Сребърният клин

LXXV

Когато чудовищата се заспускаха от небето, Смедс получи остър пристъп на предпазливост. Не се сещаше къде другаде би могъл да избяга и се върна в канавката.

Онзи, когото бе изритал, още беше там и от време на време помръдваше. Той се дръпна и го загледа — чакаше да види какво ще направи. След малко се свести, измъкна се от канавката и тръгна нанякъде, като се олюляваше. Добре. Сега имаше къде да изчака Рибока. Той заобиколи и влезе в изкопа откъм северния край, продължи навътре и седна да чака.

Рибока се появи цяла вечност по-късно и застана на моста… Не носеше третия чувал. По дяволите. Смедс подсвирна леко, колкото Рибока да го чуе, и му махна предпазливо.

— Какво стана? — попита той, когато старикът дойде. — Къде е третият чувал?

Рибока обясни.

Смедс разказа какво му се беше случило.

— Значи трябва да се измитаме оттук — рече Рибока. — Давай да събираме багажа. Ако последват нови вълнения, може и да успеем да се измъкнем в затишието. Докато се мъчат да докопат клина, можем да разчитаме на това.

Взеха сините чували, които изцапаха с кал, и торбата на Смедс и се запътиха към мястото, където бяха отворили дупка в стената. Градът беше пълен с призраци. Живите се криеха зад заключени врати и залостени прозорци и се молеха на боговете си да ги запазят от ужасите навън и холерата вътре.

От време на време виковете на жертвите на холерата подсещаха Смедс повече за прокълнати призраци, отколкото за болките на живите.