Победа на злото

Глава първа

Както стоеше на вратата на палата си, все още облечена в златния костюм на паж, който беше носила, докато вървеше зад Ломбар, Тийни прие бурната добра новина на Мадисън някак мрачно. Тя погледна разрешителните и му ги върна обратно.

— Добре, добре, Мадисън. Дотук се справяме. Сега по-добре започвай да действаш. Не можеш да висиш тук и да се върши някаква работа. Искам главата на Грис и то в ужасно състояние — за предпочитане загнила. Така че запретвай ръкави и почвай да се потиш!

Погледът, който му хвърли, беше толкова многозначителен, а спукването на балончето от дъвката й — така експлозивно, че Мадисън побърза да си тръгне. Тя можеше да заподозре, че това наистина е двойна игра. Неговият прицел въобще не беше Грис — истинската му цел беше Хелър-Уистър, защото само по този начин той можеше да си уреди сметките с мистър Бери. Само след като се беше справил напълно с Хелър-Уистър на Волтар, той можеше да се върне на Земята като герой-победител, а не да бъде застрелян като дезертьор.

Надяваше се, че Тийни си дава сметка колко деликатна и сложна е работата по връзки с обществеността и че не може да бъде свършена за една минута. Нещото, върху което трябваше да се съсредоточи, беше пълнота, както и ОТПЕЧАТВАНЕТО НА ЗАГЛАВИЯ!

Мадисън знаеше какъв образ трябваше да създаде: този на народен герой по модела на Джеси Джеймз, а той имаше вече много подробни проучвания за подобни образи — през цялото време на яхтата той беше пътувал, за да проучва знаменити престъпници. Небеса, ръцете го сърбяха до болка да приложи наученото.

Той знаеше как точно да се добира до определени резултати: Обхват, Полемика и Доверие.

Онова, което му липсваше на Волтар, бяха Познанствата, още един елемент, с който винаги беше разполагал на Земята.

Но всичко по реда си. Трябваше най-напред да се организира. Нямаше си даже секретарка, да не говорим за верига от послушни редактори и издатели. Пари. С това беше най-добре да започне.

Когато се качи в еърбуса си, той каза на Флик:

— Как мога да осребря личната си пластинка? Къде трябва да отида?

— Ще ти ПЛАЩАТ? О, просто си легни на седалката и се отпусни, а аз ще те откарам във финансовия отдел на Правителственото градче два пъти по-бързо, отколкото може да вдигне тая съборетина!

Те се понесоха като във вихър. Тръгнали на далечно пътуване, те минаха с огромна скорост през портите на Палас сити, толкова бързо, че Мадисън не намери време да се замае от смяната на часовото време с тринайсет минутна разлика.

Докато караше като обезумял над Великата пустиня, Флик каза:

— Ама как само ми е дошло до гуша да ям престояли кексчета от казаните за боклук, както правя напоследък! Освен това ми дължиш пакет фасове. И знам един пансион, където можем да намерим съвсем евтини стаи. Добре ли се чувстваш? Удобно ли ти е? Да пусна ли малко музика?

Мадисън не му обръщаше много внимание. Опитваше се да измисли как да се установи на такъв непознат терен. След това се отнесе със заглавия, които кръжаха в главата му: 18 пункта, ОФИЦЕР ОТ ФЛОТА СТАВА ИЗМЕННИК, но ги отстрани от въображението си. Бяха малко бледи и им липсваше живост. Той си даде сметка, че за това ще му е необходимо внимателно планиране, за да стане наистина изпипано. Не разполагаше с помощни отряди, нямаше телефонни линии, а фактът, че хората на Волтар си нямаха и понятие от връзки с обществеността, беше и благословия, и проклятие. Всеки негов професионален трик щеше да е съвсем нов за тях, но от друга страна нямаше ги традиционните опори. Положението беше като на мъж, който се приближава към девица: въпросът е колко голямо е нейното желание да бъде изнасилена?

Мислите му бяха прекъснати от Флик. Той беше излязъл, отворил вратата на Мадисън и сега нетърпеливо го предупреждаваше да не се спъне на рампата, когато слиза. Мадисън се изненада, когато видя колко много време е минало. Бяха при финансовия отдел.

Като следваше тревожните напътствия на Флик, Мадисън тръгна сам през търчащите тълпи и не след дълго се озова пред гише, на което пишеше:

Един отегчен чиновник в работна престилка, която предпазваше костюма му, свърши отброяването на заплатата на един навъсен учител, който бил прехвърлен в по-второстепенно училище, и се обърна към Мадисън. Той разгледа документите, без да показва никакъв интерес. Посегна към машината за осребряване на пластинки и тогава изведнъж погледна отново формуляра.

— НЕОГРАНИЧЕНО ЗАПЛАЩАНЕ? — Очите, му станаха на палачинки. Натисна набързо няколко бутона и Мадисън изведнъж се оказа заобиколен от охраната на финансовия отдел.

Един офицер занесе формуляра „Промяна на заплащането“ през някаква врата, а другите просто останаха по местата си и гледаха вторачено Мадисън. Виждаше се как офицерът натиска бутони и включва лампички, очевидно проверявайки кодовете, скрити на личните пластинки.

Когато се върна, той задържа формуляра и зачака. Това много изнерви Мадисън.

Не след дълго на гишето дойде един много стар човек със значка на служител във финансовия отдел и офицерът му даде формуляра.

— Нищо не разбирам — каза офицерът. — Истинска е.

— Не е възможно! — каза възрастният служител. — Неограничено заплащане? Той би могъл да купи планетата!

— Е, това вече е твоя работа — каза офицерът и по негов сигнал цялата финансова полиция си тръгна.

Новината обаче се беше разпространила по всички гишета и сега чиновници и други хора зяпаха Мадисън и си шепнеха.

На гишето дойде друг служител, а първият му подаде формуляра и каза:

— Божичко, погледни това, Сифо! Това приятелче Хист се побърква все повече! Заповедта е валидна. А какво да правим ние?

Сифо отвърна:

— От какви отпуснати суми трябва да дойде? Дай да видя другите документи.

— Прегледаха ги обстойно. Започнаха да се съветват. Мадисън много се изнерви. Попита:

— Има нещо нередно ли?

Първият служител го погледна.

— Не можем да разберем от кой бюджет да се тегли. Вашият ранг е специалист по връзки с обществеността, каквото и да означава това, и той е към Апарата. На вашия разплащателен статус пише „Без заплата-П“, което означава, че е трябвало да бъдете причислен към Палас сити. Хист е подписал това разрешително не само като Шеф на Апарата, но и като говорител на Негово Превъзходителство, което прави разрешителното кралско. Не можем да решим коя буква да поставим след новия ви статус като спецификация. Страхувам се, че ще трябва да дойдете пак.

Стомахът на Мадисън се преобърна. Помисли си за имиджа си пред Флик. Помисли си за многозначителния поглед на Тийни. Помисли си и за собственото нетърпение да се захване на работа.

— Няма ли начин, по който това може да бъде направено сега?

— Ами, опасно е — отвърна Сифо. — Може да надхвърлите нечий бюджет. Можете да решите да купите цялото Индустриално градче или нещо подобно, а това ще побърка компютрите ни.

— Какви пари има в онези бюджети? — попита Мадисън отчаяно.

Те отидоха в другата стая и се върнаха след малко. Сифо каза:

— Апаратът е почти изчерпан заради въстанието на Калабар. Палас сити е почти изпразнено, така че от отпуснатите суми се използват само 50 процента. Кралските разходи са спаднали почти до нулата.

— Пари — каза умолително Мадисън. — Колко пари има в тях?

— Има един милиард на Палас сити, който няма да бъде използван, и около четири милиарда кралски.

Надеждите на Мадисън се съживиха.

— Вижте какво, просто ми дайте статус за всичките три.

— Хм — каза Сифо.

— Чуйте ме — прекъсна го Мадисън, като направи най-честната си и откровена физиономия, — аз съм разумен човек. Ако гарантирам, че ще се съветвам с вас, всеки път, когато реша да тегля повече от един милиард, ще ми дадете ли статус за всичките три? По този начин ще се тегли само от съществуващите фондове.

— Ще трябва да го напишете черно на бяло — грейна Сифо.

— Така компютрите няма да блокират — каза първият служител. — Дайте му листове.

Те взеха подписаното и подпечатано начинание и отбелязаха на личната му пластинка „Разплащателен статус: Неограничен-АПК“.

Мадисън я прие с напълно безизразно лице. Никога през цялата си кариера не беше имал банкова сметка за един милиард долара! О, какво можеше само да направи с нея!

Изглеждаха като хора, които са го победили. А той беше напълно сериозен, когато си тръгна.

БАНКОВА СМЕТКА ЗА ЕДИН МИЛИАРД ДОЛАРА!

Глава втора

Още на излизане Мадисън пусна в действие новата си лична пластинка. Красивото момиче на гишето за теглене на пари в брой погледна пластинката и се вторачи в него с широко отворени очи.

— Неограничен разплащателен статус? — преглътна тя. — Колко… колко пари искате?

Мадисън й каза първата цифра, която му дойде на ум.

— О, петдесет хиляди засега.

Тя се почеса по главата.

— Това ще бъде огромна пачка. Ще загрози формата на костюма ви. Почакайте тук. Ще видя дали имаме някакви хилядарки.

Върна се с добре увито пакетче и докато подпечатваше разни неща, Мадисън разгледа банкнотите. За първи път виждаше волтариански пари отблизо. Хартията беше с цвят на злато, доста красива. Блестеше. Той ги потупа. Много хубави.

— Сигурно нямате свободно време довечера, нали? — попита момичето с надежда.

Мадисън побягна.

Скочи в еърбуса и Флик затвори вратата след него.

— Получихме ли малко пари? — попита Флик. И когато Мадисън потупа джоба си, той скочи зад кормилото и те отлетяха.

— УМИРАМ ОТ ГЛАД! — каза Флик, докато си проправяше път по въздушните платна на Правителственото градче. — Просто ще се спусна на някоя оживена улица и ще си вземем малко главотръс и ПРЕСНИ кексчета от някоя бакалия. Освен това ми дължиш пакет фасове. Дадох един на онзи пазач, помниш ли?

Той се спусна върху лентата за паркиране до една прекалено оживена и шумна улица. Провикна се към един старец с тъмен тен, който буташе количка с разни неща за ядене и други стоки.

— Два главотръса, четири кексчета и един пакет фасове — каза му Флик.

Старецът прилежно им подаде нещата вътре, след което задържа ръката си протегната.

— Плати му — каза Флик.

Мадисън извади една хилядарка и му я подаде.

— Не мога да взема това — каза старецът. — За рестото ще трябва да взема дребните на цялата улица. Дължите ми само една десета от един кредит. Нямате ли монета?

— Чакай малко — каза му Мадисън. — Две кафета, четири кифли, пакет цигари. Десет цента? Сигурно грешиш.

— Е, цените малко се вдигнаха през последните дни — отвърна старецът. — А и в края на краищата трябва да си изкарвам прехраната.

— Не, не — каза Мадисън, — аз не се пазаря с теб. Само се опитвам да разбера колко е един кредит. Сетих се: колко струва един чифт добри обувки?

— О, да речем кредит и половина — отвърна старецът. — Малко са скъпички, хубавите де.

Мадисън направи бърза калкулация. Беше изчислявал нещата на базата на долара. Доколкото успя да изчисли, един кредит вероятно струваше към двайсет долара!

Той се отпусна на седалката от внезапния шок. Сметката му не беше от един милиард долара.

БЕШЕ ОТ ДВАЙСЕТ МИЛИАРДА!

Глас прекъсна шока му.

— Добре де, плати на човека — каза Флик. — Той има няколко празни квитанции. Просто удари печат на една.

Мадисън бе все още в шок. Флик отиде отзад при него, напъха хилядарката в горния джоб на сакото му, опипа по другите джобове, намери пластинката му и я извади. Старецът подаде квитанцията през прозореца, а Флик гледаше лицевата част на печата и натискаше някакъв бутон, за да намери необходимия печат.

Изведнъж той замръзна.

Взираше се в пластинката.

Внезапно изкрещя:

— Разплащателен статус НЕОГРАНИЧЕН?

Той се вторачи в Мадисън.

Устата на лицето като сплескан овал се отвори. После се затвори.

Флик погледна отново личната пластинка. Натисна бутона и накара да се появи снимката на Мадисън. Погледна я. После погледна и Мадисън. После отново натисна бутона, за да види статуса.

Отпусна се на седалката. Очите му бяха изхвръкнали от орбитите си.

Старецът побутна квитанцията към шофьора.

— Подпечатайте я за моята десета кредит, моля ви.

Флик успя да си събере очите. Той изведнъж се раздвижи. Надраска нещо на хартията, подпечата я и каза:

— ХВЪРЛЯЙ ВЪТРЕ ВСИЧКО ОТ КОЛИЧКАТА СИ!

Старецът погледна шокирано квитанцията. След това започна трескаво да мята неща през прозореца. Едва беше успял да пъхне и последния поднос, когато Флик излетя.

— ГОРЕЩИ СВЕТИИ! — изкрещя Флик, докато препускаше из въздуха. — МЕЧТИТЕ МИ ТОКУ-ЩО СЕ ОСЪЩЕСТВИХА!

Глава трета

Еърбусът набираше с такава скорост и такива остри завои, че Мадисън се просна сред купищата пакети, метални кутии, чанг-попс и шишета с газирана вода. Помисли си, че светът е станал яркочервен, докато не разбра по пода на превозното средство, че гледа през чадър за еднократна употреба с такъв цвят, който някак се беше отворил.

— Какво по дяволите правиш? — извика Мадисън.

— Само се дръж здраво — каза Флик. — Ще бъдем там точно за една минута!

— Не съм ти давал нареждане да ходиш, където и да било! — изстена Мадисън сред кашони с цигари.

— Ти не познаваш местността колкото мен — извика му Флик в отговор. — Само не се притеснявай. Няма да се загубим. Знам точно къде отиваме.

Еърбусът кръжеше смъртоносно. Не беше една минута. Повече приличаха на десет. И тъкмо Мадисън беше започнал да се окопитва, когато ТРЯС и те се приземиха.

Флик изскочи като стрела от еърбуса. Докато отстраняваше едно кексче от лицето си, Мадисън го чу да ликува:

— Ето го и него. О, Боже, красавецът ми той! Точно това, което винаги съм искал!

Мадисън внимателно се измъкна от колата като опипваше лицето си. Очевидно се бяха приземили право през отворените врати на голяма зала за експозиции. Надписът от външната страна на витрината гласеше: „Фирмен пазар на Зипъти-Зип, Търговско градче“.

Флик стоеше във възторг и гледаше тавана.

Приближи се един доста добре изглеждащ мъж в светлозелен костюм, малко раздразнен от това необичайно кацане, но без да казва нищо.

— Казвам се Колбер. Мога ли да направя нещо за вас, господа?

— Онзи! — каза Флик, като посочи с пръст.

Мадисън беше извадил и последните трохи от кексчета от очите си. Бяха заобиколени от редици и редици еърбуси с всякаква формати разцветка. Флик не сочеше нито един от тях. Той ръчкаше с пръст към тавана.

Високо горе, на прозрачна плоскост, държана от въжета, беше изложено едно превозно средство, което можеше да се види от въздуха, ако човек погледнеше през високите прозорци или стъкления купол. Беше невъзможно голямо: имаше по едно ангелче в реални цветове на четирите си края и изглежда беше от истинско злато.

— Онзи, онзи, онзи? — извика Флик. — Искам го от години!

— О, съжалявам, каза Колбер, — но това е Модел 99. От него са произведени само шест екземпляра и те се използват за паради и изложби на автомобили. Това е нещо като символ на нашето отлично качество, за да показва какво може да създава „Зипъти-Зип“. Не се продава.

— О, да, за Бога, продава се. Виж какво пише на онази витрина. Пише: „Продаваме всичко, което лети“.

— Е, това е само една метафора — отвърна Колбер.

— Хич не ми се прави на многознайко — каза Флик. — ИСКАМ ТОЗИ ЕЪРБУС!

— Вие наистина — прекъсна го Колбер — трябва да разберете, че когато се произвеждаха колите от Модел 99, те още тогава не бяха предназначени за продажба. Просто се опитвахме да докажем, че можем да направим нещо повече от останалите производители. Един или два от тях бяха подарени на благородници в знак на добра воля. Но вие, господа, не сте благородници.

— Да се бием ли искаш? — попита го Флик, като вдигна юмруците си.

— Слушай, Флик — намеси се Мадисън, — не мисля, че трябва да се забъркваме в скандали…

— Ти си се слушай! — отвърна му Флик. — Този 99 има барче, тоалетна, умивалник със златни кранове. Има си цветен орган и всички познати видове екрани и визори. Задните седалки стават на легла, които те масажират. Тапицерията е от истинска обработена кожа. Лети с шестстотин мили в час и може да стигне до всяка точка на планетата, без да спира. Всичко му е напълно автоматично. Абсолютно обезшумен е и може да издържа налягане при полети до триста мили височина. Когато се приземиш, част от задницата му се изтегля назад, става на приземна кола и не се налага да ходиш. Модел 99 има хиляди отделения за багаж, а освен това можеш да скриеш някое момиче под седалката. — Той заклати заплашително юмрука си към Колбер. — Мечтал съм си да карам такова нещо и да гледам от високо на всичкия останал трафик и НИЩО НЯМА да ме спре!

— Наистина — каза Колбер. — Бъдете разумен. Цената му е десет пъти по-голяма от тази на най-добрите еърбуси-лимузини. Господа, мога да ви покажа някои много добри превозни средства, които…

— Колко? — попита Флик.

— Този Модел 99 — отвърна Колбер с надменен поглед — е вписана в счетоводните книги с цена трийсет хиляди кредита. Сигурен съм…

Личната пластинка на Мадисън беше все още у Флик. Той я бутна пред лицето на Колбер и попита:

— Това ще свърши ли работа?

Колбер я погледна. След което втрещен изпадна в шок.

— Разплащателен статус НЕОГРАНИЧЕН?

— Неговият — отвърна Флик като посочи с пръст Мадисън. — Апарата-Палас сити-Кралски. А сега смъквай онзи красавец от там! Заредете го! И не се бавете!

Колбер кимна мълчаливо. Флик разтвори широко ръцете си към колата и извика:

— Сладурче, ела при татко си Флик!

Глава четвърта

След като се беше наохкал и наахкал на сваления Модел 99, докато показваше на Мадисън всичките му прелести и докато механиците сваляха праха от него и го зареждаха с гориво, Флик хукна към една кабинка за комуникации и се захвана на работа.

Мадисън, който беше вече специалист по колите, започна да се приобщава към превозното средство. То наистина беше ЛЪСКАВО! Даже ангелчетата на четирите му краища имаха хитра усмивка на лицата си, сякаш щяха да дадат на света да се разбере. Той си помисли за момент за евтиния си „Ескалибур“, който вероятно беше все още на дъното на реката в Ню Йорк, толкова далеч, но след това го забрави. Тази кола тук действаше като реактивен самолет, нямаше крила. Не беше бронирана с хром. Беше бронирана със злато! Всеки бутон беше скъпоценен камък. На седалките се седеше като на облак. Той забрави „Ескалибур“. Това беше колата на колите за връзки с обществеността!

Колбер трябваше да удари печати на много документи и Мадисън трябваше да му показва къде, но той се държа много прилично. Флик се забави в кабинката за комуникации достатъчно дълго, за да е сигурен, че когато се върне всичко ще е готово.

— Задръжте тази съборетина от Апарата — каза той на Колбер. — Ще ти кажа какво да правите с нея. Освен това бъдете готови да ми дадете две-три въздушни карета за повече пътници, в случай че изпратя за тях. Винаги съм искал да имам няколко.

Той тръгна като остави Колбер абсолютно безмълвен.

Изведнъж Флик изхвърча от кабинката за комуникации. Размахваше ръце във всички посоки. Извика:

— Получих го! О, човече, мечтите ми наистина се осъществяват. Ще повярваш ли, че го получих!

Флик търчеше наоколо, проверяваше Модел 99 и Мадисън въобще не успя да привлече вниманието му.

Флик набута цялото съдържание на количката на уличния търговец в багажните отделения, след което напъха и Мадисън в колата сякаш и той беше някакъв багаж.

Мадисън се почувства малко засегнат. В края на краищата той беше този, който притежаваше колата. Кой беше тук шефът?

— Слушай, Флик — обърна се той меко към него, когато излетяха, — радвам се, че ни намери добра кола, но има и други неща, за които трябва да мисля и които трябва да свърша. Аз съм действащ специалист по връзки с обществеността, нали знаеш. Би трябвало да действам по задачите си и да направя няколко познанства.

— Почувствай го! — извика Флик. — Не е ли красив? Никакъв шум отвън, дори никакво бръмчене от моторите. О, човече, той се държи точно така, както предполагах.

Колата наистина се движеше много гладко, всъщност като перце. Той се изненада, когато погледна през прозореца и видя как земята лети под тях на много малко разстояние, със скорост близка до тази на звука. Бяха напуснали Търговското градче, зелените местности извън града прелетяваха с такава скорост, че Мадисън не можеше да разбере дали са ферми, паркове или нещо друго.

— Флик, — каза той, — сигурен съм, че е голямо удоволствие да се кара това нещо, а и тя си е истинска красавица, признавам. Но виждам, че вече е следобед и не искам да си прахосам деня.

— Хич да не ти пука — отвърна Флик. — Не се притеснявай. Личи си, че си нов тук. Землянин, нали? Не знаех, че имаме такава планета, но и без това не ги знам всичките. Така че остави нещата на мен, за да не се загубиш.

Вече летяха над сгради и намалиха скоростта. В зоната изглежда имаше доста паркове и клубове, чиито надписи се виждаха даже на слънчева светлина. В момент на надежда Мадисън си помисли, че Флик го кара към „Вътрешен обзор“, защото видя пред себе си огромен купол с тези букви.

— Почти стигнахме — каза Флик. — Това е Джой сити. Нашата цел е ей там, точно зад големия надпис „Мръс клуб“. Не е ли забележителен?

— Е, това наистина е забележителен рекламен надпис — каза Мадисън. — Момиче с военна каска, което лежи върху параболата от снаряди. Но, Флик, аз наистина мисля, че трябва да отида до „Вътрешен обзор“…

— Не „Мръс клуба“. Той е за офицери от армията, а ние не сме от армията. Не, не. Онази метална сграда.

Мадисън се опита да види накъде летят. Единственото, което видя, беше метален правоъгълник, висок вероятно около осемдесет етажа и който покриваше район като този, затворен между шест пресечки в Ню Йорк.

— Ето я! — каза Флик, като кръжеше, за да пропусне част от трафика. — Последните пет етажа бяха градският дом на генерал Лууп.

— Всичко това?

— Да, той беше ужасно богат. Умря преди няколко години, а домът е твърде голям, за да иска някой да живее в него. Тежкарските имения са в Пош Хилс, но никой с толкова много пари не иска да живее в Джой сити: няма нищо друго, освен клубове, хотели, увеселителни паркове и цялата развлекателна индустрия. Така че го затвориха. Сигурно е фрашкан с антики и ценни неща. Доста преди да се пенсионира, собственикът генерал Лууп отговаряше за електронната охрана на цялата Конфедерация. Откакто разбрах, че вече никой не живее там, съм се опитвал много пъти да проникна вътре, но мястото се охранява от най-фините електронни устройства, за които някой някога е чувал! Ужасно предизвикателство: нощи наред съм бодърствал, докато съм се опитвал да измисля как да проникна в дома и да го ограбя. Но докато бяхме в магазина, разреших проблема. Ще им кажа, че имаме намерение да купим жилището. И те ще ми покажат всяко устройство от охраната! После ще се върнем и ще го ограбим. Хитро, а?

Мадисън премигна. Преди обаче да успее да запротестира, Флик получи свободна лента на един от екраните и рязко се спусна към покрива. Равното метално пространство беше с големината на няколко футболни игрища. Флик се насочи към една самотна фигура в единия край — мъничка като кукла на фона на цялото обширно пространство. Махаше им да се приближат. Флик се приземи.

На вратата им застана старец в униформа на пазач. Носеше малка кутия в ръка.

— Значи вие сте човекът, който иска да купи жилището — обърна се той към Флик.

— Да, сър — отвърна Флик категорично. — Още една мечта, която ще се осъществи.

— Защо никой не го е купил досега? — попита Мадисън, като въобще не се радваше на онова, в което се забъркваше. Може да използва някой от офисите му, но това дори не беше закупуване на сграда: това беше планиран грабеж. Беше се отклонил от главния си път, а многозначителният поглед на Тийни кръжеше в паметта му.

— Ами, защото са луди, разбира се — отговори старецът, — и си мислят, че мястото е обитавано от духове.

Само това му трябваше на Мадисън: ограбване на обитавана от духове къща. Какво заглавие щеше да стане от ТОВА! Той се опита да измисли нещо, с което да охлади ентусиазма на Флик.

Старецът обаче говореше:

— Не можете да се оправите тук без помощ — каза той, като се покатери в еърбуса.

— Зная — отвърна Флик.

— Мисля, че е най-добре да дойда лично с кутията. Всички ви чакат долу, така че ако откарате еърбуса до онази малка бяла точка отпред, ще влезем.

Като трепереше от очакване, Флик премести колата, където му бяха казали, и старецът натисна едно копче отстрани на кутията.

ФИИУУ!

Задействаха се скрити врати, чиито ръбове бяха останали невидими, и тримата продължиха да си седят в еърбуса, но той вече се намираше в средата на разкошна всекидневна!

Мадисън погледна нагоре. Вратата беше изчезнала.

До едно бюро седяха трима добре облечени мъже.

Флик изскочи от колата и огледа всичко наоколо. По стените имаше картини, а по специалните поставки — вази. Той потри ръце.

След това хукна към бюрото. Не се ръкува.

— Искам да видя и останалата част от тая шир!

Единият от мъжете, който беше с посивяла коса, каза:

— Трябва да сме сигурни, че офертата е сериозна. Дойдохме от банката само в случай че някой иска да купи жилището.

— Трябва да го разгледаме цялото — прекъсна го Флик.

Тримата бизнесмени и пазачът изглеждаха малко безучастни, но тогава Флик, като някой фокусник, размаха личната пластинка на Мадисън.

— Разплащателен статус НЕОГРАНИЧЕН? — зяпна посивелият мъж.

Флик силно намигна на Мадисън, когато банкерите не го гледаха.

Мадисън преглътна. Това НЕ бяха добри връзки с обществеността! Сега личната пластинка се използваше като пропуск за влизане в едно място, за да бъде ограбено! Той почти се виждаше как го откарват в затвора.

Банкерите се разтичаха да им показват малко от останалата част от дома. Да се разгледа целият, щеше да отнеме повече от един цял ден. Пет етажа с подобни размери щеше да изиска повече ходене, отколкото можеха да издържат краката им.

Имаше неизброимо число апартаменти, някои от които доста елегантни. Някои бяха като луксозните каюти на кораби за далечно плаване, а други като в самолет. Трети приличаха повече на ловни хижи.

Имаше няколко бара големи колкото кръчми, а столовете, масите и декорът им съчетаваха стилове от различни планети.

Имаше кухни, които бяха като сложни лабиринти от електронни домакински уреди, които подхвърляха храната нагоре, която пък се появяваше по мистериозен начин на масите в салоните за хранене, без някой да е видял да пътува.

Имаше стаи, които съдържаха такова огромно множество от екрани, че човек имаше чувството, че може да погледне всяка свръзка или трансмисия, на която и да е планета.

Стигнаха до една зала, която можеше да побере поне двеста човека и чиято сцена се завърташе или просто се дръпваше назад, когато друга декорирана сцена се издигаше.

Мадисън имаше смътното усещане, че не им показват всичко, което може да се види в тези стаи. Имаше нещо странно в цялата работа, нещо неестествено. Призрачно. Част от това усещане идеше от факта, че сякаш имаше прозорци, но те всички бяха черни:

На стария пазач сякаш не му беше много интересно. Флик търчеше насам-натам, пазачът натискаше разни копчета по кутията си и вратите на стаите се отваряха. Флик надникваше вътре, виждаше картини и други накачени ценни неща, след което отново хукваше.

— Вие си давате сметка — каза пазачът накрая, — че ако не си служех добре с тази кутия, не само че нямаше да можем да минем през всички тези зали и коридори, защото аз вдигах всички невидими бариери, ами на пода щяха да се отварят капани. За пазачи и т.н. ги има тия кутии, но някои от господарските апартаменти не могат да се отворят въобще, докато не се нагласят системите им за гласа на новия собственик.

Флик прошепна развълнувано на Мадисън.

— Има половин милион кредита в плячка на това място. Ще бъде придобивката на века. — След което хукна да разглежда още стаи.

— Разбира се — каза банкерът с посивелите коси на Мадисън, — домът си има нормални входове откъм улицата, както и асансьори: даже са няколко. Но чрез тях можеш да влезеш само на първия от петте етажа. За по-горните, има специални входове. Страхувам се, че генерал Лууп беше доста стриктен по отношение на охраната.

Най-накрая тримата банкери и отегченият пазач бяха така изтощени от ходене, че просто спряха.

— Имате ли нещо против — попита сивокосият мъж — да се върнем отново в големия салон? Ако все още имате някакви намерения…

— О, имаме! — отвърна Флик, като намигна на Мадисън. След което ги последва до мястото, където беше еърбусът.

Когато пристигнаха там, Флик протегна ръка към пазача.

— Мога ли да я видя тая кутия?

Пазачът поклати глава.

Тримата банкери се отпуснаха на столовете си, доста изтощени от почти двучасовата си необичайна разходка. Самият Мадисън се чувстваше претоварен.

— Ако имате желание да обсъдим цената — каза сивокосият мъж, — ние сме готови за сериозни оферти. Знаем, че мястото е голямо, твърде голямо. Освен това то никога няма да получи лиценз за хотел. Цялата останала част от сградата, всичките други 75 по-долни етажа, са собственост на отделни живущи тук семейства, като главни служители в клубовете и т.н, а те са доста по-малки. Тази така наречена градска къща е цялата в един нотариален акт, който не може да се разделя на по-малки актове, така че тя не може да се дава под наем или пък да се продава на части. Сега ще бъда много откровен. Наследниците на генерала искат да се отърват от нея. Не би било честно от наша страна, ако не ви кажем. Та каква е вашата оферта?

Мадисън беше сигурен, че Флик ще намери някакво извинение. Неговият основен проблем беше как да откаже Флик от влизането с взлом и ограбването.

Флик гледаше кутията в ръцете на пазача. Беше очевидно, че пазачът няма да се предаде. Флик въздъхна дълбоко. Мадисън пък си представяше как е част от влизане с взлом, което щеше да предизвика незабавното му арестуване. Имаше един-единствен начин да се справи с това. Като специалист по връзки с обществеността, той знаеше как да шикалкави и се пазари. Щеше да предложи твърде ниска цена. Те щяха да си тръгнат, след което той щеше да използва авторитета си, за да вкара малко здрав разум у Флик. Може би да го подкупи.

— Ами — каза Мадисън на сивокосия банкер, — мисля, че не можем да предложим повече от двайсет хиляди кредита.

— Продадено — отвърна сивокосият, без дори да погледне към другите двама. — Наследниците ще бъдат много доволни. Документите са вече тук. Ще попълня сумата, след което можете да ударите печата си.

Мадисън премигна. Той внезапно си даде сметка, че офертата беше за около четиристотин хиляди долара!

ТОЙ БЕШЕ КУПИЛ ЕДНА ОБИТАВАНА ОТ ДУХОВЕ ГРАДСКА КЪЩА!

Глава пета

— Скачащи комети, ама си те бива? — тананикаше си Флик, когато се издигнаха над покрива и отлетяха. — Сега можем да си го ограбваме, без разни пазачи да си пъхат носовете.

— Флик, — каза Мадисън, — ние ПРИТЕЖАВАМЕ къщата.

— Няма значение — отвърна Флик. — Моята мечта е на път да се сбъдне! Виж, имам кутията и четирифутов куп указания на всичкото отгоре. Леле, колко лесен взлом ще бъде! О, човече, да не би всичките ми мечти да се сбъдват?

— Флик…

— О, остави това на мен. Ти си умник. Трябва да го призная сега. Аз грешах: един убиец може да има акъл и за нещо друго, освен за кошмари. Леле, какъв майсторски удар! Боже, а пък аз размишлявах месеци наред върху това!

— Флик, слънцето вече залязва и аз мисля, че е време да приключваме за днес. Сутринта трябва да стана рано и да се захвана с моята си работа!

— Ей, това ти показва защо трябва да оставиш всичко в мои ръце. Престъпността работи най-добре нощем и ти не бива да забравяш това.

Бяха скочили в небето, а уличните платна, опънати като наредени една зад друга светулки, оставаха зад гърба им.

— Флик, ние май напускаме градските зони. Къде отиваш?

— Хич не си тормози главата. Ако си имал една умна идея, това не означава, че можеш да се справиш с всичко наоколо. Просто се отпусни там отзад.

— Флик, мисля, че…

— Подай ми едно кексче, моля те. В онова странично чекмедже са. И ти си вземи.

От лявата им страна се простираше обширно море, те летяха успоредно на брега, а едно зеленикаво крайбрежно вълнение рисуваше панделки от пяна върху пясъка на фона на смрачаването. Големи алени облаци далече на запад хващаха последните отблясъци на слънцето.

След това, на фона на увеличаващия се сумрак, плажовете отстъпиха място на скали, а на фона на звездите започнаха да се открояват черните силуети на планини. Изведнъж Флик дръпна крака си от газта и посочи.

Точно пред тях се простираше огромна абаносова купчина, разположена по върховете на скалите, които падаха право надолу към морето от четвърт миля височина. Назъбените Стени, които ограничаваха акри наред, бяха още по-тъмни на фона на мастилено черното небе.

— Това е Местният затвор на Конфедерацията, — каза Флик. — Двеста мили от Правителственото градче и две след деветия кръг на ада. Брат ми изкара двайсет години тук и ми разказа всичко за това място. Преди е бил форт на Армията, който е побирал един милион мъже в големи подземни бункери. Но част от него била разрушена при земетресение, което бутнало някой от скалите, така че го дали на „сините бутилки“. Те пък го използват за хората с присъди от двайсет години нагоре: бягството от тук е невъзможно, така че докарват с кораби най-големите престъпници от всички ъгълчета на Конфедерацията. Там има около двеста хиляди затворници, които никога не виждат слънчева светлина. — Той пъхна личната пластинка на Мадисън в един отвор на таблото.

— Искаш да кажеш, че ще влезем между убийци? — попита Мадисън.

— О, шефе, ти наистина ме убиваш. Вечно шмекеруваш. Не е необходимо да се преструваш пред мен. Аз съм шофьорът ти, помниш ли? — Флик се изкикоти. — Офицер от Апарата да пищи като малко момиченце, че щял да се приближи до престъпници! И при това убиец! — Явно си мислеше, че това е много смешно. После стана сериозен. — Ето го сигналът им за влизане: Сега ме остави аз да говоря, чу ли?

Силна Светлина попадна върху тях от едно укрепление, след което изгасна. Светнаха обаче четири ярки сини светлини, които къпеха двора в зловещи отблясъци.

Флик приземи колата и двамата излязоха. Две „сини бутилки“ приближиха, а дулото на едно оръдие ги прикриваше от една висока бойна кула. Флик им показа пластинката на Мадисън, след което едно фенерче освети лицето на Мадисън, за да го сравнят със снимката. В далечината се чу бумтенето на крайбрежното вълнение, а вятърът стенеше.

— Отведете ни при надзирателя — каза Флик.

Минаха по песъчливия двор, през една ръждясала врата и не след дълго бяха въведени в някаква стая с каменни стени, където един много стар и с много сурово лице мъж тъкмо си обличаше сакото.

— И какво е толкова спешно, че да идвате тук през нощта? — попита надзирателят кисело.

Флик му показа личната пластинка на Мадисън.

— Специалист по връзки с обществеността? — възкликна надзирателят. — Какво е това?

— Офицер за пускане на затворници под гаранция, — каза Флик. — Офицер от Апарата. — И той направи лек жест към двете „сини бутилки“, които ги бяха последвали вътре. Надзирателят даде знак с ръка на ескорта, че може да се оттегли.

Флик бръкна в сакото на Мадисън и измъкна две хилядарки, след което ги пъхна в ръката на надзирателя. Това беше равно на едногодишната му заплата.

— А, да — каза надзирателят. — Офицер за пускане под гаранция. Някой специален?

— Заведете ни при компютърните си терминали — нареди Флик.

Надзирателят ги поведе надолу по един каменен коридор, въведе ги в стая, където имаше изоставени терминали. Той махна с ръка като за покана и си тръгна като затвори вратата зад себе си.

Флик свали куртката си с цвят на горчица, нави ръкавите си и седна пред една клавиатура и един екран.

Мадисън се обади:

— Флик, ТРЯБВА да ми кажеш какво си намислил пък СЕГА!

— Ами — каза Флик като хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е затворена, — ако планираш обир, ти е необходима банда.

— Не ти трябва банда, Флик.

— Слушай сега — прекъсна го Флик, — мечтал съм години наред да си имам моя собствена банда. Никога обаче не съм имал средства да си измъкна хора от затвора. Нали няма да развалиш всичко сега. Трябва да бъдеш по-внимателен с мечтите: те са чупливи. — Той се обърна към голям топ хартия на бюрото, а една голяма усмивка започна да разделя хоризонталния овал на лицето му. — О, човече! Дали някога ще успея да си събера една велика банда? Сега ще правя списък на най-важните постове в нея, така че не ме прекъсвай.

Той започна да пише, а Мадисън гледаше над рамото му и четеше:

Той подъвча края на химикала за секунда, а после каза:

— Не, това е всичко. Така е съвсем добре. Банда, която е излязла право от мечтите ми със сигурност. Сега ще извадя на компютъра по десет кандидата за всяка от тези длъжности, после ще накарам надзирателя да изрови кандидатите от старите бункери и да ги разходи, за да избера абсолютно най-добрите престъпници. Изпипано!

Той се обърна към терминала и скоро на екрана започнаха да се появяват в надбягване номера, имена, лица и досиета. Флик правеше предварителен подбор на категориите, след което ги вкарваше по номер на една странична портативна клавиатура. Хиляди имена и лица се изливаха вътре.

Мадисън наблюдаваше мрачно, като се чудеше как да спре всичко това.

Понеже не беше майстор при работата с тия компютри, Флик сегиз-тогиз удряше грешен клавиш. По този начин се оплиташе и попадаше в грешни категории, които мигаха, докато той се опитваше да се върне назад.

— Чакай! — намеси се Мадисън, изведнъж изваден от обзелите го мисли. — Каква, за бога, е тази категория, през която мина току-що? Върни се на нея.

Флик се подчини.

— Циркови момичета? Какво ще иска някой си от циркови момичета? Единственото, което винаги правят, е да стоят наоколо и да показват костюми. И я виж престъпленията: доживотна присъда за търкаляне на пияници. Този вид престъпност НЕ е достоен. Ние не търкаляме пияници: ние сме в бизнеса по ограбване на къщи.

— Чакай, не сменяй още категорията. На някои от тях го има знакът за образование. Пише ли, че някои от тях някога са били модели?

— Какво означава „модел“?

— Направи разпечатка на онези и ги сложи при списъка на тези, които ще се разхождат.

Флик измърмори нещо. Беше ударил друг грешен клавиш.

— Хей! — каза Мадисън. — Тук има един бивш оператор от „Вътрешен обзор“, който излежава доживотна присъда заради кражба на оборудване!

Флик беше отвратен.

— Виж какво, ако ще си събираш друга банда, иди на някой друг терминал: тук ми пречиш.

Мадисън се приближи до друг терминал и проучи как се действа с него. Захвана се на работа.

Глава шеста

Два часа по-късно Мадисън се чувстваше доста зле. Стоеше на призрачната синя светлина в двора на затвора, подпираше се с една ръка на еърбуса и се опитваше да не повърне. Изтънчен по природа, той се страхуваше, че ще мирише на това седмици наред.

Надзирателят, който беше удържал на думата си, беше разходил по десет кандидата наведнъж в един зловонен общ бункер, а Флик и Мадисън трябваше да се справят със задачата да интервюират всеки от тях. Заедно бяха минали през 480 затворника. Бяха избрали 48. Накрая нещастните 432, които НЕ бяха избрани, ги напсуваха обилно.

И ето че идваха плодовете на техните интервюта, след като бяха отбелязани в архивите на затвора. Малката шайка беше ръчкана напред от пазачите, всеки от които държеше по един жилец в ръка. Най-отзад вървяха допълнителни „сини бутилки“, които бяха въоръжени и в пълна бойна готовност.

Нощта беше тъмна, а дворът — студен от вятъра, идещ от морето. Униформите на затворниците се издуваха от вятъра като плющящи знамена около тънките им крайници. Воняха; косите им бяха сплъстени; бяха много, слаби. Четиринайсетте жени и трийсет и четирите мъже трябваше да са били укротени, но те не бяха.

Когато видяха лъча на стената, те спряха. Не бяха излизали навън, а някои от тях и години наред. Огледаха нагло наоколо. Няколко от тях избухнаха в смях, насочен към охраната, подигравателен смях. Флик и Мадисън не бяха избирали осъдени, които изглеждаха укротени.

Докато вървеше по тъмната настилка към Мадисън, надзирателят чу смеховете, обърна се и изгледа групата. После се обърна към Мадисън и му бутна няколко формуляра, които бяха на дъска, защото трябваше да бъдат подпечатани.

— Надявам се, че знаете какво правите — каза надзирателят. — Хората, които вие избрахте, не са тези, които аз бих избрал за пускане под гаранция. Прескочихте много птички там долу, които може би са се поправили. Някои от тези, които избрахте, са навярно убийци, на които никога не успяхме да им намерим добрите страни. Ония жени са ужасна пасмина — способни са на всичко. Мисля, че ви измамиха с външния си вид. Но вие в Апарата винаги сте били побъркани. Ние ги прибираме, а вие ги пускате. Правителството ни плаща, за да пречим на престъпленията, а на вас ви плаща, за да ги правите. Смешен свят.

Мадисън му върна вече подпечатаните документи.

— Там имате 48 убийци — каза надзирателят. — Не им обръщайте гръб. Успех.

Той направи няколко крачки към вратата на затвора, но тогава промени решението си и се обърна към опърпаната и мръсна група, която му се хилеше на фона на вятъра и светлината от прожектора. С висок и груб глас той каза:

— Слушайте, пилешки курешки такива. Ако някой от вас отново се покаже тук, ще го сложа в металната кутия долу в най-тъмната дупка и даже няма да си даваме труд да го погребваме, когато умре. Ще бъдете на свобода само докато този офицер от Апарата е жив. В документите ви пише да бъдете върнати тук по всяко време, ако той нареди това. Ако избягате от него, за вас се издава заповед и бързо се връщате пак при нас. Мястото ви е в ада, а не на свеж въздух. — Той посочи Мадисън категорично. — Подчинявайте се на този човек, бибипци такива, или ще бъдете мъртви!

Мадисън гледаше надзирателя, докато той се отдалечи. Човекът си беше заработил парите: беше прехвърлил пълния контрол над тези осъдени на Мадисън с речта си, дори и да подозираше, че Мадисън ще им заповяда да вършат престъпления.

Малко по-рано Флик се беше обадил на Колбер от затвора и сега от нощта изплуваха три въздушни карета, както и един еърбус, който да откара обратно шофьорите от „Зипъти-Зип“. Проблясваха в нощта, докато се спускаха, след което спряха на светлината на прожектора. Бяха блестящи нови превозни средства — светещи и елегантни.

Един шофьор изскочи от еърбуса на „Зипъти-Зип“, забеляза Мадисън и го приближи с множество документи, които трябваше да бъдат подпечатани. Докато чакаше, той се взря в групата затворници.

Флик беше започнал да ги групира и да ги кара да застават до различни коли. Осъдените шофьори получаваха напътствия от тези на „Зипъти-Зип“.

— Пфу — възкликна мъжът до Мадисън. — Каква дяволска сбирщина! И ще ги сложите в чисти, нови въздушни карети! — Той ги погледна по-отблизо. — Каква банда убийци! — След което сви рамене и си взе обратно документите. — Е, каретите рече са ваши. Можете да возите, когото си искате. Пфу!

Мадисън отиде при групите, когато еърбусът на хората от „Зипъти-Зип“ набързо отлетя.

Като гледаше лицата им, той започна да проверява списъка си, които се състоеше от:

Мадисън свърши проверката на хората си и въпреки вонята, в него започна да се надига импулс на екзалтация.

Всички имаха една обща черта. Беше главното, което той изпробва с няколкото кратки тестчета. Ако положеха големи усилия, те можеха да се отърват от вида си на убийци и да изглеждат абсолютно честни и откровени. Ако се концентрираха, можеха даже да говорят убедително. Е, щеше да им е необходима малко работа и практика — за него това беше ясно. Но той си го знаеше през цялото време. Специалист като него можеше да им втълпи знанията си.

Пламъчето нетърпение вътре в него се разрасна до огнено вълнение. Какъв късмет!

ТОЙ СИ ИМАШЕ ЕКИП!

Най-подходящите хора, които му трябваха, за да се оправи с работата си!

Той усети, че сега може да се издигне до висоти, които не бяха стига ни дотогава!

О, какъв късмет имаше Хелър, Мадисън да му е специалистът по връзки с обществеността!

Сега не трябваше да позволява на нищо да го спре!

Глава осма

Потеглянето се забави.

Всички затворници бяха натоварени. Шофьорите престъпници бяха седнали при управлението на въздушните карети. Обаче го нямаше Флик.

Мадисън огледа тъмния и песъчлив двор, като забеляза, че оръдието на бойната кула бе все още насочено към тях. Той искаше да се измъкнат от там, преди да се случи нещо нежелано. Не искаше да крещи и да причинява раздвижване.

И тогава видя някаква светлинка да идва от Модел 99. Той хукна нататък.

Флик се беше навел над един от екраните на таблото: на него триизмерни цветни карти спираха, сменяха се, замъгляваха се. Всички бяха на планини.

— Караш ни да чакаме — каза Мадисън нетърпеливо. — Давай да се махаме от тук. Какво за Бога пък правиш СЕГА?

— Търся някое място, където да заведа тая банда — отговори Флик. — Има много планини, но не е като на Калабар. На Волтар не мога да намеря никакви пещери.

— И за какво са ти пещери?

— За обучение! Една банда трябва да бъде обучена. Не можеш просто да ги пуснеш да изпълняват както им падне дадена работа. Всичко трябва да работи като часовников механизъм — цък, цък, цък! Значи, има някакви развалини от другата страна на планината Блайк — някакъв град, който бил разрушен при някакво въстание преди около десет хиляди години. И той би могъл да свърши работа, обаче само тоя еърбус може да прелети над планината Блайк. Въздушните карети не могат да летят на петдесет хиляди фута височина. Имам ПРОБЛЕМИ!

— Абе, Флик, не разбирам защо да не отидем в градската къща в Джой сити.

— О, не! Това би било измама!

— Е — каза Мадисън, — ти можеш да правиш каквото си искаш, но аз ще заведа МОЯТА банда там!

— ТВОЯТА банда — МОЯТА банда! Какво е това? Да не би да се разделяме? По дяволите, това може да доведе до война между бандите!

— О, трябва да предотвратим това на всяка цена — каза Мадисън. — Чуй сега, измислих компромисен вариант. Казаха ни, че 76-ият етаж е съвсем обикновен. Цялата плячка е на останалите четири етажа. Обещавам тържествено да не пускам никого да се качва на горните четири етажа.

Флик се намръщи. Премисли го. И тогава каза:

— Добре. Никой няма да ходи на горните четири етажа, докато не сме готови да ги ограбим. Значи решено. Отиваме на 76-ия етаж на градската къща.

Мадисън тръгна да излиза, за да даде знак на въздушните карети.

— Чакай малко — каза Флик. — Ще бъде адски подозрително да отидем в онзи луксозен квартал с банда затворници, които още са с райетата си. Полицаите ще ни покрият отвсякъде като одеяло. Първо ще отидем да ограбим някой магазин за дрехи.

— НЕ! — прекъсна го Мадисън.

— Да! — каза Флик. — Аз направих компромис за 76-ия етаж на градската къща. Сега и ти трябва да направиш някакъв компромис. Знам кой е магазинът за най-шикозно дамско и мъжко облекло, за което някога си чувал. ОГРОМЕН! Даже магазините за благородници вземат стоката си оттам. Освен това трябва да снабдя с униформа лакейката си: има ужасно големи цици, та ще ни е необходим богат избор, иначе няма да й намерим по мярка. И понеже трябва да намеря униформа за нея, просто ще облечем там и останалата част от бандата.

Мадисън го погледна отвратен.

— Името на магазина е „Стъклени одежди“. Намира се в покрайнините на Търговското градче, целият район е безлюден през нощта. Проверил съм го местенцето. Има само един пазач, който при това е много стар.

Като видя решимостта му, Мадисън се почувства безсилен.

— Страхувам се, че аз ще чакам навън.

— Ами добре. Ти ще бъдеш този, който свирва при опасност. — И Флик изскочи навън, хукна към въздушните карети, като нареждаше на шофьорите да го следват и прошепваше на всеки един от тях, че сега ще направят първата си акция и ще се снабдят с малко дрехи.

Не след дълго те се понесоха в небето, след като напуснаха двора на затвора, и се спуснаха надолу по брега. Луната се беше показала и къпеше нощта в мека зеленикава светлина. Огромният силует на Местния затвор на Конфедерацията изчезна зад гърба им. След това изчезнаха и планините.

Флик си тананикаше щастливо.

— Човече, отиваме на първата си акция!

Мадисън погледна надолу. Носеха се успоредно на окъпания в лунна светлина бряг, а крайбрежното вълнение оставяше дълги панделки по пясъка.

Мадисън погледна назад.

КАРЕТИТЕ ГИ НЯМАШЕ!

— СПРИ! — изкрещя той на Флик. — Караш твърде бързо!

— КАКВО? — попита Флик — Няма ли ги каретите? Карах само с триста. Тия карети съвсем лесно вдигат четиристотин! Избягали са!

Той завъртя във въздуха Модел 99 и пусна скенерните прожектори да шарят из цялото небе.

НИКАКВИ БИБИПКАНИЯ!

Никакви следи от въздушни карети на екрана.

— Ей, бибипка им! — вбеси се Флик. — На това му се вика благодарност! Тъпите бибипци са се отнесли на някоя своя акция!

— Нека да се върнем по пътя, по който дойдохме — каза Мадисън. — Може да са катастрофирали. Можеш ли да претърсиш земята с нещо?

Флик занатиска копчета и намери лъчов детектор на метал, който работеше и отчиташе.

Хукнаха обратно към осветения от луната пясък. Върховете на планините се показаха още веднъж на север, когато те се върнаха.

И тогава ЗВЪН. ДВА ПЪТИ. ТРИ ПЪТИ!

Долу на пясъка имаше три въздушни карети!

Като се страхуваха от най-лошото, Флик и Мадисън полетяха право към тях и минаха много наблизо.

КАРЕТИТЕ БЯХА ПРАЗНИ!

— О, Боже — изстена Флик — избягали са навътре към сушата! Никога няма да ги намерим в тоя шубрак. Къде, за Бога, е бутонът за улавяне на телесна температура?

— Не ти трябва — каза Мадисън. И посочи.

Групата не беше навътре в сушата. А към крайбрежното вълнение. Биеха ли се?

Модел 99 се завъртя почти над главите им и се приземи с удар на пясъка. Мадисън изскочи.

Навсякъде търчаха осъдени!

ЮХУУ, крещяха те, ЮХУУ!

Мадисън хвана ръката на една гола жена, докато минаваше покрай него. Но тя се откопчи като крещеше ЮХУУ!

Той забеляза един мъж, който беше спрял, за да си поеме дъх, и бързо отиде при него. Беше един от готвачите със специални знания за доставката на храна.

— Какво става тук? — Мадисън попита голия мъж.

Той още не си беше поел въздух, но накрая каза:

— Страхувам се, че вината е моя, шефе. Вашият лейтенант Флик ни каза, че ще си набавим нови дрехи тази нощ, и аз рекох на останалите: „Да изхвърлим тия парцали!“. Мисля, че малко се ентусиазираха.

Откъм лакътя на Мадисън дойде глас. Беше на режисьора, който — гол, както майка го е родила — каза:

— Не е ли страхотно? Само ако операторът ми имаше камера, можех наистина да го вкарам в кутията. И да го покажа като „Обредите на морската богиня“. Дявол да го вземе, все пак ще го режисирам. ТИ ТАМ! ГРАБНИ ОНАЗИ ЖЕНА И Я ХВЪРЛИ ОТ СКАЛИТЕ!

Мадисън хукна обратно към Модел 99. Еърбусът имаше всеки познат уред за производство на шум: сирени, клаксони, пищящи лъчове, виене и взривяване на бомби. Той ги задейства едновременно. Страховита смесица от звуци полетя по вълните и пясъка. От водата започнаха да излизат голи затворници и да търчат от дюните, за да видят какво става.

Мадисън намери копче за широк лъч и го натисна. Сцената незабавно стана светещо жълта.

Сега Мадисън беше заобиколен от банда голи тела. Той ги преброи набързо. Последният току-що пристигаше: сега вече бяха четирийсет и осем.

— По дяволите! — извика Флик над бумтенето на крайбрежното вълнение. — Как ще си свършим работата без дрехи?

— Ти каза, че акцията е за набавяне на дрехи — провикна се някой.

— Точно така! — добави втори.

Една жена извика:

— Можете да ни биете, но пак няма да облечем отново тия парцали!

Мадисън усети бунт във въздуха. Той даде знак на Флик да мълчи.

— Мисля, че направихте точно каквото трябваше! — извика той. — Само нека тия парцали да не останат да лежат тук. Хората ще си помислят, че някой е избягал. Така че ги съберете и да тръгваме.

Тълпата се разпръсна.

След малко всички парцали бяха събрани на една огромна купчина точно до разделителната линия между водата и сушата. Някой донесе лазерна запалка от въздушните карети и я задейства.

Това щеше да бъде добре, но някой бързо донесе съчки и ги струпа върху огъня, а после друг донесе още и така се получи голям лагерен огън. Намериха това за страхотно и като се хванаха за ръце, затанцуваха около него в два кръга, които се движеха в противоположна посока.

Тогава по незнайно какъв начин започнаха да се подават от ръка на ръка кексчета и газирана вода от чекмеджетата на Модел 99. Бяха ограбили еърбуса!

После насядаха около огъня, започнаха да пекат кексчетата на дълги пръчки и да гълтат газирана вода от кани. А някой започна да пее някаква песен!

Флик беше кипнал.

— Ама че банда! Смъмри ги, шефе! Вразуми ги! Имат да вършат работа тази нощ!

— Ти ги смъмри и вразуми — отвърна му Мадисън.

— Ти си шефът. Трябва да се научат да имат респект към теб.

— Ти си лейтенантът. Ти трябва да ги научиш да имат респект към мен.

— Отвратен съм — каза Флик. — Отивам да седна в еърбуса.

Кексчетата бяха изчезнали. Каните с газирана вода бяха празни. Бяха свършили главотръса и сега пушеха цигарите.

Мадисън стана. Каза, като надвикваше прибоя:

— Добре. Става късно. Хайде да тръгваме.

— Само да измием пясъка от себе си! — извика някой.

Чу се шумно търчане към морето и всички започнаха да се боричкат във водата.

Едно момиче от цирка, чието тяло блестеше на лунната светлина, изскочи от водата и побягна към Мадисън. Други три я следваха доволни по петите. Мадисън си мислеше, че те просто гонят първото, докато тя не скочи върху него. Сграбчи го с вик. Другите скочиха върху него.

— Хайде, идвай вътре! — завикаха му те.

Съблякоха дрехите му толкова бързо, че той не можа да се усети как остана гол. Леле, тия момичета бяха експерти по събличането!

Занесоха го право в морето и го хвърлиха в зъбите на една приближаваща вълна. Мадисън се показа на повърхността, като бълбукаше и махаше с ръце.

Нещо го дръпна надолу. Още не си беше поел въздух. После се оказа на повърхността, а те го носеха.

Блъскани от вълните, четири момичета го изнесоха отново на сушата. Мадисън кашляше, кихаше и се опитваше да си поеме въздух.

Държаха го хоризонтално на шест фута от земята.

Замъгленият му поглед различи лица, които тичаха към него.

Щяха да го затрият!

Огледа се наоколо разтревожено.

На фона на светлината от огъня и от колата очите им просветваха. Като на вълци?

Изведнъж започнаха да тананикат:

— ХИП! ХИП! ХИП! ХИП!

Това, което поддържаше марша им наоколо някакъв вик на затворник или пазач ли беше?

Вървяха към огъня. Вътре ли щяха да го хвърлят?

Вече го носеха около огъня. Нещо като дивашки ритуал.

— ХИП! ХИП! ХИП! ХИП! — като индианци или диви животни!

И тогава изведнъж всички спряха. Един мъжки глас — този на режисьора? — започна някакъв напев, като изпяваше един ред, а другите му отговаряха.

— Коя е бандата?

— НИЕ СМЕ БАНДАТА!

— Коя е шайката?

— НИЕ СМЕ ШАЙКАТА!

— Кой е шефът?

— ТОЙ Е ШЕФЪТ!

И хвърлиха Мадисън във водата!

Той излезе като шляпаше.

Повече не му обърнаха никакво внимание. Бяха се запътили вкупом към въздушните карети.

Без да знае как да приема всичко това, но с твърдото убеждение, че не от такъв имидж и респект се нуждае, Мадисън се запъти самотен към мястото, където му бяха съблекли дрехите.

Той се избърса с долната си риза и облече отново дрехите си.

Огледа наоколо, за да види дали нещо не е изпаднало от джобовете му. Нищо нямаше по земята. Той потупа джобовете си. Личната му пластинка беше там. Но тогава усети липсата на нещо изпъкнало, което трябваше да бъде на гърдите му. Опипа отново.

ПОРТФЕЙЛЪТ МУ С 48 ХИЛЯДИ КРЕДИТА БЕШЕ ИЗЧЕЗНАЛ!

Усети как пребледнява.

Погледна въздушните карети в далечината на лунна светлина. Всички се бяха качили и чакаха да потеглят.

Потръпна при мисълта, че пак ще трябва да се разправя с бандата.

Това реши проблема. Най-напред трябваше да поработи над собствения си имидж. Приближи се към Модел 99.

— Ама че банда — измърмори Флик. — Сбирщина гадни плажни бибцпци, тръгнали на почивка.

Мадисън се отпусна на седалката. Не можеше никак да се съгласи с Флик. Бандата беше сбирщина от престъпници. Той обаче нямаше да каже на Флик, че са му откраднали портфейла — нямаше смисъл да нарушава имиджа си още повече.

Глава осма

Когато навлязоха в покрайнините на Търговското градче, отдолу беше тъмно като в рог. Един хълм блокираше пътя на лунната светлина, като оставяше в дълбока сянка онази част от равнината, която им трябваше.

Това беше добре дошло за Мадисън. Той не можеше да си представи по-голямо безразсъдство от това да използваш Модел 99, който си личеше отдалеч, за обир. Понеже не беше съвсем неук по отношение методите на престъпленията — защото те често вървят ръка за ръка с истински експертните връзки с обществеността — той знаеше, че обикновено се открадват коли и след като утихне шумотевицата, се зарязват някъде без отпечатъци.

Широк заводски комплекс, който се простираше на площ вероятно от шест квадратни мили се мержелееше в тъмнината под тях, като явно целият работеше за една компания — „Стъклени одежди“. Денем сигурно се изпълваше със стотици хиляди работници, мрежа от еднорелсови железопътни линии влизаше откъм града, въртеше се и се извиваше из цялата равнина и планинската част, след което продължаваше към друг район — сбор от небостъргачи, един миниатюрен град сам по себе си.

Нагласени на нощни честоти, екраните на Модел 99 показваха всичко много ясно, като цветовете при това бяха коригирани, за да изглеждат като през деня. След това беше много шокиращо да погледнеш навън и да видиш само черни петна и сенки.

Флик разглеждаше сградите. Той откри разните конструкции с комини, където се произвеждаха образците на тъканите и платовете, и ги отхвърли. Той можеше да маркира ниските и дълги сгради с много прозорци, всяка от които си имаше собствен парк, като дизайн и архитектура.

— Мислех, че си проучил мястото — каза Мадисън.

— Така е. Видях го по „Вътрешен обзор“ — отвърна Флик. — Само тук се произвеждат нула цяло и седем процента от цялото облекло за благородниците, персонала им и имотите им.

— Това не е толкова много — прекъсна го Мадисън.

— Но качеството му е недостижимо, така че това са НАЙ-ДОБРИТЕ нула цяло и седем процента. Или пък бяха седем: винаги имам проблеми с числата, защото те не означават нищо, нали така, и не е необходимо да се тормозиш с тях. Но ще те убедя: платовете, които се произвеждат в тия фабрики долу, са били използвани за сценични костюми на Хайти Хелър. А по-добро свидетелство от това няма!

Хайти Хелър? — помисли си Мадисън. А, да. Беше чул нещо: че това е сестрата на Джетеро.

— Това е звездата от „Вътрешен обзор“ — каза той.

— Звезда? — тросна се Флик. — Искаш да кажеш Богиня! Да не си посмял да подценяваш момичето на мечтите ми! А, ето го! Магазинът! Няма прозорци. Виждаш ли го в оная плетеница от еднорелсови линии? Тръгваме!

Спуснаха се към един път за камиони, който минаваше под релсите, и спряха. Намираха се в парк, близо до магазина, на около стотина фута от вратите му. Три въздушни карети се приземиха туп, туп, туп зад тях на пътя.

Мадисън го полазиха тръпки. Намираше се тук в една блестяща кола, която се вижда от километри, придружен от три превозни средства, пълни с голи осъдени. Той бързо огледа наоколо за пазачи.

Понеже лунната светлина не достигаше дотам, нощта беше много тъмна.

А, ето я и нея: кабинката на пазача, обозначена със синя светлина. Беше вградена отстрани на кръглия магазин и се намираше близо до главния вход.

Вниманието му беше привлечено от раздвижване на техния прозорец. Бяха катерачът, крадецът на чантички и специалистът по електронни устройства за охрана, до един чисто голи.

Спецът по електрониката каза на Флик:

— Всички контролни уреди сигурно са в кабинката на пазача. Цялото място ще светне като коледна елха, ако дори само се докоснем до дръжката на входната врата по това време. Ние обмисляхме това в каретата.

След което обаче той посочи прозорците на къщичката на пазача.

На Мадисън му се изправи косата. Виждаше се силуетът на пазача, който гледаше навън.

— Виждаш ли? — попита специалистът по електрониката. — Бандата ни не е пълна. Нямаме си човек, който да изведе пазача.

— О, напротив, имаме си, — прекъсна го Флик. — Шефът. Тай е първокласен убиец.

Мадисън изсумтя. Знаеше си, че си е изградил погрешен имидж.

— Айде де, шефе, не ни бави — каза Флик. — Отивай там и премахни оня пазач. Сър. Мадисън знаеше, че контролът му на бандата е под съмнение. Но да убие?

Когато влезеш вътре, шефе — намеси се специалистът по електрониката, — ще видиш голямо табло. И веднага щом изведеш пазача навън, измъкни от колана му активиращата пластинка и я притисни до една зелена точка, която ще видиш на таблото, при което всички аларми ще бъдат изключени.

Мадисън се взе в ръце. Той излезе от еърбуса. Двама от общите работници се бяха приближили и по всичко личеше, че са готови да го придружат.

Мадисън каза с твърд глас:

— Недейте да идвате с мен. Не искам никакви свидетели на начина, по който работя.

— Той ще е въоръжен — каза Флик.

— Вие, пиленца, стойте тук — не му обърна внимание Мадисън. И те го видяха как се отдалечава по пътеката, а силуетът му се виждаше само на фона на кабинката на пазача.

Видяха как Мадисън влезе, а пазачът изчезна от прозореца. Чуха едва доловим шум като от нещо падащо. След което последва затишие, което започна да ги изнервя.

— Сигурно има някакви проблеми с пластинката за отварянето. Тия табла са доста сложни. Ще отида да му помогна.

— Ще стоиш тук, както ти наредиха — изръмжа Флик. — Вече причини достатъчно неприятности за една нощ.

Ставаха все по-изнервени. И тогава изведнъж някой започна да бяга към тях и те настръхнаха.

Беше Мадисън.

Даде им знак.

Те го последваха нервно.

Мадисън посегна към входната врата и я отвори. При този негов жест четиридесет и осем затворника се промъкнаха като полъх в сградата.

Флик погледна към кабинката на пазача.

— Недей да ходиш там — предупреди го Мадисън. — Ще ти се обърнат червата.

Мадисън затвори плътно вратата зад тях, повървя по коридора с напипване и натисна някакъв панел.

Вътрешността на магазина се заля със светлина.

Имаше редици и редици рафтове с кутии, закачалки и закачалки с дрехи — мъжки и дамски.

Затворниците нададоха потиснати доволни викове и затърчаха напред-назад между редиците и закачалките. Започнаха да разкъсват кутии с елегантни обувки и да грабят шапки и пелерини.

Мадисън прошепна нещо на Флик и той им каза да се върнат.

Като държаха нещата, които вече бяха награбили, те се върнаха неохотно.

Мадисън отиде до една закачалка с блестящи бели рокли, които вероятно бяха невероятно скъпи. Той дръпна една от тях и я свали от закачалката. Избърса с нея ръцете си!

ТЕ БЯХА ЯРКОЧЕРВЕНИ!

Мадисън подхвърли на пода роклята, която вече беше окървавена.

Затворниците го зяпаха.

Той отиде до една кука и свали книгата, която висеше на нея, след което я разгледа.

— Да, така си и мислех — каза той. — Това е складовата книга за тези редици. Вътре са вписани всички размери. Това, което искам да направите сега, е всеки от вас да се снабди с дрехи за всяка роля, която може да му се наложи да играе. Пробвайте внимателно всичко.

— О, не — изпъшка Флик. — Ще отнеме много време. При акция като тази грабваш и бягаш!

— И в крайна сметка да имаш една опърпана на външен вид банда? — попита го Мадисън. — Действайте спокойно. До изгрев-слънце има много време.

— Понякога има и обикалящи пазачи! — каза Флик.

Мадисън изсумтя.

— Вече никой не обикаля.

Затворниците пак се засуетиха около рафтовете. Захванаха се със складовите книги. Започнаха да търсят размерите си. И скоро бяха наистина много заети.

Момичетата от цирка започнаха да дефилират, за да им кажат другите кои костюми намират за най-провокиращи, но накрая Мадисън им каза, че трябва да приличат на изискани дами, и при тази нова перспектива те трябваше да започнат всичко отначало.

Флик пробваше през цялото време различни костюми за лакейката си, за да види кои от тях очертават бюста й най-добре, но накрая Мадисън го накара да подбере най-напред дрехи за себе си, след което да намери подходящи на неговите за нея. Трябваше пак да се намеси, когато Флик намери някакъв кожен клин, който я оставяше напълно гола отпред.

— Но — заспори Флик, — аз намерих подобен и за себе си, а освен това пасва и на Дамаската!

Най-накрая Мадисън успя да ги облече в блестящи — виолетови униформи, но трябваше да им позволи да си вземат и клиновете: този път запротестира лакейката. Тя СЕ ВЛЮБИ в тях!

Двамата актьори, които бяха имитирали офицери, трябваше да бъдат убедени да си вземат костюми за по-ниски чинове, когато намериха цели закачалки за генерали и адмирали.

Авторът на трилъри не можа да си намери нищо достатъчно ужасно и Мадисън трябваше да го накара да си избере нещо от гардероба за учени и образовани мъже.

Режисьорът се побърка, докато реши дали ще режисира по-добре облечен като архиепископ или като лорд, и Мадисън много бързо трябваше да го уговори да си избере дрехи на работещ служител.

Най-трудното за Мадисън в цялата работа беше, че той наистина не знаеше кои стилове какво представят. Накрая го спаси секретарят на продуцентско студио, който намери големи справочници с мостри, които пък показваха какво е на мода в момента.

След това работата стана много лесна. Той категорично накара всеки поотделно да се облече като изискани личности, работещи хора, домашен персонал, служители и актьори.

Най-накрая той успя да се погрижи и за личния си гардероб. Нямаше никакви проблеми с това. Намери закачалките за най-високопоставените служители като президенти на фирми, и по малко консервативен начин, но се облече по висша мода.

През цялото време си мислеше, че в магазина малко смърди, но след като помириса няколко дрехи, за да не се разкиха — понеже си имаше няколко дребни алергийки — си даде сметка, че банята в морето не е била достатъчна за някои от затворниците: те още миришеха на затвора; миризмата беше останала в сплъстените им коси и бради и сякаш се изпаряваше от кожата им.

Апаратът! Мадисън беше усетил тази миризма в центъра му за обучение. Беше я усетил и в старата им кола. Миризмата на Апарата беше миризма на осъдени! ЕТО ЗАЩО смърдеше!

Мадисън потръпна при мисълта, че могат да заразят тези нови дрехи. Преди да напуснат, ги убеди да облекат работните си дрехи, а не официалните.

— Скоро ще изгрее слънцето — каза нервно Флик. — По-добре е да се омитаме оттук. Ако не го направим, можем всички да се върнем отново в Местния затвор.

Занесоха плячката си до каретите на няколко курса, след което се върнаха по заповед на Мадисън още веднъж, за да изтрият отпечатъците си.

Той ги чакаше на вратата. Бандата почисти различните етажи и слезе долу.

Мадисън стоеше на входа. Тананикаше си някаква мелодийка. Режисьорът се опита да мине покрай него, за да надникне в кабинката на пазача. Мадисън препречи пътя му.

— Трябва да е жесток удар! — каза режисьорът. — Трупове, потънали в кръв.

— Стомахът ти няма да издържи на гледката — отвърна му Мадисън. — Не искам тия нови дрехи да се изцапат целите с повръщано.

— Боже, не е ли готин? — прошепна един осъден. — Затрива цял отряд пазачи и си тананика някаква мелодийка.

Друг затворник се опита да надникне вътре, но Мадисън го избута назад.

— С какво го направи? — попита го затворникът. — Та ти нямаше никакво оръжие.

— С голите си ръце — отговори му Мадисън. — Обичам усещането на рукваща кръв, когато разкъсвам артериите в гърлото. Толкова гладко и така мазно. А и миризмата е страхотна. Трябва да го опиташ!

Затворниците зяпнаха. На един започна да му се повдига. Зяпнаха Мадисън.

Той ги изблъска към въздушните карети и тръгна след тях като продължаваше да си тананика.

Даже Флик го погледна малко ококорено, когато се качваха в еърбуса.

Мадисън продължаваше да си тананика, когато излетяха.

А и имаше за какво да си припява.

Когато влезе в кабинката на пазача, обезоръжи трима набити пазачи, които бяха насочили пушките си към него. Той беше посочил видеотелефона и беше казал:

— Свържете ме със собственика, моля. С президента на компанията.

Беше показал личната си пластинка, както и те техните.

Когато изненаданият президент на „Стъклени одежди“ беше замигал от леглото си на екрана на видеотелефона, Мадисън му беше казал:

— Аз съм офицер от Апарата. Ще набавя облекла за един екипаж, който не бива да бъде разпознаван. Заради това вземаме дрехи от магазина без помощта на продавачи. Направете опис на сутринта, вижте какво липсва и го впишете в сметката.

— Почакайте малко — беше казал президентът. — Апаратът не е много платежоспособен!

— О, това е на личната ми сметка — му беше отвърнал Мадисън. И беше пъхнал личната си пластинка в отвора на видеотелефона.

— НЕОГРАНИЧЕН разплащателен статус — беше зяпнал собственикът. — Горещи светии! Дерзайте! Изнесете целия дяволски магазин! ПАЗАЧИ, СКРИЙТЕ СЕ! ДА НЕ СТЕ ПОСМЕЛИ ДА ДОКОСНЕТЕ С ПРЪСТ ТОЗИ ЧОВЕК!

Докато си припомняше случилото се, на Мадисън му беше доставило огромно удоволствие да вземе шишенцето с червено мастило от бюрото на пазача и да го размаже по дланите си.

Той завърши песента си със смях. Със сигурност беше поправил имиджа си пред бандата.

О, да, беше. Когато Флик чу смеха му, кръвта му се смрази.

С ГОЛИ РЪЦЕ! При това му беше харесало. О, каза си Флик, за Бога, трябваше добре да мислят, преди да разгневяват шефа си. ИСТИНСКИ убиец без съмнение! ПРОФЕСИОНАЛИСТ! И освен това, СИ ОБИЧАШЕ РАБОТАТА!

— Тръгваме веднага към Джой сити, сър — каза Флик.

Мадисън чу треперенето, страха и респекта в този глас.

Това постави край на начинанието му.

Той имаше пълен контрол над екипажа си!

Въобще не беше болезнено да се използват техниките на връзките с обществеността, за да подобриш собствения си имидж.

Сега той можеше НАИСТИНА да върже Хелър-Уистър с обществеността!