Вековен дъжд

Единадесет

Когато се нахраниха, Флойд остави Грета да изпуши една цигара, а самият той се опита да убеди келнера да му позволи да използва телефона. Издири номера на Бланшар от бележника си, набра и зачака хазаинът да вдигне.

— Искам да разговарям с мосю Кюстин — каза Флойд, след като си размениха обичайните любезности. — Би трябвало да очаква обаждането ми.

Без да обели и дума, Бланшар подаде слушалката на Кюстин.

— Флойд! — каза развълнувано той. — Радвам се, че се обади.

Флойд пъхна нова клечка за зъби в устата си:

— Имаш ли нещо?

— Възможно е.

— Разкарай стареца. Не искам да чува последните ни предположения. — Флойд стоеше с гръб към бара, но огледалото пред него предлагаше отличен изглед към клиентите на заведението. Загледа се към тях, докато слушаше как Бланшар и Кюстин разговарят оживено в другия край на линията. Най-накрая чу как при тях се затваря врата.

— Сам съм — каза Кюстин. — Каза, че ми дава минута, не повече.

— Тогава да се възползваме от нея. Поправи ли радиото?

— За моя изненада, да.

— За моя също. Как успя?

— По метода на пробата и грешката. Отделих всички прекъснати жици и контактни точки, където трябва да бъдат пресвързани. След това всичко беше просто въпрос на внимателно и методично запояване, докато изпробвах различните възможности в очакване нещо да се получи. Имаме късмет, че който и да е саботирал радиоапарата, е бързал. В противен случай щяха да свършат доста по-съвестно работата.

— Добре — каза Флойд. — Официално съм впечатлен. Считай, че следващия път, когато се отвори място, си повишен.

— Много смешно, Флойд, като се вземе предвид, че съм единственият ти служител. Признавам, че аз също бях малко впечатлен от себе си. Но по-интересното е, че радиото пак не улови никоя от обичайните станции.

— Значи е счупено.

— Не съвсем. Настроих го на дължината, която беше отбелязал при първото ни идване, след което внимателно започнах да прослушвам честотите около нея. В крайна сметка попаднах на сигнал. Беше слаб, но това може да се дължи на факта, че радиото е пострадало далеч повече, отколкото се вижда на пръв поглед. После преместих стрелката по цялата скала, но това бе единственото, което открих: една-единствена станция.

— И какво излъчваше?

— Шумове, Флойд, точно както очаквахме. Къси и дълги тонове, като морзов код.

— Надявам се да си ги записал.

— Постарах се. Скоро ми стана ясно, че започват да се повтарят… с минута или там някъде между края и началото на следващата емисия. Опитах се да надраскам поредицата от тонове, но не успях да ги запиша докрай, преди станцията да спре да предава.

— Значи са престанали окончателно?

— По всичко изглежда, че е така. По някакъв късмет съм се натъкнал на края на предаването.

— Добре. Виж какво друго можеш да направиш там, без да засилваш излишно подозренията на Бланшар.

— Мислиш ли, че е нещо значимо?

— Може би — каза Флойд. — Грета се натъкна на други интересни неща в документите. — Той си погледна часовника. — Колко време още ти трябва?

— Ще приключа някъде около четири. Според мен е повече от достатъчно.

— Добре. Ще се срещнем там. Искам да задам на наемателите няколко допълнителни въпроса. Междувременно не разгласявай какво си открил.

Кюстин понижи глас:

— Все някога ще трябва да му кажем.

— Зная — отговори Флойд, — но нека първо се уверим, че имаме ясна представа с какво се е занимавала.

Той остави слушалката, предизвиквайки поредния смразяващ поглед от страна на келнера. Върна се при масата, където бе оставил Грета, щракна с пръсти на друг келнер и уреди сметката, оставяйки скромен бакшиш.

— Ще те откарам обратно до къщата на леля ти — каза той.

Грета взе ръкавиците си:

— Кюстин каза ли нещо интересно?

— Мисля, че току-що си заработи коледната премия.

Двамата се върнаха при матиса. Флойд изтръгна един политически памфлет изпод чистачката и закара Грета обратно до Монпарнас, като по пътя спряха само за да напазаруват в една бакалия.

— Предай поздравите ми на Маргьорит — каза той, докато Грета излизаше от колата.

— Ще го направя.

— Иска ми се да те видя пак. Как ти звучи за тази вечер?

Тя се пресегна за торбата с покупките.

— Флойд, не можем вечно да се въртим около единствената тема, която не искаш да обсъждаш.

— Тогава ще я обсъдим довечера.

— Поне докато не смениш темата.

— Угоди ми.

Тя затвори очи примирено.

— Обади ми се по-късно. Искам да видя как ще се развият нещата с Маргьорит.

Флойд кимна: всичко друго беше по-добро от отказ.

— Ще ти се обадя тази вечер.

— Флойд… внимавай, става ли?

— Ще внимавам.

Тя извади една ябълка от торбата с покупките и му я подхвърли. Флойд я улови и я пъхна в джоба си. Запали матиса и прекоси града до улица „Пьоплие“. Свърза се с Бланшар по домофонната уредба, след което се качи до петия етаж и почука на вратата на апартамента на Сюзан Уайт.

— Флойд е — обяви високо.

Кюстин открехна вратата предпазливо и го пусна да влезе. Беше върнал радиото обратно до стената, без да оставя никакъв знак, че някой го е пипал. Дори инструментите му бяха събрани.

— Нещо ново? — попита Флойд.

— Нищо. Който и да излъчваше онзи сигнал, все още пази мълчание. — Кюстин нагласи грижливо копчето за честотите. После се настани с кръстосани крака пред радиото, сложил развързаните си обувки недалеч от себе си, внимателно подредени една до друга. — Но не спирам да опитвам.

— Добре. Междувременно искам да поговоря с човека, който е казал, че е видял детето да се размотава наоколо.

— Малкото момиченце? Флойд, нали не мислиш сериозно, че…

— Не изключвам нищо.

— Човекът, който ти трябва, живее на втория етаж. Вратата точно до шкафа на чистачката. Само че от него ще чуеш единствено онова, което каза на мен.

— Може пък да успея да опресня паметта му. — Флойд погледна виновно към приятеля си. Кюстин бе прекарал деня тук, трудейки се неуморно, докато в същото време той се беше разхождал из градините на Париж и бе хапвал сладолед. — Искаш ли нещо? Мога да ти донеса кафе.

— Всичко е наред, благодаря.

— Ял ли си?

— Не и от сутринта насам.

Флойд пъхна ръка в джоба си.

— Ето ти една ябълка за моя сметка.

Стълбите го отведоха право до шахматния линолеум на площадката на втория етаж. Почука на вратата непосредствено до шкафа на чистачката, изчака няколко секунди, след което почука пак. Притисна ухо към дървото и се вслуша за някакви признаци за живот от другата страна, ала не се чуваше нищо. Опита бравата, но се оказа заключена. Той сви рамене: беше средата на деня и следователно доста вероятно бе наемателят да е навън и да си изкарва прехраната. Единствен той бе споменал за детето пред Кюстин, но това не означаваше, че и някой друг не беше видял нещо. Може пък от него да се искаше просто да задава правилните въпроси.

Флойд отвори бележника си на нова страница и почука на вратата на другия апартамент на втория етаж. След секунда чу тътрене на чехли, последвано от тракането на ключалки и вериги. Показа се възрастна жена в престилка на цветя, но само толкова, колкото й позволяваше леко открехнатата врата. Изгледа го с подозрение, което Флойд обикновено пазеше за търговските пътници.

— Съжалявам, че се налага да ви обезпокоя, мадам — каза той. — Името ми е Флойд и разследвам смъртта на американката отпреди три седмици. Вярвам, че сътрудникът ми мосю Кюстин вече ви е посетил?

— Да — отговори предпазливо жената.

— Няма защо да се тревожите. Просто един от съседните на вас наематели е споменал случайна забележка, която по онова време не ни направи впечатление, но придоби нова значимост в светлината на последните разкрития.

Очевидно не възнамеряваше да го пусне в апартамента си:

— Казах на сътрудника ви всичко, което знаех за американското момиче. Едва я познавах.

Флойд нямаше нужда да я пита как се казва, Кюстин и без друго сигурно вече беше записал името й.

— Не, нямах предвид специално нея. Но все пак… някога разговаряли ли сте?

— Нито дума. От време на време се разминавахме на стълбището. Не се стараех да не разговарям с нея, но на моята възраст… — Нещо в изражението й омекна — нещо като внезапно доверие, макар да продължаваше да пази вратата като крепостна стена. — Живея в тази сграда от доста години, мосю. Имаше времена, когато си бях поставила за цел да се запозная с всички, живеещи под този покрив. Но напоследък младежите идват и си отиват толкова бързо, че почти не си струва дори да научаваш името им.

— Разбирам ви — кимна съчувствено Флойд. — Живея в подобна сграда в Пети район. Винаги едно и също… хората идват и си отиват.

— И все пак, млад мъж като вас… вие сигурно щяхте да знаете как се казва. Беше много хубава.

— Доколкото схванах — каза Флойд, — е била приятна млада дама. Ето защо е двойно по-важно да открием какво й се е случило.

— От полицията казаха, че е паднала.

— В това няма никакво съмнение. Въпросът е, била ли е блъсната?

— Казват, че била просто туристка. Защо някой би искал да наранява човек като нея?

— Тъкмо на този въпрос се опитвам да намеря отговор.

— Разговаряхте ли с вдовеца на следващия етаж над мен?

— Мосю Бланшар? Да, поговорихме. Беше много услужлив.

— Той я познаваше по-добре от нас. — Жената се наведе към Флойд и снижи глас: — Ако питате мен, нещо не беше както трябва в цялата работа.

— Според мен нещата не са такива, каквито изглеждат — рече Флойд. — Американката е обичала да залага на коне. Мосю Бланшар й е помогнал да разучи фиша.

Жената нацупи устни, очевидно неудовлетворена от разясненията на Флойд.

— При все това. Смятам, че мъж на неговата възраст… Е, няма значение. Коя съм аз, та да ги съдя? Имаше ли още нещо, мосю?

— Само един последен въпрос: в сградата живеят ли някакви деца?

— На четвъртия етаж имаше една млада двойка с бебе, но те се преместиха в Тулуза още миналата година.

— А оттогава?

— Никакви.

— В такъв случай не ви се е случвало да виждате деца в сградата?

— От време на време идват гости, които водят с тях децата си.

Флойд почука бележника с молива.

— Ами деца без придружители?

— Понякога. Мосю Шарл, който живееше на шестия етаж, имаше дъщеря, която го посещаваше всяка неделя.

— А напоследък?

— Не и откакто го погребаха в Д’Иври.

— А оттогава? Някакви други деца?

— Не, доколкото ми е известно. Не.

— Помислете внимателно, мадам. Да сте виждали малко момиченце в тази сграда, особено през последните няколко седмици?

— Смятам, че щях да си го спомня, мосю, като се вземе предвид колко неестествено би ми се сторило.

Флойд затвори бележника си, без да е записал и дума.

— Благодаря за отделеното време, мадам.

— Съжалявам, че не успях да ви помогна.

— Бяхте много отзивчива. — Флойд докосна с пръст периферията на шапката си и отстъпи назад, докато тя затваряше вратата. Чу как веригите и ключалките се връщат по местата си.

На този етаж нямаше други апартаменти, така че реши да се насочи към третия. Почти беше достигнал междуетажната площадка, когато чу, че вратата на възрастната дама се отваря забързано. Спря с ръка на перилата и погледна надолу.

— Мадам?

— Току-що си спомних — каза разтреперано тя. — Имаше едно дете.

— Момиченце?

— Много странно момиченце. Късно една вечер се разминах с нея по стълбището. Прибирах се вкъщи.

— Къде бяхте ходили, стига да не възразявате срещу въпроса ми?

— Никъде. Понякога ходя насън… ужасно ми е неудобно да го призная… и често се събуждам в дъното на стълбището. Сигурно беше преди три или четири седмици. Случайно погледнах лицето й и… — Тя потрепери.

— Мадам?

— Когато се събудих на следващата сутрин, мосю, си помислих, че сигурно съм я сънувала.

— Може би сте — предположи Флойд.

— Надявам се да е така, мосю, защото когато погледнах лицето й, съзрях самото зло, сякаш дяволът беше влязъл в сградата, приел формата на момиченце. И най-лошото е, че когато тя отвърна на погледа ми, в очите й се виждаше, че знае съвсем точно какво си мисля.

— Можете ли да ми я опишете?

— На около осем или девет. Може би малко по-възрастна. Дрехите й бяха мръсни и окъсани. Беше много слаба. Забелязах ръката й върху парапета — беше като на скелет, цялата жилеста и костелива. Косата й бе твърде черна, сякаш беше боядисана. Но най-лошото беше лицето й. Като лице на вещица, или на нещо, оставено да изсъхне на слънцето.

— Позволете да ви успокоя — усмихна се Флойд. — Сигурен съм, че сте имали кошмар.

— Откъде можете да бъдете сигурен?

— Защото това не е малкото момиченце, което се надявах да сте виждали. То е вероятен свидетел.

— Така ли?

— Момиченцето, което издирвам, има личице на ангел. Малки опашчици и розови бузки.

— Слава богу — произнесе след секунда жената. — Навярно в крайна сметка ми се е присънила. Но просто… когато споменахте за малко момиченце…

— Напълно ви разбирам. Тъкмо миналата нощ самият аз имах ужасен кошмар. Когато се събудих, ми отне известно време, докато си дам сметка, че не се е случило наистина. Не се тревожете, мадам. Момиченцето няма да се върне… уверявам ви. Съжалявам само, че ви накарах да си я припомните.

— Вината не беше ваша.

— Моля ви, опитайте се да не мислите за това. Приемете искрената ми признателност за оказаната помощ. — Флойд бръкна в джоба си. — Сътрудникът ми остави ли ви визитна картичка, просто за всеки случай, ако изникне още нещо?

— Да, картичката е у мен.

— Моля ви, не се колебайте да ни позвъните.

Тя затвори вратата. Флойд се надяваше, че е успял да я убеди — последното, което искаше в този момент, бе да се разхожда наоколо и да изкарва акъла на възрастни хора, — ала докато продължаваше по пътя си нагоре, ясно чу как старицата подсигурява вратата с поне два пъти повече вериги и ключалки в сравнение с преди.

— Ние не сме построили нищо от тези глупости — каза Скелсгард — Просто ги наследихме. За нещастие това означава, че ни се налага да играем по техните правила, не по нашите. А техните правила са: нищо опасно не може да влезе в Париж.

Намираха се пред двуметрова кръгла врата, окачена на панти, вградена в стените. Рамката беше изпъстрена с черни и жълти ивици, и предупредителни лепенки, а пред нея допълнително бяха разположени предпазни перила. Каквото и да имаше отвъд нея, означенията ясно даваха да се разбере, че едва ли бе особено здравословно.

— Нищо опасно? — попита Оже. — Имаш предвид оръжия, бомби и такива неща?

— Имам предвид нищо, което хората от 32 не би трябвало да имат на разположение. Почти никакви предмети от онези, които можем да произведем, не успяват да минат през сензора. Не просто очевидно опасните, но и с потенциална възможност да съсипят света от другата страна на портала. На практика говорим за всеки технологичен артефакт от 31. — Скелсгард издърпа някакъв лост, привеждайки в действие сложен механизъм, който отвори бронираната врата.

Оже не беше сигурна какво точно очакваше — поредната зала, може би. Вместо това пред себе си виждаше единствено искряща мембрана с електрически жълт цвят, разпъната като барабан над рамката. Хвърляше странни сенки и оттенъци през стаята, карайки я да изпитва леко замайване. Погледът й не успяваше да проникне през мембраната, и все пак жълтият цвят й придаваше едва доловима илюзия за дълбочина и перспектива.

— Това ли е сензорът? — попита нервно тя.

— Да. И преди да си попитала, нямаме представа как работи. Знаем единствено, че можем да промушваме разни неща през него. Другите… или отхвърля, или ги унищожава, в зависимост в какво настроение е.

Оже изучи краищата на прикрепената към скалата рамка. Очевидно ставаше въпрос за човешка добавка, набита в каквото и да бе присъствало на нейното място по-рано. Предполагаше се, че порталът е инсталиран едновременно с връзката към хипермрежата, дълго преди да бъде отворен от хората на Скелсгард.

— Какво има от другата страна? — попита тя.

— Останалата част от света. Всъщност друга зала, но директно свързана с тунелите под Париж.

— Не можете ли просто да заобиколите сензора? Да прокопаете скалата до другата зала?

— Не се получава — отговори Скелсгард. — Каквото и да опитваме, не успяваме да се доберем до залата оттатък. Правили сме опити да си пробием път с експлозиви и от двете страни на портала, но все едно се опитваме да копаем в диамант. Създателите на залата вероятно са я подсилили с една идея повече тъкмо поради тази причина — за да принудят посетителите да използват портала.

— Но си минавала от другата страна, прекосявала си сензора?

— Ние да — отвърна Скелсгард, — хора като теб и мен, но не и като Ниагара. Тялото му е така натъпкано с машини, че сензорът ще го изпече жив. Нанотехнологията очевидно е стриктно забранена. Няма значение колко добре я прикриваме, сензорът винаги я засича и винаги я изпържва.

— В такъв случай Париж не може да бъде достигнат от нанотехнологично оръжие. Това е добре, нали така, означава, че слашърите не могат да преминат?

— Да, но не се изчерпва единствено с това. Всеки по-сложно произведен обект се блокира, без значение колко безвредна е функцията му. Никакви оръжия. Никакви комуникационни устройства. Ръчни или джобни часовници. Камери, датчици, медицинско оборудване.

— Какво всъщност може да премине тогава?

— Не много. Дрехи. Хартия. Прости инструменти, като лопати и отвертки. На практика всичко, което сензорът сметне за безопасно. Впрочем веднъж успяхме да го измамим, но по изключително тривиален начин. Няма да пропусне оръжие, дори да е реплика на модел от двадесети век. Но сполучихме да разглобим на части пистолет и да ги прекараме незабелязано една по една. Получи се, но какъв беше смисълът? Далеч по-лесно е да си намериш истински пистолет на самата 32.

Оже протегна ръка към подмамващата жълта повърхност.

— Може ли да я докосна?

— Защо не, по дяволите? Можеш да пъхнеш ръка. Така или иначе ще се наложи да влезеш цялата, тъй че няма да се случи нищо непоправимо.

Оже натисна с пръст през мистериозната жълта мембрана. Отне й по-дълго време, отколкото очакваше пръстът наистина да докосне каквато и да е повърхност. Сетне внезапно усети пощипване в самия му връх. Натисна по-силно, а жълтата повърхност видимо се деформира, вгъвайки се от точката на контакта. Напомняше й за повърхностното напрежение на водата, начинът, по който оформяше ципа, устояваща на умерен натиск. Жълтият цвят придоби ръждивокафяв оттенък, които се разнесе концентрично от пръста й навън.

— Абсолютно ли сте сигурни, че това нещо е безопасно? — попита отново тя.

— Всички сме минавали стотици пъти през него — каза Скелсгард. — Телата не са проблем. Отличава доста добре комплексните биологически процеси и нанотехнологията.

— Доста добре?

— Просто натисни.

Оже усили натиска. Стори й се, че нещо се скъсва и изведнъж ръката й бе погълната в жълто до китката. Повърхността се бе изравнила отново, този път обхванала плътта й. Нямаше болка, просто смразяващо пощипване. Тя размърда пръсти. До един изглежда бяха на мястото си и функционираха правилно. Издърпа ръка и ги огледа — бяха там.

— Виждаш ли, просто е — заяви Скелсгард.

— Все още не ми харесва.

— Не е необходимо да ти харесва. Аз ще премина първа, за да ти демонстрирам колко е безопасно. Има си номер, така че ме наблюдавай внимателно. Когато премина, можеш да ми подадеш шапката си.

Оже отстъпи назад. Скелсгард се улови здраво с две ръце за едно от хоризонталните перила над сензора. Сетне с умението на гимнастик се издърпа нагоре и люшна тялото си по посока на жълтата повърхност. По времето, когато я достигаше, вече се бе засилила достатъчно, за да премине отведнъж. Повърхността се нагъна и я погълна. Последното, което видя Оже, бе как темето на Скелсгард изчезва в сензора.

Секунда по-късно се подаде нечия ръка, която щракна с пръсти. Оже веднага разпозна ниско изрязаните нокти. Свали шапката си и я подаде на ръката, която изчезна заедно с шапката обратно в сензора.

Сега и Оже се улови за перилата. После се издигна от земята, усещайки как мускулите й протестират от непривичното усилие. Вдигна крака колкото можеше по-високо и се залюля към жълтата мембрана. Беше почти сигурна, че не го прави толкова елегантно колкото Скелсгард, но предполагаше, че все отнякъде трябваше да започне.

Моментът на прехода, на преминаването през жълтото, й подейства като електрически шок, но без болката. Почувства как всеки атом в тялото й бе облян от остра, любопитстваща светлина. Почувства се изложена на нечий щателен оглед, сякаш някой тършуваше в нея или я преобръщаше в тази или онази посока като шлифован скъпоценен камък. Всичко това продължи цяла вечност и само миг.

Сетне бе приключило, а тя се намираше на пода със запретната през бедрата пола и изхлузена лява обувка. Някой предвидливо беше сложил тънък дюшек на пода точно пред сензора.

— Ето ти шапката — каза Скелсгард. — Добре дошла в Париж.

Оже се изправи, изглади, доколкото можа, дрехите си и отново си сложи шапката. Залата, в която се бяха озовали, бе далеч по-малка от последната, но пък бе натъпкана със също толкова озадачаваща смесица от машини и шкафове. Нищо тук обаче, не изглеждаше толкова модерно: доколкото Оже можеше да прецени, почти всичко вероятно бе изпратено на малки парчета, а след това сглобено наново (което на практика изключваше възможността да е сложно) или — по-вероятно — бе откраднато от заобикалящия ги свят на 32 и пригодено да изпълнява някаква нова функция. Имаше доста електрическо оборудване. Заплашително бръмчащи сиви или зелени метални кутии, свързани помежду си в оплетени гумени кабели; премигващи монохромни екрани, показващи вълнисти графики; черни уреди, напомнящи на пишещи машини, каквито очевидно не бяха. В единия ъгъл пухтеше генератор.

— Добре ли си? — попита Скелсгард.

— Повече или по-малко. Не трябва ли?

— Съществуваше незначителен риск някои от машините на Ниагара да не са напълно изхвърлени от организма ти. Не виждах смисъл да те тревожа излишно.

— Разбирам — произнесе късо Оже.

— Има и още нещо. Обикновено когато преминаваме, не усещаме нищо. Отнема само миг и после е свършило. Но понякога се случва друго. Някъде по веднъж на всеки сто преминавания през сензора преходът е различен.

— По какъв начин различен? Различно болезнен?

— Не… не по този начин. Просто понякога изглежда отнема по-дълго време. Много по-дълго. Сякаш са те пъхнали в жълт затвор до края на дните ти. Научаваш и усещаш неща, които почти не можеш да опишеш. Когато излезеш, си спомняш случилото се само смътно. Все едно се събуждаш от красив сън и се опитваш да се сетиш за изплъзващите ти се подробности. Долавяш нещо от умовете, които са построили това място. Усещаш как гледат през теб, необятни и древни, и отдавна мъртви, но по някакъв начин все така будни и любопитни какво правиш с техните творения.

— Ти изпитвала ли си…

— Веднъж — отговори Скелсгард. — И ми беше достатъчно. Това е и причината да не преминавам през това нещо по-често, отколкото е необходимо.

— Исусе — каза Оже и поклати глава. — Можеше да ми го кажеш, преди да прекося. Сега не ми остава друг избор, освен да се върна обратно по същия път.

— Просто исках да знаеш, че дори и да се случи… което е слабо вероятно… не бива да се боиш. Няма да те сполети нищо лошо и ще излезеш цяла. Но е преживяване, което малцина от нас успяват да понесат спокойно.

— Какви бяха умовете? — попита Оже. Въпреки възмущението, което изпитваше, любопитството й започваше да взима връх.

— Далечни, огромни и неизменни, като планински вериги. — Скелсгард се усмихна стеснително, но после разтърси глава, сякаш се опитваше да развали магията, уловила ума й. — Никога не се повтори. Преодолях го. Тук сме, за да вършим работа. Като стана дума, как ти се струва обстановката? На практика това е командният център на операциите ни на 32, мястото, откъдето комуникираме с всички полеви агенти.

Бартън вдигна очи от сгъваемата маса, върху която ги очакваха храна и кафе:

— Покажи й енигмата.

— Профилът на мисията й твърди, че няма нужда да се запознава с тези неща — отвърна Скелсгард.

— Все пак й я покажи.

Скелсгард сви рамене и поведе Оже към стелажите, къде се виждаха десетина от черните пишещи машини.

— Познати ли са ти?

— Не съвсем… приличат ми на пишещи машини, но съм сигурна, че са нещо далеч по-усъвършенствано.

— Това са машини „Енигма“ — обясни Скелсгард. — Комерсиално оборудване за шифроване.

— Местно производство?

— Да. Използват ги военните, но има и модели, които всеки може да закупи свободно. Ние пък ги използваме, за да изпращаме шифровани съобщения до полевите си агенти.

— Като Сюзан.

— Точно като нея. Преди да тръгне, й дадохме една от тези машини заедно с инструкции как да преобразува обикновено радио в приемник, с който да засича сигналите ни на дадена честота. Идеята беше, след като веднъж се установи да живее някъде, да използва местни инструменти и части, за да преработи радиоапарата. В нашия край шифроваме сигнала, използвайки машина „Енигма“ със съответните настройки на ротора за дадения ден от месеца. Сюзан разполагаше със списъка с настройките, за да може да коригира собствената си „Енигма“. Зашифрованите съобщения се приемат от радиоапарата посредством морзов код, но ако някой случайно се натъкне на тях, биха му се сторили безсмислени.

— Един момент — вдигна ръка Оже. — Сега си спомням нещо за тези машини. Не играеха ли роля във Втората световна война? Във връзка с военни подводници?

— Да — кимна Скелсгард. — В крайна сметка разбиват шифъра на „Енигма“. Това е изисквало няколко сериозни пробива в методите за криптографски анализ и електромеханичните изчисления. Всъщност разбиването на тази защита на практика дава старт на цялата компютърна революция. Само че нищо от това не се е случило тук. На 32 Втората световна война не се е случила.

— Поне това ставаше ясно от картите на Калискан, но наистина не знаех как да си го обясня.

— Обяснявай си го както пожелаеш. В действителност времевата линия на 32 се отклонява значително от нашата история. На 32 войната се е превърнала във фиаско някъде през хиляда деветстотин и четиридесета. В Ардените са се разразили кратки сражения, след което всичко приключило. Напредването на немските части било прекратено. Определени фигури извършват държавен преврат — Щауфенберг и Ромел взимат дейно участие — и само след две години нацистката партия се срива отвътре. Тук хората още говорят за „Голямата война“, защото така и не се е състояла втора такава, с която да я сравняват. Няма ли Втора световна война, няма масирани усилия да се разбие защитата на „Енигма“. Изчислителните техники тук все още са някъде на равнището от трийсетте години, което — както и да го погледнеш, — си е все същото като през трийсетте години на деветнадесети век. Това от една страна е едновременно хубаво и лошо. Лошата страна е, че не можем просто да излезем навън и да откраднем компютърно оборудване или какъвто и да било по-сложен компютърен хардуер. Не съществуват транзистори, интегрални схеми или микропроцесори. Но пък можем да бъдем сигурни, че никой на 32 не е способен да дешифрира собствените ни емисии.

— Значи сте използвали това чудо, за да разговаряте със Сюзан?

— Да — отговори Скелсгард. — Но разговорът се водеше изключително от наша страна. Едно е да сглобиш радиоприемник, но е доста по-сложно да сглобиш предавател с необходимата мощност, и дори още по-трудно да работиш с него, без да привлечеш внимание. Само ако разполагаше с достатъчно време, може би щеше да го направи… бяхме я снабдили с необходимите инструкции… но тя бе далеч по-силно заинтересована от собственото си малко разследване.

— Онова, което я е убило.

— Познавах Сюзан. Не би си позволила да се забърка в нещо, освен ако не е смятала, че рискът си е струвал.

— Тоест е попаднала на следа? Но според Авелинг… — Оже погледна Бартън, който тъкмо бе вдигнал глава, вероятно чувайки името на Авелинг. — Тя снижи глас: — Но според Авелинг единствената причина, поради която Калискан иска тези документи, е, че в случай на опасност местните могат да се натъкнат на тях.

— Не подценявай тази възможност — предупреди я Скелсгард. — Трябва им само леко побутване, за да осъзнаят, че се намират във вътрешността на АГС. Илюзията си я бива, но не е безупречна.

— И все пак не мислиш, че това е единствената причина, нали? Изглежда всички тук са имали добро мнение за Сюзан. Щом е твърдяла, че е попаднала на нещо…

— Тогава може би наистина е било така. Но никога няма да научим със сигурност, освен ако не си върнем документите. Да не забравяме и че съществува надеждата поне нещо в тях да ни е от полза.

— Все пак не разбирам едно — каза все така тихо Оже. — Защо аз? Щом познаваш толкова добре обстановката, защо ти не се представи за отдавна изгубената сестра, вместо да ме влачите през половината галактика?

— Има уловка — обясни Скелсгард.

— Още една? Ама разбира се. Започвам да си мисля, че е време да започна да ги колекционирам.

— Поради някаква причина Сюзан искаше ти да бъдеш нейна сестра. Това ни стана известно от последната й пощенска картичка до нас.

Оже се намръщи. До този момент отношенията й със Сюзан Уайт си бяха оставали на далечно професионално равнище. Като се оставеше настрана академичното съперничество, нито бе харесвала, нито мразела жената и със сигурност не я познаваше толкова добре.

— Не разбирам — каза тя.

— Ние също не разбираме.

— Не можеше ли някой от вас просто да се престори, че е сестра й? В крайна сметка името си е просто име.

— Нямаше начин. Съществува вероятност да те е описала физически на Бланшар. Познавала те е на външен вид, нали?

— Да — призна Оже, припомняйки си, че няколко пъти се бяха засичали по конференции. — И сега като се замисля, малко си приличахме.

— Не можем да поемем риска да изпращаме някой, който не би съвпаднал с очакванията на Бланшар. Ако стане подозрителен и реши, че му въртят номер, е възможно никога да не се доберем до документите. Ето защо имахме нужда от теб.

— Значи Калискан излъга. Винаги съм била единственият кандидат в списъка.

— Предполагам, че се е постарал да подразни честолюбието ти — каза Скелсгард.

— Е, предполагам, че успя.