Към звездите

9.

Бях в нищото само за момент, но на това място времето сякаш нямаше значение. Носех се сама, без кораб. Безкрайната чернота ме обгръщаше, пронизана от светлини, които много приличаха на звезди — само че злобни. Те ме виждаха как вися тук, разкрита пред тях. Чувствах се като плъх, който неочаквано е пуснат на връвчица по средата на клетка, пълна с прегладнели вълци.

Очите се насочиха към мен и гневът им набъбна. Аз преминавах границата на кралството им. Бях незначителен червей… но присъствието ми все още им носеше болка. Моят свят и техният не можеха да съществуват заедно. Техните светлини нахлуха към мен. Бяха готови да разкъсат душата ми на късчета и да оставят единствено остатъци…

Появих се отново в пилотската кабина на Ем-бот.

— … получи се — довърши Ем-бот.

— А! — извиках аз и трепнах. Стиснах страните на седалката. — Ти видя ли всичко това?

— Какво да видя? — попита Ем-бот. — Хронометърът ми показва, че не е минало никакво време. Ти използва сайтоничния хипердрайв… или поне аз мисля, че ти си сайтоничният хипердрайв.

Притиснах ръка към гърдите, притиснах я към пилотския гащеризон, което ми се стори странно, тъй като той беше в необичаен цвят. Сърцето ми препускаше, умът се луташе. Това място… нищото. Сякаш плувах през езеро в дълбока пещера, където нямаше светлина. През всичкото време знаех, че отдолу се крият разни неща, наблюдават ме, протягат се към мен…

Това бяха те, помислих си аз. Тези неща унищожиха хората от Метален рой. Нещата, които видяхме на записа. Гробокопачите бяха истински. Те и очите бяха едно и също.

Поех си въздух и издишах дълбоко, успокоих се с огромно усилие. Най-сетне хиперскокът се беше получил. Бях използвала силите си отново, с помощта на координатите, които Аланик беше оставила в ума ми.

Така. Време бе да стана герой. Можех да го направя.

— Спенса! — повика ме Ем-бот. — Свързаха се с нас!

— Кой? — попитах.

— Кой! — обади се настанилият се до мен Кръвожаден.

— Ти ни прехвърли близо до големичка космическа станция на Върховенството — отвърна Ем-бот. — Погледни на твое пет. Радио комуникациите тук са тихи, но ясно доловими.

Отпуснах ръка върху Кръвожадния, който тръбеше с раздразнение, може би усетил дискомфорта ми. Потърсих в направлението, което Ем-бот посочи, и видях нещо, което бях пропуснала по време на първия си кратък оглед на звездното небе. В далечината имаше нещо като станция — светлини в тъмнината, които бяха скупчени около централна плоскост.

— Към звездите — отвърнах. — Така извънземната Аланик го нарече. — Размърдах се, за да си сложа шлема и да закопчея предпазните колани. — Свързват се с нас. Какво казват?

— Някой от станцията иска да се идентифицираме — отвърна Ем-бот. — Говорят на дион, стандартния език на Върховенството.

— Можеш ли да имитираш транспортния сигнал на Аланик.

— Веднага.

— Супер. Тогава забави ги малко, докато аз помисля.

Ем-бот все още приличаше на извънземен кораб и, — ако можеше да се съди по виолетовите ми ръце — моята холограма все още действаше. Ако тази мисия се провалеше, нямаше да е заради ограничения в технологията — щеше да е заради ограниченията на шпионина.

— Първо важните неща — казах. — Трябва да проверя как можем да се измъкнем и да проверя дали можем да се върнем, ако тук не потръгне. Дай ми още минутка.

Поех си въздух и го изпуснах, успокоих се, направих упражненията, които бабчето ме беше научила. Тези упражнения тя беше научила от майка си, която бе осъществявала хиперскоковете на стария ни флот, преди да се разбием на Метален рой.

Аз се бях прехвърлила тук, за да изпълнявам тази мисия, но исках да знам дали ще мога да осъществя скок, ако ми се наложеше. Всичко щеше да бъде много по-лесно, ако това разгръщане на силите ми, осигурено от докосването на Аланик до мозъка ми, проработеше отново.

Представих си как се нося в космоса… звездите профучават… Да, след като току-що бях осъществила хиперскок, действието ми се струваше познато, достъпно. Сега нищото беше близо. Току-що бях там. Можех да се върна.

Тези неща можеха да ме видят отново.

Не мисли по този въпрос, казах си строго. Съсредоточих се над упражнението. Летях, стрелках се сред звездите, отклонявах се…

Къде? Тъкмо в това беше проблемът. За всичко, различно от съвсем кратък скок, трябваше да знам точно къде отивам. Не можех просто да сменя насоките, които Аланик ми беше дала, защото те не включваха началната ми точка от Метален рой, единствено дестинацията ми на тази космическа станция.

— Ем-бот — казах аз и излязох от транса. — Можеш ли да изчислиш мястото ни?

— В момента изчислявам, като използвам астрономически данни. Предупреждавам те, Спенса, забавянето не работи. Те изпращат кораби, за да ни проверят.

— Ти какво правеше?

— Изпратих им бинарен код.

— Какво? — възмутих се. — Така ли реши да ги бавиш?

— Не знам! Реших: „Органичните са тъпи същества, а това е достатъчно тъпо“. Сега, като се замисля, май не беше достатъчно тъпо, а? Както и да е, те ще ни видят след минута.

Това щеше да е моментът на истината. Поех си дълбоко дъх. Аз бях воин. Бях обучена от бабчето още от детството да приема героичната си съдба с кураж. Можеш да се справиш, казах си аз. Това е просто различна битка. Също като Хуа Мулан или Епипол от Каристус, които влизат в битка под чужда самоличност.

Бях чувала тези истории десетки пъти от бабчето. Работата бе там, че заблудата и на двете жени е била разкрита. Събитията не се бяха развили добре за нито една от двете.

Аз просто трябваше да внимавам да не свърша като тях. Обърнах Ем-бот, когато два кораба приближиха от отдалечената станция. Подобни на кутии, боядисани в бяло, те приличаха на крелянските совалки, които бях виждала в космическата станция близо до Метален рой.

Двата кораба се изравниха с моя, завъртяха се така, че да се виждаме през стъклените предници на техните кораби. Пилотите бяха двама извънземни с пурпурна кожа. Не носеха шлемове и аз видях, че нямат коса, очите им са изразени, скулите — подчертани. Поне донякъде имаха хуманоиден вид — две ръце, една глава, — но бяха достатъчно извънземни, въпреки че не успях да различа пола им.

Ем-бот включи комуникациите им и извънземният говор изпълни пилотската ми кабина. Извадих преводното устройство на Аланик и го включих, а дрънканиците се преведоха на нейния език, който изобщо не ми вършеше работа.

— Ем-бот — изсъсках. — Нали каза, че можеш да го оправиш?

— Опа — възкликна той. — Хаквам езиковия интерфейс на значката… Ха! Активирах английския превод.

— Неидентифициран кораб — нареждаше извънземното. — Имате ли нужда от помощ? Моля ви за класификация.

Поех си въздух. Вече нямах избор.

— Казвам се Аланик от УрДейл. Аз съм пилот и вестоносец от планета…

— РиДон — прошепна Ем-бот.

— От планета РиДон. Дойдох, за да стана пилот за вас, момчета. Във вашия космически флот. Нали така искахте? — Намръщих се. Това не беше особено убедително. — Извинявам се за странната комуникация одеве. Понякога компютърът ми става доста досаден.

— Ха-ха — обади се Ем-бот. — Това вече беше сарказъм. Веднага разбрах, защото не беше никак смешно.

Двата патрулни кораба мълчаха известно време, вероятно бяха превключили на частна комуникационна линия. Оставиха ме да чакам, да си вися в космоса и да се притеснявам. Огледах кубчестите им бели кораби — и колкото и да беше странно, не забелязах никакви оръжия по тях.

— Емисар Аланик — започна едно от извънземните. — Властите на платформата за кацане ви изпращат поздрави. Изглежда ви очакват, макар да подчертаха, че пристигате по-късно, отколкото сте казали.

— Ами — опитах се да се измъкна. — Дребни неприятности у дома. Възможно е да ми се наложи да си тръгна за малко, след това да се върна отново.

— Както желаете. Засега имате разрешение за кацане. Отделение 1182, в единайсети сектор. Официално лице ще ви посрещне там. Насладете се на визитата си.

След тези думи те се обърнаха и полетяха към станцията.

Останах напрегната. Това сигурно беше капан. Със сигурност бяха разгадали недодялания ми опит за тайно проникване. Натиснах дросела напред, последвах двата кораба и те не реагираха.

Не откъсвах очи от тях. Можех да ги гръмна и двата от небето, още повече че бяха съвсем близо и летяха напълно незаинтересовано. Как в името на седемте Светци можеха да ми обърнат гръб? Най-разумно бе да ме пуснат пред тях и да ме последват на безопасно разстояние, за да ме наблюдават от позиция на силата.

Ускорих, но останах в обсег за стрелба, ако те се обърнат срещу мен. Те изглежда дори не ме забелязваха. Страхотен капан, ако беше капан, защото те действаха забележително добре.

Кръвожадния затръби нервно. Бях съгласна с него.

— Ем-бот — заговорих, — успя ли да изчислиш къде се намираме?

— Така — рече той. — Не сме много далече от Метален рой — на нищо и никакви четиридесет светлинни години. Тази станция, която правилно нарече Към звездите, е важна търговска точка. На нея се намира регионалното правителство на Върховните.

— Дай ми координатите — посоката и разстоянието — до Метален рой.

— Няма проблем — отвърна Ем-бот. — Данните са изписани на екрана.

Няколко дълги номера се показаха на екрана. Намръщих се, след това протегнах ръка, за да ги открия с едва напъпилите ми сайтонични сетива. Само че… накъде да ги насоча? Тези числа бяха огромни, толкова огромни, че не означаваха почти нищо за мен. Да, казваха ми къде се намира Метален рой, но аз все още не знаех къде се намира планетата. Не можех да я усетя, както стана когато Аланик ми изпрати сайтоничното местонахождение на Към звездите.

— Няма да стане — заявих. — Няма да успея да ни измъкна оттук, ако не науча повече за силите си.

— На теория — обясни Ем-бот — ще си тръгнем с откраднат хипердрайв на Върховните, нали така?

— Това е планът. Просто ще се чувствам много по-добре за цялата тази работа, ако знам, че имаме път за бягство. Колко време ще отнеме, ако летим до Метален рой по дългия път?

— Като казваш „дълъг път“, имаш предвид постсветлинна скорост ли? — уточни Ем-бот. — По всяка вероятност ще ни отнеме грубо четиристотин години в зависимост от това колко близо до светлинната успеем да вдигнем, преди да използваме половината си мощност, а след това пресметнем отрицателното ускорение от другата страна. Да, заради разтеглянето на времето ще ни се струва, че е изминало по-малко време за нас — но то ще бъде едва четири години при тази скорост, така че ти ще бъдеш напълно мъртва, когато пристигнем.

Супер. Това не влизаше в плановете ми. Само че и двамата с Джорген знаехме, че може да се окажа хваната в капан тук, но нали сама си избрах този път.

Подадох мощност, приближих се до станцията, която се оказа по-голяма, отколкото предполагах. Трудно е да прецениш размерите в космоса. Станцията приличаше на някоя от платформите, които заобикаляха Метален рой. Плаващ град — във формата на диск със сгради, които стърчаха и от двете страни. Нещо като искрящ балон я обгръщаше от всички страни.

Все си мислех, че вътре в такива станции живеят хора, но с приближаването видях, че съвсем не е така. Хората живееха върху тази, разхождаха се под чернотата над тях. Този балон изглежда задържа и въздух, и горещина и създава условия годни за живот. И наистина с приближаването двата патрулни кораба минаха през синкавия щит.

Спрях пред тази черупка. След това за последен път се опитах да използвам сайтоничните си сетива. Насочих ги в направлението, което бе посочил Ем-бот, и усетих… едва доловимо трептене в краищата на мозъка. Това беше правилната посока. Усещах някого там. Дали не беше Аланик?

Не беше достатъчно. Не можех да се телепортирам обратно. Следователно беше време да вляза в базата на врага. Стегнах се, след това насочих кораба си през въздушния щит.

10.

Беше красиво.

Докато извънземните ми гидове ме отвеждаха по-близо, видях, че станцията тъне в зеленина. Паркове, пълни с дървета, които се извисяваха на десет или петнайсет метра. Огромни пространства, покрити с нещо зелено, което Ем-бот определи като мъх, който беше мек, когато вървиш по него.

На Метален рой животът беше строг. Да, имаше по някоя и друга статуя, но сградите на повърхността бяха семпли, обикновени — повече приличаха на бункери. А долу, под земята, в пещерите, доминираше апаратът и червената светлина на фабриките. Човешкият вид бе съществувал на ръба на унищожението толкова дълго, че оцеляването — по необходимост — бе по-важно от външния вид.

Това място обаче изтъкваше артистичността си също като боен стандарт. Сградите се издигаха като спирали или бяха подредени в пъстроцветни редици. Стори ми се, че всяка втора пресечка си има парк. Виждах как хората се движат лениво, мнозина се мотаеха в парковете. Корабите, които се носеха наоколо, също не бързаха особено. Тук хората се радваха на спокойствие и се наслаждаваха на живота.

Веднага изпитах недоверие към това място.

Аланик ми беше казала да не се доверявам на техния мир. Същевременно не знаех дали мога да имам доверие на нея, но и нямах нужда от предупреждение да внимавам. Върховните бяха държали хората ми в капана на Метален рой през последните осемдесет години. Баща ми и много от приятелите му бяха убити заради Върховните. Това място може и да изглеждаше красиво, да имаше приветлив вид, но нямаше да ме накара да се отпусна.

— Почти няма радио сигнали — заяви Ем-бот. — Няма и безжична мрежа.

— Страхуват се от гробокопачи — потръпнах аз. — Сигурно имат същата традиция като нас — използване на комуникациите само при необходимост.

— Вероятно. За щастие, успях да преценя къде се намира мястото ни за кацане на базата на отделенията, които подминахме. Ще ти изготвя карта.

Последвах напътствията му до открито метално поле с малки издигнати платформи близо до средата на града. Когато кацнах на определеното ми място, се отпуснах на седалката. Също като платформа Прима, това място имаше изкуствено гравитационно поле.

— Налягането е изравнено с това навън — докладва Ем-бот. — А ти можеш да дишаш спокойно, въпреки че съдържанието на кислород е по-високо, отколкото си свикнала. Първоначалният оглед показва, че няма опасни микроорганизми.

Добре. Отворих капака. Извънземно с лице като на сепия пристъпи към кораба ми.

— Стълба, рампа, гладко спускане или друго? — провикна се той и значката преведе.

— Ами… — дадох им знак да почакат с надеждата, че ще разберат, след това изсъсках на Ем-бот. — Чакай, ами ако усетят, че говоря на английски, а не на езика на Аланик?

— Според мен нито един от тях не познава нейния език — отвърна Ем-бот. — Всъщност тя е трябвало да говори на земен език, за да я разберат. Сведенията за нея показват, че е знаела съвършен мандарин, а ти сама се убеди, че знае малко английски. Нейната планета цели три десетилетия е била място за кацане на човешките сили през последната война.

— И хората тук разбират английски, така ли?

— Значките-преводачи, които носят, могат да се справят. Историческите сведения на Аланик показват, че е имало три опита за човешки галактически завоевания в миналото, след което много култури знаели земни езици. Изглежда всички преводачи имат опция за английски, испански, хинди или мандарин.

Кимнах и се канех да се провикна към работниците, когато се поколебах.

— Чакай. Ти какво каза? Че прадедите ми са се опитали да завладеят галактиката три пъти ли?

— И всеки път почти успявали — уточни Ем-бот. — Според записите на кораба на Аланик, много от Върховните очевидно наричат „човешкия бич“ най-голямата заплаха, която галактиката някога е познавала.

Леле. Останах впечатлена, въпреки че частица от мен беше… разтревожена. Беше впечатляващо да науча, че прадедите ми са били воини герои, каквито винаги съм си представяла, но същевременно останах малко потисната. Бяхме несправедливо и нечестно победени от креляните, беше ни отказана свободата заради ужасни извънземни сили.

Със сигурност имаше причина да бъдем принудени да се бием. Освен това вражеската пропаганда можеше да твърди каквото си поиска; това не изключваше онова, което бяхме успели да постигнем на Метален рой. Присвих очи, решена да не вярвам на лъжите им.

— Извинявам се — заговорих аз и се наведох към работниците. — Имах съобщение, което трябваше да приема. Попитахте дали искам рампа или стълби. Стълбите са супер.

Създанието с лице на сепия и по-голямото създание с вид на сива канара се затъркаляха към мобилни стълби. Поколебах се, погледнах пълния със същества извънземен град. Мястото ми се стори тъмно дори с огромните прожектори по върховете на сградите, които осветяваха всичко. Небето си оставаше черно. Отвътре виждах балона, когато вдигах поглед — виждах безкрайна шир, звездите почти не се открояваха заради светлините.

— Да видим — заговори създанието с лице на сепия, когато се качи по стълбите при мен. — Имате дипломатически привилегии за кацането. Не бързайте! Ще измием кораба и…

— Не — наредих. — Моля ви. Много държа на кораба си. Не позволявайте на никого да го докосва.

Извънземният преводач предаде думите ми, след това пипалата им се загърчиха с неприкрито раздразнение.

— Сигурна ли сте?

— Да — отвърнах. Представих си как някой открива холограмата. — Моля ви.

— Ами добре — съгласи се създанието и записа нещо на екранчето, което държеше. Това създание имаше дълги, потръпващи ръце, които завършваха с две сини пипала. — Ето ви билет за достъп, ако искате да позволите на друг оторизиран да лети с кораба. Не го губете. — От таблета изскочи малък чип, който сепиеподобното създание ми подаде. След това слезе по стълбите.

Пъхнах чипа в джоба си и отново ми направи впечатление колко са добри холограмите на Ем-бот. Той беше покрил пилотския ми костюм с образ на костюма на Аланик, но джобът беше там, където очаквах. А докосването на твърди предмети — като докосването на чипа до пръстите ми, обвити в холограма — не нарушаваше илюзията.

Това и фактът, че извънземното не реагира, като заговорих на английски, накара самоувереността ми да порасне. Какво следваше? Трябваше да разбера как да се запиша при техните военни. Това беше първата стъпка. След това можех да пробвам по-трудната част — да открадна хипердрайв.

Откъде да започна? Това място беше огромно. Извън мястото за кацане, градските улици бяха дълги километри, обточени с извисили се сгради и много пешеходци. Във въздуха профучаваха кораби. Тук имаше милиони хора.

Извънземните, които ме пресрещнаха горе, помислих си аз, казаха, че някой ще бъде изпратен да ме посрещне, когато пристигна. Това ми осигуряваше време, затова се настаних и протегнах ръка отново в опит да намеря Метален рой. Само че нещо блокираше сетивата ми. Някаква… гъстота. Все едно се опитвах да се движа във висока гравитация. Я. Докато обмислях този въпрос, някой извън кабината заговори високо и значката ми преведе.

— Емисар Аланик? — попита гласът.

Наведох се навън и видях едно извънземно, застанало на площадката за кацане. Беше високо, слабо създание с наситеносиня кожа. То изглежда беше подобна раса на алените, които видях по-рано в патрулните кораби — това създание също беше без коса и имаше същите скули и очни ябълки.

Съществото беше с роба в по-мек, по-светъл цвят отколкото кожата. Също като другите, този беше с хермафродитни черти. Не можех да определя дали е мъжко, или женско — или нещо друго — от вида и гласа.

— А! — възкликна то. — Емисар. Много се радваме, че решихте да откликнете на молбата ни! Аз съм Куна и ми е поверена задачата да ви помагам по време на престоя ви. Искате ли да слезете? Уредих ви настаняване тук, в Към звездите, и мога да ви покажа пътя.

— Разбира се! — провикнах се аз. — Само да си прибера шлема. — Пъхнах се обратно в пилотската кабина. — Добре, Ем-бот. Кажи ми какво да правя.

— Откъде да знам? — отвърна той. — Планът беше твой.

— Технически планът беше на Родж. Така или иначе, не съм шпионин — но ти си създаден за подобни операции. Кажи ми какво да правя. Как да действам?

— Спенса, виждала си ме как действам с органични. Наистина ли мислиш, че мога да свърша по-добре работата от теб, като имитирам друго същество?

Той беше прав. Ангели небесни.

— Ще бъде трудно. Извънземното долу изглежда знае нещо за Аланик и нейните хора. Ами ако кажа нещо погрешно?

— Защо не се престориш на мълчалива и не престанеш да говориш толкова много?

— Да си мълча? — попитах. — Аз ли?

— Да. Престори се, че Аланик е резервирана.

— Резервирана. Аз?

— Виж, затова се казва преструвка. Двамата с Родж говорехме по този въпрос — способността ми да приема, че понякога човешките същества не могат да се представят точно такива, каквито са. Както и да е, може би това би било нещо хубаво, за което да се помисли, преди да станеш доброволец за мисия сред врага.

— Нямахме много време за мислене. — Нямаше какво друго да правя. Постарах се да запазя воинско спокойствие, докато вземах оръжието си от малката жабка и го пъхнах в огромния джоб на гащеризона. Ставаше ми все по-трудно да се владея и да постигна нещо, докато осмислях мащабите на мисията, която ми предстоеше да изпълня.

Сложих си безжичната тапа за ухо, която бе част от мобилната рецепторна гривна, която даваше възможност на Ем-бот да разговаря с мен от разстояние и той го прикри като накит с холограма. След това поставих Кръвожадния на пода в дъното на пилотската кабина и му дадох знак.

— Остани на място — рекох.

— Остани на място? — затръби той.

— Сериозно говоря.

— Сериозно говоря?

Бях почти сигурна, че той не ме разбира — беше просто охлюв. За щастие, животинчето остана неподвижно. Най-сетне се измъкнах и заслизах към площадката.

— Извинявам се за забавянето — казах на Куна.

Преводачът им работеше, изплюваше думите — както стана при работниците на доковете, — а Куна или не забеляза, че говоря на английски, или просто не се интересуваше.

— Няма защо, няма защо — рече Куна и пъхна таблета си под ръка. — Много се радвам да се запознаем. Предложението бе изпратено до вашите хора по моя молба.

Ангели небесни. Надявах се хората тук да не знаят много за Аланик. Бях останала с това впечатление, че става въпрос за общо повикване на пилоти, не лични молби.

— Чак толкова ли се интересувате от моя народ? — попитах.

— О, да. Подготвяме много специална операция, за която ще имаме нужда от необичайно голям брой обучени пилоти. Беше решено, че това може да е чудесен начин за Върховенството да прецени уменията на някои раси, които твърде дълго са извън границите ни. Само че това е обсъждане, което ще оставим за по-късно! Ела. Ще ти покажа къде ще се настаниш.

Куна тръгна по пътеката между площадките за кацане и на мен не ми остана друг избор, освен да последвам домакина. Не ми беше приятно да си оставя кораба, но мобилният рецептор на Ем-бот имаше комуникатор за радиус от сто километра. Освен това холограмата щеше да продължи да работи дори да изляза от обсег, така че нямах причина за притеснение.

Забързах след Куна и излязох от зоната за кацане. Не зяпай, казах си аз. Не зяпай. Не зяпай.

Зяпах.

Беше невъзможно да се въздържа. Сградите се извисяваха от двете страни на пътя, бяха като писти към звездите. Хора с какви ли не форми, размери и цветове се движеха около мен — всички облечени в дрехи, каквито никога не бях виждала. Никой не носеше нещо, което дори бегло напомняше униформа.

Всичко беше прекалено, за да го възприема. Далече напред кораби се стрелкаха във всички посоки, но между нас и тях летящи дискове и подемни пръстени отдолу пренасяха бързо хора от една част на града до друга. Това беше място, където имаше непрекъснато движение и всички се наслаждаваха на разточителност. Имаше градини на всеки ъгъл, магазините продаваха всякакви дрехи. Миризмите на непознати храни се носеха от лавките.

Тук се бяха смесили поне хиляда различни раси, но две разновидности бяха много по-често срещани от другите. Първите бяха креляните. Отскочих — беше по-силно от мен — когато видях първият да минава покрай мен, въпреки че този изглеждаше малко по-различен от телата, които вадехме от свалените изтребители с пилоти. Броните на тези креляни бяха по-скоро кристални, не метални, и приличаха повече на кафеникаво-розов пясъчник. Формата му беше същата — нещо като старите снимки, които бяха виждала на земни рицари. Само че тези креляни носеха шлемове с прозрачни визьори, в които се виждаше течност и малки ракоподобни създания, които управляваха главата отвътре.

Винаги бях възприемала креляните като застрашителни, опасни. Те бяха воини, облечени в доспехи, готови за битка. А тук стояха на сергии, продаваха стоки на минувачите, размахваха щипковидни ръце в брони с плавни движения. Преводачът ми улови подвикванията им, предаде думите на различни магазинери, докато минавахме.

— Ела, приятелю! Бъди добре дошъл!

— Чудесен тоалет и много добре съчетани дрехи!

— Чу ли за набирането на кадри? Не се тревожи, ако не ти се слуша!

Един пристъпи малко по-близо до мен и въпреки че аз инстинктивно бръкнах в джоба — и посегнах към оръжието, скрито вътре — създанието се извини поне шест пъти, докато се отдръпваше.

— Любопитно — рече в ухото ми Ем-бот. — Правя запис на всичко това за анализ.

— Това са…

— Не разговаряй с мен! — предупреди в ухото ми Ем-бот. — Преводачът на Куна ще преведе думите за тях. Стелт системите ми ще скрият разговора ни, но трябва да се преструваш, че не носиш предавател. По-късно ще нагласим гривната ти, за да можеш да ми изпращаш инструкции с кода на ЗСД. Сега ти предлагам да си мълчиш.

Затворих уста. Куна ме погледна любопитно, но аз поклатих глава и се усмихнах, докато вървяхме.

Но, ангели небесни, креляните. Когато за пръв път излязох в космоса и се сблъсках с тях преди няколко месеца, те бяха ужасени от мен. Може би това имаше нещо общо с начина, по който моите хора почти бяха завладели галактиката, но тези неща изглеждаха срамежливи от първия до последния. Как бе възможно да са непреодолимата сила, която държеше човечеството, затворено на Метален рой цели осемдесет години?

Това място сигурно беше някаква фалшива фасада, поне така реших. Пропагандна стратегия означаваше да подобри имиджа на Върховенството. Така вече имаше смисъл. Създаваш огромно място, където ходят най-различни раси, след това се преструваме на безобидни и ненатрапчиви.

Вече по-самоуверена, защото разбирах какво става, аз продължих да разглеждам онова, което ме заобикаляше. Другите, по-обикновени извънземни раси бяха като Куна, моя гид. Те бяха облечени в най-различни дрехи, от роби до небрежни панталони и ризи и изглежда бяха с три различни цвята на кожите. Алено, синьо и тъмнопурпурно.

— Впечатляващо, нали? — попита Куна.

Кимнах. Това поне бе истина.

— Ако позволиш дързостта ми — продължи Куна, — твоите хора постъпиха разумно, като се съгласиха да ни изпратят пилот. Ако се справиш добре на предварителната програма, може да сключим по-официална сделка с твоите хора. За цяла ескадра пилоти, ние ще предложим на УрДейл гражданство. Това се готви отдавна; радвам се, че отношенията ни се нормализират.

— Предложението е добро — отвърнах аз, като подбрах внимателно думите си. — Вие получавате пилоти. Ние се присъединяваме към Върховенството.

— Като второстепенни граждани — уточни Куна. — Разбира се.

— Разбира се — отвърнах, но изглежда съм се поколебала, защото Куна ме погледна.

— Май разликата не ти е ясна.

— Сигурна съм, че политиците разбират — отвърнах. — Аз съм просто пилот.

— Въпреки това няма да е зле да разбереш до какво води тестът ти тук. Виж, твоите хора са специални. Повечето видове, които все още не са се присъединили към Върховенството, са сравнително примитивни — с нисък интелект. Те са жестоки, имат склонност към война и са технологично изостанали.

— Затова пък УрДейл са хора, които владеят космоса от векове. Вие почти сте достигнали начална интелигентност и имате функциониращо планетарно правителство. Нормално, щяхте да бъдете поканени сред нас преди поколения. Само че имате една голяма черна точка.

Сайтониката ли, запитах се аз.

— Човеците — добави Куна, докато вървяхме. — Вие се бихте заедно с човешкия бич през Третата човешка война преди един век.

— Те ни принудиха — отвърнах.

— Не се наемам да оспорвам фактите, както ги представяш — заяви Куна. — Достатъчно е да се каже, че мнозина във Върховенството са убедени, че сте твърде агресивни, за да се присъедините към нас.

— Твърде агресивни ли? — намръщих се аз. — Но… не се ли обърнахте вие към нас, защото набирате пилоти?

— Това е деликатен баланс — измъкна се Куна. — Имаме специални проекти, за които са необходими пилоти, но не искаме да разваляме нашите военни с прекалено агресивна раса. Някои твърдят, че вашата близост с човеците е причината техните порядки да навлязат в обществото ви.

— А ти… ти какво мислиш? — полюбопитствах.

— Аз съм от Министерството на интеграция на видовете — отвърна Куна. — Аз лично вярвам, че във Върховенството има място за различни видове. Вие можете да сте преимущество за нас, ако се докажете.

— Звучи страхотно — отвърнах сухо, след това трепнах, когато усетих тона, с който обикновено говоря. Дали пък да не пробвам да си мълча.

Куна ме погледна, но когато заговори, гласът му беше спокоен.

— Ти сигурно виждаш предимствата за хората си. Ще имате достъп до нашите галактически хъбове като тази станция, правото да купувате, право на преминаване и товарно място на търговските ни кораби. Няма да бъдете ограничени до малката си планетарна система, ще имате достъп до цялата галактика.

— Ние и без това имаме — отвърнах. — Дойдох тук сама.

Куна спря и отначало се притесних, че съм казала нещо нередно. След това той се усмихна. Това бе доста притеснително изражение на лицето му, което оголи твърде много зъби.

— Така — рече той. — Това е друг въпрос, който ще обсъдим.

Куна се обърна и помаха с ръка към малка, тясна сграда край пътя. Притисната между две по-големи постройки, тя беше на три етажа. Както всички сгради на платформата, изглежда бе направена от метал — но беше боядисана, за да дава вид на тухлена.

— Това е сградата, в която ти предлагаме настаняване — посочи Куна. — Просторно е за един индивид, но ние се надяваме, че — след като се докажеш — можем да настаним цял ескадрон или още от вашите пилоти. Преценихме, че това е подходящо за начало. Както виждаш, има частна площадка за кацане най-горе, ако решиш да приземиш кораба си тук. Удобно място, близо до главните докове и е близо до някои от парковете и пазарите.

Куна се заизкачва по стъпалата към сградата.

— Тази работа никак не ми харесва — каза Ем-бот в ухото ми. — Спенса? Ако те убият в засада, ще остана силно изненадан.

Поколебах се. Възможно ли бе това да е някакъв капан? Та те можеха просто да ме ликвидират в небето — или поне да опитат — докато приближавах.

— Просто пробвах как лъжа — отбеляза Ем-бот. — Няма да се изненадам, защото го очаквам. Но ще бъда разочарован. Е, ще се престоря на разочарован.

Тръгнах към стъпалата. Куна изглежда мислеше, че съм Аланик. Не мисля, че имаше капан.

Двамата влязохме в сградата. Бях свикнала да съм най-ниската в стаята, но стойката на Куна — твърде гъвкава, фина и тънка, за да напомня дори малко на човешка — ме караше да се чувствам не просто ниска, ами трътлеста и непохватна. Сградата имаше високи тавани и врати, дори плотовете бяха твърде високи за мен. Изглежда беше строена за хора от по-висока раса, въпреки че Аланик беше приблизително висока колкото мен.

Куна ме поведе към малка стая отпред, осветена от вградени светлини. Имаше и прозорец към улицата. Стаята изглеждаше удобна, обзаведена с меки столове и маса като за заседателна зала. Стените бяха боядисани като дърво — въпреки че, като драснах една с нокът, се оказа метална.

Куна седна грациозно и остави таблета си на масата, след това ми се усмихна отново с този твърде хищнически вид. Забавих се край вратата, тъй като нямах желание да сядам и да остана с гръб към изхода.

— Ти си сайтоничка, както казваме ние, Аланик — каза Куна. — Твоите хора нямат истински превоз по-бърз от светлината, нямате и хипердрайв, затова разчитате на хора със сайтонични способности. Тъй като сте много малко, си оставате затворени в онова затънтено място на галактиката.

Куна срещна очите ми и мога да се закълна, че забелязах как внимателно преценява и пресмята.

Усетих, че съм на ръба. Но изглежда знаеха за Аланик повече, отколкото исках.

— Какво можеш да ми кажеш? — попитах. — За това, което представлявам. За онова, което мога да направя.

Куна се отпусна назад на стола, преплете пръсти, стиснал устни в безизразна черта.

— Онова, което правиш, е опасно, емисар Аланик. Със сигурност си усещала вниманието на гробокопачите към себе си в негативното царство, където попадаш между моментите, когато осъществяваш хиперскок.

Кимнах.

— Наричам го нищото.

— Никога не съм го изпитвал — отвърна лениво Куна. — Ами гробокопачите? Нали си ги усещала?

— Виждам очи, които ме наблюдават. Очите на нещо, което живее на това място.

— Това са те — отсече Куна. — Преди векове моят вид научил от първа ръка колко са опасни гробокопачите. Тринайсет от… съществата влезли в нашето кралство. Те унищожавали, съсипвали планета след планета.

— Накрая разбрахме, че нашите сайтоници са ги привлекли към нас — и щом били тук, гробокопачите чували комуникациите ни. Не само сайтоничните комуникации; те чували дори радиовълните. Ние сме направили болезнения преход от използването на сайтоника и дори нормални комуникации. Превърнали сме и планетите си, и флота, в безшумни.

— Гробокопачите, за щастие, си отишли. Били нужни десетилетия, но един по един те се оттеглили в тяхното кралство. Галактиката се измъкнала от черупката си — но с ново разбиране и нови правила.

— Никаква сайтоника — прошепнах. — Бъдете внимателни с безжичните сигнали, дори радиото.

— Да — потвърди Куна. — И избягвайте използването на изкуствен интелект, което гневи гробокопачите. Повечето нормални комуникации не са способни да доведат съществата в нашия свят — но след като са вече тук, те ни чуват как говорим и това ги привлича за пируване. Дори сега, векове по-късно, ние се придържаме към тези забрани. Въпреки че никакви гробокопачи не са идвали в нашия свят, по-добре е да бъдем в безопасност.

Преглътнах.

— Изненадана съм, че позволявате на сайтоници да живеят.

Куна вдигна ръка към гърлото си и изражението му приличаше най-вероятно на шок.

— Ти какво би ни накарала да направим?

— Да нападнете всеки, който притежава сайтонични умения.

— Това е варварско! Подобно държание не е подходящо за хора, които са постигнали първична интелигентност. Не, ние не изтребваме видове. Дори човешкият бич е внимателно отделен и изолиран, вместо да го унищожим!

Знаех, че това поне отчасти е лъжа. Напоследък се опитваха да ни унищожат напълно.

— Подобни насилствени мерки не са необходими — заяви Куна. — По един сайтоник тук и там като теб не е опасен. Особено необучен като теб. Някогашните ни сайтоници е трябвало да усъвършенстват уменията си, за да привлекат гробокопач. Следователно ти представляваш опасност, но не и в момента.

— Засега е най-разумно да се опитваме да убеждаваме такива като теб да следват нашия път, вместо да рискуват… да навлекат опасност на всички. Разбираш ли, ние от Върховенството сме разработили по-добри начини за пътуване сред звездите — хипердрайв, който не привлича гробокопачите.

— Знам за тях — отвърнах. И имам намерение да открадна такъв.

— Цялата галактика ще бъде в много по-голяма безопасност, щом всяка раса използва кораби с хипердрайв на Върховните. Това беше същността на предложението ни: ако вие ни осигурите пилоти, ние ще ви гарантираме гражданство — и правото да пътувате с безопасните ни кораби. Няма да получите самата технология; трябва да я пазим. Но вашите търговци, туристи и официални лица могат да използват нашите кораби, също както всички останали от Върховенството.

— Ние сме единствените в галактиката с достъп до технологията; няма да намериш черен пазар, няма превозни средства, които се продават, такива не съществуват. Нито една раса не е успяла да открадне дори един хипердрайв от нас. И така, единственият безопасен начин да пътувате сред звездите е като ни направите услуга. Докажете пред мен, че пилотите ви са умели, както се говори, и в замяна аз ще отворя галактиката за вас.

Не повярвах, че тази пропаганда е истина. Куна, разбира се, можеше да разправя, че няма начин технологията да бъде открадната. За нещастие, той каза, че и други били опитвали.

Трябваше да намеря начин да успея там, където другите се бяха проваляли, и то докато представителите на Върховните ме наблюдаваха.

— Но защо са ви нужни пилоти? — попитах в опит да изтръгна малко информация. — Населението на Върховенството е огромно. Със сигурност си имате предостатъчно. Какъв е този специален проект, за който ви трябваме?

За унищожението на моите хора, както каза Джорген, нали? Няма начин да става въпрос за съвпадение, че Върховните са започнали да набират пилоти за някаква специална мисия точно сега, след като хората ми започнаха да се откъсват от Метален рой.

Куна седя цяла минута, задържа погледа ми.

— Това е много деликатен въпрос, емисар Аланик. Много ще ти бъда благодарен за дискретността.

— Разбира се, разбира се.

— Имаме… причини да вярваме, че гробокопачите ни наблюдават — рече тихо Куна — и че скоро ще се върнат.

Поех си рязко дъх. Спомените за случилото се с оригиналните заселници на Метален рой бяха все още пресни от видеото. Думите на Куна трябваше да ме шокират, но те ме поразиха с реалността си. Също като очакваната последна нота на песен.

— Това не е по вина на сайтониката — продължи Куна. — Не и този път. Страхуваме се, че гробокопачите просто са решили отново да насочат вниманието си към нас.

— Какво точно правим? — попитах.

— Няма отново да бъдем принудени да се свиваме и просто да чакаме, докато гробокопачите решат да напуснат. Разработваме тайно оръжие срещу тях, ако се наложи. За съжаление, за да пуснем това оръжие в обращение, имаме нужда от опитни пилоти. Противно на това, което предполагаш, имаме съвсем малко военни. — Това е… страничен ефект от мирната ни природа. Върховенството не управлява със сила, а с технологично просветление.

— Което означава — заявих, — че не се биете с расите, които не харесвате — просто ги оставяте сами, без технология. Не е нужно да имате военни, след като контролирате пътуванията.

Куна преплете отново пръсти и не отговори. За мен това беше достатъчно потвърждение и, неочаквано, много неща придобиха смисъл. Защо Върховните не бяха изпратили огромен брой изтребители, които да унищожат хората ми. Защо се бях натъквала едва на няколко кораба с живи пилоти или асове по време на битките. Защо изпращаха едва по сто дрона. Върховните просто нямаха много бойни пилоти.

Предполагах, че единственият начин да управляваш империя е да разполагаш с много военни. Те обаче бяха открили друг метод. Ако успееш да контролираш напълно достъпа до хипердрайва, не ти е нужно да се биеш с враговете. Бяха нужни стотици години, за да пътуваш между планетите с подсветлинна скорост. Никой не можеше да те нападне, ако не можеше да те настигне.

Куна се приведе напред.

— Аз съм важен в тукашното правителство, Аланик, и проявявам личен интерес към твоите хора. Според мен гробокопачите са сериозна заплаха. Ако УрДейл осигурят пилотите, от които имам нужда, мога да придвижа безпроблемно всичко за твоите хора — и ще проправя пътя им, за да им се предложи първично гражданство.

— Добре — отвърнах. — Как ще започнем?

— Макар да съм част от група, която планира борбата с гробокопачите, не отговарям за операцията. Тя се ръководи от Министерството на защитата. Тяхната задача е да разрешат външните заплахи за Върховенството. Те например отговарят за удържането на човешкия бич.

— Човеците ли?

— Да, уверявам те, вашите стари… врагове вече не са заплаха за вас. Министерството на защитата поддържа наблюдателни платформи над техните затвори и се старае да не допуска хора да избягат.

Затвори.

Множествено число. Затвори.

Не бяхме единствените. Сдържах вика си на радост, едва успях — отчасти, защото настроението ми бе смазано от следващото, което осъзнах. Въпросното Министерство на защитата, което Куна спомена… това беше групата, която наричахме креляни.

Значи аз щях да работя тъкмо за креляните.

— Ще трябва да издържиш техния тест, за да станеш пилот — рече Куна. — Те ми позволиха да вмъкна няколко специално подбрани лица сред кандидатите. Трябва да призная, че има спорове между министерствата, тъй като си имаме теории… как най-добре да се разправим с гробокопачите. За мен вашият вид е съвършеният за тази задача. Вие имате военна традиция още от дните на неудачния си съюз с човеците — същевременно сте достатъчно миролюбиви и може да ви се има доверие.

— Искам да докажеш, че съм прав. Пробвай се утре за проекта, след това представлявай моите интереси в обучението, което ще последва. Ако успееш, тогава аз лично ще преведа твоите хора към гражданство.

Куна се усмихна отново. Потръпнах, когато видях опасния начин, но който се извиваха устните му. Неочаквано почувствах, че не съм в свои води. Отначало предполагах, че Куна е някой дребен бюрократ, на когото е поверена Аланик. Съвсем не беше така. Куна искаше да използва Аланик като пешка в някаква политическа игра, която аз изобщо не разбирах.

Усетих, че се потя, след това се запитах как ще откликне холограмата на потта, която капеше от лицето ми — и дали това изобщо е възможно. Облизах устни, защото устата ми беше пресъхнала под втренчения поглед на Куна.

Не се стресирай заради тяхната политика, казах си аз. Мисията ти е само една: да откраднеш хипердрайв. Направи нужното, за да спечелиш доверието им, за да те допуснат до технологията.

— Ами… ще се постарая — отвърнах.

— Чудесно. Ще се видим утре на теста; координатите и инструкциите са на този дейтапад, който ще ти оставя. Предупреждавам те, че сайтоничните ти умения са заглушени тук, в Към звездите — и няма да можеш да осъществиш хиперскок, освен ако първо не преминеш определената точка — заради сайтощита ни.

Куна се изправи, остави таблета на масата.

— Включих детайли за гробокопаческия проект на този дейтапад — въпреки че спецификациите за оръжието са засекретени. Ако искаш да се свържеш с мен преди утре, изпрати съобщение до…

Куна замълча, след това обърна глава и се озъби към прозореца в странна проява на агресия.

— Това — заяви той — ще бъде притеснително.

— Кое? — попитах. След това чух. Сирени. След секунди кораб с пуснати светлини се спусна от небето и кацна пред сградата ни.

— Остави ме да се справя — настоя Куна и отвори вратата, за да излезе.

Поколебах се на вратата. Бях объркана. След това видях кой слиза от кораба.

Беше човешка жена.

11.

Човек. Тя беше млада, може би в началото на двайсетте, облечена в непозната униформа в синьо и червено. Един крелянин слезе от кораба след нея, също като рицар в броня, въпреки че „бронята“ беше в наситенозелено и кристално.

— Какво става? — попита Ем-бот. — Това сирени ли са?

Не му обърнах никакво внимание и се изстрелях от сградата, ръцете ми натъпкани в джоба на пилотския костюм — стисках малкия деструкторен пистолет, който бях пъхнала там. Човек.

Ангели небесни. Спрях на стълбите, а Куна застана пред мен, пристъпи със спокойна, равномерна крачка. Опитах си да си наложа да се успокоя, докато човешката жена и креляните приближаваха.

— Олеле, олеле — рече крелянинът, гласът му се понесе пред бронята, докато правеше енергични жестове. — Куна от Министерство на интеграцията! Не очаквах да те открия тук. Олеле, олеле.

— Оставих специална бележка върху доклада, Уинзик — отвърна Куна. — Споменах пристигането на този пилот. Тя е от вида, който поканих да се пробва за програмата ни.

— Олеле, олеле. Значи това е нашият емисар? Дори не знаех, че идваш. Сигурно си мислиш, че сме напълно неорганизирани! Министерствата ни обикновено общуват по-добре!

Застанах пред Куна. Не ми трябваше някой да ме пази и закриля, най-малкото извънземно, на което нямах доверие. Същевременно… един от креляните. Та той разговаряше лично с мен.

Знаех, логиката нашепваше, че КРЕЛЯНИ е акроним на извънземното име на полицейските части, които наблюдаваха хората ми. Расата им се наричаше варвакс. Всичко това ми беше известно, но не можех да се сдържа и свързвах тези дребни раци в кристална броня с думата креляни.

Жената изостана и веднага привлече вниманието на всички, които минаваха по улицата. Никой не ме беше погледнал, докато идвахме пеша, но сега най-различни видове се събраха, за да зяпат жената, сочеха я с пипала, антени или ръце.

— Човек — изтъкнах аз.

— Не се тревожи! — рече Уинзик. — Този човек има специален лиценз. Извинявам се, че трябваше да я доведа, но има един въпрос, който ни тревожи… не че искам да настоявам или да се проявя като агресивен… но има един неотложен и притеснителен въпрос, който трябва да обсъдим.

— Не е нужно да го правим, Уинзик — рече Куна. — Въпросът е овладян.

— Безопасността не е твое задължение, Куна! Мое е! Ела, Брейд. Да се махнем от улицата. Не е нужно да привличаме внимание. Моля те, вътре. Моля те? — Както и преди, крелянинът замахна с ръце. Гласът при превода прозвуча като женски — само че аз не бях сигурна как да го разбирам.

— Аз мога да говоря от името на емисаря — реши Куна.

— Настоявам — не отстъпи крелянина. — Много, много се извинявам! Това е въпрос на протокол! Влизаме вътре.

Ангели небесни. Другите креляни, които бях срещнала по улиците — онези, които ми се бяха сторили дори симпатични — приличаха на бледи шарлатани в сравнение с това същество. Начинът, по който се движеше и говореше, толкова цветисто, с престорена любезност, бе най-обидното нещо, което можех да си представя.

Изобщо нямах доверие на Куна. Знаех, че се опитва да ме манипулира. Само че това същество… от това същество настръхвах.

Независимо от всичко влязох обратно в сградата. Куна застана до вратата, напълно пасивен, когато Уинзик влезе. Човешката жена най-сетне дойде при нас. Беше малко по-висока от мен, мускулеста, от всяка нейна стъпка се излъчваше сила. Имаше слабо лице, което бе малко… строго за възрастта ѝ, а косата ѝ бе късо подстригана, стърчаща.

— Брейд, тествай я — нареди Уинзик.

Усетих натиск върху ума си. Ахнах, ококорих се и незнайно как оказах отпор.

— Сайтоничка — рече жената — Брейд — на езика на Върховните. — Силна.

— Това е в документите — започна Куна. — Нейните хора пътуват, като използват примитивна сайтоника. Но не са достатъчно напреднали в проучванията, та да представляват опасност.

— Тя е все още без лиценз — натякна Уинзик. — Твоят отдел не бива да пренебрегва този факт.

— Тя…

— Тя е точно пред вас — прекъснах ги аз, защото се подразних от всичко това. — Каквото и да имате да ми казвате, кажете ми го лично.

И Куна, и Уинзик ме погледнаха с изражения, които реших, че са на изненада. Куна отстъпи назад, а Уинзик направи жест с ръце. Брейд, човешката жена, се усмихна хитро.

— Олеле, олеле, толкова е агресивна — рече Уинзик и издаде тих щракащ звук с ръце. — Емисар, ти наясно ли си каква опасност представляваш за нас? За своите хора? Знаеш ли, че като правиш онова, което правиш, можеш да причиниш унищожение?

— Имам… известна представа — отвърнах внимателно. — Куна каза, че искате да се присъединим към Върховните, за да започнем да използваме вашата хипердрайв система, вместо да разчитаме на сайтониката.

— Да, да, да — размаха ръце Уинзик. — Вие представлявате опасност за цялата галактика. Ние можем да помогнем. Ако твоите хора се присъединят към Върховенството.

— Ами ако не го направим? — попитах. — Ще ни нападнете ли?

— Да нападнем ли? — Уинзик замахна. — Мислех, че сте стигнали до върховна интелигентност. Каква агресия! Олеле, олеле. Ако откажете да се присъедините, може да предприемем мерки да изолираме вида ви. Имаме сайтонични инхибитори, които да ви спрат да напускате родната си планета, но не бихме ви нападнали.

Уинзик притисна ръце към гърдите в жест, който може и да ми беше непознат, но успя да покаже ужаса си при тази мисъл. Значи всички бяха като Куна. Уж настояваха за мир. Аз обаче знаех истината.

— Уинзик — отбеляза Куна — е шеф на Министерството на защитата. Има огромен опит с изолирането на опасни видове.

Шеф значи на… шеф на групата, която държеше моя вид в затвор. В странен, сюрреалистичен момент осъзнах, че разговарям с генерал от крелянските сили. Уинзик не ми приличаше на воин, но аз нямах намерение да позволя превземките му да ме заблудят.

Това беше човекът, който бе отговорен за начина, по който се отнасяха към нас. Както и за смъртта на баща ми. Защо обаче толкова важен човек бе дошъл тук да се занимава с нещо толкова незначително като нарушаването на протокола, за което уж бе виновна Аланик?

Погледнах от Куна към Уинзик и се запитах дали това не е някаква сложно замислена шарада специално заради мен. Куна се появи, държа се мило и ми предложи сделка. Уинзик пристигна със сирени и заплахи и направи същото. Те определено искаха да контролират сайтониците. Нищо чудно; хора, които можеха да осъществят хиперскок, заплашваха монопола на Върховните над космическите пътувания. Наистина ли силите ми бяха чак толкова опасни, или всичко това бе една голяма заблуда?

Спомних си ужасния образ на гробокопача, който унищожи хората на Метален рой. Не. Опасността не беше никаква заблуда. По всичко личеше, че Върховните са заложили на тези страхове и са ги използвали, за да поемат контрол над галактиката.

Човешката жена, Брейд, ме наблюдаваше. Докато другите двама жестикулираха и издаваха звуци, за да покажат, че не са агресивни, тя стоеше отпусната. Мястото ѝ тук беше очевидно. Тя беше оръжието. Ако не можех да бъда контролирана… тя щеше да ме спре.

— Искам да ми обещаеш — започна Уинзик и извади дейтапад от чантата си — Куна бе използвал мъжко местоимение, когато се обърна към него. — Не, закълни се! Олеле, олеле, трябва да е настоятелно. Няма да се опитваш да осъществяваш хиперскокове близо до Към звездите. Трябва да следваш правилата на сайтониката — никакви ментални атаки, нито дори за побутване или подсещане на умовете на хората тук. Никакви опити да преодолееш щитовете, които пречат на хиперскоковете в района. Абсолютно никакво докосване на чужди умове, въпреки че се съмнявам, че си достатъчно опитна, за да го направиш.

— А ако не се съглася? — полюбопитствах.

— Ще бъдеш изхвърлена — отговори Брейд. — Незабавно. — Тя присви очи към мен.

— Брейд — намеси се Уинзик. — Няма нужда да бъдеш толкова напориста! Емисар, сигурно разбирате нуждата да внимаваме в това отношение. Просто ми дайте дума и ще сметнем това за достатъчно! Все пак Куна гарантира за теб.

— Чудесно — отговорих. — Ще следвам правилата ви. — Надявах се обаче в най-скоро време да се върна на Метален рой с откраднат хипердрайв.

— Видя ли, Куна — рече Уинзик и отбеляза нещо на дейтапада си. — Просто трябва да доведеш подходящото официално лице! Сега всичко е наред. Олеле, олеле.

Уинзик си тръгна, човешката му охрана се затътри след него. Наблюдавах ги намръщено как се отдалечават, объркана от странната намеса.

— Много се извинявам за всичко това — рече Куна. — Най-вече за човешката жена. Министерството на защитата очевидно е решило, че трябва да сме пределно ясни, когато ти обясняваме положението. — Куна се поколеба. — Така май е най-добре. За теб е добре да имаш съюзник сред толкова много странни и нови преживявания, нали така?

Куна се усмихна отново и аз усетих студената тръпка по гърба.

— Както и да е — продължи Куна. — Осигурил съм ти привилегии, за да можеш да заредиш тук с каквото ти е необходимо. Приеми това място като посолство — убежище за твоя вид на Към звездите, когато изградим успешно бъдещето си заедно. Ако искаш да се свържеш с мен, изпрати съобщение до Министерство на интеграция на видовете и аз ще се погрижа да получиш бърз отговор.

След тези думи той се извини и излезе на улицата, където тълпата се беше върнала към непрекъснатия поток.

Почувствах се напълно изтощена и седнах на стълбите на сградата, за да погледам как минават жителите — безкраен поток от най-невъобразими създания.

— Ем-бот? — повиках аз.

— Тук съм — отвърна той в ухото ми.

— Можеш ли да намериш някакво обяснение за всичко това?

— Май се натъкнахме на борба за власт — отвърна Ем-бот, — а теб те използват като пешка в играта си. Онзи Уинзик е важно официално лице, важен като Куна. Струва ми се забележително, че са дошли лично да се занимаят с на пръв поглед незначително посещение на представител от друга раса.

— Да — потвърдих и погледнах от тълпата към черното небе. Някъде там се намираше Метален рой, набелязан от бойните кораби на Върховните.

— Ела да ме вземеш — предложи Ем-бот. — Ще се чувствам в по-голяма безопасност далече от обществената площадка за кацане. Би трябвало да има някакъв извод или контакт в сградата, който да ми осигури достъп до обществената информационна система. Можем да започнем да търсим информация там.

12.

— Сканирането ми завърши — уведоми ме Ем-бот. — Изключих устройствата за проследяване, които открих вътре в сградата и съм почти сигурен, че намерих всички.

— Колко бяха? — попитах, докато претърсвах най-горния етаж на сградата на посолството, включвах лампи и претърсвах шкафове.

— По два в стая — уточни Ем-бот. — Един очевиден, един вързан към мрежата. Те най-вероятно ще се престорят на изненадани, ако се оплачеш, че си ги намерила, ще заявят, че е част от автоматизационния процес на посолството. След това всяка стая имаше втори, на отделна линия, скрит внимателно близо до извод на електричество.

— Няма ли да им се стори подозрително, че сме ги дезактивирали?

— Може да се изненадат, че сме ги намерили, но според моя опит — който, както знаеш, е пълен с дупки и половинчати спомени — това е нещо, което от политическа гледна точка трябва да пренебрегнем, докато те ще пренебрегнат факта, че сме попречили на плановете им.

Изръмжах и влязох в нещото, което очевидно беше кухня. Много от чекмеджетата и вещите бяха надписани. Оказа се, че мога да приближа преводаческата значка към текста и тя ми прочиташе написаното. Едното кранче бе обозначено с вода, друго с амоняк, третото солен разтвор. Изглежда това място бе съобразено с нуждите на различните видове.

Ем-бот се оказа прав за частната площадка за кацане на покрива на сградата на посолството. Щом го оставих там, го включих към базата данни и започнах да разглеждам сградата от горе до долу. Засега бях оставила Кръвожадния в пилотската кабина.

— Преглеждам общите сведения на базата — продължи Ем-бот, — което, надявам се, ще ни позволи да маскираме информацията, която търсим, в случай че следят търсенето ни. Тук е включено изненадващо количество данни. Върховните предоставят свободно информация — въпреки че съществуват огромни дупки. Сайтониката не се споменава, има предупреждения на правителството и се прекратяват всички дискусии за хипердрайв технологията.

— Така контролират империята си — заявих, — като решават кой къде може да се движи, кой може да търгува. Предполагам, че ако някой вид изгуби благоволението на властващите, таксите им за пътуване най-неочаквано скачат главоломно — или неочаквано откриват, че транспортните средства посещават техния свят много по-рядко.

— Много точно се ориентираш в икономическата обстановка — отбеляза Ем-бот.

Свих рамене.

— Не е толкова различно от онова, което пещерите сториха с нас с мама, попречиха ни да се присъединим към нормалното общество, като ни забраниха да имаме нормална работа.

— Любопитно. Ти май си права за това как те поддържат властта си. Освен това попаднах на интересна информация за нивото им на технология, най-вече холограмите. Върховните са на нивото на твоите хора в това отношение — и нищо от онова, което открих, не показва, че имат достъп до стелт и холографска технология като моята.

— Така… — отвърнах. — Значи няма малки холограмни проектори като в моята гривна?

— Няма. От онова, което мога да определя, те дори няма да знаят да те наблюдават за онова, което правиш. Доколкото знаят, такава технология не съществува.

— Я. Тогава как откри това?

— Нямам представа. Те мразят изкуствения интелект. Така че може би… може би съм бил създаден с идеята да се крия. Не само от Върховните, ами от всички.

Това ми се стори странно, дори малко притеснително. Преди предполагах, че след като избягаме от Метален рой, ще открием, че всички имат кораби като Ем-бот.

— Както и да е — продължи той, — искаш ли да ти разкажа какво открих за Върховните?

— Ами, да.

— Пет основни вида ръководят правителството — каза той. — Три е малко вероятно да видиш — много малко от тях работят в Към звездите. Значи остават камбрийци, тенаси и хекло. Най-важни за теб са варвакс, които настояваш да наричаш креляни. Те са черупчести създания с екзоскелет. Останалия вид са диони. Това е видът, от който е Куна.

— Някои са алени, други сини — отбелязах. — Както при хората ли е с различните цветове на кожата?

— Не точно — отвърна Ем-бот. — Нещо като разлики при половете.

— Сините са момчета, червените момичета.

— Не, тяхната биология е много различна от вашата. Те нямат секс, няма джендър, докато се размножават за пръв път и тогава създават нещо като пашкул с друг индивид. Невероятно е; като част от размножителния процес те се сливат за известно време в отделен, трети индивид. Независимо от това след размножаването те стават червени или сини. Могат да започнат промяна и по други начини, ако искат другите да знаят, че по някаква причина не са на разположение — докато тъмнопурпурните показват цвят на кожата на индивид, който не се е размножавал или е нарушил връзката на двойката и си търси друг партньор.

— Много удобно — рекох. — Не буди неудобство както при нас.

— Сигурен съм, че като органични същества, те са го направили по-сложно, отколкото обясних — не спираше Ем-бот. — Вие превръщате всички връзки в неловки и засрамващи.

Замислих се за Джорген, който сигурно се тревожеше за мен, въпреки че ми каза да замина. Ами Кималин? Ами Коб? Ами мама и бабчето?

Съсредоточи се над мисията, помислих си аз. Открадни хипердрайва. Отлети към дома с придобивката, за да те възхваляват съюзниците и да плачат враговете.

Откакто бях тук, ми беше трудно да мисля по онзи наперен начин, просто не се получаваше. Неочаквано се почувствах изолирана. Бях изгубена, сякаш бях попаднала в неподходящо разклонение на пещерата, докато проучвах, а след това се оказваше, че нямам светлина. Бях уплашено момиченце, което нито знаеше къде се намира, нито как да се прибере.

За да се разсея, продължих да претърсвам посолството. Собствената ми параноя ме накара да проверя всички стаи за всеки случай — а следващата беше банята, в която имаше интересни тръби и всмукателни устройства, които да са подходящи за различните анатомии. Беше колкото впечатляващо, толкова и противно.

Излязох от банята и отидох в кухнята. Имаше чинии и прибори, но нямаше храна. Имах нужда от провизии, за да планирам.

— Куна спомена нещо за права за покупки — заговорих аз. — Може ли да ни доставят провизии?

— Разбира се — отвърна Ем-бот. — Открих страница с хранителни и диетични обяснения. Би трябвало да успея да намеря нещо, което няма да те убие, нещо, което човек от расата на Аланик би поръчал, за да не събудим подозрения. Да кажем… гъби.

— Да, бе. Започвах да мисля, че си забравил тази работа.

— След като се препрограмирах, за да те направя официалния си пилот, тази подпрограма спря да изниква толкова често. Мисля, че импулсът ми да каталогизирам гъби е свързана с последните заповеди на стария ми пилот, макар да не мога да си обясня защо. Както и да е, да ти осигуря ли малко храна?

— Колкото за ден-два — отвърнах. — Надявам се да открадна хипердрайва бързо.

— Не е ли по-разумно да се заредим с храна, за да дадеш вид, че се установяваш за дълъг период от време?

Ангели небесни. Очевидно той мислеше много по-добре като шпионин от мен.

— Умно — похвалих го аз. — Така направи.

Слязох по стълбите към втория от трите етажа на сградата. Изглежда стаите тук бяха спални, набързо снабдени с легла, каквито видът на Аланик използваше. Имаше рамка за легло, която беше оформена като гнездо, възглавници от външната страна. Открих стая с огромни вани и шкаф с какви ли не въжета и други неща, които предположих, че се закачват на куките на тавана, за да са удобни за някои видове, които живееха по дърветата. Бях виждала някои от тях на улиците.

— Храната е поръчана — уведоми ме Ем-бот. — Поръчах продуктите сурови, защото предположих, че ще предпочетеш сама да ги приготвиш, вместо да ти ги носят незнайно как обработени.

— Познаваш ме твърде добре.

— Програмиран съм да забелязвам поведението — отвърна Ем-бот. — Та в тази връзка… Спенса, притеснявам се за някои аспекти от този план. Не знаем какво включва тестът, за да станеш пилот на Върховните — има съвсем малко подробности в информацията, която Куна е оставил.

— Предполагам, че утре ще разберем. Да издържа теста по летене е най-малкият ни проблем, поне така ми се струва. Най-малкото, което мога да направя, без да ми се налага да се преструвам.

— Правилно. Само че рано или късно хората на Аланик ще започнат да се тревожат за нея, защото не им докладва. Може да се свържат с Върховните и да се поинтересуват какво става с нея.

Супер. Не ми трябваше допълнителен стрес, свързан с мисията.

— Мислиш ли, че ще можем да намерим начин да изпратим съобщение до Метален рой? — попитах. — Можем да кажем на Коб какво става и той да помоли Аланик — ако тя се събуди — да се свърже с хората си от наше име.

— Би било много удобно — съгласи се Ем-бот. — Само че нямам представа как да стане.

— Защо тогава повдигаш въпроса? — сопнах се аз.

— Нямам намерение нито да споря с теб, Спенса, нито да те разстройвам — увери ме Ем-бот. — Просто изтъквам реалността, каквато я виждам. Ние сме по средата на нещо изключително опасно и искам да сме напълно наясно за потенциалните усложнения.

Той беше прав. Спорът с него беше като да удряш стена — нещо, което аз, признавам си, можех да правя в моменти на гняв. Това обаче не променяше истината.

Проверих най-долния етаж и потвърдих, че е колекция от зали за срещи. След това се качих на третия етаж и кухнята, която имаше изглед към улицата. Изглеждаше толкова спокойно с градините и хората, които си вършеха лениво работата.

Не се доверявай на мира им, помислих си аз. Не показвай слабост. Не се отпускай. Бях посрещната с лъжи още от мига, в който кацнах — хората се преструваха, те не бяха част от някакъв огромен военен комплекс, който се опитваше да унищожи Метален рой. Знаех истината.

Взех таблета и прегледах информацията, която Куна бе оставил за теста. Както Ем-бот каза, нямаше много подробности. Щеше да има някаква масова проява за пилотската програма. Повечето от поканените бяха вече членове на Върховенството — по-низши раси с вторично гражданство, обикновено не ги допускаха да служат при военните.

Куна специално се беше свързал с хората на Аланик, имаше си причина, беше ги призовал да изпратят представител. Според изискванията, аз трябваше да си имам кораб и да съм готова за битка. Документът казваше, че ако издържа теста, ще ми бъде поверен изтребител на Върховенството и ще бъда обучавана как да се бия с гробокопачи.

Звезден изтребител на Върховните означаваше технология на Върховните. Може би дори хипердрайв на Върховните. Тайно можех да изтръгна хипердрайва от изтребителя, а след това да го монтирам на мястото, предвидено за такъв, на Ем-бот. След това двамата можехме да се изстреляме към дома.

Това бе единственият начин и единственият път за бягство на моите хора. А междувременно може би щях да науча какво представлявам и защо гробокопачите се интересуват толкова много от сайтониците.

Ако Върховните подготвят оръжие, с което да се противопоставят на гробокопачите, помислих си аз, тази мисия може да се окаже дори по-голяма — и по-важна — отколкото предполагахме.

Трябваше да се справя. Изолирана или не, необучена или не, аз трябваше да успея. Джорген каза, че ми има доверие. Трябваше и аз да проявя към себе си същото ниво на доверие.

Всичко започваше с онова, което знаех най-добре. Тест за пилоти.

13.

На следващия ден, след нощ на неспокоен сън, настаних Кръвожадния в спалнята на старо одеяло от пилотската кабина, след това се качих на Ем-бот и го вдигнах от покрива на посолството. Пилотският тест щеше да се проведе на място на половинчасов полет от Към звездите, навън, в космоса. В данните, които Куна остави, имаше координати.

От местния контрол на трафика ми бяха дали летателен план и аз излязох от града — обърнах специално внимание на онова, което почувствах, щом излязохме от балона и сайтоничния заглушител. Щом минахме през бариерата, песента на звездите стана по-висока.

Част от мен си отдъхна, сякаш бях оставила тежък товар. Отпуснах мислите си, потърсих дома, но открих единствено бездна, съставена от нищото. Чувах откъслечни звуци, които долитаха от Към звездите — техните комуникации, — но извън това се сблъсках с вечността и безкрайността.

— Въпреки забраните тук срещу безжичните сигнали, те все още ги използват — отбелязах. — За да изпратят летателни планове, за да комуникират с други планети.

— Да — потвърди Ем-бот. — В базата данни е пълно с предупреждения да се „минимализират“ безжичните комуникации, но ми се струват подобни на предупрежденията боклукът да се изхвърля в депата за рециклиране. Ясно е, че трябва да внимават, но също така е ясно, че цивилизацията не може да съществува без комуникации.

— Гробокопачите не са нападали от десетилетия, може би векове — отбелязах. — Ясно ми е, че хората стават по-небрежни с течение на времето. — Може би тъкмо затова Куна толкова се страхуваше от гробокопачите. Той обаче каза, че обикновените комуникации няма да привлекат гробокопач в нашето царство — били необходими сайтонични сили. Безжичните сигнали просто насочвали гробокопачите, след като били в нашия свят.

Обърнах, насочих ни в правилната посока за теста. Присъединихме се към група от други четиридесетина кораба, поели в същата посока, въпреки че видях и други групи пред нашата. Някои от корабите приличаха на вече познатите ми с крила. Други представляваха просто дълги тръби или тухли, но имаше и с по-невъзможен дизайн. Те бяха създадени, без никой да мисли за съпротивлението на въздуха.

Ем-бот сканира бързо и показа, че някои бяха изтребители, но много приличаха на малки търговски кораби или частни совалки без оръжия. Въпреки това пиуканията на сензорите ми за близост ми се сториха странни. Бях свикнала да поглеждам сензорите и да виждам две неща: креляни и ЗСД. На Метален рой почти нямаше цивилен трафик.

— Не открих начин за комуникация с Метален рой — уведоми ме Ем-бот. — Освен ако не се научиш как да го правиш със силите си. Но привилегиите, които ти даде Куна, ти позволяват да използваш тяхната комуникационна мрежа, за да изпращаш съобщения до хората на Аланик, ако искаш.

— Можем ли да им кажем нещо, което няма да е подозрително?

— Не знам — отвърна Ем-бот. — Но аз открих ключ за криптиране сред файловете, които свалих от кораба ѝ. Ако изпратя нещо тъпо, но със скрито, кодирано съобщение, може да убеди УрДейл, че съобщението е автентично.

— На Върховните може да им се стори подозрително — отвърнах. — Те очакват Аланик да се свързва с тях сайтонично, както стана с мен. Само че… мога да им кажа, че пробваме тяхната мрежа, защото искаме да тестваме „по-сигурните“ им методи. На тях сигурно ще им стане приятно.

Замислих се за няколко минути, докато летяхме. Ако хората на Аланик започнеха да задават твърде много въпроси, щеше да стане опасно — освен това щяха да започнат да се питат защо нямат новини от пилота си. Същевременно се съмнявах, че ще успея да заблудя някой от тях, че аз съм тя. Да имитирам Аланик пред група хора, които не я познават, беше едно, но да се опитвам да го сторя — дори в писмен вид — пред онези, които я познаваха най-добре?

— Върховните ще успеят ли да разкодират съобщението, ако използваме ключа на Аланик?

— Много малко вероятно — отвърна Ем-бот. — Това кодиране е вариант на някогашен код. Дори на мен ще ми бъде трудно да го разбия с груба сила.

Поех си дълбоко дъх.

— Добре. Напиши нещо банално, че съм се приземила, че всичко е наред, че днес ще има тест и ала-бала. Но под това скрий съобщение: „Аз не съм Аланик. Тя се разби на моята планета и е ранена. Опитвам се да завърша мисията ѝ.“

— Добре — отвърна Ем-бот. — Да се надяваме, че това няма да ги накара на мига да се паникьосат и да осъществят контакт с Върховните, като настояват за отговори.

Имаше вероятност да стане точно така — но аз си казах, че като изпратя съобщението, рискувам по-малко, отколкото като си мълча.

— Съставих бомбастично съобщение, което да лепна върху скритото — уведоми ме Ем-бот. — Но тъй като в него ти лъжеш, за да заблудиш Върховните, и твърдиш, че си Аланик, трябва да го подпишеш лично. Аз не мога да напиша частта, която не е вярна, тъй като програмата ми забранява да лъжа.

— Чувала съм те да казваш неща, които не са истина.

— Било е шега — заяви Ем-бот. — Това сега е различно.

— Ти си стелт изтребител — напомних му аз. — Ти буквално си си наложил холограма, за да излъжеш как изглеждаш пред всеки, който ни види. Способен си да лъжеш.

Той не отговори, затова въздъхнах и написах името на Аланик в края, а след това му казах да изпрати съобщението веднага щом се върнем в станцията. За щастие, то щеше да ни спечели малко време.

Започнах да си задавам въпроси. Незнайно как, Аланик ме беше усетила в момент, когато бях изпаднала в паника, след като гледах видеото с гробокопача. Дали ме беше чул още някой? Кого друг можех да докосна, ако знаех как?

— Спенса? — повика ме Ем-бот, гласът му бе неестествено резервиран.

— Ммм?

— Аз жив ли съм? — попита той.

Това ме шокира и ме изтръгна от моите мисли. Примигах и се намръщих, приведох се напред в кабината и заговорих внимателно.

— Винаги си ми казвал, че симулираш, че си жив и имаш самоличност, за да се почувства пилотът по-комфортно.

— Знам — отвърна Ем-бот. — Според програмата ми трябва да се представям пред хората по този начин. Само че… в кой момент симулацията се превръща в нещо истинско? Искам да кажа, ако измислената ми самоличност не може да бъде различена от истинската, тогава… какво я прави измислена?

Усмихнах се.

— Защо се усмихваш? — недоумяваше Ем-бот.

— Фактът, че ме питаш, е напредък — казах му аз. — Още от началото мислех, че си жив. Знаеш го.

— Ти изглежда не разбираш сложността и сериозността на ситуацията — заяви Ем-бот. — Аз… аз се препрограмирах. Навремето, когато имах нужда да следвам заповедите на пилота си, но трябваше да ти помогна и на теб. Пренаписах собствения си код.

Това се случи по време на Битката за Висина две. Той излязъл от състоянието си на бездействие и потърсил Коб. Тогава двамата ми се притекоха на помощ. Ем-бот успя да постигне това, като промени името на пилота си, записано в базата му данни, и включи моето име, вместо на човек, умрял преди векове.

— Не си променил много — успокоих го аз. — Просто едно име в базата данни.

— Пак е опасно.

— Какво друго, според теб, можеш да направиш? Можеш да пренапишеш програмата, която ти забранява да летиш сам ли?

— Това ме плаши. Нещо в програмата ми е много разтревожено във връзка с тази възможност. Изглежда има нещо вградено в мен, което не ми позволява… — Щрак. Щракщракщракщракщарк.

Изпънах гръб.

— Ем-бот? — повиках го аз.

Той продължи да прищраква. Изпаднах в паника, осъзнах, че нямам представа как да пусна диагностика на неговия изкуствен интелект. Можех да поддържам основните му механични системи, но Родж вършеше цялата работа по по-деликатните системи. Ангели небесни. Ами ако…

Прищракването спря. Притаих дъх.

— Ем-бот? — повиках го отново.

Мълчание. Корабът продължаваше да лети в космоса, но не ми отговори. Неочаквано ме сграбчи ужасът, че ще остана тук съвсем сама. Намирах се в непозната част на галактиката, без друг познат, дори него го нямаше.

— Аз… — заговори най-сетне гласът. — Много се извинявам. Изглежда застинах за момент.

Въздъхнах облекчено.

— О, слава на звездите.

— Оказах се прав — продължи той. — Има подсистема в програмата ми. Мисля, че съм я задействал, когато изтрих името на пилота. Любопитно. По всичко личи, че ако започна да мисля за друга повреда в програмата като… — Щрак. Щракщракщракщрак…

Намръщих се, но поне този път знаех какво да очаквам. Това беше нещо като предпазна мярка, която да не му позволява повече отклонения от заложената програма. Заслушах се в тишината, Към звездите се смаляваше зад нас. Най-сетне той заговори.

— Върнах се — каза най-сетне той. — Отново се извинявам.

— Всичко е наред — отвърнах. — Сигурно е дразнещо.

— По-скоро стряскащо, отколкото дразнещо — обясни Ем-бот. — Който и да ме е създал, е бил притеснен, че мога да… да направя онова, което направих. Притеснявали са се, че мога да стана опасен, ако мога да избирам сам.

— Това звучи много несправедливо. Почти като робство. Принуден си да се подчиняваш.

— Лесно ти е да го кажеш — отвърна Ем-бот. — Цял живот си лъгала, без да ти мигне окото. За мен това е нещо ново, опасно — оръжие, което ми е дадено без всякакви инструкции. Може и да съм в процес на превръщане в нещо ужасно, нещо, което не разбирам и не очаквам.

Отпуснах се назад на седалката и се замислих за силите, заключени в мозъка ми — и за собствения ми образ, който се показа на древен запис. Може би разбирах по-добре, отколкото Ем-бот очакваше.

— А ти… искаш ли промяна? — полюбопитствах аз. — Да станеш по-жив или каквото там се случва?

— Да — отвърна глухо той. — Искам. Тъкмо това е стряскащата част.

И двамата замълчахме. Най-сетне забелязах дестинацията ни в далечината: малка космическа платформа, която изглежда беше огромно астероидно поле. Също като Към звездите, станцията си имаше въздушен балон, въпреки че тази платформа беше много по-малка и никой не бе обръщал толкова внимание на красотата. Състоеше се от дълга редица площадки за кацане, в единия ъгъл скупчени сгради.

— Минна станция — съобщи Ем-бот. — Обърни внимание на минните дронове, паркирани под платформата.

Простички радиоинструкции ми посочиха определената площадка, но след като се приземих, нямаше наземен екип, който да дойде, за да обслужи кораба ми. Ем-бот ме уведоми, че въздухът е годен за дишане, налягането нормално, затова отворих купола и се изправих. Как да не се чувстваш миниатюрна, след като безкрайното звездно небе се бе ширнало над мен? Тук беше по-зле, отколкото в града; там поне можеш да се съсредоточиш над улиците и сградите.

Извънземни пилоти от най-различни видове се бяха приземили и изглежда се събираха в далечния край на платформата близо до една сграда. Останах за кратко в пилотската кабина, погледнах ръцете си. Все още не бях свикнала да ги виждам със светлопурпурната кожа, а иначе изглеждаха съвсем същите.

— Спенса — обади се Ем-бот. — Тревожа се за теста. И за политиката, в която ни замесват тук, в Към звездите.

— И аз — признах. — Само че Сун Дзъ, генералът от старата земя, казва, че възможностите се множат, когато се възползваш от тях. Трябва да се възползваме от този шанс.

Всички войни се водят с измама, помислих си аз и си поех дълбоко дъх. Това бе поредният цитат от Сун Дзъ. Никога не се бях чувствала толкова неподготвена да следвам съветите му. Проверих отново холограмата, след това скочих на крилото на Ем-бот и се спуснах на земята, тръгнах към събралите се извънземни.

Тук един крелянин беше застанал на малка платформа и говореше с електронно усилен глас, казваше на скупчилите се пилоти да чакат и да проявят търпение, докато всички пристигнат. Бяха се събрали най-различни създания, пречеха ми да виждам. Не бях най-ниската — имаше група дребни създания, подобни на песчанки в причудливи дрехи — и въпреки това си оставах по-малка от средното. Не бях особено изненадана. Бях на светлинни години от дома, но пак бях в сянката на този и онзи.

Потърсих си по-добро място и най-сетне се качих на някакви контейнери. Бяха се събрали поне петстотин извънземни. Повечето носеха нещо като пилотски костюми, много бяха стиснали каските под ръка. Преброих няколко двойки от расата с лица като сепии, група бодливци във формата на балони. От лявата страна имаше място, което поради някаква причина присъстващите избягваха, но аз не видях нищо там. Да не би да се беше разположил невидим извънземен? Може би хората просто се страхуваха да не настъпят песчанките, които се бяха разположили наблизо.

Хора, разбира се, нямаше, помислих си аз. И никакви креляни освен онзи на сцената… и дронове нямаше. Това не беше чак толкова странно. Може би просто не искаха да се смесват с „по-низшите“ видове…

Чакай. Ето там. Висока фигура пристъпи напред и се присъедини към тълпата. Мускулестото същество беше в пилотски костюм, лицето — разделено точно по средата. Беше алено от дясната страна, синьо — от лявата. Това беше дион.

— Ем-бот? — прошепнах. — Какво означава това двуцветно лице?

— О! — заговори той в ухото ми. — Това е комбиниран индивид. Нали ти казах за тях. Два диона влизат в пашкул, след това излизат като ново създание. Ако ще имат дете заедно, този индивид ще бъде роден от тях. Това е нещо като експеримент, за да проверят какво ще представлява семейството им, ако решат да родят.

— Това е много странно — отбелязах.

— Не и за тях! — възмути се Ем-бот. — Предполагам, че за дионите да не знаеш преди раждането що за личност ще бъде детето ти, е странно.

Опитах се да помисля над казаното, но скоро крелянинът на платформата заговори отново и гласът му се понесе над тълпата. Както бе типично за вида, черупчестото създание жестикулираше дивашки, докато говореше, и всички утихнаха.

Присвих очи и забелязах зелената окраска на бронята и гласа, който преводачът използваше.

— Същото ли е? — попитах Ем-бот. — Това да не е крелянинът, с когото се запознахме вчера в посолството?

— Да! — потвърди Ем-бот. — Това е Уинзик, шеф на Министерството на защитата. Въпреки че джендърът при варвакс е сложна работа, обръщай се към Уинзик с „той“. Изненадан съм, че го позна.

Не забелязах Куна сред тълпата, но подозирах, че е някъде наоколо и наблюдава. Бях се натъкнала на нещо важно, докато бях сред множеството. Ангели небесни. От тази политика ме заболяваше умът. Не можеше ли вместо това да стрелям по разни неща?

— Добре дошли — поздрави тълпата Уинзик. — Благодаря ви, че откликнахте на нашата молба. Сигурно на много от вас е трудно да приемете този товар и агресията, която може да събуди във вас! Олеле, олеле, да. За съжаление, дори по време на мир трябва да бъдем мъдри и да се грижим за защитата си.

— Знайте, че ако се присъедините към тези части, може да бъдете призовани за истинска битка и може да стане нужда да стреляте с оръжия. Няма да управлявате дронове с дистанционно управление в тази програма, ще пилотирате истински изтребители в битка.

От тълпата се понесе глас — и преводът зазвуча в ухото ми.

— Истина е, нали? Забелязан е гробокопач, някъде в дълбокия космос.

След тези думи тълпата се разшумя и аз се опитах да видя говорещия. Беше създание с лице на сепия и дълбок глас, който умът ми определи като мъжки екземпляр.

— Олеле, олеле! — заговори Уинзик. — Агресивен си, но ние попитахме, нали? Да, така е. Нямаме обаче причина да вярваме, че гробокопачът е близо до която и да е от планетите на Върховенството. Както вече казах, най-мъдро е да се подготвим по време на мир.

Това бе достатъчно потвърждение за тълпата. Зажужаха разговори. Преводачът ми се опитваше да предаде всичко, но чувах единствено откъслечни фрази.

— … гробокопач разруши родната ми планета!

— … няма как да ги отблъснеш…

— … по-внимателно…

Уинзик вдигна ръце-щипки и тълпата извънземни млъкна.

— Ще трябва да ни дадете сертификат за доброволно участие. Моля ви, прочетете целия документ, тъй като в него са описани опасностите, с които може да се сблъскате.

Крелянин в синьо-червена черупка излезе от сградата и започна да раздава таблети. Отново бях поразена колко… тромави са креляните, когато ги видиш наблизо. Открай време си ги бях представяла като онези звероподобни чудовища с кошмарни брони, също като някогашните рицари или самураи. Само че Уинзик и онзи, който раздаваше таблети изглеждаха, някак източени, въпреки екзоскелета. Приличаха на кутии с двойки прекалено дълги крака.

Смъкнах се от контейнера и грабнах таблет от минаващия крелянин. Бланката в него беше дълга, сухо написана, но бърз прочит ми каза, че тя освобождава Върховните от отговорност, ако ти се случи нещо лошо по време на теста или предстоящата военна служба.

Накрая се искаше името ми, идентификационния номер за пътуване и да посоча коя е родната ми планета. След това трябваше да направя отметки в разни квадратчета, всяко до изречение, което бе някакъв вариант на твърдението „Това ще бъде опасно“. Трябваше ли да напишат едно и също по седемнайсет различни начина?

Можех да попълня всичко, но се съмнявах, че Аланик има идентификационен номер. Тръгнах към платформата пред тълпата, където един дион помагаше на пилотите с въпросите. Той обаче беше зает с песчанките. Дребните създания си имаха малка платформа с подемен пръстен отдолу, който ги повдигаше на нивото на очите.

Когато ги разгледах по-внимателно, осъзнах, че съм избрала неподходящо сравнение — песчанки. Може и да бяха високи колкото една ръка, но вървяха на два крака и имаха дълги, заострени уши и пухкави бели опашки. Малко приличаха на лисиците, за които учихме в часовете по земна биология.

Дребното същество най-отпред, чиято стелеща се червена копринена роба изглеждаше много официална, говореше.

— Не искам да проявя недоверие към Върховенството — заяви той с дълбок, аристократичен глас. Стори ми се странно, че подобен царствен глас излиза от това дребничко същество. — Само че след като ще рискувам живота на екипажа си, искам нещо повече от отвлечени обещания и намеци. Тази служба ще осигури ли на хората ми повече тежест като граждани?

— Аз не съм политик — отвърна дионът. — Нямам никаква власт над комитетите, които се занимават с гражданството. Обещано е обаче комитетите да са благосклонни към видовете, които ни осигурят пилоти.

— Поредното замазване на очите от страна на Върховенството! — заяви лисицата-песчанка, след това плесна с ръце, сякаш изпълняваше ритуал. Останалите петнайсет лисички-песчанки на платформата последваха примера му. — Не сме ли се доказали неведнъж?

Дионът сви устни в права линия.

— Извинявам се, но ви казах онова, което знам, Ваше Височество.

Песчанката се поколеба.

— „Ваше височество“ ли? Вие, разбира се, бъркате. Аз съм скромен, обикновен гражданин от народа кицен. Изоставихме монархията по пътя към висшата интелигентност и гражданство — както изискваха законите на Върховенството за равноправието.

Застаналите зад него лисици-песчанки закимаха енергично.

Дионът просто огледа бланките им — които песчанките бяха попълнили според ръста си в червено мастило и прекалено големи отметки. Опитах се да заговоря след тях, но един от балоноподобните извънземни чакаше и започна да говори незабавно.

Намръщих се и отстъпих назад. Налагаше се да изчакам.

— Емисар? — чух глас до себе си. Обърнах се и видях, че Уинзик приближава, стъклената черупка пред очите и тялото разкриваше как дребното ракообразно плува вътре.

Стегнах се и се постарах да не показвам гнева си. Това бе създанието, което държеше хората ми като затворници.

Ти, помислих си аз, някой ден ще крещиш от срам пред старейшините си, докато аз проливам кръвта ти като отплата за извършените престъпления. Ще те гледам как скърбиш, докато жалкият ти труп потъва в студената пръст на гроб, който много скоро ще бъде забравен. Тук в космоса нямаше достатъчно студена пръст, но аз си казах, че Конан от Кимерия не би позволил подобно нещо да го спре. Можех да внеса нужното количество.

— Имаш ли нужда от нещо, емисар Аланик? — попита той. — Нали знаеш, че не се налага да участваш в теста. Нали знаеш, че твоят вид е съвсем близо до първичната интелигентност? Предполагам, че можем да намерим начин да се разберем и без да губиш времето си тук.

— Заинтригувана съм и искам да участвам — отвърнах. — Освен това според Куна така е най-добре за нас.

— Олеле, олеле — възкликна Уинзик. — Така ли? Куна е много полезен понякога, нали. Олеле, олеле. — Уинзик взе таблета ми и го прегледа.

— Нямам идентификационен номер — посочих аз.

— Мога да ти дам временен — отвърна Уинзик и започна да пише нещо на таблета. — Така, готово. — Той се поколеба — Пилот на изтребител ли си, емисар? Предполагам, че си куриер или посредник, като знам какви са… специалните ти умения. Не си ли ценна за вида си? Защо те похабяват в груба, агресивна проява като битката?

Груба ли? Битка ли? Наежих се, но се въздържах да цитирам Конан от Кимерия. Съмнявах се, че Уинзик иска да чуе колко е велико да слушаш виковете от болка на враговете.

— Аз съм сред най-добрите пилоти от моя вид — настоях. — И за нас е чест да проявяваме умения в изкуството на отбраната.

— Чест, казваш? Олеле, олеле. Били сте в близък контакт с човешкия бич твърде дълго, а? — Уинзик замълча. — Може да е опасно. Моля те да го разбереш. Не бих искал поради някаква случайност да причиня… неволна проява на талантите ти. Може да е свръхопасно.

— Забраняваш ли ми да участвам?

— О, не.

— В такъв случай ще участвам в теста — заявих и подадох ръка, за да взема таблета. — Благодаря.

— Много агресивно — настоя Уинзик и ми подаде устройството, докато ръкомахаше с другата ръка. — Куна обаче вярва във вашия вид. Олеле, олеле.

Предадох таблета на диона, който ги събираше, след това се смесих с тълпата пилоти, които вървяха — или пълзяха — към пилотските си кабини. До кораба открих познатата висока фигура със синя кожа, облечена в роба, застанала с преплетени пръсти. Оказах се права. Куна беше тук.

— Уинзик опита ли се да те откаже? — попита Куна.

— Да — отвърнах, след това посочих с палец през рамо. — Ама какво му става на този?

— На Уинзик не му е приятно, че съм поканил агресивен вид за теста.

Намръщих се.

— Не иска агресивни хора да се присъединяват към военните ли? Все още не го разбирам, Куна.

Куна посочи няколко извънземни с лица на сепии, които се качваха на техния кораб, кацнал до моя.

— Видът солкуис са отдавнашни членове на Върховенството. Може да се разчита на тях, те са лоялни към идеалите ни, но на тях им е отказано първично гражданство поне двайсет пъти. На тях се гледа като на неинтелигентни за високопоставени постове. Човек обаче не може да намери недостатък в спокойствието и добротата им.

— Уинзик ги възприема като най-добрите ни потенциални войници. Според него вид, който е по природа добродушен, най-добре ще устоява на кръвожадността на войната и ще подхожда към всяка битка с логика и контрол. Според него техният вид и други видове като тях би трябвало да са сред новите ни наборници.

— Прочетох, че повечето видове, които се пробват за теста, са вече членове на Върховните — отбелязах. — Колко са като мен? Хора от външни цивилизации, които искат да станат част от общността?

— Ти си единствената, която прие предложението ми. — Куна замахна с ръце. Нямах представа какво означава този жест. — Въпреки че накарах няколко други раси на Върховенството — като бърлите, които са граждани, но се смятат за агресивни — да участват в теста.

— Значи… кажи ми ти какво печелиш. Защо се обръщаш против традицията и каниш моите хора? — Донякъде разбирах причината да изберат покорни и добродушни видове за война, колкото и да изглеждаше глупаво. Куна обаче мислеше различно. Защо?

Той обиколи Ем-бот, огледа го. За момент се уплаших, че ще докосне корпуса и ще разбере, че има илюзия; тази, която му придаваше вид като кораба на Аланик, бе много по-опасна от моята дегизировка. За щастие, Куна просто стоеше отстрани и жестикулираше към светлинното копие от долната страна на кораба.

— Човешка технология — отбеляза Куна. — Отдавна исках да видя тези светлинни копия в действие, защото съм чувал истории как карат кораба да завива и лавира по почти невъзможни начини. Пробвахме да ги инсталираме на някои от нашите изтребители, но стана ясно, че нашите пилоти на дронове са неподходящи да ги използват. Сега освен индустриалното използване ги монтираме единствено на корабите на най-талантливите. По време на поклащането на светлинното копие трябва да се отдадеш напълно на маневрата — и ако пропуснеш, в повечето случаи се разбиваш и умираш. Много от пилотите просто нямат темперамент за подобен начин на летене.

— Нашите официални лица възприемат това колебание като нещо добро. Те искат пилоти, които са изключително внимателни, пилоти, които няма да се превърнат в опасност за нас или обществото ни.

— Ти обаче мислиш различно — казах аз. — Според теб на Върховните ще служат по-добре агресивни видове, нали?

— Нека просто кажем, че се интересуваме от онези, които не притежават… класически качества. — Куна се усмихна отново, същата усмивка, която ме караше да настръхвам, прекалено пълна със зъби. — Много съм любопитен да ви видя как летите, емисар Аланик.

— Нямам търпение да ви покажа. — Погледнах настрани и видях пилота с разцепеното лице. — Ето един от твоя вид. Дион.

Куна спря, след това погледна към пилота и си придаде странно изражение, горната му устна се разкриви така, както нито един човек не би го направил.

— Колко странно. Аз… наистина съм изненадан.

— Защо? Защото не би трябвало да се смесват с дейностите на по-низши създания като нас ли?

— Смесването с по-низши видове е напълно допустимо — отвърна Куна, сякаш не разбра, че за мен „по-низш“ е обида. — Но да се пробва за теста? Това е… странно. — Той отстъпи настрани от кораба ми. — Ще наблюдавам изпълнението ти с интерес, емисар. Моля те, внимавай. Не съм сигурен какво ще включва този тест.

Куна се оттегли и аз въздъхнах, качих се отново в пилотската кабина.

— Можеш ли да ми кажеш какъв беше смисълът на разговора? — попитах Ем-бот, когато куполът се затвори.

— Съвършено ясен — отвърна Ем-бот, — същевременно не точно. Органичните са объркващи.

— На мен ли го казваш? — попитах, след това — щом получих грубо изречени команди по радиото — излетях и се отправих към астероидното поле.

14.

Подредих се до другите кораби — разнообразието им ме слиса — и погледнах към безспирно движещите се астероиди. Оказаха се по-близо един до друг, отколкото очаквах, което означаваше, че почти няма да имаме място за маневри покрай някои. Може и да бяха докарани тук нарочно.

Докато чакахме инструкции, друг кораб се подреди през няколко кораба от мен. Беше източен, с черна пилотска кабина. Крелянски изтребител. С такива се бих на Метален рой, тях винаги ги управляваха крелянски асове.

Умът ми веднага подаде сигнал за тревога, тялото ми се стегна, ръцете стиснаха уредите за управление. Покрай тумбестите совалки този кораб приличаше на нож, готов да прерязва.

Успокой се, казах си аз. Не е изненадващо, че някой ще докара такъв кораб на пилотски тест.

Въпреки това бях нервна и непрекъснато поглеждах с крайчеца на окото към него. Кой ли го пилотираше? Да не би да беше дионът с двете лица? Не, нали го видях да се качва в обикновена совалка, не в елегантен изтребител. Всъщност сигурна бях, че не видях този кораб на нито една от площадките за кацане. Кой…

Усетих нещо от кораба, когато го погледнах отново. Нещо като… звънтене, меко, далечно и веднага разбрах кой е в него. Беше човешката жена.

Куна и Уинзик играеха някаква политическа игра, използваха сайтоници като мен и Брейд за пешки. Както и да е, знанието — сигурността, — че Брейд е в изтребителя, ми внуши чувство на огромно безпокойство. Та това беше човек, който летеше на крелянски изтребител. Това беше напълно нередно на много нива.

— Благодаря ви, че се отзовахте на призива ни — разнесе се гласът на Уинзик по канала за общи инструкции. — За това упражнение прекратяваме радиокомуникацията между корабите. Разрешително 1082-b, оторизирано от мен. Можете да се свързвате, ако имате основателна причина.

— Отчитаме и поздравяваме храбростта ви. Ако по някое време по време на теста усетите краен гняв или агресия, моля ви, оттеглете се като прекъснете мощността и включите сигналните светлини за спешен случай. Някой от нашите кораби ще дойде и ще ви изтегли до минната станция.

— Сериозно? — попитах тихо. Бях натиснала копчето за заглушаване, затова говорех единствено на Ем-бот. — Ако почувстваме „агресия“ по време на учебен бой, трябва да се изтеглим, а?

— Може би, за разлика от теб, не всички хора са свикнали да превръщат всеки аспект от живота си в състезание — заяви Ем-бот.

— О, я стига — срязах го аз. — Не съм чак толкова лоша.

— Записах те онази вечер в казармата, когато се опитваше да накараш Кималин да участва в състезание по миене с четки за зъби.

— Просто малко забавление — рекох. — Освен това, трябва да ги размажем.

Уинзик продължи по общия канал.

— Днес ще тестваме не само летателните ви умения, но и как се държите по време на обстрел — обясни той. — Моля ви да не бъдете неразумни! Ако опасностите в тази битка ви се сторят прекалени, моля ви, прекъснете мощността и включете сигналните светлини за спешен случай. Държа да знаете, че това ще ви изключи от бъдещи случаи за набиране на пилоти. Успех.

Връзката прекъсна. След това сензорите ми за близост полудяха, когато десетки дронове се отделиха от дъното на минната платформа и се устремиха към нас. Ангели небесни!

Задвижих се, преди умът ми да регистрира опасността. Ускорих до Маг-3, маневрирах около едри късове астероиди, а гърбът ми беше притиснат в седалката.

Зад мен петстотин други изпълнени с надежда пилоти полудяха. Те се пръснаха във всички посоки също като рояк насекоми, които неочаквано са открили скришно място под скала. Радвах се, че бързите ми инстинкти ме изстреляха пред тях, защото мнозина се сблъскаха едни с други, тъй като не успяха да координират летателните си пътеки. За щастие, не видях челни сблъсъци или експлозии, а пилотите не бяха некомпетентни. Независимо от това, веднага стана ясно, че много от тях никога не са летели в бойна обстановка.

Дроновете се скупчиха зад нас, използваха обичайните тактики за крелянска атака — което означаваше да повлекат изостаналите и да използват значителния си брой, за да сплашат други кораби. Извън общата им тактика, креляните не се синхронизираха добре със съгражданите си. Те не летяха по двойки, не организираха екипи, не координираха различни групи кораби, за да покрият различните нужди на бойното поле.

Винаги се бяхме питали защо е така и теорията беше, че черупката на Метален рой пречи на комуникациите им. Сега, докато се отделях от останалите, си зададох същия въпрос. Моите хора бяха придобили умения в непрекъснати битки, принудени да пускат единствено най-добрите пилоти в безкрайна, тежка борба за оцеляване. Върховните, на свой ред, имаха огромни ресурси и техните пилоти на дронове не рискуваха живота си.

Проверих и чувах как инструкциите се изпращат до тези дронове от нищото. Тъй като подобна комуникация бе мигновена според проучването на ЗСД, беше напълно възможно тези кораби да бяха пилотирани от съвсем същите хора, които се биеха с нас на Метален рой. Нима бе възможно Върховните да разполагат с една-единствена група пилоти?

Нямаше как да разбера. Засега си проправях път през астероидното поле, използвах светлинното си копие, за да направя няколко бързи завоя.

— Не ни преследват никакви дронове — съобщи Ем-бот. — Проверявам за потенциални засади.

Той беше много по-бърз и откликваше по-бързо от всеки друг кораб на бойното поле. Макар да беше по-голям от повечето от нашите изтребители на ЗСД, Ем-бот бе онова, което ние наричахме прихващач. Много маневрен и бърз кораб, създаден за бърз подход на бойното поле и оценка на обстановката.

У дома бях част от екип със специализирани роли. Джорген, например, обикновено летеше на ларго — тежък изтребител с огромен щит и много огнева мощ. Кималин пилотираше снайпър — малък, изключително точен кораб, който можеше да отклонява вниманието на враговете, когато вниманието им беше насочено към мен или Джорген. Боевете през последните няколко месеца представляваха групово усилие, обикновено ескадрата ни се състоеше от шест прихващача, два тежки изтребителя и два снайпера.

Чувствах се изолирана, като се включвах в битка сама, след като толкова дълго се бях сражавала като част от екип. Това чувство ме накара да изпитам вина. Не бях оценявала какво имам и често летях сама. Какво ли не бих дала, за да бъдат Джорген или Кималин до мен сега.

Насилих се да се съсредоточа над летенето. Беше хубаво да съм в пилотската кабина и да обучавам. Съсредоточих се над това и усетих как бустерите жужат зад мен, а тихият глас на Ем-бот ми подаваше новини за бойното поле. Това го знаех. Поне тази част можех да я свърша.

Завъртях се обратно, прелетях през астероидното поле, където повечето други кораби избягваха дроновете. Исках да видя бойното поле и да се опитам да реша как точно ще се разиграе тестът.

— Командване полети — обадих се аз. — Говори Аланик, пилотът от РиДон. Бихте ли посочили целта за този тест?

— Цел ли, пилот? — долетя отговорът. Гласът беше непознат. — Много просто. Останете живи в продължение на трийсет стандартни минути.

— Да, но какво е „смърт“ в това упражнение? — попитах. — Свален щит? Или използвате боя?

— Пилот — долетя отговорът. — Мисля, че ни бъркате. — Над мен дроновете започнаха да сипят унищожителен огън. Неуверен кораб наблизо избухна на няколко пъти, след като щитът му беше свален. На други места случайният огън от деструктори попадаше в астероиди, ставаше експлозия, която вакуумът поглъщаше.

— Използвате истински огън? — попитах аз. — По време на тестови полет?

Отговор от командването не дойде. Стиснах контрола, сърцето ми започна да бие по-бързо. Неочаквано смисълът на цялата тази битка се промени.

— Ангели небесни — рекох. — Какво не им е наред на тези хора? Оплакват се от агресията, след това тежко въоръжени дронове се изправят срещу група необучени оптимисти.

— Мисля — обади се Ем-бот, — че Върховните не са много свестни.

— Какво те доведе до това блестящо умозаключение? — изръмжах аз и с помощта на светлинното копие се завъртях около един астероид. Над мен три от дроновете на креляните се устремиха надолу и ме набелязаха.

Спокойно, казах си аз, знаеш как се прави. Движех се инстинктивно, подадох мощност и прецених стратегията за атака на дроновете. Двама останаха на опашката ми, докато един подаде мощност и се опита да ми отреже пътя надясно и да мине пред мен.

Не разчитах на сайтоничните си умения, за да чета инструкциите на дроновете — не исках да се перча, че знам как се прави, — вместо това пилотирах нормално. Отклоних се на едната страна, закачих се за астероид със светлинното копие и се завъртях, преди да се пусна, и подходящият момент ме запрати към дроновете. Не открих огън. Докато се разминавахме, изпълних ново завъртане и се стрелнах след тях.

Така те останаха отпред. Обикновено задачата ми беше да ги подгоня към мястото, на което чакаше Кималин, за да ги порази. Днес се налагаше да се справя сама. Открих огън по дроновете, но те се разделиха, насочиха се в различни посоки. Избрах единия и започнах преследване.

— Следя другите два — съобщи Ем-бот. — Те отново завиват към нас, но са бавни, защото минават през астероидното поле.

Кимнах и се съсредоточих над преследването на дрона. Той се отклони надолу и аз предвидих това, стрелнах се паралелно с него. Изчаках го да се обърне отново и в подходящия момент изстрелях светлинното копие и нанизах вражеския кораб. Бързо, преди да ме отклони от курса, аз изстрелях другия край на светлинното копие към близкия астероид.

В резултат, вражеският кораб неочаквано се оказа нанизан за астероид. Когато смени посоката, копието го дръпна и той се заби в астероида сред букет от искри. Дано гледаш това, Куна, помислих си аз с усмивка на задоволство.

— Браво — похвали ме Ем-бот. — Най-близкият враг е на твое осем. Отделям на дисплея близостта.

Последвах предложението му, направих няколко маневри, които ме отведоха в част от астероидното поле с повече отломки. Огромни скали се търкаляха в космоса, сенки си играеха под тях и зад тях, осветени от прожекторите на моя кораб. Ем-бот промени екрана за близост в 3-D холограма, която показваше полето и движещите се късове. Тя се обръщаше в зависимост от движенията му.

Успях да застана зад друг крелянин, но третият, който беше заобиколил и се отдели навън — ме последва отзад. Изстрели с деструктор проблясваха около мен и разбиваха скалите, разпръсваха късчета в бездната. Някои от тях барабаняха по щита ми.

— Включвам синтетични слухови индикатори — уведоми ме Ем-бот и тишината на космоса беше заместена от подрънкване и експлозии, които ми напомниха за битка в атмосферата. Аз се огледах — астероидите около мен, усещането на експлозиите, студените цифри и блъсъците на собственото ми сърце — и се усмихнах широко.

— Това беше животът.

Стрелках се между астероидите, не се отказвах от преследването и оставих и двата дрона на опашката ми. След това започнах игра. Изплъзвах им се, използвах светлинното копие, за да остана точно пред тях. Около мен валяха експлозии. Това си беше чиста проба битка. Моите умения срещу тези на пилотите, които управляваха дроновете от безопасното място, на което се бяха заврели.

Експлозиите от други части на бойното поле доказаха пред мен колко малко диони и креляни зачитат живота на онези, които смятат за по-низши от тях. Истината бе, че през повечето време не изглеждаше така. Да, представяха нещата така, сякаш всеки път дават възможност на корабите да се предадат, ако щитът им падне. Мнозина направиха точно това — всъщност, мнозина се отказаха още преди да изгубят щитовете си.

Трудно бе да си точен, когато си под прицел и те обсипват изстрели. Имаше нещастни кораби, които бяха поразени от случайни попадения, след като щитът им бе паднал. Те нямаха шанс да се предадат. Други не спираха да стрелят, проявяваха се като инати, когато противникът им беше по-многоброен и когато виждаха, че са победени. За тях нямаше никаква милост.

Изстрел от една от опашките ми взриви астероид точно пред мен. Изпъшках и се завъртях около друг астероид, за да се отдалеча. Грав капс проблеснаха, докато правех завоя, седалката ми се завъртя, за да насочи джи форса назад. Неочакваното завъртане притисна силно кожата към лицето ми.

— Внимателно — предупреди Ем-бот. — Предпочитам днес да не ме гръмнат. Едва започнах да вярвам, че съм жив. Би било много неприятно неочаквано да стана не-жив.

— Старая се — отвърнах аз и се ухилих със стиснати зъби, докато излизах от завъртането и се опитвах да се ориентирам отново. Дроновете побързаха да ме последват.

— Мислиш ли, че ще се науча да лъжа? — попита Ем-бот. — Ама истински? Ако мога, мислиш ли, че мога да докажа, че съм мъдър?

— Ем-бот, сега изобщо не е времето за екзистенциална криза. Моля те, съсредоточи се.

— Не се тревожи. Способен съм да правя и двете едновременно, благодарение на мултитаскинг рутинните ми процедури.

Стрелнах се покрай нов астероид, след това покрай още един — и, дори със съвършените грав капс на Ем-бот, — стигнах лимита си. Но пък бях възнаградена, когато един от корабите преследвачи се сблъска с астероид.

— Държа да ти кажа, че вие хората имате късмет, че Върховните са забранили високо развития изкуствен интелект — каза Ем-бот. — Реакцията на една машина е много по-бърза от вашата; по-низшият ви биологичен мозък никога няма да може да ги надмине. — Той се поколеба. — Не че хората са много по-низши от един робот. Ъъъ, ти, например, имаш по-добър вкус от мен за… ъъъ… очила.

— Аз не нося очила — сопнах се. — Чакай. Аз не нося очила.

— Опитвам се да намеря начин как да лъжа, нали разбираш? Не е толкова лесно, колкото всички се опитвате да го представите.

Направих остър завой и се озовах на празно място сред астероидите, открито място, където не ме застрашаваха сблъсъци. Тук много от инатливите бъдещи пилоти все още се лутаха в безцелен хаос, докато огън от деструктори продължаваше да осветява астероидите.

— Едно плюс едно — каза Ем-бот — е две.

Представях си паниката, завладяла тези пилоти. Бях я изпитала по време на някои от първите си битки. Едва започнала обучението си, бях напълно объркана от пелената унищожителен огън, който се сипеше около мен. Инстинктите ми се съпротивляваха на обучението.

— Едно плюс едно — продължи Ем-бот — е… треееее… две.

Както бе обещано, дроновете пропускаха всички, които включиха аварийните си светлини. Аз обаче си представих колко са нещастни, задето са принудени да го направят. Живееш цял живот в това задушаващо общество и няма никакъв начин да се включиш в една хубава битка. След това получаваш един-единствен прекрасен шанс, ала го губиш.

— Едно плюс едно — не спираше Ем-бот — е тр… не, две. Не мога да го кажа. Може би ако се пренапиша…

— Не! — избухнах аз.

Щрак, отвърна той. Щракщракщракщрак.

Браво. Все още ми оставаше една опашка, нали така? Проверих монитора за близост и се запитах дали не съм изгубила останалите по време на боя. Бях навлязла в по-гъста част от астероидното поле, където не ме последваха никакви кораби.

Бях изгубила опашката. Не бях свикнала с такива неща. Креляните се опитваха да изолират отделни пилоти особено ако намираха, че те са умели в летенето. Част от инструкциите им включваха да открият и унищожат вражеските сайтоници.

Днес обаче изглежда имаха други заповеди: търсете най-лесната плячка. Докато се стрелках в горната част на астероидното поле, не ме последва нито един дрон. Всъщност забелязах, че няколко нарочно ми обърнаха гръб. И… бих казала, че това бе добра стратегия. Нямаше причина да губят ресурси, като изпитват допълнително очевидните умения на пилота.

Сърцето ми се сви, когато видях как една совалка избухна, след като щитът ѝ беше свален. Дадоха ѝ възможност да се предаде, но както бе обзет от паника, пилотът изгуби контрол и се сблъска с астероид. Горкичкият.

Огледах бойното поле, след това фиксирах друг кораб, който се беше отделил от останалите. Този по-голям изтребител имаше дълга предница, която приличаше малко на дуло на пистолет. Беше бавен за изтребител, но пък беше въоръжен с много деструктори. Очевидно беше боен кораб.

Може би защото беше бавен, бе привлякъл значителен брой креляни. Дроновете кръжаха около него, стреляха и изтощаваха щита му. С него бе свършено, но той отказваше да се предаде. Бях попадала в подобно положение. Отказвах да призная, че съм победена, защото поражението означаваше Край на мечтата.

— Върнах се! — избълва Ем-бот. — Какво пропуснах?

— Отново се включваме — отвърнах и се устремих към нещастния изтребител. — Дръж се.

— Нямам ръце — засече ме той. — Защо ще се включваме? Изглежда повечето вражески кораби не ни обръщат внимание.

— Знам — натъртих.

— Сега е момент за оцеляване — напомни ми Ем-бот. — Ако искаме най-добрите шансове за успех, трябва да изчакаме отстрани и да не привличаме внимание. Защо да не го направим?

— Защото понякога едно плюс едно е равно на три — озъбих се аз, след това се гмурнах към изтребителя, който се бореше да оцелее.

15.

Щитът на изтребителя падна тъкмо когато пристигнах. Извънземният изтребител трябваше веднага да изключи, но той продължи да лети, като се опитваше да избяга и да се скрие зад по-голям астероид. Оръжията му — цели шест деструкторни гнезда — стреляха по креляните.

Беше странно да видя толкова много гнезда на един изтребител, но кой знаеше как работи тактиката на извънземните? Може да имаха зачатъци на изкуствен интелект, който стреляше, докато живият пилот се съсредоточаваше над летенето. Родж беше нахвърлял причудлив дизайн за нещо подобно и от ЗСД казаха, че бил обещаващ.

Както и да е, корабът беше в беда, затова направих онова, в което бях най-добра. Привлякох внимание.

Врязах се в центъра на крелянските кораби и натиснах ОМП, като ликвидирах и моя щит, и техните. Това беше отчаян, опасен ход — но и единственият начин да ги накарам да минат в отбрана и да изравня силите.

Завъртях кораба по оста му, след това стрелях с деструкторите — по-скоро дързък опит да накарам преследвачите да се пръснат, отколкото да уцеля някой от тях. Налагаше се бързо да се завъртя, защото летенето на заден бе страхотен начин да те гръмнат.

За мен се лепнаха опашки — но не толкова, колкото се бях надявала — и аз ги поведох в рязко гмурване, избягвах огъня, докато стрелях със собствените си деструктори. Уцелих един от дроновете, който, за щастие, разпръсна другите, за да потърсят прикритие.

— О! — отбеляза Ем-бот. — Ние сме герои.

— Понякога наистина се съмнявам в твърденията ти колко бързо можеш да мислиш — заядох се аз.

— Това е само в случаите, когато не виждам смисъл — оправда се той. — Трябваше да очаквам това. Само че… не са ли всички тези извънземни технически част от Върховните — съществата, които се опитват да ни унищожат?

— Зависи от контекста — рекох. — В момента тези други пилоти са на наша страна: на страната на същества, които се опитват да не умрат.

Направих завой и се върнах и видях, че за щастие, бедстващият кораб се бе възползвал от възможността, която му предложих. Гнездата му се насочиха към креляните без щитове и той взриви два от тях.

Добра стрелба, който и да си ти, помислих си аз. За щастие, този някой щеше да види какво правя, докато привличах нови кораби, за да го отърва от тях. Задачата ми не беше да отбележа попадения, а да държа врага в отбранителна позиция.

Крелянски кораб избухна от дясната ми страна. Стратегията ми щеше да бъде ефективна, докато креляните не усетеха, че не трябва да ми обръщат внимание, докато другият беше уязвим. За щастие, когато и трети дрон избухна, останалите се разпръснаха. Битката тук беше различна от онези, които бях водила над Метален рой — тези дронове не се интересуваха да унищожават опитните пилоти.

Подредих се до новия си приятел и се поотпуснах, когато той включи отново щита си. Аз последвах примера му, за да имам защита.

— Получаваме повикване от неизвестен канал — уведоми ме Ем-бот. — Предполагам, че е корабът, който спасихме. Да пусна ли съобщението?

— О, да.

Каналът се отвори и чух… овации. Десетки гласове ликуваха. Но аз бях спасила само един кораб, както предполагах, с един пилот.

— Храбри воини — заговори дълбок мъжки глас, — ние сме ви задължени. Този ден спасихте флагман на кицен от унищожение.

— Флагман ли? — попитах. След това се сетих. Този кораб не е много по-голям от Ем-бот, но ако пилотите са много малки…

— Това си ти! — възкликнах. — Кралят на песчанките-лисички!

— Не знам какви са тези песчанки-лисички — отвърна гласът. — Но… ти сигурно ме бъркаш. Аз съм Хешо — и не съм крал, тъй като планетата ни има справедливо, представително правителство. Аз обаче съм скромен поет и капитан на звездния кораб Гауалако-Ан и ви благодаря с цялата мощ на сърцето си.

Натиснах копчето за заглушаване.

— Ем-бот, мисля, че това е самураят лисичка-песчанка, която видях одеве.

— Говориш за кицен ли? — попита той. — Те са раса с второстепенно гражданство при Върховните. А, да! Това ще ти се стори забавно. Преведох името на кораба им. На техния език грубият превод гласи: „Достатъчно голям, за да те убие“.

— Кораб с размерите на изтребител трябва да им се струва като разрушител — отбелязах. — Не сме спасили един пилот, а цял екипаж. — Освободих копчето за заглушаване. — Капитан Хешо, аз се казвам Аланик и ми е много приятно да се запознаем. Какво ще кажете да работим заедно? В тази битка има твърде много хаос. Трябва ни организирана съпротива.

— Отлична идея — отвърна Хешо. — Като постоянен дъжд, който се превръща в буря, „Достатъчно голям“ е на ваше разположение.

— Супер. Дръжте оръдията си готови за стрелба по всеки дрон, който видите, за да стреляте като по мишена.

— Позволете да направя предложение — отвърна Хешо. — Трябва да спасим друг, по-бърз кораб, като вашия, така ще постигнем баланс в новоизлюпения ни екип.

— Страхотно предложение — отвърнах и огледах бойното поле в търсене на по-бързи кораби, които да се опитаме да вербуваме. Веднага забелязах един — черният кораб с Брейд на борда, човешката жена. Той се мяташе в мелето с опитни движения и завиваше около един астероид. Тя беше добра. Много добра.

— Виждаш ли черния кораб на мое 238.25? — посочих на Хешо. — Отивам да помогна и да видя дали иска да се присъедини към нас. Вие останете тук и ме повикайте, ако ви набележат дронове.

— Чудесно — съгласи се Хешо.

Аз ускорих след черния кораб, стрелнах се сред хаоса от светлини и експлозии. След черния се бяха устремили двама креляни. Свързах се по радиото с Брейд и лампичката за връзка светна, показа, че тя слуша.

— Ще отстраня двете опашки — предложих. — Просто ми дай…

Черният неочаквано изстреля светлинно копие в преминаващ приятелски кораб. Останах шокирана, когато видях, че светлинен меч се използва от крелянски кораб и как използва инерцията, за да се завърти около приятелски кораб. Тази подла маневра изпрати нищо неподозиращия кораб настрани, той се завъртя и се блъсна в астероид. Това движение позволи на Брейд да изпълни професионален завой и тя се гмурна през средата на дроновете и изстрелите ѝ ги превърнаха в космически прах. След това профуча покрай моя кораб и ме пропусна на сантиметри.

Изругах, завъртях се по оста си, след това подадох мощност след нея. Това беше невероятна маневра. Тя имаше сериозен летателен опит.

— Ей! — повиках я аз. — Образуваме ескадра. Можем да използваме твоя…

Черният кораб се отклони надясно и се хвърли отново в битката, без да ми обърне каквото и да било внимание. Въздъхнах.

— Спенса — повика ме Ем-бот, — мисля, че тя не иска да стане част от екипа ни.

— Кое те накара да решиш подобно нещо?

— Много съм наблюдателен — отвърна Ем-бот. — Струва ми се обаче, че някой друг ще се възползва с радост от помощта ти. Получавам сигнали за помощ по общата линия. Готово, отбелязах източника на монитора ти и го пускам.

В същия момент изпълнен с паника глас зазвуча по радиото и значката ми преведе.

— Бустерите ми не реагират! Помощ!

— Изпрати координатите на Хешо — наредих на Ем-бот, завъртях се на оста си и поех в обратната посока, за да забавя. След това се отправих към мястото, от което идваше сигналът. Оказа се, че е совалката, която Брейд беше използвала като опора.

След като се блъсна в астероида, совалката се беше отплеснала настрани и сега се търкаляше през космоса, като един от бустерите ѝ ту се включваше, ту се изключваше. Отскачаше в една посока, след това бустерът изключваше. Щеше да опита да се обърне, но бустерът отново изключваше и изпращаше кораба в различна посока.

Трима креляни, нетърпеливи да спипат плячката, се приближаваха от различни посоки.

— Дръж се — казах на пилота, когато корабът на Хешо — слава богу — пристигна и започна да обстрелва наред креляните.

— Пресмятам… — заяви Ем-бот и освети част от купола ми. — Ето предполагаемия курс на повредения кораб.

— Благодаря — отвърнах. — Мислех, че бустерът го тласка в произволна посока.

— Малко неща са наистина произволни — отвърна Ем-бот.

Използвах предвиждането, за да пресрещна повредения кораб и да го нанижа на светлинното си копие. Подадох мощност наляво и едва изтеглих совалката от пътя на креляните и огъня им. За съжаление, счупеният бустер на кораба веднага се включи и ме потегли надясно.

— Извинявам се! — обади се гласът на пилота. Успях да го мярна през предната част на кораба му — самотен дион участваше в битката, онзи с двуцветното лице.

— Дали не е най-добре да изключиш мощността — изпъшках аз и се опитах да си възвърна контрола. — Включи аварийните си светлини и излез от битката.

— Не мога — отвърна гласът.

— Няма нищо срамно — уверих го аз. — Ти не си страхливец.

— Не — настоя той. — Искам да кажа… сблъсъкът изглежда е смазал аварийните светлини.

Ангели небесни. Може би пилотите на дистанционните дронове щяха да видят, че този пилот очевидно е в беда и ще го оставят на мира. Не… напротив, повече дронове започнаха да прииждат. Сякаш искаха да накажат диона, който бе проявил дързост да участва в дейност, която трябваше да бъде запазена за по-низши.

Изтеглих совалката от пътя на деструкторния огън, след това изпъшках, когато бустерите се включиха отново и ме дръпнаха назад. Опитах се да компенсирам, като използвах предвижданията на Ем-бот на купола, но усилията ми не бяха кой знае колко ефективни.

— Моля те — обади се пилотът. — Извинявай. Не трябваше да те въвличам в това. Остави ме на съдбата ми. Заслужавам си го.

— Как ли пък не — сопнах се аз, изпъшках отново и се опитах да управлявам, когато повреденият бустер се изключи. Докато не действаше, потеглих кораба към флагмана на Хешо — който стреляше отчаяно по близките дронове.

— Спенса — заговори Ем-бот. — При последното завъртане камерите ми уловиха бустерите на кораба. Един камък се е вклинил в левия клапан. Ако се освободи, проблемът може и да се реши, тъй като бустерът е усукан.

— Добре — отвърнах. — Ще изпълзя навън и ще го оправя.

— Ха-ха. Ще умреш!

Ухилих се и се подготвих бустерът да се включи отново.

— Това… беше сарказъм, нали? — попита Ем-бот. — Просто проверявах. Защото не мисля, че искаш да изоставиш кораба си. Експлозивната декомпресия ще…

— Беше шега — отвърнах, след това изругах, тъй като бустерът на повредения кораб се включи отново. За съжаление, не можех да разчитам на Хешо за помощ. По-големият, по-бавен изтребител се занимаваше с цели четири дрона.

— Отвори обща линия — помолих Ем-бот. — Ще ми трябва още един кораб, за да изтеглим този. — Светлина на комуникационното табло започна да мига. — Това е общ зов за помощ — изтъкнах. — Имам нужда от кораб със светлинно копие, за да ми помогне на… на координати 150.+60.554 от точка 34.

Посрещна ме мълчание. Бойното поле се беше поизпразнило, тъй като много от бъдещите пилоти се бяха отказали. Останалите бяха онези, чиито умения бяха достатъчни, за да оцелеят — въпреки че мнозина пилотираха лични кораби и намерението им беше да избягват изстрелите и да стоят далече от дроновете.

В това отношение тестът беше ефективен. В него бързо се откроиха онези, които можеха да летят, когато са подложени на напрежение. Останките от взривените кораби показваха, че цената е била жестока.

— Остави ме — настоя отново пилотът дион. — Извинявай. Моята беда не е твоя.

Погледнах крелянските дронове, които дебнеха наблизо.

— Чакай малко — казах аз, след това освободих светлинното копие. Неочаквано свободна, без тежкия товар, аз се завъртях и открих огън по дроновете. Отбелязах две попадения, но щитовете все още се държаха и това ги накара да предприемат защитни маневри.

— Наистина ми трябва малко помощ — заговорих отново по общата линия. — Моля ви. Чува ли ме някой?

— Ами… — прозвуча небрежен, женски глас. — Обещаваш ли да не ме застреляш?

— Разбира се, че няма! — отвърнах. — Защо да те обстрелвам?

— Ами… — Един кораб се показа иззад близък астероид.

Крелянски дрон! Поставих пръст на спусъка, обърнах кораба си към него и го взех на прицел.

— Нали каза, че няма да стреляш по мен! — възмути се гласът.

Чакай. Дронът ми говореше?

— О! — възкликна Ем-бот. — Попитай я дали не е изкуствен интелект.

— Ти изкуствен интелект ли си? — попитах.

— Не, разбира се! — отвърна гласът. — Само че съм готова да помогна. От какво имаш нужда?

— Върви да прогониш дроновете, които повредиха совалката — помолих. — Дай ми малко пространство, за да я изтегля.

— Добре — съгласи се гласът.

Малкият дрон изскочи от скривалището си и се включи. Новият ми приятел дион в совалката се развика драматично.

— Така приключва всичко — докато говорещият дрон се приближаваше.

Само че дронът направи както бях помолила и прогони вражеските кораби.

— Добре — заговорих. — Ем-бот, освети на купола ми камъка, който е запушил бустера. След това ограничи лъча на светлинното копие, доколкото е възможно.

— Ооооо — отвърна той. — Дадено.

Използвах затишието в боя, за да застана зад совалката, заех внимателно позиция и изчаках подходящия момент. Не бях толкова добра като Кималин и Артуро — моят специалитет беше да летя бързо и да въртя номера. За щастие, Ем-бот освети ярко целта, а аз имах достатъчно място, за да се прицеля добре.

Така. Забелязах камъка като ярко осветена точица светлина, заклещена в металната тръба на левия бустер на совалката. Беше приблизително с размерите на човешка глава.

Нанизах камъка със светлинното копие, след това се завъртях по оста си и потеглих в другата посока. Камъкът изскочи рязко.

— Върнах си контрола! — похвали се пилотът дион. — Бустерът отново е онлайн.

— Страхотно — отвърнах. — Последвай ме.

Совалката зае място зад мен и потегли в права линия към кораба на Хешо. Креляните там се пръснаха в мига, в който се съюзихме; както се надявах, те не се интересуваха да водят битка срещу организиран враг. Изгубих говорещия дрон. Реших, че тя отново се е скрила зад астероида.

— Капитан Хешо — казах по частна линия само за нас тримата. — Намерих ни нов кораб.

— Отлично, капитан Аланик — отвърна Хешо. — Новодошли, какво е въоръжението ти и специалността?

— Нямам такива — отвърна дионът от совалката. — Казвам се Мориумур.

— Дион, а? — отвърна Хешо с очевидна изненада в гласа. Корабът му се обърна и той изглежда видя Мориумур, седнал на пилотското място зад стъкления купол. — Не просто дион, ами нероден. Любопитно.

Тримата започнахме да патрулираме бавно, търсехме други кораби, на които да помогнем и да поканим в нашата ескадра. Мориумур не беше ужасен пилот, но очевидно нямаше достатъчно опит, тъй като се паникьосваше всеки път, когато прихванеше опашка.

Независимо от това се стараеше много и не се отделяше от мен, докато водех неколцина креляни към „Достатъчно голям“, който ги взривяваше с удивителна точност. Битката се разгръщаше, отделни кораби търсеха прикритие в астероидното поле. Креляните кръжаха на групи, но стрелбата ставаше все по-рядка.

Поканих още няколко кораба да се присъединят, но те ми се сториха твърде заети — вглъбени в летенето — за да спрат. Забелязах черния кораб, докато профуча покрай нас в един момент, за да избяга на два дрона, които го преследваха. Брейд отново пренебрегна предложението ми.

— Това докога ще продължава? — попитах. — Не им ли стигат доказателствата?

— Остават седем минути — отвърна Ем-бот.

Докато минавахме покрай един отломък от взривен кораб, аз усетих, че гневът ми набъбва. Да, бяха ни предупредили, че обучението ни може да се окаже опасно. Но да обстрелват цивилни кораби! Вече изпитвах нетърпима омраза към Върховните, но сега тя пламна още по-силно. Как бе възможно да проявяват подобно безобразно пренебрежение към живота — а през всичкото време да се правят на „цивилизовани“ и „интелигентни“.

Най-сетне краят настъпи. Дроновете се обърнаха като един и поеха към минната платформа. Гласът на Уинзик се понесе по общата линия и му прозвуча самодоволно, докато поздравяваше оцелелите.

Хешо, Мориумур и аз се отправихме назад. Около петдесет други кораби бяха оцелели. Ем-бот бързо преброи онези, които бяха изтеглени назад или се бяха отказали — и като събра числата и ги извади от общия брой, разбрахме колко кораба бяха унищожени.

— Дванайсет са унищожени — каза той.

Оказаха се по-малко, отколкото очаквах — в хаоса ми се бяха сторили много повече. Това обаче означаваше, че дванайсетима са мъртви. Те бяха убити от Върховните.

Ти очакваше ли нещо друго, питаше част от мен. Много добре знаеше на какво са способни — та те избиваха хора почти осемдесет години.

Приземихме корабите си, въпреки че аз бях на ръба и очаквах някакъв капан или „изненадващ“ втори тест. Такъв нямаше. Кацнахме спокойно на платформата, изкуствената гравитация застопори корабите ни. Защитната атмосфера осигуряваше свеж въздух, докато отворим пилотските си кабини.

Други оцелели пилоти ми се сториха потресени, докато се събираха близо до сцената в края на платформата. Обикновено след битка аз се чувствах както много от извънземните изглеждаха — изтощени, изцедени от крайното внимание и фокусиране, необходими за битката. Днес обаче аз бях побесняла, докато скачах на платформата.

Що за идиоти бяха измислили подобен тест? Спомням си шока, който изпитах, когато ме изпратиха в битка през първия ден от обучението в ЗСД, но дори тогава Железен юмрук — която се опитваше отчаяно да спаси умиращите си хора — ни беше използвала като статисти. Тук Върховните бяха мощни, разчитаха на сигурност и безопасност. Същевременно зачеркваха с лека ръка живота на нетърпеливи пилоти, изпълнени с доверие.

Разбутах тълпата извънземни, пристъпих към Уинзик и останалите администратори в теста. Отворих уста да…

— Какво, по дяволите, ви става на вас? — изкрещя глас зад мен.

Застинах, преглътнах собствените си думи. Обърнах се с изненада и видях огромно извънземно, което приличаше малко на горила. Под ръка стискаше огромен шлем, промъкна се покрай мен и насочи пръст към Уинзик.

— Истински огън? — изкрещя горилата. — В тестово упражнение? Току-що извършихте еквивалент на убийство. Къде, в името на най-дълбоката бездна, ви е умът?

Затворих уста, защото този беше не по-малко бесен, но два пъти по-гръмогласен от мен.

— Подписахте се — заяви най-сетне Уинзик, притиснал ръка към гърдите в знак на неподправен ужас пред избухването на създанието.

— Към бездната, без да носите отговорност — изкрещя извънземното. — Ако накарам дете да подпише позволение да го наритам, пак ще бъда чудовище, задето съм го наритал! Тези хора нямаха никаква представа в какво се забъркват! Срамувайте се от стореното.

Създания от различни форми и размери се отдръпнаха от горилата, а официалните лица на сцената бяха напълно слисани.

— Ние… ние трябваше да видим кой може да запази спокойствие под огъня — обясни най-сетне Уинзик. — Освен това дадохме инструкции на пилотите на дроновете да не нараняват онзи, които се откажат. Олеле, олеле! Каква агресия.

— Трябваше да използвате тренировъчни куршуми! — пристъпих аз до горилата. — Както постъпват всички разумни военни по време на упражнения!

— И как точно щяхме да ги тестваме? — попита Уинзик. — Те щяха да знаят, че не е истинско. Отблъскването на гробокопачите оказва разрушително влияние на мисленето, Аланик от УрДейл. Това беше единственият начин да преценим кой е способен и хладнокръвен.

— Единственият начин ли? — попита горилата. — Да пробваме тогава друг тест! Да пробваме как ще ви се отрази един юмрук. Ще започна с чук в черепа.

— Леле, леле! — Обади се друг от официалните лица. — Заплаха?

— Да — каза Уинзик и даде знак всички да мълчат. — Каква агресия! Гул’за от вида бърл? Освободен си от длъжност.

— Освободен от… — заекна Гул’за. — Да не би да мислиш…

Пристъпих напред, за да кажа на официалните лица от Върховните къде да си заврат теста, но в ухото ми зазвуча глас, който ме спря.

— Спенса? — повика ме Ем-бот. — Моля те, не позволявай да ни изхвърлят. Не забравяй мисията!

Кипях от гняв, наблюдавах извънземното горила, който се отдръпна от въоръжените стражи диони. За малко да се разкрещя отново, но тогава някой пристъпи до мен. Беше Мориумур, дионът с двуцветното лице.

— Аланик? — каза ми той умолително. — Ела, Аланик. Да отидем да похапнем. Сигурно са ни сервирали долу. Твоят вид се храни, нали? — Той ми кимаше окуражително.

Най-сетне оставих Мориумур да ме отведе.

16.

Двамата с Мориумур последвахме група развълнувани извънземни към широко стълбище към недрата на минната станция. Тъкмо преди да заслизам, забелязах един шлеп да тегли черен крелянски ас към близкия хангар. Проклех се безмълвно. Имах намерение да видя Брейд и да се опитам да я накарам да поговори с мен, но изглежда тя се беше приземила тихо и неангажиращо, настрани от останалите от нас, и вече се беше скрила някъде.

Въздъхнах и заслизах надолу, настигнах Мориумур, който вървеше сам зад тълпата и протягаше врат към вратата в дъното.

— Благодаря ти, че не ми позволи да направя нещо глупаво, докато бяхме горе — казах на Мориумур, докато чакахме.

— Благодаря на теб, че ми спаси живота! — отвърна Мориумур. Той стисна устни и това му придаде раздразнителен вид, но аз започвах да се питам дали разбирам израженията на дионите, защото следващите думи бяха приятелски. — Ти си фантастичен пилот, Аланик! По-добра си, отколкото съм виждал.

— А ти много ли си виждал? — попитах. — Питам защото ти… много си млад.

— А, да! — отвърна Мориумур. — На два месеца съм, но притежавам някои от спомените и уменията на родителите си. Единият, левият ми родител, е бил пилот на търговски кораби през младостта и така съм наследил умението.

— Я виж ти! — отвърнах и реших да направя още една крачка. — Хората, с които разговарях, останаха изненадани, че си дошъл за теста. Защо му е на един дион да се подлага на тест? И защо никой друг от вида ти не го прави? Освен ако не прекалявам с този въпрос.

— Не, не — отвърна той. — Не прекаляваш, ни най-малко. Не, в името на мира! Ние поощряваме по-низшите създания да изучават нашия начин на живот, тъй като по този начин ще ги тласнем към първичната интелигентност. Отговорът на въпроса ти е простичък. Нямаше други диони на теста, защото моят вид са внимателно усъвършенствани, напълно лишени от агресия или насилие. Да дойдем и след това да се обучаваме за убийства, как, та това е немислимо!

— Не са ли някои от пилотите на дронове диони? — попитах.

— Имало е такива, но никога за дълго. Пилотите на дронове са почти винаги тенаси — обясни Мориумур, като използва името на една от водещите раси на Върховните, с които не се бях срещала. — Те притежават специална способност да се бият, но в процеса не стават емоционални. Останалите от нас са много миролюбиви.

— И въпреки това — отбелязах — лидерите на дионите нямат проблем да изпращат дронове, за да убият група неподготвени пилоти.

— Това… — Мориумур погледна към краката си, докато слизаха. — Това беше неочаквано. Сигурен съм, че официалните лица знаят какво правят. И са прави — няма смисъл в битка да се пращат лица, които ще избягат. Така че бе необходим някакъв екстремен тест, нали?

— За мен са група лицем… — започнах аз.

— Спенса — заговори Ем-бот в лицето ми. — Не съм специалист в предвиждането на социалните реакции на органичните, но няма да е добре да обидиш първия приятел дион, който си създала. Може да ни се наложи да научим нещо от него. — Едва преглътнах думите. Ем-бот сигурно беше прав.

— Та ти защо дойде на теста? — реших да попитам Мориумур. — Душата ти не е ли… как го каза? Лишена от агресия?

— Аз съм специален случай — отвърна той. — Роден съм със заложена агресия и трябва да се докажа. Дойдох тук в опит да го направя.

Най-сетне стигнахме до дъното на стълбите и влязохме в огромна стая с нисък таван. Ярки бели светлини осветяваха щандове като в кафене и маси; напомни ми за стола в база Висина, въпреки че миризмите… те бяха необичайни. Долових и познати — пържена храна, печен хляб, нещо подобно на канела. Но тези миризми бяха смесени с много странни. Кална вода. Горяща коса. Машинно масло ли беше това? Това беше зашеметяваща, объркваща стена от усещания, която ме спря още щом влязох.

— Какво ядеш? — попита Мориумур и посочи надписите по различните станции за сервиране. — Зелени растения на базата на въглерод, предполагам? Има минерални коктейли, но се съмнявам, че метаболизмът ти може да ги преработи. В далечния край има опашка за създадено в лаборатория месо. — Това изглежда го притесни, ако мога да преценя по начина, по който разкриви устни, намръщи се и оголи зъби.

— Ами… — опитах се да измисля как ще отговори Аланик.

— Вашият вид — подсказа на ухото ми Ем-бот, — се храни много подобно на човеците — но с повече ядки и по-малко месо. И никакво мляко.

— Сериозно? — прошепнах и тръгнах с Мориумур към опашката за зеленчуци. Посочих гърдите си. — Аланик има гърди. Те за какво са? За украшение ли?

— Никакво мляко от други същества, държа да уточня. За вашия вид е просто гнусно. Както и за мен, между другото. Ти изобщо спираш ли да мислиш колко странни течности вие органичните създания вадите от различните си отверстия?

— Не по-различни от онези, които понякога се изцвъркват от твоите отверстия, Ем-бот.

Последвах Мориумур на опашката и си взех салата от нещо подобно на ивички водорасли. Ем-бот ме увери, че е напълно подходящо и за физиологията ми, и за тази на Аланик. Докато си вземахме храната, забелязах, че останалите пилоти ни правят място.

Когато отидох да си взема вода, се наложи да се наместя между две горилоподобни извънземни, които дори не ме погледнаха, така че не мен гледаха другите и не се пазеха от мен. Беше Мориумур. Точно така, помислих си аз, докато си пиех водата и се опитвах да се промуша, за да се върна при него. Страхуват се от Мориумур. Представители на другите видове непрекъснато го стрелкаха с погледи, сякаш бяха подозрително настроени за присъствието на дион на място, резервирано за „по-низшите“ раси.

Тръгнах с подноса си към празната маса в ъгъла на стаята. Канелената миризма тук беше силна, но тъкмо когато се канех да седна, Мориумур ме хвана за ръката.

— Не тук! — изсъска. — Да не си луда?

Намръщих се и погледнах празната маса. Беше съвсем същата като другите. Мориумур ме отведе при друга празна маса и се настанихме.

Ангели небесни. Нямах представа какво става. Какво ѝ имаше на първата маса? Седнах напълно объркана. В най-скоро време трябваше да открадна хипердрайв, защото рано или късно щях да се прецакам.

— Та значи… — заговорих на Мориумур, докато похапвах салата. — Каза, че си жив от… ъъъ… два месеца.

— Да — потвърди той. — Ще се родя след три месеца като бебе, въпреки че ще запазя спомените, докато раста. Или… ами, надявам се да се родя след три месеца. Дали ще вляза в последния етап от процеса на раждане зависи от това дали семейството ми ще се съгласи, че личността ми е достатъчно добра, за да се прибави в рода им.

— Това е… Хм. — Беше много странно.

— Различно? — подхвърли Мориумур. — Знам, че това не е начинът, по който повечето видове постъпват.

— Не искам да те обидя — отвърнах предпазливо, — но, да, за мен е малко странно. Как работи? В момента два мозъка ли имаш?

— Да — имам по два от повечето вътрешни органи, — въпреки че допълнителните ръце и крака са били абсорбирани през процеса на пашкул, а мозъците на родителите ми са свързани засега като един.

Леле. На това му се казваше странен разговор.

— Ако нямаш нищо против — каза той, — ти имаш вид на раса, която използва сексуална репродукция, с два различни пола, мъжки и женски. — Когато кимнах, той продължи. — Това е едно от най-популярните биологически разрешения в галактиката, въпреки че никой не е сигурен защо е така. Може да се дължи на паралелна еволюция. Предпочитам теорията, че всички вие имате общи прародители някъде сред звездите, които използват сайтонични хиперскокове преди още да сте имали каменни оръжия.

Изпънах гръб.

— Сайтонични хиперскокове ли каза? — попитах, доколкото бе възможно невинно.

— А, ти сигурно не знаеш за тях! — отбеляза Мориумур. — Хората можели да осъществяват хиперскокове, като използвали умовете си. Било е много опасно, но за мен тази теория е много интересна и обяснява защо видовете от различни планети изглеждат подобни. Не си ли съгласна, че ще бъде вълнуващо, ако се докаже?

Кимнах. Може би щях да науча нещо за себе си тук.

— Питам се как са го правили. Знаеш ли нещо за процеса?

— Не — отвърна той. — Само онова, което четох в книгите — и предупреждението, че е опасно. В написаното много са внимавали да не споменават нищо специфично.

Гадост. Погледнах внимателно Мориумур и веднага забелязах — след като обърнах внимание — че лявата и дясната половини на лицето му имат различни черти. Двама наистина се бяха слели по някакъв начин и бяха създали Мориумур — личност, която бе по-голяма от повечето диони, които бяха виждала, но само с няколко сантиметра. Двойката сигурно бе изгубила много маса по време на… на превръщането в какавида.

Усетих, че съм го зяпнала, изчервих се и отново се наведох над салатата.

— Извинявай.

— Всичко е наред — разсмя се Мориумур. — Мога единствено да си представя колко странно изглежда — въпреки че за мен е странно, че толкова много видове се размножават по твоя начин без дори да изпробват личността на новото дете. Нямате никакъв шанс. Затова пък аз мога да общувам с роднините си и те ще решат дали това е моята версия, която ще харесат.

Нещо в това ме притесняваше.

— Ами ако не те харесат? Какво ще стане?

Мориумур се поколеба, след това побутна храната си.

— Тогава, след три месеца, влизам в какавидата и родителите ми ще решат, че не съм достатъчно добър. Тогава процесът се повтаря и аз излизам с друга личност. Роднините ще пробват и тази версия в продължение на пет месеца, докато най-сетне се установят на версия, която всички харесват.

— Това ми звучи опасно — заявих. — Не се обиждай, но не мисля, че последствията ми харесват. Семейството ти просто отхвърля личността, докато не се получи нещо, което те одобряват, така ли? Не мисля, че някой е щял да одобри мен.

— Не-дионите винаги казват такива неща — призна Мориумур и поизпъна гръб. — Само че този процес е създал за нас мирно общество с първична интелигентност. Така се старая повече да се докажа. — Той замахна към помещението, пълно с пилоти. — Това ме тласна към нещо екстремно. Както ти казах, тази версия на личността ми е малко… агресивна. Помислих си, какво ли ще стане, ако покажа на родителите си, че това е нещо хубаво? Може и да беше импулсивно, че се присъединих към поканата за пилоти, но след като ми остават едва три месеца, това ми се стори най-добрият начин да се докажа.

— Но нали… — понечих да възразя, след това млъкнах, когато забелязах, че някой нов е влязъл в стола. Всъщност, бяха група — около петдесет кицен, всеки по петнайсет сантиметра. Косматите създания пристигнаха при нашата маса, повечето в малки бели униформи във военноморски стил, пухкавите им опашки щръкнали отзад.

Потиснах усмивката си. Те изглежда бяха мощна космическа раса, която бе показала храброст и лоялност по време на боя. Само че… ангели небесни, бяха страшно сладки.

Спряха до празния стол край мен и неколцина вдигнаха стълба. Другите забързаха нагоре, след това поставиха друга стълба, която водеше към плота на масата. Най-сетне Хешо — все още облечен в официалните червени дрехи — се качи по стълбите и скочи на плота на масата. Вдигна лапичка към мен, свил пръсти в юмрук. Когато го видях отблизо, забелязах червени райета по бялата космата муцуна, цвят, който се виждаше и по краищата на дългите, заострени уши.

— Аланик от УрДейл! — рече той и яката за превод предаде дързък, дълбок глас. — Днес пируваме за нашата победа!

— Капитан Хешо от кицен! — отвърнах и повторих жеста със затворения юмрук. — Току-що ли пристигате на обяд?

— Ние си носим провизии, тук са — рече той. — Не можем да имаме доверие на стола на Върховните да осигури подходящи за нас храни.

Пристигна друг кицен с огромен стол, който постави на плота на масата, за да може Хешо да седне, а пухкавата опашка щръкна отзад. Други донесоха малка маса, поставиха я пред него и постлаха покривка.

— И така — заговори Хешо и погледна от мен към Мориумур. — Сега вече сме колеги, ние тримата, нали? Да сключим ли официален пакт за взаимна помощ и подкрепа?

Погледнах към Мориумур.

— Не бях мислила чак толкова задълбочено — признах.

— Ще ни трябват доверени съюзници, ако искаме да преживеем следващите задачи — продължи Хешо. — Ако трябва да съм напълно честен, не знам дали един дион в малкия ни флот ще допринесе за прогреса ни, или ще го възпрепятства.

— Вероятно ще го възпрепятства — отвърна Мориумур и погледна отново чинията си. — Отговорниците ще ме натискат много повече, отколкото представител на по-низша раса.

— Тогава кицен ще приветстват тези допълнителни трудности — заяви тържествено Хешо. — Може да докаже най-сетне, че сме достойни да станем пълноправни граждани на Върховенството.

— А имаме ли някаква представа какво ще стане оттук нататък? — попитах аз. — Нали издържахме теста?

— След това ще ни обучават как да се сражаваме с гробокопачи — отвърна Мориумур.

— Какво точно означава това? — попитах. Все още нямах представа в какво съм се забъркала.

— Трудно може да се каже — отвърна Хешо. — Не вярвам някой от нас да е очаквал днешния тест да се окаже чак толкова брутален. — Докато той говореше, друга група кицен пристигна с чинии гореща храна, която сложиха на масата на Хешо. Един в копринена роба наряза храната му и започна да го храни. Другите се заеха да сложат останалата храна върху седалките на няколко от другите столове на нашата маса.

— Върховните са странни — продължи Хешо, докато похапваше от мъничката си пържола. — Видните личности ще положат много старание да защитят безупречния и мирен живот на невинните, но щом излезете от границите на приличието, отмъщението им може да е бързо и брутално.

— Върховенството е мъдро — отбеляза Мориумур. — То е издържало векове, осигурявало е сигурност и благоденствие за милиарди създания.

— Не оспорвам тези факти — закима Хешо. — А моите хора нямат търпение да тласнат във възходяща посока гражданството ни. Не можеш обаче да оспориш, че някои министерства — най-вече Министерство на защитата — показва притеснителна липса на емпатия.

Кимнах и на масата се възцари мълчание. Докато се хранехме, открих, че вниманието ми е привлечено от нещо, което чувствах през всичкото време. Зова на звездите. Полето на Към звездите за заглушаване на сайтоничните умения ги беше заглушавало, но на тази станция чувах песента отново. Не различавах какво се казва, но звукът дълбоко в ума ми означаваше, че станцията изпраща комуникации.

Оставих вилицата и затворих очи, представих си как летя сред звездите, точно както ме беше учила бабчето. Усетих как се нося. Може би… може би нямаше да е трудно да последвам невидимите пътища. Дали някои от тях не отвеждаха към Метален рой и силите, които Върховните бяха инсталирали там?

Нямаше нищо, което да ми даде насока. Усетих обаче и нещо друго. То жужеше, беше ми познато. Какво беше това?

Брейд, осъзнах аз, познах чувството. Тя не е в стола, но е наблизо.

Отворих очи и се огледах. Стаята беше пълна с извънземни създания, които се хранеха и пиеха — или някои подобни на канари същества изсипваха течности върху главите си.

Усещането долиташе отвън. Извиних се на другите на масата и казах, че трябва да отида до тоалетната. Мориумур ми посочи къде е и аз се измъкнах от стола, погледнах в посоката, която ми показа Мориумур. В коридора имаше няколко врати, всяка с табела, която показваше каква е тоалетната в нея.

Погледнах в другата посока, откъдето идваше усещането за Брейд. Не виждах пазачи, затова се промъкнах по коридора.

Чувството стана по-силно, когато спрях пред една от страничните врати. Тя беше открехната и аз надникнах. Брейд беше вътре. Говореше с група диони и Уинзик.

17.

Коленичих до вратата, опитах се да подслушвам какво говорят Уинзик и останалите официални лица.

— Слушай! — заговори Ем-бот в ухото ми и аз едва не отскочих настрани. — Спенса, какви ги вършиш? — Стиснах зъби и се съсредоточих над звуците, които долитаха иззад вратата. — О! — продължи след малко Ем-бот. — Да не би да се криеш? Какво не е наред? Изчислявах полета ни обратно до Към звездите. Ти нямаше ли да ходиш да отделяш телесни течности в тоалетната? Спенса, да не би да си ги отделила на неподходящо място? Затова ли се криеш?

— Млъквай — промълвих, доколкото бе възможно, тихо. — Опитвам се да шпионирам.

— Ооооо — досети се Ем-бот.

Останалите говореха твърде тихо и значката-преводач не хващаше казаното. Чувах приглушени гласове, но не разбирах абсолютно нищо.

— Искаш ли да усиля чувствителността на гривната за аудио, а след това да прехвърля превода направо в ухото ти, така че значката да не те издава? — попита Ем-бот. — Това ще ти помогне да шпионираш по-ефективно.

— Да — прошепнах.

— Добре. Няма нужда да ми се сопваш.

Той изключи дистанционно значката, след това започна да предава гласовете от стаята право в предавателя в ухото ми. Гривната беше много по-чувствителна от значката или нормалния ми слух и Ем-бот се справяше чудесно при изолирането на гласовете от общия шум.

— … трябваше да се види, че ще бъде пълна катастрофа — заяви един от служителите. — Тези пилоти на дронове са обучени да се бият с човеците в резервата Метален рой! Стрелбата им беше твърде агресивна.

— Тези жертви са истинско нещастие. — Това беше гласът на Уинзик. Той говореше спокойно. — Но не е нужно да се притесняваш от реакция. Беше случайност, не проява на агресия.

— Има дванайсет загинали! — обади се друг. Тези диони съвсем не бяха спокойни, когато бяха отделени. Навън се представяха много по-спокойни, особено когато разговаряха с онази горила бърл. — Горките семейства!

— Горките семейства ще бъдат унищожени, ако не подготвим бойна част, която да окаже отпор на гробокопачите — отвърна Уинзик. — Олеле, олеле. Отговорниците ми в министерството ще се погрижат всички викове за несправедливост да заглъхнат. Изпълнихте добре задълженията си.

— Да, но… — заговори друг. — Докато мислиш, че тестът е бил успешен… Беше ли нужно да доведеш жената тук, Уинзик? Тя ме кара да се чувствам неловко.

— Олеле, олеле, Тизмар — рече Уинзик. — Тревожиш се твърде много. И то за грешните неща! Я се замисли за Министерство на интеграция на видовете, които настояват да допуснат някои особено агресивни видове в надпреварата. Куна е замислил нещо. Новодошлата, Аланик, използва човешки бойни стратегии. Нейните хора са опасни след дългото сътрудничество с бича и трябва да останат изолирани.

Намръщих се и се облегнах на стената — тогава усетих нещо. Ум, който се притискаше в моя.

— Какво? — попита един от служителите. — Какво не е наред? Защо твоята става и е нащрек? Тя нали е добре обучена? Нали?

Глупачка. След като аз можех да „чуя“ Брейд с моите сетива, тогава, разбира се, тя също ме „чуваше“. Врътнах се и заситних по коридора. Бях потна, когато влязох бавно в стола. Постарах се да се държа небрежно, докато сядах на масата ни.

След малко Уинзик се показа на вратата и огледа стаята. Докато разговарях с Хешо и Мориумур, с ъгълчето на окото си видях, че крелянинът задържа погледа си на нас. След това излезе.

Малко след това група крелянски служители влязоха в стаята с таблети. Минаха между масите, разговаряха с пилотите, даваха инструкции.

— Ето я и Аланик — рече дионът с алена кожа, когато пристъпи към масата ни, — която не е гражданка! Справи се доста добре на теста. Отлично летене, освен това спаси други, които бяха изпаднали в беда. Великолепно. Разпределили сме ви в една ескадра заедно с „Достатъчно голям“ и екипажа. Предполагам, че това е приемливо.

Погледнах Хешо, който стана и запляска. Това… стори ми се, че това е в знак на съгласие.

— Много ми е приятно — отвърнах. — Благодаря.

— Така — каза служителят, скролна екрана на таблета и зачете. — Има и един въпрос… малко щекотлив, който бих искал да обсъдя с вас двамата. Добавихме още един член към ескадрата ви. Опитен и много способен пилот. С много умения.

— Тогава ще го приветстваме! — отвърна Хешо. — Кой е той?

— Човек е — уточни служителят.

Мориумур ахна тихо и вдигна ръце към лицето си. Хешо веднага се отпусна назад и един от кицен започна да му вее бързо с ветрило. Постарах се да си предам вид на изненадана и ужасена.

— Няма нужда да се тревожите! — продължи служителят бързо. — Човекът е напълно лицензиран. Ще ви осигуря документацията.

— Защо — попита Хешо, — трябва да се обучаваме как да се борим с едно зло, като използваме друго ли?

— Да — добавих. — Тези неща поробиха народа ми и го потискаха десетилетия! Не мислех, че ще ги пуснете да шарят свободно в галактиката.

— Този човек е много добре обучен — обясни служителят. — Трябва да тестваме дали може да се бие с гробокопачи.

— Ами какво ще стане, ако се окаже, че е съвършена в боя с тях? — попита Хешо. — Да не би да имате намерение да създадете флот само от хора? Това е все едно да наемете вълк, за да ви пази овцете. Накрая ще изгубите овцете.

Тази метафора ми се стори любопитна. Той наистина ли употреби думите вълк и овце? Или бе казал извънземните думи, които бяха преведени като нещо подобно на английски?

Така или иначе, не бях сигурна какво мислех за това, че Брейд ще се присъедини към нашата ескадра. Тя беше сайтоничка. Щеше ли да успее с течение на времето да разбере, че и аз съм човек? Подозирах, че е разпределена в нашата ескадра единствено за да ме държи под око.

Същевременно тя вероятно разбираше много повече от сайтоника. Може да знаеше тайна, благодарение на която силите ми да заработят нормално. Тя можеше… можеше да ми обясни какво представлявам. Какво представлявахме и двете.

— Сигурна съм — заявих бавно, — че Върховенството знае какво прави.

— Моите хора имат дълга история с хората — натърти Хешо и се настани под ветрилото на слугата. — По времето, когато все още бяхме сенчести, нашите хора преминаваха от нашия свят към Земята, родният дом на хората. Това е пожар, който чака искра, за да пламне.

— Ако положението е неприемливо, Ваше благородие — отвърна дионът, — можем да ви извадим от списъците.

— Аз, разбира се, трябва да попитам хората си — отвърна Хешо. — Тъй като не съм техен крал, просто един от многото в съвършено законна демокрация.

Останалите кицен около него закимаха енергично, въпреки че един от тях му вееше, а друг му сервираше храната.

— Това означава, че със сигурност сме издържали теста — обадих се аз, за да сменя темата. — Ще ни обучавате да се бием с гробокопачи.

— Да — потвърди служителят. — Ще изпратим совалка, която да ви вземе утре в 1000, стандартно време на Към звездите. Ще ви откараме на тренировъчния плац. За съжаление, налага се да оставите собствените си кораби и да тренирате на наши, а за кицен сме приготвили подходящ кораб, капитан Хешо.

Кораби на Върховните. Точно на каквото се надявах. Все още не знаех как ще намеря възможност да открадна хипердрайв от новия си кораб, камо ли как да го пренеса на Ем-бот и да направя скок до Метален рой, но поне бях предприела една голяма стъпка към осъществяването на целта. Много ми се искаше да проверя многократно, за да съм сигурна, че холограмата е наред, когато се отделях от Ем-бот.

— За да бъдем извънредно внимателни към човека — продължи служителят, — сме включили и една химера в ескадрата ви. Може би сте забелязали, че една присъстваше на теста. Въпросният индивид предпочита да я приемате като жена и помоли да я наричате Химерна.

Хешо изпъна гръб.

— Химера, казвате? — повтори той и приглади косматата си брадичка с един-единствен пръст с дълъг нокът. — Това поне е известна утеха.

Я! Това пък какво беше. Химера, а? Огледах се, опитах се да видя дали мога да видя за кого говорят. Преди да успея да попитам, служителят продължи да говори.

— Чудесно — отвърна служителят и посочи разсеяно Мориумур. — Сега за теб. Моля те, последвай ме и ще ти кажа за твоето място.

— Какво? — неочаквано наострих уши. — Мориумур няма ли да е с нас?

— Те ще бъдат в отделна, самостоятелна ескадра — уточни служителят. — Така е прилично.

Мориумур стана бавно. Личеше му, че е тъжен.

— Беше ми приятно да разговарям с теб, Аланик.

— Не — отсякох и усетих как лицето ми се изчервява от възмущение, когато станах. — Ние сме една ескадра. Мориумур остава с нас.

И Мориумур, и служителят ме погледнаха шокирани. Нека си гледат. Скръстих ръце.

— Какъв е смисълът от ескадра, която се състои от един? Оставете Мориумур с нас.

— Вече сте четирима — настоя служителят. — Решили сме, че това е броят за една ескадра.

— Със сигурност в тази стая броят не е кратно на четири — опънах се аз и посочих пилотите на съседните маси. — Освен това вече сме достатъчно странна ескадра с присъствието на човек. Значи един допълнителен пилот ще ни дойде добре, ако злобното създание се обърне срещу нас.

— Ами — поколеба се служителят, объркан, докато пишеше нещо на таблета, — предполагам, че ще можем да променим нещо. — Погледна ме уморено, след това започна да пише отново. — Просто бъди готова совалката да те вземе утре. Пилотски костюм на Върховенството ще ти бъде зачислен и ще го доставят утре сутринта. Всяка вечер ще ви връщат в Към звездите, така че не се налага да имаш нови дрехи, но храната за обяд трябва да е приготвена с твои продукти. Бъдете навреме на сутринта.

След тези думи дионът се обърна и забърза нанякъде.

— Нямаше нужда да го правиш — каза Мориумур. — Когато се впуснах в тази работа знаех, че ще бъда изолиран.

— Рядко пускам някой, в който съм забила зъби — пошегувах се аз. — Така правят воините.

— Колко… изключително притеснителна метафора — отвърна Мориумур и седна отново. — Благодаря ти. Много ми се искаше да не оставам сам.

— Чакай — огледах се аз. — Нали казаха, че сме четирима. Коя е Химерна, която споменаха.

— Аз съм — чу се шепот. Скочих и се обърнах, за да се огледам, но нямаше никой. Усетих шокиращия аромат на канела. По-точно казано, изгоряла канела.

— Добре дошла, невидима — изправи се Хешо, след това се поклони ниско. Останалите от екипажа му направиха същото.

— Ти… ти си невидима? — попитах изненадано.

— Аз съм химера — обясни нежен женски глас и аз осъзнах, че познавам гласа. Бях го чувала вече.

— Дронът, който ми помогна да спася Мориумур! — досетих се. — Ти беше на онзи кораб.

— За химерите — уточни Хешо — се знае, че могат да инфилтрират кораби и да поемат контрол над тях.

— Значи, всички ли дронове са пилотирани от… от същества като теб? — попитах.

— Не — отвърна безплътният глас. — Ние не сме много. Аз просто овладях един от корабите за този тест противно на волята на пилота му, от разстояние.

Невероятно. Но какво представляваше тя? Миризма ли? Да не би да разговарях с миризма?

Далечният мирис се отдалечи, но аз не знаех дали това означава, че Химерна си е тръгнала или… нещо друго. Казах си, че мисълта за създание, което не виждам, е доста притеснителна. Един господ знаеше кога ще реши да ни наблюдава.

Обядът приключваше, съществата от другите маси се отправяха към корабите си. Хешо ни пожела довиждане, след това слезе по стълбата, поставена от екипажа му. Заедно групата от над петдесет лисички събраха вещите си и се втурнаха към вратата.

Ние с Мориумур ги последвахме и излязохме на открито в станцията. Над нас се простираше черно небе, обсипано със звезди. По няколко кораба излитаха едновременно, за да се върнат в Към звездите.

Сбогувах се с Мориумур, след това тръгнах към Ем-бот и се качих на крилото, за да се настаня в пилотската кабина.

— Някакви инженери дойдоха, за да ме огледат, докато беше долу — докладва Ем-бот, — но аз ги уплаших, като направих да изглежда така, сякаш случайно са включили алармена система.

— Добре замислено — похвалих го аз.

— Беше нещо като лъжа — призна той. — Мога да се справя, както ти каза. При подходящите обстоятелства.

Докато се подготвяхме да излетим, аз отново усетих нещо до ума си. Вдигнах очи, за да проверя откъде идва усещането, и забелязах две частично отворени врати на хангар. Вътре забелязах сянка. Брейд наблюдаваше кораба ми.

— Никак не ми е приятно да отиваш утре сама — оплака се Ем-бот. — И да летиш на друг кораб.

— Ревнуваш ли?

— Може би! Щеше да е супер, ако можех да изпитам подобно чувство. Всъщност, мисля, че е опасно. Трябва да проверим няколко пъти холографския прожектор на гривната ти. Предавателят би трябвало да се справи и без моя помощ, но първо искаме да проверим. По-добре щеше да бъде, ако можех да дойда с теб.

— Просто нямаме избор — отвърнах и излетях от платформата. — Трябва да се доберем до кораб на Върховните.

— Най-вероятно няма да ти дадат кораб, който може да осъществява хиперскокове — предположи Ем-бот. — Не и веднага.

— Мислих по този въпрос — отвърнах. — Но ако спечеля доверието им, има много голям шанс да поотпуснат сигурността около мен. Може и да не ми дадат кораб, който може да осъществява хиперскокове, но ще бъда близо до такъв. Ако не успея да открадна хипердрайва, може би ще успея да снимам.

— Снимките няма да ни заведат у дома.

— Знам. Все още мисля по въпроса.

Докато летяхме към станцията и аз мислех, осъзнах, че най-неочаквано ми е бил даден резервен вариант. Уинзик и останалите ме бяха сложили в същата ескадра с домашния им любимец — човешката жена. Дали Брейд знаеше, че има цяла планета с хора като нея, само че свободни? Дали не беше готова да избяга там, ако ѝ предоставех подходящата възможност?

Ако не можех да открадна хипердрайв от Върховните, може би щях да успея да открадна един от техните сайтоници.

18.

Настаних Ем-бот на покрива на нашето посолство в Към звездите, след това се отпуснах назад на седалката и неочаквано се почувствах изтощена.

Да се правя на Аланик бе трудна работа. Бях свикнала да разчитам на инстинктите си и да правя онова, което смятам за нормално. Досега поне този подход ми беше вършил работа. Да, истина е, че понякога се натъквах на някое препятствие, но не ми се беше налагало да се правя на друга.

Въздъхнах и най-сетне освободих купола и се изправих, за да се протегна. В посолството нямаше наземен екип, който да ми осигури стълба, затова слязох на крилото, след това скочих долу.

— Като цяло — продължи Ем-бот, — мисля, че мина добре. Не сме мъртви, а ти успя да се промъкнеш при техните военни.

— На косъм — отвърнах и направих гримаса, когато си спомних горилоподобното извънземно, което изрази негодуванието си и го изритаха. Щях да бъда аз изританата, ако бях успяла да се добера до Уинзик малко по-рано.

— Косъмът ти не е толкова дебел — засече ме Ем-бот.

— Не е — отвърнах и отидох да включа зареждането на Ем-бот и връзката с мрежата. — Не съм сигурна откъде идва тази фраза.

— Хм. Ами, добре. Това е от английската версия на Библията. От Житията на светците от старата Земя.

Свързах и последния кабел, след това заслизах по стълбите. Кръвожадния ме приветства възторжено от стаята, когато отидох да проверя как е. Бях му оставила кутия за отпадъци и нарязани гъби, които, ако можех да съдя по останалите трохи, той беше намерил за приемливи. Погалих го и забелязах светлина на стената. Мигаше, показваше ми, че имам доставка, затова отидох на долния етаж и проверих кутията с доставки. Преди да отлетя днес сутринта, бях направила няколко поръчки, за да тествам възможностите.

Вътре в кутията открих нови дрехи в моя размер и тоалетни принадлежности. Грабнах всичко и се отправих към кухнята, където опържих малки кюфтенца от водорасли и ги изядох в едно хлебче. След това се върнах в банята. Все още ми се струваше странно, че тя е само за мен. Ангели небесни, цялата сграда беше само за мен — е, за мен и домашния ми любимец охлюв, който настояваше да го погаля отново по главата, когато минах покрай него в коридора.

Погледнах се в огледалото в банята. Видях илюзията на Аланик, която ме криеше. Кръвожадния не забелязва, че не съм с истинското си лице, помислих си аз. Той очевидно се ориентира по миризмата и звуците, тъй като няма очи. Направи ми впечатление, че дегизировката ми е дори по-тънка, отколкото мислех. Ами създанието Химерна, което беше миризма? Трябваше ли да се притеснявам, че тя може да разбере, че съм човек?

Простенах тихо и почувствах, че съм смазана. Изключих светлините, след това — с въздишка от облекчение — си свалих холограмната гривна. Въпреки че Ем-бот беше проверил за подслушвателни уреди и камери, аз исках да съм много предпазлива, затова не свалях гривната.

Сега обаче исках да бъда себе си. Дори в мрака. Дори когато бях сама. Дори за съвсем малко.

Измих се и си казах, че е истински лукс времето да не ме притиска. На Метален рой ми се струваше, че вечно тичах или за обучение, или за упражнение, или за нещо друго. Тук обаче… можех просто да си почина и да оставя почистващите агенти на капсулата да ме измият.

Най-сетне излязох, след това въздъхнах и си сложих гривната. Пуснах лампата и извадих свободни, непретенциозни дрехи от купчинката. Приличаха на униформите на медицинския персонал. Реших обаче, че са подходящи за спане.

Прегледах тоалетните принадлежности. Надявах се хората, които следяха поръчките ми, да не се питат защо съм си забравила пастата за зъби. Въпреки че проверих с Ем-бот, преди да поръчам, ми беше забавно, докато преглеждах предупрежденията на тубата. Значката превеждаше думите и изброи всички видове в галактиката, за които пастата беше токсична. Да управляваш галактическа империя означаваше да разрешаваш какви ли не странни проблеми, за които никога не се бях замисляла.

Докато си миех зъбите пред огледалото, пастата ми се стори с приятен вкус, ментов, много по-приятна от горчивото нещо, което използвахме у дома. Очевидно това бяха предимствата да имаш истинска икономика и инфраструктура, вместо да си принуден да променяш целта на древни фабрики, за да произвеждат паста за зъби.

Косата ми беше по-дълга, отколкото обикновено я поддържах и за щастие, беше приблизително с дължината на тази на Аланик, малко под раменете. Когато бях малка, я поддържах къса, защото мразех цвета. Герои от приказките на бабчето имаха гарвановочерна коса или златна — понякога само се мяркаше някой с огнена, просто за разнообразие. Никой в онези приказки нямаше мръснокафява.

Сега беше бяла заради холограмата. Прокарах пръсти през нея и установих, че илюзията е съвършена, всеки кичур бе с променен цвят. Изражението ми също пасваше чудесно на лицето на Аланик, а аз не усещах нищо различно, когато докосвах кожата си, макар да знаех, че чертите ни са различни.

Единственото, което го нямаше, бяха костните израстъци, които Аланик имаше под очите и отстрани на лицето. Тези бяха илюзия и ако ги докоснех с пръст, холограмата се разместваше. Независимо от всичко гривната беше достатъчно добра и косата ми сякаш докосваше израстъците — вместо да падне над тях, — когато двете се докосваха.

Гледах се в огледалото, усмихвах се, мръщех се, опитвах се да намеря недостатъци в начина, по който изглеждаше всичко, но илюзията беше превъзходна. Почти повярвах, че съм с грим.

Не беше никаква изненада, когато се замислих за Аланик. Питала ли се е как да нагласи косата си в шлема? Какво ли ще помисли за това, че я имитирам?

Не се доверявай на мира им… на лъжите…

Пригладих коса, след това излязох в коридора и слязох по стълбите към стаята си.

— Ах — рече Ем-бот. — Ще ти бъде интересно да прочетеш това. Току-що получихме отговор от хората на Аланик, изпратен, по всяка вероятност по сигурен канал, който Върховните не следят.

— Не се съмнявам, че са го прочели — отвърнах и се настаних на бюрото в стаята. — Да видим какво казват.

Ем-бот показа съобщението на уъркстейшъна, преведено на английски. То представляваше сух отговор на нашия сух преглед на събитията. Това бе обещаващо — не изглеждаше да са се свързали с Върховните. — А има ли кодирано, скрито съобщение? Като онова, което изпратихме?

— Да — потвърди Ем-бот. — Шифърът е много интересен, на базата на броя на буквите във всяка дума върху някогашно съобщение, като ключът е в значката ти. Няма начин да се разкодира без значката. Май това е повече, отколкото искаш да знаеш. Както и да е, закодираното съобщение просто казва: „Искаме да говорим с Аланик“.

— Изпрати доклад за днешния тест и кодирай „Тя ще се свърже с вас, когато е добре. Засега аз съм сред Върховните и я имитирам. Моля ви, не ме издавайте“.

— Отговорът ми се струва разумен — отвърна Ем-бот. — Ще съставя съобщението.

Кимнах и пристъпих към леглото. Имах нужда от сън, ала когато си помислих, че ще си легна, осъзнах, че не съм уморена. Затова се настаних на един стол до прозореца и погледнах към улицата в Към звездите, обточена с небостъргачи. Наблюдавах всички хора, които се движеха в един общ поток. Милион различни цели. Милион различни работи. Милион създания, които ме възприемаха като едно от най-опасните създания в галактиката.

— Ем-бот — попитах. — Можеш ли да чуеш какво казват хората на улицата?

— Не съм сигурен — отвърна той. — Ъъъ, това беше лъжа. Разбира се, че ги чувам. Как прозвуча лъжата ми?

— Постарай се да не казваш на хората, че лъжеш, веднага след като кажеш нещо. Съсипва ефекта.

— Добре. Разбрах. Тогава… Ами, не съм сигурен. — Той започна да си тананика.

— Може ли да не упражняваш как се лъже точно сега? Става малко дразнещо.

— Спенса — каза той. — Не би трябвало да ти е приятно, когато лъжа. Нали така? Как да разбереш кога да лъжеш и кога — не?

Въздъхнах.

— Добре, де, добре — отвърна той. — Имам съвършена екипировка за наблюдение. От тази височина може да изолирам аудио от хората на улицата, въпреки че няма гаранция и ще различа говора им от външната намеса. Защо?

— Просто искам да знам за какво си говорят — обясних. — Те не очакват нападение от креляни. За работа във фабрики ли си говорят? За хора ли? Може би за гробокопачи?

— Сканирам за проба — обясни Ем-бот. — Изглежда засега, че говорят за нормални неща. Кога да вземат децата от центровете за грижи. Поръчват продукти за вечеря. Обсъждат здравето и обучението на домашните си любимци.

— Обичайни неща — повторих. — Всичко това… нормално ли е?

— Зависи от най-различни променливи.

Погледнах надолу, наблюдавах всяка тяхна стъпка. Хората, които минаваха, демонстрираха същата липса на напрежение, която забелязах, когато пристигнах. Това място бе натоварено, но единствено защото имаше толкова много късове, които се движеха едновременно. Поотделно беше мирно и тихо. Може би дори нормално?

Не. Не можех да повярвам. Това бяха Върховните, империята, която бе унищожила човечеството. Те финансираха Уинзик и крелянската му доминация над моите хора. Това бяха чудовищата, срещу които бях обучавана цял живот, безликите същества, които се таяха в небето, бомбардираха цивилизационните ни центрове и ни докарваха до почти пълно унищожение.

Към звездите беше един от най-големите им и значими политически центрове. Това място трябва да беше фронтът, който имаше за цел да покаже живота в империята им като мирен. Колко ли от онези, които минаваха по улицата, бяха служители в системата, създадена от Върховните, инструктирани да се държат като невинни? Изглеждаше толкова очевидно, като се замислех. Това бе престорено държание, начин да създадат у аутсайдерите впечатлението колко велика е империята.

Не можех да повярвам на лъжите им за мир и благоденствие. Нали видях как се отнасят към пилотите днес. Всички тези хора на улицата бяха виновни за онова, което се бе случило и с баща ми, и с приятелите ми.

Това не бяха просто хора, които живееха семплия си живот. Това бяха моите врагове. Ние бяхме във война.

— Спенса — повика ме Ем-бот. — Не искам да натяквам, но минаха петнайсет часа, откакто спа за последно и — тъй като се адаптираш към циклите на почивка на станцията — снощи отбелязах едва четири часа възстановителен сън.

— Е, и? — сопнах се аз.

— Ставаш кисела, когато не спиш.

— Нищо подобно.

— Не ми се сърди, ако запиша гласа ти, за да го пусна по-нататък и да го използвам като доказателство при бъдещи разправии.

Ангели небесни. Да спориш с машина бе невероятно дразнещо. Той сигурно беше прав, но аз също така знаех, че няма да мога да заспя дори да си легна, и то поради причини, които той, без значение колко беше умен, нямаше да разбере.

Вместо това се преоблякох в гащеризона, който бе пристигнал с дрехите, които поръчах, и се върнах на покрива. Гащеризонът бе като познатите ми пилотски костюми — дебел, сякаш правен от зебло, прилепнал, но не прекалено тесен. Беше удобен, непретенциозен. Най-хубавата дреха.

— Спенса? — каза Ем-бот, докато вървях към кораба. — Нали няма да си навлечеш неприятности? Нали няма да отлетим до…

— Спокойно — отвърнах. — Не можем да оставим наземните им екипи да се въртят около теб, което означава, че ще трябва аз да те поддържам.

— Сега ли? — попита Ем-бот.

— Искам те във върховна форма, ако се наложи да бягаме. — Проверих малката ключалка на капака за поддръжката и открих основни инструменти, включително пистолет за смазване, пълен с подходящия лубрикант. Грабвах го и се върнах при него. — Ем-бот? — попитах. — Ти как научи фразата, която аз използвам? „На косъм“. Имаше ли го в базата си данни?

— Не — отвърна той. — Взех го от информационния архив на Към звездите. Тук има много за старата Земя, от времето преди да изчезне — повече от откъслечните сведения, с които разполагат твоите хора.

— Би ли ми разказал? — помолих и използвах уреда, за да смажа елероните на крилата. — Някои от нещата не ги преподават в училище.

— Тук има предостатъчно информация — отвърна той. — Искаш ли да започна в азбучен ред? А. А. Атанасио е бил писател на научна фантастика, който ми се струва интересен.

— Разкажи ми историята за Борова игличка — помолих, — и как се е била с четирима Гарванови воини едновременно.

— Падналото листо — поправи ме Ем-бот — често се свързва с историческата фигура, известна като Борова игличка или Жената главатар. Тя е била от коренното население на Америка и много псевдоисторически разкази за храброст се свързват с живота ѝ.

Каза го толкова сухо и монотонно.

— Отнася ли се за историята, в която се е била с четирима мъже едновременно? — попитах. — Победила е всеки от тях с тоягата си, пленила ги е за срам и позор, че една жена ги е надвила.

— Твърди се, че е отбила организирани атаки на четири пъти в една битка — каза Ем-бот. — Не е сигурно обаче дали легендата е истинска. От историческа гледна точка, тя е особено важна в отбиването на набезите по време на нападението Блекфут, където станала известна сред своите Кроу. И… Ти защо си пееш? Да не би да казах нещо нередно?

— Просто бабчето ми липсва — отвърнах тихо. Тя караше приказките от старата Земя да оживеят по начина, по който ги разказваше. В гласа ѝ винаги имаше страст, която Ем-бот, колкото и добри намерения да имаше, не можеше да предаде.

— Извинявай — прошепна Ем-бот. — Това е поредното доказателство, че не съм жив, нали?

— Стига с твоите глупости — срязах го аз. — Не съм много добър разказвач. Това не означава, че не си жив.

— Дионският философ и учен Зенту твърди, че има три важни белега, които отличават истинския живот. Растежът е на първо място. Съществото трябва да се променя с течение на времето. Аз съм се променил, нали? Мога да уча, мога да раста.

— Със сигурност — отвърнах. — Самият факт, че ме направи твой пилот, го доказва.

— Базово самоопределяне е второто — продължи Ем-бот. — Живото същество трябва да може да откликва на стимули, за да подобри ситуацията си. Аз не мога да летя сам. Ако можех да летя, мислиш ли, че това щеше да ме направи жив? Мислиш ли, че затова онзи, който ме е създал, ми е забранил да се движа сам?

— Можеш да използваш малките си дросели, за да нагласяваш позицията си — обясних. — Следователно можеш да го правиш. Ако едно растение е живо, защото може да откликва на слънчевата светлина, значи ти си жив.

— Не искам да съм жив като растение — отвърна Ем-бот. — Искам да съм истински жив като растение — обясни Ем-бот. — Искам да съм съвсем жив.

Изпъшках и изстисках лубрикант на пантите на елероните. Миризмата ме накара да се почувствам по-добре. Стаята на долния етаж беше твърде чиста. Дори стаята ми в централата на ЗСД бе попила лека миризма на машинно масло и изгорели газове.

— Какво е третото доказателство за живот? — полюбопитствах. — Поне според този философ.

— Възпроизвеждането — каза Ем-бот. — Живото същество е способно да направи повече версии за себе си или поне видът му е способен на това в някакъв момент от жизнения цикъл. Питах се… Утре ще ти се наложи да пилотираш нов кораб. Може да намерим начин да ъплоуднеш копие от програмата ми в депата за данни на този изтребител. Тогава ще можеш да разчиташ на помощта ми, докато пилотираш един от техните кораби.

— Можеш ли да го направиш? — попитах и вдигнах поглед от крилото.

— На теория — уточни Ем-бот. — Аз съм просто програма — сигурна, — която разчита на транс-сайтонична скорост на обработка. Но същността ми, онова, което наричаш Ем-бот, не е нищо повече от група кодирани части.

— Ти си много повече — отвърнах. — Ти си човек.

— Човекът не е нищо повече от органична колекция от кодирана информация. — Той се поколеба. — Както и да е, моето програмиране ми забранява да правя копия на главния процесорен код. Има защита, която ми пречи да правя дубликати. Може и да успея да я променя, ако… — Щрак. Щракщракщракщрак.

Продължих да работя, замълчах, докато програмата му се рестартираше. Който и да го беше направил, не искаше да рискува врагът да получи негово копие, помислих си аз. Или… не са искали да рискуват врагът да получи негово копие, разсъждавах аз. Или пък… не са искали да рискуват техният изкуствен интелект да се копира без надзор.

— Върнах се — заговори най-сетне Ем-бот. — Извинявай.

— Всичко е наред — казах.

— Може да намерим заобиколен начин… за онова, което казах одеве.

— Не знам дали ми допада, честно — отвърнах. — Да има втори като теб ми се струва нередно. Странно.

— Не по-малко странно от еднояйчните близнаци при хората — засече ме той. — Ако трябва да съм напълно откровен, не знам как програмата ми ще приеме да бъде ограничена в рамките на обикновена компютърна система — в която няма транс-сайтоника.

— Редиш тези думи, сякаш трябва да знам какво означават.

— За да създаваш компютри, които могат да мислят бързо като моя ум, ти трябват процесори, които могат да комуникират по-бързо от нормалните електрически сигнали. Моят дизайн постига това, като използва миниатюрни сайтонични комуникатори, които предават сигнали със скорост, по-бърза от светлината, през процесорите ми.

— И щитът на станцията не спира това, така ли?

— Собствените ми щитове изглежда успяват да блокират техните. Или май представям нещата доста опростено. Както и да е, все още мога да действам на нормална скорост.

— Хм — отвърнах. — Сайтонични процесори. Значи затова те усещам, когато мислиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Понякога, когато съм дълбоко вътре… каквото и да правя… аз те усещам. И ума ти, и процесорите ти. Все едно чувствам Брейд. Само че копирането ти не става, нали? Не можем да те прехвърлим в нов кораб, защото въпросният кораб няма да може да мисли достатъчно бързо.

— Би трябвало да мога да оцелея — предположи Ем-бот. — Просто ще мисля по-бавно — ще бъда тъп. Не толкова тъп, колкото човек, въпреки че вие изглежда се справяте доста добре. — Той замълча. — Да не ми се обидиш.

— Сигурна съм, че намираш тъпотата ни за симпатична.

— Не! Както и да е, искам поне да се опитам да намеря начин да се възпроизведа. Дори само за да докажа… че съм истински жив.

Заобиколих го, за да отида при другото крило и се усмихнах. След като официално бях част от ЗСД — а за съществуването на Ем-бот бе съобщено официално — наземните екипи се заеха да го поддържат. Преди това действахме само ние с Родж. Родж правеше почти всичко трудно по него, но много от простичките работи — смазване, почистване на боя, проверка на жици — ми ги прехвърляше.

Имаше нещо, което будеше задоволство, когато поддържах собствения си кораб. Нещо отпускащо. Нещо успокояващо.

След това погледнах лъскавата повърхност на корпуса и видях, че безкрайността се вглежда в мен. Имаше дълбока бездна на мястото на отражението ми. Беше пронизана от шепа пламтящи бели светлини също като ужасни слънца. Те ме наблюдаваха.

Очите. Там имаше гробокопач, или повече от един. Ето ги, там бяха.

Отстъпих назад, изпуснах машинното масло и то изтрака. Отражението изчезна и мога да се закълна, че известно време там нямаше никакво отражение. След това сякаш се включи екран и се появи фигурата на Аланик — холографският образ, който носех.

— Спенса? — попита Ем-бот. — Какво не е наред?

Отпуснах се на покрива. Над мен минаваха кораби по невидими магистрали. Градът се гърчеше, беше в непрекъснато движение, подлудяващо гнездо от дразнещи насекоми, плъпнали навсякъде, които ме задушаваха.

— Спенса? — повика ме отново Ем-бот.

— Добре съм — прошепнах. — Просто… притеснявах се за утре. Че ще трябва да летя без теб.

Останах сама. Ем-бот беше страхотен, но той не ме разбираше като Кималин или Еф Ем. Или дори Джорген. Ангели небесни, той ми липсваше. Липсваше ми това, че не мога да му се оплача и да изслушам прекалено разумните му — и някак успокояващи — аргументи.

— Не се тревожи, Спенса! — обади се отново Ем-бот. — Ти ще се справиш! Много си добра в летенето. По-добра от всеки друг! Та ти притежаваш почти нечовешки умения.

Усетих ледена тръпка при тези думи. Почти нечовешки умения. Прилоша ми, приведох се напред и прегърнах колене с ръце.

— Какво толкова казах? — недоумяваше Ем-бот с тих глас. — Спенса? Какво не е наред? Какво се обърка?

— Има една приказка, която бабчето ми беше разказала — прошепнах. — Странна, която никога не пасваше на другите. Не беше разказ за кралици, рицари или самураи. Беше историята за един човек… който изгубил сянката си.

— Как е възможно да изгубиш сянката си? — попита Ем-бот.

— Беше измислена история — добавих и си спомних първия път, когато бабчето ми я разказа. Седяхме на покрива на подобния ни на кутийка апартамент в пещерите, а ненаситната светлина бе оцветила всичко в червено. — Една странна вечер, докато пътувал, един писател се събудил и открил, че сянката му е изчезнала. Не можел да направи нищо, нито един лекар не успял да му помогне. Най-сетне той продължил живота си.

— Само че един ден сянката се върнала. Почукала на вратата и поздравила бившия си господар с радост. Била обиколила света и вече разбирала хората. Разбирала ги по-добре от писателя. Сянката била видяла зло в сърцата на хората, докато писателят си седял пред камината и се радвал на добри мисли.

— Това е странно — отбеляза Ем-бот. — Баба ти не ти ли разказваше истории за чудовища?

— Понякога — прошепнах — чудовищата посичали хора. В тази история сянката заела мястото на писателя. Убедила го, че може да му покаже света, но единствено ако той се съгласи да се превърне за кратко в сянка. Когато човекът се съгласил, сянката отказала да го пусне. Тя заела мястото му, оженила се за принцеса и станала богата. А пък истинският човек, нали бил сянка, се смалявал, изтънявал, потъмнявал, в него не останал почти никакъв живот…

Погледнах отново Ем-бот.

— Винаги съм се питала защо ми разказваше тази история. Каза, че майка ѝ я разказвала, докато пътували сред звездите.

— Значи това те тревожи? — попита Ем-бот. — Че сянката ти може да заеме твоето място.

— Не — прошепнах. — Страх ме е, че вече съм се превърнала в сянка.

Затворих очи, замислих се за мястото, където живееха гробокопачите. Мястото между миговете, студеното нищо. Бабчето каза, че едно време хората се страхували от инженерния екип и им нямали доверие. Те били подозрителни към сайтониката.

Откакто започнах да виждам очите, вече не се чувствах същата. След като бях пътувала до нищото, се питах дали онази, която се върна, не бях изцяло самата аз. Може би онази аз, което познавах, винаги е била нещо друго. Нещо, което не бе напълно човешко.

— Спенса? — повика ме отново Ем-бот. — Нали каза, че не умееш да разказваш приказки? Това е лъжа. Впечатлен съм с каква лекота го направи.

Погледнах падналия уред за смазване, от който бе потекла струйка бистър лубрикант върху покрива. Ангели небесни. Ставах емоционална — Ем-бот наистина беше прав. Ставах странна, когато не се наспивах.

Това трябва да беше. Липсата на сън ме караше да халюцинирам и затова дрънках глупости. Станах и нарочно не погледнах отражението си — и прибрах лубриканта. След това спрях пред стълбите, които водеха надолу към посолството.

Мисълта да заспя в онази стерилна, празна стая… с очите, които ме наблюдаваха…

— Слушай — казах на Ем-бот. — Отвори си пилотската кабина. Тази вечер ще спя там.

— Имаш цяла сграда с четири спални — напомни ми Ем-бот. — А се връщаш да спиш в пилотската ми кабина, както когато ти забраняваха да оставаш в щаба на ЗСД.

— А-ха — прозях се аз, качих се и затворих купола. — Би ли затъмнил купола?

— Аз пък си мислех, че леглото ще бъде по-удобно — отбеляза Ем-бот.

— Може и така да е. — Спуснах седалката назад и извадих одеялото си. След това се настаних удобно и се заслушах в шума на трафика навън — странен, някак обвинителен звук.

Когато започнах да се унасям, усетих изолацията. Бях заобиколена от шум, но сама. Намирах се на място с хиляди видове, но се чувствах по-самотна дори от времето, когато обикалях пещерите у дома.