Към звездите

1.

Включих на свръхскорост и насочих кораба към центъра на хаоса от деструктори и експлозии. Над мен се бе ширнал необятният космос. В сравнение с тази безкрайна чернота и планети, и кораби изглеждаха миниатюрни. Безсмислени.

Изключение, разбира се, правеше фактът, че тези незначителни кораби полагаха огромни усилия да ме унищожат.

Аз лавирах, завъртах кораба и спирах бустерите по средата на завой. Веднага след завъртането включвах отново бустерите и отпрашвах в другата посока в опит да се откача от трите кораба, които ме преследваха.

Битката в космоса е съвсем различна от тази в атмосферата. Първо, крилата ти са безполезни. Липсата на въздух означава, че няма въздушна струя, нищо не те повдига, нищо не те повлича. В космоса всъщност не летиш. Там просто не падаш.

Направих ново завъртане и подадох мощност, отправих се отново към битката. За съжаление маневри, които са били впечатляващи долу в атмосферата, бяха нещо съвсем обикновено тук горе. Битките във вакуум през изминалите шест месеца означаваха овладяването на съвсем нови умения.

— Спенса — прозвуча ведър мъжки глас от конзолата, — помниш ли, че ми каза да те предупредя, когато започнеш да ставаш напълно неразумна?

— Не — изръмжах и направих рязък десен завой. Изстрелите от деструктори отзад се плъзнаха по купола на кабината ми. — Не вярвам да съм направила подобно нещо.

— Ти каза: „Може ли да поговорим по-късно по този въпрос?“

Лавирах отново. Направих приплъзване. Да не би тези дронове да ставаха по-добри в преследването, или аз губех уменията си?

— Технически, беше „по-късно“, след като разговаряхме — продължи бъбривият глас — изкуственият интелект на кораба ми, Ем-бот. — Само че човешките същества не използват тази дума, за да изразят „което и да е време хронологично след този момент“. Те искат да кажат „някое време след настоящия момент, което ми е удобно“.

Дроновете на креляните се скупчиха зад нас, опитаха се да пресекат пътя ми за бягство към основната битка.

— И ти реши, че точно сега е по-удобно време, така ли? — попитах.

— Защо не.

— Защото участваме в битка!

— Аз бих казал, че когато опираме до положение на живот и смърт, е тъкмо времето, когато би трябвало да знаеш, че постъпваш неразумно.

Спомнях си с известно умиление дните, когато моите кораби не ми отговаряха и не ме засичаха. Това бе времето, преди да помогна Ем-бот да бъде поправен. Личността му представляваше остатък от древна технология, която все още не разбирахме. Често се питах дали всички представители на изкуствения интелект са били толкова нахални, или моят бе специален случай.

— Спенса — повика ме Ем-бот. — Би трябвало да поведеш тези дронове към останалите, нали не си забравила?

Бяха минали шест месеца, откакто отбихме опита на креляните да ни избомбят и заличат. Покрай победата научихме важни факти. Враговете, които наричахме „креляни“, бяха група извънземни, чиято задача бе да държи хората ми ограничени на нашата планета, Метален рой, която бе нещо като съчетание между затвор и природен резерват за човешката цивилизация. Креляните докладваха на по-голямо галактическо правителство, наречено Върховните.

Те използваха дронове с дистанционно управление, за да се бият с нас, пилотирани от извънземни, които живееха далече, контролираха дроновете си с помощта на комуникации, по-бързи от скоростта на светлината. Дроновете никога не бяха управлявани от изкуствен интелект, тъй като противоречеше на галактическите закони да позволят един кораб да се управлява сам. Дори Ем-бот бе стриктно ограничен по отношение на онова, което можеше да свърши сам. Освен това имаше нещо, от което Върховните се страхуваха безкрайно много: хора, които притежаваха способността да виждат в космоса, където използваха комуникациите, по-бързи от скоростта на светлината. Тези хора бяха наречени сайтоници.

Хора като мен.

Те знаеха какво представлявам и ме мразеха. Дроновете имаха за цел да преследват най-вече мен — и можехме да използваме това. Трябваше да използваме този факт. В днешния брифинг преди битката убедих останалите пилоти, макар да не им се искаше, да се съгласят с този дързък план. Аз трябваше да се отдалеча малко от формацията, да привлека вражеските дронове да ме погнат, след това да ги поведа през останалите от екипа. Приятелите ми тогава можеха да елиминират дроновете, докато те бяха насочили вниманието си към мен.

Планът беше як. А аз щях да се справя добре… накрая.

Сега обаче исках да пробвам нещо.

Включих на свръхскорост, ускорих и се отдалечих от вражеските кораби. Ем-бот беше по-бърз и по-маневрен от тях, въпреки че част от това значително предимство беше в способността му да маневрира във въздуха при висока скорост, без да се разпадне. Тук, във вакуума, който не беше фактор, вражеските дронове успяваха да ме следват по-добре.

Те поеха на рояк след мен, докато аз се отправях към Метален рой. Родният ми свят бе защитен от пластове древни метални платформи — нещо като черупки — със стрелкови установки във всяка. След победата ни преди шест месеца ние изтласкахме креляните далече от планетата, отвъд отломките. Сегашната ни дългосрочна стратегия беше да въвличаме враговете в бой в космоса и да им пречим да се приближават до планетата.

Като ги държахме настрани, давахме възможност на инженерите — включително приятеля ми Родж — да започнат да овладяват платформите и техните оръжия. След време оръдейните установки щяха да защитават планетата ни от нападения. Засега обаче повечето от тези платформи за защита бяха автономни — и можеха да бъдат не по-малко опасни за нас от враговете.

Крелянските кораби се скупчиха зад мен, нетърпеливи да ме отделят от бойното поле, където приятелите ми бяха въвлекли останалите в значителна битка. Тази тактика да ме изолират разчиташе на едно фатално заблуждение: че ако съм сама, няма да бъда толкова опасна.

— Нали няма да се обърнем и да следваме плана? — попита Ем-бот. — Ще се биеш с тях сама.

Не отговорих.

— Джорген мнооого ще се ядоса — предупреди Ем-бот. — Между другото, тези дронове се опитват да те насочат към определено място, което съм отбелязал на монитора ти. Анализът ми показва, че са планирали засада.

— Благодаря — отговорих.

— Постарай се да не позволиш да ме гръмнат — помоли Ем-бот. — Между другото, ако заради теб ни убият, да те предупредя отсега, че ще те преследвам като призрак.

— Като призрак ли? — попитах. — Ти си робот. Освен това аз също ще загина.

— Роботският ми призрак ще преследва тленния ти.

— И как точно ще стане?

— Спенса, призраците не са истински — заяви той с досада. — Защо се тревожиш за такива неща, вместо да летиш? Честно, хората се разсейвате толкова лесно.

Забелязах засадата: малка група крелянски дронове се бях прикрили край огромен отломък, който се носеше малко извън обсега на стрелковите установки. Когато приближих, дроновете в засада се показаха и се устремиха към мен. Аз обаче бях готова. Отпуснах ръце и оставих подсъзнанието ми да поеме контрол. Вглъбих се в себе си и влязох в нещо като транс, докато слушах.

Не само с ушите.

Дроновете с дистанционно управление бяха полезни за креляните в повечето ситуации. Те бяха начин да потискат хората на Метален рой, без значение дали ще оцелеят, или не. Само че огромните разстояния при битка в космоса принуждаваха креляните да разчитат на мигновени комуникации, по-бързи от скоростта на светлината, за да контролират дроновете. Подозирах, че пилотите им са някъде далече — но дори да бяха на крелянската станция, която се намираше в космоса, близо до Метален рой, забавянето в радиокомуникациите от онова място щеше да направи дроновете твърде бавни, за да реагират в битка. Затова светкавичните комуникации бяха крайно необходими.

Това бе причината за един главен недостатък. Аз чувах нарежданията им.

Поради някаква причина, която не разбирах, можех да подслушвам мястото, откъдето тръгваха комуникациите. Наричах мястото Никъде, друго измерение, където нашите закони на физиката не важаха. Чувах какво става там, понякога дори виждах съществата, които живееха там, усещах как ме наблюдават.

Един-единствен път, в онази върховна битка преди шест месеца, аз успях да вляза на онова място и да телепортирам кораба си на огромно разстояние само с едно мигване на окото. Все още не знам много за силите си. Така и не успях да се телепортирам отново, но научих, че каквото и да съществува вътре в мен, мога да го овладея и да го използвам за битка.

Оставих инстинктите ми да поемат и направих сложна серия от защитни маневри. Рефлексите ми, тренирани в битки, се смесиха с вродената ми способност да чувам заповедите за дроновете, да маневрирам с кораба без специфични съзнателни инструкции.

Сайтоничната ми способност идваше от семейството. Прародителите ми я бяха използвали, за да превозват древния звезден флот из галактиката. Татко бе притежавал тази способност и врагът я беше използвал, за да го убие. Сега аз я използвах, за да остана жива.

Реагирах преди креляните, някак успявах да откликна на заповедите, осмислях ги дори по-бързо от дроновете. Когато те атакуваха, аз вече лавирах между изстрелите с деструктори. Стрелках се между тях, след това включих ОМП и свалих щитовете на всички наоколо.

Както бях в състояние на пълна концентрация, пет пари не давах, че ОМП свали и моя щит. Нямаше значение.

Изстрелях светлинното копие и енергийното въже наниза един от вражеските кораби, свърза го с моя. След това използвах разликата в инерцията ни, за да завъртя и двамата, което ме изстреля зад групата беззащитни кораби.

Заря от светлина и искри се пръсна в празнотата, когато унищожих два от дроновете. Останалите креляни се пръснаха като селяни пред вълк в една от приказките на бабчето. Сред корабите от засадата се възцари хаос, когато набелязах два кораба и се прицелих в тях с деструктори — унищожих единия, докато част от ума ми следеше заповедите, които се подаваха на останалите.

— Не спирам да се чудя, когато го правиш — прошепна Ем-бот. — Ти интерпретираш данните по-бързо от моите предвиждания. Струваш ми се почти… с нечовешки качества.

Стиснах зъби, стегнах се и завих с кораба, подадох мощност след дрон, който се отделяше.

— Между другото, исках да го кажа като комплимент — заяви Ем-бот. — Не че има нещо нередно с хората. Намирам крехките им, емоционално нестабилни, нерационални натури много симпатични.

Унищожих дрона и по корпуса ми пламнаха отблясъци от огнената смърт. След това се проврях точно между изстрелите на двама други. Въпреки че крелянските дронове нямаха пилоти на борда, на част от мен ѝ беше мъчно за тях, че ме обстрелват — сила, която не можеше да бъде спряна, непозната, която не играеше по същите правила, които познавахме ние.

— Най-вероятно — продължи Ем-бот, — защото гледам на хората, както съм програмиран. Слушай, това не е по-различно от инстинкта, който кара майката птица да обича кривите изродчета без пера, които е снесла, нали?

Нечовешки.

Стрелках се настрани, избягвах унищожителната огнена сила, стрелях и рушах. Не бях съвършена; понякога не се прицелвах точно и пропусках. Но имах предимство.

Върховните — и техните слуги креляните — очевидно знаеха, че трябва да наблюдават хора като мен и баща ми. Техните кораби бяха вечно на лов за представители на човешката раса, които летяха твърде добре или реагираха прекалено бързо. Бяха опитали да контролират ума ми, като се възползваха от слабост в таланта ми — същото, което бяха сторили с татко. За щастие, аз си имах Ем-бот. Неговите по-съвършени щитове филтрираха техните ментални атаки и същевременно ми даваха възможност да чувам вражеските нареждания.

Всичко това бе причината за един непонятен въпрос.

Какво представлявах аз?

— Щях да се чувствам много по-добре — рече Ем-бот, — ако имаше шанс да върнеш щита.

— Няма време — отвърнах. Щяха да ни бъдат нужни цели трийсет секунди без контрол над полета, за да го направя.

Предостави ми се нов шанс да обърна към главната битка, да изпълня плана, който сама бях предложила. Вместо това завих, след това включих на свръхскорост и се насочих обратно към вражеските кораби. Гравитационните капацитатори поеха значителен процент от джи форса и не позволиха да бъда размазана на седалката, въпреки това усетих как се лепнах за облегалката, кожата ми сякаш се разтегна и тялото ми натежа. Под крайното въздействие на джи форса имах чувството, че съм остаряла поне със сто години за нищо и никаква секунда.

Полетях напред и стрелях по останалите крелянски дронове. Напрегнах странните си умения до крайност. Изстрел на крелянски разрушител одраска купола на кабината и беше толкова ярък, че остави призрачна следа пред очите ми.

— Спенса — повика ме Ем-бот. — И Джорген, и Коб се обадиха, за да се оплачат. Знам, че ти каза да ги разсейваме, но…

— Разсейвай ги.

— Въздишка на примирение.

Направих лупинг след вражески кораб.

— Ти да не би току-що да каза „въздишка на примирение“?

— За мен човешките нелингвистични начини на комуникация лесно могат да бъдат разбрани погрешно — отвърна той. — Затова експериментирах с начини да ги направя по-достъпни и разбираеми.

— Това не противоречи ли на целта?

— Очевидно не. Извъртане на очите от досада.

Около мен се сипеше унищожителна огнева мощ, но аз успях да сваля още два дрона. В този момент видях как нещо се появява, отрази се в купола на кабината ми. Шепа пронизващи бели светлини, също като очи, които ме наблюдаваха. Когато прекалявах с използването на способностите си, нещо надничаше към мен и ме виждаше.

Не знаех какви са тези неща. Наричах ги очи. Усещах обаче пламтящата им омраза към мен. Беше гняв. Незнайно как и защо всичко това беше свързано. Способността ми да виждам и чувам в нищото, очите, които ме наблюдаваха от онова място, и умението да телепортирам, което бях приложила един-единствен път.

Все още ясно помнех как се почувствах, когато го използвах. Бях на ръба на смъртта, бях обгърната от неовладяна експлозия. В онзи момент, незнайно как и защо, бях успяла да активирам нещото, наречено сайтоничен хипердрайв.

Де да можех да овладея способността да телепортирам, можех да помогна за освобождаването на хората ми от Метален рой. С такива сили можехме да избягаме от креляните завинаги. Затова се напрегнах.

Миналия път, когато направих скока, се борех за живота си. Де да можех да пресъздам същите емоции…

Гмурнах се, дясната ми ръка върху контролната сфера, с лявата натиснах дросела. Три от дроновете се плъзнаха зад мен, но аз забелязах изстрелите им и обърнах кораба си под ъгъл, така че те пропуснаха. Натиснах дросела и умът ми докосна нищото.

Очите продължиха да ме наблюдават, отразяваха се по купола, сякаш разкриваха нещо, което наблюдаваше иззад седалката ми. Бели светлини, също като звезди, но някак по-… по-осъзнати. Десетки злобни, блестящи точици. Когато влизах в тяхното царство, дори само да надникнех, ставах видима за тях.

Тези очи ме стряскаха. Как бе възможно да съм едновременно очарована от силите им и ужасена? Сякаш чувах зова на бездната, която чуваш, когато застанеш на ръба на огромна скала в пещерите и знаеш, че можеш да се хвърлиш в чернотата. Още една крачка напред…

— Спенса! — повика ме Ем-бот. — Пристига нов кораб!

Изтръгнах се от транса и очите изчезнаха. Ем-бот използва дисплея на конзолата, за да отбележи онова, което беше забелязал. Нов космически кораб, почти невидим в черното небе, се появи на мястото, където се криеха другите. Беше източен, във формата на диск, боядисан в черно, като космоса. Беше по-малък от обикновените крелянски кораби, но имаше по-голям купол.

Тези нови черни кораби започнаха да се появяват през последните осем месеца, в дните, които доведоха до опита да бомбардират базата ни. Тогава не бяхме наясно какво означават, но сега вече знаехме.

Не чух командите, които този кораб получи — просто не му бяха изпратени. Черните кораби като този не ги контролираха дистанционно. Управляваха ги истински извънземни пилоти. Обикновено на тях бяха асовете на врага — най-добрите им пилоти.

Битката изведнъж стана много по-интересна.

2.

Сърцето ми подскочи от възторг.

Ас на врага. Боят с дронове беше вълнуващ, така е, но също така му липсваше много. Нямаше никакъв личен елемент. Дуел с ас щеше да е съвсем като приказките на бабчето. Храбри пилоти се включвали в тежки битки на старата земя по време на световните войни. Човек срещу човек.

— Ще пея за теб — прошепнах, — докато корабът ти гори и душата ти отлита. Ще пия. За битката, която сме провели.

Драматично, да. Приятелите ми се смееха, когато говорех такива неща, също като в старите приказки. Почти бях спряла. Но все още си бях аз и не казвах тези думи заради приятелите. Казвах ги заради себе си.

По-точно заради врага, когото щях да убия.

Асът се насочи към мен, избълва унищожителна огнена сила, опита се да ме уцели, докато се фокусирах над дроновете. Ухилих се, гмурнах се настрани и пронизах отломък космически боклук със светлинното копие. Това ми даде възможност да направя остър завой, да изместя къса така, че да блокира изстрелите. Грав капс поеха по-голямата част от джи форса, въпреки това усетих как силите ме теглят надолу, докато описвах дъгата, а огън от деструктори се заби в отломъка, като един изстрел проблесна съвсем близо до мен. Звездни ангели. Все още не бях намерила време да включа отново щита си.

— Това, струва ми се, е подходящ момент да се насочиш обратно и да поведеш вражеските кораби към останалите — заговори Ем-бот. — Както беше по план…

Вместо това забелязах, че вражеският ас не спира стрелбата по мен, затова направих обратен завой и минах зад него.

— Драматично заглъхване на гласа — добави Ем-бот, — заредено с намеци за безотговорността ти.

Стрелях по асовете, но те се завъртяха по оста си, изключиха бустерите. Инерцията ги понесе напред, въпреки че се обърнаха обратно и сега бяха точно срещу мен. Не можеха да управляват достатъчно умело, когато летяха назад, така че маневрата обикновено беше рискована, но когато си с щит, а врагът няма…

Бях принудена да прекратя преследването, подадох мощност наляво и се изстрелях странично, за да избегна огъня от противниковите деструктори. Не можех да рискувам челна конфронтация. Вместо това за момент се съсредоточих над дроновете, гръмнах един от тях и той се разлетя в небето, след това се насочих през останките му, които издраскаха крилото на Ем-бот и по-едър къс попадна в купола с огнен трясък.

Така. Нямах щит. А в космоса отломките не падат надолу след кораба ти. Това бе типична грешка за новак — напомняне, че независимо от цялото ми обучение, аз бях нова в битките при нулева гравитация.

Асовете се устремиха след мен в експертна проследяваща маневра. Бяха добри, което — от една страна — беше вълнуващо. От друга страна…

Опитах се да се насоча след битката, но дроновете се скупчиха пред мен, отрязаха пътя ми. Май се бях поувлякла.

— Обади се на Джорген — наредих, — и му кажи, че май се оставих да ме приклещят. Не мога да поведа врага към нашата засада; виж дали той и останалите могат да ми се притекат на помощ.

— Най-сетне — отвърна Ем-бот.

Опитах отново да направя защитна маневра, проследих вражеските асове на монитора. Звездни ангели. Искаше ми се да мога да чувам разговорите им, както ставаше при дроновете.

Не, така е добре, помислих си аз. Трябва да внимавам и да не позволя дарбата ми да се превърне в пречка.

Стиснах зъби и взех мигновено решение. Не можех да се върна при главната битка, затова се гмурнах към Метален рой. Защитните късове около планетата не бяха солидни; те бяха направени от огромни платформи, в които бе имало жилищни помещения, корабостроителници и оръжейни установки. Макар да бяхме започнали да се възползваме от онези, които бяха най-близо до планетата, външните слоеве все още откриваха автоматичен огън по всичко, което се доближаваше.

Включих на свръхскорост, ускорих толкова, че в атмосферата повечето кораби щяха да се разтресат, дори да се разпаднат. Тук горе усещах единствено ускорението, не самата скорост.

Бързо се добрах до най-близката космическа платформа. Дълга и тясна, тя бе леко извита, като къс счупена черупка от яйце. Останалите дронове и един-единствен ас ме следваха плътно. При тази скорост близкият бой бе особено опасен. Времето ми за реакция преди да се сблъскам с нещо бе значително по-кратко, а дори най-незначителният допир до контролната ми сфера можеше да ме измести от курса по-бързо, отколкото щях да успея да се справя.

— Спенса? — повика ме Ем-бот.

— Знам какво правя — измърморих в отговор и се съсредоточих.

— Сигурен съм — отвърна корабът. — Само че… за всеки случай… нали помниш, че все още не контролираме тези външни платформи?

Насочих цялото си внимание към прелитане ниско над повърхността на металната платформа, без да се блъсна в нищо. Оръдейните установки ме засякоха и започнаха да стрелят, но те стреляха и по врага.

Съсредоточих се да избягвам всички проблеми. По-точно казано, стрелках се безумно във всички посоки — можех единствено да победя дроновете с умения, но от друга страна, те бяха много повече. Долу, близо до платформата, това бе минус за врага — защото за оръдията всички до един бяхме мишени.

Няколко от дроновете избухнаха — и пламъци, и дим изчезнаха почти мигновено, погълнати от вакуума на космоса.

— Интересно ми е дали тези оръдия изпитват задоволство, че най-сетне са свалили нещо, след като са прекарали тук години — попита Ем-бот.

— Ти завиждаш ли? — изръмжах аз, докато избягвах огъня.

— Ако мога да вярвам на думите на Родж, те нямат истински изкуствен интелект, единствено елементарни функции за насочване на огъня. Завиждам им точно колкото ти би завиждала на един плъх.

Поредният дрон падна. Още малко. Исках да изравня силите поне донякъде, докато чаках приятелите ми да пристигнат.

Докато летях, се потопих отново в транс. Не чувах контрола на оръдейните установки, но в такива моменти — моменти на пълна концентрация — усещах, че се сливам с кораба си.

Усещах вниманието на очите, отново насочено към мен. Сърцето ми блъскаше неудържимо в гърдите. С тези оръдия, насочени към мен… опашката не ме изпускаше и врагът продължаваше да стреля…

Още малко…

Мислите ми се успокоиха и аз имах чувството, че усещам всяка верига на Ем-бот. Бях в смъртна опасност. Трябваше да намеря начин да избягам.

Със сигурност можех да се справя сега.

— Включи сайтоничен хипердрайв! — наредих, след това се опитах да направя онова, което бях правила веднъж, да телепортирам кораба си.

— Сайтоничен хипердрайв е офлайн — отвърна Ем-бот.

Звездни ангели. Единственият път, когато се получи, той ми каза, че е онлайн. Пробвах отново, но… та аз дори не знаех какво бях направила онзи път. Бях в опасност, всеки момент щях да умра. И тогава… бях направила…

Нещо?

Изстрел от близко оръдие едва не ме ослепи и със стиснати зъби аз се вдигнах и отдалечих от обсега на оръдията за защита. Асовете също бяха оцелели, въпреки че бяха понесли един или два удара, така че щитовете им сигурно бяха отслабнали. Освен това оставаха само три от дроновете.

Убих скоростта и завъртях кораба по оста му — все още се движех напред, но бях обърната наопаки — маневра, която означаваше, че ще се опитам да стрелям зад себе си. Както можеше да се предположи, асовете на мига кривнаха настрани. Не бяха чак такива смелчаци, когато щитовете им бяха отслабени. Вместо да стрелям, аз поех след асовете — избегнах дроновете, които се устремиха към предишната ми позиция.

Не се отделях от опашките на асовете и се опитах да се приближа достатъчно за изстрел — но които и да бяха те, доказаха, че са много добри. Започнаха сложна серия от защитни маневри, докато ускоряваха. Не прецених добре един завой и неочаквано се отдалечих от тях. Стегнах се бързо, направих широк завой и стрелях с деструкторите — сега обаче бях твърде далече и изстрелите ми бяха безполезни, изчезнаха някъде в пространството.

Ем-бот ми съобщаваше данни за скоростта и ъглите, така че не можех да отделя вниманието си дори за частица от секундата, за да погледна контролния панел. Приведох се напред, опитвах се да следвам другите кораби завой след завой — гмурване, завъртане и ускоряване. Изчаквах онзи критичен момент, когато щяхме да сме на една линия, за да мога да произведа изстрела.

Те, на свой ред, можеха всеки момент да се обърнат и да отвърнат на огъня — затова по всяка вероятност изчакваха същото като мен, надяваха се да ме хванат неподготвена в същия момент на изравняване.

Това съвършено съсредоточаване. Тази кипяща напрегнатост. Този странен момент на връзка, в който извънземният пилот повтаряше дословно маневрите ми, следваше ме, бореше се, не се отказваше — приближаваше се все повече до едно парадоксално интимно съревнование. След секунда само щяхме да сме като един. И тогава щях да ги убия.

Живеех за такива предизвикателства. Много добре знаех, че в реална битка са или те, или аз. В моменти като този не се биех за ЗСД или човечеството. Биех се, за да докажа, че мога.

Те извиха наляво в мига, в който го направих и аз. Завъртяха се и се насочиха към мен, когато за секунда попаднахме в една линия — в този момент и двамата стреляхме.

Техните изстрели пропуснаха. Моите — не. Първият ми изстрел проби отслабналите им щитове. Второто попадение ги порази от лявата страна на кабината и разкъса дископодобния кораб на части сред проблясък от светлина.

Вакуумът жадно погълна това и аз се отделих надясно, избегнах отломките. Започнах да си поемам дълбоко дъх, опитах се да успокоя сърцето си. Подложките на шлема ми бяха напоени с потта, която се стичаше надолу по лицето.

— Спенса! — извика Ем-бот. — Дроновете!

Ангели небесни.

Обърнах кораба и се отклоних настрани тъкмо когато три експлозии осветиха кабината ми. Намръщих се, но тези светлини не бяха попадения в мен — бяха последователните експлозии на дроновете. Два кораба на ЗСД профучаха наблизо.

— Благодаря, приятели — обадих се аз и докоснах копчето за груповия канал на панела.

— Пак заповядай — отвърна Кималин. — Както казва светицата: „Пази се от умните. Те проявяват глупост“. — Тя говореше с акцент, спокойно, без напрежение дори когато ми се караше.

— Мислех, че идеята е да разсейваш дроновете — заговори Еф Ем, — след това да ги поведеш към нас. — Гласът ѝ беше уверен, типичен за два пъти по-възрастен човек.

— Щях да го направя след малко.

— Да, бе — отвърна Еф Ем. — Затова си изключи приемника, за да не може Джорген да ти крещи.

— Не беше изключен — отвърнах. — Просто Ем-бот прихващаше съобщенията.

— Джорген много мрази да говори с мен! — заяви ентусиазирано Ем-бот. — Знам го от начина, по който ми го казва!

— Да, добре, врагът се оттегля — изтъкна Еф Ем. — А ти имаше късмет, че вече бяхме тръгнали насам, за да помогнем, още преди да решиш да признаеш, че си в беда.

Аз все още бях потънала в пот — сърцето ми препускаше, ръцете ми бяха хлъзгави — докато включвах отново щита си, след това обърнах кораба и се отправих към другите два. Минах покрай останките от кораба, който бях уцелила. Той продължаваше да се движи с приблизително същата скорост както когато го поразих. Това бе космосът.

Корабът се беше разполовил, вместо да експлодира, и аз усетих студена тръпка, когато забелязах трупа на вражеския ас. Тумбеста извънземна фигура. Може би защитният костюм, който го защитаваше от вакуума…

Не. Когато преминах покрай него, видях, че защитата се е скъсала по време на попадението. Създанието вътре приличаше на дребен, двукрак рак — с източено тяло, синьо, с черупка на корема и лицето. Бях виждала някои от тях да пилотират совалки близо до космическата станция, която се намираше по-нависоко в космоса и наблюдаваше Метален рой отдалече. Това бяха нашите тъмничари и макар според откраднатите данни тези ракоподобни създания да се наричаха варвакс, повечето от нас все още ги наричаха креляни — макар да знаехме, че това е акроним на някакъв език на Върховните за фраза, свързана със задържането на хората на планетата, а не истинското име на расата им.

Този бе съвсем мъртъв. Течността, която изпълваше защитата му, се беше разляла в нищото, първо бе кипнала, готова да експлодира, след това беше замръзнала в твърди изпарения. Странна работа беше космосът.

Впих поглед в тялото, намалих скоростта на Ем-бот и затананиках тихо песен на прадедите си. Викингска песен за мъртвите.

Би се добре, помислих си аз за отлетялата душа на крелянина. Наблизо някои от спасителните ни кораби приближиха оттам, откъдето бяха наблюдавали битката на сравнително безопасно място близо до планетата. Винаги изтегляхме крелянските кораби, най-вече онези с живи пилоти. Така имахме шанс да се сдобием със счупен хипердрайв на Върховните. Те не пътуваха с помощта на умовете на пилотите. Притежаваха истинска технология, която им позволяваше да се придвижват между звездите.

— Пумпал? — повика ме Кималин. — Идваш ли?

— Да — отвърнах. Обърнах се, изравних се с нея и Еф Ем. — Ем-бот? Как преценяваш качествата на този пилот?

— Много близки до твоите — отвърна Ем-бот. — А корабът им беше с по-напреднала технология от онова, с което сме се сблъсквали досега. Ще бъда напълно откровен, Спенса — най-вече, защото съм програмиран така, че не мога да лъжа, — мисля, че тази битка можеше да се развие както в твоя, така и в негова полза.

Кимнах, без да изпитам нищо. Бях на едно ниво с този ас. От една страна, беше приятно потвърждение, че уменията ми не бяха свързани единствено със способността да се докосвам до нищото. Сега обаче, докато излизах от транса — изпитах странното чувство на неудовлетворение, което следваше битката — усетих необичайна тревога. През всичкото време, докато се биехме тук, бяхме видели едва шепа от черните кораби с живи пилоти.

Ако креляните наистина искаха да ни убият, защо ще изпращат толкова малко асове? И… това ли бе най-доброто, на което са способни? Аз бях добра, но летях по-малко от година. Откраднатата информация разкриваше, че враговете ни всъщност са необятна галактическа коалиция от стотици планети. Те със сигурност имаха достъп до пилоти, които бяха по-добри от мен.

Имаше нещо в тази работа. За всяка отделна битка креляните не изпращаха повече от стотина дронове срещу нас. Сега, когато битките се водеха на по-високо, бяха променили нещата и корабите им бяха към сто и двайсет… въпреки това броят им си оставаше малък на фона на коалицията им.

Какво всъщност ставаше? Защо продължаваха да се въздържат?

С Кималин и Еф Ем се присъединихме към останалите бойци. ЗСД ставаха все по-силни. Днес изгубихме един-единствен кораб, докато в миналото губехме по шест, дори повече във всяка битка. И набирахме инерция. През изминалите два месеца бяха готови първите кораби, създадени с помощта на технологията от Ем-бот. Беше минала едва половин година след жертвите, които дадохме в Битката на Висина две, но самочувствието, което добивахме — и фактът, че пилотите ни оцеляват по-дълго, за да успеят да усъвършенстват уменията си, — ни вдъхваше нови сили всеки ден.

Като пресрещахме враговете тук горе, като не им позволявахме да се приближават, ние успявахме и със спасителните операции. Благодарение на това се възползвахме от най-близките защитни платформи, но също така успявахме да извадим от тях материали за все повече и повече кораби.

Всичко това означаваше строеж на нови кораби, а набирането на нови пилоти се увеличи драстично. Скоро щяхме да разполагаме с достатъчно подемни пръстени и достатъчно пилоти, за да пуснем стотици космически кораби.

Постигахме лавинообразен прогрес. И независимо от това, част от мен се тревожеше. Поведението на креляните ми се струваше странно. Освен това имаше нещо, което ни спъваше. Те можеха да пътуват в галактиката, докато ние бяхме впримчени на тази планета.

Освен ако не се научех как да използвам силите си.

— Чуй, Спенса? — повика ме Ем-бот. — Обажда се Джорген и ми се струва, че е ядосан.

Въздъхнах и натиснах копчето.

— Звездна десет рапортува.

— Добре ли си? — попита строго той.

— А-ха.

— Добре. Ще говорим по този въпрос. — Той прекъсна.

Намръщих се. Той не беше ядосан… беше побеснял.

Сейди — новото момиче, което ми беше определено за партньор — полетя зад мен в Звездна девет. Усетих нервност от позицията на кораба ѝ, въпреки че сигурно прекалявах с предположенията. Не спазих плановете ни, изоставих я, когато креляните изпратиха значителните сили да ме унищожат. За щастие, тя бе проявила достатъчно здрав разум и бе последвала заповедите да остане близо до другите, вместо да ме следва.

Трябваше да чакаме нареждания от Командване полети, преди да се спуснем към планетата, затова кръжахме в космоса известно време. През това време Кималин приближи кораба си до моя. Погледнах през купола към кабината ѝ. Тя винаги ми се струваше странна, когато беше с шлема, който покриваше дългата ѝ тъмна коса.

— Ехо — повика ме тя по частната линия. — Добре ли си?

— А-ха — отвърнах. Лъжех. Всеки път, когато използвах странните си способности, усещах конфликт вътре в себе си. Нашите прадеди са се страхували от хора като мен, хора със сайтонични сили. Преди да се разбием на Метален рой, ние сме работили в машинното на корабите, подавали сме мощ и сме насочвали корабите.

Наричали са ни просто хората от машинното. Други от екипажа просто са ни пренебрегвали — налагали са в културата ни традиции, внушавали са предразсъдъци, които са се запазили дори след като сме забравили какво е това сайтонично.

Възможно ли бе всичко да е просто суеверие, или имаше нещо повече? Бях усетила злобата на очите. Накрая татко беше обърнал атаката срещу своите. Виняхме креляните за това, но аз се тревожех. Той ми се стори толкова гневен на записите.

Тревожех се, че каквото и да представлявам, действията ми могат да донесат повече опасности, отколкото разбирахме.

— Хора? — обади се Сейди и приближи кораба си до моя. — Какво означава това предупреждение на конзолата ми?

Погледнах трепкащата светлина на монитора, след това изругах тихо и се вгледах в празнотата. Едва успях да забележа крелянската наблюдателна станция и докато се взирах, нещо ново изникна до нея. Два обекта, които бяха дори по-големи от нея.

Огромни кораби.

— Два нови кораба току-що пристигнаха в системата — докладва Ем-бот. — Далекообхватните ми сензори потвърждават онова, което вижда Командване полети. Изглежда това са бойни кораби.

— Ангели небесни — възкликна Еф Ем по линията. Досега се бяхме сблъсквали единствено с други изтребители — но от откраднатите разузнавателни сведения знаехме, че врагът има достъп до поне няколко големи кораба като тези.

— Разполагаме с ограничени данни за кораби като тези — съобщи Ем-бот. — Разузнавателните данни, които двамата с теб откраднахме, бяха общи сведения. Процесорите ми казват, че тези кораби са оборудвани за бомбардировка на планетата.

Бомбардировка. Те можеха да избомбят планетата от космоса, да я поразят с достатъчно огнева мощ, за да превърнат дори онези, които живееха в дълбоките пещери, в пепел.

— Няма да могат да подминат защитните платформи — отвърнах. Поне така предполагахме. Мислехме, че тъкмо затова креляните използваха бомбардировачи за ниско поразяване, а не бомбардировачи, които да действат от орбита. Платформите на планетата бяха построени с контрамерки да попречат на бомбардировки от разстояние.

— Ами ако първо унищожат платформите? — попита Сейди.

— Защитата е твърде силна за това — заявих.

Придавах си смелост. Не знаехме със сигурност дали защитните системи на Метален рой могат да предотвратят бомбардировка. Може би щом ги овладеехме всичките, щяхме да успеем да определим капацитета им. За съжаление, от този момент обаче ни деляха месеци.

— Чуваш ли нещо? — заговори Кималин.

Отпуснах сайтоничните си сетива.

— Едва доловима, тиха музика — отвърнах. — Почти като статичен шум, но… по-красива. Трябва да се приближа, за да разбера какво точно казват.

Винаги съм можела да чувам звуците, които идват от звездите. Когато бях по-малка, мислех, че е музика. По време на обучението и докато разговарях с бабчето, бяхме решили, че тази „музика“ са звуците от комуникации, които се носят от нищото. По всяка вероятност онова, което чувах, бяха звуци, които долитаха от станцията или бойните кораби, които имаха комуникация с Върховните.

Чакахме дълго, заповедите ни бяха да се задържим на позиция и да видим дали бойните кораби напредват. Те не приближиха. Изглежда онова, което бяха изпратени да направят, нямаше да се случи в близко бъдеще.

— Получих заповеди — обади се най-сетне Джорген. — Тези бойни кораби не дават вид да действат, така че отиваме да рапортуваме на Площадка Прима. Хайде.

Въздъхнах, след това обърнах кораба и се насочих към указаната площадка. Бях оцеляла след битката.

Сега идваше времето да ми покрещят.

3.

Ем-бот пресметна захода ни.

Останалите все още не се чувстваха комфортно около него. Компютърна програма, която можеше да мисли и да говори като човек? Бабчето, която е била още малко момиченце по времето, преди хората ни да се разбият на Метален рой — тя бе чувала за такива неща, но те са били забранени.

Независимо от всичко, Ем-бот представляваше предимство, което не можехме да пренебрегнем. Благодарение на неговите свръхефикасни пресмятания лесно можехме да проправим пътека през защитните платформи, които заобикаляха Метален рой, без помощта на математиците на ЗСД.

Внимателно поддържахме курса, който той беше изготвил, минавахме извън обсега на оръдейните установки на металните платформи с размерите на планински вериги. Забелязвах сенките на небостъргачи. Докато бях ученичка, всяка година имах задължителни часове по наследство — тогава виждахме снимки на старата земя, водеха ни при най-различни животни, които се отглеждаха в специални пещери. Знаех за живота там, за неща като небостъргачи, въпреки че приказките на бабчето за стари времена ми бяха много по-интересни от часовете по наследство.

Тези небостъргачи издаваха, че платформите около Метален рой са били обитаеми, както и планетата, но нещо ги беше разрушило преди векове.

Видът на всички платформи — които продължаваха чак до безкрайността — ме оставяше без дъх. Петдесетте ни кораба бяха като прашинки в сравнение с тях. Колко ли време е било нужно, за да се построи всичко това? Около сто хиляди човека живееха в мрежата от пещери, това бе нацията ни, пещерите на Дръзки. Истината обаче бе, че цялото население може да изчезне на една-единствена от платформите.

Получихме заповед да се спуснем. Насочих Ем-бот след останалите. Бавната скорост накара кораба ми да замърка.

Като се обърнах обратно към отломките, те ми заприличаха донякъде на колелата на странен часовник с неясна цел. Всяка платформа се завърташе, оръдията бяха готови да изпепелят всички — независимо дали бяха хора, или извънземни, — които се опитваха да се намесят. Тези черупки бяха причината да сме все още живи, затова не се оплаквах.

Корабите ни скоро подминаха най-близката до планетата черупка, която бе забележителна поради няколко причини. Най-очевидното беше, че на нея имаше хиляди масивни светлини, които грееха като прожектори, осветяваха части от планетата долу. Тези високо разположени светлини създаваха изкуствен цикъл от ден и нощ.

Вътрешната черупка бе в значително по-тежко състояние от външните и плачеше за ремонт. Огромни отломки прелитаха през космоса и се задържаха извън атмосферата. Всички тези остатъци от — както ние предполагахме — платформи бяха унищожени. Някои части се бяха снишили и след като изгубеха мощност, падаха на планетата.

В шлема ми пропука глас.

— Звездна ескадра — каза мъжки глас, — и ескадра Зиуанг. Адмирал Коб нареди да се приземите на платформа Прима. Останалите се насочете към повърхността за преразпределение.

Познах гласа на Риколфр, член на екипа на адмирала. Подчиних се, обърнах кораба в правилната посока. Тогава видях Метален рой пред себе си: синьо-сива сфера с ярка, примамлива атмосфера. Трийсет кораба от флота ни полетяха надолу към планетата.

Останалите от нас се задържахме извън атмосферата, подминахме няколко платформи, чиито светлини примигваха в приятелско синьо, вместо гневно червено като другите платформи. Благодарение на стелт качествата на Ем-бот успяхме да се приземим на една от тях и да хакнем системите ѝ. За щастие, протоколите за вътрешната сигурност на платформата правеха дребни изключения за хора, което даде глътка въздух на инженерите — колкото да си свършат работата.

След като приключиха, Родж и останалите инженери измислиха как да захранят с мощност някои от близките платформи и ни дадоха възможност да се възползваме и от тях. Засега работата ни обхващаше едва десет от хиляди, но началото беше обещаващо.

Платформа Прима беше най-голямата с места за кацане за корабите. Бяхме я превърнали в орбитална щабквартира, въпреки че инженерните екипи все още работеха с някои от системите ѝ — най-вече с древните депа за данни.

Влетях на определеното за мен място — малък индивидуален хангар. Светлините трепкаха, докато вратата на дока се затваряше и налягането в стаята се възстановяваше. Поех си дълбоко дъх и въздъхнах, след това отворих капака. Стори ми се много скучно да се върна след битка и да се впусна в обикновения живот. Може и да беше нереалистично, но исках да продължа да патрулирам и да летя. Отговорите на въпроса коя съм — какво съм — бяха някъде там, не в стерилен метален коридор.

— Хей, ти! — подвикна Ем-бот, докато слизах от кабината. — Вземи ме с теб. Не искам да пропусна веселбата.

— Просто ще ми се скарат.

— Както казах… — повтори той.

Добре. Протегнах се под предния контролен панел и откачих новия му мобилен рецептор: гривна, която съдържаше сензорно устройство, холограмен проектор, слушалка, за да усили комуникационните способности на Ем-бот и малък часовников дисплей. Той твърдеше, че навремето имал такъв мобилен рецептор, но бил изчезнал — вероятно старият му пилот го е взел преди стотици години, когато е ходил да проучва Метален рой.

Когато Ем-бот даде на инженерите планове, за да създадат нов, те полудяха пред микрохолограмната технология, която съдържаше. За щастие, те бяха спрели да празнуват много отдавна, за да създадат за мен нов. Свикнах да го нося вместо светлинната гривна на татко, тъй като рядко ми се случваше да я използвам, откакто не проучвах редовно пещерите.

Сложих холограмната гривна, след това подадох шлема на Добси — от наземния екип, — когато тя се качи по външната стълбичка, за да провери как съм.

— Има ли нещо, което да погледнем? — попита тя.

— Къс от нещо премина по дясната страна на корпуса, когато щитът ми беше свален.

— Ще проверя.

— Благодаря — отвърнах. — И едно предупреждение: той е в едно от неговите си настроения.

— Че кога не е?

— Случи се веднъж — спомних си аз, — когато правеше самодиагностика и тогава не каза нищо цели пет минути. Беше невероятен разкош.

— Държа да ти кажа — обади се Ем-бот, — че съм програмиран да разпознавам сарказма.

— Ако не беше, нямаше да разбереш шегата. — Влязох в съблекалнята, която ми служеше и за спално. Не че притежавах много неща — значката на татко, старите ми карти на пещерите и някои от импровизираните оръжия, които бях създала сама. Държах ги в един сандък до койката при резервните дрехи.

Още щом влязох, ме посрещна тихо просвирване като флейта. Кръвожадния се беше настанил на мястото си до вратата. Яркожълто, с малки сини шипчета по гърба, съществото се беше настанило в една от старите ми ризи, които си беше направило на гнездо. Почесах го по главата и той затръби отново. Не беше лигав, по-скоро стегнат, също като хубава кожа.

Зарадвах се, когато го видях; той трябваше да е в спалното ми помещение, но все успяваше да се измъкне и често го намирах в хангара. Изглежда обичаше да бъде близо до Ем-бот.

Измих се, но не смених пилотския костюм. След това, вече изгубила предостатъчно време, за което можех да намеря извинение, аз се стегнах с решителността на воин и излязох в коридора. Светлината тук винаги ми се струваше прекалено ярка след космоса — белите стени, лъскави, отразяваха отблясъците. Единствената част, която не беше прекалено лъскава или светеща, беше килимът в средата, който бе остарял забележително добре — вероятно защото е бил във вакуум, докато инженерният екип не закърпи дупките по станцията и не пусна животоподдържащите системи.

Останалите членове от ескадрата ми чакаха в коридора. Нед и Артуро спореха дали на пилотите трябва да се разрешава да изрисуват предните части на самолетите си. Не им обърнах никакво внимание и застанах до Кималин, чиято коса беше разрошена, след като бе свалила шлема, за да го пъхне под ръката.

— Нали си наясно как е побеснял Джорген? — прошепна ми тя.

— Ще се справя с него — отвърнах.

Кималин изви вежда.

— Наистина — настоях. — Просто трябва да бъда достатъчно самоуверена и стряскаща. Да имаш под ръка черно за очи?

— Ъъъ, какво е това?

— Нещо като цветове на войната, използвани от мъжете, които са се биели на старата земя. Нещо като предупреждение за опасност, за което се използвало мъртво прасе.

— Гадост. Само че аз не съм наясно. И още нещо… Пумпал, няма ли да е по-добре, ако не дразниш Джорген? Поне веднъж.

— Не съм сигурна, че съм способна на подобно нещо.

Еф Ем мина покрай нас и вдигна окуражително палци. Аз отвърнах по същия начин, въпреки че все още се чувствах малко неловко около нея. На високата, слаба жена дори пилотският костюм ѝ стоеше елегантно, докато торбестите дрехи винаги ми придаваха вид на навлякла много пластове. Тя отиде при Звяра и Котката, двама нови, които станаха част от ескадрата ни на място на липсващите. Бяха в началото на двайсетте, по-големи от останалите от нас с няколко години, въпреки това много се стараеха да се приобщят.

Освен Джорген, единственият друг член на екипа беше Сейди, новото момиче. Тя се спъна в малкия праг между съблекалнята ѝ и коридора и едва не изпусна шлема си. Синята ѝ коса и характерни черти ми напомняха за… връщаха болезнени спомени.

Повечето от другите продължиха по коридора към стола, а аз изчаках Джорген — най-добре беше да се изправя срещу него сега, въпреки че той излизаше последен от кораба си и след всяка битка правеше подробна проверка, нищо че наземният екип щеше да свърши тази работа. Кималин ме чакаше и Сейди забърза към нас.

— Ти беше невероятна — рече тя, притисна шлема си към гърдите и грейна. Ангели небесни. Бяхме само един клас преди нейната група, така че бяхме почти на една възраст. Определено не изглеждахме млади като нея.

— Да, ти също летя добре — отбелязах.

— Гледаше ли ме?

Не я бях гледала, но кимнах окуражително.

— Може скоро да успея да стана като теб, Пумпал!

— Справи се чудесно, мила — обади се и Кималин и погали Сейди по рамото. — Само че никога не се опитвай да си каквато не си; нямаш достатъчно практика, за да го постигнеш.

— Така де, така — отвърна Сейди, бръкна в джоба си и извади малко тефтерче и молив. — Никога… който не си… — Тя записа казаното, сякаш бе древна мъдрост, въпреки че аз бях сигурна, че Кималин е измислила тези думи в момента.

Погледнах старата си приятелка. Беше ми добре известно, че няма начин да разгадая сериозното ѝ изражение, но блясъкът в очите разкриваше, че ѝ е много приятно някой да записва какво казва.

— Ще ми се да можех да те последвам днес, Пумпал. Изглеждаше опасно, докато беше там сама.

— Единственото, което трябва да следваш, Сейди — заяви строг глас, — са заповедите. Де да можеше и другите да се съобразяват с това.

Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера, че това е Джорген — щурмовият командир, понякога наричан Досадник, — който най-сетне ни беше настигнал и бе застанал зад мен.

— Ами, благодаря, господине — отвърна Сейди, след това отдаде чест и заситни към стола.

— Успех — прошепна Кималин и стисна ръката ми. — Дано получиш единствено онова, което заслужаваш. — След това, както можеше да се очаква, тя ме изостави.

Можех и сама да сразя звяра. Обърнах се, вирнах брадичка — след това трябваше да вдигна глава още малко. Защо трябваше да е толкова ужасно висок? Джорген Уейт, с наситено кафявата кожа, беше пример за крайна решителност и готовност да следва всички правила. Всяка вечер си лягаше с Кодекса за поведение на ЗСД и си го пъхваше под възглавницата, закусваше, докато слуша патриотични речи, и задължително използваше прибори, на които пишеше „Не позволявай на Спенса да се забавлява“.

Може и да съм си измислила някои от тези неща. Въпреки това имах чувството, че той прекарваше твърде много време от живота си в опити да се оплаква от мен. Аз бях расла около досадници и тормозители. Знаех как да се защитавам от човек, който…

— Спенса — каза ми той, — трябва да престанеш да бъдеш такава тормозителка…

— Ооооо — разнесе се гласът на Ем-бот от китката ми. — Добре казано.

— Млъквай — прошепнах аз. — Тормозителка ли? Тормозителка? — Сръчках Джорген в гърдите. — Как така тормозителка?

Той погледна пръста ми.

— Аз не мога да те тормозя — отвърнах. — По-висок си от мен.

— Не става така, Спенса — изръмжа Джорген и гласът му стана още по-нисък. — Освен това… какво имаш на лицето?

На лицето ли? Бях толкова объркана, че за момент забравих разправията с Джорген и погледнах към металната, полирана стена, за да видя отражението си. Под очите имах черни линии. Какво?

— Боя за лице — обясни Ем-бот от китката ми. — Боя, която са си слагали атлетите на старата земя. Ти самата каза на Кималин, че…

— Беше шега — оправдах се аз. Боята по кожата ми беше холограма, която Ем-бот беше прожектирал върху мен с помощта на мобилния си рецептор. — Слушай, Ем-бот, някой наистина трябва да пренапише програмата ти за хумор.

— Ооооо — отвърна той. — Извинявай. — Холограмата изчезна.

Джорген поклати глава, след това профуча покрай мен и забърза по коридора, остави ме да подтичвам след него, за да го настигна.

— Открай време си независима, Пумпал, разбирам го — заяви той. — Сега обаче използваш силите и статута си, за да изместиш всички други — включително Коб — и да правиш каквото искаш. Не обръщаш внимание на протокола и нарежданията, защото знаеш, че няма нищичко, което можем да направим по въпроса. Това са действията на тормозител.

— Опитвам се да защитя другите — опитах се да обясня. — Отвличам вниманието на врага! Превръщам се в мишена!

— Планът беше да направиш точно това, след това да ги поведеш обратно към нас, за да ги нападнеш отстрани. Имаше възможност да го направиш на няколко пъти, но ти предпочете да се биеш с тях сама. — Той ме погледна. — Опитваш се да докажеш нещо. Какво ти става напоследък? Преди винаги беше готова да работиш като част от екип. Ангели небесни, на практика ти изкова този екип. Защо сега се държиш по този начин? Сякаш си единствената важна.

Ами… Възраженията ми замряха. Знаех, че той е прав, също така знаех, че да редя извинения е все едно да се бия с неподходящо оръжие. С Джорген начинът беше само един. Да кажа истината.

— Те са твърдо решени да ме убият, Джорген — отвърнах. — Те ще хвърлят в боя всичко, с което разполагат, докато не ме убият.

Спряхме в края на коридора, под ярката бяла светлина.

— Знаеш, че е истина — казах и срещнах погледа му. — Те са разбрали какво представлявам. Ако ме унищожат, ще успеят завинаги да ни хванат в капан на Метален рой. Ще унищожат всички, само и само да се доберат до мен.

— Значи си решила да ги улесниш.

— Разсейвам ги, както вече ти казах, за да… — Думите заглъхнаха. Тъпият Досадник и тези негови всезнаещи очи. — Добре, де, добре. Опитвам се да се докарам до ръба. Единствения път, когато успях, единствения път, когато осъществих скок, бях по средата на експлозия. Бях отчаяна, застрашена. Затова си казах, че ако възстановя онова чувство, може да успея отново. Може да успея да разбера какво мога да постигна, какво… какво представлявам в действителност.

Той въздъхна, вдигна поглед към тавана с изражение, което ми се видя мелодраматично.

— Светците да са ни на помощ — измърмори той. — Пумпал, това е лудост.

— Дръзко е — отвърнах. — Воинът винаги изпитва себе си. Стига до крайности. Търси границата на уменията си.

Той ме погледна, но аз не трепнах. Джорген притежаваше умението да ме кара да казвам неща, които обикновено не признавах дори пред себе си. Може би тъкмо това го правеше добър щурмови командир. Ангели небесни, фактът, че успяваше поне донякъде да ме вкарва в правия път, за мен бе доказателство за това.

— Спенса — продължи той. — Ти си най-доброто, което имаме. Ти си жизненоважна за ЗСД… и за мен.

Неочаквано усетих колко близо е застанал. Наведе се малко и за момент ми се стори, че му се иска да се наведе още повече. За съжаление, имаше нещо, което ни спираше и пречеше на онова, което можеше да се случи между нас. Първо, връзката между пилот и щурмови командир беше трудна.

Имаше и друго. Той беше олицетворение на реда, докато аз… ами, аз не бях. А и аз не знаех нито какво съм, нито коя съм. Когато бях откровена пред себе си, трябваше да призная, че затова отношенията ни не бяха напреднали през изминалите шест месеца.

Джорген се отдръпна.

— Знаеш, че Националното събрание казва, че си твърде ценна, за да рискуваме живота ти в битка. Те искат да те запазят.

— Нека опитат — ядосах се аз.

— Понякога и аз си казвам същото — рече той, след това се усмихна с обич. — Трябва ли да им даваме муниции? Ти си част от екип. Ние сме част от екип. Не мисли, че трябва да правиш всичко сама, Спенса. Моля те. И в името на звездите, престани да се опитваш да си навлечеш опасности. Ще намерим друг начин.

Кимнах, но… лесно му беше да казва подобни неща. Бабчето си спомняше, че дори когато нашите прадеди са били част от звездния флот, останалите са се страхували от такива като мен.

Хората от машинното. Властелините на хипердрайва. Ние бяхме странни. Може би дори имаше нещо нечовешко у нас.

Джорген вкара кода си за вратата в края на коридора, но преди да довърши, вратата се отвори. Кималин я беше задействала от другата страна.

— Приятели — задъхваше се тя. — Приятели.

Намръщих се. Обикновено не се вълнуваше чак толкова.

— Какво има?

— Родж ми каза нещо — обясни тя. — Инженерите работят над компютърните системи на платформата. Току-що са открили нещо. Запис.

4.

Двамата с Джорген последвахме Кималин до стаята, която всички наричаха библиотеката, въпреки че нямаше книги. Тук корпусът на инженерите работеше непрекъснато над старите депа с данни. Бяха изтръгнали няколко от панелите на стените, за да оголят мрежи от жици, които бяха прокарани вътре също като сухожилия. Въпреки че голяма част от тази платформа се беше включила онлайн с минимални усилия, ние нямахме достъп до няколко от компютърните системи.

Кималин ни поведе при група инженери в гащеризони като на наземните екипи, които бъбреха развълнувано, скупчени около огромен монитор. Огледах се за останалите от ескадрата, но ги нямаше — бяхме само аз, Джорген, Кималин и офицери от екипа на адмирала. Подръпнах широкия си пилотски костюм, който беше потен след битката.

— Де да се бях преоблякла — прошепнах на Джорген.

— Мога да създам холограма на ново облекло! — предложи Ем-бот. — То…

— И как точно ще промени това факта, че съм потна? — попитах го аз. Откакто имахме гривната за дистанционна връзка и холограмите работеха, той непрекъснато търсеше извинения, за да се перчи.

Щом чу гласа ми, някой се отдели от инженерите. Обърна се и се усмихна широко, когато ме видя.

Родж беше висок, слаб, блед, с гъста рижава коса. Сега се усмихваше много повече, отколкото по времето, когато бяхме малки. Всъщност все имах чувството, че пропускам нещо — незнайно как, докато двамата с него поправяхме Ем-бот, някой беше отвлякъл нервния ми приятел и го беше заменил с този самоуверен човек.

Гордеех се с него, отчасти, когато забелязах, че отново е започнал да носи кадетската си значка — Коб беше поръчал специално да я емайлират в червено, нов символ за постижения, резервиран специално за отличили се членове на инженерите и наземните екипи.

Родж се втурна при нас и заговори тихо.

— Много се радвам, че ви намерих. Ще искате да видите това.

— Какво е това? — попита Джорген и изви врат, за да види монитора.

— Последните записи на станцията — прошепна Родж. — Последните видео дневници преди това място да бъде затворено. Били са прекъснати по средата на записа и процеса на кодиране не е завършил, докато са архивирали. Това са първите данни, които успяхме да възстановим. — Той погледна през рамо. — Командир Улан настоя да изчакаме Коб, преди да го покажем, но аз реших, че никой няма да възрази, ако Героинята на Висина две иска да го види.

Влизането ми беше привлякло внимание. Двама от инженерите се побутнаха и кимнаха към мен.

— Да знаеш, Пумпал — отбеляза застаналата до мен Кималин, — че може да е доста удобно да съм около теб. Всички ти обръщат внимание, а останалите от нас могат да правят каквото искат.

— За какво искаш да ти се размине? — попита Джорген. — Задето си пийнала допълнителна глътка чай ли?

Тъй като той се опитваше да види монитора, не забеляза, че Кималин направи шокиращо неприличен жест. Зяпнах я и останах с отворена уста. Нима го направи наистина?

Кималин ми отправи закачлива усмивка, която след това прикри с ръка. Това момиче… тъкмо когато мислех, че ми е ясна, правеше нещо такова, нарочно го правеше — сигурна бях, — за да ме шокира.

Разговорите прекъснаха, когато вратата се отвори и влезе Коб. Той беше с къса бяла брада и все още куцаше заради стара рана — но отказваше да използва бастун, освен в най-официалните случаи. Носеше чаша горещо кафе в едната ръка и беше с колосаната бяла униформа на адмирал на флота на ЗСД — от дясната страна на гърдите с панделки за постижения и чин.

С нежелание бе поел поста, след като Железен юмрук — със същото нежелание — се пенсионира. Сега Коб беше най-важният човек на планетата. Същевременно си оставаше… просто Коб.

— Какъв е този файл? — попита той. — Какво има на проклетото нещо?

— Господине! — започна командир Улан, висока жена от клана Йонг. — Все още не знаем. Искахме да ви изчакаме.

— Какво? — попита Коб. — Не знаете ли колко бавно вървя? Тъпата станция може да се завърти три пъти, докато докуцукам през цялата тази проклетия.

— Ами, господине, мислехме… Искам да кажа, никой не мисли, че кракът ви бави… ами… не сте прекалено бавен… искам да кажа…

— Хич не замазвай положението, командире — сопна се той.

— Просто искахме да проявим уважение.

— Не искам уважение — изръмжа той, след това отпи глътка кафе. — Кара ме да се чувствам стар.

Улан се насили да се разсмее, но Коб се намръщи и на Улан ѝ стана още по-неудобно. Съчувствах ѝ. Да се научиш да се справяш с Коб бе толкова трудно умение, колкото и троен лупинг на Алстром с обратно завъртане.

Техниците направиха място на Коб и ние с Кималин се възползвахме от възможността да се присламчим по-близо до екрана. Джорген остана назад, прихванал ръце зад гърба си, за да даде възможност на по-висшите офицери да са по-напред. Понякога това момче прекаляваше със спазването на правилата. Почти караше човек да се почувства зле, задето използва славата си, за да заеме добро място.

Коб ме погледна.

— Чух, че пак си правила номера, лейтенант — заяви тихо той, докато един от техниците се занимаваше с файловете.

— Ами… — започнах.

— Така си е! — обади се гласът на Ем-бот от китката ми. — Каза на Джорген, че нарочно се е опитвала да… — Натиснах заглушаването. След това, за да съм по-сигурна, изключих и холографския прожектор. Изчервих се и погледнах Коб.

Адмиралът продължи да пие кафето си.

— Ще говорим по-късно. Не искам да ядосам баба ти, като стана причина за смъртта ти. Миналата седмица ми направи пай.

— Ами добре, господине.

Екранът потрепери и тогава видеото започна, показа същата стая — само че стените не бяха разглобени. Група хора си вършеха работата пред мониторите, облечени в непознати униформи. Притаих дъх. Та те бяха хора.

Открай време знаехме, че е така. Въпреки, че бяхме открили Метален рой без жители, езиците на старата земя бяха използвани за голяма част от машините. Независимо от това, беше малко зловещо да се върнем назад във времето при тези тайнствени хора. Милиони — ако не и милиарди — са населявали тази планета и тези платформи. Как бяха изчезнали?

Те изглежда говореха — сториха ми се развълнувани, суетяха се из помещението. Като се вгледах, ми се стори, че някои крещяха, но звук нямаше. Рус мъж се тръшна на стола пред монитора и лицето му изпълни екрана. Започна да говори.

— Извинете, господине! — каза един от техниците до мен. — Работим над аудиото. Само секундичка…

Звукът избликна неочаквано от екрана. Хората крещяха, десетки гласове се припокриваха.

— … направя този доклад — каза човекът пред екрана на английски със силен акцент. — Имаме първоначални сведения, че сайтощитовете на планетата, въпреки отдавнашните предположения, са недостатъчни. Гробокопачът е прихванал комуникациите ни и ги е проследил до нас. Повтарям, гробокопачът се е върнал при станцията ни и…

Той млъкна, погледна през рамо. В стаята цареше истински хаос, някои хора напълно губеха самообладание и падаха на пода в истерични пристъпи, други си крещяха.

Човекът на екраните пред нас барабанеше по клавиатурата.

— Имаме видео от една от външните платформи — съобщи той. — Номер 1132. Включвам на запис.

Приведох се напред, когато записът показа звездното небе — идваше от камера от външна черупка, обърната към космоса. Виждах извивката на платформата в долната част на екрана.

Хората от записа млъкнаха. Да не би да виждаха нещо в чернотата, пронизана от светлинките на звезди, което аз не виждах? Да не би…

Появиха се още звезди.

Те замигаха, оформиха се като миниатюрни точици. Бяха стотици… бяха хиляди, твърде ярки, за да бъдат наистина звезди. Всъщност те се движеха в небето, събираха се и скупчваха. Дори на монитора — дори от огромно разстояние, през времето и пространството — усетих злобата им.

Това не бяха звезди. Това бяха очи.

Дробовете ми спряха да функционират. Сърцето ми започна да блъска в гърдите. Появяваха се все повече светлинки, наблюдаваха ме през екрана. Не ме познаваха. Те можеха да ме видят.

Обзе ме паника. Застаналият до мен Коб продължаваше да отпива от кафето си. Незнайно как спокойствието, с което бе застанал до мен, ми позволи да потисна връхлетялото ме безпокойство.

Това се е случило отдавна, напомних си аз. Сега за мен няма опасност.

Светлинките на екрана започнаха да помътняват… Прах, досетих се аз. Появи се облак, който сякаш се процеждаше през пукнатините на реалността. Прахта блестеше в бяло и се разширяваше с невероятна скорост. След това нещо заприижда, огромна кръгла форма, която се появи сякаш от нищото в средата на прашния облак.

Беше ми трудно да различа нещо повече от сянката на нещото. Първоначално умът ми отказа да възприеме размерите. Нещото, което се появи — чернотата вътре в блестящата прах — смали огромната платформа. Ангели небесниии. Каквото и да беше това, то имаше размерите на планета.

— Представям ви… разполагам с визуално потвърждение на гробокопач — съобщи човекът, който правеше записа. — Майко на светците… Тук е. Проектът със сайтощитовете е провал. Гробокопачът се върна и… идва за нас.

Черното туловище се измести към планетата. Да не би това да бяха ръце, там в сенките? Не, може ли да бяха игли? Формата изглежда бе нарочно замислена така, че да обърка ума, докато аз се опитвах — противно на здравия разум — да намеря смисъл в онова, което виждах. Скоро чернотата обхвана всичко. Камерата угасна.

Въпреки че видеото приключи, образът се измести отново към библиотеката, където човекът седеше на бюрото. Повечето от другите монитори бяха изоставени, бяха останали единствено друг мъж и една жена. Отвсякъде другаде на платформата се носеха писъци, докато разтрепераният мъж пред монитора стана — блъсна се в монитора, който използваше, и камерата се изкриви.

— Данните за живот изчезнаха от външните защитни кръгове! — изкрещя жената. Тя стана от бюрото си. — Всички сигнали от платформите изчезнаха. Върховното командване нареди да преминем на автономен режим!

Видимо разтреперан, мъжът седна отново. Наблюдавахме през изкривения монитор как пише трескаво. Жената в стаята се оттласна от бюрото, след това погледна към тавана, докато приглушен звук отекваше на платформата.

— Автономната защита включена… — измърмори мъжът, без да спира да пише. — Спасителните кораби са унищожени. Светци…

Стаята се разтърси отново, светлините затрепкаха.

— Планетата стреля по нас — изкрещя жената. — Нашите хора стрелят по нас!

— Не стрелят по нас — обясни мъжът, докато пишеше, сякаш изпаднал в транс. — Стрелят по гробокопача, докато обхваща планетата. Просто ние сме им на пътя. Трябва да се уверим, че пътеката е затворена… Нямаме достъп оттук, но може би…

Той продължи да мърмори, но вниманието ми беше привлечено от друго. На екрана, в края на стаята, се събираха светлини. Те разкъсваха реалността, уголемяваха задната стена, превръщаха се в безкрайно звездно поле, пронизано от натрапчивите, омразни точици.

Очите бяха пристигнали. Жената в стаята изпищя, след това… изчезна. Сякаш се усука около себе си, след това се смали и бе смачкана от невидима сила. Остана единствено мъжът, който говореше. Продължи да пише трескаво на работното си място. Беше ококорен. Един луд, който работеше така, сякаш изготвяше завещанието си. Въпреки че лицето му беше запълнило екрана, виждах чернотата, която се събираше зад него.

Осветена бе от звездите, които не бяха звезди.

Безкрайността настъпваше.

Една форма излезе от мрака.

Приличаше точно на мен.

5.

Олюлях се назад, сблъсках се с пресофицерите. Неочаквано се почувствах съсредоточена като преди битка и открих, че ръцете ми се свиват в юмруци. Ако не ме пуснеха навън, щях да си пробия път с юмруци…

— Спенса? — повика ме Кималин и ме хвана за ръката. — Спенса!

Запримигвах, след това се огледах. Бях потна и ококорена.

— Как? — попитах. — Как стана така… — Погледнах отново към екрана, който бе спрял на образа на мъртвия човек и стаята, пълна със звезди. Линията най-отдолу показваше, че видеото е свършило.

Този последен кадър ме беше уловил как стоя зад него. Аз бях там. АЗ БЯХ ТАМ. Бях облечена в съвременния си пилотски костюм на ЗСД. Бях със същата кестенява коса до раменете и изпито лице. Бях застинала на място, протегнала ръка към мъжа.

Изражението ми обаче… изглеждах ужасена. След това изражението ми се промени и макар да бе невъзможно, стана същото както в момента.

— Изключете го! — изкрещях. Протегнах ръка към екрана, изтръгнах се от ръката на Кималин, въпреки че ме стисна с по-здрав захват.

Опитах се да се боря с тези ръце, стараех се да се добера до екрана и с тяло, и… с нещо друго. Някакво усещане вътре в мен. Нещо първично, нещо обзето от паника, някаква част от мен, разкъсвана от ужас. Беше като безмълвен писък, който се изтръгна някъде отвътре и се изстреля напред.

Тогава, отнякъде далече, аз долових, че нещо откликва на писъка ми.

Чувам… те…

— Спенса! — повика ме Джорген.

Вдигнах поглед към него. Той ме теглеше назад, не откъсваше очи от моите.

— Спенса, какво виждаш? — попита той.

Погледнах към екрана и образът ми беше там. Грешно, толкова грешно. Лицето ми. Емоциите ми. И…

— Не виждате ли? — попитах и погледнах другите, видях объркването им.

— Тъмнината ли? — попита Джорген. — Има човек на екрана, този, който изготвяше дневника. След това екранът стана черен, пронизан от бели светлини.

— Като… очи… — уточни един от техниците.

— Ами човека? — попитах. — Не виждате ли някого в мрака?

Въпросът ми беше посрещнат от погледи на недоумение.

— Има единствено чернота — обади се застаналият отстрани на групата Родж. — Пумпал? Там няма нищо друго. Не виждам никакви звезди.

— Аз виждам звезди — присви очи Джорген. — И нещо, което може и да прилича на сянка. Може би. Но мисля, че е просто сянка.

— Изключи го — нареди Коб. — Проверете какви други записи можете да откриете. — Погледна ме. — Ще говоря с лейтенант Нощносянкова насаме.

Погледнах от него към стреснатите лица в стаята и неочаквано ме обзе срам. Бях преодоляла тревогите, че ме възприемат като страхливка, но все още се срамувах, че се бях изложила. Какво ли си помислиха, когато ме видяха да рухвам по този начин?

Наложих си да се успокоя и кимнах на Джорген, дръпнах се от него.

— Добре съм — казах. — Просто се поразвълнувах от видеото.

— Добре. Ще поговорим по-късно — отвърна той.

Коб ми даде знак да го последвам и аз тръгнах към вратата, въпреки че точно преди да излезем, той спря и се обърна.

— Лейтенант Макафри?

— Да, господине? — отвърна Родж и се оттласна от стената.

— Все още ли работите над вашия проект?

— Да, господине! — потвърди Родж.

— Браво. Вървете да проверите дали теориите ви са верни. Ще поговоря с вас по-късно. — Той продължи и ме изведе от стаята.

— За какво ставаше въпрос, господине? — попитах аз, когато вратата се затвори след нас.

— Сега това не е важно — сряза ме той и ме поведе към обсерваторията от другата страна на коридора. Просторната празна стая бе наречена така заради драматичния изглед към планетата долу. Влязох вътре и през прозореца от стена до стена видях Метален рой.

Коб застана на прозореца и отпи глътка кафе. Пристъпих до него, опитах се да не покажа тревогата, която личеше във всяка моя стъпка. Не се сдържах и погледнах през рамо към стаята, в която бяхме гледали видеото.

— Какво видя в онова видео? — попита Коб.

— Себе си — отвърнах. С Коб можех да бъда напълно откровена. Той отдавна бе доказал, че заслужава доверието ми, дори повече. — Коб, знам, че звучи невъзможно, но мракът на видеото придоби форма и това бях аз.

— Навремето наблюдавах как най-добрият ми приятел и партньор се опитва да ме убие, Спенса — заяви тихо той. — Сега вече знаем, че нещо е променило онова, което е виждал — или е въздействало на мозъка му и е променило образите пред очите му — така, че той ме е взел за врага.

— Да не би да мислите… мислите ли, че това е нещо подобно?

— Нямам друго обяснение защо си видяла себе си във видеоархив отпреди стотици години. — Отпи дълга глътка от кафето и вдигна чашката, за да улови последните капки. След това отпусна ръка. — Тук сме слепи. Не знаем на какво са способни враговете — и дори кои са враговете ни. Видя ли нещо друго в онзи мрак?

— Стори ми се, че чувам нещо, което ми каза… каза ми, че ме „чува“. Но това беше някак различно. Беше от различно място и не толкова гневно. Не знам как да го обясня.

Коб изръмжа.

— Сега поне имам представа какво се е случило с хората на тази планета. — Той посочи с чашата през прозореца и аз пристъпих до него, за да погледна Метален рой. Светът ми изглеждаше самотен, повърхност, превърната в сгурия. Отломките в ниска орбита — повредените платформи, боклуците — вероятно бяха оставени от ужасени хора на планетата, които са стреляли по врага, който ги е заобикалял.

— Каквото и да беше онова нещо на записа — рече Коб, — то е дошло тук и… е унищожило всички хора на тази планета и платформи. Наричат го гробокопач.

— Чувал ли си подобно нещо? — попитах. — Нали знаеш за… за очите, които понякога виждам?

— Но не знам думата гробокопач — отвърна Коб. — Имаме обаче традиции, които са отпреди времето на бабите и дядовците ни. Те говорят за същества, които ни наблюдават от празнотата, от дълбокия мрак и ни предупреждават да избягваме безжичните комуникации. Затова използваме единствено радио за важните военни канали. Човекът от видеото каза, че гробокопачът е дошъл, защото е прихванал комуникациите им, така че може нещата да са свързани. — Коб ме погледна. — Предупредени сме да не създаваме машини, които мислят твърде бързо и…

— И трябва да се страхуваме от хора, които виждат в нищото — прошепнах. — Защото привличат вниманието на очите.

Коб не обори думите ми. Понечи да отпие нова глътка кафе, но откри, че чашата е празна и изръмжа тихо.

— Мислиш ли, че онова, което е видял на видеото, е свързано с очите, които ти виждаш? — попита той.

Преглътнах.

— Да — казах. — Те са същите, Коб. Онова, което ме наблюдава, когато използвам силите си, е същото като нещото с шиповете, което се появи на видеото. Човекът каза нещо за сайтощит. Това много прилича на сайтоника.

— Щит, който да пречи на врага да чува или открива сайтоника на планетата, може би — реши Коб. — Но не е бил успешен. — Той въздъхна и поклати глава. — Видя ли бойните кораби, които пристигнаха одеве?

— Да, но платформите ще ни защитят от бомбардировки, нали?

— Може би — отвърна Коб. — Някои от тези системи все още работят, но на другите не може да се разчита. Инженерите ни са на мнение, че някои от по-далечните платформи имат контрамерки при бомбардировки, но не сме сигурни. Не съм сигурен, че имаме лукса да се тревожим за гробокопачи или очи, или разни подобни. Имаме по-належащ проблем. Креляните — или както там се наричат — няма да се вслушат в молбите ни, за да спрат атаките. Те вече не се интересуват дали ще опазят хората. Решени са да ни заличат.

— Те се страхуват от нас — отвърнах. Когато двамата с Ем-бот откраднахме информацията от станцията им преди шест месеца, това бе най-голямото и най-изненадващо разкритие, което направих за креляните. Те ни държаха на планетата не от злоба, а защото бяха наистина ужасени от човешката раса.

— Независимо дали се страхуват от нас, или не, те искат да ни изтребят. Освен ако не намерим начин да пътуваме между звездите като тях, сме обречени. Нито една крепост — независимо колко мощна — няма да издържи вечно, не и срещу враг, силен като Върховните.

Кимнах. Това бе същността на всяка тактика: имаш нужда от план за оттегляне. Докато бяхме хванати в капана на Метален рой, ни грозеше опасност. Ако можехме да се откъснем от планетата, пред нас се откриваха какви ли не възможности. Да избягаме и да се скрием на друго място. Да потърсим други човешки същества като нас — стига да съществуваха — и да си осигурим помощ. Трябваше да отвърнем на ударите на врага и да ги накараме да минат в защитна позиция.

Тези неща нямаше да бъдат възможни, преди да се науча да използвам силите си. Или докато не откриех начин да открадна хипердрайв технологията на врага. Коб беше прав. Очите и гробокопачите може и да бяха важни за мен, но на фона на по-мащабния проблем — оцеляването на хората ми — това бе второстепенен проблем.

Трябваше да намерим начин да се махнем от тази планета.

Коб ме погледна внимателно. Той открай време ми се струваше стар. Знам, че беше едва няколко години по-голям от родителите ми, но в момента ми приличаше на скала, оставена на стихиите твърде дълго, преживяла много пъти метеоритен дъжд.

— Железен юмрук се оплакваше колко е трудна тази работа — изръмжа той. — Знаеш ли кое е най-лошото, когато си отговорен за всичко, Спенса?

— Не, господине.

— Перспективата. Когато си млад, решаваш, че на всички по-възрастни от теб животът е предопределен. Щом овладееш себе си, разбираш, че сме същите хлапета, само че в по-стари тела.

Преглътнах, но не казах нищо. Стоях до Коб и гледах през прозореца към самотната планета и хилядите платформи около нея. Невероятна мрежа от защитни средства, които не бяха успели да спрат нещото, наречено гробокопач.

— Спенса — каза Коб, — трябва да си по-внимателна, когато си навън. Половината от персонала ми мисли, че си най-слабото звено, на което сме поверявали кораб. Другата половина мисли, че си някаква преродена светица. Престани да даваш материал за размисъл и на двете страни.

— Добре, господине — отвърнах. — Ако трябва да сме честни… опитвах се да се докарам до ръба, да се изложа на опасност. Мислех, че ако го направя, мозъкът ми може да проработи и да задейства силите ми.

— Разбирам те, но това е глупав начин да се опиташ да разрешиш проблемите ни, лейтенант.

— Но нали трябва да разберем как да пътуваме сред звездите. Вие сам го казахте.

— Предпочитам да намерим начин, който не е толкова безразсъден — отвърна Коб. — Знаем, че корабите на Върховните пътуват сред звездите. Те имат хипердрайв технология, а очите — гробокопачите — не са ги унищожили. Значи е възможно.

Коб се замисли и загледа през прозореца към планетата под нас. Мълча толкова дълго, че аз започнах да ставам нервна.

— Господине? — повиках го аз.

— Ела с мен — нареди той. — Може и да има начин да се махнем от тази планета, който не разчита на силите ти.

6.

Последвах Коб през лъснатия до блясък коридор на Платформа Прима. Защо се връщахме към зоната за кацане?

Той преброи вратите, докато не спря през клетката, в която държах Ем-бот. Все по-объркана, аз го последвах през малката врата. Очаквах да заваря тук наземен екип, които да оглеждат Ем-бот след битка. Вместо това помещението се оказа празно, освен кораба и един-единствен човек. Родж.

— Дърдорко? — повиках го аз, като използвах старата позивна от времето, когато беше в Звездна ескадра. Това продължи едва няколко дни, но въпреки това той си оставаше един от нас.

Родж — който проверяваше нещо на крилото на Ем-бот — подскочи, когато изрекох името му. Завъртя се и се изчерви. За миг се превърна в стария Родж: искрен, висок и слаб, и малко непохватен. За малко да изпусне дейтапада, докато приветстваше Коб.

— Господине! — каза Родж. — Не ви очаквах толкова скоро.

— Свободно, лейтенант — рече Коб. — Как върви проектът?

Проектът ли? Одеве Коб спомена нещо за проект — и Ем-бот ли беше включен?

— Вижте сам, господине — отвърна Родж, след това докосна нещо на дейтапада.

Формата на Ем-бот се промени и аз извиках от изненада. В миг той заприлича на един от черните кораби, които бяха пилотирани от крелянски асове.

Холограмата му, досетих се аз. Ем-бот беше далекообхватен стелт кораб по дизайн — най-добрият, който бяхме виждали, предназначен за шпионски мисии. Той имаше така наречения камуфлаж, хитър начин да кажем, че използва холограми, за да променя вида си.

— Не е съвършено, господине — обясни Родж. — Ем-бот не може да стане невидим, истината е, че никой няма да се върже. Вместо това трябва да прикрие корпуса си с някакъв образ. Тъй като не е със същата форма като крелянските кораби, се наложи да пипнем някои места. Тук виждате, че съм направил холограмните крила по-големи, за да прикрият някои места по корпуса.

— Невероятно — рекох и заобиколих кораба. — Ем-бот, нямах представа, че можеш да направиш това.

Родж погледна дейтапада.

— Ами… той ми изпрати съобщение, Пумпал. Казва, че не разговаря с теб, защото одеве си го била заглушила.

Завъртях очи, огледах работата на Родж.

— Значи… какъв е смисълът от всичко това?

Коб скръсти ръце. Беше застанал до вратата.

— Накарах командния си състав, учените и инженерите да се справят с проблема с хипердрайва. Как да намерим начин да се махнем от тази планета? Всички идеи, които ми подадоха, бяха непостижими, с изключение на една. Тя е донякъде постижима.

Застанах до ухиления Родж.

— Казвай? — подканих го аз.

— Нали си спомняш всички онези нощи — започна той, — когато идваше да ме събудиш и да ме накараш да хукнем на някое откачено приключение?

— Да?

— Ами, реших, че мога да си отмъстя. — Той се обърна и замахна с ръка към Ем-бот и новият, самоуверен Родж се завърна. Ухили се доволно с блеснали очи. Това беше мъж във вихъра си. — Ем-бот притежава напреднали способности за шпионаж. Може да създава детайлни холограми. Може да подслушва разговори на стотици метри. Може да хакне вражеските сигнали и компютърни системи с лекота.

— Използвахме го като боен кораб от първа линия, но това не е истинската му цел. Докато го използваме единствено за боеве, той не влага пълния си потенциал. Когато адмиралът поиска идеи как да се сдобием с вражеска хипердрайв технология, на мен ми хрумна, че отговорът буквално е пред нас. И от време на време изтъква колко странни изглеждат човешките черти.

— Искаш да го използваш да инфилтрира Върховните ли? — попитах и едва сега се усетих. — Искаш да се престори, че е крелянски кораб, а след това незнайно как да откраднем крелянската им технология!

— Те пускат дронове от космическата си станция наблизо — уточни Родж. — Забелязахме пристигането на нови кораби, които използват хипердрайв технологията. Онова, от което имаме нужда, буквално ни е под ръка. Ем-бот може да използва холограми и за нас. Може да превърне малък екип от нашите, снабдени с мобилни рецептори също като този, който носиш ти, да приличат на креляни.

— Ако успеем по някакъв начин — докато трае суматохата по време на битка — да превърнем Ем-бот в имитация на вражески кораб, може да успеем да го приземим на тяхната станция. Малък екип от шпиони ще слезе, след това ще се престорят на креляни колкото да откраднат един от техните кораби и да избягаме с него. По този начин ще пресъздадем технологията им и ще избягаме от планетата.

Усетих как челюстта ми увисва при мисълта колко дързък е този план.

— Родж, това е пълна лудост.

— Знам!

— Много ми харесва!

— Знам!

Двамата се бяхме ухилили също както след онзи път, когато откраднахме меча от стаята с исторически находки. Трябваше да го вдигнем и двамата, но пък се добрахме до истински меч.

Двамата се обърнахме едновременно към Коб.

— Крелянските кораби сигурно имат транспондери — рече той — за проверка на самоличността.

— Ем-бот би трябвало да пресъздаде такъв — отвърна Родж.

— И ти мислиш, че ще можеш да го направиш, така ли, Пумпал? — попита ме Коб. — Да имитираш един от враговете ни? Да се промъкнеш на вражеската станция и да откраднеш един от корабите им?

— Ами… — преглътнах и се опитах да разсъждавам трезво. — Не. Господине, аз съм пилот, не шпионин. Нямам такова обучение. Аз… ами… най-вероятно ще се изложа.

Беше ми мъчно да го призная, тъй като планът беше великолепен. Но трябваше да бъда реалист.

— Джорген каза същото — продължи Коб.

— Той знае ли за плана? — попитах.

— Съобщихме му, както и на останалите командири на ескадри, по време на последната среща на командването. Бяхме единодушни, че никой от ЗСД не притежава такива умения. Осемдесет години се готвим за директни битки, не за шпионаж. Нямаме шпиони. Само че… Джорген предложи да започнем тренировъчна програма. Пумпал, ако успеем, имаш ли желание да участваш?

— Разбира се — уверих го аз, въпреки че мисълта за ново обучение — и по-малко летене — ме накара да изпитам съжаление.

— Добре, защото твоят кораб отказва да допусне друг да го пилотира. — Коб поклати глава. — Май това е единственият приличен план, който имаме, въпреки че на мен не ми харесва особено. Не мога да си представя някой от нас, без значение колко добре е обучен, да имитира достоверно крелянин. Твърде различни сме. Освен това на тях със сигурност ще им се стори странно, когато наш кораб се приземи на станцията им, без да следва установения протокол. Трябва да намерим някакво извинение защо корабът ни се държи странно. Повредени системи, може би.

— Както и да е, лейтенант Макафри, давам ви отпуск, за да продължите да разработвате тази идея. Може да започнете да тренирате цялата Звездна ескадра за шпионска дейност. Представете ми подробен план. Ще ми се да не бяхме притиснати до стената. Може и да не ни остава време да подготвим добре плана. Но след като бойните кораби са на позиции…

Отворих уста, за да се съглася, но след това се спрях. Усетих нещо дълбоко в ума си. Беше странен звук, нещо като тананикане. Наклоних глава, съсредоточих се. Чувството беше ново за мен.

Така, помислих си аз, когато звукът достигна връхната си точка, а след това изчезна. Опитах се да отпусна сайтоничните си сетива, за да определя какво означава. Да не би… да не би нещо да пристигна току-що?

Чу се обаждане по уредбата. Коб пристъпи към стената и отговори.

— Да?

— Господине — разнесе се гласът на Риколфр. — Един от външните разузнавачи е забелязал извънземен кораб, който се е появил точно до защитните ни платформи. Малък е, с размерите на изтребител. Изглежда е осъществил хиперскок право тук.

— Един-единствен ли е? — попита Коб.

— Само един е, господине. Не е с познатия ни дизайн, който използват Върховните. Събираме екип за бързо реагиране от планетата, но това е странно поведение. Защо ще изпращат един-единствен кораб? Мина времето, когато се промъкваха, за да бомбардират Висина.

— Колко е далече? — попитах, макар да знаех отговора. Беше близо. Усещах го.

— В момента приближава най-външната черупка при орбиталния екватор — рече Риколфр. — Анализаторите мислят, че е някакъв нов дрон, изпратен да тества оръдейните установки на платформите.

— Ще отида да проверя, господине — казах на Коб. — Кораб от тази платформа ще пристигне по-бързо, отколкото някой от планетата.

Коб ме погледна.

— Моля ви, господине — настоях. — Няма да правя нищо глупаво.

— Ще наредя Странница да тръгне с теб — реши той. — Не се опитвай да я изоставиш и в никакъв случай не въвличай кораба в битка, освен ако не ти дам изрична заповед. Разбра ли?

Кимнах, защото разбирах добре значението на тези думи. Той ме подлагаше на изпитание. Искаше да провери дали все още мога да следвам заповеди. Май трябваше да се почувствам засрамена, че се налага да ми правят подобен тест.

Втурнах се към кораба си, а Родж и Коб тръгнаха към вратата. Имаше много неща, над които да мисля покрай плана на Родж — да не говорим за чувството на безпокойство, което не ме оставяше на мира след като видях, че гробокопачът беше с моето лице.

За момент нямах търпение да се върна в пилотската кабина. Исках да открия защо Върховните са изпратили един-единствен кораб, който да изпита защитата ни.

7.

Прегледах бързо предварителните показатели на кораба.

— Готов ли си, Ем-бот? — попитах.

Посрещна ме мълчание.

— Ем-бот? — повиках го аз и докоснах конзолата, обзета от притеснение. — Добре ли си?

— Няма да ти отговарям — заяви той. — Защото ти не искаш да разговаряш с мен. Забрави ли?

А… да. Той все още ми се сърдеше, защото го бях заглушила одеве. Намръщих се, свалих мобилния му рецептор и го върнах на таблото.

— Извинявай. Ти щеше да ми докараш неприятности.

— Спенса, невъзможно е аз да ти докарам неприятности. Мога единствено да изтъкна вече съществуващите неприятности.

— Вече ти се извиних.

— Очевидно не ме искаш около себе си. Логично следва заключението, като използвам съвсем малко мощност за преработка на данните, че ти е по-добре без мен.

— Всеки друг изкуствен интелект ли е кисел като теб? — полюбопитствах.

— Ние сме създадени като отражения на човеците, идеята е да имитираме техните действия и емоции.

— Леле. Сама си го изпросих, а? — Погледнах към зелената светлина, която блесна на стената, за да покаже, че Коб и Родж са излезли и има готовност за разхерметизиране. Започнах да маневрирам, след това вратата се отвори и аз излетях във вакуума.

Няколко минути по-късно корабът на Кималин се показа от нейния док.

— Здрасти — обади се тя. — Какво точно ще правим?

— Забелязахме неидентифициран извънземен кораб да приближава планетата. Напредва през защитните пластове, покрай тънкия край на платформата.

Кималин ме последва.

— Само един ли е? Хм.

— Знам. — Не споменах, че съм усетила приближаването му. Все още не знаех какво означава това — и дали е истинско. — Да вървим.

— Да вървим — каза глас зад мен и аз подскочих. Завъртях глава и видях охлюв в жълто и синьо, разположил се между кутията с инструменти и запасите с вода за спешни случаи.

— Кръвожаден? — ахнах аз.

Малкото животинче имитира звука, както правеше често. Браво. Трябваше да се ядосам на Добси и останалите от наземния екип, задето не са държали под око охлюва, но… ами те не бяха гледачи на любимци, а механици. Освен това, Кръвожадния имаше навика да се появява на места, на които не трябваше.

Дано не се наложеше да правя опасни маневри, защото не бях сигурна колко джи може да понесе Кръвожадния. Засега се насочих към странния кораб. Верен на думата си, Ем-бот не ми казваше нищо — но поне изписа посоката на монитора, обозначи точката на прихващане. След това ми написа съобщение на екрана.

Следя как напредва корабът с помощта на разузнавателните камери и той НЕ следва разумен курс. Много от платформите стрелят по него.

— Какво? — попитах. — Може техниците да са били прави. Те мислят, че става въпрос за разузнавателен дрон, изпратен да тества нещо на платформите.

Има логика, отвърна той на екрана, ако корабът има за цел да се добере до Метален рой, щеше да избере курс между платформите, да остане извън обсега ни. Креляните знаят как да го правят.

Обърнах кораба си и подадох мощност в направлението, посочено от Ем-бот, насладих се на усещането на джи форса, който ме притисна на седалката. Открай време чувствах, че контролирам по-добре живота си, когато съм в пилотската кабина. Въздъхнах, опитах да се отърва от безпокойството, което изпитах, докато гледах видеото на… онова нещо.

— Прихващане след минута и половина — уведоми ме Ем-бот.

— Какво стана с мълчаливата терапия? — заядох се аз.

— Стори ми се, че ти е твърде удобно — рече той. — Реших, че мълчанието е погрешен подход. Вместо това държа да ти напомня какво изпускаш, докато не разговаряш с мен — като ти покажа колко прекрасно е общуването с мен.

— Ура.

— Ура! — повтори Кръвожадния.

— Радвам се, че вие двамата сте доволни.

Подадох още мощност.

— Чакай — спря ме Ем-бот. — Да не би това да беше сарказъм?

— Аз? Никога.

— Добре. Аз… Чакай. Това беше сарказъм!

Пред нас трепкаща светлинка се показа в долния слой защитни черупки. Беше кораб… от който се носеше дим.

— Корабът е успял — посочих. — Но е уцелен.

— Не мога да повярвам, че ти…

— Ем-бот, архивирай този разговор — наредих. — Вражеският кораб. Колко е тежка повредата му?

— Средно — отвърна той. — Изненадан съм, че е все още цял. От този ъгъл предвижданията ми подсказват, че ще се разбие на планетата и ще се изпари при удара.

— Чакам позволение за преследване — повиках аз командване полети. — Корабът се насочва към повърхността, предстои удар.

— Давам разрешение — отвърна гласът на Коб. — Но се дръж на разстояние.

Двете с Кималин застанахме зад кораба, последвахме го към атмосферата на планетата. Видях как той се опитва да задържи височина — беше движение, което инстинктивно разпознах. Била съм в подобно положение, в поразен кораб, който заплашва да поеме надолу в спирала и да се разбие. Тогава, обзета от паника, се опитвах да постигна нещо с контролните уреди, които не откликваха, миризмата на дим беше натрапчива, светът ми се въртеше.

Корабът успя да коригира курса си и заслиза в атмосферата под по-добър ъгъл. Който и да пилотираше, не искаше той да…

Чакай. Не чувах нищо — нямаше команди, отправени към кораба. Това означаваше, че не беше дрон. Вътре имаше жив пилот.

От триенето с атмосферата щитът ми заблестя, корабът ми потрепери, когато атмосферата стана достатъчно гъста и видима.

Този кораб ще се разпадне, ако остане под този ъгъл, помислих си аз.

— Командване, пада тежко — съобщи Кималин. — Заповеди?

— Ще се опитам да прихвана този кораб, преди да се разбие — съобщих.

— Ще бъде опасно — отвърна Коб.

— Осъществи скок с хипердрайв. Да не би да искате да се изпари, или предпочитате да получите технологията? Може би ако успеем да го спасим, няма да имаме нужда от плана на Родж.

— Върви, последвай кораба — рече той. — Но подготвям останалите от Звездна ескадра, ако имаш нужда от помощ.

— Потвърждавам — отвърнах. — Страннице, прикривай ме. Спускам се след кораба.

— Дадено — отвърна тя, — ами ако това е капан?

— Тогава не се смей много, докато ме измъкваш.

— Спенса! Ти за каква ме имаш? Никога не бих злорадствала, когато можеш да ме видиш.

Ухилих се, след това тласнах дросела напред, минах на свръхскорост и се устремих след кораба. Той едва успяваше да контролира спускането си, така че Ем-бот трябваше веднага да направи нови изчисления.

Ангели небесни, беше опасна работа. При тази скорост корабът със сигурност щеше да бъде унищожен, ако паднеше. Пилотът изглежда знаеше това; корабът отскочи нагоре — опита се да изравни, — но след това се гмурна право надолу. Очевидно подемният контрол не работеше.

Стана по-зле, когато атмосферата се сгъсти и заради напиращия вятър извънземният кораб започна да се върти в смъртоносна спирала. За щастие, атмосферните ми гребла пренасочиха притока на въздух и ми осигуриха по-добър контрол. Пилотската кабина едва потрепери, когато подадох скорост, за да приближа кораба.

Невероятната джи форс премина през съвършените грав капс на Ем-бот и познатото усещане за тежест ме притисна назад. То изтласка устните ми, оголи зъбите ми, както ги бях стиснала. Притисна ръцете ми назад, сякаш държаха тежести.

Зад мен Кръвожадния издаде тръбен звук на раздразнение. Погледнах го, но той беше притиснат в стената и не помръдваше. Изглежда се справяше добре. Насочих отново вниманието си към падащия в спирала кораб и се съсредоточих да го задържа в центъра на зрителното си поле. Движенията му ставаха все по-безсистемни и аз неочаквано бях поразена от вълна от чувства, която идваше от пилотската му кабина — безпокойство, което разбирах, трескава паника, породена от отчаяние.

Разпознах нещо в „тона“ на тези чувства — сякаш съществото вътре ги предаваше умишлено. Който и да беше там… ми беше проговорил одеве, беше казал, че ме чува.

Това не беше най-обикновен извънземен пилот. Беше друго същество, което притежаваше сайтонични качества.

Идвам, помислих си аз с надеждата да ме чуе. Дръж се!

— Пумпал? — повика ме гласът на Коб по интеркома. — Пумпал, трябва да хванеш този кораб. Анализаторите ни мислят, че вътре има живо същество.

— Опитвам се — отвърнах през стиснати зъби.

Сведенията от Ем-бот предупреждаваха, че ни остават по-малко от петнайсет секунди до удара. Ние се бяхме устремили през атмосферата право към прашната повърхност долу. Предната част от кораба ми блестеше и аз знаех, че от мен се носи димна следа от изгоряло. Не беше от повреда, а от енергията при спускането през атмосферата по този начин.

Сега! — помислих си аз и се приближих максимално до извънземния кораб. Изстрелях светлинното копие и улових кораба точно между двойката бустери.

— Използвай въртене на кабината! — изкрещях и направих заход нагоре — включих подемния пръстен, за да противодействам на гравитацията, — и се стегнах, когато спускането бе пресечено.

Пред погледа ми причерня, когато цялата кръв се качи в лицето ми, а джи форсът се насочи надолу. Ем-бот завъртя седалката ми в опит да компенсира — човешкото тяло много по-добре издържа въздействието с гръб, отколкото когато виси надолу.

Кабината потрепери, докато забавях спускането. Ангели небесни… надявах се джи форса да не убие пилота. Те едва не ме смазаха. Пред очите ми причерня за няколко секунди, защитният ми костюм притисна кръста, краката, опита се да изтласка кръвта обратно към мозъка ми.

Когато зрението ми се върна, усетих, че треперя, лицето ми беше потно и студено, ушите ми пищяха. Корабът забави — за щастие — до стабилен Маг-1. Седалката ми се върна на място, докато излизах от спускането.

Погледнах през рамо към Кръвожадния, който тръбеше с раздразнение от мястото, на което бе притиснат в стената. Да не би като нямаш кости, да е по-трудно? Както и да е, и двамата бяхме преживели момента.

Погледнах към земята, която се приближаваше главоломно. Бяхме на сто и двайсет — сто и петдесет метра над нея. Все още държах другия кораб — моят го теглеше на червено-оранжевото въже на светлинното копие.

— На косъм, Пумпал — каза в ухото ми Кималин. — Дори за теб. Но… май не е капан.

Кимнах, тъй като нямах доверие на гласа си, докато вдишвах и издишвах. Поне ръцете ми бяха уверени, докато забавях и се реех на подемния пръстен. Внимателно спуснах извънземния кораб на земята, след това освободих светлинното копие и се приземих.

Чаках — кабината ми беше отворена, бризът галеше потното ми лице — Кималин да кацне наблизо. Коб каза, че изпраща войници да се справят с крелянския пленник, но не ми нареди да стоя настрани. Слязох и се спуснах от крилото, краката ми тупнаха на прашната синьо-сива почва на Метален рой. Оттук защитните платформи и поясът от отломки се виждаха зле, просто далечни форми в небето.

Извънземният кораб беше приблизително същия размер като Ем-бот, значи по-голям от стандартните ни изтребители. Това означаваше, че може да е далекообхватен кораб с повече място, отколкото на малките изтребители. Имаше голяма пилотска кабина в средата на кръгъл корпус с широки арковидни крила и място за деструктор под всяко. Корабът имаше подкрилно светлинно копие приблизително на същото място като на Ем-бот. Не бях виждала подобно нещо на крелянските кораби.

Очевидно корабът беше боен. На лявото крило имаше огромна черна дупка и следи от изгоряло, където бе прострелян, а по време на спускането се бе разпаднал почти напълно.

Непознати надписи на извънземен език се виждаха от едната страна на корпуса. Каквото и да си мислех, че съм усетила от кабината, вече го нямаше и аз усетих как у мен напира страх. Изглежда извънземното беше мъртво.

Нямах търпение да чакам Кималин, затова се качих на дясното крило на извънземния кораб — то беше все още топло от спускането, но достатъчно охладено, за да го пипна — и корабът се наклони под тежестта ми, напомни ми, че трябва да внимавам. Задържах се и се качих при купола.

През стъклото видях за пръв път извънземното. Очаквах нещо подобно на ракообразните създания, които бях виждала в кабините на крелянските кораби.

Бях поразена, изпаднах в шок, останах без дъх, когато видях нещо коренно различно. Пред мен беше хуманоидна жена.

8.

Тя ми се струваше едновременно натрапчиво позната и стряскащо извънземна. Имаше бледовиолетова кожа, съвършено бяла коса и нещо като костни израстъци на бузите, които подчертаваха очите. Независимо от извънземните черти имаше очевидно женски форми под тясното пилотско яке. Почти можеше да мине за една от нас.

Останах изненадана — не бях предполагала, че някъде там има извънземни, които изглеждат толкова… човешки. Винаги си бях представяла повечето от тях като креляни, създания толкова странни, че имаха повече сходни черти със скалите, отколкото с човеците.

Открих, че съм зяпнала извънземното лице, слисана, докато не забелязах счупения контролен панел и почернелите петна от изгоряло от лявата страна на стомаха, които бяха мокри от нещо по-тъмно от човешка кръв. Очевидно панелът бе експлодирал и част я бе пронизала.

Огледах се, за да открия ръчно освобождаване, но не се оказа там, където очаквах. Естествено — нали се намирах в извънземен кораб. Но пък беше нормално да има освобождаващ механизъм извън кораба. Опипах купола, търсех лост, когато Кималин се изкачи до мен. Ахна, когато видя извънземната жена.

— Светци и звезди — прошепна тя и докосна стъклото на купола. — Красива е. Почти… почти като дявол от старите приказки…

— Ранена е — рече тя. — Помогни ми да намеря…

Замълчах, когато го намерих, в самия край на купола — малък панел, който, когато отворих, криеше дръжка. Дръпнах навън и куполът изсъска и се отвори.

— Спенса, това е глупаво — рече Кималин. — Не знаем какъв газ диша тя. Можем да се изложим на извънземни бактерии или… или и аз не знам на какво. Има поне сто причини да не отваряш това.

Тя беше права. Въздухът, който излизаше, определено миришеше странно. Беше флорален, същевременно парлив, миризми, които не вървяха заедно, поне според мен. Само че не ми стана нищо, когато се качих и — тъй като не знаех какво друго да направя — протегнах ръка, за да опипам врата на извънземната за пулс.

Усетих пулс. Беше слаб, неравномерен — макар никой да не знаеше кое е нормално за нея.

Неочаквано, очите на жената се отвориха и аз застинах на място, срещнах виолетовите ѝ очи. Бях шокирана колко необичайно човешки бяха.

Тя заговори тихо, извънземни думи със съгласни, които не успявах да различа. Деликатно, ефирно, като звуците на течението, което обръща страници. Стори ми се странно познат.

— Не разбирам — отвърнах, когато тя заговори отново. — Аз…

Ангели небесни. Тази тъмна течност на устните ѝ вероятно беше кръв. Наведох се, за да извадя превързочните материали за спешни случаи, които държах в страничните джобове на широките ми панталони.

— Чакай! — казах, въпреки че Кималин извади нейните първа и ги тикна в ръцете ми.

Влязох в пилотската кабина, подпрях се на счупения контролен панел и притиснах марлята отстрани на жената.

— Идва помощ — успокоих я аз. — Изпратили са…

— Човек — рече жената.

Застинах на място. Думата беше на английски. Тя изглежда забеляза реакцията ми, след това докосна малка игла на яката си. Когато заговори отново на въздушния си език, устройството преведе.

— Истински човек — повтори тя, след това се усмихна и от устата ѝ потече кръв. — Значи е истина. Все още съществувате.

— Дръж се — казах аз, докато се опитвах да спра кръвта отстрани.

Тя вдигна ръка, потрепери и докосна лицето ми. Пръстите ѝ бяха покрити с кръв и усетих мокрота по бузата. Кималин изрече тиха молитва, но аз не помръднах — бях наполовина вън, наполовина вътре в кабината — впила очи в очите на извънземната.

— Някога сме били съюзници — продължи тя. — Казват, че сте били чудовища. Но аз мислех… нищо не може да е по-чудовищно от тях… Ако някой може да се бие… то ще са онези, които те държат затворени… бичът, който навремето едва не ги сломи…

— Не разбирам — признах.

— Отворих се — търсих ви толкова дълго. Едва сега, най-сетне, те чух, че викаш. Не се доверявай… техните лъжи. Не се доверявай… фалшивия им мир.

— На кого? — недоумявах. Казаното от нея беше твърде неопределено. — Къде?

— Там — прошепна тя, без да спре да докосва лицето ми. — Към звездите. — Усетих нещо извън думите, сила, която порази ума ми като удар. Останах зашеметена.

Ръката ѝ се отпусна. Очите ѝ се затвориха и аз се уплаших, че тя е мъртва — но ми беше трудно да мисля заради странното въздействие върху ума ми.

— Светци и звезди над нас — повтори Кималин. — Спенса? — Тя отново провери жената за пулс. — Не е мъртва, просто е в безсъзнание. Ангели небесни, надявам се войниците да водят медицински екип.

Бях изтръпнала, когато се протегнах и взех малката значка от яката на извънземната, същата, която превеждаше думите. Беше във формата на стилизирана звезда или слънчево изригване. Какво беше последното, което каза? Сякаш се беше забило в мозъка ми — молба да отида на това… място. Сред звездите?

Веднага разбрах, че тази жена е като мен. Не беше просто сайтоничка, ами объркана, търсеше отговори. Беше се надявала да намери отговорите. Беше се надявала да ги открие на това място, което запечата в ума ми.

Ами… мога да отида там, осъзнах аз. Неизвестно как знаех, че ако искам, мога да използвам координатите, които тя бе прехвърлила в главата ми, за да се телепортирам право на мястото.

Облегнах се назад, когато три военни транспортьора на ЗСД се приземиха грациозно на огромни сини подемни пръстени до кораба. Придружаваха ги още седем изтребители, останалите от Звездна ескадра, готови да окажат подкрепата, която вече не ми беше необходима.

Слязох от извънземния кораб и се отдръпнах, отидох до Ем-бот, а извънземният кораб се превърна в истински кошер от дейност. Пъхнах значката-преводач в джоба и се качих на крилото. Моля те, остани жива, помислих си аз за ранената извънземна. Трябва да разбера какво представляваш.

— Хммм — обади се Ем-бот. — Очарователно. Очарователно. Тя е от малка, забутана планета, която не е част от Върховните. Изглежда Върховните наскоро са изпратили съобщение до нейните хора с молба да наемат пилоти за своя флот. Този пилот е бил в отговор на молбата им; тя е била изпратена към военните на Върховните.

Запримигвах, след това се преместих към отворената пилотска кабина на Ем-бот.

— Какво? — попитах. — Ти откъде знаеш всичко това?

— Хммм? А, хакнах бордовия ѝ компютър. За съжаление, машината не е много съвършена. Надявах се да попадна на друг изкуствен интелект, за да можем заедно да се оплакваме от органичните. Нямаше ли да бъде забавно?

— Забавно! — повтори Кръвожадния от ръкохватката на седалката ми.

Пъхнах се в пилотската кабина.

— Наистина ли го направи? — попитах.

— Да се оплаквам от органичните ли? Да, много е лесно. Ти знаеш ли колко мъртви клетки падат от теб всеки ден? Всички тези дребни частици цапат пилотската ми кабина.

— Ем-бот, съсредоточи се. Хакна ли компютъра ѝ?

— А! Да. Както казах, не е много съвършен. Получих пълната база данни за планетата ѝ, хората, културата, историята. Какво искаш да знаеш? Тази планета е била съюзник на човешките сили по време на последната война — въпреки че много от техните политици сега наричат човешкото присъствие там авторитарна окупация — а няколко от техните култури са значително повлияни от човешките. Езикът ѝ не е много различен от вашия, например.

— Тя как се казва? — попитах тихо и погледнах към кораба ѝ. Шумът на техниците около пилотската кабина ми вдъхна надежда, че тя ще оцелее след раната.

— Аланик от УрДейл — отвърна той. Произнесе името ѝ като „а-ла-нийк“. — Бордовият дневник казва, че е била на път да посети най-голямата търговска станция в дълбокия космос. Така и не е пристигнала. Незнайно как е научила къде се намираме и е дошла тук. О! Спенса, тя е сайтоничка, също като теб! Тя е единствената от своите хора, която може да използва силите.

Отпуснах се на седалката и се почувствах изтръпнала.

Ем-бот не забеляза колко силно ме разстрои това, защото продължи да говори.

— Да, дневникът ѝ е кодиран, но аз се справих. Тя се е надявала да намери отговори за силите сред Върховните, въпреки че нейните хора нямали високо мнение за тях. Има нещо във връзка с начина им на управление.

Усещам къде е планирала да отиде… — помислих си отново. Координатите бяха гравирани в мозъка ми, но те избледняваха като угасващ двигател, който се давеше и губеше мощност. Можех да осъществя скок. Можех да отида там. Само ако действах бързо.

За момент останах застинала, обзета от нерешителност. След това се изправих в пилотската си кабина и се обадих на Джорген, който беше слязъл от кораба си, за да наблюдава медицинския персонал.

— Джорген! — изкрещях. — Трябва да дойдеш веднага и да поговорим за нещо изключително глупаво.

Той се обърна към мен, след това — с изражение на неочаквана паника — дотича и се метна на крилото на Ем-бот. Не знаех дали да съм благодарна, че реагира толкова бързо, или да се засрамя колко сериозно прие заплахата, че ще извърша някоя глупост.

— Какво има, Пумпал? — попита той и се качи в пилотската ми кабина.

— Извънземната сложи някакви координати в главата ми — обясних забързано. — Щяла да пробва космическите сили на Върховните, тъй като те набират персонал и е искала да разбере дали знаят нещо за сайтониците, но аз осъзнах, че това е съвършеният шанс да приложим плана на Родж. Ако отида вместо нея, няма да е толкова странно, колкото ако се пробвам да имитирам крелянин. Ем-бот е свалил целия ѝ бордови дневник и планетарна база данни и мога да заема мястото ѝ. Трябва да ме спреш, защото съм готова да го направя, тъй като координатите се изпаряват от ума ми.

Той примига, след като избълвах потока от думи.

— С колко време разполагаме? — попита той.

— Не съм сигурна — признах, изпълнена с безпокойство, тъй като усещах как избледняват данните. — Няма да е дълго. Пет минути? Може би? Да, а инстинктът ми казва да тръгвам веднага. Затова трябва да ме разубедиш!

— Добре, да помислим.

— Нямаме време да мислим!

— Нали каза, че имаме пет минути. Пет минути за размисъл са по-добре от никакво време. — След това — като безподобна скала на протокола — той внимателно остави шлема си на крилото. — Планът на Родж беше ти да имитираш крелянски пилот и да се промъкнеш на борда на станцията им тук, близо до Метален рой.

— Да, но Коб не мисли, че ще можем да имитираме крелянин.

— Тогава защо реши, че можеш да имитираш извънземно?

— Тя е от затънтен свят — обади се Ем-бот. — Този свят не е официална част от Върховенството. Никой от Върховните не е срещал членове на нейния вид, така че каквото и да направи Спенса, няма да е ненормално или неестествено.

— Независимо от всичко тя може да им заприлича на човек — опъна се Джорген.

— Няма проблем — обадих се аз. — Защото Аланик — това е името ѝ — идва от свят, който неотдавна е бил съюзник на хората.

— Точно така — подкрепи ме Ем-бот, — имало е значителен културен обмен.

— Ти не говориш езиците на Върховенството — изтъкна Джорген.

Поколебах се, след това бръкнах в джоба си за значката преводач, която бях взела от извънземната. Медиците я бяха вързали на уред за изкуствено дишане и я вадеха — внимателно — от кораба ѝ. Бодна ме тревога, въпреки че я бях срещнала преди малко.

Все още усещах докосването ѝ до ума си. И молбата ѝ. Избледняваща стрела, която сочеше към звездите.

Вдигнах значката, за да може Джорген да я види.

— Мога да използвам тази значка да превежда, поне така мисля.

— Потвърдено — заговори Ем-бот. — Мога да я прехвърля на английски, за да разбираш какво казват те.

— Добре, това е начало — отвърна Джорген. — Сега би ли показал кораба на този пилот с холограма?

— Първо трябва да го сканирам.

— Само че нямаме време…

— Готово — обади се Ем-бот. След това направи имитация на сваления извънземен кораб. Бе много по-добро постижение, отколкото крелянският кораб; Ем-бот и корабът на Аланик бяха много по-близки по форма и размер.

Джорген кимна.

— Мислиш, че трябва да отида — казах му аз. — Ангели небесни, ти наистина мислиш, че трябва да се впусна в това!

— Мисля, че трябва да обмислим всички възможности, преди да вземем решение. Колко време остава?

— Не е много! Минута, може би две! Нямам часовник в ума. Усещането избледнява и изчезва. Бързо.

— Ем-бот, можеш ли да я направиш да изглежда като извънземно?

— Ако си сложи гривната — уточни той.

Побързах да я грабна от таблото и да си я сложа.

— За щастие — успокои ни Ем-бот — нашите медици тъкмо завършиха сканирането за жизнените ѝ показатели. И… Готово.

Ръцете ми се промениха до светлопурпурно, докато той налагаше холограма на Аланик върху лицето ми. Ем-бот дори промени летателния ми костюм да е същият като нейния и имитацията беше съвършена.

Погледнах ръцете си, след това погледнах Джорген.

— Ангели небесни — прошепна той. — Това е зловещо. Добре. Казвай какъв е планът.

— Няма време за план!

— Имаме време набързо да нахвърляме идеи. Отиваш в станцията за набиране на кадри на онова извънземно място, след това се представяш за нея. Пробваш се за вражеските военни… Чакай, те защо набират нови пилоти? Сигурно увеличават броя на войските си, за да се бият с нас, нали?

— Да — отвърнах. Това имаше смисъл.

— Това може да е полезно. Ако го направиш, можеш да събереш безценни разузнавателни сведения за техните операции. От онова място ще се опиташ да откраднеш хипердрайв — или да снимаш един за инженерите — след това се телепортираш обратно тук. Ще можеш ли да се прибереш сама?

Направих гримаса.

— Не знам. Силите ми… не са постоянни. Но според сведенията на Аланик, тя е отивала при Върховните, защото се е надявала да научи за собствените си способности от тях.

— Значи или ще трябва да измислиш това, или трябва по някакъв начин да откраднеш хипердрайв, след това с Ем-бот се връщате при нас с откраднатата технология.

— Да. — Звучеше невъзможно, когато описваше всичко по този начин. Погледнах към звездите и усетих как в мен пламва огън. — Звучи като истинска лудост. Но, Джорген, мисля, че трябва да вървя. Трябва да го направя.

Погледнах надолу, срещнах погледа му, докато стоеше на крилото до пилотската кабина. След това, колкото и да бе невероятно, той кимна.

— Съгласен съм.

— Наистина ли?

— Пумпал, ти може да си безотговорна — дори твърдоглава, — но летя с теб почти цяла година. Имам пълно доверие на инстинктите ти.

— Инстинктите ми докарват беди.

Той протегна ръка и я отпусна на едната ми буза.

— Измъквала си ни от повече беди, отколкото си забърквала, Спенса. Ангели небесни, не знам дали тази мисия е правилната. Знам обаче, че хората ни са в сериозна опасност. Говорим с оптимизъм, но командването знае истината. Мъртви сме, освен ако не намерим начин да използваме хипердрайва.

Поставих ръка върху неговата. Информацията в ума ми се заличаваше. Оставаха секунди.

— Можеш ли да го направиш? — попита ме той. — Какво ти подсказват инстинктите?

— Да — прошепнах. След това, много по-убедено — със силата на воин — повторих. — Да. Мога да го направя, Джорген. Ще ни осигуря хипердрайв и ще го донеса. Обещавам.

— Тогава върви. Имам ти доверие.

Осъзнах, че съм имала нужда тъкмо от това. Не от позволението му, нито дори от одобрението му. Имах нужда от доверието му.

В момент на импулс скочих от пилотската кабина, след това го сграбчих за пилотския гащеризон и го привлякох надолу, за да го целуна. Вероятно не бяхме готови за това, вероятно времето не беше подходящо, въпреки това го направихме. Защото… ами, ангели небесни. Той току-що ме окуражи да се доверя на инстинктите си.

Беше прекрасно. Усетих сила в него, докато отвръщаше на целувката ми, почти електричество, което течеше през мен — след това се върна по-силна заради огъня, който пламтеше в гърдите ми. Отдадох се на целувката колкото дълго смеех, след това се отдръпнах.

— Трябва да тръгна с теб — заяви той.

— За съжаление — обади се Ем-бот, — имаме само един мобилен рецептор. Ти веднага ще бъдеш разкрит като човек.

Джорген изпъшка.

— И без това някой трябва да обясни тази работа на Коб.

— Той ще побеснее… — досетих се аз.

— Той ще прояви разбиране. Взехме най-доброто решение, след като разполагахме с ограничено време и информация, които имахме. Светците да са ни на помощ, мисля, че трябва да се пробваме. Върви.

За миг задържах погледа му, след това откъснах очи от неговите, накрая се извърнах и скочих в пилотската кабина.

Джорген докосна устни с ръка, след това се стресна, взе си шлема и скочи от крилото на Ем-бот. Върна се при останалите, насочили вниманието си към извънземния кораб, без да забележат интимния момент.

— Объркан съм. Не разбирам какво се случи между вас — обади се Ем-бот. — Не настояваше ли пред мен на няколко пъти, че нямаш романтични наклонности към Джорген?

— Излъгах — отвърнах и насочих мисли към усещането, което извънземната беше оставила в ума ми. То беше почти изчезнало, но все още го чувствах като стрела в небето. Тъкмо когато заплашваше да изчезне напълно, аз някак се захванах за него.

— Сайтоничен хипердрайв онлайн — каза Ем-бот. — Всъщност…

Изчезнахме.