерняло от светлината на Божията слава; но в Библията пишеше, че по онова време Илия бил вече стар и това навярно имаше значение. А не се ли разказваше и за един друг библейски герой, почти хлапак, който направо се преборил с ангела?

Беше видял ужаса и след това бе продължил да живее; бе вградил спомена в мирогледа си. Все още беше млад и имаше безкрайно широки представи за света. Но въпреки всичко споменът за онзи ден се зъбеше в най-мрачните кътчета на душата му и го караше насън да бяга отново и отново от чудовищната птица, която хвърля над него огромната си сянка. Едни от тези кошмари оставаха в паметта му, други сякаш изчезваха, но всъщност всички си бяха тук — мрачни сенки, надарени със свой собствен живот.

Колко малко бе забравил и колко непосилни тревоги бе изпитал (докато крачеше през баналното ежедневие: да помага във фермата, да ходи на училище, да кара велосипед, да тича до магазина, да сяда вечер пред телевизора, чакайки „Американски подиум“ с новите негърски състави) — навярно всичко това можеше да се измери само с облекчението, което изпита от възможността да сподели страховете си. В хода на разказа той бавно осъзна, че за пръв път е позволил на спомена да изплува изцяло. За пръв път от онова ранно утро край Канала, когато бе видял странните бразди… и кръвта.

4.

Майк им разказа как бе срещнал птицата в старата стоманолеярна и как се бе спасил в падналия комин. По-късно същия ден трима от Неудачниците — Бен, Ричи и Бил — тръгнаха към Общинската библиотека. Бен и Ричи се озъртаха непрестанно, очаквайки всеки миг отнякъде да изникне бандата на Хенри Бауърс, но Бил само се взираше замислено в тротоара. Около час след като им разказа за клоуна, Майк заяви, че баща му го чакал да се прибере към четири, щели да берат грах. Бевърли каза, че трябвало да отскочи до магазините и после да сготви вечеря за татко си. Еди и Стан също имаха работа. Но преди да се разделят, те направиха първата копка на онова, което щеше да стане — ако Бен не грешеше — тяхна подземна къщичка. За Бил (а навярно и за всички останали) първата копка носеше дълбок символичен смисъл. Бяха започнали. Каквото и да се очакваше от тях като група, като цяло, бяха го започнали.

Бен го попита дали вярва на Майк. Тъкмо отминаваха сградата на Общинския съвет и отпред се издигаше библиотеката — дълго каменно здание сред уютната сянка на вековни брястове, все още незасегнати от пагубната болест, която след години щеше да ги унищожи.

— Да — отвърна Бил. — М-мисля, че казва и-ххи-истината. Б-безумна, но истина. Ами ти, Ръ-ръ-ричи?

Ричи кимна.

— Тъй е. Не искам да вярвам, нали ме разбираш, обаче май няма накъде. Помните ли какво рече за езика на птицата?

Бил и Бен кимнаха. Покрит с оранжеви топчета.

— Там е цялата работа — каза Ричи. — Като в комиксите. Като Лекс Лутър, Джокера или някой друг злодей. Винаги си оставя белега.

Бил кимна замислено. Наистина беше като злодей от комиксите. Дали защото го виждаха така? Защото мислеха така? Да, навярно. Детски работи, но тази твар сякаш се хранеше тъкмо с това — с детски работи.

Пресякоха улицата и тръгнаха по тротоара пред библиотеката.

— Пи-и-итах Стъ-стъ-стан дали е чу-чу-чувал за п-подобна птица — каза Бил. — Н-не за-хха-дължително чак т-т-толкова го-о-ляма, п-п-просто…

— Истинска? — подсказа Ричи.

Бил кимна.

— Т-той ръ-ръ-рече, че м-може да има в Ю-хху-ужна Америка или А-а-африка, обаче н-н-не и ту-ту-тука.

— Значи не вярва? — запита Бен.

— Въ-въ-вярва — поклати глава Бил. И после разказа какво бе подхвърлил Стан, докато двамата отиваха да му приберат колелото. Според Стан никой не би могъл да види оная птица преди разказа на Майк. Всичко друго — да, само не и птицата, защото тя била личното чудовище на Майк Хенлън. Но сега… е, сега птицата ставала собственост на целия Клуб, нали така? Всеки от тях можел да я види. Не непременно същата — за Бил, например, можела да е като гарван, за Ричи като ястреб, за Бевърли като златен орел и кой знае още какво — но сега То можело да бъде птица за всички тях. Бил бе отвърнал, че ако е вярно, значи сега всички могат да видят прокажения, мумията, и евентуално мъртвите момчета.

„А това означава, че ако ще правим нещо, трябва да побързаме — бе добавил Стан. — То знае…“

„Кха-а-кво? — тревожно бе запитал Бил. — Вси-ххи-ичко, к-което знаем ли?“

„Ако беше така, отдавна да ни е видяло сметката, мой човек — бе отвърнал Стан. — Обаче То знае, че ние знаем за него, бас държа. Мисля, че То ще опита да ни убие. Още ли държиш на онова, за което говорихме вчера?“

„Да.“

„Жалко, че не мога да дойда.“

„Бъ-бъ-бен и Ри-и-ичи ще д-дойдат. Бен е много у-хху-умен, а и Р-р-ричи съ-съ-също, к-когато не се б-бъзика.“

Докато наближаваха входа на библиотеката, Ричи запита Бил какво точно смята да прави. Бил им разказа бавно, за да не заеква прекалено. Идеята му се въртеше из главата от две седмици насам, ала се бе прояснила едва след разказа на Майк.

Какво правиш, ако искаш да се отървеш от птица?

Лесна работа — грабваш пушката и я пращаш по дяволите.

Какво правиш, ако искаш да се отървеш от чудовище?

Лесна работа (според филмите) — теглиш му един сребърен куршум и го пращаш по дяволите.

Бен и Ричи го изслушаха почтително. После Ричи запита:

— Как смяташ да намериш сребърен куршум, Шеф Бил? По каталог ли ще го поръчаш?

— Мно-ххо-ого с-с-смешно. Ще т-т-трябва да с-си го на-а-правим.

— Как?

— Сигурно точно затова отиваме в библиотеката — каза Бен. — Там ще открием.

Ричи кимна и си намести очилата. Бил забеляза, че зад дебелите стъкла очите му са умни, замислени… и пълни със съмнение. Съмнението не го разтревожи, той самият не беше чак толкова уверен. Засега му стигаше, че в очите на Ричи нямаше и следа от подигравка.

— За татковия си Валтер ли мислиш? — запита Ричи. — Онзи, дето го носихме на Нийбълт стрийт.

— Да — каза Бил.

— Дори и да можем да отлеем сребърни куршуми, откъде ще намерим сребро?

— Това е моя грижа — тихо каза Бен.

— Ами… добре — съгласи се Ричи. — Оставяме тоя въпрос на Камарата. И после какво? Пак на Нийбълт стрийт ли?

Бил кимна.

— П-пак на Ни-ни-нийбълт стрийт. И ще му пъ-пъ-пръснем скапаната т-т-тиква.

Тримата постояха, впили сериозни погледи един в друг, сетне влязоха в библиотеката.

5.

— Брех, да го вземат мътните, пак довтаса черният момчурляк! — провикна се Ричи с Гласа на Ирландското ченге.

Беше отминала една седмица; наближаваше средата на юли и работата по къщичката отиваше към края си.

— Добро ти утро, мистър О’Хенлън, сър! Убав, ама убав ден се задава, цял ден картофи да садиш, дето викаше старата ми майчица…

— Доколкото знам, „добро утро“ се казва до пладне, Ричи — уточни изникналият от ямата Бен, — а пък вече е два следобед.

Двамата с Ричи укрепваха дъски по стените на изкопа. Горещият ден и тежката работа бяха заставили Бен да свали анцуга. Подгизналата от пот тениска лепнеше по гърдите и корема му. Сякаш не даваше пет пари за външния си вид, но Майк беше сигурен, че само да се зададе Бевърли, Бен тутакси ще нахлузи раздърпания анцуг.

— Не ставай буквоядец, почваш да приличаш на Стан Мъжагата — заяви Ричи. Преди пет минути бе напуснал изкопа, твърдейки, че е време да палнат по цигара.

„Мислех, че нямаш цигари“ — бе казал Бен.

„Нямам — бе отвърнал Ричи, — но въпросът е принципен.“

Майк носеше под мишница албума на баща си.

— Къде са другите? — запита той.

Беше оставил колелото си под моста при Силвър и знаеше, че Бил трябва да е нейде наоколо.

— Бил и Еди отскочиха преди половин час до бунището да реквизират още дъски — обясни Ричи. — Стани и Бев са в магазина на Рейнолдс за панти. Не знам какво крои Камарата, ама сам виждаш, че има долни замисли — ха-ха, долни замисли, чаткаш ли? — и току-виж оплескал работата. Трябва някой да го наглежда, разбираш. Между другото, ако още искаш да влезеш в клуба, дължиш ни двайсет и три цента. За пантите.

Майк прехвърли албума под лявата мишница и бръкна в джоба си. Внимателно отброи исканата сума (оставяйки в личната си хазна богатството от пет цента) и подаде парите на Ричи. После пристъпи към ямата и надникна.

Само че отвътре вече не приличаше на яма. Стените бяха грижливо изравнени и укрепени с дъски. Отначало разнокалибрените дъски не си пасваха, но Бен, Бил и Стан бяха хвърлили много труд, за да ги изравнят с инструменти от работилницата на Дзак Денброу (при което Бил педантично държеше инструментите да се връщат всяка вечер и точно в същото състояние, в което са взети). Бен и Бевърли бяха ги укрепили с напречни летви. Еди все още се стряскаше малко от ямата, но това си му беше в кръвта. Отстрани бяха подредени грижливо квадратните чимове, които по-късно щяха да заемат място върху капака.

— Вие май си разбирате от работата — каза Майк.

— Естествено — кимна Бен и посочи албума. — Какво носиш?

— Татковия албум за Дери. Той събира стари снимки и изрезки за града. Това му е хоби. Преди два дни го прегледах… нали ви бях казал, че клоунът ми се струва познат отнякъде. И наистина съм го виждал. Тук, в албума. Затова го донесох. — Срамуваше се да признае, че не бе посмял да поиска разрешение от татко си. Тъй като се боеше, че подобна молба може да предизвика неудобни въпроси, той отмъкна албума като крадец, докато баща му садеше картофи на западната нива, а майка му простираше пране в задния двор. — Мислех си, че и вие трябва да хвърлите едно око.

— Добре де, дай да видим — каза Ричи.

— Нека най-напред да се съберем всички. Така ще е по-добре.

— Окей. — Честно казано, Ричи не гореше от нетърпение да гледа стари снимки от Дери. Случката в стаята на Джорджи го бе отвратила от всякакъв род албуми. — Ще ни помогнеш ли да довършим укрепването?

— Дадено.

Майк внимателно остави албума на татко си по-далече от ямата, за да не го изцапат с пръст, после взе лопатата на Бен.

— Копай тук — посочи Бен. — Като стигнеш на педя и половина, слагам вътре дъската и я притискам към стената, а ти връщаш пръстта обратно.

— Мъдър план, мой човек — одобри Ричи и провеси крака през ръба на изкопа.

— Ами ти защо не работиш? — запита Майк.

— Много съм болен, мой човек — радостно извести Ричи. — Имам кокали в краката.

— Как вървят проучванията, дето ги правите с Бил?

Майк смъкна ризата си и почна да копае. Беше горещ ден, жегата тегнеше дори и в Пущинака. Из храсталака щурците жужаха като часовници, които лениво отмерват хода на лятото.

— Е… вървят горе-долу — отвърна Ричи и стрелна поглед към Бен, сякаш искаше да го предупреди за нещо. — Тъй ми се струва.

— Защо не пуснеш радиото, Ричи? — запита Бен.

Той сложи една дъска в изкопаната от Майк дупка и я притисна към стената. Както винаги, транзисторът висеше под най-дебелия клон на съседния храст.

— Батериите се скапаха — каза Ричи. — Ако не си забравил, свихте ми последните двайсет и пет цента за някакви си панти. Жестоко, Камара, много жестоко. Пък и тук долу се хваща само една станция, дето все пуска шкембест рок.

— Ъ? — надигна глава Майк.

— Камарата мисли, че Томи Сандс и Пат Бун пеят рокендрол — обясни Ричи. — Какво да го правиш, завалията, хабер си няма от тия работи. Елвис пее рокендрол. Ърни Доу пее рокендрол. Карл Пъркинс пее рокендрол. Боби Дарин. Бъди Холи. „О-оу Пеги… моя Пеги Сю-у-у-у…“

— Моля те, Ричи! — възкликна Бен.

— Освен това — добави Майк, като се подпря на лопатата, — рокендрол пеят Фетс Домино, Чък Бери, Литъл Ричард, Шеп и „Лаймлайтс“, Лавърн Бейкър, Франки Лаймън и „Тинейджърс“, Ханк Болард и „Миднайтърс“, „Костърс“, „Айсли брадърс“, „Крестс“, „Кордс“, Стик Макгий…

Двамата го зяпнаха толкова изумено, че Майк се разсмя.

— Подир Литъл Ричард изтървах нишката — каза Ричи.

Той обичаше Литъл Ричард, но в тайната му класация през това лято на първо място стоеше Джери Ли Луис. Наскоро майка му бе влязла в хола тъкмо когато по телевизията вървеше „Американски подиум“. Джери Ли се беше метнал върху пианото и свиреше с главата надолу, а дългите кичури коса провисваха пред лицето му. Пееше „Поверително от гимназията“. За момент Ричи помисли, че майка му ще припадне. Не припадна, но бе толкова потресена, че на вечеря предложи да пратят Ричи за цяло лято в някой от ония военизирани младежки лагери.

Ричи тръсна коса пред очите си и запя:

— Ела в школото, бейби, там всички котки друсат рок…

Бен сграбчи огромния си търбух, люшна се из ямата и се престори, че драйфа. Майк демонстративно си запуши носа, но се смееше до сълзи.

— Какво има? — запита Ричи. — Сериозно, какво ви става бе, момчета? Тоя път беше добре! Честна дума, наистина беше добре!

— Леле, братко — едва изпъшка през смях Майк. — Безценно беше. Честна дума, безценно.

— Негрите нямат вкус — заяви Ричи. — Мисля, че и в Библията го пишеше.

— Олеле мамо! — превиваше се от смях Майк.

Когато Ричи запита с искрено недоумение какво означава това, Майк тежко рухна долу, стисна се за корема и с буен кикот се запремята насам-натам.

— Сигурно мислиш, че ти завиждам — каза Ричи. — Сигурно мислиш, че искам да съм негър.

Тук вече Бен не издържа и грохна до Майк. Цялото му тяло се тресеше от смях. Очите му бяха готови да изхвръкнат.

— Стига, Ричи — изпъшка той. — Ще се надрискам. Ще у-у-умра, ако не с-спреш…

— Не искам да съм негър — отсече Ричи. — Хич не ми трябва да живея в Бостън, да ходя с розови панталони и да купувам пица на резени. Искам да съм евреин като Стан. Искам да си имам заложна къща и да продавам на хората автоматични ножове, пластмасови фъшкии и вехти китари.

Бен и Майк вече пищяха от смях. Звуците се носеха над зелените гъсталаци на дълбоката низина със странното име Пущинака и ехото караше птиците да излитат, а катеричките да застиват изплашено по клоните. Смехът беше млад, пронизителен, буен, жизнен, искрен, свободен. Почти всяко живо същество, до което достигаше, реагира по своему, ала съществото, което се изсипа от една широка бетонна тръба над горното течение на Кендъскиг, не беше живо. Вчера следобед бе налетяла внезапна гръмотевична буря (къщичката не бе пострадала — откакто започнаха изкопните работи, Бен всяка вечер грижливо покриваше ямата с парцаливо парче насмолен брезент, което Еди бе отмъкнал иззад „Барачката на Уоли“; ужасно миришеше на боя, но вършеше работа) и из дренажите под Дери два-три часа бяха бушували мътни потоци. Именно този порой изхвърли под слънчевите лъчи ужасяващия товар — за радост на пълчищата лакоми мухи.

Това бе трупът на едно деветгодишно момче на име Джими Кълъм. От лицето му бе останал само носът. Всичко друго представляваше безформена, накълцана каша. Одраното кърваво месо беше осеяно с дълбоки черни дупки, които навярно само Стан Юрис би разпознал — следи от човка. От грамадна човка.

Тънки струйки вода пробягваха по калните памучни панталонки на Джими Кълъм. Белите му ръце се люшкаха из потока като мъртви риби. Те също бяха изкълвани, но не чак толкова. Пъстрата му риза се издуваше и спадаше, пак се издуваше и пак спадаше като някакъв ужасен мехур.

Натоварени с дъски, които бяха отмъкнали от бунището, Бил и Еди пресякоха Кендъскиг по камъните само на четиридесет метра от трупа. Чуха смеха на Ричи, Бен и Майк, неволно се усмихнаха и изтичаха покрай скритите останки на Джими Кълъм, за да разберат каква е тая веселба.

6.

Смехът все още не бе заглъхнал, когато на полянката изникнаха Бил и Еди, задъхани и потни под тежкия товар. Даже лицето на Еди — обикновено бяло като сирене — беше поруменяло. Двамата изсипаха новите дъски при почти изчерпаните резерви. Бен се измъкна от ямата да огледа материала.

— Бива си ги! — възкликна той. — Еха! Страхотно!

Бил се просна на земята.

— Сега м-може ли да п-предам Богу ду-у-ух, или д-да по-о-очакам м-малко?

— Почакай малко — разсеяно каза Бен.

Той също си беше донесъл инструменти и сега грижливо проверяваше всяка дъска — тук изтръгваше някой гвоздей, там развиваше стар винт. Отхвърли една, защото се оказа сцепена. Друга издаваше при почукване глух, неясен звук и Бен също я метна настрани. Седнал на купчинка пръст, Еди го наблюдаваше внимателно. Измъкна инхалатора от задния си джоб и налапа пръскалката, докато Бен вадеше с теслата още един ръждив пирон. Пиронът изскърца недоволно като настъпена гадинка.

— Ако се одраскаш на ръждив пирон, можеш да хванеш тетанус — съобщи Еди.

— Тъй ли? — обади се Ричи. — Какво е това цепеност? Звучи ми като женска болест.

— Тиквеник — заяви Еди. — Не е цепеност, а тетанус и означава схваната челюст. Има едни специални микроби, дето живеят в ръждата, разбираш ли, и ако се одраскаш, могат да проникнат в теб и… ъъъ… да ти преебат нервите.

Еди съвсем се изчерви и пак налапа инхалатора.

— Схваната челюст, Божичко — впечатли се Ричи. — Май не е на добро.

— И още как! Първо челюстите ти се стягат толкова, че даже не можеш да ядеш. Трябва да ти пробият дупка в бузата и да те хранят през тръбичка.

— Олеле, братко — рече Майк и подаде глава от изкопа. Разширените очи изглеждаха невероятно бели сред кафявото му лице. — Сигурно ли е?

— Мама ми каза — отвърна Еди. — После ти се схваща гърлото и умираш от глад, щото не можеш да преглъщаш.

Ужасяващата картина бе посрещната с всеобщо мълчание.

— Няма лечение — подчерта Еди.

Мълчание.

— Затова — рязко добави Еди — винаги се пазя от ръждиви пирони и тем подобни гадости. Веднъж ми биха инжекция против тетанус, знаете ли как боли?

— Ами тогава защо ходиш с Бил на бунището за тия боклуци? — запита Ричи.

Бил надничаше в ямата. Еди се озърна към него и в погледа му имаше толкова обич и преклонение, че въпросът повече не се нуждаеше от отговор, но все пак той тихо изрече:

— Някои работи трябва да се вършат въпреки риска. Това е първото важно нещо, което узнах сам, без мама.

Отново настана тишина, но в нея вече нямаше тревога. После Бен продължи да вади пирони, а след малко и Майк излезе да му помага.

Лекият ветрец полюшваше транзистора, лишен от право на глас до следващия щедър жест на мистър Тозиър (или докато Ричи успееше да окоси нечия ливада). Бил си мислеше колко е странно — странно и някак съвършено — че са успели да се съберат всички тук в този летен ден. Някои от познатите му хлапета гостуваха при роднини. Други бяха заминали с родителите си за Дисниленд в Калифорния или за Кейп Код, а едно приятелче даже бе потеглило към някакво безкрайно далечно място със странното, ала и някак многозначително название Гестаад. Други деца се бяха пръснали по лагерите — благотворителни, скаутски, или дори ония прескъпи лагери, където се учиш да плуваш, да играеш голф и да казваш „Великолепно!“ вместо „Мамка ти!“, когато на тенискорта противникът те изненадва с убийствен сервис; имаше и деца, чиито родители просто ги бяха отвели НЯКЪДЕ. Бил не се учудваше. Познаваше някои деца, които искаха да избягат НЯКЪДЕ, защото се бояха от страшилището, бродещо из Дери през това дълго лято. Но подозираше, че изплашените родители са много повече. Хора, които смятаха да прекарат цялото лято в Дери, изведнъж решаваха да

(Гестаад? В Швеция ли беше? Аржентина? Испания?)

заминат НЯКЪДЕ. Това донякъде напомняше големия страх от детски паралич през 1956 година, когато четири деца се заразиха в общинския басейн „О’Брайън“. И тогава възрастните — за Бил тая дума се покриваше плътно с думата „родители“ — бяха решили, че НЯКЪДЕ ще е по-добре. По-безопасно. Всеки, който можеше да си го позволи, избяга от града. Бил разбираше това НЯКЪДЕ и можеше да мечтае над вълшебния звук на странното име Гестаад, ала и най-приказното вълшебство помръкваше пред блясъка на желанието; Гестаад беше НЯКЪДЕ; Дери беше желание.

И никой от нас не замина НЯКЪДЕ, помисли той, гледайки как Бен и Майк изскубват криви пирони от вехтите дъски, как Еди лениво се отправя към храстите да пусне една вода (трябва да го правиш при първа възможност, за да избягваш претоварването на мехура, бе казал веднъж Еди, обаче трябва и да се пазиш от отровния бръшлян, инак знаеш ли как ще ти се подуе пишката). Всички сме тук, в Дери. За нас няма роднини, няма лагер, няма пътуване, няма НЯКЪДЕ. Всички сме тук. Готови за проверка.

— Там имаше и една врата — съобщи Еди, закопчавайки ципа си в движение.

— Изтръска ли го, Едс? — обади се Ричи. — Дано да си го изтръскал, щото ако не си, може да хванеш рак. Мама ми каза.

По лицето на Еди се изписа изненада и лека тревога, преди да забележи, че Ричи се хили. Изпепели го (или поне се опита) с презрителния поглед на възрастен, който търпеливо слуша бебешки глупости, после продължи:

— Беше много голяма, та нямаше как да я донесем. Обаче Бил каза, че ако идем всички заедно, ще се справим.

— Естествено, никога не можеш съвсем да го изтръскаш — не мирясваше Ричи. — Знаеш ли какво ми каза един умен човек, Едс?

— Не — отвърна Еди — и не искам повече да ми викаш Едс, Ричи. Сериозно ти казвам. Чувал ли си някога да река: „Дай малко дъвка, Дик“? Е, щом аз не ти викам Дик, откъде накъде…

— Този умен човек ми каза следното: „Както да друсате, както да дращите, капката пак ще отиде във гащите“. Затова има толкоз много рак по света, обични ми Еди.

— По света има толкоз много рак, щото галфони като теб и Бевърли Марш пушат цигари — заяви Еди.

— Бевърли не е галфон — заканително се обади Бен. — Внимавай какви ги плещиш, Мръсна уста.

— Бибип, м-момчета — разсеяно се намеси Бил. — Като стана дума за Б-б-бевърли, тя е много си-ххи-илна. Ще ни п-п-помогне за вра-а-тата.

Бен се заинтересува какво представлява тази врата.

— Мъх-мъх-хагонова, м-мисля.

— Някой е изхвърлил махагонова врата? — смая се Бен, но в гласа му не звучеше съмнение.

— Хората изхвърлят всичко — каза Майк. — Бунище ли? Призлява ми като ида там. Честно ви казвам, направо ми призлява.

— Аха — кимна Бен. — Сума ти нещо е можело да се оправи без никакъв труд. А в Китай и Южна Америка сиромасите нищичко си нямат. Тъй казва моята майка.

— Ако искаш да знаеш, слънчево момче, и в Мейн е пълно със сиромаси — мрачно добави Ричи.

— К-к-какво е това? — посочи Бил към албума.

Майк му обясни и каза, че ще разгледат снимката на клоуна, когато Стан и Бевърли се върнат с пантите.

Бил и Ричи се спогледаха.

— Какво ви тревожи? — запита Майк. — Онуй, дето е станало в стаята на брат ти ли, Бил?

— А-аха — потвърди Бил и млъкна.

Редуваха се да работят в изкопа, докато Стан и Бевърли пристигнаха с две издути книжни торбички. Майк подхвана разказа, а Бен седна по турски и се зае да изрязва в две от дългите дъски прозорчета, които да се отварят и затварят на панти. Може би само Бил забелязваше колко бързо и сръчно се движат пръстите му; колко са изкусни и точни — като пръсти на хирург. Възхищаваха го.

— Татко казва, че някои снимки са отпреди сто години — обясняваше Майк, прегърнал албума в скута си. — Купува ги от вехтошарски магазини или когато някой рече да си разпродава вехториите от тавана. Понякога прави трампа с други колекционери. Има и стереоснимки — две съвсем еднакви на дълго картонче, обаче щом ги погледнеш през нещо като бинокъл, става една картинка, само че обемна. Като ония филми — „Восъчният дом“ или „Чудовището от Черната лагуна“.

— Защо са му притрябвали тия вехтории? — запита Бевърли. Беше с най-обикновени джинси, но върху долните десетина сантиметра от шевовете бе зашила ивици шарена басма и крачолите изглеждаха много весело — като униформа на някакъв смахнат моряк.

— Да — подкрепи я Еди. — В Дери винаги е било адски скучно.

— Ами… не знам точно, но мисля, че го прави, защото не е роден тук — смутено отвърна Майк. — Като че… де да знам… като че всичко му е ново и интересно, или например като да е влязъл в киното насред филма…

— Я-а-асна работа, всеки иска д-да види на-а-чалото — обади се Бил.

— Да — каза Майк. — В Дери историята направо се валя по улиците. И на мен ми харесва. Мисля, че една част е свързана с оная твар — с То, както го наричате.

Той погледна към Бил и Бил замислено кимна.

— След парада на Четвърти юли прегледах албума, защото знаех, че вече съм виждал някъде онзи клоун. Знаех си. И гледайте тук.

Той отвори албума, прелисти страниците и го подаде на Бен, който седеше отдясно.

— Н-н-не п-пипай съ-съ-страниците! — провикна се Бил и в гласа му звучеше такова напрежение, че всички трепнаха. Ричи забеляза, че той е свил на юмрук ръката, която бе пострадала от албума на Джордж. Юмрук, готов да защитава.

— Бил е прав — намеси се Ричи. Покорният, съвършено нетипичен за него глас им подействува още по-убедително. — Внимавайте. Вярно казваше Стан. Щом ние го видяхме, значи вече и вие можете да го видите.

— Да го усетите — зловещо уточни Бил.

Албумът тръгна от ръка на ръка и всички го държаха боязливо, за ръбовете, сякаш беше стар динамитен заряд, по който избиват перлени капки нитроглицерин.

Когато албумът се върна обратно, Майк отвори на една от първите страници.

— Татко казва, че няма начин да се датира точно, но тази трябва да е от първата половина на осемнайсети век. Веднъж той поправи верижния трион на един човек срещу кашон стари книги и картички. Тази е от там. Според него сега струвала четирийсет долара, че и повече.

Старинната гравюра имаше размерите на голяма пощенска картичка. Когато стигна до Бил, той с облекчение забеляза, че бащата на Майк е използувал един от ония колекционерски албуми, в които снимките са защитени с найлоново покритие. Гледаше като хипнотизиран и през главата му мина:

Ето. Сега го виждам — това е То. Наистина го виждам. Ето лицето на врага.

На гравюрата беше изобразен смешник, който жонглира с грамадни кегли насред кална уличка. От двете страни имаше няколко къщи и дъсчени бараки — Бил предположи, че са магазини или фактории, както ги наричали по онова време. Мястото изобщо нямаше да прилича на Дери, ако не беше Каналът. Но Каналът се виждаше отлично и беше ограден по двата бряга с равен калдаръм. По-назад Бил различи впряг мулета, теглещи шлеп.

Около смешника се бяха стълпили пет-шест деца. Едното носеше старомодна сламена шапка. Друго стискаше пръчка и обръч от бъчва. Пръчката не беше като ония, струговани, гладки и лакирани, които днес можеш да си купиш от универмага; беше откъсната направо от дървото. Личаха си голите чепове там, където по-дребните вейки са били окастрени с нож или брадвичка. Не е произведена в Тайван или Корея, помисли Бил, гледайки като омагьосан — това момче би могъл да бъде самият той, ако се бе родил няколко поколения по-рано.

Лицето на смешника се разтягаше в широка усмивка. Не носеше грим или маска (само че за Бил цялото му лице приличаше на маска), но беше съвършено плешив, ако не се броят два рижави кичура, щръкнали като рога над ушите му, и Бил без затруднение разпозна онзи клоун. Преди повече от двеста години, помисли той и усети как в душата му се надига безумен прилив от ужас, гняв и вълнение. Двадесет и седем години по-късно, докато седеше в Общинската библиотека и си припомняше първия поглед в албума на Уил Хенлън, щеше да осъзнае, че е изпитвал онова, което навярно изпитва опитен ловец, когато среща първата прясна следа на стар тигър-човекоядец. Преди двеста години… толкова отдавна и един Господ знае колко по-отдавна. Това го накара да се запита откога всъщност се е заселил Пениуайз в Дери… но нямаше никакво желание да разсъждава по въпроса.

— Дай, Бил! — настоя Ричи, но Бил задържа албума още малко. Вглеждаше се съсредоточено, твърдо уверен, че гравюрата ще се раздвижи: кеглите (ако наистина бяха кегли) ще заподскачат нагоре-надолу в ръцете на смешника, децата ще почнат да се смеят и ръкопляскат (но може би не всички; може би някой ще побягнат с писъци), мулешкият впряг ще изтегли шлепа извън рамките на картината.

Гравюрата не помръдна и той подаде албума на Ричи.

След като албумът се върна при Майк, той нетърпеливо прелисти още няколко страници.

— Ето. Тая е от 1856, четири години преди Линкълн да стане президент.

Започна нова обиколка. Този път картинката беше цветна — нещо като карикатура — и на нея тълпа пияници стоеше пред кръчмата, а дебел политик с огромни мустаци им държеше реч от дъска, подпряна върху дървени магарета. В едната си ръка стискаше пенеста халба. Дъската забележимо се огъваше под тежестта му. Отстрани няколко жени с бонета гледаха презрително тази проява на скудоумие и невъздържаност. Текстът отдолу гласеше: ОТ ПОЛИТИКАТА В ДЕРИ СЕ ОЖАДНЯВА, КАЗВА СЕНАТОР ГАРНЪР!

— Татко казва, че такива картинки били страшно популярни двайсетина години преди Гражданската война — обясни Майк. — Наричали ги „смехоринки“ и си ги пращали по пощата. Сигурно са били нещо като днешните майтапи в списание „Мад“.

— Съ-съ-сатира — уточни Бил.

— Аха — кимна Майк. — Обаче вижте тук, в долното ъгълче.

Картинката напомняше карикатурите от „Мад“ в още едно отношение — имаше безброй подробности и допълнителни закачки, съвсем като в грамадните графики на Морт Дръкър. Някакъв ухилен шишко изливаше халба бира в гърлото на петнисто куче. Една жена бе пльоснала по задник сред кална локва. Две улични хлапета пъхаха клечки серен кибрит в обувките на заможен бизнесмен, а малко момиченце се бе закачило с колене за клона на близкия бряст и гащичките му се подаваха изпод провисналата рокличка. Но въпреки объркващата плетеница от детайли беше излишно Майк да им сочи клоуна. Облечен в пъстрата униформа на военен барабанчик, той разиграваше пред неколцина пияни секачи старата игра с трите миди. Намигаше на един от тях, който (ако се съди по смаяно зяпналата уста) току-що бе избрал празната мида. Барабанчикът-клоун посягаше да вземе монета от ръката му.

— Пак той — промълви Бен. — Колко… сто години по-късно ли?

— Горе-долу — потвърди Майк. — А ето една от 1891.

Този път беше изрезка от първата страница на „Дери нюз“. УРА! — възторжено съобщаваше огромно заглавие — СТОМАНОЛЕЯРНАТА ПОЧВА РАБОТА! И малко по-долу: „Общината устройва тържествен пикник“. Гравюрата изобразяваше церемонията по прерязване на лентата пред стоманолеярната на Кичънър; макар да не беше чак толкова изпипана, стилът напомняше гравюрите на Къриър и Айвис, които майката на Бил бе закачила в столовата. Някакъв джентълмен с фрак и цилиндър беше разтворил широко ножици пред лентата, а наоколо се трупаха поне петстотин зяпачи. Отляво клоунът — техният клоун — се премяташе пред група деца. Художникът го бе уловил с главата надолу и изрисуваната усмивка се превръщаше в писък.

Бил побърза да подаде албума на Ричи.

Под следващата снимка беше изписано с почерка на Уил Хенлън: 1933 — отмяна на Сухия режим в Дери. И макар че момчетата не знаеха почти нищичко за Сухия режим и отмяната му, снимката говореше красноречиво. Изобразяваше „Барачката на Уоли“ сред Дяволския декар. Заведението беше претъпкано буквално до тавана от мъже с леки летни ризи, сламени шапки, дърварски ризи, тениски, строги банкерски костюми. Всички победоносно размахваха чаши и бутилки. На витрината имаше две големи табели. ЧЕСТИТО ЗАВРЪЩАНЕ НА ДЖОН ЕЧЕМИЧЕНОТО ЗЪРНО! — гласеше едната. Другата обявяваше: ДОВЕЧЕРА БЕЗПЛАТНА БИРА. Облечен като най-големия денди на света (бели обувки, гетри, раирани гангстерски панталони), клоунът бе положил крак върху стъпенката на автомобил Рео и пиеше шампанско от дамска обувка с високо токче.

— 1945 — каза Майк.

Отново „Дери нюз“. Огромно заглавие: ЯПОНИЯ КАПИТУЛИРА — СВЪРШИ СЕ! СЛАВА БОГУ, СВЪРШИ СЕ! Парадно шествие от танцуващи хора се виеше по Главната улица към Горната миля. А на втори план се мяркаше клоун в сребрист костюм с оранжеви копчета, застинал в точковия растер на вестникарската снимка — и сякаш самото му присъствие искаше да подскаже (поне на Бил), че нищо не се е свършило, че никой не е капитулирал, че мъдрите още мъдруват, а лудите още лудуват… и най-вече, че всичко е загубено веднъж завинаги.

Бил изтръпна от сух, вледеняващ страх.

Изведнъж точиците на растера изчезнаха и снимката се раздвижи.

— Това е… — започна Майк.

— Г-г-гледайте — прекъсна го Бил. Думата се отрони от устните му като полуразтопено ледено кубче. — Гъ-гъ-гледайте вси-ххи-ички!

Другите се струпаха наоколо.

— Боже мой! — прошепна поразената Бевърли.

— Това е ТО! — почти изкрещя Ричи, блъскайки развълнувано с юмрук по гърба на Бил. Озърна се към пребледнелия, напрегнат Еди, иззад когото се подаваше вкамененото лице на Стан. — Това видяхме в стаята на Джордж. Точно това ви…

— Шшшшт — обади се Бен. — Слушайте. — Той почти изрида: — Чуват се… Господи, всичко се чува отвътре.

И сред безмълвието, нарушавано само от мекия шепот на летния ветрец, седмината осъзнаха, че наистина всичко се чува. Оркестърът свиреше военен марш, изтънял и затихнал от разстоянието… или от времето… или от нещо друго. Възторжените крясъци на тълпата сякаш долитаха от зле настроено радио. Към тях се примесваше глух, едва доловим пукот, като че някой си разтягаше ставите на пръстите.

— Фишеци — прошепна Бевърли и разтърка очите си с треперещи ръце. — Това са фишеци, нали?

Никой не отговори. Момчетата гледаха снимката с огромни, широко разтворени очи.

Парадът лъкатушеше насреща, но точно преди да стигнат най-отпред — там, където сякаш би трябвало да напуснат фотографията и да излязат на бял свят тринайсет години по-късно — хората изчезваха в някакво незнайно измерение. Най-отпред бойците от Първата световна война с удивително състарени лица под вехтите плоски каски носеха плакат ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ДЕРИ ПОЗДРАВЯВАТ НАШИТЕ ХРАБРИ МОМЧЕТА, след тях се задаваха скаутите, индустриалците-идеалисти, милосърдните сестри, оркестърът на християнското дружество, сетне идваха самите ветерани от Втората световна война, следвани от гимназиалния оркестър. Тълпата се люшкаше насам-натам. От горните прозорци на деловите сгради край улицата хвърчаха конфети и серпантини. Клоунът танцуваше по тротоара, премяташе се, козируваше, целеше се с невидима пушка. И Бил забеляза за пръв път, че хората се извръщат от него — но не като да го виждаха; по-скоро сякаш бяха усетили студен полъх или неприятна миризма.

Виждаха го само децата — и разтреперани се дърпаха настрани.

Бен протегна ръка към снимката както бе сторил Бил в стаята на Джордж.

— Нъ-нъ-нъ-НЕ! — изкрещя Бил.

— Мисля, че няма страшно, Шеф Бил — каза Бен. — Гледай. — И той положи длан върху найлоновото покритие, после я отдръпна. — Но ако не беше найлонът…

Бевърли изпищя. Когато Бен отдръпна ръка, клоунът прекрати номерата си. Втурна се напред, а широката му кървава уста се хилеше и бръщолевеше нещо неясно през кикота. С изкривено лице Бил се отметна назад, ала все пак удържа албума — беше убеден, че клоунът ще изчезне също като началото на шествието с оркестъра, скаутите и открития Кадилак, возещ Мис Дери 1945.

Но клоунът не изчезна в онова измерение, което сякаш слагаше граница на миналото. С ужасяваща, хищна пъргавина То се метна върху един уличен стълб, стърчащ най-отпред на снимката. Изкатери се ловко като маймуна — и изведнъж притисна лице към здравия прозрачен найлон, с който Уил Хенлън бе покрил страниците на албума. Бевърли изкрещя отново и този път с нейния глас се сля тъничкият, немощен писък на Еди. Найлонът се изду — по-късно всички щяха да потвърдят това. Бил видя как червеният топчест нос на клоуна се сплеска върху прозрачното препятствие.

— Всички ви ще избия! — крещеше клоунът през смях. — Само опитайте да ме спрете и ще избия всички ви! Първо ще ви побъркам и после ще ви избия! Не можете да ме спрете! Аз съм Джинджифиловият човек! Аз съм Младият върколак!

И за миг То наистина се превърна в Младия върколак — над жабото на сребристия костюм изникна посребрената от луната вълча муцуна, оголила насреща им хищни бели зъби.

— Не можете да ме спрете, аз съм прокаженият!

И ето че прокаженият се втренчи насреща им с очите на оживял мъртвец, изцъклени сред прогнилите язви на страшното, разложено лице.

— Не можете да ме спрете, аз съм мумията!

Лицето на прокажения внезапно се сбръчка, прорязано от сухи, прашни пукнатини. От кожата му се лющеха прастари, полуизтлели превръзки. Бен пребледня като извара, притисна бузата си с длан и извърна глава.

— Не можете да ме спрете, аз съм мъртвите момчета!

— Не! — изкрещя Стан Юрис. Очите му бяха изхвръкнали над дъги от напрегната, сбръчкана плът — шокова плът, мина през ума на Бил и дванайсет години по-късно той щеше да използува тази дума в един роман, без да подозира откъде е дошла; просто щеше да изпише подходящата дума на подходящото място, както правят всички писатели, и щеше да я сметне за най-обикновен дар от онова пространство

(странство)

откъдето понякога изплуват оригиналните изрази.

Стан изтръгна албума от ръцете му и яростно захлопна кориците. Отчаяно го стискаше с длани и по ръцете му трептяха обтегнати сухожилия. Огледа приятелите си с почти обезумели очи.

— Не — бързо изрече той. — Не, не, не.

Внезапно Бил осъзна, че се плаши не толкова от клоуна, колкото от упоритата съпротива на Стан; разбра, че То се надява тъкмо на такава реакция, защото…

Защото може би То се бои от нас… изпитва истински страх за пръв път в своя дълъг, много дълъг живот.

Сграбчи раменете на Стан и го разтръска с всичка сила. Стан изтрака със зъби и изтърва албума. Майк го вдигна и побърза да го остави настрани — след видяното едва смееше да докосне кориците. Но все пак албумът беше на баща му и някаква смътна интуиция му подсказваше, че Уил Хенлън никога няма да види онова, което зърнаха преди малко.

— Не — тихо изрече Стан.

— Да — каза Бил.

— Не — повтори Стан.

— Да. Ние вси-и-ички…

— Не.

— … г-го ви-ххи-идяхме, Стан — довърши Бил и се огледа към останалите.

— Да — потвърди Бен.

— Да — каза Ричи.

— Да — кимна Майк. — О, Боже мой, да.

— Да — каза Бев.

— Да — едва изпъхтя Еди през задръстеното си гърло.

Бил се обърна и очите му повеляваха на Стан да го погледне.

— Н-не му по-ххо-зволявай д-да те по-о-одлъже, човече. И т-ти го в-в-видя.

— Не исках! — проплака Стан. По челото му се стичаха струйки лъскава, мазна пот.

— Обаче г-го ви-ви-видя.

Стан ги оглеждаше един по един. Зарови пръсти в късо подстриганата си коса и от гърдите му се отрони дълбока, трепереща въздишка. Очите му като че се избистриха след оная прииждаща лудост, която бе стреснала Бил.

— Да — каза той. — Да. Добре де. Да. Това ли искаш? Да.

И Бил си помисли: Все още сме заедно. То не успя да ни спре. Все още можем да го убием. Все още можем… ако сме храбри.

Завъртя се към останалите и във всички очи зърна частица от истерията на Стан. Не чак толкова безумна… но все пак реална.

— А-а-аха — каза той и се усмихна на Стан. След кратко колебание Стан отвърна на усмивката и ужасеното му лице се поотпусна. — Точно това и-ххи-исках, ш-ш-шубе такова.

— Бибип, тъпчо — отвърна Стан и всички се разсмяха. Смехът беше писклив, истеричен, но Бил реши, че е по-добре така, отколкото изобщо да не се смеят.

— Хъ-хъ-хайде — подкани ги той, защото все някой трябваше да каже нещо. — Дайте да д-д-довършим къщичката. Какво ще ре-ххе-ечете?

Видя в очите им облекчение и благодарност… но тази благодарност не му помагаше да се спаси от собствения си ужас. Нещо повече — част от тяхната признателност го караше да ги ненавижда. Нима нямаше правото на страх, нима трябваше вечно да крие истинските си чувства, за да не разруши крехката връзка, която ги сливаше в едно цяло? А от друга страна… не беше почтено дори да си мисли подобно нещо, нали така? Защото в известен смисъл той ги използуваше — използуваше приятелите си, рискуваше живота им — само и само да отмъсти за мъртвия си брат. И нима всичко свършваше дотук? Не, защото Джордж беше мъртъв, а ако изобщо имаше начин да отмъсти, Бил подозираше, че това непременно ще стане за сметка на живите. И в какво го превръщаше всичко това? В ситен дрислив егоист, който размахва тенекиен меч и се прави на крал Артур.

О, Господи, мислено изстена той, ако възрастните трябва вечно да мислят за подобни неща, изобщо не искам да порасна.

Решението му беше непоклатимо, но и горчиво.

Горчиво.

1.

Ричи Тозиър побутва очилата си нагоре (жестът вече е станал съвсем привичен, макар че от двадесет години насам носи контактни лещи) и с леко учудване си мисли, че атмосферата в залата изведнъж се е променила след като Майк си припомни за птицата в стоманолеярната и заговори за оживялата снимка в бащиния му албум.

Ричи усеща как из залата приижда някаква лудешка, опияняваща енергия. През последните години му се е случвало десетина пъти да опита действието на кокаина — най-често на сбирки в нечия чужда къща; за един известен дисководещ би било истинско безумие да държи наркотици в дома си — и сегашното чувство е подобно, но не съвсем. Усеща го някак по-чисто, по-възвишено. Струва му се, че го познава от детството, когато то идваше всеки ден и изглеждаше съвсем естествено. Ако в ония далечни времена би му хрумнало да се замисли над този бездънен извор на енергия (не помни някога да му е идвала подобна мисъл), навярно просто би решил, че тя е най-нормален житейски факт и че никога няма да го напусне — също като цвета на очите му или като грозните криви палци на краката.

Ала не е така. Енергията, която тъй безгрижно прахосваш в детството и която тогава изглежда неизчерпаема… между осемнадесетата и двадесет и четвъртата ти година тази енергия отлита нанякъде, а вместо нея идва нещо много по-тъпо, нещо фалшиво като кокаиновата възбуда: може би целенасоченост, или идеали, или някоя друга глупост от речника на младоците в Търговската камара. Всичко става незабелязано, без гръм и трясък. И Ричи си мисли, че може би това е най-страшното. Че не напускаш детството изведнъж, с оглушителен взрив като някой от ония клоунски балони с идиотските надписи. Хлапето в душата ти просто изтича навън като въздух от спукана гума. И ето че един ден заставаш пред огледалото, а отсреща те гледа възрастен мъж. Можеш пак да носиш джинси, можеш да ходиш по концертите на Спрингстийн и Сигър, можеш да си боядисваш косата, но онова лице в огледалото ще си остане лице на възрастен мъж. Може би всичко е станало докато си спал, сякаш е минала Феята на зъбките.

Не, мисли си той. Не Феята на зъбките, а Феята на старостта.

Тази нелепа, екстравагантна картина го кара да се разсмее на глас и когато Бевърли го поглежда учудено, той махва с ръка.

— Няма нищо, малката. Мисля си разни работи.

Ала днес онази енергия се завръща. Не изцяло — поне засега — но все пак се завръща. И не само у него; усеща я как изпълва цялата зала. Майк изглежда добре — за пръв път откакто се събраха на онзи отвратителен обяд в търговската зона. Когато днес Ричи видя Майк да седи до Бен и Еди във фоайето на ресторанта, през главата му мина: Ето един човек, който бавно полудява и може би се готви за самоубийство. Но сега онова изражение е изчезнало. Не просто забравено, а наистина изчезнало. Ричи седи точно отсреща и гледа как последните остатъци от безумие напускат лицето на Майк, докато той отново преживява срещата с птицата и разтварянето на албума. В Майк е нахлула енергия. И същото става с всички тях. Усеща се по лицата, по гласовете, по жестовете.

Еди си налива още малко джин със сливов сок. Бил гаврътва чаша бърбън, а Майк отваря нова бира. Бевърли хвърля поглед към балоните, които Бил е завързал за микрофилмовия проектор, и бърза да надигне чашата. Всички пият със завиден ентусиазъм, но никой не е пиян. Ричи не знае откъде идва този прилив на енергия, ала твърдо разбира, че не е от бутилките.

НЕГРИ В ДЕРИ — ЧИК-ЧИРИК — син балон.

НЕУДАЧНИЦИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ГУБЯТ, НО СТАНЛИ ЮРИС ВЗЕ ЕДНА ГЛАВА ПРЕДНИНА — оранжев балон.

Господи, мисли Ричи, докато си отваря нова бира, не стига, че То може да се превръща в което си иска чудовище, да го вземат мътните; не стига, че се храни със страховете ни. Отгоре на всичко То се оказва и цар на рекламното слово.

Еди пръв нарушава мълчанието:

— Как мислите, дали знае какво правим сега?

— То е идвало тук, нали? — отговаря Бен.

— Питам се дали това има значение — възразява Еди.

Бил кимва.

— Това са само картинки. Не съм сигурен дали тия образи означават, че То може да ни види или да разбере какво сме замислили. Например по телевизията виждаме говорителя, обаче той не ни вижда.

— Онези балони не са само образи — намесва се Бевърли и сочи с палец през рамо. — Реални са.

— Не си права — казва Ричи и всички извръщат глави към него. — Всички образи са реални. Много ясно. Те…

И изведнъж нещо ново хлътва с щракане в старото гнездо — хлътва с такава сила, че той неволно притиска ушите си с длани. Очите му се разширяват зад дебелите стъкла.

— Боже мой! — възкликва Ричи.

Прегъва се, пипнешком дири опора в ръба на масата, сетне тялото му омеква и той рухва на стола. Посяга за бирата, събаря кутията, вдига я и отпива колкото е останало. Поглежда към Майк, а всички останали гледат него с тревога и недоумение.

— Парливата болка! — крещи той. — Болката в очите ми! Майк! Болката в очите ми…

Майк кимва и леко се усмихва.

— Р-ричи? — обажда се Бил. — Какво и-ххи-има?

Но Ричи почти не го чува. Споменът нахлува в душата му като неудържим прилив, облива го ту с горещи, ту със студени вълни и той изведнъж разбира защо паметта се завръща капка по капка. Ако всичко дойде едновременно, психологическият ефект би бил като изстрел с ловна пушка на сантиметър от ухото му. Ничия глава не би издържала подобна канонада.

— Ние видяхме как е дошло То! — обръща се той към Майк. — Видяхме идването му, нали? Ти и аз… или… само аз ли бях? — Ричи посяга през масата и сграбчва ръката на Майк. — И ти ли видя, Майк, или бях само аз? Видя ли го? Горския пожар? Кратера?

— Видях го — тихо казва Майк и стиска ръката му.

За миг Ричи затваря очи и си мисли, че никога до днес не е изпитвал толкова мощна и топла вълна на облекчение — дори и онзи път, когато трябваше да лети от Лос Анджилис за Сан Франциско, а самолетът излезе от пистата и спря сред тревата. Нямаше убити, нямаше ранени. Няколко чанти се изръсиха от багажниците и толкоз. Ричи се спусна по жълтата пързалка под аварийния изход и помогна на една жена да се отдалечи от самолета. Тя си беше навехнала глезена на някаква къртичина. Смееше се и повтаряше: „Не мога да повярвам, че съм жива, не мога да повярвам, просто не мога да повярвам.“ Ричи я влачеше през рамо с едната ръка, с другата махаше на пожарникарите, които трескаво подканваха пътниците да излизат. По някое време не издържа и рече: „Добре де, не си жива, умряла си, олекна ли ти сега?“ И двамата се разсмяха като луди от облекчение… но днешното облекчение е много по-силно.

— Какво говорите, момчета? — пита Еди, прехвърляйки поглед ту към единия, ту към другия.

Ричи поглежда Майк, но той поклаща глава.

— Твой ред е, Ричи. Стига ми толкова за тая вечер.

— Вие не знаете или може би не си спомняте, защото излязохте преди нас — казва Ричи. — Ние с Майк бяхме последните индианци в димната яма.

— Димната яма — тихо прошепва Бил. Очите му са сини и унесени.

— Паренето в очите ми — казва Ричи, — под контактните лещи. За пръв път го усетих когато Майк ми се обади в Калифорния. Тогава не знаех какво е, но сега знам. Пушек. Пушек отпреди двайсет и седем години. — Той поглежда Майк. — Сигурно ще кажеш, че е психологическо явление? Психосоматично? Нещо от подсъзнанието?

— Не бих казал така — спокойно отвръща Майк. — Бих казал, че онова, което усещаш, е също толкова реално, колкото тези балони, или главата в моя хладилник, или срещата на Еди с трупа на Тони Тракър. Разправяй, Ричи.

И Ричи подхваща:

— Беше четири пет-дни след като Майк донесе татковия си албум в Пущинака. Трябва да е било през втората половина на юли. Къщичката беше готова. Но… онзи номер с димната яма беше твоя идея, Камара. Ти го издири в някаква книжка.

Леко усмихнат, Бен кимва.

Ричи си мисли: Онзи ден беше облачен. Безветрен. Отдалече долитаха гръмотевици. Съвсем като другия ден, около месец по-късно, когато застанахме в кръг сред потока и Стан ни наряза дланите със строшена бутилка от Кока Кола. Въздухът просто висеше неподвижно, сякаш чакаше нещо да се случи и после Бил каза, че именно затова вътре толкова бързо стана непоносимо — защото нямаше вятър.

17 юли. Да, точно така, денят на димната яма. 17 юли 1958, почти месец след като започна ваканцията и в Пущинака се сбра бъдещото ядро на Неудачниците — Бил, Еди и Бен. Извадете ми прогнозата за времето през онзи ден преди двайсет и седем години, мисли Ричи, и без да я чета ще ви кажа каква е. Фокус на Ричи Тозиър, Великият Телепат: „Горещо, влажно, на места гръмотевични бури. Ако ще влизате в димна яма, пазете се от видения…“

Преди два дни беше открит трупът на Джими Кълъм; на следващия ден мистър Нел отново мина през Пущинака и седна да си почине право върху къщичката, ала не забеляза нищо, защото вече я бяха покрили и Бен лично ръководеше наместването на чимовете. Човек можеше да открие нещо подозрително само ако застанеше на четири крака и забиеше нос в земята. Също като бента, новото творение на Бен имаше фантастичен успех, обаче този път мистър Нел изобщо не узна за него.

Разпита ги подробно, официално, като записваше отговорите в черното си тефтерче, но те нямаха кой знае какво за казване — поне що се отнася до Джими Кълъм — и мистър Нел си замина след ново напомняне, че не бива да играят в Пущинака сами… никога. Навярно просто би им казал да се пръждосват, ако в полицейското управление вярваха искрено, че Джими Кълъм (или някое друго дете) е бил убит в Пущинака. Но полицаите отлично разбираха, че останките просто отиват натам поради дъждовете и наводненията в дренажната система.

Да, мистър Нел дойде на 16-ти — горещ и влажен, но слънчев ден. На 17-ти беше облачно.

— Ей, Ричи, ще разказваш ли или не? — пита Бев. Очите й блестят и тя леко се усмихва с пухкавите си, бледорозови устни.

— Тъкмо се чудя откъде да започна — казва Ричи.

Сваля очилата си, избърсва ги в ризата и внезапно се сеща откъде да започне — от мига в който земята се разтвори пред него и Бил. Разбира се, той знаеше за къщичката — също като Бил и всички останали — но въпреки всичко по гърба му полазиха тръпки, когато сред поляната неочаквано зейна мрачен процеп.

Спомня си как Бил го откара със Силвър до обичайното място на Канзас стрийт и двамата смъкнаха колелото под моста. Спомня си как тръгнаха по пътеката и на места трябваше да се провират с рамото напред през буйните храсталаци — вече наближаваше средата на лятото, а през онази година зеленината в Пущинака беше невероятно пищна. Спомня си как размахваха ръце по комарите, които прелитаха с подлудяващо бръмчене край ушите им; спомня си даже как Бил каза (о, колко ясно го чува, сякаш е било не вчера, а днес, току-що):

— З-з-задръж за с-с-с…

2.

екунда, Ръ-ричи. Имаш един стра-а-ахотен на въ-въ-врата.

— О, Господи — изпъшка Ричи. Ненавиждаше комарите. Дребни летящи вампири, това бяха всъщност проклетите гадинки. — Убий го, Шеф Бил.

Бил го зашлеви по врата.

— Оу!

— Гле-ххе-едай!

Бил протегна длан пред лицето на Ричи. Около размазания комар тъмнееше безформено кърваво петънце. Моята кръв, помисли Ричи, ще я смучете, а, твари гадни!

И от устата му излетя нечленоразделно възклицание на погнуса.

— Н-не бо-о-ой се — каза Бил. — Т-тоя скапаняк в-вече няма да та-та-танцува.

Те продължиха напред, разпъждайки с ръце комарите и облаците ситни мушици, привлечени от нещо в аромата на тяхната пот — много години по-късно това нещо щеше да бъде наречено „феромони“.

— Бил, кога ще разкажеш на другите за сребърните куршуми? — запита Ричи докато наближаваха полянката. В случая „другите“ означаваше Бев, Еди, Майк и Стан — но Ричи подозираше, че Стан вече има доста ясна представа какво издирват в Общинската библиотека. Стан беше умен — прекалено умен, а много хубаво не е на добро, мислеше си понякога Ричи. Онзи ден, когато Майк донесе в Пущинака татковия си албум, Стан едва не откачи. Всъщност Ричи беше почти уверен, че повече няма да го видят и Клубът на Неудачниците ще се превърне в секстет (Ричи много обичаше тази дума и винаги натъртваше на първата сричка). Но на следващия ден Стан пристигна както винаги и от тогава Ричи взе да го уважава още повече. — Днес ли ще им кажеш?

— Н-не дъ-дъ-днес — отвърна Бил.

— Не ти се вярва да стане, нали?

Бил сви рамене и Ричи, който навярно разбираше Бил Денброу както никой друг (по-добре щеше да го разбира единствено Одра Филипс, но дотогава имаше още много години), усети какво би казал Бил, ако можеше да се отърве от товара на заекването: че хлапета, които отливат сребърни куршуми, се срещат само в детските книжки и комикси. С други думи — щуротии. Опасни щуротии. Да, можеха да опитат. Да, Бен Ханском можеше и да успее. Да, на кино би станало както трябва. Но…

— Е?

— Имам и-ххи-дея — каза Бил. — По-проста. Но само ако Бе-бе-бевърли…

— Какво Бевърли?

— Нищо.

И Бил прекрати разговора.

Излязоха на полянката. Ако човек се вгледаше по-внимателно, би му се сторило, че тревата изглежда посмачкана — някак овехтяла. Дори би могъл да си помисли, че има нещо изкуствено — едва ли не нарочно търсено — в шарката от сухи листа и борови иглички по чимовете. Бил се наведе, вдигна хартийка от шоколадов десерт „Ринг Динг“ — личеше, че Бен е минавал оттук — и разсеяно я пъхна в джоба си.

Момчетата пристъпиха към средата на полянката… и изведнъж отпред с ръждиво скърцане се надигна парче земя с размери десет на трийсет сантиметра. От мрака на черния отвор надничаха нечии очи и за миг Ричи потрепера. Но това бяха очите на Еди Каспбрак… и именно Еди, когото след седмица щяха да посещават в болницата, изрече с глух глас:

— Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?

Долу се разкискаха, просветна лъчът на фенерче.

Ричи приклекна, засука невидим мустак и обяви с Гласа на Панчо Ваниля:

— Селски доброволци от ла полициа пристигнали тук, сеньоррр.

— Тъй ли? — обади се изпод земята Бевърли. — Разбойници, доброволци, всички сте от един дол дренки.

— Дренки? — възторжено се провикна Ричи. — Не ти щем смрадливите дренки!

— Върви по дяволите, Панчо! — отвърна Еди и захлопна прозорчето. Отдолу пак долетя приглушен смях.

— Излезте с вдигнати ръце! — заповяда Бил с плътен, възрастен глас и закрачи напред-назад по чимовете над къщичката. Забеляза, че земята поддава под тежестта му, но само едва-едва; бяха свършили добра работа. — Нямате никакъв шанс! — изрева той и в този миг се виждаше като безстрашния Джо Фрайди от радиопиесите. — Излизайте, гадове! Инак ще влезем със СТРЕЛБА!

И за да подчертае заплахата, той подскочи на място. Отдолу се раздадоха писъци и смях. Бил се усмихваше, без да усеща замисления поглед на Ричи — в този кратък миг Ричи го наблюдаваше тъй, както възрастен гледа дете.

Той не знае, че понякога не заеква, помисли Ричи.

— Пусни ги, Бен, преди да са продънили покрива — каза Бев.

След малко вратичката се отвори като люк на подводница. Бен подаде глава. Беше изчервен до уши. Ричи веднага се досети, че е седял до Бевърли.

Двамата се спуснаха долу и Бен затвори капака. Сега всички седяха със свити колене край дъсчените стени и фенерчето на Бен едва осветяваше лицата им.

— Е, к-какво ста-а-ава? — запита Бил.

— Нищо особено — каза Бен. Наистина седеше до Бевърли и зачервеното му лице изглеждаше невероятно щастливо. — Просто…

— Кажи им, Бен — прекъсна го Еди. — Кажи им всичко! Да видим какво мислят!

— Няма да ти се отрази добре на астмата — обади се Стан с подчертано практичен и трезв глас, сякаш искаше да добави: „все някой трябва да е разумен в тази компания“.

Прегърнал коленете си с ръце, Ричи седеше между Майк и Бен. Тук долу царуваше прекрасна, тайнствена прохлада. Следейки как светлият лъч прескача от лице на лице, той забрави за момент онова, което го бе поразило само преди минута.

— За какво става дума? — запита той.

— А, Бен ни разправяше за някаква индианска церемония — обясни Бев. — Обаче Стан е прав, няма да ти се отрази добре на астмата, Еди.

— Може пък нищо да не ми стане — възрази Еди. Ричи с уважение забеляза, че в гласа му почти не се долавя тревога. — Обикновено имам пристъпи само когато съм нервен. Както и да е, бих искал да опитам.

— К-какво да о-о-опиташ? — запита Бил.

— Церемонията на Димната яма.

— К-к-какво е това?

Фенерчето подскочи нагоре и Ричи надигна очи. Докато Бен обясняваше, лъчът танцуваше безцелно по дъсчения покрив на къщичката. От време на време осветяваше олющената и нащърбена махагонова врата, която седмината бяха домъкнали от сметището преди три дни — един ден преди да се разчуе за убийството на Джими Кълъм. Ричи си спомняше за Джими Кълъм, че беше кротко момченце, също носеше очила и в дъждовните дни обичаше да играе на думи. Вече няма да играе на думи, помисли той и потръпна. В полумрака никой не забеляза това, но Майк Хенлън, който седеше плътно до него, любопитно извърна глава.

— Ами… миналата седмица взех от библиотеката една книга — говореше Бен. — Казва се „Призраци от Великите равнини“ и вътре пише какви индиански племена са живели из западните области преди сто и петдесет години. Много племена: пайоти, поуни, кайови, отоези и команчи. Страшно хубава книга. Толкова ми се ще някой път да отида там, където са живяли. Айова, Небраска, Колорадо, Юта…

— Остави това и разказвай за Церемонията на Димната яма — сръчка го с лакът Бевърли.

— Ей-сега — кимна той. — Веднага.

И Ричи си помисли, че Бен би отговорил същото, ако Бевърли го сръчкаше с лакът и заповядаше: „Хайде, Бен, готов ли си да изпиеш отровата?“

— Разбирате ли, всички ония индианци са имали една специална церемония и нашата къщичка ми напомни за нея. Когато трябвало да вземат важно решение — дали да потеглят след стадата бизони, къде да намерят прясна вода, дали да се бият с враговете или да отстъпят — те изкопавали дълбока яма и я покривали с клони, оставяйки само един малък отвор най-отгоре.

— Дъ-дъ-димната яма — обади се Бил.

— Твоята съобразителност винаги ме е смайвала, Шеф Бил — подметна Ричи със съвършено сериозен глас. — Що не вземеш да се включиш в телевизионното състезание „Двайсет и едно“? Сигурно ще побъркаш и самия Чарли Ван Дорън.

Бил се престори, че замахва. Ричи отскочи и яко си цапардоса главата в една дъска.

— Оу!

— Хак ти е! — заяви Бил.

— Сега вече аз решавал да ти свети маслото, скапан гринго — закани се Ричи. Не ти щем смрадливите…

— Престанете, момчета! — скастри ги Бевърли. — Това е интересно.

И тя хвърли на Бен толкова топъл поглед, че Ричи очакваше всеки миг от ушите на Камарата да избухнат облачета пара.

— Добре, Б-б-бен — каза Бил. — Про-ххо-дължавай.

— Дадено — едва изграчи Бен. Той се изкашля и продължи малко по-спокойно: — След като приготвяли ямата, индианците запалвали огън на дъното. Слагали влажни съчки, за да се вдига много дим. После всички воини слизали долу и сядали край огъня. Ямата се изпълвала с пушек. В книгата пишеше, че това било не само религиозна церемония, но и един вид състезание, нали ме разбирате? След около половин ден повечето индианци излизали навън, защото вече не издържали на пушека. Оставали само двама-трима. И се смята, че трябвало да им дойдат видения.

— Да бе, то и аз ще имам видения, ако гълтам пушилката пет-шест часа наред — подхвърли Майк и всички се разсмяха.

— Виденията трябвало да подскажат на племето как да постъпи — каза Бен. — И не знам дали е вярно или не, обаче в книгата пишеше, че най-често виденията не лъжели.

Настана тишина и Ричи погледна към Бил. Усещаше, че всички са впили очи в Бил и му се стори — отново — че разказът на Бен за димната яма е нещо повече от обикновен химически опит или фокус, за който прочиташ в някоя книга и решаваш да го изпробваш. Знаеше това, и другите го знаеха. А може би най-добре знаеше Бен. От тях се очакваше да го сторят.

Смята се, че трябвало да им дойдат видения… Най-често виденията не лъжели.

Ричи помисли: Бас държа, ако го питаме, Камарата ще ни каже, че книгата буквално му се е пъхнала в ръцете. Сякаш нещо е искало той да прочете точно тази книга, а после да ни разкаже за димната яма. Защото и тук има племе, нали? Да. Ние. А и май наистина ни трябва да узнаем какво предстои тепърва.

Тази мисъл породи друга: Дали всичко това е трябвало да се случи? Дали точно това се е очаквало да стане, откакто на Бен му хрумна да построим къщичка под земята, а не на дърво? Докъде сме стигнали със собствените си мозъци и откъде някой друг започва да мисли вместо нас?

Навярно в известен смисъл тази идея би трябвало да го успокоява. Приятно е да си въобразяваш, че нещо по-голямо, нещо по-умно се нагърбва с цялото мислене вместо теб — както възрастните поемат грижата за твоята прехрана, купуват ти дрехи, разпределят ти времето… а Ричи бе убеден, че загадъчната сила, която ги обедини, която използуваше Бен като вестоносец на посланието за димната яма — тази сила няма нищо общо с другата, която убива деца. Това бе някаква противосила, нещо враждебно на другото… на… (добре де, кажи си го направо)

на То. И все пак никак не му се нравеше мисълта, че не владее собствените си постъпки, че го подтикват, че го управляват.

Всички гледаха Бил; всички чакаха да чуят какво ще каже.

— Зъ-зъ-наете ли — рече той, — звучи мъ-много г-г-гот.

Бевърли въздъхна, Стан се размърда тревожно… и нищо повече.

— Мъ-мъ-много г-гот — повтори Бил, свел поглед към дланите си… и може би всичко бе само игра на въображението или на треперещото фенерче в ръката на Бен, ала Ричи имаше чувството, че въпреки широката усмивка Бил е пребледнял от страх. — Може и да ни т-трябва ви-видение, та да решим к-как ще се с-с-справим с нашия про-про-ххоблем.

А ако някой има видение, помисли Ричи, това ще е Бил. Но грешеше.

— Кой знае — каза Бен, — току-виж се оказало, че тоя номер става само при индианците, а за нас е нищо и половина.

— Да бе, сигурно всички ще припаднем от пушека и ще измрем долу — мрачно допълни Стан. — Направо нищо и три четвърти.

— Не искаш ли да го правим, Стан? — запита Еди.

— Май все пак искам — каза Стан и въздъхна. — Знаете ли, покрай вас и аз взех да се побърквам. — Той погледна Бил. — Кога?

— Ами п-по-добро вре-ххе-еме от днес и-ххи-има ли?

Всички млъкнаха стреснато и се умислиха. После Ричи се изправи, бутна капака и отвън нахлу меката светлина на безветрения летен ден.

— Нося си брадвичката — каза Бен, докато се измъкваше подир него. — Кой ще ми помогне да насечем влажни съчки?

В крайна сметка всички тръгнаха да му помагат.

3.

Подготовката им отне около час. Насякоха четири-пет наръча зелени клони и Бен ги окастри от листата и ситните вейки.

— Страхотно ще димят — заяви той. — Даже се чудя как ще ги подпалим.

Бевърли и Ричи отскочиха до брега на Кендъскиг и домъкнаха цял товар едри камъни в якето на Еди (майка му го караше да си носи яке и в най-големите жеги — винаги може да завали, твърдеше мисис Каспбрак, но ако имаш яке, няма да се намокриш). Докато се връщаха с камъните към къщичката, Ричи подхвърли:

— Тая работа не е за теб, Бев. Ти си момиче. Бен каза, че в ямата слизали само воините, не и жените им.

Бевърли спря и го огледа едновременно весело и сърдито. Над челото й бе надвиснала непокорна къдрица; тя изпъна долната си устна и духна кичура нагоре.

— Мога да те преборя по всяко време, Ричи. Сам знаеш.

— Туй хич не е важно, мис Скаалет! — опули се Ричи насреща й. — Женско си, значи, и както щеш га върти, пак женско ша оставаш! Не мязаш на ендихянец и туй то!

— Тогава ще съм индианка — каза Бевърли. — А сега ще ги носим ли тия камъни нагоре, или искаш да ти метна няколко по дрисливия череп?

— Олеле Божке, мис Скаалет, туй църно момче никогиш не е дрискало през черепа! — изпищя Ричи.

Бевърли се задъха от смях, изтърва края на якето и камъните се разсипаха. Докато ги събираха, тя гълчеше Ричи, а той се жалваше с разни Гласове и си мислеше колко е красива.

Всъщност Ричи не беше сериозен, когато предложи да я изключат от церемонията защото е момиче, но се оказа, че Бил Денброу има точно това намерение.

Изчервена от гняв, тя застана срещу него с ръце на кръста.

— Тия приказки да си ги натъпчеш в задника, Пелтек! Как тъй ще ме изключваш, не съм ли вече от клуба?

Бил обясни търпеливо:

— Н-не е така, Б-б-бев, сама зна-хха-аеш. Някой трябва да о-о-остане горе.

— Защо?

Бил се опита да отговори, но думите отново заседнаха на гърлото му. Той се озърна към Еди за помощ.

— Стан вече го каза — тихо поясни Еди. — Заради пушека. Бил смята, че може наистина да стане така — всички да припаднем долу. Тогава ще умрем. Бил казва, че от това загиват най-много хора при пожарите. Не изгарят. Задушават се от дима. И ако…

Бевърли се завъртя към Еди.

— Добре де. Значи той иска за всеки случай някой да остане горе?

Еди печално кимна.

— Защо не остави тебе? Нали ти имаш астма?

Еди мълчеше. Тя пак се обърна към Бил. Другите стояха наоколо с ръце в джобовете и съзерцаваха връхчетата на гуменките си.

— Защото съм момиче, така ли? Там е цялата работа, нали?

— Бе-бе-бе-бе…

— Можеш и да не говориш — отсече тя. — Само дай знак с глава. Главата ти не заеква, нали? Защото съм момиче — това ли е?

Бил неохотно наведе глава.

Още една-две секунди тя го гледа с разтреперани устни и Ричи очакваше да заплаче. Но вместо това Бевърли избухна.

— Като е така, майната ти! — Тя завъртя глава към другите и те се свиха от докосването на нейния огнен, едва ли не радиоактивен поглед. — И на всички вас майната ви, ако мислите същото. — Тя пак се обърна към Бил и го обсипа с канонада от бързи, отсечени думи. — Това е нещо повече от някаква посрана детинска игра като гоненица, престрелка или криеница и ти отлично го знаеш, Бил. От нас се очаква да го сторим. Това е включено в играта. И нямаш право да ме изгониш само защото съм момиче. Разбра ли? Гледай по-бързо да разбереш, инак си тръгвам още сега. А тръгна ли си, вече няма да се върна. Никога. Разбра ли?

Тя млъкна. Бил я гледаше. Той като че си бе възвърнал спокойствието, но Ричи изведнъж изпита страх. Усещаше, че сега е под заплаха самият им шанс да победят, да открият пътя към онова, което бе убило Джордж Денброу и другите деца, да стигнат до него и да го унищожат. Седем, помисли Ричи. Това е магическо число. Трябва да бъдем седмина. Така се полага.

Нейде в далечината запя птица; млъкна; отново запя.

— До-о-обре — каза Бил и Ричи въздъхна от облекчение. — Обаче нъ-нъ-някой т-трябва да остане го-ххо-оре. К-кой иска?

Ричи беше уверен, че или Еди, или Стан ще поеме това задължение, но Еди не каза нищо. Стан стоеше блед, мълчалив и замислен. Майк беше застинал неподвижно с палци под колана като Стив Маккуин в „Търси се жив или мъртъв“ и само въртеше очи насам-натам.

— Ха-а-айде де — подкани ги Бил и Ричи осъзна, че вече няма място за шеги и игрички; страстната реч на Бев и сериозното, състарено лице на Бил превръщаха всичко в жестока реалност. Предстоеше им част от задачата — може би също тъй опасна, както неотдавнашната експедиция до къщата на Нийбълт стрийт 29. Знаеха го… и никой не отстъпваше. Внезапно го изпълни гордост, огромна гордост, че е един от тях. След толкова години пренебрежение от всички страни, днес го приемаха сериозно. Най-сетне го приемаха сериозно. Не знаеше дали все още са неудачници или не, но знаеше поне едно — че са заедно. Бяха приятели. Страхотни приятели. Ричи свали очилата и енергично ги избърса с крайчето на ризата си.

— Знам как ще го направим — каза Бев и извади от джоба си плоско картонено кибритче. Отпред бяха отпечатани (толкова ситно, че човек трябваше да ги гледа с лупа) снимките на тазгодишните кандидатки за титлата Мис „Рейнголд“. Бевърли драсна една клечка и веднага духна пламъчето. След това откъсна още шест и прибави към тях изгорялата. Обърна гръб на момчетата и когато отново се завъртя, от юмрука й стърчаха белите крайчета на седем картонени клечки. — Който изтегли изгорялата клечка, остава горе да ни измъква, ако вземем да припадаме.

Бил я изгледа замислено.

— Т-така ли г-г-го и-ххи-искаш?

Тя му се усмихна и цялото й лице грейна като пролетно утро.

— Да, глупчо глупав, така го искам. А ти?

— О-ххо-бичам те, Бев — каза той и по бузите й сякаш плъзна огнена вълна.

Бил като че не забеляза това. Огледа внимателно клечките в юмрука на Бев и след малко изтегли една. Синята фосфорна главичка беше цяла. Бевърли се завъртя и протегна останалите шест към Бен.

— И аз те обичам — дрезгаво изрече Бен. Лицето му бе придобило цвета на зряла слива; дишаше тежко, сякаш всеки миг щеше да го повали сърдечен удар. Но никой не се разсмя. Нейде из дебрите на Пущинака отново запя птица. През главата на Ричи мина нелепата мисъл: Стан сигурно знае каква е.

— Благодаря ти — усмихна се Бев и Бен изтегли клечка. Главичката беше цяла.

Бевърли протегна ръка към Еди. По устните на Еди затрепера плаха усмивка — невероятно мила и почти сърцераздирателно уязвима.

— И аз те обичам, Бев — каза той и дръпна клечката без да гледа. Главичката беше здрава.

Бевърли предложи оставащите четири клечки на Ричи.

— Аз много ша та обича, мис Скаалет! — провикна се той и замляска с устни. Бевърли само се поусмихна кротко и Ричи изведнъж се засрами. — Обичам те, Бев — каза той и я погали по косата. — Страхотна си.

— Благодаря ти — отвърна тя.

Ричи изтегли клечка и я огледа, твърдо убеден, че е избрал изгорялата. Но грешеше.

Бев се обърна към Стан.

— Обичам те — каза Стан и дръпна клечка от юмрука й. Не беше изгорялата.

— Сега сме само ти и аз — каза тя и протегна на Майк последните две.

Майк пристъпи напред.

— Не те познавам достатъчно, за да те обичам — каза той, — ала те обичам въпреки всичко. Като вземеш да се караш, сигурно и майка ми можеш да стреснеш.

Всички се разсмяха и Майк изтегли клечка. Главичката отново беше здрава.

— И-ххи-зглежда, че все пак с-с-си ти, Бев — каза Бил.

С гримаса на отвращение — толкова шум за нищо — Бевърли разтвори длан.

Главичката на последната клечка беше синя и цяла.

— П-по-ххо-одменила с-си я! — възкликна Бил.

— Не. Не съм. — В гласа й нямаше нито гняв, нито протест — това би изглеждало подозрително — а само върховно изумление. — Бога ми, не съм.

И тя им показа дланта си. Всички видяха бледа следа от въгленчето на изгорялата клечка.

— Бил, кълна се в майка си.

Бил я огледа мълчаливо и кимна. Като по негласно споразумение останалите му подадоха клечките. Седем на брой, всичките със здрави главички. Стан и Еди полазиха по земята, но не откриха изгоряла клечка.

— Не съм — повтори Бев, без да се обръща към когото и да било.

— И какво ще правим сега? — запита Ричи.

— Сли-ххи-изаме всички — каза Бил. — Защото т-това се о-ххо-очаква от нас.

— Ами ако припаднем? — запита Еди.

Бил отново погледна към Бевърли.

— Ако Б-бев к-казва и-ххи-истината, а т-тя не лъ-ъ-ъже, значи няма да при-при-припаднем.

— Откъде знаеш? — запита Стан.

— Пъ-пъ-просто знам.

Птицата пак запя.

4.

Най-напред слязоха Бен и Ричи, а другите им подадоха камъните един по един. Ричи ги прехвърляше на Бен, който оформи каменно кръгче сред утъпкания глинест под.

— Добре — каза той. — Стига толкова.

Останалите слязоха, всеки с наръч от зелените клони, които бяха насекли с брадвичката на Бен. Бил беше последен. Той затвори капака и открехна тясното прозорче.

— Г-го-о-тово. Т-това ще ни е о-ххот-душникът. Имаме ли п-п-подпалки?

— Ако искаш, вземи това — предложи Майк и измъкна от джоба си оръфана книжка с комикси. — Вече я изчетох.

С бавни, съсредоточени движения Бил накъса страниците една по една. Насядали край стените рамо до рамо и коляно до коляно, другите го гледаха мълчаливо. В землянката се сгъстяваше напрегната тишина.

Бил натрупа върху хартията тънки клончета и се озърна към Бевърли.

— Н-нали имаш к-ки-ххи-ибрит?

Тя драсна клечката и в полумрака заигра жълта светлинка.

— Тия проклети клони сигурно изобщо няма да прихванат — изрече Бевърли с леко потрепващ глас, докато докосваше хартията с пламъчето оттук-оттам. Когато клечката догоря до пръстите й, тя я метна сред съчките.

Над огнището с пращене избликнаха жълти пламъци, чиято светлина очерта контрастно всяка подробност по детските лица. В този миг Ричи повярва напълно на разказа за индианците и си помисли, че навярно точно така е ставало в ония древни времена, когато думата „бял човек“ все още е била само нелепа мълва за храбрите племена, които вървели подир бизоновите стада, а стадата били толкова грамадни, че покривали равнината от хоризонт до хоризонт и тропотът им отеквал като земетресение. Представяше си тези кайови, поуни или още някакви индианци — те седят в димната яма коляно до коляно и рамо до рамо, гледат как пламъците подскачат и се впиват в зеленото дърво като възпалени язви, слушат тихото равномерно съскане на капещия сок и очакват да дойде видението.

Да. Седнал тук долу, Ричи можеше да повярва на всичко това… а гледайки с колко мрачни лица се взират приятелите му в догарящите страници от комикса, той разбираше, че и те вярват.

Клоните припламваха. Къщичката започна да се изпълва с дим. Една част излиташе през отдушника и се сбираше на памучнобели облачета като димни сигнали в индиански филм с Рандолф Скот и Оди Мърфи. Но въздухът навън беше неподвижен и липсата на течение задържаше повечето пушек долу. Очите сълзяха, гърлата тръпнеха от лютивия му допир. Ричи чу как Еди се изкашля два пъти — сух звук, като пращене на вехти дъски — и пак млъкна. Не трябваше да е тук, помисли той… но очевидно нещо друго решаваше вместо тях.

Бил метна още наръч зелени съчки върху тлеещия огън и запита с изтънял, почти неузнаваем глас:

— Някой д-да има вих-вих-идения?

— Бълнувам как ще се измъкна оттук — отвърна Стан Юрис.

Бевърли се изсмя, но смехът й веднага премина в задавена кашлица.

Ричи отметна глава до стената и се загледа в отдушника — правоъгълниче от бледа матова светлина. Замисли се за статуята на Пол Бъниън през онзи мартенски ден… но онова беше само мираж, халюцинация,

(видение)

— Умирам от пушека — обади се Бен. — Оууу!

— Излизай тогава — промърмори Ричи, без да откъсва очи от процепа.

Имаше чувството, че започва да овладява положението. Сякаш бе олекнал с пет-шест килограма. И… дявол да го вземе, беше готов да се закълне, че къщичката е станала по-голяма. Да, нямаше грешка. Преди малко шишкавият крак на Бен Ханском го притискаше отляво, а отдясно в ръката му се впиваше костеливият лакът на Бил Денброу. Сега не докосваше нито единия, нито другия. Лениво завъртя глава, за да провери дали усещанията му са верни и се оказа точно така. Наляво до Бен имаше цяла крачка. Отдясно Бил седеше още по-далече.

— Къщурката ни расте, приятели и съседи — изрече той.

Пое си дълбоко въздух и веднага го разтърси неудържима кашлица. Дълбоко в гърдите му се впи остра болка — така боли, когато си болен от грип. Кашлицата сякаш никога нямаше да престане и той си помисли, че просто ще продължи да се превива докато другите го измъкнат навън. Ако още могат, мина му тревожна мисъл, но тя беше прекалено смътна, за да го изплаши.

После Бил го халоса с юмрук по гърба и кашлицата затихна.

— Не знаеш, че понякога не го правиш — каза му Ричи. Вместо да гледа Бил, отново бе вирнал глава към отдушника. Колко ярка изглеждаше светлината! Когато затвори очи, правоъгълният отвор продължи да се рее из мрака, само че вече не бял, а яркозелен.

— Къх-къх-какво не п-п-правя? — запита Бил.

— Не заекваш. — Ричи помълча. Усещаше, че някъде наблизо кашлят, но не можеше да разбере кой е. — Ти би трябвало да се занимаваш с Гласовете вместо мене, Шеф Бил. Ти…

Кашлицата се засилваше. Ненадейно в къщичката нахлу поток от толкова бляскава светлина, че Ричи трябваше да премрежи клепачи. Едва-едва различи как Стан Юрис драпа да се измъкне навън.

— Съжалявам — изпъшка Стан между два пристъпа на болезнена кашлица. — Съжалявам, не мога…

— Няма нищо — чу Ричи собствения си глас. — Хич не ти трябват тия смрадливи дренки…

Имаше чувството, че гласът долита от нечие чуждо тяло.

След миг капакът се захлопна, но отвън бе нахлул малко свеж въздух и главата му се избистри. Преди Бен да се прехвърли на освободеното от Стан място, Ричи отново усети допира на неговия крак. Откъде ли му бе хрумнала глупавата мисъл, че къщичката расте?

Майк Хенлън метна още съчки върху димящия огън. Ричи продължаваше да се взира в отвора и дишаше бавно, като се мъчеше да не поема въздуха надълбоко. Вече не усещаше хода на времето, само смътно долавяше, че в къщичката става горещо и задушно.

Завъртя глава и огледа приятелите си. Те почти не се виждаха, забулени в пушека и застиналата бяла светлина на летния ден. Прегръщайки свитите си колене, Бев бе отметнала глава към дъските и от затворените й очи се стичаха сълзи. Бил седеше с кръстосани крака, отпуснал брадичка пред гърдите си. Бен…

Но изведнъж Бен се озова прав и отново надигна капака.

— И Бен си отива — подметна Майк. Седеше по индиански точно срещу Ричи и очите му бяха червени като на невестулка.

Отново ги лъхна относителна прохлада. През капака избликна дим и въздухът се поосвежи. Бен кашляше и повръщаше на сухо. С помощта на Стан той се измъкна нагоре и преди някой от двамата да захлопне капака, Еди мъчително се изправи на крака — лицето му беше мъртвешки бледо, само около очите и под скулите тъмнееха пурпурни петна. Забързани, немощни спазми разтърсваха хлътналите му гърди. Почти без да вижда, той посегна към ръба на спасителния капак и щеше да падне, ако Бен и Стан не го бяха сграбчили за ръцете.

— Съжалявам — изпъшка Еди с тъничък, скърцащ шепот, сетне двамата го издърпаха нагоре. Капакът се захлопна с трясък.

Задълго настана тишина. Димът прииждаше, превръщаше се в гъста, неподвижна мъгла. Прилича ми на грахова супа, Уотсън, помисли Ричи и за миг си представи, че е Шерлок Холмс (само в черно-бяло и с физиономията на артиста Базил Ратбоун), крачещ енергично по Бейкър стрийт; Мориарти дебнеше нейде наблизо, каретата чакаше и тепърва започваше голямата игра.

Мисълта изглеждаше поразително ясна, поразително плътна. Тя сякаш имаше собствена тежест, като че не беше от ония дребни мечти, които го спохождаха час по час (той е в отбора на „Босокс“ и се готви да отбива топката, базите са заредени, и ето, хвърляне, топката е отбита, отлита, ИЗЧЕЗВА! Бягай, Тозиър… и рекордът на Бейб е надминат!), а нещо почти реално.

С последните оцелели искрици от майтапчийския си дух той помисли, че ако от цялата работа печели само някакво видение на Базил Ратбоун в ролята на Шерлок Холмс, то явно слуховете около виденията са силно преувеличени.

Но, разбира се, там не дебне Мориарти. Там дебне То… някакво То… и То е реално. То…

Сетне капакът пак се отметна и Бевърли опита да се измъкне, кашляйки сухо с длан пред устата. Бен стисна едната й ръка, Стан я подхвана под мишница от другата страна. Отчасти с тяхна помощ, отчасти със собствени трескави усилия, тя пролази нагоре и изчезна.

— Нъ-нъ-наистина с-става по-го-ххо-оляма — каза Бил.

Ричи се озърна. Видя каменния кръг и тлеещия огън, над който се издигаха облаци дим. Отсреща Майк седеше с кръстосани крака като някакъв тотем, издялан от махагоново дърво, и гледаше през пламъците с възпалени очи. Само че до Майк имаше поне двадесет метра, а Бил беше още по-далече отдясно на Ричи. Подземната къщичка бе придобила размерите на бална зала.

— Няма значение — отвърна Майк. — Ще се случи съвсем скоро. Нещо ще се случи.

— Д-д-да — кимна Бил. — С-само че аз… аз… аз…

Той се разкашля. Опита да овладее кашлицата, но тя се влошаваше, сухите спазми громоляха в гърдите му. Ричи смътно видя как Бил със залитане се изправя на крака, люшва се към капака и напъва нагоре.

— У-хху-спе-пе-пе…

След миг той изчезна, издърпан от другите.

— Май останахме само ние двамата, Мики — каза Ричи и се разкашля на свой ред. Главата му тътнеше — плющеше — като кратуна с кръв. Зад очилата му се стичаха вадички сълзи.

Нейде отдалече долетя гласът на Майк:

— Ако трябва, излизай, Ричи. Не прави глупости. Ще вземеш да пукнеш.

Той надигна ръка и отрицателно

(не ти щем смрадливите дренки)

я размаха към Майк. Малко по малко взе да се справя с кашлицата. Майк беше прав; нещо щеше да се случи, и то скоро. Искаше да е тук, когато се случи.

Той отметна глава и пак се загледа в отдушника. След пристъпа на кашлица му се виеше свят и имаше чувството, че се рее на въздушна възглавница. Но беше приятно. Дишаше едва-едва и си мислеше: Някой ден ще стана рок-звезда. Да, точно така. Ще бъда знаменит. Ще правя записи, албуми и филми. Ще имам черно спортно сако, бели обувки и жълт Кадилак. А като се върна в Дери, всички ще се спукат от завист, даже и Бауърс. Нося очила, ама майната му, какво пък толкоз? Бъди Холи е с очила. Ще свиря до посиняване и ще се друсам до припадък. Ще бъда най-първата рок-звезда от Мейн. Ще…

Мисълта се зарея нанякъде. Нямаше значение. Изведнъж откри, че вече може да диша и по-дълбоко. Дробовете му се бяха приспособили. Дали пък не беше родом от Венера?

Майк метна няколко съчки в огъня. За да не остане по-назад, Ричи добави още наръч клони.

— Как си, Рич? — запита Майк.

Ричи се усмихна.

— По-добре. Почти отлично. Ами ти?

Майк кимна и също се усмихна.

— Великолепно. Идват ли ти странни мисли?

— Аха. Преди минутка си въобразих, че съм Шерлок Холмс. После помислих, че мога да танцувам като „Довълс“. Знаеш ли, очите ти са толкова червени, че ако се видиш, сам няма да се познаеш.

— И твоите. Чифт дърти невестулки в кокошарника, това сме ние.

— Тъй ли?

— Тъй.

— Значи, викаш, всичко е наред?

— Наред е. Ами ти чатна ли майтапа?

— Чатнах го, Майк.

— А, добре тогава.

Двамата се ухилиха един срещу друг, после Ричи пак облегна глава на стената и се загледа към отдушника. Не след дълго усети, че започва да се рее нейде надалече. Не… не надалече. Нагоре. Рееше се нагоре. Като

(реем тук долу всички се реем)

балон.

— Д-до-ххо-обре ли сте, мо-мо-момчета?

Гласът на Бил долиташе през отдушника. Долиташе от Венера. Разтревожен. Ричи усети как отново хлътва в тялото си с глух тътен.

— Добре сме — чу отдалече собствения си раздразнен глас. — Добре сме, казахме, добре сме, кротувай, Бил, остави ни да чатнем майтапа, тоест да схванем съвета, нали ме разбираш, вече схващаме

(съвета )

съвета.

Къщичката бе станала още по-голяма и сега подът беше покрит с лъскав паркет. Пушекът се превръщаше в непрогледна мъгла, през която едва прозираше огънят. Този под! Всеблаги Исусе, ела ни на помощ! Беше огромен, като под на бална зала в музикална комедия на „Метро Голдуин Майер“. Отсреща го гледаше Майк — едва различим силует в мъглата.

Идваш ли, Мики?

Тук съм, до теб, Ричи.

Още ли ти е наред всичко?

Аха… само дръж ми ръката… можеш ли да я хванеш?

Мисля, че да.

Ричи протегна ръка и усети как силните кафяви пръсти обгръщат китката му, макар че Майк беше в другия край на необятната зала. О, колко хубаво, колко приятно беше докосването, колко чудесно бе да открие желание в утехата, да открие утеха в желанието, да открие същина в пушека и пушек в същината…

Килна глава назад и се загледа в отдушника — толкова бял и мъничък. Сега беше много по-високо. На километри от пода. Венериански прозорец.

Ето, случваше се. Ричи почваше да се рее. Хайде тогава, помисли той, докато излиташе все по-бързо и по-бързо нагоре през пушека, през мъглата, през маранята или кой знае още какво.

5.

Вече не бяха вътре.

Двамата стояха един до друг сред Пущинака и здрачът прииждаше.

Знаеше, че това е Пущинакът, но всичко изглеждаше някак различно. Листакът беше по-пищен, по-гъст, наситен с диви аромати. Тук-там се мяркаха невиждани растения и Ричи осъзна, че някои от тях са гигантски папрати, а не дървета, както бе помислил отначало. Нейде наблизо бучеше река, но този звук беше много по-силен, отколкото можеше да се очаква — реката не бълбукаше лениво като Кендъскиг, а се носеше с грохот, както навярно Колорадо ривър влачи мътните си води по дъното на Гранд каньон.

И беше горещо. Не ще и дума, в Мейн през лятото също наставаха жеги, понякога влагата не оставяше човек да мигне по цяла нощ в лепкавото легло, но чак такава горещина и влага не бе виждал през целия си живот. Ниска, лепкава и гъста мъгла изпълваше долчинките и пълзеше край краката на момчетата. Из нея се носеше неясен тръпчив мирис, като от горящи сурови дърва.

Двамата с Майк мълчаливо се запровираха през странната растителност към шума на течаща вода. Дебели, жилави лиани провисваха между дърветата като раздърпани хамаци, а веднъж Ричи чу как нещо с трясък си пробива път през гъсталака. Ако се съдеше по-звука, трябва да беше по-едро от елен.

Спря колкото да се огледа и завъртя глава към хоризонта. Знаеше къде би трябвало да стърчи масивният бял силует на Водонапорната кула, но сега от нея нямаше и следа. Нямаше го железопътния насип, отиващ към депото в края на Нийбълт стрийт, изчезнал бе и кварталът Олд кейп — сега на негово място над боровите и папратови дебри стърчаха само ниски хълмчета и канари от червен пясъчник.

В небето отекна плющене. Момчетата боязливо приклекнаха и над главите им прелетя ято прилепи. Ричи никога не бе виждал толкова грамадни прилепи и за миг го обзе ужас, какъвто не бе изпитал дори когато Бил се мъчеше да подкара Силвър, а зад гърба им трополяха крачките на върколака. Местността беше ужасяващо чужда и неподвижна, но най-страшното бе, че изглеждаше някак позната.

Не бива да се боиш, каза си той. Помни, че това е само сън, или видение, наречи го както щеш. Всъщност двамата с Мики сме в къщичката и гълтаме пушилката. Скоро на Шеф Бил ще му се врътне чивията задето не отговаряме и двамата с Бен ще слязат да ни измъкнат. Както се казва, всичко е само вятър и мъгла.

Ала с очите си виждаше, че през раздраното крило на един от прилепите прозират бледи слънчеви лъчи; когато минаха под една от гигантските папрати, той зърна как по широката зелена вейка пълзи тлъста жълта гъсеница, влачейки подире си дълга сянка. По издутото й тяло подскачаха и се гърчеха дребни черни червейчета. Ако това бе сън, трябваше да признае, че за пръв път сънува толкова ясно.

Продължиха към ромона на водата и газейки до колене в гъстата мъгла, Ричи не можеше да разбере дали докосва земята с нозе или не. Скоро излязоха на място, където мъглата и земята свършваха едновременно. Отначало Ричи не повярва на очите си. Това не можеше да е Кендъскиг — и все пак беше. Пенестите струи летяха по тясно корито, прорязано в същата трошлива скала, а на отсрещния стръмен бряг епохите бяха застинали една върху друга в каменни пластове — червени, оранжеви, пак червени. През такава река не можеш да минеш по камъните, трябва да си построиш въжен мост, а паднеш ли вътре, вълните веднага ще те пометат. Реката ревеше със сляпа, безумна ярост и докато Ричи гледаше със зяпнала уста, една розово-сребриста риба излетя нагоре в изумително висока дъга, за да лапне някоя от мушиците, които се сливаха в трептящи облачета над водната повърхност. След миг тя плясна долу, още преди Ричи да осъзнае нейното присъствие и да си даде сметка, че никога не е виждал подобна риба — дори и на картинка.

Над главите им с дрезгави крясъци прелитаха птичи ята. Не бяха десетки или даже стотици; за момент небето просто почерня от тях и слънцето сякаш се скри зад облак. Още някакво същество запращя из храстите; последваха го и други. С разтуптяно до болка сърце Ричи се завъртя и зърна как някаква странна антилопа се стрелна наблизо, устремена на югоизток.

Нещо ще се случи. И те усещат.

Птиците все минаваха и минаваха — навярно излитаха масово нейде на юг от тук. Нов звяр затрополи из храсталака… и още един. Сетне настана тишина, нарушавана само от монотонния рев на Кендъскиг. В тишината тегнеше, назряваше някакво трепетно очакване и това разтревожи Ричи. Усети как се раздвижват настръхващите косъмчета по врата му и слепешком подири ръката на Майк.

Знаеш ли къде сме? — изкрещя той. Чатна ли точната дума?

Божичко, да! — изрева в отговор Майк. Чатнах я! Това е отдавна, Ричи! Отдавна!

Ричи кимна. Да, отдавна — както в приказките: имало едно време, много, много отдавна, когато всички живеехме из горите и нямахме друг дом. Стояха сред Пущинака — такъв, какъвто е бил преди Бог знае колко хиляди години. Намираха се в някакво невъобразимо минало, още преди ледниковата епоха, когато Нова Англия е била тропическа страна като Южна Америка днес… ако изобщо можеше да се говори за днес. Той пак се озърна нервно, очаквайки едва ли не да види как чудовищен бронтозавър издига грозната си глава на фона на небето и свежда очи към тях, а огромната му паст е пълна с кал и мокри изскубнати водорасли… или как през храсталаците се прокрадва саблезъб тигър.

Но наоколо тегнеше само оная тишина, която се възцарява броени минути преди да връхлети страховита буря, докато в небето оловните облаци пълзят все по-нагоре и по-нагоре, слънчевите лъчи придобиват странен, болнав пурпурно-жълтеникав оттенък, вятърът стихва и из въздуха плъзва тежък мирис като от презареден акумулатор.

Ние сме в миналото, може би преди милион години, или десет, или осемдесет милиона, все едно, тук сме и нещо ще се случи, не знам какво, но ще се случи и ме е страх, искам да свърши, искам да се върна и моля те, Бил, моля те, измъкни ни навън, ние сякаш сме пропаднали в някакъв филм, моля те, моля те, помогни…

Ръката на Майк го стисна още по-силно и той осъзна, че тишината вече не е пълна. Усещаше глухо равномерно бръмчене — да, не чуваше, а го усещаше как притиска плътната ципа на тъпанчетата му, как разтърсва ситните костици, които пораждат чувството за звук. Шумът постепенно се засилваше. Той нямаше тон; просто съществуваше —

(слово в началото бе слово в началото бе)

безформен, бездушен звук. Без да гледа, Ричи посегна към близкото дърво, докосна го и когато дланта му обгърна извивката на ствола, той усети пленената вътре вибрация. Същевременно осъзна, че я долавя и с краката си като равномерен, тръпнещ гъдел, който пълзеше нагоре през глезените и прасците към коленете, превръщайки сухожилията в камертони.

Засилваше се. Още. И още.

Долиташе от небето. Ричи не искаше да гледа, ала нямаше сили да се удържи и въпреки волята си вдигна глава. Слънцето беше като нажежена монета, прогаряща в надвисналите облаци малко кръгче, обкръжено от воднист ореол. Под него лежеше в пълно безмълвие буйната зеленина на Пущинака. И Ричи помисли, че разбира накъде ги води видението: щяха да видят пристигането на То.

Тръпката придоби глас — гръмовен тътен, който прерасна в буйство от оглушителни трясъци. Ричи притисна ушите си с длани и закрещя, ала не чуваше собствения си вик. До него Майк също крещеше и Ричи видя, че от носа му се стича тънка струйка кръв.

Сред облаците на запад лумна пурпурно зарево. То се носеше към тях, прерастваше от артерия в поточе, в река от злокобен цвят; сетне нещо пламтящо, падащо, продра облачната завеса и в същия миг налетя вихър. Горещ вихър, изпълнен с лют, задушлив дим. Нещото в небето беше огромно; гореше с болезнена, ослепителна сила като пламнала главичка на някаква титанична кибритена клечка. От него се разбягваха сините камшици на електрически мълнии, повлекли по дирите си гръмотевици.

Космически кораб! — изкрещя Ричи, докато падаше на колене и закриваше очите си с длани. Боже мой, това е космически кораб! Но мислеше — и по-късно щеше да го каже на другите, доколкото му стигаха думите — че всъщност не е космически кораб, макар навярно да бе минало през пространството, идвайки насам. Незнайното нещо, което рухна в онзи древен ден, бе дошло отдалече, много по-далече от най-далечната звезда и галактика — и ако в първия миг Ричи помисли за космически кораб, причината бе само една: че в разсъдъка му нямаше друго название за онова, което виждаше с очите си.

После отекна експлозия — грохот, последван от тътнеща вълна, която повали двете момчета. Този път Майк се пресегна и сграбчи ръката на Ричи. Нова експлозия. Ричи отвори очи и видя как сред огнено зарево в небето се издига димен стълб.

То! — изкрещя той към Майк, обезумял от ужас. Никога през живота си не бе срещал и нямаше вече да срещне толкова дълбоко, зашеметяващо чувство. То! То! То!

Майк дръпна ръката му, накара го да се изправи и двамата хукнаха по високия бряг на младия Кендъскиг, без да забелязват, че стъпват на сантиметри от скалния ръб. Веднъж Майк се препъна и падна на колене. Малко по-късно Ричи на свой ред се просна долу и усети остра болка в брадичката, а панталонът му се раздра с пращене. Връхлитащият вихър носеше мириса на горски пожар. Пушекът ставаше все по-гъст и Ричи смътно осъзна, че двамата с Майк не са единствените бегълци. Животните препускаха наоколо, бягайки от дима, от пожара, от огнената смърт. Може би бягаха от То. От новия обитател на този свят.

Ричи се закашля. Чуваше до себе си кашлицата на Майк. Пушекът се сгъстяваше, поглъщаше зелените, сивите, червените багри на деня. Майк падна отново и Ричи изпусна ръката му. Заопипва слепешком, ала вече не можеше да я открие.

Майк! — панически изкрещя той през кашлицата. Майк, къде си? Майк! МАЙК!

Но Майк бе изчезнал; нямаше го никъде.

ричи! ричи! ричи!

(!!ПЛЯАААС!!)

— ричи! ричи! ричи, добре

6.

ли си?

Клепките му запърхаха, отвориха се и той видя, че коленичилата до него Бевърли бърше устата му с кърпичка. Другите — Бил, Еди, Стан и Бен — стояха зад нея със сериозни, изплашени лица. Лявата му буза беше изтръпнала от болка. Той се помъчи да каже нещо на Бевърли, но успя само да изграчи. Опита да се изкашля и едва не повърна. Имаше чувството, че гърлото и дробовете му са тапицирани с пушек.

Най-сетне намери сили да изпъшка:

— Ти ли ме зашлеви, Бевърли?

— Друго не ми идваше на ум — отвърна тя.

— Пляааас — промърмори Ричи.

— Мислех, че вече няма да се свестиш, това е — каза Бев и изведнъж се разплака.

Ричи неловко я потупа по рамото, а Бил я погали по врата. Тя веднага се завъртя и здраво стисна ръката му.

Ричи с усилие се надигна и седна. Светът се разлюля. Когато вълните отминаха, той видя Майк да седи, подпрян на едно дърво. Лицето му беше замаяно и пепеляво.

— Драйфах ли? — обърна се Ричи към Бев.

Тя кимна, продължавайки да плаче.

— Сигур съм ти оплескал фустата, скъпа? — запита той с продран, треперещ Глас на Ирландско ченге.

Бев се разсмя през сълзи и поклати глава.

— Обърнах те на една страна. Страх… стра-а-ах ме б-беше, че ще се за-за-задавиш.

И тя отново се разрида.

— Нъ-нъ-не е ч-ч-честно — заяви Бил, без да изпуска ръката й. — В тъ-тъ-тая тайфа аз съм пе-пе-пелтекът.

— Добре го рече, Шеф Бил — каза Ричи. Опита да се изправи и веднага тупна долу. Светът продължаваше да се люшка. Ричи се разкашля и побърза да извие глава, защото усети, че само след миг ще повърне. От гърлото му бликнаха струйки лепкава слюнка и зеленикава пяна. Той затвори очи и изпъшка: — Някой да иска закуска?

— Стига с тия лайнарски номера! — възмутено се провикна Бен, но не можа да удържи смеха си.

— А, като го гледам, май не е лайна, ами чист бълвоч — отвърна Ричи, макар че всъщност не гледаше нищо, защото очите му бяха плътно затворени. — Лайната обикновено излизат от другия край, поне при мене е така. А пък за тебе не знам, Камара.

Когато най-сетне отвори очи, той видя, че лежи на двадесетина метра от къщичката. Капаците на прозорчето и вратата бяха широко разтворени. Отвътре излитаха изтъняващи облаци дим.

Този път Ричи успя да се изправи на крака. За момент му се стори, че пак ще повърне, или ще припадне, а може би и двете.

— Пляааас — промърмори той, гледайки как светът трепти и се люшка пред очите му.

Когато шеметът отмина, Ричи пристъпи към дървото. Очите на Майк все още бяха кървавочервени, а голямото мокро петно на крачола му подсказваше, че и той неотдавна се е разделил със закуската си.

— Бива си те, нищо, че си бяло момче — изкряка Майк и немощно го перна с юмрук по рамото.

Ричи откри, че няма думи — нещо, което се случваше изключително рядко.

Бил се приближи към тях. Останалите дойдоха след него.

— Ти ли ни измъкна? — запита Ричи.

— А-а-аз и Б-бен. Кре-ххе-ещяхте. И д-д-двамата. О-о-обаче…

Той се озърна към Бен.

— Трябва да е било от пушека, Шеф Бил — каза Бен, но гласът му звучеше неуверено.

Ричи глухо изрече:

— Да не е било онова, за което си мисля?

Бил сви рамене.

— К-к-кое, Ри-ричи?

— Отначало не сме били там, нали? — отвърна му Майк. — Слезли сте, защото сте чули как крещим, но отначало не сме били там.

— Беше много задимено — каза Бен. — То и бездруго си беше страшничко да ви чуваме как пищите. Само че писъците… звучаха някак… такова…

— Зъ-зъ-звучаха к-като о-отдалече — добави Бил.

И заеквайки ужасно, той им разказа как двамата с Бен слезли долу, но не видели нито Майк, нито Ричи. Почнали панически да се лутат из задимената землянка, обзети от страх, че ако не действуват бързо, приятелите им може да умрат от задушаване. Най-сетне Бил напипал нечия ръка — ръката на Ричи. Дръпнал „със стра-хха-ашна с-сила“ и полумъртвият Ричи изхвръкнал от пушека. Когато се завъртял, видял, че Бен е награбил здраво Майк и двамата кашлят. После Бен метнал Майк нагоре.

Бен го изслуша и кимна.

— Знаете ли, аз все опипвах и опипвах. Всъщност нищо не правех, само протягах ръка насам-натам, все едно, че се здрависвам. По някое време ти я сграбчи, Майк. И добре, че успя тогава. Мисля, че вече съвсем беше взел-дал.

— Ако ви слуша, човек ще си рече, че къщичката е кой знае колко грамадна — каза Ричи. — Как сте се лутали из дима и прочие. Ами че тя няма и два на два.

Настана тишина и всички отправиха погледи към Бил, който се въсеше замислено.

— На-а-истина б-беше по-голяма — каза той накрая. — Нали, Бъ-бъ-бен?

Бен вдигна рамене.

— Е, да, определено изглеждаше по-голяма. Освен ако е било от пушека.

— Не беше от пушека — възрази Ричи. — Спомням си как точно преди да се случи — преди да излезем — помислих, че е грамадна като бална зала във филмите. Като в някоя музикална комедия. „Седем годеници за седмина братя“, нещо от този сорт. Майк седеше до отсрещната стена и едва го различавах.

— Преди да излезете? — смаяно повтори Бевърли.

— Ами… всъщност… такова…

Тя се вкопчи в ръката му.

— Значи е станало, нали? Наистина е станало! Имали сте видение, съвсем като в книгата на Бен. — Лицето й сияеше. — Наистина е станало!

Ричи сведе очи към продраните си джинси, през които надзъртаха ожулени до кръв колене, после погледна Майк. Единият крачол на кадифените му панталони беше разкъсан.

— Ако е било видение, повече не искам и да чуя за такива работи — каза той. — Не знам какво ще рече нашият мургав приятел, обаче по моите гащи нямаше никакви дупки. Съвсем новички бяха, дявол да го вземе. Какво конско ме чака у дома…

— Какво стана? — обадиха се едновременно Бен и Еди.

Ричи и Майк се спогледаха, после Ричи запита:

— Да ти се намира цигара, Беви?

Намираха й се две, увити в парцалче. Ричи лапна едната и когато Бев му поднесе огънче, той се разкашля толкова зле, че трябваше да й върне цигарата.

— Не мога. Извинявай.

— Бяхме в миналото — каза Майк.

— Дрън-дрън! — заяви Ричи. — Не беше просто миналото. Беше отдавна.

— Да, точно така. Бяхме в Пущинака, обаче Кендскиг течеше със сто километра в час. И беше дълбок. А пък наоколо едни дебри — мамата си трака. Извинявай, Беви, ама така си беше. И в реката имаше риба. Мисля, че беше сьомга.

— Тъ-тъ-татко к-казва, че в К-кендъскиг много о-ххо-тдавна няма н-никаква ри-ри-риба. З-заради к-ка-а-нализацията.

— Да, много отдавна беше — каза Ричи и плъзна наоколо неуверен поглед. — Трябва да е било поне преди милион години.

Всички млъкнаха като ударени от гръм. Най-сетне Бев наруши мълчанието:

— Но какво стана?

Ричи усещаше как думите се въртят на езика му, но трябваше да ги изкарва насила. Имаше чувството, че пак ще повърне.

— Видяхме как е пристигнало То. Мисля, че това беше.

— Боже мой — прошепна Стан. — О, Боже мой.

Раздаде се хриптене и съскане — Еди търсеше помощ от инхалатора.

— То дойде от небето — каза Майк. — И вече никога през живота си не искам да видя такава гледка. Беше толкова нажежено, че просто не можех да го гледам. Наоколо му трещяха светкавици. А тътенът… — Той тръсна глава и погледна към Ричи. — Беше като края на света. Когато падна, край него пламна горски пожар. Това видяхме.

— Космически кораб ли беше? — запита Бен.

— Да — каза Ричи.

— Не — каза Майк.

Двамата се спогледаха.

— Е, май все пак беше — съгласи се Майк и в същото време Ричи каза:

— Не, знаете ли, в действителност не беше космически кораб, а…

Пак млъкнаха, а другите ги гледаха объркано.

— Разправяй ти — каза Ричи. — Мисля, че говорим за едно и също, но те не ни разбират.

Майк се изкашля в шепа и вдигна към другите почти виновен поглед.

— Просто не знам как да ви обясня.

— О-о-опитай — настоя Бил.

— То дойде от небето — повтори Майк, — обаче не беше космически кораб в истинския смисъл на думата. Не беше и метеор. По-скоро беше като… ами… като библейския кивот, в който бил Божият дух… само че не беше от Бога. Още щом го усетих, щом го видях как идва, разбрах, че То замисля зло, че То самото е зло.

Майк млъкна и огледа приятелите си.

Ричи кимна.

— То идваше… от другаде. Това усетих. От другаде.

— Какво другаде, Ричи? — запита Еди.

— Нейде извън всичко — каза Ричи. — А когато падна… издълба адска яма, такава яма не сте и сънували. Направи един огромен хълм на кайма. Приземи се точно там, където днес е центърът на Дери. — Той се озърна. — Схващате ли?

Бевърли изтърва недопушената цигара и я смачка с крак.

Майк добави:

— То винаги е било тук, още открай време… още преди да е имало хора където и да било … или най-много в Африка шепа първобитни хора да са живели из пещерите и по дърветата. Днес кратерът е изчезнал, а ледниците сигурно са разширили долината, изменили са релефа, запълнили са кратера… но То е било тук, може би е дремело и чакало ледът да се стопи, чакало хората да дойдат.

— Затова То използува дренажите и каналите — вметна Ричи. — За него сигурно са същински магистрали.

— Не видяхте ли как изглежда? — внезапно запита Стан Юрис с леко дрезгав глас.

Двамата поклатиха глави.

— Можем ли да го победим? — запита сред мълчанието Еди. — Такова чудовище…

Никой не отговори.

1.

Когато Ричи привършва разказа си, всички задружно кимат. Еди кима заедно с тях, припомня си заедно с тях, и изведнъж остра болка пронизва лявата му ръка. Пронизва ли? Не. Направо я раздира — сякаш някой се мъчи да наточи ръждив трион върху оголената кост. Той присвива лице, бърка в джоба на спортното си яке, опипва няколко шишенца и безпогрешно вади тубичка Екседрин. Преглъща две таблетки с малко джин и сливов сок. През целия ден болката ту се е засилвала, ту е затихвала. Отначало я е сметнал за някой от леките ревматични пристъпи които го спохождат преди времето да се развали. Но към средата на разказа в главата му прещраква още един спомен и Еди разбира откъде идва болката. Вече не бродим по Булеварда на спомените, мисли си той, цялата работа все повече заприличва на скоростна магистрала.

Преди пет години, по време на контролен медицински преглед (Еди минава на контролен преглед всеки шест седмици), лекарят небрежно подхвърли: „Тук имаш старо счупване, Ед… Да не си паднал от някое дърво като малък?“

„Нещо подобно“ — кимна Еди, без да споменава на доктор Робинс, че майка му би се гътнала от мозъчен кръвоизлив, ако беше видяла или дори само чула, че нейният Еди се катери по дърветата. Откровено казано, той просто не помнеше как си е счупил ръката. А и тая стара история му се струваше маловажна (ала сега си мисли, че самата липса на интерес е била твърде странна — та нали той обръща внимание на всяка кихавица, стряска се от най-леката промяна в цвета на изпражненията си). В края на краищата, ставаше дума само за някакво старо счупване, дребна неприятност от далечното минало, от детството, за което почти не си спомняше и не желаеше да си спомня. Понаболяваше го, ако му се случеше в дъждовен ден дълго да седи зад волана. Един-два аспирина пропъждаха болката. Дреболия.

Но сега не е просто дребна неприятност; сякаш някакъв безумец скрибуца с ръждивия трион по костта му като цигулар и той си спомня, че точно така беше в болницата през първите три-четири дни след нещастието, особено късно привечер. Лежеше изпънат и потен от лятната жега, чакаше сестрата да му донесе хапче, а сълзите тихичко се стичаха по бузите към ушите му и той си мислеше: Все едно, че някакъв смахнат си точи косата там.

Ако това е Булевардът на спомените, мисли сега Еди, по-добре изобщо да ги няма; предпочитам да ги премахна с една солидна мозъчна клизма в правото черво на паметта.

Без сам да знае, че ще заговори, той казва:

— Хенри Бауърс ми счупи ръката. Помните ли?

Майк кимва.

— Беше точно преди изчезването на Патрик Хокстетър. Не си спомням датата.

— Аз си я спомням — глухо изрича Еди. — Беше на 20 юли. Хокстетър се води изчезнал от… кога? От 23-ти ли?

— Двайсет и втори — поправя го Бевърли Рогън, макар че не казва защо е толкова сигурна в датата: защото е видяла как То грабна Хокстетър. Не им казва и защо още тогава е вярвала, както вярва и днес, че Патрик Хокстетър беше луд, може би даже по-луд от Хенри Бауърс. Ще им каже, но сега е ред на Еди. Тя ще говори след него, а после навярно Бен ще разкаже за кулминацията на ония юлски събития… за сребърния куршум, който не посмяха да отлеят. Едва ли някога е имало по-кошмарен дневен ред, мисли тя… но безумното, весело опиянение не отстъпва. Откога не се е чувствувала толкова млада? Едва се удържа на едно място.

— Двадесети юли… — тихо мърмори Еди, търкаляйки инхалатора напред-назад по масата. — Три или четири дни след оная история с димната яма. Мъкнах гипса до края на лятото, помните ли?

Ричи се плесва по челото с онзи типичен жест, който всички помнят от някогашните времена и Бил си мисли със странна смес от веселие и тревога, че за момент Ричи е заприличал на Умното бобърче.

— Да бе, точно така! Когато отидохме на Нийбълт стрийт, ти беше гипсиран, нали? И по-късно… в тъмното…

Ричи изведнъж се запъва и озадачено тръска глава.

— Какво, Р-ричи? — пита Бил.

— Това още не си го спомням — споделя Ричи. — А ти?

Бил бавно поклаща глава.

— През онзи ден и Хокстетър беше с тях — казва Еди. — Тогава за последен път го видях жив. Може би е заел мястото на Питър Гордън. Сигурно Бауърс не е искал Питър да му се мярка пред очите след боя с камъни.

— Всички умряха, нали? — тихо пита Бевърли. — След Джими Кълъм единствените загинали бяха от приятелите на Хенри Бауърс… или от бившите му приятели.

— Всички освен Бауърс — потвърждава Майк и се озърта към балоните над микрофилмовия апарат. — А той е в „Джунипър хил“. Частна психиатрична лечебница в Огъста.

— К-к-как ти счупиха ръката, Е-е-еди? — обажда се Бил.

— Заекваш все по-зле, Шеф Бил — тежко изрича Еди и довършва питието си на един дъх.

— Остави т-това сега — казва Бил. — Ра-ра-разправяй.

— Разкажи ни — подкрепя го Бевърли и лекичко докосва ръката на Еди. Болката пак припламва.

— Добре — съгласява се Еди. Налива си ново питие, оглежда го замислено и казва: — Два дни след като се прибрах от болницата, вие дойдохте у нас да ми покажете сребърните топчета. Помниш ли, Бил?

Бил кимва.

Еди поглежда Бевърли.

— Бил те запита дали си готова да ги изстреляш, ако се стигне дотам… защото имаше най-точно око. А ти май каза, че не искаш… че от страх нищо няма да можеш да направиш. И после ни каза още нещо, но не помня какво. Като че беше… — Еди изплезва език и докосва връхчето му, сякаш нещо е залепнало там. Ричи и Бен се ухилват едновременно. — Не беше ли нещо за Хокстетър?

— Да — потвърждава Бевърли. — Ще разкажа когато свършиш. Започвай.

— След като си тръгнахте, майка ми влезе в стаята и имахме страшен скандал. Тя не искаше вече да дружа с вас. И сигурно щеше да ме застави — имаше си начини да обработи човека, знаете…

Бил отново кимва. Спомня си мисис Каспбрак, чудовищно дебела жена със странно, шизофренично лице, което можеше да изглежда едновременно застинало, яростно, нещастно и изплашено.

— Да, сигурно щеше да ме застави — повтаря Еди. — Но през онзи ден, когато Бауърс ми счупи ръката, стана и още нещо. Нещо, което наистина ме разтърси.

Той тъничко се разсмива и мисли: Да, разтърси ме и още как… Само това ли можеш да кажеш? Има ли смисъл да говориш, щом не можеш да обясниш на хората какво изпитваш в действителност? Ако беше в книга или на кино, онова, което открих, когато Бауърс ми счупи ръката, щеше да промени живота ми веднъж завинаги и сетне всичко щеше да продължи другояче… в книга или на кино то би ме освободило от оковите. В книга или на кино не бих държал цял куфар с лекарства в хотелската стая, не бих се оженил за Майра, не бих стискал сега тоя шибан инхалатор. В книга или на кино. Защото…

Изведнъж пред очите на всички инхалаторът се търкулва като жив по дългата маса. При всяко превъртане издава сухо потракване — малко като звук на маракас, малко като зарчета… и малко като смях. Когато достига края между Ричи и Бен, инхалаторът се премята във въздуха и пада на пода. Ричи стреснато посяга напред, но ръката му застива от резкия вик на Бил:

— Не го п-п-пипай!

— Балоните! — възкликва Бен и всички извръщат глави.

Върху двата балона, привързани за микрофилмовия апарат, сега е изписано: ОТ ЛЕКАРСТВОТО ПРОТИВ АСТМА СЕ ХВАЩА РАК! Под предупреждението са изрисувани ухилени черепи.

Балоните се пръскат с трясък.

Еди гледа с пресъхнала уста и познатото чувство на задух стяга гърдите му като железен обръч.

Бил се обръща към него.

— К-кой ти го каза и к-к-как точно?

Еди облизва устни. Иска да вдигне инхалатора, но не смее. Кой знае какво има вътре сега.

Мисли си колко горещо беше на онзи 20 юли, как получи от майка си готов чек с непопълнена сума и един долар в брой — за джобни пари.

— Мистър Кийн — казва той и дори за самия него гласът е далечен и немощен. — Мистър Кийн беше.

— Не бих рекъл, че е от най-добродушните хора в Дери — обажда се Майк, но унесеният в мисли Еди почти не го чува.

Да, през онзи ден беше горещо, но в аптеката на Сентър стрийт цареше прохлада, дървените перки на вентилатора се въртяха лениво под тавана и наоколо се разнасяха утешителните аромати на прахчета и сиропи. Тук се продаваше здраве — това беше негласното, но очевидно убеждение на майка му, а в този късен летен предиобед Еди не можеше дори да допусне, че майка му е способна да сгреши в каквото и да било.

Е, мистър Кийн бързичко сложи край на тая заблуда, мисли си той в опияняващата възбуда на гнева.

Спомня си как спря за малко край стойката за комикси и разсеяно я завъртя, за да види дали няма нещо ново за Батман, за Супермомчетата или за личния му любимец, Пластмасовия човек. Беше предал списъка и чека (майка му го пращаше в аптеката както други майки пращат децата си до бакалницата) на мистър Кийн; аптекарят щеше да изпълни поръчката и да впише сумата в чека, после щеше да даде на Еди разписка, за да знае майка му с колко е намалял банковият й баланс. Фасулска работа. Три лекарства за майка му плюс шише „Геритол“, защото, както веднъж му бе казала загадъчно, „В него има много желязо, Еди, а на жените им трябва повече желязо, отколкото на мъжете.“ Освен това витамини за Еди, „Детският еликсир на доктор Сует“… и разбира се, лекарството против астма.

С две думи — както винаги. После щеше да отскочи с долара до супера на Костело авеню за две шоколадчета и бутилка Пепси. Щеше да изяде шоколада, да изпие Пепсито и да подрънква с рестото в джоба си по пътя към дома. Но този ден не беше обикновен; Еди щеше да го завърши в болницата и това в никакъв случай не може да се сметне за обикновено, ала странните събития започнаха много по-рано — когато мистър Кийн го повика. Защото вместо да му подаде разписката и бялата книжна кесия с лекарства (със заръка непременно да пъхне разписката в джоба си, за да не я загуби), мистър Кийн го огледа замислено и каза:

— Ела

2.

за малко отзад в канцеларията, Еди. Искам да поговорим.

Отначало Еди не успя да реагира и няколко секунди само мигаше стреснато насреща му. Запита се дали мистър Кийн не го подозира в някоя дребна кражба. Край вратата имаше надпис и при всяко идване в аптеката на Сентър стрийт Еди го четеше най-внимателно. Беше изписан с толкова едри и изобличителни черни букви, че навярно даже и Ричи Тозиър би го прочел без очила: КРАЖБАТА В МАГАЗИН НЕ Е „МАЙТАП“, „ДРЕБОЛИЯ“ ИЛИ „ЮНАЧЕСТВО“! ВСЯКА КРАЖБА Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НИЕ ЩЕ СЕ ПОГРИЖИМ ДА БЪДЕ НАКАЗАНА ПО ЗАКОН!

Еди никога не бе задигал нещо от магазин, но надписът винаги го караше да се чувствува виновен — сякаш мистър Кийн знаеше за него нещо, което той сам не подозира.

А в следващия миг мистър Кийн го обърка окончателно с думите:

— Какво ще речеш за един сладоледов сироп?

— Ами…

— О, за сметка на заведението. По това време на деня винаги си сипвам един сладолед в задната стаичка. Много полезно нещо, стига да нямаш наднормени килограми, обаче ние и двамата не сме от най-пълните. Виж, твоят приятел Ханском, той трябва да внимава с теглото. Какъв да е сиропът, Еди?

— Мама ми каза да се прибирам у дома веднага щом…

— Като те гледам, май си падаш по шоколада. Значи шоколадов, съгласен ли си?

Очите на мистър Кийн искряха, но тия искрици бяха сухи и безжизнени като слънчеви отблясъци по люспи слюда сред пустинята. Поне така си помисли Еди, горещ почитател на уестърни от Макс Бранд и Арчи Джослин.

— Добре — предаде се той.

Тревожеше го нещо в енергичния жест, с който мистър Кийн побутна златните рамки на очилата нагоре по костеливия си нос. Тревожеше го чувството за нервно и спотаено злорадство, което долавяше у аптекаря. Не искаше да влиза в канцеларията на мистър Кийн. Не ставаше въпрос за сладоледа. Хич даже. Еди не знаеше за какво става въпрос, но подозираше, че няма да е твърде весело.

Може би ще ми каже, че съм болен от рак или нещо подобно, отчаяно помисли Еди. Онзи, детският рак. Левкемия. Мили Исусе!

Я не ставай глупак, отвърна си той сам, като се мъчеше думите да прозвучат в главата му с гласа на Бил Пелтека. Бил бе заел мястото на велик герой в живота на Еди, измествайки доскорошния му кумир — Джок Махони в ролята на Волния ездач от съботния телевизионен сериал. Макар че не можеше да върже две думи накръст, Шеф Бил винаги изглеждаше на висота. Дявол да го вземе, тоя тип не е доктор, а най-обикновен аптекар.

И все пак не можеше да се отърве от тревогата.

Мистър Кийн открехна вратичката в тезгяха и помами момчето с пръст. Еди неохотно пристъпи напред.

Помощничката Руби седеше зад касата и четеше филмово списание.

— Би ли приготвила два сладоледови сиропа, Руби? — подвикна й мистър Кийн. — Единият шоколадов, другият мока.

— Дадено — рече Руби, отметна си страницата с хартийка от дъвка и стана.

— Донеси ги в канцеларията.

— Дадено.

— Ела, синко. Няма да те изям.

И мистър Кийн намигна на момчето, с което окончателно го шашардиса.

Еди никога не бе попадал зад тезгяха и сега с интерес огледа безбройните шишета, стъкленици и бурканчета. Ако имаше време, би поспрял да огледа аптекарското хаванче, везните и кръглите стъклени съдини, пълни с хапчета. Но мистър Кийн го избута в канцеларията и грижливо затвори вратата. Когато бравата щракна, Еди усети как гърдите му почват да се стягат и се помъчи да прогони пристъпа. В пакета с лекарства сигурно имаше нов инхалатор и щом излезеше оттук, веднага щеше да се освежи с едно солидно пръскане в гърлото.

Върху бюрото имаше целувки с лакрица в прозрачен буркан. Мистър Кийн взе една и протегна ръка към Еди.

— Не, благодаря — учтиво каза Еди.

Мистър Кийн седна на канцеларския стол зад бюрото и лапна целувката. После отвори чекмеджето и извади нещо. Остави предмета до буркана с целувките и сега Еди усети как го обзема истинска тревога. Това беше инхалатор. Мистър Кийн се облегна назад и отметна глава почти до календара на стената. На календара бяха изрисувани хапчета, а отдолу пишеше: СКУИББ. И… … и в един кошмарен миг, докато мистър Кийн отваряше уста да заговори, Еди си спомни какво бе станало в магазина за обувки, когато беше съвсем малко хлапе и майка му закрещя да не си пъха крака в рентгеновия апарат. В този кошмарен миг той очакваше мистър Кийн да каже: „Еди, деветдесет на сто от лекарите смятат, че лекарството против астма предизвиква рак, също като ония рентгенови апарати в магазините за обувки. Сигурно вече си болен. Просто смятам, че трябва да знаеш.“

Но онова, което изрече в действителност мистър Кийн, бе толкова невероятно, че Еди не намери думи за отговор; можеше само да се свива като смачкана буболечка на коравия дървен стол пред бюрото.

— Това не може да продължава повече.

Еди отвори уста и пак я затвори.

— На колко години си, Еди? Единайсет, нали?

— Да, сър — безсилно отвърна Еди. Дишането му наистина изтъняваше. Още не свистеше като чайник (в такива случаи Ричи се провикваше: Ей, махнете Еди от котлона! Скоро ще кипне!), но и това можеше да се случи всеки момент. Вгледа се с копнеж в инхалатора на бюрото и тъй като сякаш трябваше да се каже още нещо, той добави: — През ноември навършвам дванайсет.

Мистър Кийн кимна, после се приведе напред като аптекар от телевизионна реклама и преплете пръсти. Очилата му заблестяха под ярката светлина на луминесцентните лампи.

— Знаеш ли какво е плацебо, Еди?

Еди тревожно се помъчи да отгатне.

— Онова нещо на кравата, от което доят мляко, нали?

Мистър Кийн се разтърси от смях.

— Не — каза той и Еди се изчерви до коренчетата на косата. Чуваше как в дишането му се прокрадва тихо съскане. — Плацебото…

Не успя да довърши, защото на вратата се почука. Без да чака отговор, Руби внесе две старомодни чаши със сладоледов сироп.

— Шоколадовият сигурно е за тебе — усмихна се тя на Еди.

Той се помъчи да отвърне на усмивката, но интересът към сладоледа бе спаднал до най-ниската си точка в целия му живот. Изпитваше неясен и в същото време точно определен страх; точно така се боеше когато седеше само по гащета в кабинета на доктор Хандор и чакаше лекарят да влезе, а в това време отвън майка му заемаше с туловището си половината канапе и държеше плътно пред очите си дебела книга (обикновено „Силата на положителното мислене“ от Норман Винсънт Пийл или „Народното лечение във Върмонт“ от доктор Джарвис). Гол и беззащитен, той се чувствуваше притиснат между тях.

Докато Руби излизаше, Еди отпи от сиропа, но почти не усети вкуса.

Мистър Кийн изчака вратата да се затвори и в очите му отново проблесна сухата слюдена усмивка.

— Успокой се, Еди. Не хапя и няма да ти сторя нищо лошо.

Еди кимна защото мистър Кийн беше възрастен, а с възрастните трябва да се съгласяваш на всяка цена (така казваше майка му), но си мислеше: О, чувал съм ги вече тия приказки. Така говореше лекарят, когато отваряше стерилизатора и в ноздрите на Еди нахлуваше парливият, остър мирис на спирт. Това беше мирисът на инжекции, мирисът на измама и двете неща се свеждаха до едно и също: щом казват, че само ще те боцнат и изобщо няма да усетиш, значи ще боли ужасно.

Неохотно опита да отпие още глътчица от сиропа, но веднага се отказа; и без това свитото му гърло едва успяваше да поеме въздух. Загледа се в инхалатора върху бюрото на мистър Кийн, ала не посмя да го поиска. Мина му безумна мисъл: може би мистър Кийн знаеше това, може би мистър Кийн

(го измъчваше)

се шегуваше. Само че идеята беше адски тъпа, нали? Възрастен човек — и то работещ в здравно заведение — не би се шегувал така с малко дете, нали? Не, в никакъв случай. Не биваше даже да мисли такова нещо, защото ако си позволеше да го помисли, това щеше да повлече страховита преоценка на цялата му представа за света.

Но ето, че инхалаторът беше тук, ето го, тъй близо и същевременно тъй далече — като глътка вода досами ръката на нещастник, който умира от жажда сред пустинята. Ето го тук, сред бюрото, пред усмихнатите слюдести очи на мистър Кийн.

Сега Еди отчаяно копнееше само за едно — да бъде в Пущинака сред приятелите си. Мисълта за чудовище, за някакво грамадно чудовище, което се спотайва под града, където е роден и израснал, което пълзи от място на място по каналите и дренажите — тази мисъл беше ужасна, още по-ужасно беше да мисли как ще се бори с това чудовище, как ще се мъчи да го убие… и все пак сегашното положение надхвърляше дори тия страхове. Как да се бориш, когато възрастният ти казва, че няма да боли, а знаеш, че лъже? Как да се бориш, когато възрастният ти задава странни въпроси и изрича неясни зловещи фрази, например: Това не може да продължава повече? И почти небрежно, с някакъв страничен скок на мисълта, Еди откри големите истини на детството. Истинските чудовища са възрастните, каза си той. Мисълта не беше кой знае какво откритие, не беше от ония, които пристигат с ореола на прозрението, сред тържествения гръм на барабани и тръби. Тя просто проблясна и отмина, почти задушена от по-силната, неудържима мисъл: Искам да си взема инхалатора и да се махна оттук.

— Успокой се — повтори мистър Кийн. — Повечето ти неприятности, Еди, идват оттам, че през цялото време си толкова тревожен и напрегнат. Ето, да вземем например астмата. Погледни.

Мистър Кийн отвори чекмеджето, потършува вътре и измъкна балон. Наду го, напрягайки с все сила хлътналите си гърди (вратовръзката му подскачаше като лодка сред морски вълни). На балона беше изписано: АПТЕКА СЕНТЪР СТРИЙТ. МЕДИКАМЕНТИ, САНИТАРНИ ПОТРЕБИ, ДРЕБНИ СТОКИ. Мистър Кийн стисна гумената шийка и протегна балона към Еди.

— Представи си за миг, че това е бял дроб. Твоят бял дроб. Разбира се, всъщност трябваше да надуя два, обаче само този ми е останал от коледната разпродажба…

— Мистър Кийн, може ли да си взема инхалатора? — запита Еди.

В главата му нахлуваше тъпа, пулсираща болка. Усещаше как гърлото му се задръства. Пулсът му се ускоряваше, по челото му избиваха капки пот. Шоколадовият сироп стоеше забравен върху бюрото и вишната бавно потъваше в слоя разбита сметана.

— След малко — каза мистър Кийн. — Слушай внимателно, Еди. Искам да ти помогна. Време е някой да го стори. Щом на Ръс Хандор не му стиска, ще трябва аз да се заема с тая работа. Дробът ти е като този балон, само че около него има слой мускули; тия мускули са като ръцете на човек, който работи с ковашки мех, разбираш ли? Когато човекът е здрав, мускулите лесно разпускат и свиват дроба. Но ако притежателят на този нормален бял дроб е напрегнат и нервен през цялото време, мускулите започват да пречат на дроба вместо да му помагат. Виж!

Мистър Кийн обгърна балона с криви, мършави, луничави пръсти. Стисна. Балонът се изду от двете страни на юмрука му и Еди присви очи, готов да чуе гръм. Усети как дишането му спира окончателно. Опря гърди в ръба на бюрото и се пресегна за инхалатора. Рамото му закачи тежката чаша. Тя се прекатури и избухна на пода като бомба.

Еди едва дочу трясъка. Драскайки с пръсти по бюрото, той докопа инхалатора, налапа пръскалката и дръпна спусъка. С непосилна мъка си пое дъх, а из главата му както винаги в подобни моменти подскачаха трескави, объркани мисли: Моля ти се мамо задушавам се не мога да ДИШАМ мили Боже мили Исусе добриивсеблаги не мога да ДИШАМ моля те не искам да умра не искам да умра моля те…

Сетне пръските от инхалатора полепнаха по стегнатото му гърло и той отново можеше да диша.

— Извинявайте — проплака Еди. — Извинявайте за чашата… Ще почистя и ще си платя… само не казвайте на мама, моля ви, нали няма да кажете? Извинявайте, мистър Кийн, не можех да дишам…

На вратата отново се почука и Руби надникна в канцеларията.

— Наред ли е вси…

— Съвсем наред — рязко отвърна мистър Кийн. — Остави ни на мира.

— Добре де, съ-жа-ля-вам! — каза Руби, после врътна очи към тавана и затвори вратата.

Дъхът на Еди пак почваше да свисти из гърлото. Той побърза да си пръсне лекарство и подхвана обърканите извинения оттам, където го бяха прекъснали. Млъкна едва когато забеляза, че мистър Кийн го гледа все със същата странна суха усмивка. Балонът лежеше на бюрото. В главата на Еди изплува нова мисъл и той се опита да я прогони, ала не успя. Мистър Кийн изглеждаше тъй, сякаш страданията на момчето му се струваха по-сладки от почти довършения сладолед.

— Не се тревожи — каза аптекарят. — Руби ще почисти след малко, а ако искаш да знаеш, всъщност се радвам, че счупи чашата. Защото обещавам да не кажа на майка ти, ако и ти обещаеш да не й казваш за нашия разговор.

— О, честна дума — охотно се съгласи Еди.

— Добре — кимна мистър Кийн. — Разбрахме се. И сега ти е много по-добре, нали?

Еди кимна.

— Защо?

— Защо ли? Ами… защото си взех лекарството.

И Еди впи в мистър Кийн същия тревожен поглед, с който следеше в училище реакцията на мисис Кейси, когато не знаеше дали е отговорил правилно.

— Само че не си взел никакво лекарство — заяви аптекарят. — Това беше плацебо. Плацебото, Еди, е нещо, което прилича на лекарство и има вкус на лекарство, обаче не е лекарство. Плацебото не е лекарство, защото в него няма активни съставки. И ако все пак го наричаме лекарство, то е нещо съвсем особено. Лекарство за главата. — Мистър Кийн се усмихна. — Разбра ли ме, Еди? Лекарство за главата.

Еди разбираше отлично; мистър Кийн му казваше, че е луд. Напрегна изтръпналите си устни и изрече:

— Не, не ви разбирам.

— Нека да ти разкажа една история — каза мистър Кийн. През 1954 година в университета „Депол“ били проведени медицински изследвания върху болни от язва. Сто пациенти получавали таблетки. Казвали им, че таблетките ще излекуват язвата, но в действителност половината от тях получавали плацебо… или по-точно казано смес от нишесте и захар в еднаква розова обвивка. — От устните на мистър Кийн излетя странен дрезгав кикот, сякаш описваше не експеримент, а хлапашка лудория. — Деветдесет и трима пациенти заявили, че след лечението се чувствуват много по-добре, а прегледите показали реално подобрение у осемдесет и един от тях. Какъв извод ще си направиш от експеримента, Еди?

— Не знам — глухо отвърна Еди.

Мистър Кийн тържествено се почука по слепоочието.

— Повечето болести започват ето тук, така мисля аз. Много отдавна съм в занаята и знаех за плацебото дълги години преди експеримента на ония доктори в „Депол“. Старците често идват при лекаря с убеждението, че страдат от сърдечна болест, рак, диабет или дявол знае какво. Но в много случаи няма нищо подобно. Не им е добре защото са стари и толкоз. Но какво да прави лекарят? Да им каже, че са като вехти будилници с износени пружини? Ха! Друг път! Лекарят си държи на хонорара.

Сега към усмивката на мистър Кийн се примесваше презрение. Еди просто седеше и чакаше всичко да свърши, да свърши, да свърши. А думите кънтяха в ушите му: Не си взел никакво лекарство.

— Лекарите си траят и аз също си трая. Какво толкова? Влиза понякога старец с рецепта, а на нея пише чисто и просто: Плацебо, или пък 1500 мг „Синьо небе“, както го наричаше старият доктор Пиърсън. — Мистър Кийн се изкиска и отпи от сиропа. — Е, има ли нещо лошо? — запита той и след кратко мълчание си отговори сам: — Не, разбира се! Няма нищо лошо! Поне… в повечето случаи. Плацебото е благодат за старите хора. Има и други случаи — тежки форми на рак, безнадеждни сърдечни болести, хора с ужасни недъзи, които все още не разбираме, понякога даже у невръстни деца като теб, Еди! В подобни случаи има ли нещо лошо, ако плацебото успокоява пациента? Виждаш ли нещо лошо в това, Еди?

— Не, сър — каза Еди и се озърна към грамадното петно от шоколадов сладолед, сироп, сметана и натрошено стъкло. Между цялата тази каша пияната вишна се червенееше заплашително като кървава следа сред сцената на някакво ужасно престъпление. От гледката гърдите му отново се свиха.

— Значи сме си лика-прилика! Мислим едно и също! Преди пет години, когато Върнън Мейтланд страдаше от рак на хранопровода — много мъчителна болест — и докторите вече се чудеха какво да му дават срещу болките, аз го посетих в болницата с кутийка обикновени захарни таблетки. Той ми беше много близък приятел, разбираш ли? И рекох: „Върн, това са много специални болкоуспокояващи хапчета, още ги изпробват лабораторно. Докторът не знае, че ти ги давам, тъй че за Бога, внимавай да не ме издадеш. Може и да не подействуват, но мисля, че ще ти помогнат. Взимай не повече от едно на ден и то само ако болката стане непоносима.“ Той ми благодари със сълзи на очи. Със сълзи на очи, Еди! И хапчетата му помогнаха! Да! Бяха от най-обикновена захар, но притъпяваха болките му… защото истинската болка е тук.

Мистър Кийн пак се почука по слепоочието.

— И моето лекарство помага — каза Еди.

— Знам, че помага — отвърна мистър Кийн и се усмихна с противната снизходителност на възрастен. — Облекчава гърдите ти, защото въздействува на главата. ХидрОкс, Еди, е най-обикновена вода с мъничко камфор, за да има вкус на лекарство.

— Не! — възкликна Еди. Гърлото му отново започваше да хъхри.

Мистър Кийн пийна от сиропа, обра с лъжичка разтопения сладолед и педантично избърса устни с носната си кърпичка, докато Еди си пръскаше поредната порция лекарство.

— А сега искам да си вървя — каза момчето.

— Остави ме да довърша.

— Не! Искам да си вървя! Нали си получихте парите, пуснете ме да си вървя!

— Първо ще довърша — изрече мистър Кийн толкова заплашително, че Еди се сгърчи на стола. Понякога възрастните ставаха ужасно гнусни в своята неограничена власт. Ужасно гнусни.

— Част от проблема е там, че твоят доктор Ръс Хандор няма капчица воля. Другата част се крие в твърдото убеждение на майка ти, че си болен. А ти, Еди, попадаш между тия два камъка.

— Не съм луд — едва чуто пошушна Еди.

Столът на мистър Кийн заскрибуца като някакъв чудовищен щурец.

— Какво?

— Казах, че не съм луд! — кресна Еди. И веднага по жалното му лице плъзна гъста руменина.

Мистър Кийн се усмихна. Мисли както си щеш, говореше тази усмивка. Мисли както си щеш, обаче аз знам най-добре.

— Мъча се да обясня само едно, Еди — че не си болен телесно. Дробовете ти нямат астма; тя е в ума ти.

— Искате да кажете, че съм луд.

Мистър Кийн се приведе напред и го огледа внимателно над сплетените си пръсти.

— Не знам — тихо каза той. — Луд ли си?

— Това е лъжа! — изкрещя Еди и сам не повярва, че от крехките му гърди може да излети толкова мощен глас. Мислеше си как би реагирал Бил на толкова поразителни обвинения. Бил щеше да измисли какво да отговори, нищо че пелтечеше. Той умееше да бъде храбър. — Всичко е една голяма лъжа! Аз имам астма, наистина имам!

— Да — каза мистър Кийн и сухата усмивка се превърна в безумна мъртвешка гримаса. — Но кой те е разболял, Еди?

Всичко в мозъка на Еди вреше и кипеше. О, чувствуваше се болен, страшно болен.

— През 1954 година — годината на експеримента в „Депол“, не е ли странно? — доктор Хандор започна да ти предписва ХидрОкс. Това е съкратено от хидрогениум и оксигениум, тоест водород и кислород — двете съставки на водата. Вече четири години помагам на тая измама, но смятам да сложа край. Лекарството против астма действува не на тялото, а на ума ти. Астмата се поражда от нервни спазми на диафрагмата по заповед на твоето съзнание… или на майка ти. Не си болен.

Настана зловеща тишина.

Еди седеше на стола и в главата му бушуваше ураган. За миг допусна възможността мистър Кийн да казва истината, но тази представа влачеше подир себе си изводи, които не можеше да понесе. И все пак… защо ще го лъже мистър Кийн, особено пък по толкова важен въпрос?

Мистър Кийн седеше неподвижно и на устните му грееше същата суха, безсърдечна, пустинна усмивка.

Аз имам астма, наистина имам. Едва не умрях през онзи ден, когато двамата с Бил се мъчехме да построим бент в Пущинака и Хенри Бауърс ми смачка носа. Трябва ли да повярвам, че умът ми просто… просто си е измислял всичко?

Но защо ще ме лъже? (Едва след двадесет и седем години Еди щеше да си зададе в библиотеката много по-страшния въпрос: Защо ще ми казва истината?)

Като през памук чу гласа на мистър Кийн:

— Отдавна те наблюдавам, Еди. Разказвам ти това не само защото вече си достатъчно голям, за да разбереш, но и защото забелязах, че най-сетне имаш приятели. Те са добри приятели, нали?

— Да — каза Еди.

Мистър Кийн килна стола си назад (отново се раздаде противното скрибуцане) и затвори едно око — може би си въобразяваше, че това е намигане.

— Обзалагам се, че майка ти не ги харесва, нали?

— Много си ги обича — възрази Еди, мислейки колко обидни неща бе казала за Ричи Тозиър (Той има развалени зъби… усетих му лошия дъх, Еди… мисля, че пуши), презрителната й забележка да не услужва с пари на Стан Юрис, защото е евреин, явната й неприязън към Бил Денброу и „онова тлъсто момче“. Той поклати глава и повтори: — Много си ги обича.

— Тъй ли? — запита мистър Кийн, продължавайки да се усмихва. — Е, може да е права, може и да греши, но поне сега си имаш приятели. Сигурно трябва да поговориш с тях за проблемите си. Тази… тази душевна болест. Питай ги какво мислят за нея.

Еди не отговори. Вече не искаше да приказва с мистър Кийн; най-разумното беше да си мълчи. А освен това се боеше, че ако не излезе оттук, скоро ще се разплаче.

— Е, добре — каза мистър Кийн и стана от стола. — Мисля, че изчерпахме темата, Еди. Извинявай, ако съм те разтревожил. Просто си изпълнявах дълга тъй, както го разбирам. Аз…

Но още преди мистър Кийн да довърши, Еди грабна инхалатора, пъхна под мишница книжната торба с лекарства и хукна навън. С единия крак се подхлъзна върху сладоледеното петно на пода и едва не падна. А сетне вече тичаше към изхода, спасяваше се от аптеката, бягаше като луд въпреки новия пристъп на задух. Зяпнала от почуда, Руби го гледаше над разгърнатото списание.

Стори му се, че усети как мистър Кийн излиза на прага на канцеларията и гледа позорното му отстъпление отвъд тезгяха. Гледа го и стои неподвижно — мършав, спретнат и усмихнат. С оная суха, пустинна усмивка.

Спря се едва край кръстовището на Канзас и Сентър Стрийт с Главната улица. Докато седеше на ниската каменна оградка край автобусната спирка, той извади инхалатора и си пръсна още малко лекарство — познатият медицински вкус вече лепнеше по цялото му гърло

(най-обикновена вода с мъничко камфор)

и имаше чувството, че ако още веднъж си пръсне от него, ще драйфа до припадък.

Пъхна инхалатора в джоба си и се загледа как автобусите сноват по Главната улица и Горната миля. Мъчеше се да не мисли. Жаркото слънце напичаше тила му. Хромираните части на всяка минаваща кола хвърляха в очите му ослепителни стрелички и в главата му отново взе да приижда тъпа болка. Въпреки всичко не можеше да се сърди на мистър Кийн, но пък за сметка на това беше толкова лесно да оплаква бедния Еди Каспбрак. Искрено съчувствуваше на клетника. Знаеше, че Бил Денброу никога не си хаби времето за толкова глупави терзания, но просто не можеше да прогони нещастните мисли.

Сега копнееше да постъпи точно както бе казал мистър Кийн — да отиде в Пущинака и да разкаже на приятелите си всичко, за да получи от тях мнение и съвет. Но не можеше. Майка му щеше да го чака

(твоето съзнание… или майка ти)

и ако не се прибереше скоро с лекарствата,

(твърдото убеждение на майка ти, че си болен)

щеше да си има неприятности. Тя щеше да реши, че е скитосвал с Бил, Ричи или „еврейчето“, както наричаше Стан (според нея да се говори така не беше предразсъдък, а доблестна „игра с открити карти“). И докато стоеше на ъгъла, опитвайки отчаяно да внесе малко яснота в обърканите си мисли, Еди знаеше какво би казала, ако можеше да разбере, че отгоре на всичко синът й дружи с негър и с момиче — голямо момиче, с истински цици.

Бавно закрачи към Горната миля и се запита със страх как ли ще изкатери стръмния склон в тая горещина. Жегата беше невероятна — направо яйца да пържиш на тротоара. За пръв път му се прииска ваканцията вече да е свършила, та да си има грижи и занимания с новия клас, с навиците и чудатостите на новия учител.

Към средата на хълма, недалече от мястото, където след двадесет и седем години Бил щеше да открие Силвър, Еди спря и измъкна инхалатора от джоба си. ХидрОкс аерозол, пишеше на етикета. Да се прилага при необходимост.

И в мозъка му прещрака още нещо. Беше едва единайсетгодишно хлапе, имаше жълто около човката (както казваше майка му, когато й хрумнеше да „играе с открити карти“), но дори едно малко момче разбираше отлично, че не може току-тъй да раздаваш истински лекарства и да пишеш на етикета: Да се прилага при необходимост. Ако лекарството беше истинско, някой тъпак за нула време щеше да се вкара в гроба, като вземе да го прилага „при необходимост“ за щяло и нещяло. Сигурно човек можеше да се самоубие и с най-обикновен аспирин, стига само да се постарае.

Той се втренчи в инхалатора, без да усеща колко любопитно го огледа някаква възрастна дама, слизаща към Главната улица с пазарска кошница в ръка. Чувствуваше се предаден от всички. И за миг едва не запокити пластмасовото шишенце в канавката… или още по-добре, помисли той, в канализационната решетка. Ами да! Защо не? Нека То да си го има там долу, в мокрите шахти и тръби. На ти пла-цее-бо, гадняр многолик! Той избухна в безумен смях и беше само на косъм от храбрата постъпка. Но в крайна сметка навикът просто се оказа по-силен. Еди прибра инхалатора в десния джоб на джинсите си и продължи нагоре, почти без да чуе клаксона и тежкото дизелово бучене на минаващия автобус за Баси парк. Още не подозираше колко скоро ще узнае какво е да изпиташ болка — истинска болка.

3.

Когато след двайсет и пет минути излезе от супера на Костело авеню с Пепси в едната ръка и две шоколадчета „Пейдей“ в другата, Еди бе неприятно изненадан да види Хенри Бауърс, Виктор Крис, Садлър Лоса и Патрик Хокстетър коленичили на чакълестата площадка вляво от магазина. За миг помисли, че готвят някаква пакост, после разбра, че броят джобните си пари върху бейзболната фланелка на Виктор. Отстрани се валяха на безредна камара учебниците за лятната занималня.

При други обстоятелства Еди тихичко би хлътнал обратно в супера и би помолил мистър Гедро да го пусне през задната врата, ала този ден не беше като другите. Еди замръзна на място, хванал с една ръка мрежестата врата, върху която бяха залепени реклами на цигари (УИНСТЪН ИМА ВКУС ЧУДЕСЕН, С НЕГО ВСЕКИ ДЕН Е ПЕСЕН; ДВАДЕСЕТ И ЕДИН СОРТА ЧУДЕСЕН ТЮТЮН ЗА ДВАДЕСЕТ ВЕЛИКОЛЕПНИ ЦИГАРИ; усмихнатият пиколо, който подвиква: ТЪРСИ СЕ ФИЛИП МОРИС), а с другата притиснал към гърдите си двете кафяви кесии от магазина и бялата книжна торба с лекарствата.

Виктор Крис го видя и сръчка с лакът Хенри. Хенри надигна глава; Патрик Хокстетър също. Лоса, чиито реотани загряваха по-бавно, продължи да брои центовете още около пет секунди, преди внезапното мълчание да му подскаже, че има нещо нередно.

Хенри се изправи, изтупвайки ситни камъчета от коленете на работния си гащиризон. Бинтованият му нос беше пристегнат с дъсчици и гласът му звучеше глухо като корабна сирена в мъгла.

— Брей, гръм да ме удари! — възкликна той. — Тоя май беше от каменарите. Ей, педал, де ти приятелите? Вътре ли са?

Еди тъпо поклати глава, преди да осъзнае, че допуска още една грешка.

Усмивката на Хенри се разтегна до ушите.

— А, добре. Нямам нищо против да ви пребия един по един. Идвай тук, нещастнико.

Виктор се изправи до Хенри; Патрик Хокстетър стоеше малко по-назад и по лицето му играеше оная унесена мръснишка усмивка, която Еди бе виждал в училище. Лоса все още се чудеше дали да стане.

— Хайде бе, нещастник — продължаваше Хенри. — Ела да ни разкажеш как се хвърлят камъни. Не ти ли е кеф, а?

Едва сега, когато бе станало късно, Еди реши, че най-разумното ще е да потърси убежище в магазина. Вътре имаше възрастен. Но докато отстъпваше натам, Хенри се хвърли напред и го сграбчи за ръката. Дръпна с все сила и усмивката му се превърна в хищна гримаса. Пръстите на Еди се откъснаха от вратата. Той полетя надолу по стъпалата и щеше да се строполи върху чакъла, ако Виктор не го бе подхванал грубо под мишниците. После Виктор го блъсна настрани. Еди се завъртя като пумпал, но все пак се задържа на крака. Сега четиримата хулигани стояха на около три метра от него. Хенри беше малко пред другите и пак се усмихваше. Косата по тила му стърчеше като лизната от крава.

Малко по-назад и отляво на Хенри стоеше Патрик Хокстетър — противно и някак зловещо хлапе. До днес Еди не го бе виждал да се събира с когото и да било. Беше възпълен и коремът му винаги леко провисваше над кожения колан с масивна медна катарама. Лицето му беше кръгло и бледо като сметана. Напоследък бе хванал малко тен — най-вече по олющения нос и отчасти по двете бузи. В училище Патрик обичаше да трепе мухи със зелената си пластмасова линийка и да ги събира в кутия за моливи. Понякога през междучасията показваше тази гнусна колекция на някой нов ученик и в такива моменти месестите му устни се усмихваха, но сивозелените очи си оставаха сериозни и унесени. Каквото и да му кажеше новото момче, при демонстрацията на мъртвите мухи той не обелваше нито дума. А сега лицето му имаше точно същото изражение.

— Как си, каменарче? — запита Хенри, пристъпвайки напред. — Носиш ли си камъни?

— Остави ме на мира — изрече Еди с треперещ глас.

— „Остави ме на мира“ — подигравателно изписука Хенри и размаха ръце в жест на ужас. Виктор се изхили. — Какво ще ми направиш, ако не те оставя, каменарче? А?

Ръката му светкавично се стрелна напред и изплющя като топовен изстрел върху лявата буза на жертвата. Главата на Еди отхвръкна назад. От лявото му око бликнаха сълзи.

— Приятелите ми са вътре — каза Еди.

— „Приятелите ми са вътре“ — изцвърча Патрик Хокстетър, заобикаляйки от дясната му страна. — Ооооо! Ооооо! Ооооо!

Еди искаше да се завърти към него, но ръката на Хенри отново процепи въздуха и подпали другата му буза.

Не плачи, каза си той, те искат точно това, но недей да плачеш, недей, Еди, Бил не би го сторил, не би се разплакал, затова и ти недей да…

Виктор прекрачи напред и грубо стовари разперена длан сред гърдите му. Еди залитна и се преметна по гръб през Патрик, който незабелязано бе клекнал отзад. Тежко рухна върху чакъла и ситните камъчета одраха ръцете му. Въздухът излетя от гърдите му с глухо Уууф!

Само след миг Хенри Бауърс седеше върху корема на Еди и притискаше ръцете му с колене.

— Имаш ли камъни, мой човек? — яростно ревна Хенри и безумният блясък в очите му изплаши Еди повече от болката в ръцете и секналия дъх. Хенри беше смахнат. Патрик се кискаше нейде наблизо. — Искаш ли да мяташ камъни? А? Аз ще ти дам камъни! На ти! На ти камъни!

Хенри загреба шепа чакъл и го запрати в лицето на Еди. После разтърка камъчетата с длани, раздирайки бузите, устните, клепачите. Еди отвори уста и закрещя.

— Искаш ли още камъни? Аз ще ти дам камъни! На ти, каменарче! Камъни ли искаш? Добре! Добре! Добре!

Чакълът нахлуваше в устата му, жулеше венците, скърцаше по зъбите. Еди усети как по пломбите му избухват искри. Отново изкрещя и изплю чакъла.

— Искаш ли още камъни? Навит ли си? Какво ще речеш за още малко? Какво ще речеш…

— Престани! Ей, ти там! Малкия! Престани да го биеш! Веднага! Чуваш ли? Престани да го биеш!

С премрежени от сълзи очи Еди видя как нечия едра ръка стремително сграбчи Хенри за яката на ризата и дясната презрамка на гащиризона. После ръката с рязко дръпване отметна побойника назад. Хенри тупна на чакъла и бавно се изправи. Еди стана още по-бавно. Мъчеше се да издрапа на крака, но драпалото му явно не беше в ред. Задъхваше се и плюеше окървавени камъчета.

Пред тях стоеше гневният мистър Гедро с дълга бяла престилка. Не личеше да го е страх, макар че Хенри стърчеше пет-шест сантиметра над него и навярно беше двайсетина килограма по-тежък. Не се боеше, защото той беше възрастен, а Хенри — хлапе. Само че този път номерът може и да не мине, помисли Еди. Мистър Гедро не разбираше. Не разбираше, че Хенри е смахнат.

— Да се махате оттук — нареди мистър Гедро, после пристъпи напред и застана гърди срещу гърди с прегърбения, навъсен Хенри. — Да се махате и повече да не съм ви видял наоколо. Тук хулигани няма да търпя. И не ща да гледам как се биете четирима срещу един. Какво ще си рекат майките ви?

Той стрелна останалите с кипнал от ярост поглед. Лоса и Виктор се втренчиха във връхчетата на гуменките си. Патрик безметежно се взираше през продавача с мечтателни, сивозелени очи. Мистър Гедро отново се завъртя към Хенри и едва успя да изрече: „Грабвайте си велосипедите и…“, преди дангалакът да го блъсне с всичка сила.

Докато мистър Гедро залиташе назад, разхвърляйки чакъла с подметките си, по лицето му се изписа смайване, което при други обстоятелства би било направо смешно. Той се блъсна в стъпалата пред магазина и тежко тупна по задник.

— Ама ти…

Сянката на Хенри плъзна по него.

— Влизай вътре.

— Ти… промърмори мистър Гедро и този път млъкна сам. Еди разбра, че най-сетне е видял блясъка в очите на Хенри. Продавачът веднага скочи на крака. Хукна по стъпалата с развяна престилка, като на предпоследното се препъна и за момент падна на коляно. След миг се изправи, но макар и мимолетно, препъването отне последните остатъци от авторитета му на възрастен.

Пред вратата мистър Гедро се завъртя и кресна:

— Ще повикам ченгетата!

Хенри се престори, че хуква към него и мистър Гедро подскочи. Еди разбра, че това е краят. Невероятно, немислимо — но тук нямаше закрила за него. Трябваше да бяга.

Докато Хенри стоеше пред стъпалата и яростно гледаше мистър Гедро, а останалите зяпаха, поразени (и доста изплашени, ако не се брои Патрик Хокстетър) от този внезапен бунт срещу властта на възрастните, Еди реши да използува удобния случай. Завъртя се на пети и хукна по улицата.

Вече бе пробягал половината път до пресечката, когато Хенри извърна глава и очите му пламнаха.

— Дръжте го!

Напук на астмата, този ден Еди бягаше превъзходно. На места прелиташе по петдесет метра, без сам да знае дали гуменките му докосват тротоара или не. За известно време дори хранеше нелепата илюзия, че ще успее да ги надбяга.

Но точно преди да се добере до евентуалната безопасност на Канзас стрийт, от един вход право пред краката му изскочи малчуган на велосипедче с три колела. Еди се помъчи да свърне настрани, ала както тичаше презглава, навярно би било по-разумно да прескочи хлапето (то впрочем се казваше Ричард Кауън; след време щеше да порасне, да се ожени и неговият син на име Фредерик Кауън щеше да бъде удавен в тоалетната чиния, разкъсан и частично изяден от твар, която изплува над канала като черен дим, а сетне придоби неописуема форма), или поне да опита.

Кракът на Еди закачи тясната поличка между задните колела, върху която понякога стъпват най-непрокопсаните малчугани и си въобразяват, че карат състезателна кола. Ричард Кауън, чийто син щеше да стане жертва на То след двадесет и седем години, само се люшна леко на седалката. Еди, обаче, хвръкна във въздуха. Удари тротоара с рамо, отскочи, пак падна и се пързаля още три метра, раздирайки кожата по коленете и лактите си. Докато се мъчеше да стане, Хенри Бауърс налетя като снаряд и го просна долу. Носът на Еди се сплеска върху цимента. Бликна кръв.

Хенри бързо се превъртя през рамо като парашутист и скочи на крака. Сграбчи Еди за врата и дясната китка. От превързания му нос излиташе със сумтене горещ, влажен дъх.

— Камъни ли искаш, каменарче? Дадено! Лайно гадно! — И Хенри изви ръката му зад гърба. Еди изохка. — За каменарче камъни трябват, нали, каменарче?

Хенри тласна ръката му още по-нагоре. Еди изпищя. Смътно чуваше зад гърба си тропота на наближаващата банда. Малчуганът с колелото беше надул гайдата. Добре дошъл в клуба, приятел, помисли Еди и въпреки болката, въпреки сълзите и страха, от устата му излетя оглушителен смях, който би сторил чест и на най-гръмогласното магаре.

— Да не си мислиш, че е смешно? — запита Хенри. Вместо гняв в гласа му изведнъж прозвуча изумление. — Да не си мислиш, че е смешно?

А дали в гласа му не се долавяше и страх? След много години Еди щеше да мисли: Да, страх, в гласа му звучеше страх.

Еди извъртя ръка между яките пръсти на Хенри. Беше мокър от пот и почти успя да се изтръгне. Може би затова Хенри опъна китката му още по-грубо. Еди чу в ръката си глух пукот — с такъв звук се прекършва боров клон под тежестта на полепналия сняг. От счупената кост избухна сива и необятна болка. Той изкрещя, но викът изглеждаше някак далечен. Цветовете чезнеха от света. Когато Хенри пусна ръката му и го блъсна напред, той сякаш бавно заплува надолу към тротоара. Пътуването до протритите плочки бе дълго, много дълго. Докато се рееше натам, той успя да огледа подробно всяка пукнатина. Успя да се възхити на слънчевия блясък по люспиците слюда в цимента. Успя да забележи полуизтритите останки от решетка за дама, надраскана някога върху тротоара с розов тебешир. После очертанията й се разляха за миг и тя заприлича на нещо друго. На костенурка.

Навярно щеше да загуби съзнание, но в този момент падна върху счупената ръка и новата болка бе остра, ярка, огнена, страховита. Усети как ръбовете на счупената кост застъргаха един в друг. Стисна зъби и от прехапания му език отново бликна кръв. Превъртя се по гръб и видя над себе си Хенри, Виктор, Лоса и Патрик. Изглеждаха невероятно високи, невероятно далечни, като гробари над зейнала яма.

— Хареса ли ти, каменарче? — запита Хенри и гласът му долиташе глухо през облаци от болка. — Хареса ли ти приключението? Хареса ли джабулата?

Патрик Хокстетър се изкиска.

— Баща ти е луд — чу Еди собствения си глас, — и ти също.

Усмивката на Хенри изчезна като заличена от плесница. Той надигна крак за ритник… и в този момент полицейска сирена проряза покоя на жаркото пладне. Хенри замръзна. Виктор и Лоса се озърнаха стреснато.

— Хенри, май ще е по-добре да се пръждосваме — каза Лоса.

— Вие както щете, обаче аз изчезвам — заяви Виктор.

Колко далечни бяха гласовете им! Сякаш се рееха като балоните на клоуна.

Виктор изтича към библиотеката и свърна в парка Маккарън. Хенри постоя още малко, може би с надеждата, че полицейската кола отива по друга задача и ще го остави да си свърши работата. Но сирената наближаваше.

— Голям късмет вадиш, скапаняк — изсъска той.

И двамата с Лоса хукнаха подир Виктор.

Патрик Хокстетър остана последен.

— Ето ти нещо в добавка — прошепна той с глух, дрезгав глас. После шумно подсмръкна и изстреля грамадна зеленикава храчка в потното, кърваво лице на Еди. Пляс. — Не бързай да я ядеш, ако нямаш апетит. — Патрик се ухили гнусно и зловещо. — Остави си малко и за после.

После бавно му обърна гръб и се отдалечи.

Еди опита да избърше храчката със здравата си ръка, но болката избухваше и от най-лекото движение.

Когато тръгваше за аптеката, май не си и сънувал, че ще се озовеш на Костело авеню със строшена ръка и сополите на Патрик Хокстетър по физиономията, нали? Даже не успя да си изпиеш Пепсито. Колко изненади крие животът, а?

Невероятно, но факт — Еди отново се разсмя. Смехът звучеше немощно и счупената ръка отново го заболя, ала въпреки всичко му стана добре. И още нещо: астмата бе изчезнала. Дишаше нормално, поне засега. Добре, че беше така. Инак, както и да се мъчеше, не би успял да докопа инхалатора.

Сирената виеше ли виеше нейде съвсем наблизо. Еди затвори очи и зърна под клепачите си червена мъгла. После червеното се превърна в черно, когато върху лицето му падна нечия сянка. Беше малчуганът с колелото.

— Добре ли си? — запита хлапето.

— Добре ли ти изглеждам? — отвърна Еди.

— Не, изглеждаш ужасно — заяви малчуганът, после завъртя педалите и се отдалечи, пеейки „Ферма в долината“.

Еди се разкикоти. Ето и полицейската кола; чу как изскърцаха спирачките. Смътно се надяваше вътре да е мистър Нел, макар да знаеше, че той не е от автомобилните патрули.

Защо се кикотиш, за Бога?

Не знаеше нито защо се кикоти, нито защо въпреки болката изпитва толкова силно облекчение. Дали защото знаеше, че е жив, че най-лошото е отминало само със счупена ръка и все ще има какво да закърпят докторите? Реши, че е така, но двадесет и седем години по-късно, седнал в Общинската библиотека с чаша джин край едната ръка и инхалатор до другата, щеше да каже, че навярно е имало нещо повече; беше вече достатъчно голям, за да усети това „повече“, ала все още твърде малък, за да го разбере ясно.

Мисля, че за пръв път в живота си изпитвах истинска болка, щеше да каже той на останалите. Изобщо не беше онова, което си представях. Не ме унищожи като личност. Мисля… мисля, че ми даде основа за сравнение — чрез нея открих, че човек може да съществува и в болката, даже въпреки болката.

Еди безсилно извъртя глава надясно и зърна грамадни черни гуми „Файърстоун“, лъскави хромирани джанти и пулсираща синя лампа. После чу гласа на мистър Нел — чисто ирландски, невероятно ирландски, даже не глас на мистър Нел, а по-скоро Глас на Ирландско ченге в интерпретация на Ричи… но може би само му се струваше така, защото гласът идваше отдалече:

— Йесусе мили, туй е момчето на Каспбрак!

После Еди се зарея в пустотата.

4.

И остана в пустотата задълго, с едно единствено изключение.

Краткото прояснение го завари в линейката. Видя отсреща мистър Нел да отпива от кафявото шишенце, държейки в другата си ръка книжка със заглавие „Аз ще те съдя“. Момичето на корицата имаше невероятно грамадни гърди. Еди плъзна очи край мистър Нел и погледна към кабината. Шофьорът се озърна с широка злорада усмивка и кожата на лицето му се белееше от дебел слой мазен грим и талк, а очите му лъщяха като новички монети. Беше Пениуайз.

— Мистър Нел — изпъшка Еди.

Мистър Нел надигна глава и се усмихна.

— Как си, мойто момче?

— …шофьорът… шофьорът…

— Да, ей-сегинка ще пристигнем — кимна мистър Нел и му подаде кафявото шишенце. — Смукни си от туй нещичко. Завчас ще се съпикясаш.

Еди отпи нещо с вкус на течен огън. Разкашля се и ръката го заболя. Пак се озърна към кабината. Шофьорът беше най-обикновен човек с късо подстригана коса. От клоуна нямаше и следа.

Отново потъна в нищото.

Много по-късно се озова в спешното отделение и една медицинска сестра бършеше с хладна марля кръвта, мръсотията, храчките и чакъла по лицето му. Малко болеше, но беше чудесно. Чу как майка му бушува отвън и се помъчи да каже на сестрата, че не бива да я пускат тук, но колкото и да се напъваше, от устата му не излезе нито дума.

— … ако умира, трябва да знам! — яростно ревеше майка му. — Чувате ли? Имам право да знам, имам право да го видя! Мога да ви дам под съд, тъй да знаете! Познавам адвокати, много адвокати! Някои от най-добрите ми приятели са адвокати!

— Не се мъчи да говориш — каза сестрата на Еди. Беше млада и той усещаше как гърдите й докосват здравата му ръка. За момент му хрумна безумната мисъл, че това е Бевърли Марш, после нищото пак го погълна.

Когато се свести, майка му наистина беше в стаята и дърдореше като картечница срещу доктор Хандор. Соня Каспбрак беше огромна жена. Краката й, стегнати в ластични медицински чорапи, бяха дебели като дънери, но въпреки тлъстината имаха удивително гладка кожа. По пребледнялото й лице трескаво пламтяха две петна от руж.

— Мамо… — безсилно изпъшка Еди — … добре… добре съм…

— Не си, не си — проплака мисис Каспбрак. Кършеше ръце и Еди чу как скърцат и пукат ставите на пръстите й. Отново взе да се задушава, виждайки в какво състояние е изпаднала, каква болка й е причинил с последната си пакост. Искаше да й каже, че трябва да се отпусне, инак може да я сполети сърдечен удар… ала не можеше. Гърлото му беше пресъхнало. — Не си добре, ти си под заплаха, много сериозна заплаха, но непременно ще се оправиш, обещавам ти, Еди, непременно ще се оправиш, дори ако трябва да доведа всички специалисти от областта, о, Еди… Еди… бедната ти ръчица…

Тя избухна в звучни ридания. Еди видя, че сестрата, която бе избърсала лицето му, я гледа с неприязън.

През цялото време на монолога доктор Хандор пелтечеше тихо:

— Соня… моля те, Соня… Соня…?

Той беше костелив, хилав човечец с тъничък, рядък мустак, който отгоре на всичко не беше подстриган както трябва и от лявата страна стърчеше повече, отколкото от дясната. Изглеждаше нервен. Еди си спомни какво бе казал тази сутрин мистър Кийн и му стана жал за доктор Хандор.

Най-сетне Ръс Хандор събра цялата си воля и избъбри:

— Ако не можеш да се овладееш, ще трябва да излезеш, Соня.

Тя се завъртя и докторът отскочи назад.

— Няма да сторя подобно нещо! Да не си посмял да говориш така! Моят син лежи тук в страшни мъки! Моят син е на смъртно ложе!

И в този миг всички трепнаха от тихия, но ясен глас на Еди.

— Искам да излезеш, мамо. Ако се канят да вършат нещо, от което ще ме заболи, а мисля, че точно това смятат да направят, навън ще ти е по-добре.

Тя се завъртя към него с изумление… и болка. Като видя страдалческото й изражение, гърдите му безмилостно се свиха.

— В никакъв случай няма да изляза — кресна тя. — Какви ужасни думи говориш, Еди! Ти бълнуваш! Ти не разбираш какво казваш, това е единственото обяснение!

— Не знам какво е обяснението и не ме интересува — заяви сестрата. — Знам само, че стоим и нищо не вършим, а трябва час по-скоро да наместим ръката на сина ви.

— Да не би да намеквате… — Гласът на Соня се извиси към тънката, писклива нотка, която звучеше само в най-отчаяни случаи.

— Моля те, Соня — каза доктор Хандор. — Дай да не спорим тук. Нека помогнем на Еди.

Соня се отдръпна, но пламтящият й поглед — стръвният поглед на мечка, чието мече е в опасност — обещаваше на сестрата, че тепърва ще има неприятности. Може би даже съдебен процес. После влагата в очите й загаси пламъците, или поне ги прикри. Тя хвана здравата ръка на Еди и стисна толкова силно, че момчето се смръщи от болка.

— Зле си, но скоро ще оздравееш. Скоро ще оздравееш, обещавам ти.

— Непременно, мамо — изхъхри Еди. — Може ли да ми подадеш инхалатора?

— Разбира се. — Соня Каспбрак победоносно се озърна към сестрата, сякаш току-що бе доказала колко нелепи и престъпни обвинения е трябвало да изтърпи. — Моят син е болен от астма. Много тежка болест, но той се справя чудесно.

— Добре — безизразно отвърна сестрата.

Майка му поднесе инхалатора към лицето на Еди и той вдъхна от лекарството. След миг доктор Хандор се зае да опипва счупената ръка. Докосваше я едва-едва, ала все пак болката беше чудовищна. Еди усети как в гърлото му се надига писък и заскърца със зъби, за да го спре. Боеше се, че ако изпищи, майка му пак ще се развика. По челото му избиха едри, бистри капки пот.

— Измъчваш го — каза мисис Каспбрак. — Знам, че го измъчваш! Не бива! Престани! Не бива да го измъчваш! Той е много крехък, не може да издържи подобна болка!

Еди видя как сестрата впи яростен поглед в уморените, боязливи очи на доктор Хандор. Видя безмълвния разговор между двамата: Изпъдете тази жена, докторе, казваше сестрата. А той сведе глава: Не мога. Не смея.

Болката носеше някакво необятно прояснение (но, искрено казано, Еди не би желал често да среща такова прояснение — твърде скъпо се плащаше за него) и в мига на този ням разговор той прие всичко, което бе чул от мистър Кийн. ХидрОксът в инхалатора не беше нищо друго освен вода с аромат на камфор. Астмата не беше в дробовете, гърдите или гърлото, а в главата му. Тъй или иначе, трябваше занапред да живее с истината.

Той погледна майка си и сред болката я видя с кристална яснота: всяко цвете по пъстрата рокля, тъмните петна от пот под мишниците, мокрите подплънки на раменете, драскотините по обувките. Видя колко са дребни очите й сред подпухналата плът и в главата му се зароди страшна мисъл: тия очи бяха едва ли не хищни — като очите на прокажения, който бе изпълзял от мазето на Нийбълт стрийт 29. Ето ме, всичко е наред… Бягството няма да ти помогне, Еди…

Доктор Хандор внимателно обхвана с пръсти счупената ръка и стисна. Избухна болка.

Еди потъна в пустотата.

5.

Дадоха му да пие нещо и доктор Хандор намести костта. Чу го как обяснява на на майка му, че счупването е правилно и няма опасност, в детството всичко зараства бързо.

— При нас често идват хлапета с такива счупвания — каза лекарят. — Обикновено става след падане от дърво.

Еди чу яростния отговор на майка си:

— Еди не се катери по дървета! А сега искам истината! Много ли е зле?

После сестрата му даде хапче. Отново усети как гърдите й докосват рамото му и изпита дълбока благодарност за този мек, утешителен допир. Дори през мъглата различаваше яростта на сестрата и му се стори, че казва: Тя не е прокаженият, моля ви, не мислете така, тя ме яде само защото ме обича, но може би думите не успяха да напуснат гърлото му, защото гневното лице на младата жена не се промени.

Смътно осъзна, че го карат с количка по някакъв дълъг коридор, а нейде отзад заглъхваше гневният майчин глас:

— Часове за свиждане ли? Никакви часове за свиждане не признавам, той е мой син!

Чезнеха. Радваше се, че тялото му чезне, че майка му чезне. Болката си отиваше, а заедно с нея и прояснението. Не искаше да мисли. Искаше да се рее. Усещаше непосилна тежест в дясната си ръка. Запита се дали вече са я гипсирали. Нямаше сили да надигне глава и да погледне. През мъглата от болничните стаи долиташе музика, пациенти в бели халати бродеха като призраци по широките коридори и беше горещо… ужасно горещо. Когато го вкараха в стаята, той зърна как свирепото оранжево слънце залязва сред облаци от кипнала кръв и си помисли несвързано: Като грамаден клоунски помпон.

— Хайде, Еди, вече можеш да ходиш — изрече нечий глас и той откри, че наистина може да ходи. Вмъкнаха го между шумолящи прохладни чаршафи. Гласът обясняваше, че през нощта може да го боли, но трябва да търпи и да повика дежурната сестра само ако му стане много зле. Еди помоли за чаша вода. Поднесоха му я със сламка — от ония, дето се прегъват като акордеон. Беше студена и много вкусна. Изпи я до дъно.

През нощта го заболя, много го заболя. Лежеше буден и държеше лявата си ръка върху бутона на звънеца, но не натискаше. Зад прозорците бушуваше буря и когато проблесна синкавобяла мълния, той извърна глава, защото се боеше, че в електрическото сияние може да види на фона на небето някакво чудовищно, ухилено лице.

Най-сетне заспа отново и в съня си видя как Бил, Бен, Ричи, Стан, Майк и Бев — неговите приятели — пристигат с велосипедите си пред болницата (Бил возеше Ричи върху багажника на Силвър). Учуди го, че Бевърли е облякла рокля — чудесна зелена рокля с онзи цвят, който имат тропическите острови на снимките в „Нешънъл джиографик“. Не си спомняше да я е виждал с рокля досега; помнеше я само с джинси, къси панталони и онова, което момичетата наричат „школски парцали“ — блузи с овални якички и кафяви плисирани поли до средата на прасеца, за да не се виждат ожулените колене.

В съня те пристигнаха по времето за свиждане, около два следобед, и майка му, която търпеливо чакаше в коридора, се развика толкова яростно, че всички посетители обърнаха глави към нея.

Ако си мислите да влезете вътре, дълбоко се заблуждавате! — изкрещя майка му и моментално клоунът, който през цялото време бе седял в чакалнята (само че досега беше в най-далечния ъгъл и закриваше лицето си с оръфано списание „Лук“), скочи и демонстративно запляска с широките бели ръкавици. После се впусна в буен танц — ту се премяташе на ръце, ту правеше великолепно задно салто, а в това време мисис Каспбрак жестоко гълчеше Неудачниците и те един по един се свиваха зад Бил, който стоеше с пребледняло, но спокойно на вид лице, пъхнал ръце в джобовете на джинсите (може би за да скрие от всички, дори от себе си, че треперят). Никой не виждаше клоуна… само едно бебе, което до този момент спеше спокойно в ръцете на майка си, изведнъж се събуди и зарева отчаяно.

Достатъчно беди му причинихте! — крещеше майката на Еди. Знам кои са били ония момчета! Цялото училище ги знае, даже полицията ги знае! И ако имат нещо против вас, това не е причина да се заяждат с него. Казах му и той е съгласен. Иска да ви кажа да си вървите, вече не ви е приятел, вече не желае да ви вижда. Не му трябва вашето „приятелство“! Не иска да види никого от вас! Знаех си, че ще стане нещо лошо и ето на! Моят Еди в болницата! Толкова крехко дете…

Клоунът се премяташе, скачаше, правеше шпагати, заставаше на една ръка. Сега усмивката му беше истинска и спящият Еди осъзна, че чудовището иска тъкмо това — да вбие клин между тях, да ги раздели и така да погуби всяка надежда за дружна съпротива. В пристъп на гнусен възторг клоунът направи двойно салто и подигравателно млясна майка му по бузата.

Тъ-тъ-тия м-момчета дето г-го на-на-направиха… — опита се да обясни Бил.

Не смей да спориш! — изкрещя мисис Каспбрак. Не смей да спориш с мен! Той не иска да ви вижда, казах вече! Не иска…

После някакъв санитар дотича в чакалнята и каза на мисис Каспбрак, че ако не пази тишина, ще трябва да напусне болницата. Клоунът взе да избледнява, да чезне и в същото време се преобразяваше. Еди видя прокажения, мумията, птицата, върколака; видя вампир, чиято уста беше пълна с ножчета за бръснене „Жилет“, безумно разкривени насам-натам като огледала в панаирджийски лабиринт; видя Франкенщайн, Чудовището от Черната лагуна и нещо месесто, пихтиесто, което се отваряше и затваряше като уста; видя още десетки, стотици ужаси. Но точно преди клоунът да изчезне, Еди видя най-ужасното: лицето на мама.

Не! — помъчи се да изкрещи той. Не! Не! Не е тя! Не е мама!

Но никой не се обръщаше; никой не чуваше. И в кратките мигове на гаснещия сън Еди осъзна с хладен, лепкав ужас, че хората не могат да го чуят. Той беше мъртъв. То го бе убило. Сега беше призрак.

6.

Горчиво-сладкият триумф на Соня Каспбрак от победата над „приятелите“ на Еди се изпари още щом пристъпи в болничната стая рано следобед на следващия ден, 21 юли. Сама не знаеше защо тържеството й повехва така, заменено от чувство на неопределен страх; тревожеше я нещо в бледото лице на сина й — вместо да се криви от болка и ужас, то бе застинало в изражение, каквото не помнеше да е виждала до днес. Беше станало някак остро. Остро, напрегнато и решително.

За разлика от съня, нейният сблъсък с приятелите на Еди не бе станал в чакалнята. Тя от самото начало знаеше, че ще дойдат — тия „приятели“, които сигурно учеха Еди да пуши цигари въпреки астмата; тия „приятели“, които му оказваха тъй нездраво влияние, че от сутрин до вечер говореше само за тях; тия „приятели“, които го вкараха в болницата със счупена ръка. Преди време бе говорила за това на съседката мисис Ван Прет. „Дошъл е моментът — мрачно заяви мисис Каспбрак, — да играем с открити карти.“ Но онзи път мисис Ван Прет, която си имаше ужасни неприятности с кожата и охотно, едва ли не предано подкрепяше всяка дума на Соня Каспбрак, внезапно прояви нахалството да възрази.

А пък аз мислех, че би трябвало да се радвате задето си е намерил приятели, каза мисис Ван Прет, докато си простираха заедно прането в прохладното ранно утро, преди да потеглят за работа — беше през първата седмица на юли. Освен това с другите деца ще е в безопасност, мисис Каспбрак, не мислите ли? Толкова ужасии стават из града, знаете, толкова невинни душици загинаха…

Вместо отговор мисис Каспбрак само изсумтя ядно (честно казано, тогава просто не успя да измисли подходяща реплика, макар че по-късно й хрумнаха десетки — някои от тях извънредно язвителни), а когато същата вечер мисис Ван Прет доста тревожно я запита по телефона дали ще ходят заедно да играят Бинго както винаги, тя хладно отвърна, че тази вечер предпочита да си отмори нозете у дома.

Е, дано сега мисис Ван Прет да е доволна, мислеше си тя. Дано мисис Ван Прет да е разбрала, че в Дери има и други опасности освен сексуалния маниак, дето убива невръстни дечица. Ето го сина й — на смъртно ложе в Общинската болница, може би вече никога няма да си служи с дясната ръка, ставали са такива неща, или пък, пази Боже, костици от счупеното да стигнат по кръвоносната система до сърцето, да го пронижат и да убият горкото дете, о не, Господ не би позволил да стане така, но тя бе чувала за такива случаи, а това значеше, че Господ може и да позволи. Понякога.

Затова застана на сянка пред широкия болничен портал. Беше уверена, че те ще се появят и я изпълваше хладна решимост да сложи веднъж завинаги край на така наречената им „дружба“ — на тая сбирщина, която води до строшени ръце и свършва на смъртното ложе.

Както бе очаквала, те пристигнаха и мисис Каспбрак с ужас видя, че единият е негър. Не, нямаше нищо против негрите; смяташе, че те имат пълното право да сядат в автобусите където си искат, да влизат във всяка закусвалня и да не се свират на отделни редове в кината, стига да не досаждат на белите

(жени)

хора, ала от друга страна твърдо вярваше в нещо, което наричаше Теория на птиците: косовете летят с косове, а не с червеношийки. Гаргите кацат при гарги; не се мешат със сойки или чучулиги. Всекиму своето, бе нейният девиз и когато видя как Майк Хенлън си кара колелото сред другите, сякаш там му е мястото, гневът и ужасът припламнаха още по-силно, за да укрепят нейното решение. Никога не си ми казвал, че един от „приятелите“ ти е негър, помисли тя укоризнено, сякаш Еди беше наблизо и можеше да я чуе.

Двадесет минути по-късно, докато влизаше в болничната стая, където лежеше синът й с огромен гипс пред гърдите (сърцето й се късаше от гледката), тя си помисли, че бе свършила чудесна работа — отпрати ги за нула време барабар с негрото (не че имаше нещо против негрите). Единствено хлапето на Денброу, дето заекваше толкова отвратително, прояви наглостта да възрази. Непознатата хлапачка, която ги придружаваше, стрелна Соня с дълбоко порочните си зелени очи — трябва да е от бордеите по Долна главна, или от още по-лошо място, реши мисис Каспбрак, — но се оказа достатъчно благоразумна да премълчи. Само да бе гъкнала, Соня щеше да й каже какво мисли за повлеканите, дето хойкат в мъжки компании. За такива момичета си имаше название и тя не желаеше синът й да общува по какъвто и да било начин с особи от тоя сорт.

Другите само пристъпваха от крак на крак и се взираха в земята. Точно това бе очаквала. Когато им каза каквото имаше за казване, те си яхнаха велосипедите и се отдалечиха. Хлапето на Денброу возеше сина на Тозиър върху багажника на някаква грамадно, ужасно нестабилно колело и потресената мисис Каспбрак се запита колко ли пъти нейният Еди е предприемал подобно безумие с риск за ръцете, краката, врата и живота си.

Направих го заради теб, Еди, помисли тя, докато влизаше в болницата с гордо вдигната глава. Знам, че отначало може да се обидиш малко; това е нормално. Но родителите разбират по-добре кое е полезно за децата им; Бог е създал родителите най-вече за да упътват, да възпитават… и да закрилят. След първоначалната обида той щеше да я разбере. И ако сега я изпълваше дълбоко облекчение, то бе заради Еди, естествено, а не заради самата нея. Облекчението е нещо съвсем нормално, когато спасяваш детето си от лоша компания.

Ала облекчението бе помрачено от нова тревога, когато мисис Каспбрак видя лицето на сина си. Противно на нейните очаквания, Еди не спеше. Вместо тежкия наркотичен сън, от който щеше да се пробуди объркан, затъпял и психологически уязвим, тя срещна будни, проницателни очи, нямащи нищо общо с познатия боязлив, неуверен взор. Също като Бен Ханском (макар че Соня не знаеше това), Еди беше от ония момчета, които стрелват с бърз поглед лицето на възрастния, сякаш за да предугадят какви емоции назряват там, и още по-бързо извръщат глава настрани. Но сега той я гледаше втренчено (сигурно е от лекарствата, каза си тя, да, точно така; ще трябва да питам доктор Хандор какви лекарства му дават) и не Еди, а тя изпита желанието да извърне очи. Сякаш ме е очаквал, помисли мисис Каспбрак и тази мисъл би трябвало да я зарадва — момче, което очаква майка си, навярно е сред най-прекрасните Божии създания…

— Ти си прогонила приятелите ми.

Думите прозвучаха уверено и твърдо, без капчица колебание. Соня трепна почти като уличена в нещо лошо; първата мисъл в главата й беше подчертано виновна — Откъде знае? Той не може да знае! — и тя веднага изпита гняв към себе си (и към него) заради това чувство. Усмихна се.

— Как сме днес, Еди?

Това беше верният отговор. Някой — някой тъп санитар, или може би дори вчерашната некадърна и свадлива сестра — беше разнесъл клюката. Някой.

— Как сме? — повтори тя, след като не получи отговор. Мислеше, че може да не е чул. Никога не бе чела в медицинските книги за слухови увреждания при счупване на ръка, но предполагаше, че е възможно. Всичко беше възможно.

Еди продължаваше да мълчи.

Тя прекрачи в стаята, ненавиждайки колебливото, едва ли не страхливо чувство в душата си. Не можеше да го приеме, защото никога не бе изпитвала колебание, а още по-малко страх пред Еди. Изпитваше и гняв, ала той беше едва доловим, неоформен. Какво право имаше това дете да й внушава подобни чувства след всичко, което бе сторила за него, след всичките й саможертви?

— Говорих с доктор Хандор и той ме увери, че скоро ще оздравееш — рязко изрече Соня, сядайки до леглото на дървения стол с висока облегалка. — Разбира се, още при първите признаци на нещо нередно ще потърсим специалист от Портланд. От Бостън, ако се наложи.

Тя се усмихна като благосклонна владетелка. Еди не отвърна на усмивката. И продължаваше да мълчи.

— Еди, чуваш ли ме?

— Ти си прогонила приятелите ми — повтори той.

Нямаше смисъл да крие.

— Да — отговори тя и млъкна.

Мълчеше и го гледаше. Нека не си мисли, че само той знае тая игра.

Но сетне се случи нещо странно, даже ужасно. Очите на Еди сякаш… сякаш растяха. Сивите точици в тях се раздвижиха като прииждащи буреносни облаци. Изведнъж тя осъзна, че това не е „каприз“, „прищявка“ или нещо подобно. Еди беше изпаднал в ярост… и Соня внезапно изтръпна от страх, защото долавяше, че в стаята има нещо повече от нейния син. Наведе очи, несръчно отвори чантата си и затършува за книжна кърпичка.

— Да, прогоних ги — каза тя и откри, че гласът й все още е силен и твърд… стига да не гледа към момчето. — Пострадал си тежко, Еди. В момента не ти трябват никакви посетители освен мама, а ония изобщо не ти трябват. Ако не бяха те, сега щеше да гледаш телевизия у дома, или да си строиш състезателна кола от сандъци в гаража.

Мечтата на Еди беше да построи кола от сандъци и да се състезава с нея в Бангор. Ако спечелеше там, щяха да го наградят с пътуване до Акрон, щата Охайо, за Националното сандъчено надбягване. Соня охотно му разрешаваше това, стига да беше уверена, че построяването на колата (от касетки за портокали и колела от бебешки колички) ще си остане мечта и нищо повече. В никакъв случай не би му позволила да рискува живота си върху толкова опасна машинария — нито в Дери, нито в Бангор, а още по-малко в Акрон, което би означавало (както бе узнала от Еди) детето да лети със самолет, а после да предприеме самоубийствено спускане по някакъв баир със сандък без спирачки. Но както обичаше да казва нейната майка, мълчанието е злато (впрочем, майка й често повтаряше и друго: „Кажи си истината, та да посрамиш дявола“, но както повечето хора, Соня проявяваше удивителна селективност в подбора на поговорките).

— Те не са ми счупили ръката — изрече Еди със същия безиразен глас. — Казах го снощи на доктор Хандор, казах и тази сутрин на мистър Нел. Хенри Бауърс ми счупи ръката. С него имаше и други момчета, но Хенри го направи. Ако бях с приятели, това никога нямаше да се случи. Стана така, защото бях сам.

Соня си спомни забележката на мисис Ван Прет, че за детето е по-безопасно да има приятели, и яростта се завърна като свиреп тигър. Тя рязко вирна глава.

— Това няма никакво значение и ти отлично го знаеш! Какво си мислиш, Еди? Майка ти да не е вчерашна? Това ли си мислиш? Много добре знам защо Бауърс ти е счупил ръката. Онзи тъп ирландец намина и при мен. Ръката ти е счупена защото твоите „приятели“ са се закачали с онова голямо момче. Мислиш ли, че щеше да стане нещо подобно, ако ме беше послушал и се пазеше от тях?

— Не… мисля, че можеше да стане нещо много по-лошо — каза Еди.

— Еди, ти не говориш сериозно.

— Сериозно говоря — каза Еди и тя усети как силата се събира на вълни около него, излъчва се от него. — Бил и другите ми приятели ще се върнат, мамо. Знам това. И когато се върнат, ти няма да ги спреш. Няма да им кажеш нито дума. Те са мои приятели и ти няма да ми ги отнемеш само защото се боиш, че ще останеш сама.

Тя се втренчи насреща му, слисана и ужасена. Сълзи бликнаха от очите й и се застичаха надолу, прорязвайки поточета в сухата пудра по бузите.

— Значи така говориш с майка си вече — проплака тя. — Може би твоите „приятели“ разговарят така с родителите си. Сигурно от тях си се научил.

Със сълзите се чувствуваше в безопасност. Когато започнеше да плаче, Еди също се разплакваше. Подло оръжие, би казал някой, но нима има добри и лоши оръжия, когато защитаваш детето си? Соня мислеше, че не.

Просълзена, тя надигна глава и се почувствува едновременно печална, ограбена, измамена… и сигурна. Еди нямаше да устои пред подобен потоп от сълзи и скръб. Студеният, преценяващ поглед щеше да изчезне. Може би щеше да се позадъха малко, и както винаги това щеше да бъде знак, че борбата е свършила, че е постигнала още една победа… заради него, разбира се. Винаги заради него.

Бе толкова поразена, когато откри на лицето му същото изражение — всъщност то даже се бе засилило — че гласът й секна насред риданията. Под това изражение имаше скръб, ала и тя беше ужасяваща, защото изглеждаше като скръб на възрастен, а от самата мисъл, че Еди може да порасне, паниката винаги почваше да пърха в главата й като подплашена птица. Точно така се чувствуваше в редките случаи, когато си задаваше въпроса какво ли я чака, ако Еди не пожелае да учи в местния Бизнесколеж, или Мейнския университет в Ороно, или колежа „Хюсън“ в Бангор, та да се прибира у дома всяка вечер, какво ли ще стане, ако си намери момиче, ако се влюби, ако поиска да се ожени. Къде е моето място сред всичко това? — крещеше стреснатата птица, когато я налягаха тия странни, едва ли не кошмарни мисли. Къде ще е моето място в подобен живот? Аз те обичам, Еди! Аз те обичам! Грижа се за теб и те обичам! Ти не умееш да готвиш, да переш, да си сменяш чаршафите. И не ти трябва! Аз умея всичко това вместо теб! Умея, защото те обичам!

Той сякаш прочете мислите й.

— Обичам те, мамо. Но обичам и приятелите си. Мисля… мисля, че сама се караш да плачеш.

— Еди, толкова болка ми причиняваш — прошепна тя и нови сълзи размиха, удвоиха, утроиха бледото му лице в очите й.

За разлика от предишните, тия сълзи не бяха нарочно търсени. Тя беше храбра по своему — бе преживяла смъртта на съпруга си без да рухне, бе си намерила работа по времето на депресията, когато наоколо бродеха тълпи безработни, бе отгледала сина си, бе се сражавала за него, когато се налагаше. Това бяха първите искрени, непритворни сълзи, които проронваше от години насам — може би откакто петгодишният Еди се разболя от бронхит и тя беше сигурна, че детето й ще умре на страдалческото ложе — пламнало от треска, кашлящо, останало без дъх. Сега плачеше заради това ужасяващо възрастно и някак чуждо изражение на лицето му. Боеше се за него, но в известна степен се боеше и от него, от невидимия ореол, който го обгръщаше… и сякаш изискваше нещо от нея.

— Не ме карай да избирам между теб и приятелите си, мамо — каза Еди. Гласът му беше неравен, напрегнат, но все пак уверен. — Не е честно.

— Те са лоши приятели, Еди! — неистово викна тя. — Знам го, усещам го с цялото си сърце, те не ти носят нищо освен болка и скръб!

И най-ужасното бе, че наистина го усещаше; някаква част от съзнанието й бе доловила това в очите на Бил Денброу, докато хлапето стоеше пред нея с ръце в джобовете и рижата му коса пламтеше под лятното слънце. Погледът му бе тъй сериозен, тъй странен и далечен… като сегашния поглед на Еди.

И не се ли рееше около него същият ореол, който сега обгръщаше Еди? Същият, само че още по-силен? Да, така й се струваше.

— Мамо…

Соня стана толкова рязко, че едва не прекатури стола.

— Ще дойда довечера — каза тя. — Шокът, нещастието, болката… оттам идват всичките тия приказки. Знам го. Ти… ти… — Тя се запъна и сред хаоса на обърканите мисли откри първоначалния си текст. — Ти преживя ужасно премеждие, но ще се оправиш. И ще разбереш, че съм права, Еди. Те са лоши приятели. Не са от нашата черга. Не са за теб. Обмисли всичко и се запитай дали мама някога ти е давала лош съвет. Обмисли всичко и… и…

Аз бягам! — помисли тя, разтърсвана от болнаво, мъчително отчаяние. Бягам от собствения си син. О, Господи, моля Те, не позволявай това да се случи!

— Мамо.

За миг тя бе готова да побегне, защото сега той я плашеше, о да, вече не беше само нейният Еди; усещаше в него и другите, неговите „приятели“, ала имаше още нещо — нещо повече даже от тях и Соня се боеше, че то може внезапно да изникне пред нея. Неизвестната сила сякаш се вкопчваше в него също като треската по онова страшно и далечно време, когато беше на пет годинки и едва не умря от бронхит.

Тя спря с ръка върху дръжката на вратата. Не искаше да чуе онова, което щеше да последва… а когато все пак го чу, то бе толкова неочаквано, че отначало не успя да го осъзнае. Сетне разбирането рухна върху нея като бетонен блок и за момент тя се изплаши, че ще припадне.

Еди каза:

— Мистър Кийн рече, че моето лекарство е обикновена вода.

Тя го стрелна с пламтящ поглед.

— Какво? Какво?

— Най-обикновена вода. С някаква добавка, за да има вкус на лекарство. Казва, че се наричало пла-цее-бо.

— Това е лъжа! Най-безсрамна лъжа! Откъде накъде ще те лъже така? Нищо де, в Дери има и други аптеки. Сигурно…

— Имах време да го обмисля — изрече Еди тихо и безмилостно, без да я изпуска от поглед, — и мисля, че беше истина.

— Еди, казвам ти, че не е!

Паниката отново пърхаше в главата й.

— Мисля — продължаваше Еди, — че трябва да е вярно, иначе на шишенцето щеше да има някакво предупреждение, че ако прекаляваш с лекарството, може да умреш, или поне да се разболееш. Дори…

— Еди, не искам да те слушам! — извика тя и притисна ушите си с длани. — Ти си… ти си… ти просто не си на себе си, това е!

— Дори да е от ония лекарства, дето ги продават без рецепта, пак им слагат специални инструкции — продължи той, без да повишава глас. Сивите му очи се впиваха в нея и тя сякаш нямаше сили да помръдне, да наведе глава. — Дори да е нещо толкова просто като сиропа за кашлица… или твоя „Геритол“.

Еди помълча. Тя отдръпна ръце от ушите си; вече не можеше да ги удържи. Бяха станали толкова тежки.

— И ми се струва… че ти трябва да си знаела, мамо.

— Еди! — почти изплака тя.

— Защото — продължаваше той навъсен и съсредоточен, сякаш изобщо не я чуваше, — възрастните би трябвало да знаят какви лекарства дават на децата си. Ами че аз посягам към инхалатора по пет-шест пъти на ден. А ти не би ми разрешила, ако си мислеше, че може да… да ми навреди. Защото твоята работа е да ме закриляш. Знам, че е така, ти винаги го казваш. И тъй… знаела ли си, мамо? Знаела ли си, че е обикновена вода?

Тя мълчеше. Устните й трепереха. Имаше чувството, че трепери цялото й лице. Вече не плачеше. Беше прекалено изплашена, за да плаче.

— Защото ако си знаела — говореше навъсеният Еди, — ако си знаела, аз пък бих искал да знам защо. Не съм малък, съобразявам това-онова, но не разбирам защо майка ми ще иска да вярвам, че водата е лекарство… или че имам астма тук — той се потупа по гърдите, — когато мистър Кийн казва, че е само тук — и той посочи главата си.

В този миг тя си помисли, че може да обясни всичко. Щеше да го обясни спокойно и логично. Как се боеше, че Еди ще умре, когато беше на пет годинки, и как нямаше да го преживее, след като бе загубила Франк само преди две години. Как бе осъзнала, че можеш да защитиш детето си само с бдителност и обич, че трябва да го отглеждаш като градинка, която се нуждае от поливане, плевене и понякога — да! — от подкастряне и изкореняване, колкото и да те боли. Щеше да му каже, че понякога за детето — особено за крехко дете като Еди — е по-добре да си мисли, че е болно, отколкото наистина да се разболее. А накрая щеше да му разкаже за убийствената глупост на докторите и за чудодейната сила на обичта; щеше да му каже колко искрено знае, че той има астма и няма значение нито какво дрънкат докторите, нито какви лекарства му предписват. Щеше да му каже, че можеш да се лекуваш и без да дириш помощ от хаванчето на някакъв злобен аптекар. Еди, щеше да каже тя, то е лекарство, защото майчината обич го прави лекарство и аз мога вечно да продължавам това чудо, стига само да ми позволиш. То се крие в силата, която Господ дава на всяка любяща, грижовна майка. Моля те, Еди, моля те, моя едничка обич, трябва да ми повярваш.

Но в крайна сметка не каза нищо. Страхът бе прекалено силен.

— А може би изобщо няма смисъл да говорим за това — продължаваше Еди. — Мистър Кийн може да се е пошегувал. Понякога възрастните… нали ги знаеш, обичат да се шегуват с децата. Защото децата са готови да вярват на всичко. Не е хубаво да лъжеш децата, дори на шега, но понякога възрастните го правят.

— Да — трескаво кимна Соня Каспбрак. — Те обичат да се шегуват и понякога са глупави… зли… и… и…

— Затова ще чакам свиждане с Бил и приятелите — каза Еди, — и ще продължавам да си взимам лекарството против астма. Така ще е най-добре, не мислиш ли?

Едва сега Соня осъзна колко умело — колко жестоко — е хваната в капана. Това беше почти шантаж, но какъв избор й оставаше? Искаше да го попита как може да бъде толкова пресметлив, толкова коварен. Отвори уста… и побърза да стисне устни. В сегашното си състояние Еди можеше и да отговори.

Но едно нещо знаеше със сигурност. Да. Едно беше сигурно — вече никога, никога, никога през живота си нямаше да стъпи в аптеката на онзи клюкар мистър Кийн.

Удивително плахият глас на Еди прекъсна мислите й:

— Мамо?

Озърна се, видя в леглото своя Еди, само Еди и с радост се хвърли към него.

— Ще ме прегърнеш ли, мамо?

Тя го прегърна, само че предпазливо, за да не му причини болка (или да размести някоя отчупена костица, която да се впусне в злокобно пътешествие по кръвоносната система и да прониже сърцето му — та коя майка би искала да убие сина си от обич?), и Еди се притисна към нея.

7.

Що се отнася до Еди, той едва дочака излизането на майка си. През цялото време на страшния разговор бе усещал как дъхът му се трупа, трупа, трупа в гърдите и гърлото — застоял, неподвижен, спарен, блудкав, отровен.

Издържа докато вратата щракна зад гърба й, сетне изхъхри и рухна в леглото задъхан и примрял. Прокисналият въздух ръчкаше нагоре-надолу из гърлото му като горещ ръжен. Без да обръща внимание на болката в ръката, той грабна инхалатора. Лапна пръскалката и изстреля в гърлото си облак лекарство. Докато вдишваше мириса на камфор, през главата му мина: Не ме интересува дали е пла-цее-бо или не, щом помага, думите нямат значение.

Отпусна се на възглавницата със затворени очи, дишайки спокойно за пръв път откакто бе влязла майка му. Боеше се, ужасно се боеше. Думите му, постъпките му — всичко бе негово и все пак изглеждаше съвсем чуждо. Нещо действуваше в него, действуваше чрез него — някаква сила… и майка му също я бе усетила. Бе доловил това в очите й, в разтрепераните й устни. Силата не изглеждаше зла, ала нейната колосална мощ го плашеше. Беше като да се качиш на някоя опасна въртележка в лунапарка и изведнъж да откриеш, че каквото и да правиш, няма начин да слезеш преди да е спряла.

Няма връщане, помисли Еди, усещайки горещата, дразнеща тежест на гипса около счупената си ръка. Никой не ще се прибере у дома, преди да стигнем до края. Но толкова ме е страх, Господи, толкова ме е страх. И той разбра, че истинската причина да се бори за своите приятели е нещо, което никога не би изрекъл пред майка си: Сам не бих издържал това.

Поплака малко, а после се унесе в неспокойна дрямка. Сънува мрак, сред който безконечно тътнат загадъчни машини — двигатели на подземни помпи.

8.

Същата вечер небето отново се въсеше застрашително, когато Бил и другите Неудачници пристигнаха в болницата. Еди не се учуди, като ги видя да влизат един след друг в стаята му. Знаеше, че ще дойдат.

Целият ден беше горещ — по късно всички щяха единодушно да твърдят, че третата юлска седмица е била най-горещото време на едно изключително жарко лято — и около четири часа следобед в небето започнаха да се трупат колосални пурпурно-черни облаци, набъбнали от дъжд и светкавици. Хората сновяха по работа забързано и малко тревожно, хвърляйки час по час погледи към небосвода. Повечето смятаха, че привечер ще завали като из ведро и дъждът ще отмие част от натегналата из въздуха влага. Около шест часа парковете и игрищата на Дери, и без това обезлюдени от летния период, изведнъж опустяха напълно. Все още не валеше и облачните грамади висяха неподвижно, без да хвърлят сянка в странно прежълтялата светлина на късния ден. Нейде тежко тътнеха гръмотевици — и заедно с дрезгавия лай на някакво куче и тихото бучене на коли по Главната улица това бяха единствените звуци, проникващи в стаята на Еди преди да пристигнат Неудачниците.

Бил беше пръв, след него Ричи. После влязоха Бевърли и Стан, сподирени от Майк. Бен влезе последен. Беше със снежнобяло поло и явно се чувствуваше адски неудобно.

Пристъпиха към леглото му бавно и тържествено. Даже Ричи не се усмихваше.

Лицата им, помисли смаяно Еди. Боже мили, лицата им!

Виждаше в тях онова, което майка му бе открила у него преди няколко часа — странното съчетание на сила и безпомощност. В жълтата светлина на прииждащата буря лицата им изглеждаха призрачни, сенчести, далечни.

Преминаваме, помисли Еди. Преминаваме в нещо ново — сега сме на границата. Но какво ни чака отвъд? Къде отиваме? Къде?

— Здра-а-вей, Е-е-еди — каза Бил. — К-к-как си?

— Окей, Шеф Бил — отвърна Еди и опита да се усмихне.

— Вчера май си имал страхотен ден — обади се Майк.

Далечен тътен сякаш подкрепи думите му. В стаята не бе включено нито осветлението, нито нощната лампа и всички сякаш тънеха и отново изплуваха от безжизненото зарево на гаснещия ден. Еди си представи как тая мъртвешка светлина прихлупва сега целия град, как виси неподвижно над парка Маккарън, как вмъква безредни, парцаливи лъчи в Моста на целувките през надупчения покрив, как превръща в опушено стъкло плиткото и широко русло на Кендъскиг из Пущинака; представи си как буреносните облаци лазят и лазят над килнатите люлки и катерушки в задния двор на прогимназията; представи злокобната жълта светлина и безмълвието, като че целият град е заспал… или мъртъв.

— Да — каза той. — Голям ден беше.

— Вдру-хху-угиден в-вечерта м-моите хора отиват на ки-ки-кино — каза Бил. — З-за но-о-овите ф-филми. Т-тогава ще ги на-а-правим. Сръ-сръ-сръ…

— Сребърните топчета — довърши Ричи.

— Мислех, че…

— Така ще е по-добре — каза Бен. — Все още мисля, че можем да отлеем куршуми, обаче само с мислене работа не се върши. Ако бяхме възрастни…

— О, да, ако бяхме възрастни, светът щеше да е розов — прекъсна го Бевърли. — Възрастните могат да изработят каквото си искат, нали? Възрастните могат да правят каквото си искат и все излиза правилно. — Тя се изсмя сипкаво и нервно. — Бил иска аз да стрелям срещу То. Представяш ли си, Еди? Сега ще ми викаш Бевърли Поразяващата ръка.

— Не знам за какво говориш — каза Еди, но мислеше, че разбира, или поне отчасти си изяснява нещата.

Бен обясни. Ще стопят един от сребърните долари и ще направят две сребърни топчета, горе-долу колкото сачми от лагер. После, ако на Нийбълт стрийт 29 наистина живее върколак, Бевърли ще му вкара в черепа сребърно топче с прашката на Бил. Сбогом на върколака. А ако е вярна идеята за едно същество с много лица — сбогом на То.

По лицето на Еди навярно се бе изписало странно изражение, защото Ричи се разсмя и кимна.

— Знам как се чувствуваш, мой човек. Когато Бил взе да ми дрънка, че ще е по-добре да вземем прашката вместо пищова на татко му, реших, че вече му хлопа и последната здрава дъска. Обаче днес следобед… — Той се разкашля. Без малко да добави: „след като майка ти ни духна под опашките“, но подобен израз бе явно неуместен. — Днес следобед отскочихме до сметището. Бил си носеше прашката. Гледай. — Ричи измъкна от задния си джоб сплескана консервна кутия, която някога бе съдържала ананасов компот. В средата зееше назъбен отвор с диаметър около пет сантиметра. — Бевърли го направи с камък от двайсет крачки. Повече ми мяза на дупка от куршум 38-ми калибър. Мърсини де Устацио бе убеден. А когато Мърсини де Устацио е убеден, значи вярва безпределно.

— Да дупчиш консерви е едно — каза Бевърли. — Ако е нещо друго… нещо живо… Би трябвало Бил да го стори. Наистина.

— Н-не — възрази Бил. — Вси-ххи-ички о-опитахме. Н-нали видя к-к-какво стана?

— Какво стана? — запита Еди.

Бил обясни бавно и колебливо, а Бевърли гледаше през прозореца и хапеше побелелите си устни. Сама не можеше да си обясни защо, но изпитваше нещо повече от страх — дълбоко се притесняваше от онова, което бе станало днес. Тази вечер, докато идваха към болницата, тя отново се впусна в яростен спор, като се мъчеше да им внуши, че все пак трябва да опитат сребърните куршуми… не защото бе по-убедена от Бил и Ричи, че куршумите ще помогнат в опасния миг, а защото — ако нещо се случеше в онази къща — оръжието щеше да бъде в ръцете

(на Бил)

на някой друг.

Но фактите си оставаха факти. И шестимата бяха изпробвали с прашката по десет изстрела срещу консервни кутии, подредени на двадесет метра разстояние. Ричи улучи само една мишена (а и то беше страничен удар), Бен две, Бил четири, Майк пет.

Бевърли стреляше почти небрежно, сякаш изобщо без да се цели, но порази девет от десетте кутии право в средата. Десетата се катурна, когато камъкът я чукна по ръба.

— Обаче о-ххот-начало т-трябва да приготвим бъ-бъ-боеприпасите.

— Вдругиден значи? — кимна Еди. — Дотогава трябва да ме изпишат.

Майка му щеше да протестира… но не прекалено. Не и след днешния следобед.

— Боли ли те ръката? — запита Бевърли. Беше с розова рокля (не роклята от съня; но може би наистина бе дошла със зелена рокля днес, когато мама ги пропъди), върху която бе апликирала пъстри цветчета. По краката й се обтягаше копринен или найлонов клин; с него изглеждаше като възрастна дама и същевременно приличаше на съвсем малко момиченце, навлякло дрехите на майка си. Лицето й беше спокойно и мечтателно. Еди си помисли: Бас държа, че точно така изглежда, когато спи.

— Не много — каза той.

Побъбриха малко под съпровода на далечните гръмотевици. Еди не ги попита какво е станало при предишното им идване в болницата и никой не спомена за това. Ричи извади йо-йо, раздвижи го нагоре-надолу по конеца и пак го прибра.

Разговорът се влачеше мудно и в една от паузите тихо щракане накара Еди да вдигне глава. Бил държеше нещо и Еди усети как за миг сърцето му тревожно подскочи. За част от секундата бе помислил, че е нож. Но после Стан включи лампата, сенките се разбягаха и Еди видя, че Бил е извадил обикновена химикалка. Под електрическите лъчи всички отново изглеждаха естествени, реални, просто приятели — и нищо повече.

— Мисля, че трябва да се подпишем на гипса ти — каза Бил. Погледът му се впи в очите на Еди.

Но не е само това, тревожно помисли Еди във внезапен пристъп на прозрение. Договор е. Договор е, нали, Шеф Бил, или поне най-близкото подобие на договор, до което някога ще стигнем. Изпита страх… а после срам и гняв към самия себе си. Ако си бе счупил ръката преди това лято, кой щеше да подпише гипса? Никой освен майка му и може би доктор Хандор. Кой още? Лелите от Хейвън?

Те бяха негови приятели, а майка му грешеше — не бяха лоши приятели. Може би, помисли той, изобщо не съществуват добри и лоши приятели… може би просто има приятели, хора, които се застъпват за теб, когато страдаш и ти помагат да не си толкова самотен. Може би заради тях винаги си струва да се боиш, да се надяваш, да живееш. И дори да умреш, ако трябва. Няма добри приятели. Няма лоши приятели. Има само хора, с които желаеш да бъдеш, не можеш да не бъдеш; хора, които изграждат дома си в сърцето ти.

— Добре — дрезгаво прошепна Еди. — Добре, Шеф Бил, ще бъде чудесно.

Бил тържествено се наведе над леглото и с едри, криви букви изписа името си върху грапавия гипс около заздравяващата ръка на Еди. Ричи се подписа със замах. Дебелият Бен имаше поразително строен, наклонен почерк. Буквите сякаш бяха готови да се килнат при най-лекия допир. Майк се подписа бавно и неумело, защото беше левак и не можеше да подбере удобен ъгъл. Намести името си над лакътя и го обгради с кръгче. Когато Бевърли се приведе напред, Еди долови аромата на някакъв лек парфюм с дъх на цветя. Тя се подписа със заоблен, ученически почерк. Стан беше последен и вмъкна името си със ситни, икономични буквички до китката на Еди.

Сетне всички отстъпиха назад, сякаш съзнаваха какво са направили. Навън отново тътнеха гръмотевици. Мълнии хвърляха кратки, тръпнещи отблясъци по дъсчените стени на болницата.

— Това ли е? — запита Еди. Бил кимна.

— Ако мо-о-ожеш, ела у нъ-нъ-нас вдру-хху-угиден след ве-ве-вечеря.

Еди кимна и темата бе приключена.

Отново подхванаха разхвърлян, почти безцелен разговор. Част от него засягаше най-популярната тема в Дери през този месец — съдебния процес срещу Ричард Маклин за кървавото убийство на доведения му син Дорси и изчезването на по-големия брат Еди Коркоран. Оставаха още два дни до рухването на Маклин и неговата изповед през сълзи от подсъдимата скамейка, но Неудачниците единодушно смятаха, че той едва ли има нещо общо с изчезването на Еди. Момчето бе избягало… или бе станало жертва на То.

Тръгнаха си към седем без четвърт, а дъждът все се бавеше. Продължи да се бави още дълго след като майката на Еди дойде, поседя и си отиде (беше ужасена от подписите върху гипса и още по-ужасена от неговото решение да напусне болницата на следващия ден — тя бе разчитала да го остави поне седмица в абсолютен покой, та „да се слепне“ счупеното, според нейния израз).

След време буреносните облаци се разпаднаха и вятърът ги отнесе. В Дери не падна нито капка дъжд. Въздухът продължаваше да тегне от влага и хората спяха на верандите, по моравите пред къщи или дори си изнасяха спални чували в близките ниви.

Заваля на следващия ден, малко след като Бевърли видя как с Патрик Хокстетър се случи нещо ужасно.

1.

Когато привършва, Еди си налива ново питие с леко трепереща ръка. Поглежда към Бевърли и казва:

— Ти го видя, нали? Видя как То грабна Патрик Хокстетър на другия ден след като подписахте гипса ми.

Другите се привеждат напред.

Бевърли отмята глава и косите се разпиляват по гърба й като пламтящ облак. На техния фон лицето изглежда поразително бледо. С несигурни пръсти тя измъква от пакета нова цигара — последната — и щраква запалката. След миг Бил я хваща за китката и насочва пламъчето натам, където трябва да бъде. Бевърли му хвърля признателен поглед и издишва облаче сиво-синкав дим.

— Да — казва тя. — Видях как се случи.

Разтърсва я тръпка.

— Той беше лу-хху-уд — казва Бил и си мисли: Самият факт, че в разгара на лятото Хенри разреши на смахнат като Патрик Хокстетър да се влачи с компанията му… това подсказва много неща, нали? Или че Хенри губеше част от своя чар, от своята привлекателност, или че собственото му безумие бе стигнало вече дотам, че Хокстетър му се струваше нормален. И едното, и другото води до същия извод — Хенри стремглаво затъваше в своето… какво? израждане? Това ли е точната дума? Да, сега, когато знам какво му се случи и докъде го доведе всичко, мисля, че думата е точна.

Има и още нещо в подкрепа на тази идея, мисли Бил, но засега си го спомня съвсем смътно. Заедно с Ричи и Бевърли бяха отскочили до гаража на братя Тракър — беше в началото на август и летните занимания, които толкова дълго ги спасяваха от Хенри, скоро щяха да свършат — и не бе ли дошъл тогава при тях Виктор Крис? Не беше ли много изплашен? Да, точно така. Тогава събитията вече стремглаво препускаха към края и днес Бил си мисли, че всяко хлапе в Дери го усещаше — но най-вече Неудачниците и бандата на Хенри. Ала това беше по-късно.

— О, да, съвършено си прав — глухо изрича Бевърли. — Патрик Хокстетър беше луд. В училище нито едно момиче не искаше да седи до него. Седиш си, решаваш задача по математика или пишеш съчинение, и изведнъж усещаш ръката му… лека като перце, но гореща и потна. Месеста. — Тя преглъща и всички чуват как гърлото й тихо прещраква. Гледат я замислено и сериозно. — Усещаш я върху бедрото или върху гърдите си. Не че имахме кой знае какви гърди по онова време. Но Патрик май не беше много придирчив. Усещаш този… този допир, отскачаш от него, после се обръщаш и ето го Патрик — хили се насреща ти с дебели, провиснали устни. Имаше кутия за моливи…

— Пълна с мухи — внезапно се обажда Ричи. — Точно така. Трепеше ги с оная зелена линийка и после ги събираше в кутията. Още помня каква беше — червена с бяло пластмасово капаче, което се плъзгаше по жлебове.

Еди кима.

— Отскачаш, а той се хили и понякога отваря кутията, за да видиш мъртвите мухи — продължава Бевърли. — И най-лошото… най-ужасното… беше оная негова безмълвна усмивка. Мисис Дъглас знаеше. Грета Бауи разнасяше клюки за Патрик, Сали Мюлер също дрънкаше от време на време. Но… мисля, че мисис Дъглас се боеше от него.

Бен е килнал стола назад и кръстосва ръце зад тила си. Бевърли още не може да повярва, че е толкова строен.

— Права си, няма съмнение — казва той.

— Кха-а-кво стана с не-не-него, Бевърли? — пита Бил.

Тя отново преглъща, опитвайки да се пребори с кошмарната мощ на видяното през онзи далечен ден, когато навлезе в Пущинака с преметнати през рамо летни кънки и с пареща болка в жестоко ожуленото коляно след неотдавнашното си падане на Сейнт Криспин лейн — още една от малките улички, които свършваха внезапно там, където теренът рязко се спускаше (спуска се и до днес) към Пущинака. Спомня си (о, тия спомени, когато идват, те са тъй ясни и могъщи), че беше с джинсови шорти — прекалено къси, трябва да се признае, едва й закриваха гащичките. През онази година — по-точно през последните шест месеца — бе започнала все по-ясно да усеща как тялото й се закръгля в нови, женствени очертания. Разбира се, една от причините за това повишено внимание бе огледалото, но не само то; главното бе, че напоследък баща й изглеждаше по-нервен, по-склонен да раздава плесници и даже юмруци. Бе станал неспокоен като звяр в клетка и когато общуваше с него, тя изпитваше растяща тревога и неувереност. Между тях сякаш тегнеше някакъв мирис — мирис, който изчезваше, когато беше самичка в апартамента; мирис, който никога не бе изниквал помежду им — до онова лято. А когато мама не беше у дома, ставаше още по-лошо. Ако наистина имаше мирис, то навярно баща й също усещаше, защото в разгара на жегите Бевърли взе да го вижда все по-рядко — отчасти заради летните състезания по боулинг, отчасти защото помагаше на Джо Тамърли да си поправи колата… но днес тя подозира, че е било отчасти и заради онзи мирис, който създаваха помежду си, не искаха да го създават, но нямаха сили да го спрат, както човек не може да спре потта през юли.

В главата й отново нахлува видение — стотици, хиляди птици кацат по покривите на къщите, по телефонните жици, по телевизионните антени.

— И отровен бръшлян — изрича тя.

— К-к-какво? — пита Бил.

— Нещо, свързано с отровен бръшлян — бавно повтаря тя, обърната към него. — Само че нямаше отровен бръшлян. Просто така се чувствувах. Майк…?

— Не се напрягай — казва Майк. — Ще си спомниш. Разкажи ни каквото можеш, Бев.

Спомням си сините шорти, иска да каже тя, колко бяха избелели, колко ми стягаха около бедрата и дупето. В единия джоб имах половин пакет „Лъки Страйк“, в другия беше прашката…

— Помниш ли прашката? — пита тя Ричи и всички задружно кимват. — Бил ми я даде. Не исках, но после… той… — Тя се усмихва печално към Бил. — На Шеф Бил просто не можеше да се откаже, това е. Затова я носех през онзи ден и затова бях излязла сама. За тренировки. Все още не вярвах, че ще имам куража да стрелям, когато настане време. Само че… още същия ден прибягнах към прашката. Нямах изход. Убих едно от тях… една частица от То. Беше ужасно. Дори и днес ми е трудно да мисля за това. А друго от тях успя да се добере до мен. Вижте.

Тя навива ръкава си нагоре и всички виждат върху най-заоблената част на ръката голям назъбен белег. Сякаш нажежен кръгъл предмет с размерите на хаванска пура е бил притиснат върху кожата. Белегът е леко хлътнал и Майк Хенлън изтръпва от гледката. Досега само е подозирал за тази част от историята, както и за нежеланата интимна беседа на Еди с мистър Кийн, но никога не е чувал разказ за нея.

— За едно беше прав, Ричи — казва Бевърли. — Оная прашка беше същински убиец. Ужасно ме плашеше, но в същото време някак си я обичах.

Ричи избухва в смях и я плесва по гърба.

— По дяволите, ами че аз още тогава го знаех, фусто глупава.

— Наистина ли?

— Да, наистина — казва той. — Личеше ти по очите, Беви.

— Разбирате ли, прашката приличаше на играчка, но беше истинска. С нея можех да пробивам консервни кутии.

— А през онзи ден си пробила и нещо друго — подхвърля Бен.

Тя кимва.

— По Патрик ли си…

— Не, Боже мой, не! — възкликва Бевърли. — Беше другото… чакайте. — Тя смачква цигарата, отпива малко водка и полага усилия да се овладее. Най-сетне успява. Или може би… не. Но усеща, че тази вечер няма да се успокои докрай. — Бях излязла да карам летни кънки, обаче паднах и си ожулих коляното. Тогава реших да потренирам в Пущинака. Първо отскочих до къщичката да видя дали не сте там. Нямаше ви. Къщичката беше празна и все тъй миришеше на пушек. Помните ли колко дълго не можахме да проветрим?

Другите се усмихват и кимат.

— Всъщност така и не успяхме да проветрим докрай, нали? — обажда се Бен.

— Тогава потеглих към бунището — казва Бевърли, — защото там бяхме провели… квалификациите, сигурно тъй бихте ги нарекли, и знаех, че ще намеря по какво да стрелям. Може би даже по плъхове. — Тя млъква за малко. По челото й са избили ситни капчици пот. Най-сетне продължава: — Право да си кажа, точно това исках. Да стрелям по жива мишена. Не по чайка — знаех, че не мога да убия чайка — а по плъх… Исках да разбера дали ще мога… За щастие идвах от Канзас стрийт, а не откъм Олд кейп, защото край железопътния насип теренът е открит. Ония щяха да ме видят и Бог знае какво щеше да се случи.

— К-кои щяха да те ви-ххи-идят?

— Ония — казва Бевърли. — Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс и Патрик Хокстетър. Те бяха на бунището и…

За всеобщо изумление тя изведнъж почва да се киска като малко момиченце и по бузите й плъзват пурпурни петна. Кикоти се до сълзи.

— Дявол да го вземе, какво става, Бев? — пита Ричи. — Кажи майтапа, та да се посмеем и ние.

— О, голям майтап беше — казва тя. — Голям майтап, обаче сигурно щяха да ме убият, ако знаеха, че съм ги видяла.

— Сега си спомням! — провиква се Бен и също започва да се смее. — Спомням си как ни разказа!

През безумния кикот Бевърли едва изговаря:

— Бяха без гащи и си палеха пръдните.

Всички млъкват като ударени от гръм, сетне дружен смях оглася библиотеката.

Докато мисли с какви думи да им разкаже за смъртта на Патрик Хокстетър, Бевърли най-напред се сеща, че приближаването до градското сметище откъм Канзас стрийт беше като навлизане в някакъв своеобразен астероиден пояс. От Канзас стрийт до сметището минаваше утъпкан черен път (всъщност продължение на една от градските улици; даже си имаше название — Олд лайм стрийт), единственият истински път през Пущинака, по който минаваха боклукчийските камиони. Бевърли мина съвсем близо до Олд лайм стрийт, но не тръгна по нея — както всички други от Клуба, бе станала още по-предпазлива след злополуката на Еди. Особено когато беше сама.

Провираше се през буйните храсталаци, заобикаляше червеникавите мазни листа на отровния бръшлян, усещаше откъм сметището дъх на пушек и гнило, чуваше крясъците на чайките. От време на време през пробивите в листака отляво се мяркаше Олд лайм стрийт.

Другите я гледат и чакат. Тя посяга към пакета цигари и открива, че е празен. Ричи безмълвно й подхвърля от своите.

Тя запалва цигарата, оглежда приятелите си и казва:

— Докато вървях към сметището от страната на Канзас стрийт, имах чувството, че навлизам

2.

в някакъв нелеп астероиден пояс. Боклукоиден пояс. Отначало нямаше нищо освен храсталаци, впили корени в гъбестата почва, сетне се мярваше първият боклукоид — може би ръждива кутия от сос за спагети „Принц“ или празно шише, из което гъмжат буболечки, привлечени към сладките лепкави остатъци от безалкохолно питие или брезов сок. Мяркаха се слънчеви отблясъци по парче станиол, закачено за някой клон. Ето вехта пружина от легло (можеш да я видиш, а можеш и да се препънеш в нея, ако не внимаваш), ето стар оглозган кокал, захвърлен от някое куче.

Самото бунище не беше чак толкова неприятно — Бевърли даже го смяташе за интересно в много отношения. Грозното (и някак зловещото) беше, че то умееше да се разширява. Да създава този боклукоиден пояс.

Вече наближаваше; дърветата — предимно ели — ставаха по-високи, а храстите оредяваха. Чайките крещяха и пискаха с остри, свадливи гласове. Из въздуха плъзваше тежкият мирис на изгоряло.

Отдясно се появи ръждив хладилник „Амана“, килнат в подножието на висок смърч. Бевърли хвърли поглед към него и през главата й мина смътен спомен как в трети клас един полицай беше дошъл да разкаже на децата колко опасни могат да бъдат изхвърлените хладилници. Някое хлапе може да се вмъкне вътре на игра — например по време на криеница — и да умре от задушаване. Макар че кому ли би хрумнало да се пъха в някакъв скапан стар…

Тя подскочи уплашено, защото съвсем наблизо се раздаде крясък, последван от смях. По устните й плъзна усмивка. Ето къде били. Излезли са от къщичката заради мириса на пушек и са дошли насам. Навярно замерят шишетата с камъни или просто търсят нещо интересно сред боклука.

Бевърли ускори крачка, почти забравила ожуленото си коляно. Сега жадуваше да ги види, да види него, с когото толкова си приличаха по рижавата коса, да види дали ще й се усмихне с оная негова вглъбена и някак странно обаятелна усмивка. Знаеше, че е прекалено малка, за да обича момче, на тази възраст й се полагаха само „детински увлечения“, но въпреки всичко обичаше Бил. И докато крачеше забързано натам, летните кънки тежко се полюшваха на рамото, а прашката в джоба меко отмерваше ритъма върху лявото й бедро.

Само миг преди да се сблъска с тях, Бевърли осъзна, че това не са нейните приятели, а бандата на Бауърс.

Беше излязла от прикритието на храстите и виждаше как на седемдесет метра отпред се извисява стръмният край на бунището — искряща лавина от боклуци, струпани по склона на някогашната кариера. Отляво стърчеше булдозерът на Манди Фейзио. По-наблизо, право срещу нея, имаше хаотична групичка стари коли. В края на всеки месец ги пресоваха и железата потегляха към металургичния завод в Портланд, но сега се бяха събрали десетина-петнайсет очукани таратайки — някои подпрени върху голите си джанти, други прекатурени на една страна, а две лежаха проснати по гръб като мъртви кучета. Стояха в две редици и Бевърли крачеше по боклучавия проход между тях като невеста от някакво нелепо пънкарско бъдеще, размишлявайки небрежно дали ще може да строши с прашката някое предно стъкло. Единият джоб на сините й джинси беше пълен със сачми от лагери — боеприпаси за тренировката.

Смехът и гласовете долитаха от края на сметището вляво, зад разнебитените коли. Бевърли заобиколи последния автомобил — Студебейкър с откъсната предница. Приветственият вик застина на устните й. Вдигнатата за поздрав ръка не се отпусна, а сякаш посърна.

Първата й мисъл бе пълна с потресаващ срам: Боже мой, защо всички са голи?

В следващия миг тя с ужас разбра кои са. Застина пред Студебейкъра, приковавайки към земята късата си сянка с подметките на гуменките. В този миг беше напълно открита; ако някой от четиримата наклякали в кръг се бе озърнал, непременно щеше да я види — стройно, дългокрако момиченце с преметнати през рамо летни кънки, с кръв по ожуленото коляно, с пламнали бузи и зяпнала от смайване уста.

Преди да се хвърли зад Студебейкъра, тя забеляза, че всъщност не са съвсем голи; бяха по ризи, а джинсите и долните гащи бяха само смъкнати над обувките им, сякаш се канеха за двете нули (в потресението мисълта на Бевърли автоматично прибегна до благоприличния израз, който бе научила още като дете), само че кой е чувал четири момчета да ходят едновременно до двете нули?

Щом се укри, първата й мисъл бе да побегне — и то час по-скоро. Сърцето й блъскаше с всичка сила, мускулите й натягаха от адреналин. Озърна се и забеляза онова, на което не бе обърнала внимание докато идваше насам, убедена, че гласовете са на нейните приятели. Отляво разбитите коли стояха съвсем нарядко — не врата до врата, както щеше да е след седмица, малко преди пресата да ги превърне в груби буци от лъскав метал. Преди да се озове тук, неколкократно бе минавала през открито пространство; ако опиташе да отстъпи, пак щеше да се изложи на погледите им и този път можеше да я видят.

А освен това я изпълваше някакво срамно любопитство: какво толкова можеха да вършат?

Боязливо надникна иззад Студебейкъра.

Хенри и Виктор Крис бяха обърнати горе-долу към нея. Патрик Хокстетър клечеше отляво на Хенри. Бълвоча Хъгинс беше с гръб към колите. Тя забеляза, че Бълвоча има извънредно едър, извънредно космат задник и истеричният кикот внезапно забълбука в гърлото й като мехурчета от глътка джинджифилово пиво. Притисна устата си с две ръце и пак се отдръпна зад Студебейкъра, полагайки отчаяни усилия да заглуши смеха.

Трябва да бягаш оттук, Бевърли. Ако те спипат…

Без да сваля длани от устата си, тя се озърна между разбитите коли. Проходът беше широк около три метра, обсипан с искряща мозайка от късчета автомобилно стъкло, консервни кутии и тлъсти бурени. Само да дръннеше нещо, ония можеха да чуят… особено ако загубеха част от живия интерес към странното си занимание. Кръвта й застина като си помисли колко небрежно бе дошла насам. А освен това…

Какво толкова могат да вършат?

Пак надзърна и този път различи повече подробности. Край четиримата се валяха накуп тетрадки и книги — учебници. Значи идваха от лятната занималня, която повечето хлапета наричаха „училище за тъпаци“ или „ужкимско училище“. И тъй като Хенри и Виктор бяха точно насреща, тя можеше да им види ония работи. За пръв път през живота си виждаше оная работа, ако не се броят снимките в една мръсна книжка, която Бренда Ароусмит й показа миналата година, а на тях не се различаваше кой знае какво. Сега Бев забеляза, че оная работа прилича на тръбичка, увиснала между краката. Нещото на Хенри беше малко и голо, но онова на Виктор изглеждаше доста едро и точно над него тъмнееше облаче от косми.

Бил има същото, помисли тя и изведнъж сякаш се изчерви с цялото тяло — от буйния прилив на кръв всичко наоколо се завъртя, като че беше готова да припадне, а в стомаха й се впиха болезнени тръпки. В този миг изпитваше почти същото, което бе изпитал Бен Ханском през последния училищен ден, когато видя как блести позлатената гривничка върху глезена й… само че към сегашното чувство се примесваше непосилен ужас.

Отново се озърна назад. Сега пътеката към спасителното укритие на Пущинака й се струваше много по-дълга. Не смееше да помръдне. Ако знаеха, че им е видяла ония работи, сигурно щяха да я пребият. Може би до смърт.

Изведнъж тя трепна, когато Бълвоча Хъгинс изрева, а Хенри се развика:

— Цял метър! Без майтап, Бълвоч! Беше цял метър! Нали, Вик?

Вик потвърди и всички се разхилиха гърлено като тролове.

Бевърли събра кураж да надзърне иззад разбития Студебейкър.

Патрик Хокстетър се бе надигнал и стоеше полуклекнал, с лице почти под носа на Бауърс. Хенри държеше някакъв лъскав, сребрист предмет. След кратко колебание Бевърли разбра какво е — запалка.

— Нали рече, че ти идвало? — каза Хенри.

— Да, идва — потвърди Патрик. — Ще ти кажа кога. Готви се!… Готви се, идва! Готви… сега!

Хенри щракна запалката. В същия миг се раздаде характерното пращене на солидна пръдня. Този звук не можеше да се сбърка с нищо друго; Бевърли често го бе чувала у дома, особено след пържения боб в събота вечер. Баща й страхотно си падаше по боба. Но когато Патрик пръдна и Хенри щракна запалката, тя видя нещо, от което челюстта й провисна. Над дупето на Патрик сякаш изригна синкав огнен фонтан. Изглеждаше досущ като пламъка на газова горелка.

Момчетата пак се разхилиха като тролове и Бевърли отскочи зад колата, заглушавайки с длани лудешкия си кикот. Смееше се, но не от веселие. Да, беше някак смахнато и забавно, ала смехът се пораждаше най-вече от дълбоко отвращение и своеобразен ужас. Смееше се защото не познаваше друг начин за преодоляване на видяното. Чувството бе свързано с факта, че е видяла ония работи на момчетата, ала не свършваше дотам, това даже не беше най-главното. В края на краищата, тя отдавна знаеше, че всяко момче си има оная работа, както и всяко момиче има по-друга работа; сега догадките просто се потвърждаваха на практика. Но онова, което вършеха, й се струваше толкова странно, толкова нелепо и в същото време изпълнено с толкова убийствена диващина, че въпреки пристъпа на смях тя отчаяно се бореше да запази самообладание.

Престани, помисли тя, сякаш това беше търсеният отговор, престани, ще те чуят, веднага престани, Беви!

Но нямаше сили да престане. Успя само да изключи от смеха гласните си струни, тъй че в шепите й излиташе тихо, задавено пъшкане. Бузите й се изчервиха като зимни ябълки, от очите й капеха сълзи.

— Мама му стара, много боли! — ревна Виктор.

— Четири метра! — изкрещя Хенри. — Пред Бога се кълна, Вик, четири шибани метра! Кълна се в майка си!

— Не ми дреме, ако ще да са били и десет шибани метра! — заяви Виктор. — Подпали ми задника!

Отново прогърмя гърлен смях; продължавайки да се киска задавено зад разбитата кола, Бевърли си спомни един телевизионен филм с Джон Хол. Беше за някакво племе в джунглите, дето има таен ритуал и който го види, бива принесен в жертва на боговете пред грамаден каменен идол. Вместо да я усмири, тази мисъл само засили истеричния пристъп на кикот. Смехът й се превръщаше в поредица от беззвучни писъци. Коремът я болеше непоносимо. По лицето й струяха сълзи.

3.

Ако в този горещ юлски следобед Хенри, Виктор, Бълвоча и Патрик Хокстетър се бяха озовали на сметището, увлечени да си палят пръдните, причината за това се наричаше Рена Дейвънпорт.

Хенри познаваше резултата от консумацията на значителни количества зрял фасул. Навярно този резултат се изразяваше най-добре в една детска песничка, която бе усвоил още на бащиното коляно: Боб, боб, боб, музикален плод! Като го ядеш, много ти е гот! Като ти е гот, правиш пър-пър-пър! Хайде, лапай още, много е добър!

Рена Дейвънпорт навестяваше баща му вече осем години. Беше четиридесетгодишна, дебела и нечистоплътна. Хенри предполагаше, че понякога баща му я чука, макар че не можеше да си представи откъде намира куража да се цапа с такава повлекана.

Фасулът беше най-голямата гордост на Рена; накисваше го в събота вечер и през целия неделен ден го вареше на бавен огън. Хенри нямаше нищо против — важното беше да има с какво да си натъпче корема — но за осем години всяко ястие почва да си губи чара.

А Рена не се задоволяваше да сготви някоя и друга порция; вареше фасула в промишлени количества. Когато пристигаше в събота вечер с раздрънканата си зелена кола (под огледалото като най-невръстният обесник в света се подмяташе гола гумена кукла), на седалката до нея димеше петдесетлитров стоманен варел, пълен догоре с боб. Тримата сядаха да вечерят (на масата Рена неуморно хвалеше готварските си умения, смахнатият Бъч Бауърс глухо сумтеше и обираше соса от чинията си със залък хляб или й казваше да си затваря човката, ако по радиото предаваха бейзбол, а Хенри мълчаливо дъвчеше, зяпаше през прозореца и си мислеше за нещо свое — тъкмо над паница съботен фасул бе съзрял планът му да отрови кучето на Майк Хенлън). На следващата вечер Бъч пак затопляше боба. Във вторник и сряда Хенри си носеше фасула в училище. Към четвъртък или петък вече не можеха да го гледат. Въпреки отворените прозорци и двете спални воняха на застояли пръдни. Бъч сипваше останалия боб в помията и го отнасяше на двете прасета Бип и Боп. В събота Рена задължително довтасваше с още един димящ варел и цялата история започваше отново.

Тази сутрин Хенри бе заделил огромно количество студен фасул и по пладне четиримата се натъпкаха яко в парка, под сянката на един стар бряст. Ядоха до пръсване.

Патрик пръв подхвърли идеята да отидат на сметището, където щеше да е съвсем спокойно в този делничен летен следобед. Още докато бяха на път, бобът успешно започна познатото си действие.

4.

Малко по малко Бевърли се овладя. Знаеше, че трябва да се измъква; въпреки рисковете, отстъплението беше далеч по-безопасно от стоенето тук. Те бяха увлечени в заниманието си и дори да се случеше най-лошото, щеше да има значителна преднина (а в дъното на съзнанието си бе решила, че ако най-страшното се превърне в ужасно, няколко изстрела с прашката могат да вразумят противника).

Канеше се да пропълзи назад, когато Виктор каза:

— Трябва да се прибирам, Хенри. Баща ми иска днес следобед да съм на нивата, ще берем царевица.

— Майната му — рече Хенри. — Няма да умре без теб.

— Да, ама и без туй е побеснял. Заради историята от онзи ден.

— Да му го начукам, като не разбира от майтап.

Бевърли се вслуша по-внимателно, защото подозираше, че разговарят за счупената ръка на Еди.

— Не, трябва да се прибирам.

— Май го боли задникът — подметна Патрик.

— Я си затваряй устата, скапаняк — сряза го Виктор. — Че ако взема аз да ти я затворя…

— И аз трябва да си вървя — обади се Бълвоча.

— Царевица ли ще береш с баща си? — ядно запита Хенри. В неговите представи това навярно минаваше за шега; бащата на Бълвоча беше починал.

— Не. Обаче си намерих работа, разнасям списание „Седмичен купувач“. До довечера трябва да свърша.

— Какъв е тоя лайнарски купувач? — запита Хенри, вече не само сърдит, но и разтревожен.

— Това е работа — търпеливо обясни Бълвоча. — Припечелвам пари.

Хенри изсумтя презрително и Бевърли пак се осмели да надникне иззад колата. Виктор и Бълвоча закопчаваха коланите си. Хенри и Патрик продължаваха да клечат със смъкнати гащи. Запалката блестеше между пръстите на Хенри.

— Обаче тебе не те е шубе, нали? — запита Хенри.

— Хич даже — каза Патрик.

— Не си ли зает с царевица или някаква друга путкинска работа?

— Хич даже — повтори Патрик.

— Ами… — неуверено рече Бълвоча, — довиждане, Хенри.

— Добре де — отвърна Хенри и плю край грубите селски обувки на Бълвоча.

Вик и Бълвоча поеха към двете редици смачкани коли… към Студебейкъра, зад който се криеше Бевърли. Отначало тя нямаше сили да стори друго, освен да се свие, вцепенена като изплашен заек. После тихо пристъпи наляво от Студебейкъра и се вмъкна в процепа между него и някакъв очукан Форд без врати. За момент спря там и се озърна, чувайки наближаващите им стъпки. Устата й бе пресъхнала като памук, по гърба й се стичаха парещи струйки пот; част от съзнанието й тъпо се питаше как ли ще изглежда в гипс като Еди с подписите на всички Неудачници. После се хвърли в кабината на Форда. Сгуши се долу, като се мъчеше да потъне в мръсното килимче на пода. Вътре беше непоносимо горещо и тегнеше толкова плътен мирис на прах, прогнила тапицерия и миши изпражнения, че само с отчаяни усилия се удържа да не кихне. Чу как Бълвоча и Виктор минаха съвсем наблизо, увлечени в тих разговор. Стъпките им бавно затихнаха.

Бевърли тихичко кихна в шепи, после още веднъж и още веднъж.

Навярно вече можеше внимателно да се оттегли. Най-добрият маршрут беше покрай волана, после през задната седалка и навън. Мислеше, че ще може да го направи, но засега бе останала без кураж след потресението от риска да бъде разкрита. В кабината на Форда се чувствуваше по-сигурна. А може би подир Виктор и Бълвоча скоро щяха да си тръгнат и другите двама. Тогава щеше да се върне при къщичката. Вече нямаше настроение за тренировки.

А освен това й се пишкаше.

Хайде де, помисли тя. Хайде, по-скоро се махайте, побързайте, МОЛЯ ВИ!

След малко чу Патрик да крещи едновременно от смях и болка.

— Два метра! — изрева Хенри. — Мама му стара, същинска бензинова лампа! Бога ми!

Настана тишина. По гърба й се стичаше пот. Слънцето я напичаше изотзад през напуканото стъкло на Форда. Болезнената тежест в мехура й се засилваше.

Хенри ревна толкова гръмко, че Бевърли, която бе взела да задрямва въпреки неудобната поза, едва не изпищя.

— Дявол да те вземе, Хокстетър! Опърли ми задника! Какво правиш с тая запалка?

— Три метра — изкиска се Патрик (самият му глас накара Бевърли да изтръпне от погнуса, като че бе видяла червей в салатата си). — Три метра и нито сантиметър по-малко, Хенри. Яркосин. Три метра и нито сантиметър по-малко. Бога ми!

— Дай ми я — изръмжа Хенри.

Хайде бе, простаци, хайде, вървете, махайте се!

След малко Патрик заговори отново с глух, едва доловим глас. Ако в жаркия следобед бе полъхнал и най-слаб ветрец, Бевърли навярно нямаше да чуе нищо.

— Дай да ти покажа нещо — каза Патрик.

— Какво? — запита Хенри.

— Нещо. — Патрик помълча. — Хубаво е.

— Какво? — повтори Хенри.

После настана тишина.

Не искам да гледам, не искам да виждам какво правят сега, освен това може да ме забележат, даже сигурно ще ме забележат, защото за днес вече си изчерпа всичкия късмет, момиченце. Тъй че кротувай тук и недей да надничаш…

Но любопитството беше по-силно от здравия разум. В това мълчание имаше нещо странно и малко зловещо. Тя надигна глава сантиметър по сантиметър, докато успя да надникне през прашното напукано стъкло на Форда. Нямаше опасност да я забележат; двете момчета бяха изцяло погълнати от онова, което вършеше Патрик. Бевърли не разбираше какво вижда, но знаеше, че е мръсно… пък и какво друго да очаква от Патрик, който беше толкова смахнат.

Патрик бе пъхнал едната си ръка между бедрата на Хенри, а другата — между своите. С едната ръка леко галеше онова на Хенри; с другата търкаше своето. Всъщност не го търкаше — някак го… изстискваше, изтегляше го, после го пускаше да отскочи назад.

Ама какво прави? — слисано се запита Бевърли.

Не знаеше със сигурност, но това я плашеше. Не помнеше да е изпитвала такъв страх откакто кръвта бликна през канала на мивката и опръска цялата баня. От дъното на душата й някакъв стреснат глас крещеше, че ако разберат какво е видяла, двамата не само ще я смажат от бой, а сигурно ще я убият.

И все пак не можеше да откъсне очи от тях.

Видя, че нещото на Патрик е станало малко по-дълго, обаче продължава да виси между краката му като умряла змия. Но онова на Хенри бе пораснало невероятно. Стърчеше вдървено нагоре, почти докосвайки пъпа му. Ръката на Патрик се плъзгаше нагоре-надолу, нагоре-надолу, ту спираше, за да стисне малко по-силно, ту гъделичкаше странната, тежка торбичка под оная работа на Хенри.

Това са му топките, помисли Бевърли. Значи момчетата трябва да ги мъкнат през цялото време? Божичко, на тяхно място бих откачила! А после някаква друга част от съзнанието й прошепна: И Бил ги има. Неволно си представи как ги докосва, как ги поема в шепа, как опипва меката плът… и отново се изчерви до кръв, усещайки мощния прилив на предишната гореща вълна.

Хенри гледаше ръката на Патрик като хипнотизиран. На каменистия сипей до него забравената запалка лъщеше под следобедното слънце.

— Искаш ли да го лапна? — запита Патрик и се усмихна с дебелите си, месести устни.

Хенри сякаш се стресна от сън.

— Ъ?

— Ако искаш, ще го лапна. Нямам нищо про…

Хенри замахна с полусвит юмрук. Патрик се просна на земята. Главата му глухо изкънтя върху чакъла. Бевърли мигом приклекна, стиснала зъби, за да заглуши тихия, жален стон, а сърцето й яростно блъскаше в гърдите. След като повали Патрик, Хенри се бе завъртял и погледите им сякаш се срещнаха за миг, преди тя да се свие на топка край изкъртения волан.

Моля Ти се, Боже, той гледаше срещу слънцето. Моля Ти се, Боже, съжалявам, че надничах. Моля Ти се, Боже.

Настана непоносима, мъчителна тишина. Бялата й блуза лепнеше от пот. По загорелите й ръце искряха бисерни капки пот. Пикочният й мехур тръпнеше болезнено. Усещаше, че съвсем скоро ще подмокри гащичките. Очакваше всеки миг през изкъртената врата на Форда да надникне яростното, безумно лице на Хенри. Беше сигурна в това — как можеше да не я забележи? Щеше да я измъкне навън и да я пребие. Щеше…

Ненадейно й хрумна една още по-страшна мисъл и тя поднови болезнените усилия да запази гащичките си сухи. Ами ако Хенри й стори нещо с онова? Ами ако поиска да й го вкара някъде? Тя изведнъж разбра къде трябва да се вкара; знанието сякаш изникна в съзнанието й наготово. Помисли, че сигурно ще полудее, ако Хенри опита да й вкара онова.

Не, Господи, не, моля Те, нека не ме е видял, няма да му позволиш, нали?

После Хенри заговори и тя осъзна с нарастващ ужас, че гласът звучи нейде съвсем наблизо.

— Не ми минават тия педалски номера.

Отдалече долетя гласът на Патрик:

— Хареса ти.

— Не ми хареса! — изкрещя Хенри. — Само да кажеш на някого, ще те убия, педераст скапан!

— Беше се надървил — каза Патрик. По гласа му личеше, че се усмихва. Въпреки целия си страх от Хенри Бауърс, Бевърли не се учуди. Патрик беше луд, може би по-луд и от Хенри, а когато човек е толкова луд, вече нищо не го плаши. — Видях те.

По чакъла захрущяха стъпки — все по-близо и по-близо. Изцъклена от страх, Бевърли надигна очи. През прашното стъкло зърна тила на Хенри. В момента той гледаше към Патрик, но ако се обърнеше…

— Ако кажеш на някого, аз пък ще кажа, че го духаш — закани се Хенри. — После ще те убия.

— Не ме плашиш, Хенри — изкиска се Патрик. — Обаче ако ми дадеш един долар, може и да не кажа.

Хенри неспокойно пристъпи от крак на крак. Леко се извъртя; сега Бевърли виждаше не само тила, но и част от профила му. Моля Те, Боже, моля Те, трескаво мислеше тя, а тръпките в препълнения й мехур се засилваха.

— Ако кажеш — глухо и заплашително изрече Хенри, — аз ще кажа какво правиш с котките. И с кучетата. Ще им кажа за хладилника. Знаеш ли какво ще стане, Хокстетър? Ще дойдат и ще те приберат в най-шибаната лудница.

Патрик мълчеше.

Хенри почука с пръсти по предния капак на Форда, в който се криеше Бевърли.

— Чу ли ме?

— Чух те. — Сега гласът на Патрик звучеше унило. Унило и малко стреснато. После той избухна. — Хареса ти! Беше се надървил! По-надървена патка не съм виждал!

— Да де, сигурно доста си ги виждал, дупедавец шибан. Само да не забравиш какво ти рекох за хладилника. За твоя хладилник. И ако пак те видя да се навърташ насам, ще ти спраскам тиквата.

Патрик продължаваше да мълчи.

Хенри си тръгна. Бевърли извърна глава и го видя да минава отляво на Форда. Ако беше погледнал поне мъничко настрани, щеше да я види. Но той не погледна. След миг тя го чу как се отдалечава по дирите на Виктор и Бълвоча.

Оставаше само Патрик.

Бевърли търпеливо зачака, но нищо не се случи. Минаха пет безкрайни минути. Вече трябваше да се изпишка на всяка цена. Щеше да издържи още не повече от две-три минути. А най-много я тревожеше това, че не знаеше със сигурност къде е Патрик.

Тя отново надникна през стъклото и го видя да седи на същото място. Хенри си беше забравил запалката. Патрик бе прибрал учебниците в брезентова торба и я бе преметнал през врата си като първолак, но гащите му още висяха около глезените. Играеше си със запалката. Щракваше колелцето и отвътре бликваше пламъче, почти невидимо в яркия летен ден. После затваряше капачето и подхващаше отново. Беше като хипнотизиран. Устните му се подуваха и от ъгълчето им слизаше към брадата алена вадичка. Той сякаш не обръщаше внимание на това и Бевърли пак изтръпна от погнуса. Патрик наистина беше луд; никога през живота си не бе искала толкова отчаяно да избяга от някого.

С бавни, извънредно предпазливи движения, тя отстъпи назад и се промъкна под изкривения волан. Стъпи на земята и пропълзя зад Форда. После бързо побягна натам, откъдето бе дошла. Когато навлезе сред боровете зад старите коли, тя се озърна през рамо. Не видя никого. Сметището дремеше на припек. Тя с облекчение усети как напрежението отпуска железните си обръчи около гърдите и стомаха й, оставяйки само непоносимото желание да се изпишка.

Изтича още малко по пътеката и скочи в храстите отдясно. Преди вейките да се затворят зад гърба й, тя вече бе смъкнала шортите. С бърз поглед се увери, че наоколо няма отровен бръшлян, после клекна, като се придържаше за жилавото стъбло на някакъв храст.

Докато вдигаше шортите си, Бевърли чу как по пътеката откъм бунището се задават стъпки. През храстите видя само част от джинси и избеляла ученическа риза. Беше Патрик. Тя се приведе, очаквайки той да отмине към Канзас стрийт. Сега беше много по-спокойна. Имаше добро укритие, не й се пишкаше, а Патрик се бе зареял в своя смахнат вътрешен мир. Щеше да го изчака малко, после щеше да се върне към къщичката.

Но Патрик не отмина. Спря на пътеката почти точно срещу нея и се вторачи в ръждивия хладилник.

Бевърли можеше да го наблюдава през една естествена пролука в храстите, почти без риск да бъде открита. След като се бе облекчила, тя откри, че отново я обзема любопитство — а дори и да я видеше Патрик, беше уверена, че лесно ще му избяга. Макар и не чак толкова дебел колкото Бен, той беше отпуснат. За всеки случай Бевърли измъкна прашката и прехвърли десетина стоманени топчета в джобчето на избелялата си блуза. Луд или не, дори Патрик Хокстетър набързо щеше да загуби всякакви мераци след една сачма по коляното.

Сега тя си спомняше за хладилника. Из сметището се валяха сума ти стари хладилници, но изведнъж й хрумна, че не е виждала друг такъв — Манди Фейзио обезопасяваше всички останали като изтръгваше с клещи бравите им или направо смъкваше вратичките.

Патрик започна да тананика и да се люшка напред-назад пред вехтия ръждив хладилник. По гърба на Бевърли плъзнаха нови тръпки. Той напомняше някакъв тип от филм на ужасите, който се мъчи да призове мъртвец от гроба.

Какво си е наумил?

Но ако знаеше какво си е наумил и какво ще се случи, когато Патрик привърши тайния си ритуал и отвори ръждивата врата на изхвърления хладилник… ако знаеше всичко това, тя щеше да побегне с всичка сила още сега.

5.

Никой — дори и Майк Хенлън — нямаше ни най-малка представа колко луд беше в действителност Патрик Хокстетър. Той беше дванайсетгодишен и баща му търгуваше с бои. Майка му беше ревностна католичка и щеше да умре от рак на гърдата през 1962, четири години след като Патрик бе погълнат от от мрачното създание, обитаващо подземията на Дери. Макар че според тестовете за интелигентност се нареждаше в долната граница на нормалното, Патрик вече бе повтарял два класа — първи и трети. Тази година ходеше на лятно училище, за да не остане в пети. Учителите го смятаха за немарлив (неколцина от тях бяха записвали това мнение в шестте оскъдни реда на бележника, отделени за БЕЛЕЖКИ НА УЧИТЕЛЯ) и някак заплашителен (това не записваха — чувството бе толкова смътно и разлято, че не можеше да се изрази в шестдесет, камо ли в шест реда). Ако беше роден десет години по-късно, училищният психолог би могъл да го насочи към детски психиатър, който на свой ред навярно би осъзнал (или не би осъзнал; Патрик беше далеч по-хитър, отколкото подсказваха мизерните резултати от тестовете) какви ужасяващи бездни се крият зад кръглото бледо лице.

Той беше социопат, а през онзи горещ юли на 1958 година може би окончателно се превръщаше в психопат. Не си спомняше някога да е вярвал, че другите хора — или каквито и да било живи твари — са „истински“. Смяташе себе си за реално същество, може би единствено в цялата вселена, но далеч не бе убеден, че това го прави „истински“. Не изпитваше пълноценни чувства за болка и страдание (типичен пример бе неговото безразличие към удара на Хенри). Но макар да считаше реалността за съвършено безсмислено понятие, Патрик отлично разбираше думата „правила“. Всичките му учителки го смятаха за не съвсем нормално дете (както мисис Уимс в трети клас, така и мисис Дъглас в пети знаеше за кутията с умрели мухи; и двете осъзнаваха какво може да значи това, обаче всяка от тях си имаше грижи и проблеми с поне още двадесетина ученици), но никога не го бяха уличавали в сериозни нарушения на дисциплината. На контролните му се случваше да предава листа празен — или украсен с голяма, грижливо изписана въпросителна — и мисис Дъглас бе открила, че трябва да го държи настрани от момичетата, защото имаше твърде палави пръсти, но иначе беше кротък, толкова кротък, че понякога заприличваше на грамадна буца глина, оформена в грубо подобие на момче. Лесно им бе да не обръщат внимание на този кротичък Патрик, когато си имаха купища неприятности с момчета като Хенри Бауърс и Виктор Крис — брутални, избухливи бунтари, които обираха джобните пари на децата или при пръв удобен случай с радост унищожаваха училищната собственост — и момичета като печално известната съименница на Елизабет Тейлър, която беше епилептичка, оскъдните й мозъчни клетки работеха само от време на време и учителките полагаха големи усилия да я убедят, че не бива да се съблича в междучасието, за да покаже новите си гащички. С други думи, Общинската прогимназия беше типичен продукт на образователния карнавал — цирк с толкова много арени, че самият Пениуайз би минал незабелязано. Разбира се, нито един от учителите на Патрик (както, впрочем, и родителите му) не подозираше, че на петгодишна възраст той е убил братчето си Ейвъри.

Патрик не бе доволен, когато майка му се завърна от болницата с Ейвъри. Нямаше нищо против (поне така си каза отначало) родителите му да си имат две, пет или петдесет хлапета, стига тия хлапета да не засягат личния му живот. Но откри, че Ейвъри го засяга твърде сериозно. Почнаха да го хранят по-късно. Нощем бебето плачеше и му пречеше да спи. Родителите му сякаш по цял ден висяха над люлката и често се оказваше невъзможно да привлече вниманието им. Патрик изпита един от малкото пристъпи на страх в своя живот. Хрумна му, че след като него, Патрик, го бяха донесли от болницата и беше „истински“, то и Ейвъри можеше да е „истински“. След време Ейвъри щеше да порасне, да проходи и да проговори, а това стигаше, за да носи на татко от верандата новия брой на „Дери нюз“ и да подава на мама тавичките за кейк. Току-виж тогава им хрумнало да се отърват от Патрик. Не се боеше, че ще обичат Ейвъри повече (макар да смяташе, че наистина е така и навярно имаше право). Интересуваше го: а) че откакто пристигна Ейвъри, правилата се нарушават и променят; б) че Ейвъри може да се окаже „истински“; и в) че може да се отърват от него в полза на Ейвъри.

Един ден Патрик влезе в стаята на Ейвъри около два и половина следобед, малко след като училищният автобус го докара от забавачницата. Беше през януари. Навън започваше да прехвърча сняг. Откъм парка Маккарън налиташе бурен вятър и громолеше по заледените стъкла на горния етаж. Майка му дремеше в спалнята; Ейвъри бе плакал цяла нощ. Баща му беше на работа. Ейвъри спеше по корем, с извърната настрани главичка.

Без никакво изражение върху кръглата си физиономия, Патрик извъртя главата на бебето и притисна лицето му към възглавницата. Ейвъри изсумтя и върна глава в предишното положение. Патрик го гледаше и размишляваше, а снегът по жълтите му ботушки бавно се топеше и мокреше пода. Минаха може би пет минути (Патрик не се отличаваше с особено пъргава мисъл), после той пак завъртя главата на Ейвъри към възглавницата и я задържа там. Бебето се се задърпа под ръката му, опита да се бори. Но движенията му бяха слаби. Патрик го пусна. Ейвъри пак изви глава настрани, проплака носово и продължи да спи. Бурните пориви на вятъра разтърсваха прозорците. Патрик зачака да види дали тихото проплакване ще събуди майка му. Не я събуди.

Сега го обливаше върховна възбуда. Сякаш за пръв път светът се очертаваше пред него съвършено отчетливо. Емоционалните му способности бяха дълбоко дефектни и в тия кратки мигове той се почувствува като абсолютен далтонист, комуто са инжектирали лекарство, даряващо за броени минути способността да се различават цветовете… или като наркоман, който изпитва нормални усещания само в краткия отрязък от време преди дрогата да изстреля мозъка му към безкрая. Сблъскваше се с нещо ново. Не бе подозирал, че то съществува.

Съвсем лекичко извъртя лицето на Ейвъри към възглавницата. Този път не го пусна, когато опита да се изтръгне. Напротив, притисна лицето му още по-надолу. Сега бебето надаваше упорит приглушен рев и Патрик разбра, че е будно. Мина му смътната мисъл, че ако престане, Ейвъри може да се оплаче на мама. Продължи да натиска. Бебето се дърпаше. Патрик натискаше. Бебето пръдна. Движенията му отслабваха. Патрик натискаше упорито. Най-сетне Ейвъри се отпусна неподвижно. Патрик го държа още пет минути, усещайки как възбудата прелива през върха и бавно започва да гасне; ефектът от инжекцията се разсейваше и светът пак ставаше сив, наркотичният транс потъваше в познатата полудрямка.

Патрик слезе долу и седна да похапне курабийки с чаша мляко. Половин час по-късно майка му влезе в кухнята и каза, че даже не го е чула да се прибира, била толкова уморена (вече няма да си уморена, мамо, помисли Патрик, не се бой, аз оправих нещата). Тя седна до него, взе си от курабийките и попита как е било в забавачницата. Патрик каза, че е било много добре, после й показа картинката си — къща и дърво. Листът беше покрит с безсмислени криви драскулки в черно и кафяво. Майка му каза, че е много красиво. Патрик носеше всеки ден едни и същи черно-кафяви драскулки. Веднъж казваше, че е нарисувал пуйка, друг път ги наричаше коледна елха или момче. Майка му винаги казваше, че са много красиви… но понякога тревогата потрепваше дълбоко в душата й — толкова дълбоко, че тя самата едва я усещаше. Имаше нещо плашещо в мрачната неизменност на широките черно-кафяви криволици.

Тя откри смъртта на Ейвъри едва около пет часа; дотогава просто бе предполагала, че бебето спи малко по-дълго от друг път. Междувременно Патрик седна пред седеминчовия телевизор да гледа „Рицар Зайо“ и продължи да гледа през цялото време на последвалата паника. Беше започнала поредната серия на „Железни птици“, когато дотърча съседката мисис Хенли (майка му с писъци държеше мъртвото бебешко телце на отворената кухненска врата, вярвайки сляпо, че хладният въздух може да го съживи; на Патрик му стана студено и той отиде да си вземе пуловер от гардероба). Когато мистър Хокстетър се върна от работа, по телевизията даваха любимия сериал на Бен Ханском, „Пътен патрул“. Докато пристигне докторът, вече бе започнал „Фантастичен театър“ с Труман Брадли в главната роля. „Кой знае колко ли странни тайни крие вселената?“ — разсъждаваше Труман Брадли, докато обезумялата майка крещеше и се мяташе в прегръдките на съпруга си. Докторът забеляза дълбокото спокойствие и безметежния поглед на Патрик. Реши, че момчето е изпаднало в шок и го накара да глътне хапче. Патрик не възрази.

Диагнозата гласеше: бебешка смърт от задушаване. След години подобно нещастие би предизвикало недоумение, биха излезли наяве отклоненията от обичайния синдром на смъртност при кърмачетата. Но по онова време хората просто регистрираха фактите и погребваха бебетата. Патрик установи със задоволство, че щом нещата се уталожиха, храненето му отново стана редовно.

Сред безумието на онзи късен следобед — хората с трясък нахълтваха и изтичваха навън, лампата на линейката хвърляше по стените трепетни червени отблясъци, мисис Хокстетър пищеше, стенеше и не приемаше никакви утешения — само бащата на Патрик мина на косъм от истината. Двадесетина минути след изнасянето на трупчето той стоеше тъпо край празната люлка, просто стоеше и още не можеше да повярва, че всичко е станало наистина. Наведе глава и видя върху дъсчения под две следи. Бяха оставени от топящия се сняг по жълтите гумени ботушки на Патрик. Гледаше ги и в съзнанието му за миг се надигна задрямала мисъл като отровен газ от дълбините на изоставена мина. Пред очите му започна да се оформя образ. Но преди образът да се проясни, той изскочи от стаята и затръшна вратата с такава сила, че рамката се пропука.

Не запита Патрик за нищо.

Патрик не повтори тази постъпка, макар че навярно би я повторил при удобни обстоятелства. Не изпитваше вина, не страдаше от кошмари. След време обаче осъзна какви биха били последиците, ако някой бе открил истината. Имаше правила. Можеше да те сполети нещо неприятно, ако не се придържаш към тях… или ако те хванат в нарушение. Можеше да попаднеш в затвора и даже на електрическия стол.

Но споменът за възбудата — за усещането на цветове и чувства — просто бе прекалено могъщ и вълшебен, за да се откаже докрай от него. Патрик започна да убива мухи. Отначало ги мачкаше с мамината мухобойка; след време установи, че пластмасовата линийка върши по-добра работа. Откри и радостите на мухоловката. Дългата лепкава ивица можеше да се купи за два цента от магазина на Костело авеню и понякога Патрик стоеше по цели часове в гаража, гледайки със зяпнала уста как мухите кацат, а сетне подхващат безнадеждна борба за свобода. В мътните му очи блестеше оная скъпоценна възбуда, по кръглото му лице и възпълното тяло се стичаха ручейчета пот. Патрик убиваше и бръмбари, но предпочиташе да ги хване живи. Често открадваше от маминия игленик дълга губерка, нанизваше бръмбара върху нея и сядаше с кръстосани крака в градината да го гледа как умира. В тия моменти по лицето му плъзваше изражение на момче, което чете много увлекателна книга. Веднъж той откри прегазена котка, агонизираща в канавката на Долна главна улица. Седна и се загледа в нея, докато една старица, която метеше тротоара пред къщи, го забеляза как подмята с крак смачканата, мяукаща животинка. Жената дотича и го запердаши с метлата. Да си бягаш у дома! — крещеше тя. Луд ли си или що? Патрик си тръгна. Не се сърдеше на старицата. Просто го бяха хванали да нарушава правилата.

А миналата година (по онова време нито Майк Хенлън, нито някой от другите би се учудил, ако можеше да узнае, че е било точно в деня, когато загина Джордж Денброу) Патрик откри ръждивия хладилник „Амана“ — един от най-едрите боклукоиди в пояса около сметището.

Също като Бев, той бе чувал предупрежденията, че тия захвърлени машинарии били много опасни и че всяка година еди колко си милиона тъпи хлапетии пукясвали вътре. Патрик дълго стоя тъпо загледан в хладилника, опипвайки разсеяно слабините си през джоба. Възбудата се завръщаше, по-силна от всеки друг път, ако не се брои онзи единствен случай, когато видя сметката на Ейвъри. Възбудата се завръщаше, защото сред ледената, изпепелена пустош на своето съзнание Патрик Хокстетър бе срещнал идея.

Една седмица по-късно семейство Люс, което живееше три къщи по-долу от дома на Хокстетър, откри изчезването на домашния любимец Боби. Дни наред децата дириха котето си из околните храсталаци. Даже събраха пари за обява в „Дери нюз“. Но обявата не помогна. А и да бяха видели през онзи ден как Патрик мъкне кашона, по-прегърбен от друг път във вмирисаното на нафталин зимно яке (почти веднага след наводнението през есента на 1957 година бе налетял свиреп студ), нямаше да помислят нищо лошо за това.

Около седмица преди Деня на благодарността изчезна малкият кокер-шпаньол на семейство Енгстрьом, живеещо на другата улица, почти точно зад къщата на Хокстетър. През следващите седем-осем месеца доста семейства се лишиха от кучета и котки — естествено, всички бяха попаднали в ръцете на Патрик заедно с още десетина безпородни твари, бродещи из Дяволския декар.

Той затваряше жертвите една по една в ръждивия хладилник край сметището. При всяко донасяне на нова животинка сърцето му бясно подскачаше в гърдите, а просълзените му очи пламтяха от възбуда — очакваше да открие, че Манди Фейзио е разбил бравата или пантите с големия си чук. Но Манди нито веднъж не се приближи до хладилника. Може би изобщо не подозираше за него, а може би го отпъждаше волята на Патрик… или някаква друга сила.

Кокерът на Енгстрьом издържа най-дълго. Въпреки лютия студ, той все още бе жив при третото от ежедневните посещения на Патрик, макар да бе загубил цялата си предишна игривост (отначало палето буйно размахваше опашка и лижеше ръцете му, докато Патрик го вадеше от кашона и отваряше вратата на хладилника). На втория ден проклетото псе едва не избяга. Патрик трябваше да го гони чак до сметището, преди да се вкопчи с плонж в задния му крак. Палето ухапа врага с острите си зъбки. Патрик не се разсърди. Въпреки раните, той отмъкна кокера до хладилника и го пъхна вътре. Докато вършеше това, пенисът му се бе втвърдил. Често ставаше така.

На третия ден кучето пак опита да избяга, но се движеше прекалено бавно. Патрик го натъпка обратно, затръшна вратата на хладилника и я подпря с гръб. Чуваше как отвътре палето драска с нокти. „Добро кученце — каза Патрик Хокстетър. Беше премрежил очи и дишаше ускорено. — Браво, добро кученце.“ На четвъртия ден кучето само извъртя очи към открехнатата врата, през която надничаше лицето на Патрик. Ребрата му подскачаха бързо и немощно. Когато се върна на следващия ден, Патрик завари кокера мъртъв, с корица замръзнала пяна по муцуната. Пяната приличаше на кокосов сладолед и Патрик дълго се смя, докато мъкнеше вкочаненото тяло от хладилника към храстите.

Със затоплянето на времето потокът от жертви (в редките случаи, когато се замисляше за тях, Патрик ги наричаше „опитни животни“) започна да оредява. Въпреки своите съмнения в реалността, той беше надарен с добре развит инстинкт за самосъхранение и превъзходна интуиция. Подозираше, че го подозират. Не знаеше от кого да се пази. От мистър Енгстрьом? Може би. Веднъж през пролетта мистър Енгстрьом срещна Патрик в магазина и го изгледа замислено. Патрик беше дошъл за хляб, а мистър Енгстрьом си купуваше цигари. Мисис Джоузефс? Може би. Тя често седеше край прозореца с далекоглед в ръка и според мисис Хокстетър „си вреше носа навсякъде“. Мистър Жакюбоа, който беше наслагал върху колата си лепенки на Дружеството за защита на животните? Мистър Нел? Някой друг? Патрик не знаеше, но интуицията му подсказваше, че го подозират, а той никога не спореше с интуицията. Трябваше да се ограничи с няколко бродещи животинки, хванати сред порутените кръчми на Дяволския декар, като подбираше само ония които изглеждаха измършавели и болни.

Ала откри, че хладилникът край сметището е придобил удивителна власт над него. Започна да го рисува, когато му ставаше скучно в час. Понякога го сънуваше и в сънищата му хладилникът беше висок над двадесет метра — белоснежна гробница, величествен заскрежен храм под хладните лунни лъчи. В тия видения титаничната врата се открехваше и той съзираше вътре огромни втренчени очи. Събуждаше се облян в студена пот, но нямаше сили да се откаже докрай от радостите на хладилника.

Днес най-сетне бе открил кой го подозира. Бауърс. Фактът, че Хенри Бауърс държи в ръцете си тайната на смъртоносния хладилник, тласна Патрик толкова близо до паниката, колкото изобщо можеше да я изпита. Тоест, не твърде близо, но все пак това чувство — не страх в истинския смисъл на думата, а по-скоро душевен смут — му се струваше досадно и потискащо. Хенри знаеше. Знаеше, че понякога Патрик нарушава правилата.

Последната му жертва беше един гълъб, намерен преди два дни на Джаксън стрийт. Гълъбът беше блъснат от кола и не можеше да лети. Патрик изтича да вземе кашона от гаража и пъхна птицата вътре. Гълъбът го накълва по ръката, оставяйки плитки кървави дупчици. Патрик не му се сърдеше. Когато след ден надникна в хладилника, гълъбът бе умрял, но Патрик не изхвърли трупа. Сега, след заплахата на Хенри, той реши час по-скоро да се отърве от мъртвата птица. Може би даже щеше да донесе кофа и парцал, за да измие хладилника. Не миришеше особено приятно. Ако Хенри го издадеше, мистър Нел беше способен да провери и да заподозре, че вътре е умряло някакво животно — или дори няколко животни.

Ако той каже, помисли Патрик, докато стоеше сред боровете и се взираше в ръждясалия хладилник, аз пък ще кажа кой счупи ръката на Еди Каспбрак. Разбира се, полицията отдавна знаеше, обаче нямаха доказателства, защото и четиримата заявиха, че цял ден са играли у Хенри, а смахнатият Бъч Бауърс потвърди. Ама издаде ли ме, и аз ще го издам. Танто за танто.

Е, това нямаше значение. Сега трябваше най-напред да се отърве от птицата. Щеше да остави хладилника отворен, а после щеше да се върне с кофа и парцал. Добре.

Патрик отвори вратата на хладилника, за да срещне собствената си смърт.

Отначало той бе само озадачен, неспособен да осъзнае какво вижда. Гледката му се стори съвършено безсмислена. Липсваше й контекст. Патрик просто стоеше, килнал глава настрани, и гледаше с разширени очи.

От гълъба не бе останало нищо освен гол скелет върху купчинка парцалива перушина. По костите нямаше и късче плът. А наоколо — по вътрешните стени на хладилника, под камерата, под решетестите лавици — провисваха десетки предмети с цвят на плът, напомнящи дебели макарони. Патрик видя, че те потрепват като разлюляни от вятъра. Само че нямаше никакъв вятър. Той се навъси.

Внезапно един от странните макарони разпери ципести криле. Още преди Патрик да осъзнае факта, предметът прекоси разстоянието от хладилника до лявата му ръка. Раздаде се мляскащ звук. За миг Патрик усети парване. Топлината изчезна и ръката му пак си беше както преди… но кожата на бледата макаронена гадина отначало порозовя, сетне с потресаваща бързина придоби пурпурен цвят.

Макар че Патрик не се боеше от нищо в общоприетия смисъл на думата (трудно е да се боиш от неща, които не са „истински“), имаше поне една твар, която го изпълваше със страх и ненавист. На седемгодишна възраст в един топъл августовски ден бе излязъл от езерото Брюстър с четири-пет пиявици, полепнали по корема и краката му. Докато баща му ги отлепваше, Патрик пресипна от рев.

В пристъп на гибелно вдъхновение той осъзна, че това са някакви невиждани летящи пиявици. Бяха нахлули в неговия хладилник.

Патрик нададе писък и заудря гадината. Ужасната твар се бе издула почти колкото топка за тенис. При третия удар се пръсна с отвратително хрущене. Кръвта — собствената му кръв — го опръска от китката до лакътя, но безоката пихтиеста глава не помръдна. Донякъде напомняше птича глава, завършваща с нещо като човка, само че не плоска или заострена; беше издължена и тъпа като хоботчето на комар. И този хобот потъваше в ръката на Патрик.

Продължавайки да пищи, той стисна с пръсти сплесканото създание и го дръпна. Хоботчето се изтръгна с лекота, последвано от рядко фонтанче кръв и някаква жълтеникавобяла течност, подобна на гной. Върху ръката на Патрик остана безболезнена дупка с размерите на монета от десет цента.

А гадината в пръстите му, макар и разкъсана, продължаваше да се гърчи, да мърда, да търси.

Патрик я захвърли, обърна се… и докато посягаше с треперещи пръсти към ръждивата дръжка на хладилника, отвътре се посипаха нови твари. Накацаха по ръцете, по китките, по шията. Една се лепна на челото му. Когато надигна ръка да я откъсне, Патрик видя, че още четири треперят ситно-ситно върху китката му, розовеят, почервеняват.

Не усещаше болка… но усещаше някакво ужасяващо изцеждане. Крещейки, подскачайки, блъскайки по врата и главата си с облепени от пиявици ръце, Патрик Хокстетър бръщолевеше мислено: Не са истински, всичко е само лош сън, не бой се, не са истински, нищо не е истинско…

Но бликащата от смазаните пиявици кръв изглеждаше съвсем истинска, бръмченето на крилцата им изглеждаше съвсем истинско… и собственият му ужас също изглеждаше истински.

Една пиявица хлътна под ризата и се лепна за гърдите му. Докато трескаво бъхтеше с юмрук и гледаше как по плата се разлива кърваво петно, друга кацна на дясното му око. Патрик стисна клепачи, но това не помогна; в мимолетно жарко избухване хоботчето прониза кожата и засмука очната течност. Той усети как окото му хлътва и пак закрещя. Друга пиявица нахлу в зиналата му уста и се срасна с езика.

Всичко ставаше почти без болка.

Залитайки, размахвайки ръце, Патрик се запрепъва по пътеката към разбитите коли. Паразитите го облепваха отвсякъде. Някои се пресищаха и избухваха като балони; при това най-едрите опръскваха Патрик с почти четвърт литър от собствената му топла кръв. Пиявицата в устата бавно се издуваше и той разчекна челюстите си до предел, защото в главата му бе останала само една свързана мисъл — че тя не бива да се пръсне там; не бива, не бива.

Ала стана точно това. Патрик избълва чудовищна струя кръв, размесена с парчета от плътта на паразита. Продължавайки да крещи, той рухна на каменистата земя и почна да се премята. Постепенно собственият му глас ставаше все по-далечен и глух.

Малко преди да загуби съзнание, той видя как иззад последната смачкана кола излиза някаква смътна фигура. Отначало Патрик помисли, че това е човек, може би Манди Фейзио и сега всичко ще бъде наред. Но когато фигурата наближи, той видя, че лицето й се изменя и тече като разтопен восък. Понякога започваше да се втвърдява, заприличваше на нещо — или някой — сетне пак се разливаше, сякаш не можеше да реши в кого или в какво иска да се превърне.

— Здравей и сбогом — изрече бълбукащ глас откъм разплутото лице и Патрик отново се помъчи да закрещи. Не искаше да умира; като единствена „истинска“ личност не биваше да умира. Ако умреше, заедно с него щяха да умрат и всички други.

Човекоподобната фигура сграбчи Патрик за облепените с пиявици ръце и го повлече към Пущинака. Все още закачена за врата му, окървавената брезентова торба подскачаше край него. Патрик направи последен опит да изкрещи и загуби съзнание.

Свести се само веднъж — когато в някакъв мрачен, вонящ, подгизнал ад, където не грееше нито лъч светлина, То започна да се храни.

6.

Отначало Бевърли не беше наясно какво вижда и какво се е случило… разбираше само, че изведнъж Патрик Хокстетър е почнал да се върти и подскача с писъци. Тя се надигна боязливо, стиснала в едната си ръка прашката, в другата две стоманени сачми. Чуваше как Патрик се тътри слепешком по пътеката, продължавайки да крещи като луд. В този момент Бевърли изглеждаше истинска прекрасна жена, в каквато щеше да се превърне след време и ако Бен Ханском можеше да я види, сърцето му едва ли би издържало на удара.

Стоеше изправена и се вглеждаше напред с широко разтворени очи, а от двете страни на леко наклонената й глава висяха плитки, вързани с кадифени панделки, които бе купила от магазинчето на Далия за десет цента. Позата й беше изпълнена с върховно напрежение и съсредоточеност; в нея имаше нещо котешко, хищно. Полуизвърнала тяло подир Патрик, тя бе прехвърлила тежестта върху левия си крак и изпод обтегнатите избелели шорти се подаваха крайчетата на жълти памучни гащички. Дългите мускулести бедра бяха красиви въпреки многобройните драскотини, синини и петна от кал.

Това е номер. Видял те е и знае, че няма шанс да те надбяга, затова се мъчи да те подмами на открито. Не излизай, Беви!

Но друга част от съзнанието й твърдеше, че в ония крясъци имаше твърде много страх и болка. Съжаляваше, че не е успяла да види по-ясно какво се бе случило — ако изобщо имаше нещо за виждане — с Патрик. Но още повече съжаляваше, че не е пристигнала в Пущинака по друг път, та да се размине с цялата смахната история.

Писъците на Патрик секнаха. След миг до Бевърли долетя друг глас — но знаеше, че трябва да й се е счуло. Защото чу татко си да казва: „Здравей и сбогом.“ А днес баща й даже не беше в Дери — още в осем сутринта бе потеглил за Брунсуик. Двамата с Джо Тамърли щяха да ремонтират някакъв Шевролет. Тя тръсна глава, сякаш искаше да проясни мислите си. Гласът не се обади повече. Явно бе плод на въображението й.

Тя закрачи през храстите към пътеката, готова да побегне още щом зърне Патрик да тича насреща. Спусъкът на реакциите й бе станал тънък и чувствителен като котешки мустак. Сведе поглед към пътеката и очите й се разшириха. Долу имаше кръв. Локви кръв.

Фалшива кръв, настоя здравият разум. При Далия можеш да си купиш цяло шишенце за четиридесет и девет цента. Пази се, Беви!

Тя коленичи и бързо докосна кръвта с пръсти. Вдигна ръка пред очите си. Не беше фалшива кръв.

Нещо я жегна в лявата ръка, точно под лакътя. Бевърли завъртя глава и отначало помисли, че вижда някакъв репей. Не… не беше репей. Репеите не лазят и не пърхат. Нещото беше живо. След миг осъзна, че то я хапе. Перна го с длан и то се пръсна сред кървав фонтан. Тя отстъпи крачка назад, готова да изпищи след като всичко бе приключило… но видя, че още не е свършено. Безформената глава продължаваше да виси на хоботчето, впито в нейната плът.

С дрезгав вик на погнуса и страх, тя дръпна главата и видя как хоботчето се изтръгва от ръката й като мъничък окървавен кинжал. Сега разбираше откъде е кръвта по пътеката, да, отлично разбираше и погледът й се стрелна към хладилника.

Вратата отново се бе захлопнала, но множество паразити бяха останали навън и сега лазеха тромаво по ръждиво-белия емайл. Пред очите на Бевърли един от тях разпери като муха ципестите си криле и забръмча насреща.

Без да мисли какво върши, тя зареди в прашката едното стоманено топче и обтегна ластиците. Едновременно с плавното напрежение на мускулите видя как от дупката на ръката й бликва нова струйка кръв. Прицели се инстинктивно и разтвори пръсти.

Мамка му! Неточно! — помисли тя още щом ластикът изплющя и стоманената сачма полетя като лъскава искрица в навъсения следобед. По-късно щеше да разкаже на Неудачниците как от самото начало е знаела, че няма да улучи, също както опитният играч на боулинг усеща погрешния удар в мига, когато топката напуска ръката му. Но сетне видя сачмата да се отклонява. Всичко стана за част от секундата, ала бе видяла съвършено ясно: топчето кривна. Заби се в летящата твар и я направи на пихтия. По пътеката с трополене се поръси дъжд от жълтеникави капки.

Отначало Бевърли отстъпи бавно с изкривено от ужас пепеляво лице, върху което тъмнееха огромните очи и разтрепераните устни. Погледът й бе прикован към захвърления хладилник, очаквайки да види дали няма да я надуши още някоя от гадините. Но паразитите само лазеха тромаво напред-назад като вцепенени от студ есенни мухи.

Сетне тя се обърна и побягна.

Черна паническа вълна заливаше мислите й, ала Бевърли не се предаде докрай. Стискаше прашката в лявата си ръка и от време на време се озърташе през рамо. По пътеката и листата на околните храсти лъщяха капки кръв, като че бягащият Патрик се бе люшкал насам-натам.

Бевърли пак изскочи край разнебитените коли. Отпред ново, по-голямо кърваво петно бавно попиваше в каменистата почва. Сред белезникавия прах се тъмнееха разровени ивици. Сякаш тук се бе разиграла борба. От това място започваха две плитки успоредни бразди, на около седемдесет сантиметра една от друга.

Задъхана, Бевърли спря. Погледна ръката си и с облекчение откри, че кървенето най-после отслабва, макар че беше оплескана чак до китката. Сега в раната прииждаше неясна, тръпнеща болка. Случвало й се бе да усеща нещо подобно около час след посещение при зъболекаря, когато действието на упойката почваше да отминава.

Пак се озърна през рамо, не видя нищо и се загледа в двете бразди, водещи от бунището и изоставените коли към центъра на Пущинака.

Ония твари са били в хладилника. Облепили са го… да точно така, виж само колко кръв е изтекла. Добрал се е дотук, после (здравей и сбогом) е станало още нещо. Какво?

Ужасно се боеше, че знае. Пиявиците бяха част от То и бяха подкарали Патрик към другата част, също както касапинът подкарва обезумяло от ужас биче към скотобойната.

Бягай оттук! Бягай, Беви!

Но вместо това тя тръгна по браздите в пръстта, стискайки прашката с потни пръсти.

Поне доведи другите!

Ще ги доведа… след малко.

Вървеше подир браздите, а теренът се спускаше надолу и ставаше все по-влажен. Следата отново навлезе в гъсталака. Нейде гръмко избръмча цикада и пак настана тишина. По окървавената й ръка кацаха комари. Тя ги пропъждаше. Зъбите й се впиваха в долната устна.

Отпред се валяше нещо. Бевърли вдигна предмета и го огледа. Беше грубо изработено портмоне, каквито правят децата в час по трудово обучение. Личеше, че майсторът не е бил много сръчен; широкият найлонов шев вече се развлачваше и отделението за банкноти зееше като беззъба уста. В другото отделение лежеше монета от четвърт долар. Освен нея в портмонето имаше само библиотечна карта на името на Патрик Хокстетър. Бевърли захвърли всичко и избърса пръсти в шортите си.

Двадесет метра по-нататък намери гуменка. Гъстите храсти вече закриваха браздите, но и без да е следотърсач, човек лесно можеше да забележи кървавите петна по листата.

Дирята продължаваше надолу по стръмен склон. На едно място Бевърли се подхлъзна, претъркаля се и хлътна в трънака. По бедрата й изникнаха нови кървави драскотини. Дишаше бързо, мократа й коса лепнеше по черепа. Кървавите петна водеха към една от тесните пътечки из Пущинака. Наблизо ромолеше Кендъскиг.

На пътеката се търкаляше другата гуменка на Патрик с окървавена връзка.

С готова за стрелба прашка в ръцете, Бевърли наближи реката. Отпред отново се появиха двете бразди. Сега бяха по-плитки — защото е останал без гуменки, помисли тя.

Отмина последния завой и излезе пред реката. Браздите се спускаха по брега и водеха към един от бетонните цилиндри, където се спотайваха помпите. Там дирята свършваше. Железният капак на цилиндъра беше леко отместен.

Докато стоеше на стръмното и гледаше натам, отдолу внезапно долетя чудовищен гърлен кикот.

Това бе последната капка. Надвисналата паника я обгърна. Бевърли се завъртя и хукна към поляната с къщичката, закривайки с окървавена ръка лицето си от ударите на жилавите вейки.

Понякога и аз се тревожа, татко, объркано мислеше тя. Понякога МНОГО се тревожа.

7.

Четири часа по-късно всички Неудачници с изключение на Еди клечаха в храстите близо до мястото, откъдето Бевърли бе наблюдавала тайно как Патрик Хокстетър отваря хладилника. В небето над тях тъмнееха буреносни облаци и из въздуха отново се носеше мирис на дъжд. Бил стискаше края на дълго въже за простиране. Обединявайки финансовите си възможности, шестимата бяха успели да купят въжето и превързочен пакет за Бевърли. Бил грижливо бе прикрепил върху раната марлен тампон.

— К-кажи на въ-въ-вашите, че си се о-ххо-драскала к-като си карала ле-ххе-етни к-кънки — посъветва я той.

— Леле, кънките ми! — сепна се Бевърли. Изобщо бе забравила за тях.

— Там са — посочи Бен.

Кънките наистина се търкаляха наблизо и тя изтича да ги вземе преди Бен, Бил или някой от другите да прояви инициатива. Сега си спомняше, че ги бе метнала настрани, преди да се изпишка. Не искаше момчетата да отиват натам.

Бил лично бе вързал края на въжето за дръжката на хладилника, макар че се приближиха всички накуп, готови да хукнат при първия знак за опасност. Бев бе предложила да върне прашката на Бил; той настоя да остане у нея. Пътеката пред хладилника беше опръскана с кръв, но от паразитите нямаше никаква следа. Навярно бяха отлетели.

— Можем да доведем шефа Бортън, и мистър Нел, и още сто ченгета, обаче все тая — мрачно каза Стан Юрис.

— Ами да. Нищо няма да видят — потвърди Ричи. — Как е ръката, Бев?

— Боли. — Тя помълча, прехвърляйки поглед от Бил към Ричи и пак към Бил. — Мама и татко ще видят ли дупката от хобота на оная гадина?

— Н-не ми се въ-въ-вярва — каза Бил. — Гхо-о-твете с-се да бъ-бъ-бягате. Ще г-го за-а-вържа.

Бавно и предпазливо, като сапьор, който работи със заредена бомба, той преметна въжето през ръждивата хромирана дръжка на хладилника. Върза го на панделка, после отстъпи назад.

Когато се отдалечиха, той огледа останалите и се усмихна с треперещи устни.

— Уффф! Д-добре, че свъ-ъ-ърши.

Приклекнаха на безопасно разстояние от хладилника (поне така се надяваха) и Бил още веднъж заръча да се приготвят за бягство. Над главите им изтрещя гръмотевица и всички подскочиха. Посипаха се първите редки дъждовни капки.

Бил опъна въжето с всичка сила. Възелът се развърза, но преди това все пак успя да дръпне вратата. Отвътре се изсипа лавина от оранжеви помпони и Стан Юрис изстена болезнено. Другите само зяпаха като хипнотизирани.

Дъждът заваля по-силно. Докато вратата бавно се отваряше докрай, гръмотевиците плющяха над главите им и децата неволно се свиваха, а наоколо играеха пурпурно-синкавите отблясъци на мълнии. Ричи видя пръв и изпищя като ударен. Бен нададе вик, пълен с ужас и гняв. Останалите мълчаха.

От вътрешната страна на вратата беше изписано със засъхваща кръв:

Сред поройния дъжд се посипа градушка. Бурният вятър люшкаше напред-назад вратата на хладилника и кървавите букви започваха да се разливат зловещо като заглавие от плакат за филм на ужасите.

Бев разбра, че Бил се е изправил едва когато го видя да крачи по пътеката към хладилника. Той размахваше юмруци. Ризата му бе залепнала за гърба, по лицето му се стичаха дъждовни струи.

— Н-ние ще т-те у-хху-бием! — изкрещя Бил.

Гръмотевиците трещяха и тътнеха. Мълниите избухваха толкова наблизо, че Бев усещаше мириса им. Нейде в гората с трясък рухна дърво.

— Бил, върни се! — викна Ричи. — Върни се, човече!

Той опита да се надигне, но Бен го дръпна обратно.

— Ти уби брат ми Джордж! Кучи син! Копеле! Курвар! Покажи се сега! Покажи се де!

Градушката блъскаше с ядна сила, удряше ги жестоко въпреки надвисналите храсти. Бевърли вдигна ръце да закрие лицето си. Забеляза по мокрите бузи на Бен алени белези.

— Бил, върни се! — отчаяно изкрещя тя, ала нова гръмотевица заглуши вика й; грохотът се търкулна из Пущинака под ниските черни облаци.

— Излез де, дай да те видим, педераст гаден!

Бил яростно разрита камарата помпони пред хладилника. После се завъртя и тръгна обратно с клюмнала глава. Той сякаш не усещаше градушката, която вече бе отрупала земята като подранил сняг.

Слепешком нагази в храсталака и ако Стан не го бе хванал за ръката, щеше да продължи през тръните. Плачеше.

— Няма нищо, Бил — рече Бен и неловко го прегърна през рамото.

— Да — потвърди Ричи. — Не се тревожи. Няма да ни хване шубето. — Той огледа другите с безумно втренчени очи сред мокрото лице. — Някой тук да се е шубелдисал, а?

Всички поклатиха глави.

Бил вдигна очи и избърса сълзите си. Всички бяха мокри до кости и приличаха на невръстни кученца, току-що измъкнати от реката.

— Зна-хха-аете ли, Т-т-то с-се стъ-стъ-страхува от нас, — каза той. — У-хху-сещам го. Бог ми е сви-ххи-идетел, усещам го.

Бев тъжно кимна.

— Мисля, че си прав.

— П-п-помогнете ми — изхълца Бил. — Мо-ххо-оля ви. П-п-помогнете ми.

— Ще ти помогнем — каза Бевърли и го прегърна.

Не бе и подозирала колко е слаб, колко лесно може да го обгърне с ръце. Усещаше как сърцето му подскача под ризата; усещаше го до своето. Помисли, че никога през живота си не е докосвала нещо толкова нежно и могъщо.

Ричи метна ръце през раменете им и отпусна глава върху рамото на Бев. Бен стори същото от другата страна. Стан Юрис прегърна Ричи и Бен. Майк се поколеба, после обви с една ръка талията на Бевърли, а с другата стисна треперещото рамо на Бил. Стояха прегърнати, а поройният дъжд се превърна във водопад — сякаш вече нямаше въздух, а само вода. Из небето пробягваха мълнии, тътнеха гръмотевици. Никой не проговаряше. Бевърли бе стиснала клепачи до болка. Стояха под дъжда плътно един до друг, прегръщаха се и слушаха как капките шумолят в листата. Това си спомняше най-добре: шума на дъжда, споделеното мълчание и смътната скръб, че сега Еди не е до тях. Помнеше всичко това.

И още — помнеше колко млада и силна се чувствуваше.

1.

— Е, Камара — казва Ричи, — дойде и твоят ред. Нашата червенокоса приятелка си изпуши цигарите и е на път да довърши моите. Съвсем окъсняхме.

Бен хвърля поглед към стенния часовник. Да, късно е — наближава полунощ. Остава време само за още един разказ, мисли той. Още един разказ преди полунощ. Колкото да поддържаме темпото. Какъв ли ще е?

Но това, разбира се, е шега и то не особено забавна; остава само един разказ, поне той не се сеща за друг, и този последен разказ е за сребърните топчета — как ги отляха в работилницата на Дзак Денброу вечерта на 23 юли и как ги употребиха два дни по-късно.

— Аз също си имам белези — казва той. — Помните ли?

Бевърли и Еди поклащат глави; Бил и Ричи кимат. Майк седи мълчаливо и само напрегнатият поглед оживява морното му лице.

Бен става, разкопчава ризата си и я разтваря широко. Върху корема му има стар белег във формата на буква Н. Линиите са разкривени — някога коремът е бил доста по-едър — но все пак общите очертания си личат.

Дълбокият белег, започващ от напречната чертичка на буквата, е много по-ясен. Прилича на усукано бяло въже с отрязана примка.

Бевърли вдига длан пред устата си.

— Върколакът! В онази къща! О, Господи!

И тя стреснато се обръща към прозорците, сякаш очаква да види в мрака зад тях стаено чудовище.

— Точно така — казва Бен. — И искате ли да чуете нещо смешно? Преди два дни този белег го нямаше. Визитната картичка на Хенри си беше на място; знам, защото я показах на един приятел, казва се Рики Лий и е барман в Хемингфорд Хоум. Но този… — Той се разсмива мрачно и почва да закопчава ризата си. — Този се появи току-що. Като белезите по дланите ни.

— Да — казва Майк, когато Бен привършва със закопчаването. — Върколакът. Тогава То ни се яви като върколак.

— Защото така г-го беше видял Р-р-ричи предния пъ-пъ-път — прошепва Бил. — Нали?

— Да — потвърждава Майк.

— Бяхме близо, нали? — бавно изрича Бевърли и в гласа й звучи тиха почуда. — Толкова близо, че можехме взаимно да четем мислите си.

— Без малко онзи рошав симпатяга да си направи жартиери от карантията ти, Бен — обажда се Ричи и този път не се усмихва. Той побутва нагоре счупените си очила. Зад тях лицето му изглежда пребледняло, изпито и призрачно.

— Бил те отърва — рязко казва Еди. — Знам, Бев спаси всички ни, но ако не беше ти, Бил…

— Да — подкрепя го Бен. — Ти ме спаси, Шеф Бил. Спукана ми беше работата без теб.

Бил махва с ръка към празния стол.

— Стан Юрис ми помогна. И си плати скъпо. Може би умря заради това.

Бен Ханском поклаща глава.

— Не говори така, Бил.

— Т-така е. Ако ми-ххи-ислиш, ч-че си виновен, значи и аз съм ви-виновен, и всички о-ххо-станали, защото продължихме. Даже след Патрик и онзи надпис на хлади-ди-дилника. Сигурно в-вината е най-вече моя, защото и-ххи-исках да продължим. Заради Джъ-джордж. Може би даже защото си мислех, че ако убия онова, к-което е убило Джордж, нъ-нъ-нашите ще трябва пак да ме о-о-о…

— Да те обичат? — тихо подсказва Бевърли.

— Да. Разбира се. Но не мисля, ч-ч-че някой е ви-ххи-иновен, Бен. Просто т-т-такъв си беше Стан.

— Не е имал сили да го приеме — казва Еди. Мисли си как мистър Кийн му разкри истината, но въпреки всичко той не можа да се откаже от лекарството. Навярно имаше сили да се откаже от навика да боледува; друго не можеше да отхвърли — навика да вярва. И както се оказа, може би тъкмо това му спаси живота.

— Велик беше през онзи ден — казва Бен. — Стан и неговите птици.

Всички се позасмиват тихичко и поглеждат стола, където би трябвало да седи Стан в един праведен и благоразумен свят, в който добрите винаги побеждават. Липсва ми, мисли Бен. Господи, колко ми липсва! И изрича на глас:

— Спомняш ли си, Ричи, веднъж ти му каза, че според слуховете бил претрепал Христос, а Стан отвърна без да му мигне окото: „Не съм аз, трябва да е бил баща ми“.

— Спомням си — отговаря Ричи с едва доловим глас. Той вади от задния си джоб кърпичка, сваля очилата и ги избърсва. После пак си слага очилата, прибира кърпичката и добавя, без да откъсва поглед от ръцете си: — Защо не вземеш просто да ни разкажеш, Бен?

— Боли те, нали?

— Да. — Гласът на Ричи е толкова дрезгав, че едва се разбира какво казва. — Как иначе. Боли ме.

Бен оглежда всички и кимва.

— Добре тогава. Още един разказ преди полунощ. Колкото да поддържаме темпото. На Бил и Ричи им хрумна за сребърните куршуми…

— Не — възразява Ричи. — Бил го измисли пръв и отначало много се плашеше.

— П-п-просто се тре-ххе-вожех дали…

— Всъщност няма значение — казва Бен. — През онзи юли тримата дълго киснахме в библиотеката. Мъчехме се да разберем как се отливат сребърни куршуми. Аз имах сребро — четири сребърни долара, наследство от баща ми. После Бил взе да се тревожи какво ще правим, ако пищовът се пръсне докато някакво чудовище посяга да ни спипа за гушите. Накрая видяхме колко майсторски стреля Бевърли с прашката и решихме вместо куршуми да направим топчета. Изяснихме всичко и се събрахме у Бил. И ти беше там, Еди…

— Казах на майка си, че ще играем „Монопол“ — уточнява Еди. — Ръката ме болеше жестоко, но тя ме остави да вървя пеша. Толкова беше сърдита. И всеки път, щом чуех някой да крачи зад мен, отскачах и се озъртах да видя дали не е Бауърс. А от всяко движение ме болеше още повече.

Бил се усмихва.

— И всъщност нищо не правехме, само стояхме и гледахме как Бен отлива топчетата. Мисля, че той наистина можеше да отлее сребърни куршуми.

— О, не ми се вярва — казва Бен, макар че е уверен в противното. Спомня си как здрачът навън се сгъстяваше (мистър Денброу бе обещал да откара всички по домовете), как в тревата пееха щурци и зад прозорците примигваха първите светулки. Бил старателно бе нагласил картона за „Монопол“ на масата в столовата, та който погледне, да има чувството, че са играли около час.

Спомня си езерцето от чиста жълтеникава светлина около работния тезгях на Дзак. Спомня си гласа на Бил:

— Трябва да вни-ххи…

2.

имаваме. Не искам да оставям к-к-кочина. И без туй на т-татко му е…

Той засече на буквата „п“ и след титанично усилие най-сетне изплю: „писнало от мен“.

Ричи демонстративно избърса бузата си.

— Ей, Пелтек, като организираш душове, раздаваш ли и кърпи?

Бил се престори, че замахва срещу него. Ричи се сви и запищя с Гласа на Пиканини.

Бен почти не им обръщаше внимание. Гледаше как Бил подрежда инструментите един по един в светлината на лампата. Част от съзнанието му мечтаеше някой ден и той да си има такава чудесна работилница. Но всичко останало се съсредоточаваше върху предстоящата задача. Нямаше да е толкова трудно колкото отливането на сребърни куршуми, но все пак трябваше да внимава. Не биваше да допусне калпава работа. Предстоеше му да предприеме нещо, което бе измислил сам, без чужди съвети и планове.

Бил държеше Бен да отлее топчетата, също както преди това бе настоявал именно Бевърли да носи прашката. Тия неща подлежаха на обсъждане и наистина бяха обсъждани многократно, но едва след двадесет и седем години, докато разказваше за тях, Бен осъзна странното: никой не бе и помислил да се усъмни в способността на сребърното топче да унищожи чудовището — доказваха я стотици, може би даже хиляди филми на ужаса.

— Добре — каза Бен. Изпука със ставите на пръстите си и погледна Бил. — У теб ли са калъпите?

— А! — трепна Бил. — Е-е-ето ги.

Той бръкна в джоба си и извади нещо увито в носна кърпа. Сложи го на тезгяха и разгъна кърпата. Вътре имаше две матови стоманени топчета с малки дупчици. Калъпи за отливане на сачми.

След като решиха да се откажат от куршумите, Бил и Ричи бяха отишли в библиотеката да проучат как се отливат сачми за лагери. „Много работни момчета сте — каза им мисис Старет. — Миналата седмица проучвахте огнестрелните оръжия, сега пък лагерите. И то през ваканцията!“

„Не искаме да затъпеем — отвърна Ричи. — Нали, Бил?“

„Тъ-тъ-точно така.“

Оказа се, че отливането на сачми е нищо и половина, стига да имаш калъпи. Единственият сериозен въпрос беше откъде да ги намерят. С дискретно подпитване изкопчиха необходимите сведения от Дзак Денброу… и никой от Неудачниците не бе удивен, когато узнаха, че с подобни калъпи разполага само един магазин в Дери — „Кичънър. Прецизни инструменти и матрици“. Негов притежател и управител се оказа пра-правнукът на някогашните собственици на разрушената стоманолеярна.

Бил и Ричи потеглиха към магазина с всички пари, които Неудачниците бяха успели да съберат — десет долара и петдесет и девет цента. Когато Бил запита колко могат да струват два петсантиметрови калъпа, Карл Кичънър — който приличаше на кръчмарски ветеран и вонеше на вехто конско наметало — поиска да знае какво смятат да правят с тях. Ричи предостави думата на Бил, защото опитът му подсказваше, че така ще е по-лесно — децата си правеха майтап със заекването, но възрастните се смущаваха. Понякога това се оказваше невероятно удобно.

Бил едва бе стигнал до средата на предварително подготвеното обяснение — някакъв училищен проект за модел на вятърна мелница — когато Кичънър му направи знак да млъква и съобщи невероятната цена на матриците: петдесет цента едната.

Поразен от щурия късмет, Бил му подаде смачкана доларова банкнота.

— Не се надявайте да ви дам торбичка — заяви Карл Кичънър и кръвясалите му очи ги огледаха с високомерното презрение на човек, който е видял всичко на тоя свят, че и нещо отгоре. — Торбичка се полага, ако похарчите поне пет долара.

— Няма ни-ххи-ищо, с-сър — увери го Бил.

— И не ми се мотайте пред магазина — добави Кичънър. — Косите ви отдавна плачат за бръснар.

Когато излязоха навън, Бил подхвърли:

— За-хха-белязал ли си, Р-р-ричи, че въ-въ-възрастните не щат да ти про-ххо-дадат нищо, освен ш-ш-шоколад, к-к-комикси и д-да речем билети за к-к-кино, ако не к-к-кажеш за кха-а-кво ти е.

— Ами да — кимна Ричи.

— З-защо? Защо е т-т-така?

— Защото ни смятат за опасни.

— Ами? Т-т-тъй ли ми-ххи-ислиш?

— Аха — изкиска се Ричи. — Навит ли си сега да се мотаем пред магазина? Ще си вдигнем яките, ще се зъбим на хората и ще чакаме да ни порасне косата.

— Мъ-мъ-майната ти — каза Бил.

3.

— Добре — каза Бен, след като огледа внимателно калъпите и ги остави на тезгяха. — Чудесно. А сега…

За да не му пречат, всички се бяха отдръпнали и го оглеждаха както някой пълен невежа в механиката гледа техника, застанал до повредената му кола. Бен не ги забелязваше. Беше се съсредоточил изцяло върху предстоящата работа.

— Подай ми оная гилза — каза той. — И оксижена.

Бил му подаде срязаната гилза от снаряд. Преди години Дзак Денброу я бе взел за спомен от деня, в който армията на генерал Патън се готвеше да форсира последната водна преграда и да стъпи на германска територия. Когато Бил беше съвсем малък, а Джордж още подмокряше пелените, татко им я използуваше за пепелник. По-късно той отказа цигарите и гилзата изчезна някъде. Преди седмица Бил я откри сред вехториите в дъното на гаража.

Бен затегна гилзата в менгемето и пое оксижена от Бевърли. Бръкна в задния си джоб, извади сребърния долар и го пусна в импровизирания тигел. Монетата глухо издрънча.

— Това е от татко ти, нали? — запита Бевърли.

— Да — каза Бен, — но не си го спомням добре.

— Сигурен ли си, че искаш да го разтопиш?

Той я погледна и се усмихна.

— Да.

Тя отвърна на усмивката. Повече не му трябваше. Ако се бе усмихнала два пъти, Бен охотно щеше да отлее топчета за цял взвод върколаци. Той побърза да извърне глава.

— Добре. Готови сме. Няма проблеми. Просто е като две и две, нали?

Другите кимнаха неуверено.

След години Бен щеше да помисли: Днес е друго, днес всяко хлапе може да си купи пропанова горелка… или пък да я намери в работилницата на татко си.

Но през 1958 година нямаше такива неща; Бевърли се тревожеше, защото оксиженът на Дзак Денброу беше от старите, със стоманени бутилки. Бен усещаше това и искаше да я успокои, но се боеше, че гласът му може да затрепери.

— Не се тревожи — каза той на Стан, който стоеше до Бевърли.

— Ъ? — примига насреща му Стан.

— Не се тревожи.

— Че аз изобщо не се тревожа.

— А. Стори ми се неспокоен. Просто исках да ти кажа, че тая работа е съвсем безопасна. За в случай, че се тревожиш.

— Какво ти е, Бен?

— Нищо ми няма — промърмори Бен. — Подай кибрита, Ричи.

Ричи му подаде кутийка кибрит. Бен завъртя крана и поднесе запалена клечка към горелката. Раздаде се глух пукот и отвътре изхвръкна оранжев огнен език. Бен регулира струята докато пламъкът посиня, после го приближи към дъното на гилзата.

— Носиш ли фунията? — запита той.

— Т-т-тук е — отвърна Бил и му подаде тенекиената фуния, която бяха направили през деня. Малката дупчица в основата съвпадаше почти идеално с отворите на двата калъпа. Бен бе постигнал това на око, без да измерва. Бил буквално се бе смаял от тази точност, но не знаеше как да го каже, без да смути приятеля си.

След като се увлече в работата, Бен вече можеше да заговори на Бевърли със сухия тон на хирург, който се обръща към дежурната сестра.

— Бев, ти имаш най-стабилна ръка. Пъхни фунията в отвора. Само че първо си сложи ръкавица, за да не те изгоря.

Бил й подаде една от работните ръкавици на баща си. Бевърли намести тенекиената фуния над първия калъп. Всички мълчаха. Съскането на горелката сякаш се засилваше. Останалите гледаха синия пламък с присвити, почти затворени очи.

— Чъ-чъ-чакай — внезапно каза Бил и хукна към къщи. След малко се върна с евтини слънчеви очила „Костенурка“, които се валяха в едно кухненско чекмедже още от миналата година. — Сло-о-ожи т-това, К-к-камара.

Бен взе очилата, ухили се и ги намести на носа си.

— Мама му стара, ами че това е Фейбиън! — възкликна Ричи. — А може да е Франки Авалон или някой друг образ от „Естраден подиум“.

— Да ти го набутам в човката, Мръсна уста — сряза го Бен, но неволно се разкиска. Идеята, че може да прилича на Фейбиън, беше прекалено нелепа. Пламъкът трепна и той престана да се смее; цялото му внимание отново се концентрира в една-единствена точка.

Две минути по-късно Бен подаде горелката на Еди, който я стисна боязливо със здравата си ръка.

— Готово е — каза той на Бил. — Подай ми другата ръкавица. Бързо! Бързо!

Бил му подаде ръкавицата. Бен я надяна и подхвана гилзата, докато с другата ръка въртеше лоста на менгемето.

— Дръж здраво, Бев.

— Готова съм, не чакай — рапортува тя.

Бен наклони гилзата над фунията. Другите видяха как между двете съдини се стрелна струйка разтопено сребро. Бен наливаше умело; не разля нито капка. И за миг се почувствува наелектризиран. Всичко наоколо му се струваше увеличено и окъпано в ослепителна бяла светлина. В този миг не беше познатият шишко Бен Ханском, който носеше анцузи, за да прикрива шкембето и циците си; превръщаше се в бог Тор — небесния ковач на мълнии.

После чувството изчезна.

— Добре — каза той. — Ще трябва пак да подгрея среброто. Пъхнете пирон или нещо подобно в отвора, преди да е застинал пълнежът.

Стан свърши тази работа.

Бен отново затегна гилзата в менгемето и пое горелката от Еди.

— А сега номер две — каза той.

И продължи работата.

4.

Десет минути по-късно всичко беше готово.

— А сега какво? — запита Майк.

— Сега ще поиграем един час на „Монопол“ — отвърна Бен, — докато изстинат отливките. После разцепваме калъпите със секач и край на работата.

Ричи тревожно погледна напукания циферблат на своя „Таймекс“, който бе минал безброй премеждия, но все още продължаваше да цъка.

— Кога ще се върнат вашите, Бил?

— Н-н-няма да е пре-ххе-еди де-десет и п-п-половина — каза Бил. — Те са на двойна п-п-прожекция в „А-а-а…“

— „Аладин“ — вметна Стан.

— Аха. А п-после ще отскочат да хапнат п-п-пица. П-почти винаги п-правят така.

— Значи имаме сума ти време — каза Бен.

Бил кимна.

— Да вървим тогава — предложи Бевърли. — Трябва да се обадя у дома. Обещах. И докато говоря, никой да не е гъкнал. Баща ми мисли, че съм на игрите в Общинския клуб и че ще ме докарат обратно с кола.

— Ами ако отиде да те прибере по-рано? — запита Майк.

— Тогава ще стане мътна и кървава — въздъхна Бев.

Аз ще те защитя, Бевърли, помисли Бен. В главата му мигновено изплува видение с толкова прекрасен край, че той потрепера от наслада. Бащата на Бев започва да я тормози — да крещи и прочие (дори и във видение не можеше да му хрумне колко свиреп е ядът на Ал Марш). Бен се хвърля пред нея и казва на Марш да си трае.

Ако си дириш белята, шишко, продължавай да защитаваш дъщеря ми.

По природа Ханском е кротък книжен червей, ала когато го разярят, се превръща в кръвожаден тигър. Той се изпъчва пред Ал Марш и заявява откровено: За да се добереш до нея, първо ще трябва да минеш през мен.

Марш пристъпва напред… после се вцепенява от стоманения блясък в очите на Ханском.

Ще съжаляваш, мърмори той, но си личи, че борческият дух го е изоставил напълно. В крайна сметка се оказва, че е бил прост книжен тигър.

Не знам защо, но малко се съмнявам, отвръща Ханском, сетне се усмихва като Гари Купър и бащата на Бевърли позорно отстъпва.

Какво те прихвана, Бен? — провиква се Бев и в очите й греят звезди. Мислех, че си готов да го убиеш!

Да го убия ли? — учудва се Ханском, а по устните му продължава да играе усмивката на Гари Купър. Няма начин, малката. Може да е подлец, но си остава твой баща. Ако се държах малко грубичко, то е защото видя ли някой да те закача, почва да ме стяга шапката. Разбираш ли?

Бевърли се хвърля в обятията му и го целува (по устните! право по УСТНИТЕ!). Обичам те, Бен! — ридае тя. Той усеща как малките й гърдички плътно се притискат към него и…

Бен потръпна и с отчаяно усилие прогони прекрасното видение. От вратата Ричи го питаше няма ли да дойде и той осъзна, че е останал сам в работилницата.

— Да — каза Бен и разтърси рамене. — Разбира се, че идвам.

— Одъртяваш, Камара — каза Ричи и го потупа по гърба докато излизаше навън. Бен се ухили и метна ръка през рамото му.

5.

Обаждането на Бевърли мина без произшествия. От майка си разбра, че баща й се е върнал късно от работа, задрямал пред телевизора и едва се добрал до леглото.

— Има ли кой да те докара, Беви?

— Да. Таткото на Бил Денброу обеща да направи една обиколка с колата.

В гласа на мисис Марш внезапно се вмъкна тревога.

— Да не би да си на среща, Беви?

— Не, разбира се — заяви Бев, гледайки от сенчестия хол към столовата, където другите се настаняваха около картона за „Монопол“. И съжалявам, че не съм, помисли тя. — Момчета, пфу! Просто тук има дежурство и всяка вечер някой родител откарва децата по домовете.

Това поне беше вярно. Всичко останало беше толкова безсрамна лъжа, че тя усети как се изчервява до уши в сянката.

— Добре — каза майка й. — Само питах за всеки случай. Защото ако татко ти те спипа да ходиш по срещи на тая възраст, ще побеснее. — Тя помисли малко и добави: — Аз също.

— Да, знам — каза Бевърли, продължавайки да гледа към столовата.

Наистина знаеше; и все пак ето я тук, в къща без родители — даже не с едно момче, а с цели шест. Забеляза тревожния поглед на Бен и му кимна с усмивка. Той се изчерви, но размаха ръка.

— С приятелки ли си?

Какви приятелки, мамо?

— Ами… Пати О’Хара е тук. И Ели Гайгер. Видях я да играе на долния етаж.

Срамуваше се от лекотата, с която лъжите се ронеха от устните й. Предпочиташе да разговаря с баща си. Щеше да примира от страх, но нямаше да се срамува. Лошо момиче си беше и толкоз.

— Обичам те, мамо — каза тя.

— И аз те обичам, Бев. — Майка й помълча и добави: — Пази се. Във вестника пише, че може да има нова жертва. Някакво момче на име Патрик Хокстетър. Изчезнало е. Ти познаваше ли го, Беви?

Тя притвори очи.

— Не, мамо.

— Добре… довиждане тогава.

— Довиждане.

Тя изтича при другите и около час играха „Монопол“. Стан печелеше непрекъснато.

— Евреите много ги бива да трупат пари — заяви Стан, докато слагаше хотел на Атлантик авеню и втора зелена къщичка на Вентнър авеню. — Цял свят го знае.

— Божичко, направи ме евреин — подвикна Бен и всички избухнаха в смях. Бен беше пред фалит.

От време на време Бевърли се озърташе през масата към Бил, забелязвайки чистите му ръце, сините очи, гладко сресаната червеникава коса. Докато той движеше по картона сребристата пионка с форма на обувчица, тя си помисли: Ако ме хване сега за ръката, навярно ще умра от щастие. В гърдите й припламна топлинка и тя сведе очи към ръцете си, за да скрие усмивката.

6.

Финалът на вечерта бе почти прозаичен. Бен взе чук и секач от таблото на Дзак и с няколко удара разби калъпите по прорязаните странични линии. Половинките се разтвориха с лекота. Отвътре изпаднаха две малки сребърни топчета. На едното смътно се различаваха цифрите 925. Върху другото Бевърли като че забеляза размити остатъци от косата на лейди Свобода. Дълго ги гледаха без да говорят, после Стан вдигна едното.

— Доста е дребничко — каза той.

— Такъв е бил и камъкът на Давид, когато излизал с прашката срещу Голиат — възрази Майк. — Струват ми се могъщи.

Бен неволно кимна. И той имаше същото чувство.

— Свъ-ххъ-ършихме ли? — запита Бил.

— Свършихме — потвърди Бен. — Дръж.

Той метна второто топче на Бил, който бе толкова изненадан, че едва не го изтърва.

Топчетата тръгнаха от ръка на ръка. Всички ги оглеждаха внимателно, изумени от тяхната заобленост, тежест, реалност. Когато се върнаха у Бен, той ги стисна в юмрук и се обърна към Бил.

— Какво ще ги правим сега?

— Дъ-дъ-дай ги на Б-бевърли.

— Не!

Бил я погледна. Лицето му беше спокойно, но строго.

— Б-б-бев, вече о-ххо-бсъждахме т-това и…

— Ще го направя — каза тя. — Ще изстрелям тия проклети топчета, когато му дойде времето. Ако дойде. Най-много да загинете всички заради мен, но ще го направя. Обаче не искам да ги нося у дома. Може

(баща ми)

нашите да ги открият. Ще стане голям скандал.

— Нямаш ли си тайно скривалище? — запита Ричи. — По дяволите, аз имам четири-пет.

— Имам скривалище — кимна Бевърли. Наистина имаше местенце под матрака, където криеше цигари, комикси, а напоследък модни и филмови списания. — Но не ми се рискува с толкова важно нещо. Задръж ги ти, Бил. Докато им дойде времето.

— Добре — тихо каза Бил и в този момент по алеята плъзнаха лъчите на фарове. — Олеле, по-хход-ранили са. Да се м-махаме оттук.

Тъкмо бяха насядали около масата, когато Шарон Денброу отвори кухненската врата.

Ричи врътна очи към тавана и се престори, че бърше потта от челото си; всички се разсмяха. Ричи пускаше Една По-Якичка.

След миг Шарон влезе в столовата.

— Татко ти чака да откара другарчетата ти, Бил.

— До-о-бре, м-мамо — каза Бил. — И б-без това вече п-п-привършвахме.

— Кой спечели? — запита Шарон и се усмихна сърдечно на децата. Помисли, че момичето ще стане истинска красавица. След година-две децата щяха да се нуждаят от надзор, когато компанията е смесена. Но навярно все още бе твърде рано, за да се плаши от грозната сянка на секса.

— Стъ-стан спе-ххе-чели — каза Бил. — Ех-ех-евреите много ги бива да т-трупат п-п-пари.

— Бил! — извика тя с ужас и се изчерви… а сетне се озърна изумена, защото всички, включително и Стан, избухнаха в смях. Изумлението се превърна почти в страх (макар че по-късно не посмя да сподели това с мъжа си в леглото). Из въздуха се носеше нещо като статично електричество, само че още по-мощно и страховито. Струваше й се, че ако докосне някое от децата, ще я разтърси убийствен удар. Какво им става? — отчаяно помисли тя и даже отвори уста да запита. Но Бил побърза да се извини (в очите му продължаваха да играят дяволити искрици), а Стан каза, че няма нищо, просто така си се шегували от време на време… и тя бе прекалено объркана, за да изрече каквото и да било.

Олекна й едва когато децата си тръгнаха, а собственият й странен, заекващ син отиде да си легне и загаси лампата.

7.

Денят, в който Клубът на Неудачниците най-сетне влезе в схватка с То, денят, в който То едва не си направи жартиери от карантията на Бен Ханском, беше 25 юли 1958 година. Горещ, душен и безветрен ден. Бен си го спомняше добре, защото с него дойде краят на жегата. След този ден настана прохладно и облачно време.

Около десет часа сутринта пристигнаха пред къщата на Нийбълт стрийт 29. Бил возеше Ричи върху багажника на Силвър, а Бен едва сместваше масивните си бутове по провисналата седалка на раздрънкан велосипед „Рали“. Бевърли се зададе по Нийбълт стрийт с дамско колело. Беше пристегнала косата си със зелена лента около челото и вятърът развяваше зад гърба й дългите червеникави кичури. Майк пристигна сам, а около пет минути след него по тротоара се зададоха Стан и Еди.

— К-к-как е ръката, Е-е-еди?

— А, търпи се. Боли, ако я притисна насън. Донесе ли всичко?

В кошницата на Силвър лежеше пакет, омотан с брезент. Бил го разгърна. Подаде прашката на Бевърли, която направи гримаса, но не каза нищо. В брезента имаше и тенекиена кутийка от бонбони. Бил я отвори и показа двете сребърни топчета. Всички ги огледаха мълчаливо, струпани един до друг на повехналата морава пред Нийбълт стрийт 29 — морава, приютила само плевели. Бил, Ричи и Еди вече бяха виждали къщата; останалите я оглеждаха с любопитство.

Прозорците приличат на очи, помисли Стан и плъзна ръка към книжката в джоба си. Докосна я за късмет. Беше „Птиците в Северна Америка“ от М. К. Хенди. Приличат на мръсни, слепи очи.

Вони, помисли Бевърли. Усещам го — но не с носа, не с обонянието.

Майк си помисли: Също като онзи път, в развалините на стоманолеярната. Точно същото усещам… сякаш То ни кани да влезем.

Няма грешка, това е едно от неговите места, помисли Бен. Като дупките на морлоците, през които влиза и излиза. И То знае, че сме тук. Чака да влезем вътре.

— О-ххо-още ли сте готови? — запита Бил.

Те обърнаха към него пребледнели, сериозни лица. Мълчаха. Еди измъкна пипнешком инхалатора от джоба си, лапна пръскалката и с тих стон вдъхна мощната струя.

— Дай малко — обади се Ричи.

Еди го изгледа стреснато, очаквайки някаква подигравка.

Ричи протегна ръка.

— Без майтап, мой чорап. Може ли да си пръсна?

Еди размърда здравото си рамо — странно, неестествено движение — и му подаде инхалатора. Ричи натисна спусъка и вдъхна дълбоко.

— Точно това ми трябваше — каза той, докато връщаше инхалатора. Кашляше лекичко, но очите му се избистриха.

— И на мен — каза Стан. — Може ли?

Един по един Неудачниците си пръснаха от лекарството. Когато инхалаторът обиколи всички, Еди го прибра в задния си джоб, откъдето стърчеше само пръскалката. После пак се обърнаха към къщата.

— Живеят ли хора на тая улица? — тихо запита Бевърли.

— Насам няма никой — каза Майк. — Отдавна. От време на време сигурно се навъртат скитници. Нали ги знаете, дето пътуват с влаковете. — Той погледна Бил. — Как мислиш, Бил, дали То се явява и на възрастните?

— Н-не знам — каза Бил. — Може нъ-нъ-някои да го виждат.

— Де да можехме да намерим такъв — мрачно промърмори Ричи. — Тая работа всъщност не е за деца, нали ме разбирате?

Бил го разбираше. Когато по телевизията братята Харди изпаднеха в беда, Фентън Харди тутакси пристигаше да ги освободи под гаранция. Пак таткото оправяше всичко в „Научните приключения на Рик Брант“. По дяволите, даже Нанси Дрю си имаше татко, който за нула време дотичваше на помощ, щом лошите я вържеха в някоя изоставена мина.

— Трябва ни поне един възрастен — морно въздъхна Ричи, гледайки затворената къща с олющена боя, мръсни прозорци и сенчеста веранда. За миг Бен усети как общата решителност се разколебава.

Но в този момент Бил каза:

— Е-ххе-лате н-насам. Гъ-гъ-гледайте.

Заобиколиха откъм лявата страна на верандата, където дъсчената решетка беше изкъртена. Трънливите подивели рози все още растяха там… и сред тях се чернееха мъртвешки храстите, които То бе докоснало на излизане през прозорчето.

— Само с едно пипване е сторило това? — прошепна ужасената Бевърли.

Бил кимна.

— С-с-сигурни ли сте о-ххо-още, м-момчета?

За миг никой не отговори. Не бяха сигурни; колебаеха се, макар да разбираха от лицето на Бил, че той ще продължи и без тях. Ала освен решителност по лицето на Бил имаше и срам. Както сам казваше, Джордж не беше техен брат.

Ами всички останали деца, помисли Бен. Бети Рипсъм, Черил Ламоника, малкият Клемънтс, Еди Коркоран (може би), Рони Гроган… та дори и Патрик Хокстетър. То убива деца, по дяволите, деца!

— Аз съм с теб, Шеф Бил — каза той.

— Майната му, и аз — каза Бевърли.

— Естествено — обади се Ричи. — Да не мислиш, че ще те оставим да обереш целия майтап, Пелтек?

Бил ги изгледа, преглътна мъчително и кимна. После подаде тенекиената кутийка на Бевърли.

— Сигурен ли си, Бил?

— Си-ххи-игурен съм.

Тя кимна, изпитвайки едновременно ужас пред непосилната отговорност и огромна радост от доверието му. Отвори кутийката, извади топчетата и пъхна едното в десния джоб на джинсите си. Другото намести в прашката и я отпусна да виси на ластика. Усети как хладното топче постепенно се затопля в юмрука й.

— Да вървим — каза тя с леко треперещ глас. — Да вървим, преди да ме е хванало шубето.

Бил кимна, после погледна Еди.

— Ще мо-ххо-ожеш ли, Е-е-еди?

Еди тръсна глава.

— Ясна работа. Миналия път бях сам. Сега съм с приятели. Нали така?

Той ги огледа и се поусмихна. Лицето му беше плахо, крехко и изумително красиво.

Ричи го тупна по гърба.

— Убаво думаш, сеньоррр. Кой са опитва да ти крадва тоз фъшкалатор, Панчо ша го убива. Ама ша го убива бавно.

— Страхотен си, Ричи — изкиска се Бевърли.

— П-п-под ве-ххе-ерандата — нареди Бил. — Вси-и-ички зад мен. П-после в ма-хха-азето.

— Ами ако слезеш пръв и оная твар се метне върху теб, какво да правя? — запита Бевърли. — През тебе ли да стрелям?

— Ако се на-на-налага — кимна Бил. — Ама пре-ххе-поръчвам п-п-първо да минеш о-ххот-страни.

При тия думи Ричи се разкиска като луд.

— Ако т-т-трябва, ще обиколим цялата к-к-къща. — Бил сви рамене. — Може п-пък да не намерим ни-ххи-ищо.

— Вярваш ли? — запита Майк.

— Не — лаконично отвърна Бил. — То е т-т-тук.

И Бен мислеше същото. Къщата на Нийбълт стрийт 29 сякаш бе обгърната в отровен облак. Не се виждаше… но се усещаше. Той облиза пресъхналите си устни.

— Го-ххо-отови ли сте? — запита Бил.

Всички извиха глави към него.

— Готови сме, Бил — потвърди Ричи.

— Да в-в-вървим тогава — каза Бил. — Стой п-п-плътно зад мен, Б-бевърли.

Той коленичи, пропълзя през съсухрените розови храсти и навлезе под верандата.

8.

Придвижваха се в следния ред: Бил, Бевърли, Бен, Еди, Ричи, Стан, Майк. Листата под верандата шумоляха и от тях се надигаше застоял дъх на вкиснато. Бен сбърчи нос. Усещал ли бе друг път подобен мирис на гнила шума? Не си спомняше. После му мина зловеща мисъл. Точно така си бе представял, че може да мирише мумия в мига, когато изследователят напъва с лост и отваря саркофага — на прах, горчилка и прастара танинова киселина.

Бил бе достигнал строшеното прозорче и надничаше в мазето. Бевърли пропълзя до него.

— Виждаш ли нещо?

Бил поклати глава.

— О-ххо-баче т-това не значи, ч-ч-че няма ни-ххи-ищо. Г-г-гледай, ето к-камарата въглища, по която се измъкнахме с Ръ-ръ-ричи.

Бен надникна между раменете им и видя въглищата. Освен страха, сега го обземаше трескава възбуда и той я посрещна с радост, защото инстинктивно разбираше, че може да си послужи с нея. Гледката на въглищния куп беше като среща с някаква прочута природна забележителност, за която до днес само си чел или слушал.

Бил извъртя крака и пъргаво се вмъкна през прозорчето. Бевърли подаде прашката на Бен, като грижливо намести пръстите му около сребърното топче.

— Щом стъпя долу, незабавно ми я подаваш — заръча тя. — Незабавно.

— Разбрано.

Тя се провря навътре също тъй пъргаво, както бе сторил Бил. В един вълшебен — поне за Бен — миг блузката й изхвръкна от джинсите и той зърна плоското бяло коремче. После изтръпна от допира на нейните пръсти, докато подаваше прашката.

— Добре, хванах я. Идвай.

Бен се завъртя и пролази през прозорчето. Навярно трябваше да предвиди какво ще последва; то бе просто неизбежно. Заклещи се. Дупето му заседна на правоъгълната рамка и вече не можеше да продължи. Опита да се измъкне навън и с ужас осъзна, че има начин да го стори, но при това рискува джинсите — а може би дори и долните гащи — да се свлекат чак до коленете му. И щеше да се озове с гол и грамаден задник право под носа на своята възлюбена.

— Побързай! — подкани го Еди.

Бен отчаяно се отблъсна с ръце. За миг остана на място, после задникът му хлътна навътре. Чаталът на джинсите болезнено го преряза в слабините. Горният край на рамката набра ризата му чак до плешките. Сега пък се заклещи с корема.

— Гълтай шкембето, Бен! — истерично се разкиска Ричи. — Гълтай шкембето, инак ще трябва да пратим Майк за трактора на татко му.

— Бибип, Ричи — процеди Бен през зъби.

Той сви корема си с всички сили. До този непоносимо срамен миг не бе и подозирал колко грамадно е тъпото шкембе. Мръдна още няколко сантиметра и пак заседна.

Борейки се с пристъпа на паника и клаустрофобия, той извъртя глава доколкото можеше. Лицето му пламтеше и се обливаше в пот. Тежкият кисел мирис на гнили листа задръстваше ноздрите му.

— Бил! Може ли да ме дръпнете?

Усети как Бил го сграбчи за единия глезен, Бевърли за другия. Сви корема си още по-силно. В следващата секунда връхлетя вътре. Бил го подпря и двамата едва не паднаха. Бен не смееше да погледне към Бевърли. Никога през живота си не бе изпитвал такъв срам.

— До-ххо-бре ли си, мой ч-човек?

— Аха.

Бил се разсмя треперливо. Бевърли му заприглася и Бен също намери сили да се засмее, макар че щяха да минат години, преди да открие нещо смешно в случката.

— Хей! — подвикна отгоре Ричи. — Ще помогнете ли на Еди?

— До-о-бре.

Бил и Бен застанаха под прозореца. Еди се вмъкна по гръб. Бил го прихвана под коленете.

— Внимавай къде пипаш — обади се Еди с нервен, свадлив гласец. — Имам гъдел.

— Рамон имал голяааамо гъдулкане, сеньоррр — долетя отгоре гласът на Ричи.

Бен прегърна Еди през кръста, като гледаше да пипа колкото се може по-далече от шинираната ръка. С общи усилия го смъкнаха през прозореца като вързоп. Еди изохка само веднъж.

— Е-е-еди?

— Да — каза Еди, — добре съм. Дреболия.

Но дишаше бързо и тежко, а по челото му се стичаха грамадни капки пот. Очите му сновяха насам-натам из мазето.

Бил се отдръпна. Бевърли застана до него с готова за стрелба прашка. Погледът й обикаляше всяко ъгълче. Ричи се вмъкна през прозорчето, последван от Стан и Майк. Двамата скочиха долу толкова леко и изящно, че Бен горчиво им завидя. Сега бяха всички заедно в мазето, където само преди месец То бе изскочило пред Бил и Ричи.

Беше мрачно, но не тъмно. Мътни лъчи проникваха през прозорците и хвърляха бледи петна по глинестия под. За Бен мазето изглеждаше широко, едва ли не прекалено широко, сякаш в резултат на някаква зрителна измама. Над главите им се кръстосваха прашни греди. Кюнците на пещта бяха ръждясали. Под водопроводните тръби провисваше парче изподран и разнищен мръснобял плат. Наоколо тегнеше мирис. Мръсен, жълтеникав мирис. Бен си помисли: Няма грешка, То е тук. О, да.

Бил се отправи към стълбата. Останалите закрачиха след него. Пред първото стъпало той спря и надникна отдолу. После се пресегна с крак и изрита нещо навън. Всички мълчаливо се втренчиха в находката. Беше бяла клоунска ръкавица, зацапана с прах и кал.

— На-хха-горе — каза Бил.

Изкачиха стълбата и се озоваха в мръсна кухня. Вехт дървен стол с висока облегалка стърчеше изоставен сред могилките на подутия линолеум. С това се изчерпваше цялата мебелировка. В ъгъла се валяха празни бутилки. Бен зърна още шишета в килера. Усещаше мирис на къркане — предимно вино — и застоял цигарен дим. Това бяха най-силните миризми, но към тях се примесваше и другата. Ставаше все по-силна.

Бевърли пристъпи към шкафчетата над мивката, дръпна едната вратичка и изпищя, когато отвътре изхвръкна почти право в лицето й грамаден черно-кафеникав плъх. Животинчето тупна с глух удар на кухненския плот и се озърна към децата с лъскави черни очи. Продължавайки да пищи, Бевърли вдигна прашката и опъна ластика.

— НЕ! — изрева Бил.

Тя извърна към него бледо, ужасено лице. После кимна и отпусна ръка, без да изстреля сребърното топче… но Бен помисли, че едва се е удържала. Бевърли бавно отстъпи, блъсна се в Бен и подскочи. Той здраво я прегърна през раменете.

Плъхът хукна по плота, скочи на пода, шмугна се в килера и изчезна.

— То искаше да стрелям по него — безсилно промълви Бевърли. — Да изхабя половината боеприпаси.

— Да — каза Бил. — Т-това е д-донякъде к-като стрелбището на ФБР в Къ-къ-куантико. Пу-хху-ускат те по улица от ма-а-кети и отвсякъде изскачат ми-мишени. Ако з-з-застреляш честен г-г-гражданин освен ба-ххан-дитите, губиш т-точки.

— Няма да мога, Бил — каза тя. — Всичко ще оплескам. Вземи ти.

И тя му подаде прашката. Бил поклати глава.

— Т-т-трябва да го направиш, Б-бевърли.

От другото шкафче се раздаде скимтене.

Ричи прекрачи към него.

— Не се приближавай! — кресна Стан. — То може да…

Ричи надникна вътре и лицето му се изкриви от погнуса. После затръшна вратичката с трясък, който отекна мъртвешки из цялата къща.

— Гнездо с плъхчета. — Говореше едва-едва, сякаш всеки миг щеше да му призлее. — Такова гъмжило не съм виждал през живота си… сигурно никой не е виждал. — Той избърса устата си с опакото на китката. — Вътре са стотици. — Гледаше другите и ъгълчето на устните му трепереше. — Опашките им… бяха преплетени, Бил. Омотани на кълбо. — Той се намръщи от отвращение. — Като змии.

Всички гледаха вратичката. Скимтенето долиташе иззад нея приглушено, но отчетливо. Плъхове, помисли Бен, гледайки пребледнялото лице на Бил и пепелявата физиономия на Майк зад него. Всички се боят от плъхове. И То знае това.

— Х-х-хайде — подкани ги Бил. — Т-тук на Нъ-нъ-нийбълт стрийт к-к-купонът тече де-ххе-нонощно.

Тръгнаха по коридора. Тук се смесваха неприятните миризми на прогнила мазилка и урина. През мръсните стъкла виждаха улицата и велосипедите си. Колелетата на Бев и Бен стояха на сгъваемите си подпорки, а Бил беше подпрял своето до стъблото на грохнал от старост клен. Бен имаше чувството, че велосипедите са на хиляди километри, сякаш ги гледаше през обърнат наопаки телескоп. Пустата улица с разбити остатъци от асфалт, мътното влажно небе, равномерното пухтене на маневриращ локомотив… всичко това му се струваше като сън, халюцинация. Истината бе в този мизерен коридор, изпълнен със зловоние и сенки.

В единия ъгъл имаше купчинка кафяви стъкълца — останки от разбита бирена бутилка.

В другия ъгъл се валяше мокро и подуто порнографско списание джобен формат. Жената на корицата се привеждаше над облегалката на стол и повдигаше полата си, за да разкрие мрежести чорапи и черни дантелени гащички. За Бен снимката не изглеждаше особено секси и той не се смути от това, че Бевърли също я вижда. От влагата кожата на жената бе пожълтяла, а гънките по мократа хартия покриваха лицето й с бръчки. Похотливата й усмивка се бе превърнала в гримаса на мъртва курва. (След години, когато разказът на Бен стигна до тази подробност, Бевърли изведнъж изпищя и стресна останалите — те не слушаха историята, а я преживяваха наново. „Тя беше! — извика Бев. — Мисис Кърш! Тя беше!“)

Докато Бен гледаше списанието, състарената уличница му намигна от корицата. После завъртя задник с безсрамно, подканващо движение.

Облян в студена пот, Бен извърна глава.

Бил отвори една врата отляво и всички го последваха в сводеста стая — може би някогашна всекидневна. Под фасонката висеше съдран зелен панталон. Също като мазето, тази стая изглеждаше твърде голяма и дълга — почти колкото товарен вагон. Прекалено дълга за толкова малка къща, както я бяха видели отвън…

Да, но това беше отвън, заговори нов глас в главата на Бен. Звучеше шеговито, малко пискливо и изведнъж той осъзна с убийствена сигурност, че чува самия Пениуайз; Пениуайз му говореше по някакво невъобразимо телепатично радио. Отвън нещата винаги изглеждат по-дребни, отколкото са в действителност, нали, Бен?

— Махай се — прошепна той.

Ричи се завъртя. Лицето му беше напрегнато и бледо.

— Каза ли нещо?

Бен поклати глава. Вече не чуваше гласа. И така беше по-добре. Но сега

(отвън)

започваше да разбира. Тази къща беше специално място, нещо като гара — едно от може би многото места в Дери, през които То излизаше на бял свят. Тази воняща, прогнила къща, където всичко изглеждаше някак сбъркано. Не само че беше прекалено просторна; и ъглите бяха погрешни, и перспективата ставаше безумна. Бен стоеше на прага между всекидневната и коридора, а другите се отдалечаваха от него по пода, който внезапно бе станал необятен като Баси парк… ала с отдалечаването те сякаш растяха вместо да се смаляват. Подът започваше да се накланя и…

Майк се обърна.

— Бен! — подвикна той и Бен различи тревогата по лицето му. — Не изоставай! Ще те загубим!

Едва чу последната дума. Тя заглъхна, като че другите отлитаха в далечината с бърз влак.

Изведнъж го обзе паника и той хукна напред. Вратата се захлопна зад гърба му с глух трясък. Изкрещя… и нещо сякаш профуча във въздуха точно зад него, плъзна по ризата му. Той се озърна, но не видя нищо. Ала това не промени твърдата му увереност, че е имало нещо.

Догони приятелите си. Беше задъхан, потен и готов да се закълне, че е пробягал цял километър… но когато хвърли поглед през рамо, до стената нямаше и три метра.

Майк стисна рамото му до болка.

— Да знаеш как ме уплаши, мой човек! — възкликна той. Ричи, Стан и Еди ги гледаха с недоумение. — Изглеждаше дребен — обясни Майк. — Като че беше на два километра от мен.

— Бил!

Бил се озърна.

— Трябва да внимаваме и никой да не се отделя — изпъхтя Бен. — Тая къща… тя е като панаирджийски лабиринт или нещо подобно. Ще се загубим. Мисля, че То иска да се загубим. Да се разделим.

Бил го изгледа и прехапа устни.

— Добре — каза той. — Дви-ххи-ижим се в п-п-пакет. Никой да не и-ххи-зостава.

Другите кимнаха боязливо и се струпаха край отсрещната врата. Стан опипваше книгата в задния си джоб. Еди стискаше инхалатора, отпускаше го и пак стискаше като слаботелесно хлапе, което се мъчи да натрупа мускули с топка за тенис.

Бил отвори вратата към нов, по-тесен коридор. От набъбналата мазилка се лющеха ивици стари тапети с розови храсти и елфи в зелени наметки. По тавана се разливаха жълтеникави старчески петна. През прозореца в дъното на коридора се процеждаше мръсна светлина.

Ненадейно коридорът се издължи. Таванът литна нагоре като ракета и взе да се смалява с безумна бързина. Вратите растяха подир него, разтягаха се като дъвка. Лицата на елфите изтъняха, станаха зловещи и сега вместо очи по тях се чернееха окървавени дупки.

Стан изпищя и закри очите си с длани.

— Т-т-това не е и-ххи-ИСТИНА! — изкрещя Бил.

— Истина е! — пищеше Стан, притискайки очите си със здраво стиснати юмруци. — Истина е и ти го знаеш, Господи, полудявам, това е лудост, това е лудост…

— Гъ-гъ-ГЛЕДАЙ! — изрева Бил не само на Стан, но и на всички други.

Замаяният Бен видя как Бил се приведе, стегна мускули и внезапно подскочи нагоре с изпъната лява ръка. Юмрукът му не срещна нищо, абсолютно нищо, но в тишината се раздаде трясък. Облак гипсов прах се посипа от мястото, където нямаше никакъв таван… и изведнъж таванът се появи. Коридорът отново си беше най-обикновен коридор — тесен, схлупен и мръсен. Стените вече не се разтегляха към безкрая. Бил ги гледаше и разсеяно бършеше гипсовия прах от окървавената си ръка. Върху омекналата мазилка на тавана отчетливо личеше отпечатъкът от юмрука му.

— Н-н-не е и-ххи-истина — обяви той на Стан и всички други. — С-с-само маска. К-като за п-п-празника на Вси све-ххе-тии.

— За тебе може и да е маска — глухо каза Стан.

Лицето му беше изкривено от смайване и ужас. Озърташе се недоверчиво, сякаш не знаеше къде се намира. И като го гледаше, като долавяше бликналия от порите му кисел мирис, Бен усети как радостта от победата на Бил отстъпва място на предишния страх. Стан беше на път да превърти. Скоро щеше да изпадне в истерия, може би да се разпищи… и какво щяха да правят тогава?

— За тебе — повтори Стан. — Но ако аз бях опитал, нищо нямаше да излезе. Защото… ти си имаш мъртъв брат, Бил, а аз нямам нищичко.

Той се огледа — първо към всекидневната, където се бе сгъстила мрачна, кафява атмосфера, толкова плътна и мъглива, че едва различаваха вратата, през която бяха влезли; после към коридора — светъл, ала и някак мрачен, мръсен, непоносимо безумен. По прогнилите тапети танцуваха елфи сред розови храсти. Слънчевите лъчи играеха по прозореца в дъното и Бен знаеше, че ако стигнат дотам, ще видят умрели мухи… натрошени стъкла… а после какво? Може би подът щеше да се продъни и да ги стовари в мъртвешкия мрак, където дебнат криви, хищни пръсти? Стан беше прав, Господи, защо се довлякоха в леговището на То само с две жалки сребърни топчета и някаква си шибана прашка?

Видя как паниката на Стан ги обзема един след друг — като подгонен от вихър степен пожар тя припламна в разширените очи на Еди, застави Бевърли да зяпне от болка и почуда, накара Ричи да сграбчи очилата си с две ръце и да се озърне, сякаш очаква да види злодей зад гърба си.

Трепереха, готови да побягнат, почти забравили предупреждението на Бил да не се разделят. Слушаха как в главите им с ураганна сила бучат ветровете на ужаса. Бен чу като насън гласа на помощник-библиотекарката мис Дейвис: Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост? И видя как дребосъците, малчуганите, хлапетата се привеждат напред със застинали, съсредоточени лица, а в очите им се отразява вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено… или ще се нахрани?

— Нищо нямам! — проплака Стан Юрис и сега изглеждаше съвсем дребен, толкова дребен, че сякаш всеки миг можеше да хлътне като живо писмо в някой от процепите по дъсчения под. — Ти си имаш брат, мой човек, обаче аз нямам нищичко!

— Не, и-ххи-имаш! — изкрещя Бил.

Той сграбчи Стан. Бен разбра, че сега ще го цапардоса и мислено изстена: Не, Бил, моля те, недей, така прави Хенри, ако го сториш, То ще ни убие още сега!

Но Бил не удари Стан. Грубо го завъртя и дръпна книжката от задния му джоб.

— Дай ми я! — изпищя Стан и се разплака.

Другите стояха като вкаменени и боязливо се свиваха пред Бил, в чиито очи сега пламтеше истински огън. Челото му сияеше като лампа и той протягаше книгата към Стан с жеста на проповедник, който размахва светия кръст, за да прогони вампир.

— И-ххи-имаш си п-п-пти-ти-ти…

Той вирна глава, жилите по шията му се изпънаха като въжета, а адамовата ябълка щръкна като острие на стрела, забита в гърлото му. Сърцето на Бен преливаше едновременно от страх и жалост към неговия приятел Бил Денброу, но заедно с тия чувства усещаше и поразително облекчение. Нима се бе съмнявал в Бил? Бе ли се съмнявал някой от другите? О, Бил, кажи го, моля те, не можеш ли да го кажеш?

И Бил намери отнякъде сили да го каже.

— Имаш си ПЪ-ПЪ-ПТИЦИТЕ! Твоите ПЪ-ПЪ-ПТИЦИ!

Той метна книгата срещу Стан. Стан я сграбчи и тъпо се загледа в Бил. По бузите му лъщяха сълзи. Стискаше книгата толкова силно, че пръстите му побеляха. Бил също го гледаше, после се завъртя към останалите.

— Хъ-хъ-хайде — каза той.

— Ще помогнат ли птиците? — запита Стан с глух, дрезгав глас.

— Нали са ти помогнали във Водонапорната кула? — отвърна Бев.

Стан я погледна неуверено.

Ричи го потупа по рамото.

— Хайде, Стан — каза той. — Мъж ли си или мишка?

— Трябва да съм мъж — изрече Стан с разтреперан глас и избърса сълзите от лицето си с опакото на лявата ръка. — Доколкото знам, мишките не си дрискат в гащите.

Всички се разсмяха и Бен беше готов да се закълне, че усеща как къщата се отдръпва уплашено от тях, от звука на смеха им. Майк се озърна.

— Голямата стая! Оная, дето бяхме преди малко. Гледайте!

Погледнаха. Сега във всекидневната тегнеше почти непрогледен мрак. Не беше дим или някакъв газ; беше тъмнина, плътна тъмнина. Нещо отнемаше светлината от въздуха. Докато го гледаха, мракът сякаш се люшкаше и въртеше, сбираше се на безформени буци, смътно напомнящи човешки лица.

— Ха-а-айде.

Обърнаха гръб на мрака и закрачиха по коридора. От него се отделяха три врати — две с мръсни дръжки от бял порцелан, в третата зееше само дупка на мястото на бравата. Бил хвана първата дръжка, завъртя я и бутна навътре. Бев стоеше плътно зад него с готова прашка.

Бен отстъпи назад, усещайки, че и другите правят същото, струпват се зад Бил като подплашени яребици. Стаята беше някогашна спалня и вътре нямаше нищо освен зацапан матрак. По жълтеникавата му тапицерия тъмнееха като татуировки ръждивите призраци на отдавна строшени пружини. Слънчогледите зад прозореца унило поклащаха глави.

— Няма нищо… — промърмори Бил и искаше да добави още нещо.

Но в същия миг матракът започна да се издува и спада ритмично. Изведнъж платът се раздра през средата. Черна лепкава течност протече отвътре, зацапа матрака и бликна по пода към вратата. Струите се виеха като дълги, жилави пипала.

— Затвори я, Бил! — изкрещя Ричи. — Затвори тая шибана врата!

Бил затръшна вратата, озърна се към тях и кимна.

— Хайде.

Едва бе докоснал дръжката на втората врата — тя беше срещу първата — когато иззад тънката дъсчена преграда долетя пронизителен стържещ писък.

9.

Дори и Бил отскочи от мощния, нечовешки крясък. Бен имаше чувството, че ще полудее от този звук; мярна му се видение на някакъв гигантски щурец зад вратата, като твар от фантастичен филм, в който буболечките почват да растат от радиацията — може би „Началото на края“, или „Черният скорпион“, или онзи филм за мравките в канализацията на Лос Анджилис. Не би намерил сили да побегне дори ако бръмчащото сбръчкано чудовище разцепеше евтината врата и почнеше да го опипва с грамадни мъхнати лапи. Смътно долавяше до себе си прекъслечното хлипане на Еди.

Писъкът изтъняваше и се засилваше, без да губи онзи гнусен, бръмчащ тон. Бил отстъпи още крачка назад и в лицето му не бе останала капчица кръв, очите му бяха изхвръкнали от орбитите и под носа му алените устни приличаха на кървава рана.

— Застреляй го, Бевърли! — чу Бен собствения си вик. — Стреляй през вратата, стреляй преди да ни сграбчи!

А през мръсния прозорец в дъното слънцето хвърляше тягостни, трескави лъчи.

Като в кошмарен сън Бевърли вдигна прашката и през цялото време писъкът се засилваше, засилваше, засилваше…

Но преди да бе изпънала ластика, Майк извика:

— Не! Не! Недей, Бев! Божичко! Брей, пусто да остане! — Колкото и невероятно да изглеждаше, Майк се разсмя. Той се провря напред, стисна дръжката, завъртя я и блъсна напред. С жално скърцане вратата се изтръгна от изметнатата рамка. — Ами че това е ветровейка! Най-обикновена ветровейка, от ония, дето ги правим да плашим гаргите!

Стаята беше празна. На пода се валяше стара бирена кутия с изрязани краища. От двете страни бяха пробити дупчици и между тях се изпъваше парче канап, намазан с восък. Макар че в стаята не подухваше вятър — единственият прозорец беше затворен и небрежно закован с дъски, между които се процеждаха оскъдни слънчеви лъчи — нямаше никакво съмнение, че звукът долита от кутията.

Майк пристъпи напред и я ритна. Кутията отхвръкна в ъгъла и бръмченето секна.

— Най-обикновена ветровейка — обърна се той към другите почти извинително. — Слагаме ги на плашилата. Нищо повече. Евтин трик. Само че аз не съм гарван. — Той погледна Бил. Вече не се смееше, но продължаваше да се усмихва. — Все още се страхувам… сигурно всички се страхуваме… но и То се бои от нас. Да си кажа правичката, мисля, че То примира от страх.

Бил кимна.

— И аз т-т-тъй мисля.

Тръгнаха към вратата в края на коридора и докато гледаше как Бил подхваща с пръст дупката на мястото на изчезналата брава, Бен разбра, че всичко ще свърши тук; зад тази врата нямаше да има евтини уловки. Мирисът ставаше още по-тежък, а с него се засилваше и гръмотевичното чувство за две противоположни сили, прииждащи наоколо. Озърна се към Еди — едната ръка в гипс пред гърдите, другата здраво стиснала инхалатора. Погледна Бев от другата си страна — пребледняла, стиснала прашката като талисман. Помисли си: Ако се наложи да бягаме, ще се помъча да те защитя, Бевърли. Кълна се, че ще го сторя.

Тя може би долови тази мисъл, защото изви лице към него и се усмихна измъчено. Бен отвърна на усмивката.

Бил дръпна вратата. Пантите нададоха глух вопъл и млъкнаха. Отвътре се разкри баня… само че в нея имаше нещо нередно. Нещо е било трошено тук, това бе единствената ясна мисъл на Бен в първия момент. Не бирена бутилка… какво тогава?

Всичко беше обсипано с остри, назъбени късчета от нещо бяло, разпръскващи злобен блясък. Сетне Бен разбра. Това беше върхът на безумието. Разсмя се. След миг Ричи му заприглася.

— Било е пръдня за чудо и приказ — подхвърли Еди и Майк се разкиска, клатейки глава. Стан се усмихваше лекичко. Само Бил и Бевърли оставаха мрачни.

Белите чирепчета, пръснати по пода, бяха парченца порцелан. Тоалетната чиния бе избухнала. Казанчето стърчеше килнато настрани сред локва вода — не бе паднало само защото се намираше в ъгъла и двете стени го подпираха.

Всички влязоха на плътна групичка подир Бил и Бевърли. Натрошеният порцелан скърцаше под краката им. Каквото и да е било, помисли Бен, пръснало е горкия кенеф направо на сол. Представи си как Хенри Бауърс пуска вътре чифт каменарски капсули, затръшва капака и хуква навън. Нямаше представа какво друго освен динамит би предизвикало подобен катаклизъм. Тук-там се валяха и по-едри парчета, но само няколко; всичко друго бе отишло по дяволите, оставяйки ситни остри отломки като стрелички от индианско духало. Тапетите (розови храсти и танцуващи елфи както в коридора) бяха осеяни навсякъде с безброй дупчици. Приличаха на следи от ловджийски сачми, но Бен знаеше, че това е пак порцелан, набит в стените от силата на експлозията.

Ваната стоеше на чугунени лъвски лапи с многогодишна мръсотия между тъпите нокти. Бен надникна вътре и зърна на дъното засъхнали следи от прах и кал. Отгоре надвисваше ръждив душ. Над мивката зееше медицинско шкафче с празни лавици. Само прашни кръгчета по тях издаваха къде са стояли някога шишенца с лекарства.

— На твое място не бих се приближавал, Шеф Бил — рязко изрече Ричи и Бен се озърна.

Бил пристъпваше към отвора в пода, където някога бе стояла тоалетната чиния. Наведе се над тръбата… после обърна лице към другите.

— Ч-чу-хху-увам пъх-пъх-помпите… с-съвсем като в П-п-пущинака!

Бев застана до Бил. Бен я последва — и да, наистина чу онзи равномерен тътнещ шум. Само че сега отекваше из тръбите и изобщо не напомняше бученето на машини. Звучеше като нещо живо.

— О-ххот-тук е излязло — каза Бил. Лицето му си оставаше мъртвешки бледо, но очите му пламтяха от вълнение. — О-ххот-тук е излязло п-п-през онзи дъ-дъ-ден и ви-ххи-инаги излиза оттук! През тъ-тъ-тръбите!

Ричи кимаше енергично.

— Ние влязохме през мазето, но То не беше там. Слезе по стълбата. Защото оттук е можело да пристигне.

— И е направило това? — запита Бев.

— Си-ххи-игурно много е б-б-бързало — сериозно отвърна Бил.

Бен надникна в тръбата. Тя беше широка почти цял метър и вътре царуваше непрогледен мрак. По вътрешните керамични стени лепнеше нещо засъхнало, за което не му се искаше и да мисли. Долу звукът се рееше, тътнеше почти приспивно… и изведнъж той видя нещо. Не с очите — поне отначало — а с друго око, скрито дълбоко в съзнанието му.

То се носеше към тях, фучеше с бързината на експрес, изпълвайки мрачната паст на тръбата от край до край; сега То бе в истинския си вид, каквото и да означаваше това; когато пристигнеше, щеше да си избере някаква форма от техните страхове. То се задаваше, идеше от своите зловонни бърлоги и мрачни катакомби под земните недра, а очите му бълваха неистов зелен пламък; идеше, идеше, То идеше.

И сетне зърна очите му сред мрака, отначало като едва забележими искрици. Те придобиха форма — огнена и жестока. Сега сред тръпнещия тътен на помпите Бен долови и друг звук: Ууууууууу… През назъбеното гърло на тръбата лъхна смрад и той отскочи назад, задавен от кашлица.

— То иде! — изкрещя Бен. — Бил, видях го, То иде!

— Добре — каза Бевърли и надигна прашката.

Нещо изригна от тръбата. Когато след време се мъчеше да възстанови представата за онзи пръв сблъсък, Бен виждаше в спомените си само неясна сребристо-оранжева фигура. Не беше призрачна; имаше плътност и той долавяше отвъд нея някаква друга, реална и върховна форма… ала очите му не можеха да обхванат изцяло онова, което виждаше.

После Ричи се люшна назад с изкривено от ужас лице и запищя отново и отново:

— Върколакът! Бил! Това е върколакът! Младият върколак!

И внезапно смътната фигура се вкопчи в реалността пред Бен, пред всички тях. Личното То на Ричи бе станало тяхно общо То.

Върколакът стоеше прегърбен над тръбата, разкрачил космати нозе от двете страни на някогашната тоалетна чиния. От хищната муцуна ги гледаха свирепи зелени очи. През оголените зъби се процеждаше жълтеникава пяна. То нададе оглушителен рев. Лапите му се стрелнаха към Бевърли, обтягайки ръкавите на гимназисткото яке високо над косматите китки. Сега То излъчваше жаркия, тежък мирис на смърт.

Бевърли изпищя. Бен я сграбчи изотзад за блузата и дръпна с такава сила, че шевовете под мишниците се разпраха. Ноктестата лапа процепи въздуха там, където бе стояла преди част от секундата. Бевърли залитна и блъсна гръб в стената. Сребърното топче се отрони от прашката. За миг то проблесна във въздуха. Майк го подхвана със светкавично движение и протегна ръка към Бев.

— Застреляй го, малката — каза той. Гласът му беше съвършено спокоен, едва ли не безметежен. — Застреляй го още сега.

Върколакът вирна муцуна към тавана. Ревът му разтърси къщата и се преля в смразяващ вой.

После воят премина в смях. Докато Бил извръщаше глава да погледне Бевърли, То се метна към него. С един замах Бен блъсна Бил на пода.

— Застреляй го, Бев! — пищеше Ричи. — За Бога, застреляй го!

Върколакът се хвърли напред и нито тогава, нито когато и да било, Бен не се усъмни, че То отлично знае кой ръководи цялата група. Искаше да види сметката на Бил. Бевърли обтегна прашката и стреля. Топчето полетя и този път изстрелът пак бе неточен, само че сега я нямаше спасителната сила, която да го отклони. То мина на педя от целта и се заби в тапета над ваната. Цял покрит с парчета порцелан и окървавен поне на десетина места, Бил изруга пискливо.

Върколакът врътна глава настрани; пламналият зелен поглед се впи в Бевърли. Без да мисли, Бен пристъпи пред нея, докато тя тършуваше из джоба си за другото сребърно топче. Джинсите бяха прекалено тесни. Не ги обуваше за да прави впечатление; просто доизносваше миналогодишните дрехи — между тях и шортите, с които бе излязла в деня, когато Патрик Хокстетър загина край хладилника. Пръстите й докосваха топчето, но то упорито бягаше. Бръкна по-дълбоко и успя да го хване. Измъкна го, при което обърна джоба наопаки и изръси на пода четиринадесет цента, два скъсани билета за кино и няколко ситни вълма мъх.

Върколакът се хвърли към Бен, които стоеше да я закриля… и не й позволяваше да стреля. Косматата глава раззина челюсти и хищно се килна настрани, готова да захапе. Бен замахна слепешком. В действията му сякаш не бе останало място за ужас — вместо това изпитваше бистра, трезва ярост, примесена с изумление, че понякога времето е способно да замръзне като в стоп-кадър. Ръцете му се вкопчиха в жилави, сплъстени косми — козина, помисли той, спипах го за козината — и усети под тях масивната кост на черепа. Отблъсна с все сила вълчата глава, но макар да беше едро момче, ударът не постигна нищо. Ако не бе отлетял назад към стената, То щеше да впие зъби в гърлото му.

То полетя подир него и жълтозеленикавите му очи пламтяха. Дишаше с глухо ръмжене. Вонеше на канал и на още нещо — някакъв природен, но гнусен мирис като от гнили лешници. Тежката лапа замахна и Бен отчаяно се помъчи да кръшне настрани. Грамадните нокти раздраха тапетите и подгизналата мазилка зад тях. Бен чу неясно как Ричи крещи нещо, как Еди умолява Бевърли да стреля, да стреля. Но Бевърли не стреляше. Имаше само един-единствен шанс. Нищо; друг нямаше да й потрябва. Виждаше всичко ясно и отчетливо, както никога през живота си. Предметите изпъкваха релефни и близки; вече никога нямаше да види толкова пълно трите измерения на реалността. Имаше власт над всеки цвят, всеки ъгъл, всяко разстояние. Страхът изчезна. Изпитваше простата ловна наслада — сплав от твърда увереност и предстояща победа. Пулсът й се забави. Пръстите й отпуснаха истеричната си, трепереща хватка около прашката, после я хванаха твърдо и естествено. Тя въздъхна дълбоко. Имаше чувството, че дробовете й никога няма да се наситят. Смътно, неясно дочу някакъв пукот. Каквото и да беше, сега нямаше значение. С хладна безпристрастност тя отклони прицела наляво, очаквайки чудовищната глава на върколака да стигне точно пред обтегнатото V на ластика.

Лапите на върколака отново полетяха надолу. Бен опита да се гмурне под тях… но изведнъж се озова в ноктите. Непреодолима сила го дръпна напред като парцалена кукла. То отвори челюсти.

— Копеле…

Бен заби пръст в окото на чудовището. То изрева от болка и раздра ризата му. Бен сви корема си с всичка сила, но един от ноктите пробяга лъкатушно надолу, оставяйки диря от огнена болка. Кървав фонтан опръска панталоните му, гуменките, пода. Върколакът го запокити във ваната. Бен си блъсна главата в нещо, зърна безброй звезди, намери сили да седне и видя, че скутът му се пълни с кръв.

Върколакът отново се завъртя. Със същата безумна яснота Бен различи, че е обут с избелели джинси „Леви Строс“. Шевовете се бяха разпрали. От задния джоб висеше сополива червена кърпа, каквито носят железничарите. Върху гърба на сребристо-оранжевото училищно яке беше избродирано: ОБЩИНСКА ГИМНАЗИЯ ДЕРИ. ОТБОР ПО КЛАНЕ. И по-долу името — ПЕНИУАЙЗ. А по средата имаше грамаден номер 13.

Чудовището пак се хвърли към Бил. Той бе станал на крака и сега стоеше с гръб към стената, гледайки право в очите на То.

— Застреляй го, Бевърли! — изпищя отново Ричи.

— Бибип, Ричи — чу тя собствения си отговор да долита сякаш от две хиляди километра. Внезапно главата на върколака изникна точно насред чатала на прашката. Бевърли намести топчето върху едно от пламтящите зелени очи и пусна ластика. Ръцете й не трепереха; стреляше безгрижно и точно, както в онзи ден, когато се целеха по консервни кутии на бунището, за да разберат кой е най-добър.

Бен успя да помисли: О, Бевърли, ако и този път не улучиш, всички сме мъртви, а не искам да умирам в тази мръсна вана, обаче не мога да се измъкна.

Тя улучи. Изведнъж точно над средата на муцуната се появи ново кръгло око — само че не зелено, а черно; беше се целила в дясното око и топчето бе мръднало само на сантиметър.

Писъкът — почти човешки писък на изненада, болка, страх и ярост — бе оглушителен. Нещо болезнено зазвънтя в ушите на Бен. После идеалната кръгла дупка върху муцуната на То изчезна под кървав гейзер. Кръвта не течеше, а избиваше от раната на мощна струя. Аленият фонтан опръска лицето и косата на Бил. Няма значение, истерично помисли Бен. Не бой се, Бил. Все едно, никой няма да види петната, щом излезем оттук. Ако изобщо излезем.

Бил и Бевърли пристъпиха към върколака, а зад тях Ричи запищя пронизително:

— Застреляй го пак, Бевърли! Убий го!

— Убий го! — кресна Майк.

— Точно така, убий го! — звънна гласът на Еди.

— Убий го! — изрева Бил и устата му се изкриви в трепереща дъга. Косата му беше обсипана с жълтеникаво-бял гипсов прах. — Убий го, Бевърли, То не бива да се измъкне!

Няма вече боеприпаси, несвързано помисли Бен, останахме без топчета. Какво дрънкате, как ще го убием? Но сетне погледна Бевърли и разбра. Ако сърцето му вече не беше изцяло нейно, в този миг би й го отдал завинаги. Тя отново обтягаше ластика. Свитите й пръсти прикриваха истината, че прашката е празна.

— Убий го! — изкрещя Бен и тромаво се преметна през ръба на ваната. Усети, че джинсите и бельото му са подгизнали от кръв. Нямаше представа колко тежка е раната. След първото парване болката бе отслабнала, но течеше ужасно много кръв.

Зеленикавите очи на върколака примигваха насреща им, изпълнени с колебание и болка. По предницата на якето му се стичаха потоци кръв.

Бил Денброу се усмихна. Усмивката беше кротка, дори нежна… но очите му си оставаха студени.

— Не трябваше да започваш с моя брат — каза той. — Хайде, Бевърли, пращай тоя педераст в пъклото.

Колебанието напусна очите на чудовището — То повярва. Завъртя се с могъщ, изящен устрем и се гмурна в тръбата. Преобразяваше се в движение. Ученическото яке се сля с козината и загуби цвят. Черепът му се издължи като омекнал, полуразтопен восък. Формите му се промениха. За миг Бен помисли, че е съзрял истинската форма на То… и дъхът му спря, а сърцето застина в гърдите му.

— Всички ви ще избия! — прогърмя глас от канала. Беше дрезгав, яростен, нечовешки. — Всички ви ще избия… ще избия… избия… избия…

Думите отслабваха, заглъхваха, отдалечаваха се, чезнеха… и най-сетне се сляха с тихия машинен тътен, долитащ от каналите.

Изведнъж къщата сякаш улегна с мощен и в същото време беззвучен пукот. Но Бен знаеше, че не уляга — по някакъв странен начин се свиваше до предишните си нормални размери. Изчезваше незнайната магия, с която То бе разтегнало до безкрай къщата на Нийбълт стрийт 29. И сградата отскачаше обратно като отпуснат ластик. Сега беше само къща, воняща на влага и гнило; празна къща, в която понякога идваха скитници и лумпени да пият, да бъбрят и да нощуват на сушина.

То бе изчезнало.

Тишината след него им се стори оглушителна.

10.

— Т-т-трябва да с-се и-ххи-змъкваме оттук — каза Бил. Той пристъпи напред и сграбчи протегнатата ръка на Бен, който се мъчеше да стане.

Бевърли стоеше до канала. Сведе очи и студът изведнъж напусна тялото й, прогонен от гъстата руменина, която я обля от глава до пети. Преди малко явно бе въздъхнала наистина дълбоко. Оказваше се, че смътният пукот е идвал от копчетата на блузата й. Бяха изчезнали до едно. Блузата зееше широко и малките й гърдички стърчаха на показ. Тя побърза да се закрие.

— Ръ-ръ-ричи — подвикна Бил. — Ела да п-помогнем на Б-б-бен. Много е те-те-те…

Ричи изтича към тях, последван от Стан и Майк. С общи усилия четиримата изправиха Бен на крака. Еди се приближи до Бевърли и неловко я прегърна със здравата си ръка.

— Беше чудесна — каза той и Бевърли се разплака.

Бен залитна, направи две широки крачки към стената и побърза да се подпре преди да е паднал отново. Виеше му се свят. Сивата пелена ту закриваше света, ту пак се отдръпваше. Драйфаше му се до премала.

После силната, сигурна ръка на Бил обгърна раменете му.

— Мъ-мъ-много ли е з-зле, К-к-камара?

Бен се насили да наведе очи към корема си. Откри, че тия две прости действия — да превие врат и да се разгърди — изискват повече смелост, отколкото му бе трябвала, за да влезе в къщата. Очакваше да види половината си черва увиснали отпред като кърваво виме. Вместо това откри, че кървавият поток е изтънял и капе едва-едва. Върколакът го бе порнал здравата, но раната очевидно не беше смъртоносна.

Ричи застана до тях. Огледа дълбоката бразда, която лъкатушеше по гърдите и стигаше до средата на корема, после вдигна тревожни очи към лицето на Бен.

— Още малко и То щеше да си направи жартиери от карантията ти, Камара. Представяш ли си?

— Няма майтап, мой чорап — каза Бен.

Двамата с Ричи се спогледаха сериозно и замислено, после едновременно избухнаха в истеричен кикот, като се обливаха с водопади от слюнка. Ричи прегърна Бен и го заблъска по гърба.

— Победихме го, Камара! Победихме го!

— Н-н-не сме го п-п-победили — мрачно възрази Бил. — Имахме къ-ххъ-смет. Да б-б-бягаме о-ххот-тук п-преди Т-то да реши да се въ-ххъ-ърне.

— Къде отиваме? — запита Майк.

— В Пъ-пъ-пущинака.

Бевърли пристъпи към тях, придържайки блузата си с ръка. Беше червена като рак.

— В къщичката ли?

Бил кимна.

— Може ли някой да ми услужи с ризата си? — запита Бевърли и се изчерви още по-отчаяно. Бил я погледна небрежно и кръвта нахлу в лицето му. Той побърза да извърне глава, но краткият миг на откровение проряза сърцето на Бен с мимолетна болезнена ревност. В този миг, в тази част от секундата Бил я бе видял такава, каквато до днес я виждаше само Бен.

Другите също погледнаха и извърнаха глави. Ричи закри устата си с длан и се изкашля. Стан се изчерви. А Майк даже отстъпи една-две крачки назад, сякаш наистина стреснат от профила на малката бяла гърдичка, надникнала изпод нейната ръка.

Бевърли тръсна глава и отметна назад сплъстената си коса. Още се червеше, но лицето й беше прекрасно.

— Няма как, момиче съм — каза тя, — и раста, отгоре на всичко… а сега моля някой да ми услужи с ризата си.

— Ра-хха-збира се — кимна Бил. Той смъкна бялата си тениска и остана гол до кръста. Беше мършав, с изпъкнали ребра и загорели, луничави рамене. — З-з-заповядай.

— Благодаря, Бил — каза тя и в един горещ, експлозивен миг очите им се срещнаха. Този път Бил не извърна глава. Погледът му беше непоколебим, като на възрастен мъж.

— Мъ-мъ-моля — каза той.

Успех, Шеф Бил, помисли Бен и им обърна гръб, за да не вижда този поглед. Болеше го, болеше дълбоко — там, където не би могъл да забие нокти нито вампир, нито върколак. Но все едно — съществуваше нещо, наречено коректност. Макар че не знаеше думата, той отлично разбираше смисъла. Да ги зяпа докато се гледат така беше също тъй недостойно, както да зяпа гърдите на Бевърли докато тя нахлузва тениската на Бил. Тъй да бъде, щом трябва. Но той никога няма да я обича като мен. Никога.

Тениската на Бил висеше почти до коленете й. Щеше да прилича на комбинезон, ако отдолу не се подаваха джинсите.

— Д-да въ-ххъ-рвим — повтори Бил. — Н-не знам к-к-как сте вие мо-ххо-омчета, обаче на м-м-мен ми сти-ххи-ига за д-д-днес.

Всички бяха грохнали от умора.

11.

Един час по-късно те седяха в къщичката под широко разтворения капак. Вътре беше прохладно, а над Пущинака царуваше безметежна тишина. Седяха мълчаливо, унесени в мислите си. Ричи и Бев прехвърляха от ръка на ръка пакет „Марлборо“. Еди си пръсна малко лекарство. Майк кихна два-три пъти и се извини, че май е хванал настинка.

— Ти друго и не можел да хваща, сеньоррр — дружелюбно подметна Ричи и млъкна.

Бен търпеливо очакваше безумните преживелици в изоставената къща да избледнеят като сън. Всичко ще се отдалечи и ще рухне на парчета, както става с кошмарните сънища, помисли той. Събуждаш се задъхан и потен, но петнайсет минути по-късно вече не помниш даже какво си сънувал.

Ала този път не беше така. В паметта му се съхраняваха ясни и точни спомените за всичко, което бе станало откакто успя да се провре в мазето до мига, в който Бил изби кухненския прозорец със стария стол, за да се измъкнат навън. Не беше сън. Засъхналата кръв по гърдите и корема не беше сън, независимо дали майка му щеше да я види или не.

Най-сетне Бевърли се изправи.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Искам да се преоблека преди мама да си дойде. Ако види, че съм с момчешка риза, ще ме убие.

— Ша та убива, сеньоррита — потвърди Ричи, — ама ша та убива бавно.

— Бибип, Ричи.

Бил я гледаше замислено.

— Ще ти върна тениската, Бил — добави тя.

Бил махна с ръка в знак, че не бърза.

— Няма ли да имаш неприятности? Че се прибираш у дома без риза.

— А-хха-ми. Т-те и-ххи-общо не з-забелязват т-там ли съм, ня-хха-ама ли ме.

Тя кимна и прехапа пухкавата си долна устна. Беше красива и малко по-висока от обичайното за своите единадесет години.

— Какво ще правим тепърва, Бил?

— Н-не зъ-зъ-знам.

— Не е свършило, нали?

Бил поклати глава.

— Сега То ще иска да ни очисти повече от когато и да било — каза Бен.

— Пак ли сребърни топчета? — запита го тя.

Той откри, че едва има сили да срещне нейния поглед. Обичам те, Бевърли… остави ми поне това. Вземи Бил, вземи света, вземи каквото поискаш. Само ми остави това, позволи ми да те обичам и сигурно ще ми стигне.

— Не знам — каза Бен. — Бихме могли, но…

Той провлачи последната дума и сви рамене. Не можеше да изкаже какво усеща, просто нямаше думи да го изрази — че всичко прилича на филм за чудовища, обаче всъщност не е така. Мумията, която бе видял, изглеждаше някак различна… и тъкмо разликите потвърждаваха нейната реалност. Същото беше и с върколака — Бен можеше да го потвърди, защото бе видял чудовището в ужасяващо близък план, какъвто не предлага нито един филм, та бил той и обемен; бе заровил ръце в жилавата сплъстена козина на То, бе видял ярко оранжево петънце (като помпон!) в едно от зелените му очи. Тия неща бяха… бяха… като сънища, превърнати в реалност. А щом сънищата се превърнат в реалност, спящият губи власт над тях и те стават независими, убийствени твари, способни на самостоятелни действия. Сребърните топчета им помогнаха, защото и седмината бяха обединени във вярата, че ще стане така. Но не го бяха убили. А следващия път То щеше да ги нападне под някаква нова форма, върху която силата на среброто няма власт.

Сила и власт, сила и власт, мислеше Бен, гледайки Бевърли. Вече можеше да я гледа; тя отново се взираше в очите на Бил и двамата сякаш забравяха всичко на света. Това трая само миг, ала за Бен беше цяла вечност.

Всичко опира дотам — сила и власт. Аз обичам Бевърли Марш и тя има власт над мене. Тя обича Бил Денброу и той има власт над нея. Но… мисля, че и той започва да я обича. Може би заради лицето й когато каза, че е момиче. Или защото зърна гърдите й за секунда. Или просто заради тая невероятна красота, която придобива понякога под слънчевите лъчи. Няма значение. Но щом започва да я обича, значи тя придобива власт над него. Супермен има сила и власт винаги, стига да не попадне край минерала криптонит. Батман има сила и власт, макар че не може да лети и да вижда през стените. Мама има власт над мене, а шефът на фабриката има власт над нея. Всеки има по мъничко власт… освен може би дечурлигата и бебетата.

После той си помисли, че дори и бебетата имат власт — те могат да плачат докато на човек просто му писне и трябва да стори нещо, за да ги утеши.

— Бен? — отново го погледна Бевърли. — Езика ли си глътна?

— А? Не. Мислех за силата. Силата на сребърните топчета.

Бил го изгледа втренчено.

— Тъ-тъ-то… — започна Бил, после млъкна. По лицето му плъзна неясно, замислено изражение.

— Наистина трябва да бягам — каза Бевърли. — Пак ще се видим, нали?

— Дадено, отскочи утре насам — каза Стан. — Ще чупим и другата ръка на Еди.

Всички се разсмяха. Еди шеговито замахна с инхалатора срещу Стан.

— Довиждане тогава — каза Бевърли и се измъкна от къщичката.

Бен погледна Бил и видя, че той не се е присъединил към общия смях. Лицето му си оставаше замислено и Бен знаеше, че сега човек трябва да го повика три-четири пъти преди да чуе. Знаеше за какво мисли Бил; сам щеше да мисли за същото през идващите дни. Разбира се, не през цялото време. Щеше да простира и прибира прането на майка си, щеше да играе на гоненица и престрелка в Пущинака, а през първите дъждовни дни на август седмината щяха да подхванат в дома на Ричи Тозиър лудешка игра на „Не се сърди човече“, пълна с бесни гонитби, засади, връщания и спорове за точното тълкуване на зара, докато зад прозорците монотонно ромолят сиви водни струи. Майка му щеше да заяви, че според нея Пат Никсън е най-красивата американка и щеше да изпадне в ужас от неговите предпочитания към Мерилин Монро (той смяташе, че ако не беше червенокоса, Бевърли би била точно копие на Мерилин Монро). Щеше да има време за неограничени количества шоколадчета, вафли и хот-дог. Дълги часове щеше да седи на задната веранда, увлечен в „Лъки Стар и луните на Юпитер“. Щеше да има време за всички тия неща, докато раната на корема му бавно заздравява и почва да сърби, защото на единайсет години животът изглежда безкраен — и макар да беше извънредно умен за възрастта си, той нямаше чувство за перспектива. Споменът за къщата на Нийбълт стрийт не му пречеше да живее. В края на краищата, светът беше пълен с чудеса.

Но от време на време щяха да идват странни моменти, в които отново да вади въпросите от дъното на душата си и да размишлява над тях: Силата на среброто, властта на топчетата — откъде идва подобна сила и власт? Откъде идва всяка сила и власт? Как може човек да я постигне? Как да я употреби?

Струваше му се, че за всички тях тия неща могат да бъдат въпрос на живот и смърт. Една вечер докато заспиваше, а дъждът скучно барабанеше по прозорците и покрива, той изведнъж помисли, че има и друг въпрос, може би единственият въпрос. То имаше някаква реална форма; нали сам почти я бе видял за миг. Отнасяше ли се същото и до властта? Може би. Та нима не бе вярно, че и властта променя своя облик? Тя беше детски плач в среднощен час, беше атомна бомба, беше сребърно топче, беше погледът на Бевърли към Бил и неговият ответен поглед.

Ала какво бе властта в действителност?

12.

През следващите две седмици не се случи нищо особено.