Победа на злото

Глава първа

Мадисън се оправяше с психотерапията.

Той се намираше в дупката за наблюдение зад стената на аудиторията на 80-ия етаж в градската къща. Той се хилеше. Това трябваше да свърши работа, а когато то станеше, Мадисън щеше да има съдебния процес. А чрез съдебния процес на Грис, той щеше да получи Хелър.

Редакторските колективи във вестниците бяха много объркани по отношение на речта на Ломбар, по-малко стъписан бе личният екип на Мадисън. Когато се върна вкъщи, репортерите и екипът му казаха:

— Направихме си един диктатор, хоп, ей така! Но какво означава „диктатор“, Шефе?

Някои вестници бяха на мнение, че диктатор е човек, който записва на диктофон. Други пък, понеже думата беше директно и буквално преведена на волтариански, казаха, че това е по-властен говорител и е естествен негов наследник. Но мнозинството явно смяташе, че Ломбар е придобил много по-голяма власт и ако заповедта на Великия съвет не се показваше на компютрите им, те щяха да предположат, че Ломбар е направил някакъв голям удар; въобще не бяха сигурни какъв. Но в нито един от вестниците не липсваше фактът, че изведнъж Апаратът беше станал ръководещата сила в държавата.

И Апаратът не пропусна това. Офицерите му, с изключение на няколко затворника, се шегуваха един с друг за „безупречно чистите си репутации“ и тяхната „чест“. Започнаха да летят нависоко. Офицерите от Апарата никога не бяха се осмелявали да влизат в по-добрите хотели, ресторанти и клубове, а изведнъж самолюбието им се поласка и им се прищя да се появяват и да правят за смях келнерите и менажерите. Отряди на Апарата веднага плъзнаха из улиците с оръжие в ръка, като избутваха всички останали от пътеките за пешеходци. Ниско платени или въобще без заплата, те започнаха да намират начин да им се плаща.

Но Мадисън не обръщаше внимание на всичко това. Той играеше по-голяма игра: Хелър. Начините му за постигане на успех бяха изцяло свързани с връзките с обществеността. Смъртоносни!

Акцията с психотерапията беше започнала с откриването на една пощенска картичка в досието на Грис. В нея пишеше:

Значи, Мадисън беше малко по-умен, за да заложи красивото си лице в подобен капан. Заради това беше изпратил режисьора и едно от момичетата от цирка, облечени като светски хора, както и един актьор, който да изпълнява ролята на „командващия офицер“ на Грис.

Днес в залата бяха събрани сто дами от „клуба“, които не смееха да си поемат дъх от напрежение. Усмивката на Мадисън ставаше все по-широка, докато той надничаше през дупката, откъдето ги виждаше. Макар че голяма част от тях бяха на средна възраст, те бяха в много добра форма. Бяха уловили част от изгубената си младост и живот от гледната точка на омайване с марихуана и секс, и изглеждаха невероятно привлекателни.

Кроуб застана на подиума. Този път бяха опазили ЛСД-то далеч от него и понеже очакваше нова доза, ако се справеше добре, той се държеше, прилично. Малкото микрофонче беше в ухото му и единственото, което трябваше да прави, бе да повтаря онова, което то му чете.

— Първокласни дами, светски дами, дами на блесналите погледи и възвърната младост — започна Кроуб и звучеше добре, макар че той го казваше с много безизразен глас, — зная колко разтревожени сте били заради неохотата на държавата да изправи пред съд този побъркан ненормалник Грис. Както без съмнение сте прочели или видели по „Вътрешен обзор“, Ломбар Хист — Диктатор на Волтар, обеща да бъде приложена психотерапия в случая на Грис.

Голямата опасност, скъпи дами, е, че Грис ще бъде пуснат сред хората напълно луд, че ще продължи да убива, подпалва и вилнее сред едно безпомощно население.

Не много добре осведомен, Хист направо ми заповяда да се опитам да разреша проблема чрез психотерапия. Аргументът беше, че ако бесният демон може да бъде направен нормален, той може да бъде освободен.

Аз се възпротивих. Опитах се да изтъкна, че този побъркан престъпник Грис е напълно извън скалата на Фройд. Повечето от вас чуха лекцията, в която подхванах… подхванах… подхванах… (продължавай, продължавай.)

Казах на Хист:

— Шансовете за успех са толкова малки, че не си струва… да се изчисляват.

Но той ми нареди да го направя въпреки това. Тогава му казах, че всеки, избран да направи подобно нещо, е много възможно да се изправи пред някоя смърт. Но той отвърна:

— Какво е една жена повече или по-малко? Намери някоя доброволка и я накарай да го направи!

— Мръсникът му! — премина шепот през залата.

— Сега, както знаете… знаете… знаете… (спри да повтаряш), според Фройд сексът е в основата на всичко. Ако могат да се събудят истинските сексуални основи на един престъпник, той ще се поправи и ще стане нормален. Това е доказан научен факт, както и цялата психиатрия.

Така че онова, което ще се опитаме да направим, е да хвърлим малко светлина в живота на Грис с надеждата, че това ще го поправи, ще го направи отново нормален и ще го отстрани в качеството му на заплаха за нашето общество.

Жените кимнаха.

— Но — извика Кроуб, — както казах на Хист, колкото и да е благороден експериментът, той има два недостатъка: първият е, че вероятността това да свърши работа при някого, който е напълно извън скалата на Фройд, е почти никаква; и вторият — че това означава почти сигурна смърт за доброволката.

Кроуб остана така, защото в микрофона му вече не идваха никакви думи. Един разсилен изведе напред доброволката.

Беше вдовицата Тейл!

Беше облечена в ослепително бяло. Изглеждаше съвсем непорочна. Главата й беше наведена напред, а гладката й права коса падаше пред лицето й. Тя сключи ръце пред себе си. Беше режисирана до перфектност да изглежда като девица, която водят на олтара на някакво примитивно жертвоприношение. Застана пред тях със сведен поглед.

— Тази жена — каза Кроуб, — в пристъп на чист патриотизъм, е готова да рискува живота си в това начинание. Отнасям се със страхопочитание към всеотдайността и смелостта при обслужването… служенето на държавата и народа. Представям ви Прация Тейл (изчакай аплодисментите.)

Събралите се жени зяпнаха. Усетиха прилив на страхопочитание. После някои се разплакаха.

— Заради това — продължи Кроуб — назначавам комисия начело с председателката лейди Артрит Стафи, която да се свърже с Лорд Търн и да настоява за разрешението му Грис да се ожени и да изкара първата брачна нощ в кралския затвор.

Публиката зяпна.

Мадисън се ухили.

Глава втора

На другата сутрин един много обезпокоен Лорд Търн посрещна в покоите си комисията от дамите. Никога преди не му се беше случвало подобно нещо. Но и пресата никога не беше гърмяла така по негов адрес през целия му живот и той беше започнал да се страхува. Даже собственото му семейство не му говореше напоследък, а тази група решени на всичко жени, които застанаха пред него бяха повечето във впечатляващо добри отношения със семейството му.

— Но, лейди Артрит — смотолеви той, — преди не се е случвало нищо подобно. В затвора ми да се осъществи брак? Та това е нечувано.

Лейди Артрит го фиксира с пронизващ поглед.

— Лорд Търн, консултирахме се с правни експерти. Фамилните ни адвокати твърдят, че няма законова забрана на това! Този път законът НЕ стои зад вас. Всяко противене от ваша страна би било чисто лично!

Лорд Търн го преглътна. Беше човек, който стриктно спазва закона и знаеше, че тя говори истината. Изведнъж нещата бяха станали много лични. И тогава се хвана за един изход:

— Бракът е нещо, за което мъжът трябва да се съгласи. Аз много се съмнявам, че на Солтан Грис ще му се прииска да се ожени!

— Той трябва да бъде попитан и ние ще чуем дали наистина е така.

Лорд Търн вдигна поглед към тавана. Горе нямаше никакви разпоредби, които можеше да прочете. Свали поглед към лейди Артрит.

— Много добре. Отиваме да питаме Грис.

Сега, Апаратът е разузнавателна служба и си има начините за набавяне на информация. А този път Мадисън беше научил от съпругата на един надзирател, че Грис е завършил писането на признанията си.

Всъщност, през последните дни Грис беше натрупал малко килограми заради липсата на движение и редовното хранене. А точно в момента той седеше в килията си на върха на кулата и се чудеше какво да прави с времето си.

Беше предал обемното признание. През следващите два дни малко се беше попритеснил като си мислеше, че вече ще го екзекутират. После започна да си дава сметка, че на съдиите им трябва много време, за да прочетат нещо, така че може би му оставаха още няколко глътки живот.

Нареждането да стои далеч от прозореца нямаше нужда да бъде повтаряно: беше сигурен до мозъка на костите си, че Ломбар Хист е готов да премести планетата, за да се добере до него. Беше чул някаква тълпа да крещи нещо пред затвора на няколко пъти, но не беше посмял да отиде до прозореца и да погледне, а не разбираше какво казват, защото бяха твърде далече. До него не беше достигнала никаква информация. Не знаеше абсолютно нищичко за кампанията в пресата срещу него.

Заради това беше много изненадан, когато чу много стъпки да се изкачват по стъпалата на кулата, придружени от глъчката на много гласове. Женски гласове? Колко странно!

Чу се тракане от пластините за заключване, а след това и скърцането на желязната му врата.

Влезе един пазач и насочи оръжието си към него.

Стаята изведнъж се напълни с жени!

Главата на Грис незабавно се завъртя.

Не познаваше нито една от тях.

Втренчените им в него погледи бяха безкрайно враждебни.

Обзе го паника, а нямаше къде да бяга.

Една жена с качулка и много слаба се приближи към него. Дойде съвсем близо.

Той усети как една бележка остава в ръката му.

Почти изпаднал в истерия, той погледна бележката и я прочете:

Тогава фигурата пред него вдигна едната си ръка, хвана върха на качулката си и я свади.

Грис изпадна в неистов шок.

БЕШЕ ПРАЦИЯ ТЕЙЛ!

— За доброто на държавата — започна тя, внимателно подучена — аз станах доброволка за брак с теб. — И без да я видят другите, тя посочи с пръст бележката.

Грис, който беше на ръба на припадъка, не можеше да проговори.

От задната част на групата изръмжа Лорд Търн:

— Хайде де, отговори й! Говори, за да можем да си вършим работата!

— Кажи да! — изсъска вдовицата Тейл.

Грис погледна присвитите й, решителни очи. Погледна и враждебните лица на жените наоколо.

Изведнъж му хрумна, че може да си купи още малко живот. Можеше да отложи екзекуцията като определи по-задна дата, например след месец, за сватбата си.

— ДА! — извика той.

Лорд Търн беше втрещен.

Изведнъж лицата на жените се озариха с надежда.

— Добре — каза вдовицата Тейл. — Ще се оженим точно тук, още днес следобед. Приготви се.

Грис отвори уста, за да каже нещо.

Килията беше празна, а вратата плътно затръшната.

Глава трета

Разбира се Мадисън беше приготвил заглавията и само чакаше момента, в който да ги пусне. До обяд улиците се бяха напълнили с вестници, в които имаше вариант на заглавието:

Разбира се, от страна на Кроуб имаше твърдения, които целяха да покажат, че това е един почти невъзможен подвиг. Той не можел по никакъв начин да гарантира успех заради това, че Грис „бил дошъл при него твърде късно“ — обичайното психиатрично извинение, което използваха на Земята.

Мадисън обаче си знаеше предварително, че онова, което ще привлече вниманието на обществото, бе съдбата на една красива жена. Стотици хиляди хора започнаха да се събират в подножието на Кралския затвор. Много от тях плачеха, почти никой не таеше никаква надежда, всички мислеха, че това е много жестоко, но и че благородството на Прация Тейл не може да бъде оценено по никакъв начин.

Мадисън даже не се нуждаеше от личния си снимачен екип. „Вътрешен обзор“ бяха заснели влизането и излизането на цялата депутация. Беше и сега тук под следобедното слънце, за да отразява на живо цялата огромна тълпа хора, да дава кадри от близък план и да взема интервюта. На Мадисън въобще не му се беше наложило да казва на менажера какво трябва да прави.

Защото Мадисън си имаше и друга лична мисия. С документи, доставени от Апарата и в униформата на офицер от Общите служби, той щеше да влезе в ролята на „приятеля на младоженеца“ — много съществен за церемонията персонаж.

Охраната го претърси за оръжие и отрова и му обеща, че ще наблюдава през специален отвор с насочено към него оръжие, което ще използва дори само да направи жест към Грис. И го пусна вътре.

Грис лежеше на койката си в нещо като припадък. Той напълно се беше провалил в опитите си да си купи още един месец. Мисълта, че ще бъде женен за вдовицата Тейл се смекчаваше единствено от факта, че така или иначе той нямаше да живее много дълго. Койката всъщност беше вградена в камъка поличка. Когато върху нея лежеше някой като сега, оставаха само четири фута над главата му.

Видя, че пускат вътре някакъв офицер от Общите служби. Не беше задължително да е от Апарата. Беше очаквал, че ще изпратят някой, който да му помогне да се приготви и, както можеше да се очаква, човекът носеше няколко кутии под мишница. Грис се окуражи още повече, когато видя дулото на оръжие, насочено през шпионката на килията. Така че продължи да си лежи и да наблюдава.

Изведнъж чертите под кепето започнаха да му напомнят нещо.

В ужасен шок той се стрелна нагоре!

Фрасна си главата!

Не можа да изпадне в безсъзнание. Главата му се завъртя. Помисли си, че е на улица „Мес“ 42 в Ню Йорк. Не, вероятно беше на яхтата „Златен залез“.

Мадисън? Това беше МАДИСЪН!

— О, не — каза Грис. — Не, не, не!

Мадисън намери едно столче и седна до койката.

— Е, Смит, — каза той на английски, — искам да кажа Грис. Определено ми е неприятно да виждам приятел на мистър Бери да е загазил. Не се притеснявай. Тук съм, за да ти помогна да излезеш.

Грис изпадна в ужас.

— О, моля, мили Богове, Мадисън. Не се захващай с моите връзки с обществеността!

— Разбира се, че няма — отвърна Мадисън. — Та аз съм ти приятел. Ще направя всичко, което е по силите ми, да се измъкнеш от тук и то в страхотна форма.

— О, не, не, моля те. Недей да ми помагаш.

— Я стига глупости, Грис. За това са приятелите. Сега ме слушай внимателно. Ще се измъкнеш от цялата работа като училищен първенец.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че имам шансове да се отърва?

— О, нещо много повече, Смит. Има хора, които работят денонощно, за да не позволят да бъдеш екзекутиран. Това е най-последното нещо, което искат твоите приятели!

— Аз имам приятели?

— Ама разбира се, че имаш! И представа си нямаш колко много неща са направени за теб досега. Ще направим така, че да те изправят пред съд.

— КАКВО?

— Точно каквото чу. И не само това, ами при това справедлив съд. Нали не мислиш, че вдовицата Тейл има огромно желание да стане двойна вдовица? Разбира се, че не. Тя има купища пари и ще наеме най-добрите адвокати. Мога да те уверя, имаш много интересен и много дълъг живот пред себе си.

— Мадисън, в името на любовта към майка ти, не ме измъчвай така. Нямам никакъв шанс. Ти просто си намислил нещо ужасно. Знам си аз!

— О, Смит, шокиран съм. Та ти не си ми клиент. Аз все още работя по делото на Хелър.

— Така ли?

— Разбира се. Двамата с теб просто сме си старият тим, Смит и Мадисън. Същото, както и преди. Обаче аз наистина не мога да си говоря с теб цял ден, така че запомни добре какво ти казвам. Когато застанеш на подсъдимата скамейка, искам да обвиниш Хелър, че е основната причина за всичките ти неволи.

— Ами че това си е така — каза Грис. — Той наистина е!

— Отлично! Знаех, че ще се съгласиш. Та когато те изправят пред съда…

— Няма да ме съдят. Просто ще ме екзекутират. А и дори някога да успея да изляза от затвора, Ломбар Хист ще ме посече на десет фута от изхода.

— Не му мисли толкова. Аз съм дясната ръка на Ломбар — или пък той моята, все забравям. Така че ако успеем да те изправим пред съда, просто прави, каквото ти се каже. Разбрано?

— Всичко, което искаш да направя, е да обвиня Хелър?

— Точно така.

— За всички престъпления, за които мога да се сетя?

— Точно така!

Грис започна да излиза от мрака. Сякаш започна да вижда някаква светлина пред себе си.

— Те ще осъзнаят, че той стои зад всичко.

— Точно така.

— Ще го направя.

— Добре. Сега трябва да те приготвим за сватбата ти.

Мадисън трябваше да полага усилия, за да не се превърне усмивката му в триумфално хилене. Грис даже и не подозираше колко абсолютно демоничен е истинският план!

Глава четвърта

Късно същия следобед в затвора се осъществи сватбата.

Лорд Търн не пожела да пусне снимачни екипи вътре, та те трябваше да се задоволят с онова, което можеха да заснемат извън портите на затвора.

Късното следобедно слънце превръщаше мрачната стара крепост в тъмен силует и падаше върху стотиците хиляди хора, които бяха покрили хълма дори и отстрани. Сред тях вървяха свещеници, които ги подтикваха да се молят, и тълпата седеше или клечеше, както младите, така и старите, покрита като с воал от шумоленето на гласовете.

Когато свещеникът по бракосъчетанието, приятелката на булката и приятелят на младоженеца се появиха на вратата развълнувани, свещеникът даде знак, че бракът е сключен. Общата въздишка на надежда от хилядите гърла премина надолу по хълма като порив на вятъра.

Сега всички погледи бяха съсредоточени върху най-високата част на кулата, защото хората знаеха, че жертвената булка и ненавистният Грис са там горе сами. Никой от тълпата не си тръгваше: всички знаеха, че в полунощ булката ще напусне затвора. Започнаха да се молят за нея. Дали терапията щеше да свърши работа? Дали щяха въобще да я видят жива отново?

Слънцето залезе. Луната Нико изгря: тя окъпа древната крепост в призрачна светлина, а вдигнатите лица заприличаха на зеленикава мъглявина на фона на хълма.

На тълпата не й убегна това, че от външната страна на портите имаше линейка, а медицинският екип беше в пълна готовност. Както каза коментаторът по „Вътрешен обзор“, когато камерите се спряха върху линейката, тя беше там, за да поддържа надеждата, че независимо, от това колко е обезчестена булката, те ще се опитат да запазят живота й.

Но онова, което ставаше извън затвора, беше съвсем различно от онова, което ставаше вътре.

По време на церемонията Грис беше мълчал като пън. С грейнал поглед Прация Тейл пък от друга страна, беше дърдорила като развален грамофон. А когато двамата приятели и свещеникът си тръгнаха, тя даже не се разочарова от това, че на съответния отвор остана един надзирател с бластер в ръка, готов да се намеси.

Прация беше донесла кошница със сватбено меню, което беше оцеляло след подробните проверки и тестове, които му бяха направили. С движенията на златна пойна птичка тя припкаше наоколо и разполагаше хранителните продукти върху една блестяща покривка. Пъхаше парченца и залци в устата на Грис, още преди да бяха седнали тържествено на софрата, макар че през повечето време пропускаше. Ставаше така, защото Грис беше твърде стъписан, за да може да си отвори устата.

— О, само почакай — ромолеше Прация, — така ще се повеселим. Вече няма да се налага да работиш, защото ще напуснеш Апарата. Единственото, което ще трябва да правиш, е да си лежиш в леглото, а аз ще ти пъхам храна в устата като сега. Най-тежките ти физически занимания ще се състоят просто в това да спиш и да бибипаш. Не е ли превъзходно? Вземи си още една черешка.

Грис беше в пълната хватка на нереалното. Месеци наред си беше живял мирно и тихо в кулата си, а единствените му събеседници бяха вокоскрайберът и материалите му. От време на време затворникът в съседната килия драскаше по стената; или пък някоя птичка кацаше на перваза, почуруликваше и си отлиташе. Цялото това раздвижване му звучеше като голяма гюрултия. Освен това отвън сякаш долиташе някакъв приглушен стон, който не можеше да разбере откъде идва, защото още беше валидно нареждането да не се приближава до прозореца.

Напоследък сексът не беше никак привлекателен за него. Откакто Прахд беше променил анатомията му, жените не му бяха причинили нищо друго, освен постоянни неприятности. Освен това този брак не му беше осигурил никакво време. Той наистина не вярваше, че може да бъде изправен пред съда. Беше признал целия си живот; най-доброто, на което можеше да се надява, бе Лорд Търн да му определи по-безболезнена екзекуция. Колкото повече беше наблюдавал Мадисън по време на церемонията, толкова по-малко беше вярвал на думите му. Досието на Дж. Чуруликащото Куку казваше всичко, което беше необходимо на Грис. След моментната си надежда, Грис се беше отдръпнал.

— О, пийни си малко от розовата газирана вода. Най-добрата е, изключително питателна — прекъсна мислите му Прация. — Ще укрепи силите ти. — И тя се изсмя звънливо. — Наистина ще ти потрябва. — Тогава тя завъртя пръст пред лицето му. — Недей да бъдеш толкова пасивен, де! Просто трябва да спреш да се притесняваш. Ще те защитават трима от най-добрите адвокати на Волтар. Имай ми доверие!

— Мисля, че никой от вас не разбира — каза Грис. — Аз съм затворник на Хелър. Поради някаква причина Негово Превъзходителство не издава заповед да свършат с мен. Но ще го направи. Даже и да можеше да ми помогнеш, аз просто си признах всички престъпления в книгата. Не вярвам нито на теб, нито на Мадисън — опазил ме Бог.

— О, недей да бъдеш толкова мрачен. Я виж! Навън е вече почти тъмно! Кажи ми, достатъчно ли се наяде и напи, за да се подсилиш? Да. Добре. Сега само се обърни с гръб, а аз просто ще приготвя леглото и ЕХАААА!

Той седна с лице към празната стена и чу как Прация прави усърдно нещо в каменната ниша. Тя беше донесла един вързоп със спално бельо и той нямаше никаква представа какво е намислила.

Най-накрая тя го потупа по рамото. Той се обърна вдървено. Тя беше по нощница, която беше толкова прозрачна, че най-важното беше голотата й.

Нишата беше покрита с драперия от тензух, а отгоре беше проснато и едно одеяло от син блестящ плат.

Прация дърпаше дрехите му и разкопчаваше разни неща. Той стоеше като статуя и се остави да бъде разсъблечен. Направи едно-единствено движение, за да излезе от панталона и обувките си.

— УУУУУУУУ! — възкликна Прация, като отстъпи назад и го зяпна. — Я ВИЖ какво си имаме! Уууууу! Леле, Солтан, какво се е случило? КАКВО ПОДОБРЕНИЕ! О, Солтан, това е наистина БОЖЕСТВЕНО! Не съм и СЪНУВАЛА, че може да има ТАКЪВ!

Грис я погледна с отвращение.

Тя се беше ококорила.

— Нищо ЧУДНО, че не отговори нито веднъж на картичките ми. Жените сигурно са те преследвали на ТЪЛПИ!

Грис изглеждаше като зашлевен.

Тя се намуси.

— Виждам обаче, че ти не реагираш. — После се усмихна въодушевено. — О, аз знам какво ще те развълнува. Снимка на нашия син. Ще те накара веднага да поискаш да си имаме още един като него!

Тя се разтършува в чантичката си.

— Направихме я вчера. Ето я. Не е ли КРАСИВ?

Грис погледна снимката. На нея имаше едно бебе на два или три месеца. Усмихваше се с широко отворени очи.

Грис внезапно грабна снимката и се приближи до прозореца. Да!

Сламено руса коса! Зелени очи!

Грис погледна Прация.

— Това бебе е на Прахд!

— О, не твое е. В моята фамилия има много хора с такава коса, както и със зелени очи. Това, че твоята коса е кестенява, а очите ти са кафяви, не означава нищо. Той е твой син, повярвай. И в свидетелството за раждане пише така. А от днес следобед вече даже е и законно дете, а не копеле. Не се ли гордееш?

Беше точно като бебето на сестра Билдиржин.

— Това е дете на Прахд — каза той.

Тя се засмя доволно.

— Ей, ти май ревнуваш! О, това е чудесно! Значи все пак малко ме обичаш! Я ела на това легло и ще получиш всичката любов, която искаш!

Тя го издърпа до вградената койка и го мушна под тензуха.

Пазачът наблюдаваше килията внимателно през окуляра на бластера си.

Белите завеси, които скриваха леглото, се размърдаха.

Нощницата на Прация прелетя през тях и падна на пода. Гласът й звучеше подканящо:

— ХАЙДЕ, Солтан! Сега не е най-подходящият момент да се правиш на срамежлив.

— Пазачът беше много нащрек, когато гласът на Прация каза:

— Ето, ето, Солтан. Бъди послушен. Живееш от толкова време сред всичкия този камък. Ползвай го за пример.

Една птичка кацна на перваза на прозореца и се заслуша.

Гласът на Прация беше леко напрегнат.

— Е, май на жените се полага да вършат всичката работа.

Пазачът се намръщи.

— Уууууууу! — извика Прация, докато стреснатата птичка се взираше. — Какво КАЧЕСТВО само! — Птичката бързо отлетя.

Лицето на пазача се озари. Прация каза:

— Солтан, бъди добро момче. Ахаааа, така е по-добре. Чакай сега да се съсредоточа.

Белите перденца от тензух се движеха.

Лицето на Прация беше извърнато към ниския таван над вграденото легло.

Грис гледаше учудено надолу към нея.

Лицето на Прация беше много напрегнато, докато тя гледаше нагоре.

Грис я зяпаше объркан. Реши, че тя се взира в нещо над главата му.

Той се извърна настрани и погледна нагоре, за да види в какво се взира тя така съсредоточено. Да не би да беше поставила нещо там горе?

Беше една триизмерна картина. С реални размери!

Съвсем като истинска!

ХЕЛЪР!

Изведнъж Грис се разкрещя.

Той изскочи от нишата. Завесите се увиха около него и му се стори, че някой го е хванал.

Виковете му се извисиха до краен предел!

Той се бореше с пердетата на пода!

Нахълтаха пазачи! Той вече беше сигурен, че са го хванали.

Виковете му разтърсиха стените и се промъкнаха надолу по коридорите. Изхвърчаха навън през прозореца в нощта.

Навън се надигна стон от хиляди гърла.

Снимачните екипи застанаха нащрек.

Линейката запали двигателя.

В двора на затвора проехтяха камбани за тревога!

В агония напрегнатата тълпа гледаше как се отварят огромните двери.

Вътре се втурна медицинския екип с една носилка.

Мъжете в бяло натовариха нещо на нея в тъмнината на двора. Единият от тях беше актьор: той пъхна сръчно едно чувалче с кръв под чаршафа, без да бъде забелязан от никого.

След което, носена от мъжете в бяло, носилката се появи на силната светлина на входа пред обективите на камерите.

Хилядите изръмжаха!

Някои хора изпищяха ужасени.

На носилката лежеше жертвената булка, а чаршафът показваше само част от лицето й!

А ПОД НОСИЛКАТА ТЕЧЕШЕ ЦЯЛ ПОТОК ОТ КРЪВ!

ПАНДЕМОНИУМ!

Тълпата се опита да мине напред.

Охраната стреля над главите им!

Един взвод полагаше максимални усилия да затвори портите на затвора.

Носилката беше напъхана в линейката. Тя потегли с мощен рев!

Мадисън погледна през задното стъкло на линейката.

КАКЪВ МЕТЕЖ!

И ВСИЧКО СЕ ИЗЛЪЧВАШЕ ПО „ВЪТРЕШЕН ОБЗОР“ ЗА ЦЯЛАТА КОНФЕДЕРАЦИЯ!

Той седна до носилката. Взе ръката на Прация Тейл Грис и я погали. Усмивката му беше стигнала до ушите.

— О, ти се справи чудесно — каза й той. — Много съм горд с теб.

— Е, наистина се надявам всичко това да свърши работа — отвърна най-всеотдайната нимфоманка на Волтар. — Нямам търпение отново да го имам в ръцете си. Знаеш ли, че вече му е ОГРОМЕН?

— О, мисля, че останалата част от акцията ще протече гладко — каза Мадисън.

Тия връзки с обществеността са страхотно нещо! — възкликна Прация. — Къде са били досега?

Глава пета

За осъществяването на останалата част от начинанието на Мадисън не беше необходимо много време.

Следващият следобед, невярващ на ушите си и вече много повече съжаляващ, че се е съгласил на бракосъчетанието, Лорд Търн погледна управителя на Кралския затвор.

— КОЙ? — попита Лордът.

— Молят за разрешение да се приземят в двора — отвърна управителят. — С въздушна лимузина са, а на личната пластинка на собственичката пише „Кралица Тийни“. Казват, че понеже собственичката е с кралско потекло, имат право да се приземят тук.

— Това трябва да е кралицата-заложница на Флистен — каза Лорд Търн. — Но един монарх-заложник няма достъп до това място!

— И аз това им казах. Но те отвърнаха, че кралската особа си е кралска особа и че имат да вършат спешна работа с Ваша Светлост, която НЕ може да чака.

— Е, това е спорен въпрос — каза лорд Търн. — Ония хора от „Вътрешен обзор“ още ли се мотаят наоколо?

— Не, Ваша Светлост.

— Е, никой няма да забележи. Не може да е нещо кой знае колко важно. Сигурно ще иска да затворя някой от свитата й, а аз ще трябва да й откажа, но е по-добре да го направя лично, че иначе ще се обиди. Кажи им, че могат да се приземят.

Той си облече една нова роба и пооправи бюрото си.

Много скоро влязоха двама глашатаи и спряха. Казаха в синхрон:

— Нейно Височество кралица Тийни! Всички да станат!

В стаята беше внесен покрит сребърен паланкин, носен от двама здрави лакеи в сребърни одежди.

— На колене! — извикаха глашатаите.

Лорд Търн пристъпи изтормозено до края на бюрото си и коленичи.

Лакеите оставиха паланкина на пода.

Една ръка в синя ръкавица дръпна встрани перденцето на носилката. Един младежки глас каза:

— Стани. Можеш да седнеш на бюрото си.

Лорд Търн се беше раздразнил. Монарсите-заложници нямаха работа тук. Той обаче се вдигна и седна зад бюрото си. После погледна към носилката с перденца. Кралицата седеше там с корона на глава, със скиптър в ръка и в златни одежди. Очите и устата й бяха много големи, но тя всъщност беше много красива. Тогава той си даде сметка, че тя е малко по-голяма от едно дете и не можа да потисне бащинската си усмивка. Каква неприятност може да причини една кралица-заложница, която е още девойка? Никаква, доколкото той успя да измисли.

— Та какво мога да направя за вас, Ваше Височество? — попита той, като се чудеше дали ще излезе от рамките на протокола, ако й предложи бонбонче.

— Не става въпрос за това какво можете вие да направите за нас — отвърна Тийни, — а за това с какво ние можем да ви помогнем.

— Така ли?

— Да, така — каза Тийни. — Имаме голям опит със съдии, съдилища и т.н, така че знаем в какви неприятности те могат да се забъркат.

— По отношение на какво? — попита лорд Търн малко изненадан.

— Грис — отвърна Тийни.

— ГРИС? — извика лорд Търн. — О, НЕ! НИКАКЪВ ГРИС ПОВЕЧЕ! — Той отпусна посивялата си глава в ръце, като се хвана за челото.

— Да, Грис — продължи Тийни. — Той е най-злият, долен и безпринципен злосторник на света! Преди да стана кралица-заложница на Флистен, аз бях кралица на киното на планетата Земя.

— Земя? Коя провинция е това?

— Мовиола. Но това няма значение. Този ужасен мръсник Грис беше довлечен пред съда ми там и осъден на доживотен затвор. Избяга. Всъщност той е мой затворник. Ще си спестите много неприятности, ако просто го прехвърлите при мен, за да си излежи присъдата.

— О, не бих могъл да направя това. Не е в съответния съдебен окръг. Мисля, че се сетих за коя планета говорите. Блито-3 — говорят за нея по новините. Още не е завладяна. Няма никакви споразумения още. Но дори да ставаше въпрос за Флистен, нещата пак щяха да стоят по същия начин. Няма никаква възможност на света за прехвърлянето на Грис във ваши ръце.

— Без значение каква?

— Ни най-малка.

— Ще си спестите много неприятности, ако си промените решението.

Лорд Търн въздъхна.

— Съжалявам, но това е невъзможно.

— Е, добре — каза Тийни. — Хубаво е, че опитах. Предполагам, че в такъв случай ще трябва да ви кажа истината.

— Скъпа моя… искам да кажа Ваше Височество, бих си дал половината глава, за да се отърва от Грис. Но за нещастие не мога. Обаче — и той се усмихна — не разбирам как може да донесе още неприятности.

— Ясно е, че не познавате Грис — каза Тийни. — Той лъже, мами, краде. Но този път наистина е прекалил. Извършил е престъпление точно тук, в затвора ви.

Лорд Търн поклати глава.

— Това е невъзможно.

— Не познавате Грис — каза Тийни. — Този път той наистина е прекалил. Та затова си помислих, че мога да ви помогна. Когато видях кадрите по „Вътрешен обзор“, си казах: „НЕ! Не може да бъде! Но ето го него! Това е Грис! Направил го е ОТНОВО“!

— Скъпа моя… КАКВО е направил отново?

— Същото, за което го осъдих на доживотен затвор. ДВУЖЕНСТВО!

Очите на лорд Търн се ококориха от шока. Двуженството беше углавно престъпление на Волтар.

— Не, не, трябва да има някаква грешка. Вероятно говорите за друг човек. — Той сякаш се молеше на себе си, моля ви, нека да няма повече неприятности с Грис.

Тийни каза:

— Ако му направите очна ставка с мен, ще разберете на секундата, че това е истина.

— О, надявам се, че има някаква грешка — рече лорд Търн. А след това добави бързо: Ваше Величество, можем да уредим това веднага. Ако се съгласите да преместят паланкина ви в съдебната зала, ще накарам да доведат Грис долу.

Тийни кимна и лакеите отнесоха стола й в главната съдебна зала. Положиха го пред мястото на свидетелите и оградената част. Тийни дръпна перденцето си.

Почакаха доста дълго. Накрая вкараха силно окования Грис, следван много отблизо от шестима въоръжени пазачи.

Грис не беше разбрал защо го водят. Носилката с перденца не му говореше нищо. Но когато видя, че не го водят към стаята за екзекуции, а вероятно стада въпрос само за някакъв разпит, куражът му се повъзвърна. Седна в заграденото свидетелско място, като се опитваше да направи добро впечатление на лорд Търн, който пък зае мястото си в съдийското кресло.

— Грис, — попита лорд Търн, — някога осъждали ли са те на доживотен затвор?

— Всичките ми престъпления са в признанията ми, Ваша Светлост.

— Е, това може да е истина, но може и да не е — каза лорд Търн. — Още не съм ги прочел. Така че те моля да отговориш честно на въпроса дали някога са те съдили и осъждали в провинция, наречена Мовиола?

Грис беше изкарал една много ужасна нощ. Но знаеше, че последното нещо, което трябва да прави, е да изглежда виновен по какъвто и да било повод. А и нали в края на краищата беше извършил всичко заради Хелър и беше обяснил това в признанията си. Той се насили да се засмее:

— Това е нелепо!

— Тук има един човек, който твърди обратното — прекъсна го лорд Търн и махна с ръка към затворения паланкин.

Грис успя да докара на лицето си уверена усмивка.

— Няма нито един човек на Волтар, който да докаже подобна измислица. — И той погледна небрежно към перденцето.

Изведнъж една ръка в синя ръкавица дръпна покривалото встрани.

ТИЙНИ!

Грис пребледня.

Скочи назад!

Удари се в оградата на свидетелското място и направо мина през нея!

С пращенето на счупено дърво той стигна до лимита на оковите си!

Скоростта му беше толкова голяма, че свръзките на веригите се разрушиха!

Удари се в стената!

Бясно се опита да мине през нея!

С писклив, налудничав стон той си даде сметка, че, не може да избяга.

Припадна.

Лорд Търн погледна купчината натрошено дърво, разбити вериги, паднала мазилка и Грис сред всичко това, който лежеше в безсъзнание на пода.

Лорд Търн каза с най-тъжния си глас:

— О, не!

Пое си дълбоко дъх и погледна Тийни.

— Е, Ваше Величество, мисля, че това решава въпроса. Вече нямам друг избор, освен да изправя Грис пред съда за извършване на престъпление в собствения ми затвор.

— Казах ви, че ще ви създаде неприятности — вметна Тийни. — Прация Тейл е четвъртата жена, с която сключва брак. Той не е виновен само за бигамия, а за ЧЕТИРИЖЕНСТВО!

Два часа по-късно Мадисън танцуваше от радост. Планът му беше проработил идеално. Беше довел Грис до подсъдимата скамейка. Щеше да направи всичко възможно процесът да е публичен. КАКВИ ЗАГЛАВИЯ ЩЯХА ДА СТАНАТ ОТ ТОВА! А Грис щеше да обвини Хелър. Мадисън беше успял! Вече виждаше края! Най-великото преследване в цялата вселена! Флотът, Армията, всички! Всички по петите на Хелър! Заглавия, заглавия, ЗАГЛАВИЯ! Какъв екстаз!

О, страхотно беше да си истински гений във връзките с обществеността!

Глава шеста

На един самотен планински връх на Калабар, на брулещия вятър стоеше Джетеро Хелър, жилен от хоризонтално биещия сняг, почти сляп в нощта и заобиколен от трийсет бластера, готови и очакващи с нетърпение да го направят на парчета.

Беше му отнело много дни и няколко различни приложения на геометрията за локализиране на командния състав, за да намери щабквартирата на принц Мортиай.

Пътят от Блито-3 му беше отнел само пет дни. Полетът беше доста спокоен. Проблемът дойде, когато трябваше да премине през планетарната мрежа на Апарата, цялата омесено и объркана с лъчите и защитните средства на бунтовниците.

Като използваше различни документи за самоличност, той беше успял да се промъкне и сега „Принц Кавкалсия“ стоеше там горе, на двайсет мили над тях, невидим във всяко отношение, но с жизненоважните пътници на кораба щеше да се окаже абсолютна загуба, ако нещо му се случеше на него.

Беше слязъл дотук с бойна космическа шейна; беше премръзнал до кости; кислородът му почти беше свършил и освен това стояха на нещо, което за Калабар беше „хълм“, но иначе беше с височина трийсет хиляди фута. На далечния хоризонт проблясваха изстрели от оръжия, а един горящ град представляваше розово мазно петно.

На около петдесет фута разстояние се виждаше някаква едва очертана фигура до една скала.

Хелър извика през маската върху лицето си, която беше снабдена с високоговорител:

— Трябва да застана по-близо до теб, за да предам съобщението.

Трийсет бластера в кръга около него се помръднаха.

Глас, който също минаваше през високоговорител, долетя иззад скалата:

— Достатъчно близо си. Не мога да повярвам, че великият Джетеро Хелър, идол на Флота, иска да дойде при бунтовниците. Много добре знам какво може да направи един военен инженер. Предай ми съобщението оттам.

— Но аз дори не знам дали говоря с принц Мортиай, — изкрещя Хелър над свирещия вятър.

— А аз дори не знам дали ти си Джетеро Хелър!

— Запознаха ме с вас, когато бях кадет на борда на бойния кораб „Илузив“ преди дванайсет години — изкрещя обратно Хелър. — Носехте чехли, защото краката ви бяха изгорели.

— Всеки би могъл да знае това. Срещал съм се с хиляди кадети.

— Трябва да видя лицето ви отблизо, за да съм сигурен, че това наистина сте вие! — изкрещя Хелър. — Както ви казах вече, съобщението е само за вашите уши.

— Ето значи как си стигнал толкова далеч. Войници, вържете ръцете му зад него и му вземете всички оръжия. Само Джетеро Хелър би бил толкова луд, че да прониква през всичките линии и да вдига толкова много шум.

Двама войника в облекла с изолация се откъснаха от кръга и тръгнаха напред много внимателно. Не намериха никакви оръжия и вързаха ръцете му. Бутнаха го напред през празното пространство. Хелър откри, че му е много трудна да върви: в допълнение на вятъра беше и гравитацията със стойност 1.5 на Калабар, която го караше да се чувства така, сякаш тежи цял тон.

Стигна до едно място зад някаква скала. Светлина обля лицето му. Една ръка дръпна настрани кислородната му маска, след което я пусна да се върне обратно.

— Прилича на Джетеро Хелър наистина — каза един дрезгав глас.

— Обърни светлината към собственото си лице — каза Хелър.

— Това се вика смелост. Не си ли даваш сметка, че говориш с един принц?

— Говоря с един бунтовник — каза Хелър — и ако не ме послушаш, ще си останеш само такъв.

Думите му бяха посрещнати от дрезгав смях.

— Дяволски богове! Каква смелост!

И тогава светлината изведнъж се извърна и под маската на лицето Хелър видя и разпозна грубите черти и гъстата черна брада на принц Мортиай.

— Добре — каза Хелър. — Давам ти честната си дума, че не съм тук, за да те убивам или наранявам, по какъвто и да е начин. Изпрати тия мъже на такова разстояние, че да не могат да чуват. Съобщението ми наистина е само за твоите уши!

— Комети! Сигурно съм полудял. Добре, момчета, отдалечете се, но го дръжте на мушките си!

— Имам пълен екип техници, които идват насам с пет кораба. Ще пристигнат след няколко седмици. Мисля, че имаш нужда от такова нещо.

— Нищо не ми трябва. Хората на тази планета ме подкрепят: бесни са на Апарата. Освен това отрядите на Апарата се изтеглят, а Флотът и Армията не действат. Ще спечеля тази война.

Това беше шок за Хелър. Ако Апаратът се изтегляше, то целта беше една: Земята.

Хелър се огледа. Другите бяха доста далеч, за да чуят разговора им. Той се наведе по-близо.

— Никога няма да спечелиш тази война без нещо, което съм ти донесъл.

Мортиай се изсмя с интерес.

— Няма нищо толкова важно в цялата вселена, което ти би могъл да донесеш.

Хелър каза:

— Донесъл съм баща ти.

— КАКВО?

— Негово Превъзходителство Клинг Надменни — отвърна Хелър.

— О, добре, ако наистина разполагаш с него, доведи го, доведи го, за да го екзекутирам! Макар че, разбира се, аз не ти вярвам нито за миг, тъй като ти не би могъл да разполагаш с него.

— Ваше Височество, уверявам ви, че той е при мен. При мен са и кралските символи, и печатът. — И той набързо разказа обратът на съдбата, който беше довел Императора в ръцете му.

— Значи всъщност той бяга от Хист! — каза Мортиай. — Ще отмени ли статута ми на размирник?

— Той е в безсъзнание.

— Ами тогава не може да ме обяви за свой наследник.

— Не, докато не дойде в съзнание.

— Чакай малко — прекъсна го Мортиай, — това е опасно! Ако Хист разбере, че той е тук, ще хвърли всичките си отряди срещу нас! Ако се разбере, че ти си го отвлякъл, Флотът и Армията ще се присъединят! Това е ВЗРИВООПАСНО! Ще ни избият!

— Никакви положителни страни ли няма това, че разполагаме с него? — попита Хелър.

— Великият Съвет знае ли, че той е изчезнал?

— На път за насам минах покрай Волтар. В новините не се казва нищо за това. Единственото, за което говорят, е един мъж Грис, който аз мислех, че е мъртъв.

— Значи Хист си кротува за цялата работа.

— Така мисля — каза Хелър.

Мортиай се облегна на една скала. Вятърът пищеше над главите им. Най-накрая той каза:

— Току-що ми дойде като гръм от ясно небе какво може да се е случило на братята ми и другите наследници на трона. Може да не е виновен за това баща ми. Може да е бил Хист. Хелър, предполагаш ли, че този човек притежава невероятната безочливост да се обяви за Император?

— Той нарича себе си диктатор. Император е само на една крачка от това.

— Да, ама той не може да го направи — каза Мортиай: — Великият съвет и лордовете трябва да имат положително доказателство, тяло и кралските символи, за да обявят трона за освободен и да назначат нов император. Ако ти разполагаш с тялото и кралските знаци, той трябва да ги открие. Дявол да го вземе, Хелър, единственото, което си ми донесъл, е тотално изтребление! Независимо от това дали той каже или не, че ти разполагаш с императора, нищо няма да го спре да се сдобие с това, което притежаваш. Ти си ЖИВА БОМБА!

Хелър щеше да заговори, но Мортиай му даде знак с ръка да мълчи.

Опитвам се да намеря начин да се измъкна от това. Има ли някакъв шанс баща ми да дойде в съзнание за достатъчно дълго време, за да отмени прокламацията, с която ме направи размирник и да ме обяви за свой наследник?

— Това е в ръцете на боговете!

— Хелър, независимо от това дали той го обяви или не, ти седиш върху мина, която е на път да избухне. Знам, че имаш добра репутация, но някой може да ускори нещата и да се опита да те намери, а Хист ще получи тялото и кралските символи. С тях той вече може да се обяви за император… О, така ми се ще да беше отишъл някъде другаде!

— Ваше Височество, колко жертви можете да понесете тук, на Калабар?

— Останали са само два милиарда души. Останалите бяха избити. Повечето градове са развалини. Честно да си кажа, не знам.

— Аз направих едно изчисление, докато ви търсех. Тази война продължава вече пет години, така че не сте се справили много зле. Мисля, че можете да издържите на целите сили на Апарата. Реките са толкова широки, планините така високи…

— Не бихме могли да отблъснем Апарата ПЛЮС Армията и Флота.

— Ами ако малко поспекулирате? — попита Хелър. — Ако кажете, че баща ви ще дойде в съзнание до няколко месеца и за да поспекулираме още малко, да кажете, че той ще отмени статута ви на размирник и ще ви обяви за свой наследник. А после послъжете малко, за да останат Армията и Флотът извън цялата работа. А после пак да поспекулирате и да кажете, че ще издигнем такава желязна защита, че ще разбием Апарата.

Мортиай поклати глава.

— Моля те, недей повече да използваш думата „спекулация“! Та ти рисуваш най-слабата и крехка надежда, за която някога съм чувал!

— Още не съм свършил, Ваше Височество. После да предположим, че тайничко кажем на Хист, че императорът е тук.

— КАКВО?

— Той тогава ще разбере, че нямаме намерение да обявим това публично.

— Ние така или иначе не можем! И без това нямам право да наследя трона. Няма да ни свърши никаква работа да го обявяваме публично. Така всичко ще се срути върху нас! Не, единственото нещо, което ще ни спаси от всички неприятности, е баща ми да се събуди и да обяви Хист за изменник с Кралска прокламация.

— Има и една друга възможност. Да информирам тайничко Хист, че точно това ще се случи, ако въвлече Флота и Армията в тази война.

— И той ще прочете декларация, че Императорът е мъртъв или изваден от строя.

— Но няма да е сигурен.

— Кралски офицер Хелър, ти си ненормален!

— Може и да е така, но може и да не е — каза Хелър. — Мога обаче да се обзаложа, че такова послание ще докара Хист до границата или отвъд границата на неговата лудост. Вие сам сте били утвърден офицер във Флота, Ваше Височество. Знаете много добре принципа, че дестабилизирането на вражеското командване, може често да го накара да направи нещо прибързано, необмислено или пък въобще нищо да не направи.

— Недей да ми четеш лекции по стратегия и тактика, офицер Хелър. Участвал съм в битки, когато ти още не си бил заченат. Има един друг принцип, който гласи, че ако се появи някаква възможност и човек не я използва, е почти сигурно, че той ще загуби. Твоят военен план е най-налудничавият, който някога съм чувал. Ще го приема. Отивай да доведеш баща ми. Давам ти честната си дума, че няма да го убия. Ще го сложим в хубава и сигурна пещера. Ти можеш да действаш по останалата част от плана. Той може, както ти каза, да се възстанови. Дотогава ще живеем с надежда. Ти си луд, офицер Хелър. Харесваш ми. МОМЧЕТА! РАЗВЪРЖЕТЕ ГО!

Глава седма

Беше привечер и валеше. Блестящи водни ручейчета се стичаха по полумъртвите космически кораби на Резерва за спешни случаи към Флота.

Когато влекачът „Принц Кавкалсия“ спря тихо, командирът Круп и старият Ати се взряха напрегнато към Хелър, който не дочака стълбата и се спусна по едно спасително въже от херметическата камера.

— Боже мой, Джет! — прошепна командирът Круп. — Нямаш никаква работа тук. Издадена е генерална заповед за арестуването ти!

— Здравей, командире! Здрасти, Ати! — поздрави ги Хелър на висок глас.

— Шт, шт, шт! — казаха двамата в хор.

— Защо ми шъткате? — попита Хелър. — Не мога да ви чуя в тоя дъжд!

— Арестуване! — каза Круп. — Ломбар Хист е пуснал агентите си да обърнат Волтар с главата надолу, но да те намерят!

— Вижте какво, — каза Хелър отново на висок глас, — ако един офицер от Флота не може да се приземи в база на Флота, без да се притеснява за някакви „пияници“, не знам накъде е тръгнала Конфедерацията.

— Тръгнала е към осмия кръг на ада и при това много бързо — каза Круп. — Хист нарича себе си диктатор, а Апаратът ръководи всичко.

— Не и мен — каза Хелър. — Заемете ми една бърза въздушна кола, а ти, Ати, напълни тоя кораб с храна и разни неща. Но особено много храна. Впиши го на сметката на Външен отдел, която ти дадох миналия път.

— Той е луд — каза Круп.

— Напълно съм съгласен с теб — отвърна Хелър.

Един час по-късно посивелият сержант, който служеше като секретар в Клуба на офицерите от Флота, се възползваше от дъждовната нощ и се опитваше да оправи баланса на сметките си. Той чу шум на щанда, вдигна поглед, видя, че там стои някакъв човек в течащ отвсякъде дъждобран и се приближи.

— Мога ли да си получа ключа за стаята?

Старият сержант зяпна. Побеля като платно.

— Боже мой, — прошепна той, — издадена е генерална заповед за арестуването ти! През последната седмица тук идваха агенти три пъти, за да видят дали…

— Нека да караме по ред — прекъсна го Хелър. — Ключа ми! А после изпрати малко горещ тап и кексчета в стаята ми. Знаеш ли, че навън е мокро?

— Джет, ти си луд!

— Винаги съм бил. Сега нямам време да се поправям. Кажи на Бис от разузнаването на Флота да се качи при мен, ако е някъде наоколо и има малко свободно време.

Десет минути по-късно стъписаният Бис влезе в разкошния апартамент на Хелър. Чу, че Хелър се къпе, и отиде до вратата.

— Джет! — каза Бис шепнешком. — Издадена е генерална заповед за арестуването ти!

— Говори по-силно! — каза Хелър на висок глас. — Подай ми онова шише със сапун моля те.

— О, Джет, ти си луд!

— Май това е общото мнение. Ти как я караш? Някакви победи и игра на кръгли куршуми напоследък?

— О, Джет, ти си безнадежден случай.

— Може би, но не съвсем. Надежда всяка, който е оставил, не е с космоса той веч приятел. Подай ми една хавлия, моля те.

С увита около себе си кърпа, Хелър скоро вече седеше в едно кресло във всекидневната и пиеше горещ тап.

Бис отказа предложената му чаша.

— Мисля, че не си даваш сметка колко е сериозно всичко това — каза той, докато седеше нервно на ръба на един диван.

— Напротив — отвърна му Хелър. — Даже и най-силните мъже могат да настинат, ако излязат на дъжд като този.

— Джет! Апаратът е навсякъде наоколо! Искат главата ти! А те са една бибипски кръвожадна сган!

— Радвам се, че подхвана разговора за това — каза Хелър. — Помниш ли онова приятелче Грис, което се опитах да вкарам в Кралския затвор?

— Знам. Вестниците през цялото време крещят за него.

— Добре, слушай сега — каза Хелър. — Като си пристигах, чух по новините, че ще го изправят пред съда. Очевидно даже ще си има адвокати, които да го защитават. Помниш ли кутиите с документи, които ти изпратих?

— Файла на Грис за изнудване на Апарата?

— Точно така. Искам да ги предадеш на адвокатите му.

— КАКВО? — зяпна срещу него Бис. — Та те ще ги използват, за да се опитат да го оправдаят.

— Възможно е. Но тези документи със сигурност ще ядосат много хора в Апарата.

Изведнъж Бис се изхили.

— Знаеш ли, мисля, че наистина ще стане така. Ще ги предам. Но Джет, чуй ме, трябва да се махнеш оттук. Мястото е под наблюдение.

— О, тръгвам много скоро — каза Хелър. — Веднага щом ми набавиш униформа на Апарата с цвят на горчица, както и един еърбус на Апарата.

— КАКВО?

— Не ми казвай, че разузнаването на Флота не е събрало няколко, за да ги използва при шпионаж на друга служба.

Бис постави лице в дланите си.

— Сега вече знам защо военните инженери имат толкова кратка продължителност на живота. Какво ще правиш?

— Колкото по-малко знаеш за това, толкова по-малко можеш да кажеш на тези, които те измъчват. Намери ми, освен това и фалшива лична пластинка. Разполагаш с много време. Да кажем ли след петнайсет минути при задния вход?

Бис го зяпна стъписан.

Два часа по-късно Хелър приземи еърбуса с надпис на Апарата на мястото за приземяване в лагер „Убиец“. Дъждът не беше стигнал до Великата пустиня отвъд планината, но по еърбуса бяха останали следи от него: беше подозрително чист за превозно средство на Апарата.

Офицерът от охраната се приближи под блестящите светлини на мястото за приземяване. Той погледна фалшивата лична пластинка, на която пишеше „Капитан Фол“.

— Няма да се бавя — каза Хелър. Дошъл съм да платя един дълг от хазарт на капитан Снелц.

— Дребните печалби в града трябва да са добри напоследък — каза офицерът от охраната.

— Направо отлични — отвърна Хелър.

— Благодаря за съвета, че той ще има пари. В момента е в ония землянки зад хълма.

Хелър излезе. Носеше големи очила против пясък. Мина със спокойна крачка през прашния, разхвърлян лагер.

До вратата на една землянка стоеше един часови. Преди да успее да попита за паролата, Хелър извика:

— Хей, Снелц, да имаш някакви зарове за продан?

Вътре веднага се зашумоля. След това от ниския вход на землянката се подаде едно бяло лице — само като някаква мъглявина в нощта.

Хелър мина смело покрай часовоя и влезе.

Снелц каза с дрезгав шепот:

— Боже мой, Джет! Не знаеш ли, че е издадена генерална заповед за арестуването ти?

— Знаеш ли — каза Хелър на висок глас, — ако хората продължават да ми го казват, рано или късно и аз ще го повярвам.

Снелц потрепери. Той се обърна и даде знак на една проститутка, която лежеше гола на отдалечената койка. Тя грабна дрехите си и изхвърча навън.

Снелц загащваше ризата в панталона си и се опитваше да пусне завесата на вратата в същото време.

— Хелър, — каза той, — ти си луд.

— Не — отвърна Хелър, — жаден съм.

С вдигната яка и коса Снелц се опита да намери нещо върху разхвърляната маса, което да не беше изпразнено, и след като събори няколко бутилки и чаши, успя да му налее газирана вода. Хелър седна и отпи.

Бившият моряк от Флота седеше нервно срещу него.

— Джет, носи се слух, че Хист е обещал сто хиляди кредита награда за този, който има някакви сведения за местонахождението ти.

— Малко — каза Хелър. — Тоя човек винаги е бил много стиснат.

— Защо си точно ТУК, а не на някое друго място?

Хелър бръкна в куртката си от Апарата и извади един плик. Постави го пред Снелц.

— Това — каза той — трябва да бъде предадено на Ломбар Хист.

— Аз нямам достъп до него — отвърна Снелц. — Аз съм само един капитан.

— Е, мисля, че не е особено здравословно да му се дава лично — каза Хелър. — Ако го получи и види, че печатите му са пипани, предполагам, че е много вероятно да екзекутира куриера, само за да е сигурен, че няма да проговори.

Снелц погледна обвивката, на която пишеше:

Ръката на Снелц започна да трепери.

— Само като го гледам и мога да умра! Сърдечен удар!

Хелър остави на масата банкнота от петстотин кредита.

— Просто, за да не се чувстваш лишен от ония сто хиляди.

Снелц беше шокиран.

— За нищо на света не бих те предал. Ти си ми приятел! Освен това не е необходимо да ми плащаш каквото и да било!

— Да, ама казах на офицера при приземяването, че съм дошъл да си платя един дълг от хазарт, и той ще ти се лепне за някое друго питие, та не ми се ще да плащаш от собствения си джоб. Сега помисли, можеш ли да се сетиш по какъв начин това може да стигне в ръцете на Хист?

Снелц помисли. И изведнъж се усмихна радостно.

— Да, мисля, че мога да направя това. И то без проблеми.

— Много е важно да го получи. Без грешка.

— Никакви грешки — каза Снелц.

— Добре — рече Хелър. — С това свърших работата си тук. Искаш ли да си позволим няколко мятания на заровете?

— О, Джет, за Бога, махай се оттук. В момента и твоето, и моето тяло са на половината път към онази бездна. Не си ли даваш сметка, че Хист идва в офиса си в кулата почти всеки ден? Може и сега да е в лагера!

— Тогава ще е много лесно да му се предаде съобщението, нали? — каза Хелър. — Е, ти май си загубил тръпката към хазарта, така че аз май ще тръгвам. Ще се отбия до кафенето…

— Джет, — каза Снелц с категоричен и напрегнат глас, из… изчезвай оттук. Честно да ти кажа, сърцето ми няма да започне да бие отново нормално, докато не напуснеш този лагер!

— Денят, в който си така изплашен, Снелц — засмя се Хелър, — е най-важният. Ела и се разходи с мен до кафенето.

Снелц конвулсивно се напъха в униформата си.

Напрегнато, но внимателно карайки се да изглежда както обикновено, той изпрати Хелър до еърбуса и го качи в него.

Хелър излетя.

Два часа по-късно в Резерва на Флота за спешни случаи Хелър поздрави стария Ати за презареждането на влекача, стиснаха си ръце с притеснения командир Круп и като показа личната пластинка на крайцера „Щастливо завръщане“ излетя в космоса към Калабар.

Глава осма

Човек не може да не се чуди, скъпи читателю, какъв ли щеше да бъде ходът на историята, ако капитан Снелц не се беше сетил точно за този човек, когато Хелър го помоли да измисли начин, по който да предаде посланието в ръцете на Ломбар. Само ако беше казал на Хелър името, което се беше появило в главата му, много е вероятно съдбата на Земята да беше тръгнала по друг път.

Защото човекът, за когото се сети Снелц, беше Дж. Уолтър Мадисън!

Докато стоеше на площадката за излитане и гледаше как еърбусът на Хелър се отдалечава, Снелц обмисляше в ума си как точно да го направи.

Напоследък Ломбар Хист идваше в Спитеос почти всеки ден за кратко време и обикновено сутрин. Той правеше нещо странно в складовете долу с онзи странен прах. Самият Снелц беше участвал в ескортираното на няколко камиона, натоварени с неща със странни имена като: Лактоза, Английска сол, Хинин, Брашно, Фото проявител, Инсектицид и Стрихнин. Хист имаше няколко технически лица, които изваждаха нещо, наречено амфетамини, от оригиналните капсули, смесваха праха с другите споменати, след което използваха нови капсули и увеличаваха първоначалното количество страшно много. Според едно от техническите лица, на Хист сякаш му доставяло голямо удоволствие това упражнение: наричаше го „разрязване“ и май си мислеше, че никой друг, освен него, не може да го прави толкова майсторски.

Освен това Снелц беше забелязал, че Землянинът Мадисън никога не беше информиран за това къде може да намери Хист: това всъщност не беше странно, защото Хист винаги си мислеше, че където и да ходи, там го очаква някой убиец. Така че Мадисън се появяваше в Спитеос по странно време на деня или нощта.

Вече беше станало толкова добре известно, че Мадисън е близък с Хист, че той можеше да идва и си отива, когато си поиска. На ясно отличаващия се Модел 99 с четирите си летящи ангелчета даже никога не му искаха паролата. Щом се приземеше, Мадисън вече имаше картбланш. Той не се нуждаеше от ескорт, даже не показваше личната си пластинка, а просто се замъкваше към зипбусите, минаваше през тунела и се качваше с асансьора в северната кула. Напоследък там често нямаше никакви служители.

Понеже знаеше, че Мадисън нещо лъже и че не е приятел на Хелър, Снелц го избра за куриер, чието послание вероятно щеше да завърши с нечия смърт.

Поради тази причина Снелц строи ротата си, независимо от странния за това час. Той мина по редицата, като гледаше внимателно всеки от хората си. Изведнъж спря и посочи с палката си.

— Ти там. Току-що стана доброволец. Лейтенант, освободи всички, с изключение на този мъж и Тимижо.

Снелц отведе двамата мъже настрана. Тимижо беше най-добрият крадец в ротата.

— Тимижо, отивай в града и вземи един скъп костюм от лъскав плат, както и всички задължителни неща, които вървят с него. По това време магазините са лесни за ограбване. Трябва да си сигурен, че ще стане на този човек. Върни се преди зазоряване.

Снелц си уби времето като купи няколко питиета на офицера от охраната и като поигра малко на зарове. Даже успя да подремне един час.

Тимижо се върна претоварен. Снелц преоблече доброволеца в землянката си. Отстъпи назад, за да му се възхити. Същият ръст, същото телосложение, същият цвят на косата. Във всяко отношение, освен ако не го познаваше много добре, човек сякаш гледаше Мадисън.

За да не поема никакъв риск, Снелц му сложи чифт очила против пясък като тези, които беше видял, че Мадисън напоследък носи.

Снелц даде плика на войника. Каза му:

— Недей да говориш на никого. Просто се качи в зипбуса, вземи асансьора, мини през стаята на чиновниците, влез в офиса на Ломбар Хист и остави това изправено в средата на бюрото му. После излез и се върни тук.

— А ако не го направя?

— Ще те хвърлим в бездната и ще забравим, че някога те е имало.

Отдавна се беше съмнало. Сънният лагер се възстановяваше от махмурлука си.

Като се чувстваше много нервен, доброволецът се примоли поне за чаша тап. След това, подсилен, той излезе, качи се на един зипбус, слезе от него, качи се в асансьора, спря, когато стигна до кулата и влезе във външния офис на чиновниците. Замръзна. Старият престъпник главен помощник седеше вътре с гръб към вратата.

Понеже го очакваше бездната както ако не го направи, така и ако го направи, доброволецът мина смело през стаята.

Старият главен помощник вдигна поглед.

— Не е тук — измърмори той и се върна към работата си.

Доброволецът се направи, че не е чул. Той отиде до вратата на офиса на Хист и влезе. Стаята го впечатли в най-лошия смисъл: една цяла стена беше от стъкло, а зад бюрото имаше стол, подобен на трон, който изглеждаше като откраднат надгробен камък. Но доброволецът не губи повече време.

Той извади плика от джоба си. Сложи го на бюрото и го подпря с един жилец. Който и да седнеше там, щеше да забележи адресата.

Доброволецът излезе.

Главният помощник промърмори:

— Казах ви, че не е там.

Доброволецът излезе в коридора.

Междувременно Снелц беше в шок и близо до сърдечен удар. Доброволецът тъкмо се беше качил в зипбуса, когато чувството на Снелц, че е умен и хитър, се превърна в ужас.

МОДЕЛ 99 СЕ ПРИЗЕМИ!

В състояние на остра парализа, той видя как Мадисън излиза и минава през праха към барикадата пред зипбуса. Снелц не смееше да мръдне. Дали дежурният офицер щеше да забележи, че вози Мадисън ДВА ПЪТИ?

При Снелц действието беше разрешението на всеки въпрос. Той извади един бластер, стреля по върха на един стълб и разби лампата. Сниши се.

Парченцата стъкло полетяха надолу и охраната хукна за прикритие. Мадисън пък приложи своя си начин за бягство. Той скочи бързо на борда на един зипбус и погледна назад, докато той летеше през тунела.

Без да смее да си мисли какво ще се случи, когато Мадисън се натъкне на „Мадисън“ в асансьора или коридора, Снелц направи нещо, което не беше правил почти никога: започна да се моли.

Междувременно доброволецът чакаше в коридора сигнал от асансьора, че е свободен. Някой се качваше нагоре!

Понеже не искаше никакви засечки, още по-малко с Ломбар, доброволецът бързо се огледа наоколо. В коридора имаше една голяма кутия с нова компютърна хартия. Беше висока само четири фута, но той бързо се сниши зад нея. Като надникна, той се ужаси при вида на истинския Мадисън, който излезе от шахтата!

Веднага щом коридорът се опразни, той се втурна в асансьора с главата напред, за да се измъкне оттам.

Истинският Мадисън влезе в офиса на чиновниците.

— Какво направихте? — попита главният помощник, след като го погледна безучастно. — Забравихте ли нещо?

Мадисън продължи към офиса на Ломбар, като каза:

— Ще почакам.

Носеше най-новите изрезки от вестниците. В тях имаше много пикантни речи за това как Хист иска законност и ред и се ядосваха на всички, които се опитват да опетнят честта на офицерите от Апарата. Мадисън знаеше, че снимките на гневното лице на Ломбар ще го зарадват безкрайно. Искаше да направи една хубава изложба от тях върху бюрото му.

Един жилец подпираше голям плик и Мадисън, без да иска го бутна. Той отново го нагласи. Но пликът му пречеше да подреди изрезките. Реши, че ще го премести по-назад. Пак го взе в ръка, премести жилеца и едва тогава осъзна какво държи в ръката си.

Той се вторачи в плика стъписан.

Как беше стигнало това тук?

Беше все още залепено.

Ломбар още не го беше видял.

Понеже не знаеше нищо за предупреждението, което Хелър беше направил на Снелц, че Ломбар би убил куриера, особено ако печатите бяха строшени, Мадисън се разтрепера от желание да го прочета.

Какво беше това? Някаква тайна линия за комуникации?

И понеже Хелър беше единствената причина, поради която той правеше всичко, Мадисън не можа да устои.

Той разчупи печатите.

В офиса отвън беше съвсем тихо.

Мадисън зачете бързо:

Мадисън го прочете още веднъж. Изведнъж цялата картина започна да се изяснява. Неведнъж и не два пъти той беше казвал на Хист да получи Кралска прокламация за това или онова: всеки път Хист беше изглеждал безкрайно уклончив!

Мадисън внезапно разбра.

Зад онази врата в Палас сити, която Хист пазеше или държеше да се охранява нямаше император!

Джетеро Хелър беше отвлякъл императора!

Значи за ТОВА беше цялата тази работа!

Мадисън се огледа наоколо. Не мислеше, че някой го наблюдава.

Това не беше система за комуникация. Съобщението беше първото.

Рисковете бяха основното нещо, от което беше изградена професията му. Мадисън сложи плика и телеграмата в собственото си куфарче. Не остави никаква следа от него по бюрото.

Той подреди изложбата си от изрезки. Отиде в офиса на чиновниците. Каза:

— Получавани ли са някакви спешни съобщения за Хист?

Старият помощник поклати глава.

Прилив на въодушевление се надигна в него! Какъв престъпник само! Хелър се беше промъкнал някак в тоя офис, незабелязан от никого, може би през покрива, и беше оставил съобщението за Хист.

С много спокоен вид Мадисън седна пред компютъра и сякаш за да си убива времето започна да вади късчета информация, която можеше да му потрябва, като например мощта на силите на планетата Калабар. След това се захвана с големите цифри за Армията и Флота.

От съобщението ставаше ясно, че Хелър не иска тези хора да тръгнат по петите му. Мадисън се опитваше да измисли как да постигне точно това.

О, какви заглавия щеше да роди всичко това!

Не веднага, разбира се, но по-късно, когато той ще е изработил плана на цялата си кампания до последна подробност!

Ако преди имаше по някое малко съмненийце, че ще успее да постигне целта си, вече нямаше никакво. Той със сигурност щеше да се върне на Земята прославен — ако разбира се от нея е останало нещо.

Хист дойде след един час. Мадисън го последва в офиса му. Хист беше много доволен от пресата.

— Нещата вървят добре — каза той.

— Да, ще ви направим император за нула време — отвърна Мадисън.

НЕ КАЗА НИТО ДУМА ЗА ТЕЛЕГРАМАТА ОТ ХЕЛЪР!

Когато доброволецът се върна, промъквайки се в близост до барикадата, Снелц си отдъхна с облекчение.

Видя как Хист пристига и се качва в кулата.

Нито Шефът, нито истинският Мадисън излизаха.

Той можеше само да реши, че съобщението е стигнало до адресата си.

За втори път едно съобщение, което щеше да осуети атакуването на Земята, беше спряно някъде по пътя си.

И не само това, ами и последното беше попаднало в ръцете на човек, на когото то даваше пълна власт: Дж. Уолтър Мадисън. Той можеше да го използва, по какъвто си иска безчестен начин и в момент, който той сметнеше, че е най-подходящо за заглавие в пресата!

ЗНАНИЕТО БЕШЕ ВЛАСТ! А Мадисън сега знаеше, че е единственият човек на Волтар, който разполага с жизненоважната, кардинална информация, че императорът е на Калабар и че Хелър го държи като заложник.

КАКВА ИСТОРИЯ!

Но не сега. Не, не сега. До тази трябваше да се стигне с най-силното БУМ, което вселената някога беше чувала!

Когато се върна в Джой сити, радостта му заплашваше да се разклокочи и експлодира!

Съдбата на две империи щеше да бъде подхвърлена нагоре в очакване да бъде сграбчена от някого!

А Дж. Чуруликащото Куку беше човекът, който щеше да направи хвърлянето?