Към звездите

Интерлюдия

Джорген цял ден се учи как да пече хляб.

Бабата на Спенса умееше да прави хляб, въпреки че беше сляпа. Заедно седяха в тясната стаичка в Огнен рай. Майката на Спенса беше приела ново жилище, но баба ѝ беше настояла да остане тук. Тя твърдеше, че харесва „атмосферата“ на мястото.

Червена светлина нахлуваше през прозореца, а въздухът миришеше на горещо от апарата. Джорген вече знаеше, че жегата можеше да се помирише. Или поне горещият метал. Беше миризма на изгоряло, но не на горящо. Сякаш нещата бяха прегорели и сега пепелта от тях кипеше.

Бабчето го караше да работи като нея, по допир и мирис. Той затвори очи, протегна се и пипна металното гърне, за да усети брашното вътре. Взе с пръсти и помириса.

— Това е брашното — каза той и вдъхна чистата — същевременно мръсна — миризма на смлените зърна. — Трябват ми около петстотин грама. — Той взе чаша в ръка и я пъхна вътре, прецени тежестта, но не по вида ѝ. Загреба, след това опипа купата в скута си и пресипа брашното.

— Добре — похвали го бабчето.

Той размесва с ръка, докато преброи до сто.

— Сега олио — каза той и поднесе контейнера под носа си. Подуши, след това кимна и покапа върху пръста си над купата. Тя държеше той да отмерва по този начин, само като докосва нещата. Последва водата.

— Много добре — зарадва се бабчето. Тя имаше търпелив глас. Глас като скала, представи си той. Нетрепващ, древен и замислен.

— Предпочитам да погледна, за да видя дали съм взел правилното количество — рече Джорген. — Истината е, че не съм премерил нищо.

— Напротив — отвърна тя.

— Не е точно.

— Смеси. Почувствай тестото. Струва ли ти се добре?

Той смеси, все още със затворени очи. Тя не му позволи да използва електрически миксер. Затова бъркаше на ръка, мачкаше лепкавото тесто между пръстите си, докато съставките се смесваха.

— Ами… — започна той. — Твърде сухо е.

— Аха. — Тя протегна ръка и бръкна в купата му. — Точно така, точно така. Добави тогава малко вода.

Той изпълни, все още със затворени очи.

— Не погледна нито веднъж — отбеляза бабчето. — Когато учех Спенса да го прави, тя вечно надничаше с едното око. Трябваше да я предизвиквам, за да го направи, без да гледа, да превърна всичко в игра, преди тя да направи онова, което исках.

Джорген продължи да меси. Беше се отказал да пробва да разбере как бабчето разбира дали гледа тайно, или не. Бе очевидно, че тя е сляпа — сбръчканата старица имаше млечнобели очи. Но в нея имаше мощ. Близо до нея той чуваше същото жужене, малко по-слабо, отколкото при Спенса или извънземната.

— Освен това ти никога не се оплакваш — отбеляза бабчето. — Пет дни вече се учиш как да печеш хляб по усет, а нито веднъж не попита защо те карам да го правиш.

— Командващият ми офицер ми каза да се оставя за обучение в твоите ръце. Предполагам, че рано или късно ще стане ясно.

Бабчето изсумтя. Сякаш… сякаш тя искаше той да възроптае срещу странния начин на обучение. Джорген бе говорил за десетки войници и първите им дни от обучението, разказа за монотонните задачи, които са им били давани. Това се случваше по-скоро при наземните екипи, отколкото в школата по летене, въпреки това той разбираше.

Бабчето го учеше да приема инструкции. С това можеше да се справи. Това имаше смисъл. Искаше му се единствено тя да побърза. В деня на първата атака бойните кораби бяха направили нови два опита да нападнат Метален рой и двете атаки бяха предотвратени. От онзи ден насетне вражеските сили просто изчакваха, събираха ресурси, флотата им растеше. Крелянското бездействие го напрягаше.

До главата на креляните бе опрян огромен пистолет. Той трябваше да премине това ново обучение бързо, за да е сигурен, че може да даде на флота нужното, а след това щеше да докладва на Коб.

Затова нямаше намерение да се оплаква. Бабчето сега бе неговият команден офицер.

— Чуваш ли нещо? — попита тя, докато месеше тестото.

— Жуженето, което идва от теб — каза той. — Същото, както преди. Не мога да кажа, че го чувам. По-скоро е впечатление. Също като вибрация, която идва от далечна машина и земята трепери.

— Ами ако се протегнеш, както те учих? — продължи да го разпитва тя. — Ако си представиш, че летиш през космоса?

Джорген се опита да го направи, но не постигна нищо. Просто… представи си как се рее в космоса. Минаваше покрай звезди, извисяваше се. Беше се издигал там високо в кораба си и си представи чудесно преживяването. Какво трябваше да постигне по този начин?

— Нищо ли? — попита тя.

— Нищо.

— Никакво пеене? Нищо далечно ли не те вика?

— Не, господине — отвърна той. — Ъъъ, искам да кажа, бабче.

— Тя е там някъде — заяви бабчето и старческият ѝ глас пресекна, а тя зашепна. — И е разтревожена.

Джорген отвори широко очи. Видя бабчето, съсухрена старица, която изглеждаше само кожа и кости, с млечнобели очи и бяла коса. Тя вдигна глава към небето.

Той веднага стисна очи.

— Извинявай — промълви той. — Отворих очи. Само че… ти усещаш ли я?

— Да — потвърди бабчето. — Случи се по-рано днес. Усетих, че тя е жива. Уплашена е, макар че никога няма да си признае.

— Можеш ли да получиш доклад за мисията ѝ? — попита той, а тестото се плъзгаше между пръстите му. — Или да ѝ кажеш да се върне?

— Не — поклати глава тя. — Докосването ни беше само за миг, много бързо, едва доловимо. Не съм достатъчно сигурна за повече. Не бива да я връщам, дори да мога. Тя има нужда да води тази битка.

— Каква битка? Тя в опасност ли е?

— Да. Същата опасност, която грози и нас. По-голяма ли е? Може би. Протегни се, Джорген. Полети сред звездите. Вслушай се в гласовете им.

Той се опита. О, как само се опитваше. Напрягаше всички мускули, които прецени, че са важни. Напрягаше се, насилваше се, за да си представи казаното от нея.

Неуспехът му го караше да се чувства така, сякаш разочарова Спенса. А това чувство не му беше никак приятно.

— Извинявам се — отвърна той. — Нищо не постигам. Може би трябва да пробваме с някой от братовчедите ми. — Той сви ръка и притисна кокалчетата до челото си, докато очите му все още бяха затворени. — Не трябваше да ѝ казвам да заминава. Трябваше да следвам правилата. Вината е моя.

Бабчето изсумтя.

— Заемай се с тестото — нареди тя. Когато той продължи да меси, тя заговори отново. — Разказвала ли съм ти приказката за Станислав, героя от почти войната?

— Почти войната ли?

— Случило се е на старата Земя — продължи бабчето и той чу как купите се докосват, докато тя подготвяше своето тесто за печене. — По време, когато две велики нации били насочили ужасните си оръжия една към друга, целият свят чакал в напрежение, страхувал се какво ще се случи, ако гигантите решат да започнат война.

— Това чувство ми е познато — отвърна Джорген. — Когато крелянските оръжия са насочени към нас.

— Така е. Е, Станислав бил обикновен офицер, който отговарял за сензорите, които трябвало да предупредят хората му, ако започне атака. Негово задължение било да докладва незабавно, ако сензорите уловят нещо.

— За да могат неговите хора да се измъкнат навреме ли? — попита Джорген.

— Не, не. Това били оръжия като тези, които използват крелянските бомбардировачи. Оръжия, които слагат край на живота. Бягство нямало; хората на Светослав знаели, че ако врагът нападне, те били обречени. Работата му била не да предотврати това, а да подаде предупреждение, за да могат да си отмъстят. По този начин и двете нации щели да бъдат унищожени, не само едната.

— Представям си, че животът му бил изпълнен с напрежение и тишина, с надежда — той се надявал, молел се — никога да не му се наложи да изпълни задълженията си. Ако го направел, тогава щял да настъпи краят за милиарди. Какъв товар.

— Какъв товар? — обади се Джорген. — Той не е бил генерал; решението не било негово. Той е бил най-обикновен телефонист. Трябвало е само да предаде информацията.

— Независимо от това — отвърна тихо бабчето — той не го направил. Дошло предупреждението. Компютърната система подала сигнал, че врагът е стрелял! Ужасният ден бил дошъл и Станислав знаел, че ако показанията са истински, всички, които някога е познавал, всички, които обича, са мъртви. Само че той бил недоверчив. „Врагът е изстрелял твърде малко ракети — разсъждавал той. — А тази нова система все още не е тествана както трябва“. Поколебал се, разтревожил се, накрая не се обадил на началниците си, за да им каже.

— Но той е нарушил заповедите си! — възкликна Джорген. — Не е изпълнил задължението си. — Той започна да меси с ожесточение, притискаше тестото в дъното на плитката купа.

— Точно така — потвърди бабчето. — Това било изпитание за волята му, тъй като компютърът отчел ново изстрелване. Този път било по-голямо, същевременно подозрително малко. Той продължил да се колебае. Знаел, че задължението му е да изпрати хората си да отмъстят. Да изпрати смърт на враговете, докато все още може. Мъжът и войникът се борели вътре в него.

— Накрая той заявил, че компютърните данни били фалшива тревога. Чакал, потял се… докато не разбрал, че никакви ракети нямало да пристигнат. В този ден той станал единственият герой във война, която така и не избухнала. Той бил човекът, който предотвратил края на света.

— Въпреки това е било неподчинение — каза Джорген. — Не е било негова работа да вземе това решение. Трябвало е да решат неговите началници. Фактът, че той е бил прав, го оправдава накрая, но ако е грешал, тогава е щял да бъде запомнен като страхливец или като предател.

— Ако допуснел грешка — прошепна бабчето, — нямало да бъде запомнен. Защото никой нямало да е жив, за да го помни.

Джорген се отпусна назад и отвори очи. Погледна стегнатото тесто в ръцете си, след това започна да го меси по-силно, сгъваше и натискаше, чувстваше се гневен, макар да не можеше да си обясни защо.

— Защо ми разказа тази история? — попита той бабчето. — Спенса каза, че винаги си ѝ разказвала истории за хора, които режели главите на чудовища.

— Разказвах ѝ такива истории, защото тя имаше нужда от тях.

— Да не би да мислиш, че аз имам нужда от такава история? Защото обичам да следвам заповеди ли? Аз не съм безчувствена машина, бабче. Аз помогнах на Спенса да си построи кораба. Поне не казах на никого какво правеше, когато взе бустера на Драйфа. И така наруших протокола.

Бабчето не отговори, затова Джорген продължи да меси тестото, удряше го отново и отново, сгъваше го, както старите ковачи — метала.

— Всички си мислят, че само защото обичам реда и дисциплината, съм някакво извънземно! Извинявам се, че се опитвам да помогна структурите да съществуват. Ако всички бяха като Станислав, тогава при военните щеше да цари хаос! Нито един войник нямаше да стреля с пушката си от страх, че заповедта, която му е дадена, е фалшива тревога! Нито един пилот нямаше да лети, защото, кой знае, може сензорите да грешат и да няма враг!

Той удари тестото и се облегна на стената.

Бабчето грабна тестото му и го прекара между пръстите си.

— Чудесно — похвали го тя. — Най-сетне добре да омесиш нещо, момче. От това ще излезе чудесен хляб.

— Ами…

— Затвори очи — нареди бабчето. — Хм.

Джорген изтри чело с ръкав. Не бе усетил колко се е разпалил.

— Виж, може и да бях прав, като казах на Спенса да върви. А може и да не трябваше. Аз не съм…

— Затвори си очите, момче!

Той удари глава в стената, но изпълни.

— Какво искаш?

— Нищо — отвърна той.

— Стига глупости. Чуваш ли машината отвън, трясъците на апарата и думтенето?

— Да, очевидно. Само че…

— И хората на улицата, които се стичат към домовете си след смяната?

— Да.

— Ами ударите на сърцето си? Тях чуваш ли ги?

— Не знам.

— Пробвай.

Той въздъхна, но изпълни, вслуша се. Чу думтенето вътре в себе си, но може би единствено защото си беше позволил да се разгорещи.

— Станислав не е бил герой, защото е пренебрегнал заповедите — обясни бабчето. — Бил е герой, защото е знаел кога да не се подчини. Научих това от мама, която ни доведе тук — едно от последните неща, които направи. Мисля, че е усетила нещо тук. Нещо, от което имаме нужда.

— Тогава не трябва да гледам към звездите — отсече Джорген, все още ядосан. — Трябва да погледнем планетата под нас.

— Винаги съм искала да се върна сред звездите — призна бабчето.

— Обичам да летя — отвърна Джорген, все още със затворени очи. — Не разбирай погрешно значението на думите ми. Същевременно — това е домът ми. Не искам да бягам от него, искам да го защитя. А понякога, когато си лежа тихо в леглото в дълбоките пещери, кълна се, че…

— Какво? — подтикна го бабчето.

Джорген отвори очи.

— Чувам нещо. Само че то не идва от небето над нас. Идва отдолу.

30.

Отворих раницата, оставих войника дион да провери съдържанието.

Съдържанието не изглеждаше подозрително. Там беше пъхната единствено голямата, прозрачна, пластмасова кутия, в която обикновено си носех обяда. Тя изглеждаше напълно невинна. Истината бе, че това бе дегизираният дрон.

Охранителят насочи фенерче към съдържанието на кутията. Дали щяха да забележат колко съм разтревожена? Да не би да се потях прекалено много? Дали някой от застаналите наблизо охранителни дронове нямаше да долови препускащия ми пулс?

Не. Не, щях да се справя. Бях воин, а понякога това изискваше изобретателност и тайни мерки. Останах пред охранителя безобразно дълга минута. След това, слава на звездите, той ми махна да продължа напред.

Дръпнах ципа на раницата и я метнах на рамо, забързах към „Теглилки и мерки“. Стараех се да излъчвам и самоувереност, и небрежно отношение.

— Аланик? — попита Мориумур и тръгна с мен по коридора. — Добре ли си? Кожата ти изглежда неестествено зачервена.

— Ами… не спах добре — отвърнах.

Наближихме първото разклонение на коридорите. Ем-бот предполагаше, че тази част от коридора има вторичен скенер, инсталиран, за да улавя непозволени материали — но той беше сигурен, че скремблърът, който бяхме монтирали на дрона, ще го скрие успешно. И наистина, нито една аларма не се включи, докато минавахме, въпреки че преминаващ дион от екипажа едва не се сблъска с малката летяща платформа на Хешо. Каури извика и едва успя да отклони платформата от главата на диона.

Дионът от екипажа се извини и бързо продължи. Каури направи маневра с платформата и опашката на Хешо потръпна от раздразнение, когато погледна през рамо към непроявилия достатъчно уважение дион.

— Дори когато летим, ние сме второ качество. Ведър, докато не бъде помрачен, дълбок сантиметър, но отразява вечността, аз съм море за мнозина, локва за един.

— А си мислех, че Върховенството е свикнало да общува с видове с различни размери.

— Ние не сме много — каза Хешо. — Познавам само още един вид с нашите размери, освен ако не броиш варвакс вътре в техния екзоскелет. Може би ще трябва да си направим по-големи костюми. Трудно е за обикновените индивиди във вселена от гиганти. — Опашката му потръпна отново. — Само че това е цената, която трябва да платим, за да имаме съюзници срещу хората. Те ще се освободят всеки момент, нали знаеш? Гледа ли новините?

Той погледна Брейд, която, както винаги, крачеше пред нас и почти не обръщаше внимание на разговора ни.

— Положението с хората е овладяно, Хешо — каза Мориумур. — Не си струва да се тревожиш за този малък гаф. Сигурен съм, че скоро ще се справят.

— Моят дълг, моят товар е да се тревожа за най-катастрофичните възможности.

Когато стигнахме до познатото разклонение на коридори с обичайния охранител на пътя към инженерния отсек, аз се отделих от останалите и им дадох знак да продължат.

— Трябва да отида до едно място — казах им аз, след това пристъпих към охраната.

Крелянката размърда пръсти в знак на раздразнение, но повика охранителен дрон, който да ме придружи до тоалетната. Отново обмислих плана си — почти цяла нощ го бях упражнявала с Ем-бот. Не се притеснявах, че ще се чувствам уморена от безсъние. Нервната ми енергия сигурно можеше да захрани половината платформа Към звездите.

Дронът ме поведе към тоалетната, след това изчака да вляза в една от кабинките. Веднага седнах и сложих раницата в скута си, след това тихо отворих ципа. Ръцете ми — след като бяха правили това движение поне сто пъти един след друг снощи — извадиха дрона, след това извадиха модула за безопасност. Притиснах го на място с тихо щракване, което се надявах да не е твърде шумно.

Щракнах ключа и дронът увисна във въздуха, докато аз бързо си свърших работата в кабинката, за да не събудя подозрение. След това се промъкнах покрай стената и оставих дрона да виси там. Вдигнах един пръст, след това два, накрая три.

Дронът изчезна, активира камуфлажа си. След това докоснах гривната, исках да се уверя, че с дрона можем да комуникираме. Той отговори, като ми изпрати съобщение с кода на ЗСД, което гривната предаде върху кожата ми.

Всички системи функционират.

Мисията започваше. Щитът на „Теглилки и мерки“ не ми позволяваше да контактувам с Ем-бот, но както се бяхме надявали — все още можех да се свързвам с някого вътре, като дрона.

Сложих си на рамо раницата и излязох навън — след това веднага съжалих. Деструкторният пистолет! Ангели небесни, щях да го разкача и да го пъхна в раницата, ако ми потрябва.

Сега беше твърде късно. Той беше на безопасно място, където обаче нямаше да ми свърши работа — на гърба на дрона.

Успех, малък приятелю, помислих си аз и си измих ръцете. Част от мен очакваше охранителният дрон неочаквано да вдигне тревога, но той мълчеше. Последвах водача си навън от тоалетната и оставих тайния си шпионин вътре, готов да се измъкне и да намери начин да се плъзне в машинното.

Стигнах до стаята за скокове и се настаних при останалите. След това зачаках. И продължих да чакам. Отне ни необичайно дълго време да се вдигнем от площадката и да излетим. Да не би вече да ме бяха открили?

Най-сетне „Теглилки и мерки“ се отдели от площадката и започна да навлиза в космоса.

— Пилоти — разнесе се гласът на Уинзик по уредбата и аз подскочих почти до тавана. — Исках да ви кажа, че днешната тренировка е особено важна. Олеле, олеле! С нас са значителен брой важни лица от правителството на Върховенството, които са дошли да проследят напредъка ви. Като услуга за мен, бихте ли летели по най-добрия начин, на който сте способни, за да ги впечатлите.

Днес ли? Точно днес ли трябваше да се дотътрят наблюдатели? За малко да се свържа с дрона и да му кажа да прекрати мисията. Не. Решението вече беше взето.

Чаках мълчаливо, докато се отделихме на безопасно разстояние от Към звездите и тогава чух писъка в ума си и влязохме в нищото.

Не ми остана голяма възможност да се тревожа за дрона и мисията му по време на дневната тренировка.

Профучавах през космоса, следвана от рояк самоизстреляни имитации на канари. Брейд летеше близо до крилото ми и двете заедно се опитахме да се стрелнем към гробокопаческия лабиринт — но въглените бяха готови. Друга група се отдели от лабиринта и се устреми към нас.

— Променяме курса — предупредих. — Остър десен. — Направих завой с изтребителя си, ускорих. Това ме изстреля настрани, въпреки че инерцията ме запрати доста напред.

Сензорите за близост ми показаха, че Брейд — вместо да следва нарежданията ми — се насочи към новите въглени. Изръмжах и включих частната линия.

— Брейд, следвай заповедите!

— Мога да елиминирам тези въглени — настоя тя.

— Със сигурност. Но можеш ли да следваш заповеди?

Тя продължи към въглените. След това, точно преди да ги повлече, тя направи завой и се откъсна от тях, ускори към мен. Изпуснах дъха, който дори не бях усетила, че сдържам.

— Добре — заявих. — Промяна в курса, десен завой.

Обърнах ни в обратна посока с широк завой, далече от въглените. Брейд ме последва, както бях наредила.

— Добре — казах, когато застанах под по-добър ъгъл. — Свободно.

— Наистина ли? — попита тя.

— Аз ще те следвам.

Усетих нетърпението ѝ, когато ускори и застана пред мен. Въглените бяха предсказуеми с начина, по който се опитваха да се блъснат в нас, така че широкият завой, който направихме, ги бе накарал да се скупчат точно пред нас. На Брейд ѝ беше трудно да застреля всичките.

Аз уцелих един и застанах твърде близо до нея. И двете усетихме ударите на отломките по щитовете, но се измъкнахме почти без поражения, докато се гмурвахме между двата напредващи рояка въглени.

Те, в нетърпението си да ни уцелят, започнаха да се блъскат и избухват. Ние се измъкнахме спокойно и оставихме враговете да избухват зад нас и да загиват в огън и пламъци.

— Това — заяви Брейд, докато ускорявахме към лабиринта, — ми донесе огромно удоволствие.

— От време на време знам какво говоря.

— Не е това причината да не те слушам.

— А каква е?

— Ти не говориш с мен като другите — призна тя. — Ти дори не ме попита за онази планета с диви човеци. Сигурна съм, че си гледала новините. В момента всички се страхуват от тях. Всички ме гледат и преценяват дори повече от преди. Казват ми, че знаят, че не съм като онези опасните. Въпреки това не ме изпускат от очи.

Ангели небесни. Има цяла планета, на която няма да се отнасяме към теб по този начин, Брейд. За малко да ѝ кажа, точно в този момент, но се сдържах. Май моментът не беше подходящ.

— За мен — отвърнах — ти си просто член на ескадрата.

— Да — промълви тя. — Това ми харесва.

Предполагах, че е така. Двете се приближихме до лабиринта. Днешното упражнение беше да си пробием път през въглените, след това да влезем в лабиринта, както би станало, ако се биехме с истински гробокопач. Приближихме до нашата част от лабиринта, гладката метална повърхност бе накъсана от входове към тунелите. Приближиха още три изтребителя: Химерна, Хешо и Мориумур.

— Да вземем този — предложих и докоснах дисплея, който щеше да освети мястото на дисплея на Брейд.

— Разбрано — отвърна тя.

Направих заход, след това останах шокирана, когато алармата за близост полудя. Отклоних се, ускорих настрани тъкмо когато два въглена неочаквано се устремиха откъм повърхността с умопомрачителна скорост и едва не се сблъскаха с моя кораб. Никога досега не се бяха движили толкова бързо. Изругах, преориентирах се, когато преследвачите ускориха скоростта. Наложи се да вдигна до Маг-4 — главоломна скорост за близък бой — за да остана пред тях.

— Какво е това? — обади се Брейд по уредбата. — Командване полети, какви ги вършите?

Едва успях да се изплъзна на други два въглена. Наложи се отново да ускоря, но нова група, която приближаваше, се обърна и започнаха да се сблъскват един в друг. Какво, в името на звездите, ставаше?

Опитват се да ме размажат с отломките си, осъзнах аз. Високата им скорост ме накара да ускоря още повече. Бе почти невъзможно да се води битка при такава скорост; просто нямаше достатъчно време да се реагира — но въглените нямаха нужда да се тревожат за това. Те бяха еднодневки, за разлика от нас.

Последва най-дивото пилотиране от седмици насам.

— Вълна — подвикнах на Брейд и тя застана точно до крилото ми, снишихме се и преминахме през въглените. Ангели небесни! Те неочаквано станаха стотици, всички се съсредоточиха над нас, без да обръщат внимание на останалите пилоти.

Отклоних се настрани, когато два въглена се сблъскаха точно пред мен, след това се стегнах, когато отломките заблестяха по щита ми и намалиха устойчивостта му. Друг въглен едва не ме удари и аз се отклоних със закъснение — ако той се беше прицелил добре, сега щях да съм размазана. Почувствах се като самотно врабче сред цяло ято прегладнели ястреби.

Лавирах, отклонявах се, завъртах се, избягвах удари, опитвах се да намеря някакъв смисъл в целия този хаос.

— Ами… щитът ми падна — изсумтя Брейд.

Ангели небесни. Ангелинебесниангелинебесниангелинебесни. Тя се отклони от мен, затова обърнах и подадох мощност след нея.

— Виждаш ли последния едър въглен, който идва към теб точно под твое 270? Нанижи го на светлинното копие.

— Но…

— Просто го направи, Брейд — настоях. Едва се измъкнах от пътя му, когато прелетя покрай нас с главоломна скорост. За щастие, точно както бях предложила, Брейд изстреля светлинното копие и попадна в центъра на нещото със светещото въже.

Инерцията на огромния камък я повлече след себе си — и я изтегли от пътя на няколко други въглени, които се сблъскаха. Направих завой и я последвах, ускорих толкова много, че грав капс не можаха да поемат ускорението и аз се лепнах за седалката. Едва смогвах, тъй като трябваше да застрелям въглен, който се опита да се блъсне в Брейд, след това се подредих до нея, за да я предпазя от отломките.

Щитът ми пропука и корабът ми се разтърси. Пред мен огромният въглен, който следвахме, ни разчистваше пътя преди най-после да забави ход, сякаш пилотът му най-сетне бе разбрал какво правим.

— Дотук бяхме! — извиках и извих нагоре. Брейд се освободи тъкмо когато друг огромен въглен се заби в онзи, който следвахме. Тя едва успя да избегне огромен къс, който се изстреля настрани при удара, двете заедно успяхме да се откъснем от кашата. Невероятната ни скорост ни отнесе за секунди далече от мелето.

— Това… — заговори Брейд — това май ни се размина на косъм. — Този път май беше разтърсена.

— Командване полети — натиснах копчето за връзка, — какво, в името на звездите, беше това?

— Извинявам се, Аланик от УрДейл — отвърна лично Уинзик, което бе крайно необичайно. — Понякога се е случвало въглените да проявяват неестествено агресивно поведение като това. Пробваме нови бустери на дроновете, които са по-мощни.

— Можехте да ни предупредите! — сопнах се аз.

— Много се извинявам! — отвърна Уинзик. — Моля те да не се обиждаш. Брейд, благодаря ти. Ти се представи много впечатляващо пред официалните лица.

Значи Уинзик показваше домашния си любимец човек, а? Можеше да убие и двете ни!

На Брейд обаче не ѝ пукаше. След като се отървахме от новите въглени, тя сама се отправи към лабиринта. Подадох мощност след нея. Секунда по-късно влетяхме през един отвор и влязохме в тунела.

Вътре изглеждаше толкова тихо.

Това, разбира се, беше глупаво. В космоса винаги беше тихо. Да, можех да накарам кораба си да симулира експлозии и вибрации, за да ми осигури аудио усещания, но след като нямаше атмосфера, значи нямаше и компресионни вълни, а след като нямаше компресионни вълни, значи нямаше и звук.

Това обикновено ми се струваше правилно. Да се извисяваш в бездната — трябваше да бъде тихо. Тъмнината беше толкова празна, толкова невероятна, толкова необятна, че сигурно поглъщаше всички звуци.

Тези тунели вътре в лабиринта изглеждаха по-интимни. Имах чувството, че трябва да чувам потракване, капане на вода или поне далечно скърцане, когато частите се докосват. Тук обаче тишината беше зловеща.

Прожекторите ми осветиха кораба на Брейд, който летеше точно пред мен. Тя забави необичайно много и започна да напредва предпазливо по коридора.

— Виждаш ли отвора пред нас? — попита тя.

— Да — потвърдих. След като го виждахме и двете, значи беше истински, въпреки че подобни отвори почти винаги бяха. Нещата, които холограмите покриваха, те ни объркваха.

Влязохме бавно в помещението, едно от местата, които създаваха впечатлението, че си под вода. Имаше дори холографски риби, които плуваха на ята, нещо черно се таеше в ъглите и протягаше множество пипала.

Вече бях влизала няколко пъти в тази стая. Холограмите започваха да се повтарят. Илюзиите на куполите ни бяха технология на Върховните, която разкриваше ограниченията на програмирането им. Истинският гробокопачески лабиринт щеше да е по-безсистемен. Пилотите, които бяха влизали и избягали, разказваха за различна обстановка във всяко помещение, с изненади от всеки ъгъл.

Попитах Брейд какво вижда, тъй като това беше част от обучението. Аз обаче познавах тази стая твърде добре, така че дори докато тя описваше какво вижда, аз бях готова, когато октоподът скочи от ъгъла. Знаех, че не е истински и ще се опита да ме разсее от въглена, който щеше да се покаже зад нас.

Обърнах се и гръмнах въглена малко преди да ме стигне.

— Добър изстрел — похвали ме Брейд.

Леле. Комплимент ли беше това? Май отношенията ни се затопляха.

Тя ни поведе към край на помещението, където за мен изходът беше покрит с някакви водорасли.

— Виждаш ли нещо? — попита тя.

— Някакви водни растения.

— Аз виждам скали. — Тя изръмжа. — Също като миналия път.

Тя сниши кораба, за да мине през холограмата и аз я последвах, навлязохме в друг метален тунел.

— Очаквам Уинзик отново да се пробва да ни убие — отбелязах, докато я следвах.

— Уинзик е велик — отвърна на мига Брейд. — Той много добре знае какво прави. Очевидно разбира ограниченията ни по-добре от нас самите.

— Той просто извади късмет — не се съгласих аз. — Номерът му навън щеше да изглежда адски тъп, ако бяхме убити.

— Той е забележителен — повтори Брейд. — Нищо чудно, че не разбираш целите му.

Настръхнах при тези думи, но преглътнах острия отговор. Брейд просто приказваше. Това бе напредък.

— Расла си с Уинзик, така ли? — попитах. — Той ти е като баща.

— По-скоро като стопанин — отвърна тя.

— Ами родителите ти? Биологичните?

— Бях взета от тях на седем. Хората трябва да бъдат внимателно проверявани и наблюдавани. Ние можем да подхранваме агресията помежду си и да се оставим лесно на слабостите.

— Сигурно ти е било трудно. Да оставиш родителите си, когато си била още малка.

Брейд не отговори, пое по коридора, след това влезе в друг, под него. Последвах я, намръщих се, когато стените на тунела бавно се промениха и се превърнаха в скали.

Това ми изглежда познато, помислих си аз.

Сталактити, сталагмити. Естествени камъни, на места изглеждат почти стопени от непрекъснатото капане на вода. Ето и огромна метална тръба, която се показва между камъните.

Приличаше на… приличаше на пещерите, които изследвах като малка. Безкрайните тунели на Метален рой, където ловях плъхове и си представях, че са креляни.

Спрях кораба до стената, където прожекторите осветиха древни надписи. Форми и думи на непреводим език. Познавах това място. Макар мащабът да беше по-голям, той приличаше точно на тунел, по който бях минавала стотици пъти, място, на което бях прокарвала пръсти по студения мокър камък. В скрито шкафче, за което хората от поддръжката не знаеха, криех харпуна си, тетрадката с карти и значката, която татко ми беше дал…

Без да мисля, протегнах ръка към стената, ала пръстите ми докоснаха стъклото на купола. Намирах се в кораб, на извънземен изтребител, пътувах в лабиринт в далечния космос. Как? Как бе възможно това да докосне ума ми и да се покаже на това място?

Насочих поглед към стъклото на купола. Отразени на него, сякаш се намираха точно пред мен в пилотската кабина, видях две горящи петна, големи колкото юмруците ми. Тези дупки разкъсваха реалността, всмукваха всичко и го смазваха в два невъзможно бели тунела. Приличаха на очи.

Космите на врата ми настръхнаха. Отворих уста да изкрещя, но очите изчезнаха — а заедно с тях и промените в тунела. В миг се озовах в поредния метален коридор, един от хилядите в лабиринта.

— Кажи — заговори Брейд в ухото ми. — Идваш или не?

Извих се, погледнах през рамо, но видях единствено чернотата в пилотската ми кабина — стена, на която имаше одеяло за спешни случаи, фенерче и чанта с медицински пособия за оказване на първа помощ.

— Аланик — повика ме отново Брейд. — Тук има нещо. Ела да ми кажеш какво виждаш.

— Идвам — отвърнах и забелязах, че ръцете ми треперят, когато ги върнах на контролните лостове. Ангели небесни. Ангели небесни, колко самотна се чувствах. И самотна, и сама. Нямаше с кого да поговоря за това. Коб и приятелите ми бяха на трилиони километри, дори Ем-бот беше откъснат от мен, докато не се върнех в Към звездите.

Смеех ли да спомена какво виждам пред Брейд? Това не беше най-обикновена холограма от лабиринта. Това беше от собствените ми спомени. Нямаше ли тя да си помисли, че съм луда? Още по-лошо, щеше ли да мисли, че съм една от тях? Да не би да виждах тези неща, защото част от гробокопача се беше прикрепила към душата ми?

Контролните ми уреди полудяха, когато стигнах края на тунела. Казаха, че съм попаднала на място с изкуствена гравитация и още по-странно — бях навлязла в атмосфера. Този кораб почти нямаше крила, въпреки това имаше елерони за управление, а атмосферното гребло се включваше, за да ми помогне да правя бързо завои.

Точно пред мен Брейд беше спряла кораба си.

— Какво показват сензорите ти? — попита тя.

— Атмосфера — отвърнах. — Азот и кислород.

Брейд се приближи малко, влезе в огромно помещение, което изглежда имаше под, покрит с мъх.

— Виждаш ли мъха? — попитах.

— Аха — отвърна тя и задейства деструкторите си. Експлозията пламна в жълто и оранжево в единия край на помещението, разпиля пламнали парчета метал. Усетих шоковата вълна и корабът ми потрепери.

— Какво стана? — попитах. — Защо стреля?

— Тези изстрели горят, не са всмукани от вакуума — обясни Брейд. — И ги чух. Минали сме през невидим щит и сме влезли в атмосферен джоб.

За мой ужас тя отвори капака на кораба си.

— Брейд! — изкрещях.

— Спокойно — отвърна тя. — Пилотите съобщават за такива джобове близо до сърцето. — Тя сниши кораба и кацна на мъха. След това скочи на земята.

Влетях в помещението. След всички номера, които бяхме преживели, тя нямаше нищо против да слезе! Да, беше с каска, пилотският ѝ костюм беше като скафандър, въпреки това…

— Мембраната трябва да е някъде тук — предположи тя. — Ела ми помогни да я намерим.

Макар да ми беше неспокойно, кацнах до нея. Проверих конзолата и останах облекчена, когато открих, че диференциалът за налягане е минимален, затова отворих капака. Освободих предпазните колани, проследих Брейд с поглед, докато тя натискаше пода. Най-сетне слязох и стъпих в мъха. Беше истински, нямаше холограма.

Внимателно пристъпих към Брейд. Тя си свали шлема и огледа тъмното помещение, осветено единствено от прожекторите на изтребителите ни.

— Брейд — натиснах микрофона, за да може звукът да излиза от шлема. — Ами ако е капан?

— Не е — каза тя. — Открихме сърцето. Това е смисълът на лабиринта.

— Много бързо се добрахме. След само три помещения.

— То се движи — отвърна Брейд и огледа високите като на пещера тавани. — Трябва да са симулирали това, когато са създавали лабиринта.

— Ами… — пристъпих по-близо до нея. — Не съм сигурна, че този лабиринт е бил създаден.

— Хората…

— Знам, че Върховенството казва, че е от тях — прекъснах я аз. — До голяма степен вярвам в историята им. Но не мисля, че хората са изобретили това. То е твърде… — Как можех да го определя. Зловещо? Твърде стряскащо сюрреалистично ли?

То показва истински халюцинации. Не е нещо измислено. Не напълно.

— Според мен това е труп — реших аз. — Труп на гробокопач, който сега използват за тренировки.

Брейд се намръщи при тези думи.

— Не знам дали те изобщо умират, Аланик. Правиш предположения.

Може и да беше права. Въпреки това останах с шлема, докато оглеждахме пещерата, застанали близо една до друга. Мъхът тук беше жив, доколкото можех да преценя, когато го пипнах. Ами ако изпускаше опасни спори или нещо такова? Щях да се чувствам много по-добре, ако Брейд си сложеше отново шлема.

Когато стигнахме в далечния край на стаята, забелязах нещо на пода. Паяжина в наситено зелено, скрита под купчина скали. Дадох на Брейд знак да дойде напред и приближих мястото. Приличаше на паяжина от зелени влакна и бе около метър в диаметър, кръгло.

— Виждаш ли това? — попитах.

— Мембрана — отвърна тя. — Направена от зелени нишки.

Значи не беше халюцинация. Коленичих, побутнах влакната, след това погледнах Брейд. Тя нямаше особено желание да ги докосва и аз открих, че и аз не искам да пипам повече.

— Бях бясна — заяви най-сетне Брейд с тих глас.

— Ъ? — недоумявах.

— Одеве попита — напомни ми тя — как съм се чувствала, когато са ме взели като малка от нашите. Бях бясна.

Тя коленичи и изтегли паяжината, а отдолу се показа дупка. Стори ми се около два метра дълбока, а светлината на шлема ми показа метален под на дъното.

— Гневът кипеше в мен години наред — продължи Брейд. — Яма, пълна с лава, която гореше като деструкторен огън. — Тя се обърна и ме погледна. — Тогава разбрах, че от Върховенството са прави. Аз наистина бях опасна. Много, наистина много опасна.

Тя срещна очите ми за момент, след това си сложи отново шлема и отвори канал към командването.

— Открихме сърцето — съобщи тя. — Влизаме.

Наведе се, за да мине през отвора. Поколебах се за момент, след това слязох след нея. Сърцето ми започна да бие по-бързо, но прожекторите ни показаха единствено малко празно помещение с много нисък таван.

— Браво — разнесе се гласът на Уинзик. — Аланик от УрДейл и Брейд Шимабукуро, вие сте седмата двойка, която се добира до това помещение по време на тренировките.

— И сега какво? — попитах. — Ако бяхме в истински гробокопачески лабиринт? Какво щяхме да намерим?

— Не знаем какво представлява — призна Уинзик. — Никой не се е връщал, след като е влизал зад мембраната. Но ако се появи истински гробокопач, трябва да детонирате оръжието. Животът на милиони зависи от това.

Оръжието. На няколко пъти ни казваха, че то съществува, макар да не ни бяха казвали подробности. Бяхме сигурни, че ако се появи истински гробокопач, ще ни дадат кораби с едно от оръжията, което очевидно бе нещо като бомба, която трябваше да детонираме близо до помещението с мембраната.

— Супер — отговори Брейд на командването. — След като стигнахме тук, значи сме готови. Брейд край. — Тя скочи и се изтегли от стаята през дупката, върна се в помещението с мъха.

Последвах я и изключих линията с командването.

— Готова ли си? — попитах я аз. — Брейд, стигнахме до сърцето само веднъж. Трябва да повторим тази мисия още много пъти.

— И защо? — недоумяваше тя. — Стаите започват да се повтарят; видяхме всичко, което този лабиринт може да ни предложи. По-подготвени няма да станем.

Настигнах я.

— Съмнявам се. Винаги има възможност за още тренировки.

— И ако този лабиринт ни накара да се почувстваме измамно доволни? В истинския всичко е неочаквано. Ненормално, или поне — извън нашата представа за нормалност. Ако минаваме през същите стаи, ще свикнем с тях. Така че, колкото повече се упражняваме, толкова по-зле ще стане.

Когато стигнахме при корабите си, аз се поколебах, замислих се над думите ѝ одеве, че е била бясна. След това, след кратък миг на несигурност, си свалих шлема. Не исках да рискувам микрофонът ми да улови онова, което исках да кажа. Направих го просто за всеки случай.

Брейд се канеше да се изтегли на крилото на изтребителя си, но се спря, когато ме видя. Наклони глава, след това и тя свали шлема. Аз оставих моя настрани, след това ѝ дадох знак да направи същото.

— Какво? — попита тя.

И този път, едва не ѝ казах. За малко да изключа гривната и да ѝ покажа истинското си лице. На това място, пълно с лъжи и сенки, аз едва не ѝ признах истината. Толкова ми се искаше да има с кого да си говоря, да знам, че пред мен има човек, който разбира.

— Ами ако има начин нещата да се променят? — попитах вместо това аз. — Начин да направим така, че към хората да не се отнасят както към теб? Да покажем на Върховенството, че грешат за теб?

Тя отново наклони глава и стисна устни в типичното за дион изражение.

— Там е работата — настоя тя, — че те не грешат.

— Стореното с теб е неестествено, Брейд. Права си била да се чувстваш гневна.

Тя си грабна шлема и го сложи, след това се качи в кабината. Въздъхнах и направих същото. Шлемът беше на главата ми, когато чух следващите ѝ думи.

— Командване полети — заговори Брейд. — Стигнахме центъра, затова ще пробвам оръжието сега.

— Прието — отвърна Уинзик.

Чакай. Какво?

— Брейд! — повиках я аз и погледнах към пилотската ѝ кабина. — Дори не съм си сложила коланите…

Тя натисна копче на конзолата си и от средата на кораба се стрелна лъч. Порази ме като невидима вълна, съедини се не с тялото ми, а с ума ми.

В този момент разбрах какъв е пътят към дома.

31.

Знаех пътя към дома.

Видях го — пътя към Метален рой — толкова ясно, колкото и пътя към скритата пещера, в която бях открила Ем-бот. Също толкова ясно щях да помня и деня, в който татко летя за последен път срещу креляните.

Той беше запечатан в мозъка ми. Бе също като стрела, направена от светлина. Незнайно как имах не само посоката, но и крайната цел. Моят дом. Това оръжие, тайното оръжие, създадено за борба с гробокопачите, не бе каквото предполагах.

— Изпитанието на оръжието успешно — каза Брейд. — Ако това беше истински гробокопач, аз съм сто процента сигурна, че това щеше да го насочи към човешкия резерват на Метален рой.

Някъде в далечината се чуха овации и поздравления. Чух как Уинзик казва на другите правителствени лица, че антигробокопаческата им система действа, че пилотите му са съвършено обучени. Накрая завърши с потресаващо заключение.

— Ако някога гробокопач нападне Върховенството, моята програма ще го изпрати да унищожи хората. Ще се преборим с двете най-големи заплахи във вселената, като ги изправим една срещу друга!

Едва сега разбрах. Свалих си шлема, изскочих от пилотската кабина и пресякох меката земя до кораба на Брейд. Когато стигнах, открих, че тя се е разположила на крилото със свален шлем.

— Ти си знаела за това? — попитах аз.

— Разбира се, че знаех — призна тя. — Учените на Уинзик използваха моя ум, за да разработят оръжието. Открай време знаем, че има връзка между сайтониката и гробокопачите. Ние им причиняваме болка, Аланик. Те ни мразят, може би дори се страхуват от нас. Години наред се опитвахме да се възползваме от това и стигнахме до логичното заключение. Ако не можем да унищожим гробокопачите, поне можем да ги отклоним.

— Това не е добро разрешение! В най-добрия случай, ще отложи катастрофа! Няма да я спре!

— Може, ако си изиграем добре картите — сряза ме Брейд. — Не ни е нужно да побеждаваме гробокопачите. Просто трябва да ги контролираме.

— Това не е контрол! — сопнах се аз. — Един-единствен лъч, който дори не е тестван както трябва, може и да ги отклони, така ли? Ами какво ще се случи, когато се върнат? Какво ще стане, след като унищожат целта ви, а след това продължат да вилнеят в галактиката?

Бях започнала да свиквам как диони и креляни откликваха на подобни избухвания. Затова останах изненадана, когато Брейд просто се усмихна, вместо да се отдръпне назад и да ме порицае за агресията.

— Държиш се така, сякаш Уинзик не е помислил по този въпрос — отвърна тя.

— След като знам какъв беше опитът ми с него и военните му тестове, ми е позволено да поставя под съмнение прозорливостта му!

— Не се тревожи, Аланик — успокои ме Брейд. Тя кимна към кораба си. — Днешното „изпитание“ беше начин да се изфука пред официалните лица на борда на „Теглилки и мерки“. Не за пръв път тестваме оръжието — планираме го от години. Знаем със сигурност, че можем да манипулираме един гробокопач.

Тя се смъкна от крилото и ботушите ѝ изскърцаха по покритата с мъх скала, когато скочи. Пристъпи към мен.

— Тази тренировъчна програма и всички тези пилоти са просто застрахователна полица. Тяхната работа ще бъде да използват бомби за заблуда и да разсейват гробокопача, докато истинското оръжие пристигне.

— И кое е то?

Тя посочи себе си. След това посочи мен.

— Като се присъедини към тези ескадри, ти ни направи подарък. Още един сайтоник. Разполагаме с толкова малко. Уинзик ми каза да се сприятеля с теб, да те вербувам. Така че ето, това е.

Да ме вербува ли? Значи през всичкото това време Брейд се е опитвала да ме вербува? Затова ли си говореше с мен напоследък?

Ангели небесни, тя бе толкова неумела в тази работа, колкото бях и аз.

— Това е лудост, Брейд — настоях. — Хората са се опитвали да контролират гробокопачите и виж докъде са стигнали.

— Ние се поучихме от техните грешки — обясни Брейд. — Ако искаш, мога да ти покажа някои неща за силите ти. Неща, които дори не си сънувала, че са възможни. Ние можем да контролираме гробокопачите.

— Сигурна ли си? — попитах. — Напълно сигурна ли си?

Тя се поколеба и аз разбрах, че не е, макар да направи дионския жест на сигурност, като вдигна ръка и стисна два пръста.

Пробойните в бронята ѝ се виждаха. Тя съвсем не беше самоуверена, колкото се преструваше.

— Трябва да поговорим за това — казах. — Да не бързаме.

— Може би — отвърна тя. — Може и да няма време. — Обърна се към кораба си. — Върховенството губи монопола си над пътуванията. Други са близо до това да разгадаят технологията. Нужно е нещо ново. Нещо, което да държи всички в подчинение и да предотвратява войни.

Обзе ме ужас.

— Гробокопачите. Ще плашите всички с тях — те ще са надвисналата заплаха. „Подчинявайте се, плащайте, в противен случай ще ви пратим един на прага…“

— Просто помисли над предложението, Аланик. — Брейд си сложи шлема. — Почти сигурни сме, че ще можем да разсейваме един гробокопач, когато е в нашето измерение. В миналото те понякога са прекарвали години между атаките и са се носели в пространството, правели са каквото там правят. Така че, ако силите ни са готови, когато един от тях приближи до населена планета, може да е достатъчно безопасно — особено ако сайтоници като нас действат като бекъп. Уинзик ще ти обясни по-добре от мен. Той е гений. Както и да е, трябва да се връщаме.

Тя се настани в пилотската кабина. Останах шокирана, мълчалива още малко, опитвах се да обмисля всичко, което тя ми каза. Каквито и опити да бяха правили, каквито и уверения да пробутваха, те грешаха. Аз бях усетила гробокопачите. Уинзик и неговият екип бяха като деца, които си играеха с бомба, чийто таймер тиктака.

Докато се връщах на кораба си, трябва да призная, че малка част от мен се изкушаваше да го направи. Колко ли знаеше Брейд за силите ми? Какво можеше да ми помогне? Бях се вмъкнала сред военните на Върховните, за да се добера до хипердрайв. Можех ли да се заиграя с това предложение, за да науча онова, което Брейд знаеше?

Отиваш прекалено далече, помислих си аз, когато се качих отново в кораба. Не. Не исках да имам нищо общо с гробокопачите. Макар да беше нереалистично, никога повече не исках да усещам очите им, впити в мен. Не исках да чувствам как мислите им се натрапват при моите и карат всичко да изглежда толкова незначително.

Каквото и да бяха намислили Брейд и Уинзик, не можех да участвам. Трябваше да намеря начин да ги спра.

— Брейд — заговорих, когато се върнах в пилотската кабина, — не те ли е грижа, че онова, което те планират да направят, ще унищожи цяла планета с хора? Твоите хора?

Тя не отговори веднага. А след това ми се стори, че долових колебание у нея.

— Те… те си го заслужават. Така трябва да стане.

Да, очевидно имаше пробойни в самоувереността ѝ. Но как да се възползвам от тях?

Двете излетяхме от лабиринта, след това се насочихме към останалите от ескадрата ни. От „Теглилки и мерки“ ни повикаха, преди да пристигнем.

— Вие двете — нареди служителят, — Аланик от УрДейл и човешката жена. Докладвайте по-рано.

Обзе ме вълна от паника. Да не би Уинзик да имаше намерение да продължи с вербуването, или ставаше въпрос за шпионския ми дрон? Покрай казаното от Брейд почти бях забравила за плана си и малкия робот, който бях скрила на „Теглилки и мерки“.

Погледнах към звездите. Не ми трябваха координати, за да намеря посоката за Метален рой. Усещах я, пътят бе прогорен в ума ми. Той избледняваше, също като пътя към платформата, който Аланик ми прехвърли, но много по-бавно. Чувствах, че ще имам тази стрела дни наред.

Тя беше слаба, почти на прага на смъртта. Затова координатите ѝ избледняха толкова бързо. Това бе много по-устойчива информация.

Можех да отида. Можех да прескоча до дома, още сега. Бях свободна.

Само че Ем-бот и Кръвожадния се намираха в посолството. Не, тук все още имах мисия. Все още не бе време за тръгване. Не съвсем.

Не е възможно Уинзик да е открил дрона, казах си аз и отблъснах тревогите. Защо тогава ще ни викат и двете? Защо изобщо ще ме викат? Ако ме подозираха, щяха да започнат да стрелят, нали?

Обърнах кораба си към „Теглилки и мерки“, който ми приличаше на малка скала в сравнение с чудовищния многостен, който бе гробокопаческият лабиринт. Щом приближих големия кораб, гривната ми потрепери, за да ми даде сигнал, че имам връзка с дрона.

Статут? Изпратих въпроса от гривната.

В машинното съм, отговори той. Държа се в един ъгъл. Добра видимост. Алгоритмите показват много малък шанс за разкриване. Да продължа или да се върна до мястото на срещата?

Видя ли нещо интересно?

Не мога да отговоря на този въпрос. Хронометърът ми показва, че съм пристигнал след осъществяването на хиперскока.

Исках да остане на място поне докато не направим скока на връщане до Към звездите. Това щеше да ми даде най-добрия шанс да се добера до скрита информация.

Остани, изпратих в отговор.

Кацнах след Брейд на площадката и оставих кораба си на наземния екип. Настигнах я, когато тя слизаше от изтребителя си.

— Да имаш представа защо ни викат? — попитах. — За да ме вербуват ли?

Брейд замахна с пръсти като дион и не отговори.

Пресрещна ни охранител дрон и ни отведе от площадката за кацане, по непознат коридор с червен килим. Макар да нямах основание, имах чувството, че ме отвеждат в килия — чак до момента, в който влязохме през двойни врати и се озовахме на парти.

Креляни и диони в официални униформи или роби бяха вътре и пиеха причудливи напитки. Огромен екран на далечната стена показваше снимки на трениращите, които се редуваха с текст, който обясняваше философията на тези тренировки. От малкото, което преводачът ми прочете, изглежда Министерството на защитата правеше всичко по силите си да докаже колко е важен този проект.

И наистина, забелязах други пилоти, от други ескадри в залата да разговарят с официалните лица. Бях повикана заради пропагандата, така изглеждаше. Скоро Уинзик ми даде знак да застана до него — въпреки че дронът настоя Брейд да изчака.

Двамата креляни, с които той говореше, ме огледаха.

— А — заговори единият. — Твоите хора навремето са служели на човеците, нали? Как се чувстваш, след като сте поканени да се присъедините към Върховенството?

— За нас е чест — насилих се да кажа. Ангели небесни, трябваше ли това да се случи днес? След като най-сетне водех активна битка, тревогите ми за шпионския дрон ставаха нетърпими.

— Повече се интересувам от твоя човек, Уинзик — каза другият крелянин. — Тя убила ли е някого, макар и случайно?

— Олеле, олеле, не! Тя е много добре обучена. Да се съсредоточим над проекта ми, Ваша чест. Разумен план за защита от гробокопачите, най-сетне!

— Това — чу се глас над рамото ми, — е първата космическа пилотска програма от сто години. Цялата е съставена от низши видове.

Завъртях се и видях Куна. Дори в стая с политици и дипломати, Куна изпъкваше — висок, с наситеносиня кожа, облечен в роба в толкова тъмновиолетово, че изглеждаше черна.

— Не е изцяло от низши видове — призна Уинзик. — Има и един дион. Колкото и да е странно, издънка.

— Независимо от това, начинанието е невероятно — отбеляза Куна. — Това ме кара да се чудя на Министерството на защитата… и амбициите по отношение на частта, която обучава.

Долових напрежението между Куна и Уинзик. Останалите официални лица направиха крелянския еквивалент на това да си прочистят гърлата — направиха кръстен знак — преди да се отдръпнат. Така останахме само аз, Уинзик и Куна.

Двамата не си говореха. Само се гледаха. Най-сетне Уинзик се врътна и отговори на някой, който говореше наблизо. Веселият крелянин поде разговор, обясни ентусиазирано за плана си как да се защитават от гробокопачите.

Колко знаеше Куна, питах се аз. Нали той бе поканил сайтоничката Аланик. Сигурно подозираше какво прави Уинзик, но колко доверие можех да му имам?

— Не знам каква е тази каша — казах на Куна. — Но не се интересувам от политическите ви игри.

— За съжаление, Аланик, играта не я грижа дали ти се интересуваш, или не. Тя просто те всмуква.

— Ти знаеше ли за това оръжие? — попитах. — Знаеше ли каква е истинската му цел? Да изпраща гробокопачите да нападат други планети?

— Подозирах — призна Куна. — Сега вече имам потвърждение. Има неща, които… трябва да ти кажа, но тук не можем да говорим. Когато се върнем на Към звездите, ще изпратя да те вземат. Поне този път бъди така добра да ме послушаш. Остава много малко време.

Отправи ми една от злокобните си усмивки — от онези, които ме караха да потръпвам. Нали самият Куна ми каза, че хората били паднали, защото се опитвали да използват гробокопачите като оръжие? Какво ли мислеше той за Уинзик и Върховенството, което щеше да се опита да направи същото?

Куна понечи да си тръгне и аз се протегнах към него — имах намерение да настоявам за отговори незабавно. За съжаление, бях прекъсната от викове от края на залата.

— Няма — сопна се Брейд и гласът ѝ се разнесе наоколо. — Не би трябвало да искате снимка с чудовище. — Тя хвърли чашата си с нещо цветно и течността се плисна навсякъде, след това излезе от стаята.

Ангели небесни! Втурнах се след нея и оставих партито. Дронът, който ни беше довел тук, ни последва със закъснение.

Настигнах Брейд на първото разклонение на коридорите, където тя спря. Очевидно не знаеше накъде да продължи. Неколцина охранители наблизо ни погледнаха с недоверие — изглежда имаше повече охрана от обикновено, може би заради видните посетители.

— Какво стана? — попитах я аз.

— Аз съм причината — озъби се тя. — А те всички грешат. Не съм някакво изчадие, което да зяпат.

Направих гримаса. Разбирах как се чувства, но тя не бе направила нищо, с което да подобри мнението на тълпата за всички като нея.

— Заповядайте насам — покани ни операторът на дрона. — Дадоха ми позволение да ви отведа до транспортната стая, където да изчакате останалите пилоти.

Дронът се отправи по коридора и ние го последвахме, подминахме няколко прозорци, които гледаха към звездите. На моменти ми беше трудно да си спомня, че сме на борда на кораб, колкото и глупаво да звучеше. ЗСД нямаха нищо по-голямо от малки кораби за превоз на войници. Кораби с такъв размер — с цели бални зали — бяха нещо нечувано за мен.

Забързах до Брейд и се запитах какво да кажа.

— Знам едно място — прошепнах, — където никой няма да те гледа като изрод. Там никой няма да те зяпа.

— Къде? — озъби се отново тя. — Твоята планета ли? Аланик, знам за твоите хора. Моите са ги победили. Там няма да бъда просто изрод, ами ще ме мразят.

— Не — отвърнах и я хванах за ръката, за да я спра в празния коридор. В тази част патрулите бяха по-малко. Някои бяха преместени близо до залата. А дронът, който ни водеше, бе доста напред.

— Брейд — прошепнах. — Виждам, че имаш резерви за този план.

Тя не отговори, но срещна очите ми.

— Има неща… неща, които не мога да ти кажа сега — започнах. — Обещавам ти, мога да те заведа някъде, където ще те ценят. Няма да те мразят, нито да се страхуват от теб. Ще те приветстват. Скоро ще ти обясня. Просто искам да ме изслушаш, става ли?

Брейд се намръщи по чисто човешки начин. Може и да беше поела някои от маниерите на дионите, но тя бе отгледана — поне като дете — от родители хора.

Дронът ни повика, затова оставих Брейд и забързах след него. Подминахме коридора, който водеше към машинното — там, за съжаление, все още имаше охрана — и продължихме към нашата стая за скокове.

Там кипях часове или поне така ми се стори, защото едва ли беше минал повече от половин час — след това усетих ясния аромат на канела.

— Вие двете добре ли сте? — попита Химерна. — Командване полети каза, че са ви повикали, но не ми казаха защо. За тях нямам никаква тежест.

— Добре сме — отвърнах и погледнах Брейд, която бе заела обичайното си място на последния ред и гледаше в стената. — Уинзик искаше да покаже някои от пилотите.

Кицен и Мориумур влязоха след малко.

— Аланик! — възкликна Каури и полетя на платформата си към мен. — Ти стигна сърцето!

— Какво представляваше? — попита Хешо от трона си. — Ярко ли беше като хиляди изгреви едновременно? Тъмно ли беше като мрака в пещера, която никога не е зървала небето?

— Нито едното, нито другото — отвърнах. — Представляваше празна стая, Хешо. Никой не знае какво има в центъра на истинския лабиринт, затова не могат да го възстановят.

— Какво разочарование — отвърна той. — Това не е никак поетично.

— Чух — заговори Мориумур, — че висшият министър на Върховенството е бил днес тук, лично. Ти видя ли го?

— Не знам — отвърнах. — Не бих го познала дори да съм го видяла.

Ая, една от оръжейниците кицен, заразказва история как била зърнала висшия министър, когато се разхождала из Към звездите. Хешо я погледна, без да е особено впечатлен — но нали той е бил крал, така че приказките за разни министри го отегчаваха.

Бях доволна, че останалите си говореха, наместих се на седалката си и започнах да пиша на гривната. Статут?

Чакам и наблюдавам, изпрати дронът. Има движение сред персонала. Ако мога да съдя по диалога, скоро ще осъществим хиперскок.

Така. Значи беше време. Можех единствено да се надявам, че дронът ще запише нещо. Вглъбих се в себе си, представих си, че летя. Веднага видях пътя към дома, но се отклоних. Не сега. Все още не.

Опитах се да се протегна към кораба, към „Теглилки и мерки“. Опитах се „да чуя“ какво се казваше на борда… Не се получи. Нямаше причина те да използват сайтонични комуникации, за да говорят с други части на кораба. Въпреки това гласове от инженерното долетяха до мен.

Чувството бе… сякаш някой ми ги предаваше. Сякаш някой ги чуваше, а след това ги прожектираше.

Всички пилоти са на борда, персоналът е по местата си, каза гласът на Уинзик. Машинно, може да направите хиперскок до регионалното пространство на Към звездите.

Разбрано, отговори веднага инженерът. Дори долових акцента на диона. Подготвяме се за хиперскок.

Близо до тях. Съвсем близо до тях имаше ум. Не беше личност, индивид, а нещо друго. То приемаше тези думи. Може би… може би щях да успея да помогна дронът да има какво да запише. Присъствието ми тук, на кораба, бе попречило на хиперскоковете. Дали нямаше да успея да сторя същото нарочно? Да принудя екипажа да смени хипердрайва?

Натиснах внимателно ума, който бях открила. Чух остър писък.

Малфункция на хипердрайва, уведомиха от инженерното. Мостик, поредната малфункция на хипердрайва. Всичко това става заради сайтониците на борда. Те неволно пречат на гладкото функциониране на хипердрайва.

Пробвайте да го подмените, обадиха се от мостика.

Слагам нов. Може ли да направим нещо по въпроса? След това имаме толкова много за писане…

Сепнах се. Каквото и да направиха, получи се, защото много скоро влязохме отново в нищото. Разнесе се нов писък. Нов тласък и аз бях запокитена на онова тъмно място, което бе пронизано от очите на гробокопачите. Както обикновено, те не бяха обърнати, гледаха право към източника на писъка.

Така ли работеше бомбата за заблуда? Хипердрайвите на Върховните можеха да разсеят гробокопачите, да отклонят вниманието им. Може би Върховните разполагаха със съвършена технология, която да създаде устройство като онова, което активира Брейд.

Проучвах гробокопачите — които все повече и повече приличаха на тунели от бяла светлина.

Сякаш нещо ме боцкаше. Без дори да гледам, знаех, че са ме видели. Един от гробокопачите, може би същият като миналия път, не се разсея от писъка.

Обърнах се и го открих точно до мен. Усетих чувствата му. Той бе изпълнен с омраза, пренебрежение, гняв. Заляха ме чувства и аз ахнах. За гробокопача животът в моята вселена не бе нищо по-различно от живота на рояк гневни мушици. Незнайно как разбрах, че съм нещо повече. Той се надвеси над мен, обгърна ме, задуши ме.

Щях да умра. Щях да…

Отпуснах се тежко назад на седалката на „Теглилки и мерки“. Ая все още разказваше историята си пред прехласнатата публика.

Свих се на седалката, потна, разтърсена. Никога не се бях чувствала толкова малка. Толкова самотна.

Потреперих, опитах се да пропъдя неочакваното чувство. Не можех да определя дали това принадлежеше на мен, или беше страничен ефект, след като бях видяла гробокопач. Само че самотата ме поглъщаше.

Беше дори по-страшна, отколкото на Метален рой по време на обучението ми за пилот. Тогава живеех в малката си пещера, спях в пилотската кабина, докато останалите от ескадрата се хранеха и смееха заедно. Тогава поне имах враг, срещу когото да се боря. Тогава разчитах на подкрепата и приятелството на останалите, въпреки че бях принудена сама да си ловя храната.

Тук пък седях във вражески боен кораб, заобиколена от същества, които бях излъгала. Замислих се за Хешо и Мориумур, които ми бяха приятели. Те щяха да ме убият с един замах, ако знаеха каква съм.

Ъпдейт на статута, изпрати неочаквано дронът и думите бяха предадени от гривната. Вероятността да съм разкрит е много голяма.

Предупредителни аларми гръмнаха в целия кораб. Ая от кицен млъкна, останалите от ескадрата ми станаха, шокирани от неочаквания звук.

Какво, написах на дрона. Обясни!

Преди да изляза от машинното, задействах някаква аларма, изпрати дронът. Голям брой инженери търсят. Не съм избягал в коридора. Скоро ще ме открият.

Ангели небесни! Въпреки че се бяхме постарали да махнем всичко, което можеше да идентифицира частите на дрона, Ем-бот нямаше съмнение, че устройството — ако бъде хванато — ще бъде проследено до Аланик.

Ангелинебесниангелинебесниангелинебесни.

Заповеди, изпрати дронът.

Хрумна ми план. Ужасен план, но той беше единственото, което измислих, докато бях подложена на огромно напрежение.

Можеш ли да достигнеш деструкторния пистолет, който е залепен за корпуса ти?

Да. Сервизните ръце могат да стигнат до оръжието.

Махни предпазителя, изпратих. Отлепи тиксото. Протегни пистолета пред себе си. Започни да дърпаш спусъка.

32.

Очаквах спор. Ем-бот може би щеше да оспори решението ми, но този дрон не беше той. Не представляваше истински изкуствен интелект и можеше да следва инструкциите ми, без да мисли за последствията.

Почувствахме серията от изстрели, колкото и да бяха нищожни, чак в нашата стая. Останалите пилоти започнаха да мърморят нервно.

Продължавай да стреляш, изпратих на дрона. Не позволявай да бъдеш унищожен.

Разбрано.

Предупредителните сирени полудяха и по уредбата се разнесе глас, който отекна и в коридора.

— Вражески сили в инженерното! Брой неизвестен, но стрелят!

Някъде наблизо се разнесоха нови изстрели. Започва се, помислих си аз.

— Нападат ни! — изкрещях на другите пилоти. Скочих от мястото си и метнах раницата на гръб. — Трябва да помогнем! — казах и отворих със замах вратата, изскочих в коридора.

Въпреки че Мориумур седеше като зашеметен на седалката си, Хешо нямаше нужда да го подканям.

— Кицен! На оръжие! — изкрещя той.

Глутница пухкави воини на летящи платформи избръмчаха в коридора след мен.

— Чакайте! — разнесе се гласът на Химерна от стаята. — Сигурна съм, че местните гардове могат да се справят!

Не ѝ обърнах никакво внимание, затичах по коридора. Както се надявах, самотната охрана в коридора към машинното се беше прикрила край стената и се обаждаше за подкрепление. Креляните говореха наперено, но истината бе, че екипажът на този кораб никога не бе влизал в бой.

— Мога да помогна — казах на охраната. — Само че ми трябва оръжие.

Нова серия изстрели прозвучаха в коридора. Крелянската охрана погледна първо към машинното, след това към мен.

— Не мога… искам да кажа…

Част от мен беше много доволна да види как тази яка представителка на расата се разпадна, когато започна стрелбата. Размахах нетърпеливо ръка и охраната извади оръжието си — малък деструкторен пистолет — и ми го подаде. След това вдигна голямата си пушка и кимна.

— Хешо, охранявай коридора — наредих. — Не позволявай никой подозрителен да мине!

— Слушам! — отвърна Хешо и платформите на кицен се подредиха като стена зад нас.

Крелянската охрана се стегна, изправи се и тръгна по коридора. Правеше щракащи движения с пръсти — крелянската версия на Започва се. След това минахме под огромния надпис на стената, който съобщаваше, че влизаме в машинното.

Седмици наред се бях опитвала да открия начин да вляза тук и последвах охраната с надигащо се чувство на вълнение. Завихме по нов коридор и аз усетих мирис на лимони. Дали пък екипът от почистването не беше минавал наскоро? На стената имаше надпис: САМО ЗА СПЕЦИАЛИЗИРАН ПЕРСОНАЛ. НУЖНО НИВО НА ДОСТЪП 1-B.

Изстрелите идваха иззад врата малко по-надолу в коридора, но охраната спря и се обърна към мен.

— Ти нямаш право да влизаш тук — заяви тя. — Нямаш право на достъп.

— Това ли е по-важно, или да опазим инженерите живи?

Охраната се замисли, след това взе решение.

— Трябва да изчакаме. Тежката охрана е на ниво четири заради специалните гости, но скоро ще дойдат подкрепления. Трябва единствено да се уверим, че който и да е тук, няма да се измъкне.

Опитах се да продължа, но охраната направи категоричен жест, за да ме спре, изпъна длан, затова се облегнах на стената и вдигнах пистолета. Оставих раницата на земята. Мислите ми препускаха. Как да измъкна дрона? Всеки миг коридорът щеше да се напълни с охранители.

Статут, попитах дрона, изписах го тайно на гривната.

Учените се крият, отвърна дронът. Нито един не отвръща на огъня.

Погледнах коридора. По моя команда излез в коридора. Стреляй два пъти високо, без да уцелиш никого. След това пусни пистолета.

Потвърждавам.

Раницата е до стената. Бързо се скрий в нея, след като пуснеш пистолета.

Разбрано.

Така. Поех си дълбоко дъх, след това изпратих: Действай.

Веднага след това дронът — виждаше се единствено като потрепване във въздуха — излетя в коридора. Стреля с деструкторния пистолет над главите ни и охраната се просна на земята с вик от страх.

— Идва към нас! — изкрещях. След това — точно когато дронът пусна пистолета — аз стрелях.

Бях се упражнявала на стрелбище, но не предполагах, че ще успея да уцеля движеща се цел с пистолет. Първите ми три изстрела пропуснаха, но успях да уцеля пистолета точно преди да падне на земята.

Последвалата експлозия беше впечатляваща, разпрати наоколо искри и разтопени парчета метал. Изстрелът ми беше детонирал източника на мощност на пистолета. Когато експлозията се разгърна над нас, светлината заблестя, ослепи ме и аз се хвърлих към охраната, сякаш исках да я защитя от взрива.

Двете се озовахме на купчина на пода. Аз замигах, опитах се да прогоня червените петна, които се появиха пред очите ми. Ако можех да съдя по това колко е замаяна охраната, при нея беше същото.

Най-сетне тя ме изблъска и се изправи на крака.

— Какво стана?

— Дрон — посочих обгорелия килим. — Свалих го.

От дрона нямаше и следа, но унищоженият пистолет се беше пръснал на парчета. Алармата продължаваше да вие, но тъй като не последваха нови изстрели, охраната внимателно пристъпи напред, за да огледа обгорелия под.

— Връщай се обратно в транспортната стая — нареди тя.

Изпълних нареждането с радост, грабнах си раницата и усетих с удоволствие тежестта на дрона.

Охраната надникна в машинното, за да провери всички вътре, след това се сети и се провикна след мен.

— Остави пистолета!

Пуснах пистолета до стената, след това се натъкнах на Хешо тъкмо когато шестима изтрополиха покрай нас. Един от тях, дион, ни изкрещя да се върнем в стаята — за щастие, не изглеждахме твърде подозрителни. Други пилоти се събраха в коридора, объркани от предупрежденията.

Настанихме се на седалките си, аз стиснах раницата с контрабандата вътре. Надникнах и останах шокирана, когато видях дрона. Не трябваше ли да е невидим?

Бързо дръпнах ципа на раницата и изписах: Включи холограма за кутия с обяд. Втори вариант, празна кутия.

Холограмен прожектор офлайн, написа в отговор той. Експлозията повреди системата.

По лицето ми потече пот. Бях разкрита. Ако охраната поискаше да провери раницата…

Най-сетне алармата бе изключена и аз усетих как „Теглилки и мерки“ каца на Към звездите. Тревогата ми растеше. Можех ли да намеря начин да оставя дрона на кораба? Имаше ли начин да се върна за него по-късно?

Нямаше никакъв начин — наредиха ни да се отправим към совалките. Минах покрай група нервни пилоти и забелязах много охрана в коридорите. Потърсих отчаяно път навън и си спомних за втората самоличност, която Ем-бот беше програмирал на гривната ми. Холограмата на дион.

Можех ли някак да я включа? Беше малко вероятно. Мистериозен дион да се появи на мое място щеше да е не по-малко подозрително. Затова продължих напред, сигурна, че всеки момент ще ме спипат. Бях толкова съсредоточена над това, че забелязах нередността едва когато бях на площадката за совалки.

Химерна. Не можех да я помириша, а останалите пилоти не бяха оставили място за нея, както обикновено. Влязох на площадката и зачаках да я помириша.

След секунда тя се понесе край мен. Усетих остър мирис на… лимони. Същата миризма бях усетила по-рано, в коридора, пред машинното.

Тя е била там. В коридора. Притиснах раницата до себе си.

— Химерна? — повиках я аз.

— Ела с мен — сопна се гласът ѝ. — Незабавно.

Трепнах и пред всички се протегнах с ума си. Може би щях да успея да направя хиперскок, а след това да се върна за…

Не, неочаквано ме обзе сигурност, че с посоката към Метален рой, която имах, щях да се озова някъде в орбита, без скафандър. Бях в капан.

— Химерна, аз…

— Веднага, Аланик.

Последвах миризмата ѝ през помещението, което бе по-лесно, отколкото да следвам звук. Точно както предполагах, охраната претърсваше всеки пилот, преди да се качи на совалката. Очевидно предпазна мярка, когато бе открит дрон, който да шпионира.

Притиснах раницата до себе си, бях цялата потна, докато следвах острия мирис на лимон. Приближихме до елегантно издължена совалка. Вратата се отвори.

Куна, облечен в тъмна роба, седеше вътре.

— Аланик — каза той. — Имаме много неща, за които да говорим.

Погледнах към останалите от ескадрата. Нареждаха се, за да бъдат претърсени. Мориумур се обърна към мен и наклони глава. Други охранители приближаваха към мен, един ме посочи.

Имах само една възможност. Качих се в совалката при Куна.

33.

Притиснах раницата към гърдите си, когато вратата се затвори, и аз отново се потопих в наситената лимонова миризма, която след това се превърна бавно в канела. Двамата охранители стигнаха до вратата, единият почука на прозореца на совалката. Куна натисна копче на контролния панел и прозорецът се спусна.

— Министър Куна? — попита единият. — Трябва да претърсим всички.

— Съмнявам се, че тези нареждания се отнасят за министри, войнико — заяви Куна, след това натисна отново копчето и затвори прозореца. Даде знак на пилота.

Совалката се вдигна във въздуха, след това излетя от площадката. В мига, в който излязохме от „Теглилки и мерки“, ведър глас се разнесе в ухото ми.

— Спенса? — каза Ем-бот. — Как мина? Проработи ли дронът? Долавям сигнала му у теб. Взе ли го?

Не сега, написах на гривната.

Куна преплете пръсти, след това направи жест на облекчение.

— Не ни повикаха да се върнем — подхвърли той. — Извадихме късмет. Властта ми бе достатъчна, за да не я поставят под съмнение. — Той протегна ръка и направи знак да му дам раницата.

Отказах, притиснах я по-близо до себе си.

— Химерна — заговори Куна.

— Вътре има дрон — обади се познатият глас. — Тя си го прибра по доста хитър начин, като първо застреля оръжието му. Ще минат дни, преди някой да се сети, че останките са части от деструкторен пистолет.

Опитах се да погледна лошо Химерна, което бе трудно, защото никога не знаех къде точно се намира.

Куна бръкна в джоба си и извади лист. Подаде ми го — и аз присвих очи, погледнах го с подозрение. Най-сетне отдръпнах ръка от раницата и взех листа.

— Какво пише? — попита Ем-бот. — Спенса, трудно ми е да следвам разговора.

Не смеех да му отговоря, докато свалях значката, за да я приближа до хартията за превод. Беше… някаква комуникация ли беше това? Късите съобщения бяха подредени, започваха преди седмица.

Студена тръпка премина по гърба ми. Куна поддържаше връзка с представители от планетата на Аланик. Двамата с Ем-бот бяхме разговаряли с тях няколко пъти след първото съобщение, като се опитвахме да си спечелим време. Изглежда те бяха решили да се отдръпнат от проблема, като не обръщат внимание и на двамата.

— Твоите хора очевидно печелят време заради теб — заяви Куна. — Вече ми е ясно. УрДейл никога не са имали намерение да се присъединяват към Върховенството, нали? Ти си шпионин, изпратен тук специално, за да откраднеш хипердрайв технологията.

Трябваше ми цяла минута, за да осмисля казаното.

Куна не знаеше, че съм човек.

Те мислеха, че съм шпионин за народа на Аланик. Ангели небесни, сигурно изглеждаше точно така от гледна точка на Куна.

— Онова, което не разбирам — продължи Куна, — е защо рискуваш толкова много, след като очевидно знаеш тайната. Ясно е, че твоят вид знае не само как да използва сайтоници като теб за хипердрайв, но сте създали и вторичен метод. Същия, който използваме ние.

Какво? Отворих уста, за да кажа, че нямам представа какви ги приказва Куна, но след това — за пръв път в живота — помислих преди да говоря. Поради някаква причина, Куна бе убеден, че аз знам тайната. Така че… защо да не се включа в играта му? Може и да не бях обучена за подобно нещо, но вече бях тук. А моите хора имаха нужда от мен повече, отколкото преди.

— Не сме сигурни дали вашите методи са същите като нашите — отвърнах. — Преценихме, че рискът си струва, още повече че имах разрешение да се качвам на боен кораб на Върховенството и бях близо до тайни проекти.

— Значи си ни разигравала през всичкото време — продължи Куна. — Сега вече знаеш за оръжието, за мястото, на което се намира гробокопаческият лабиринт… за борбите между министерствата ни. Щях да бъда впечатлен, ако не бях толкова гневен.

Най-мъдро бе да запазя мълчание. Минавахме покрай част от града с огромни сгради с куполи и просторни градини. Дали това не бе кварталът на правителството? Почти бях сигурна, че сме в него.

Совалката се приземи до квадратна сграда с малко прозорци. Беше по-строга и мрачна от останалите наблизо.

Куна отново протегна ръка към раницата ми. Осъзнах, че нямам кой знае какъв шанс. Бях невъоръжена и в негова власт. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че Куна, колкото и да беше невероятно, мислеше, че знам какво правя.

Подадох му раницата.

— И без това повече не ми трябва — отвърнах. — Този разговор е достатъчно потвърждение.

Въпреки това Куна я взе, след това извади дрона.

— Един от нашите — отбеляза той. — Модифициран дрон за почистване. Впечатляващи устройства си качила на него. Не знаех, че твоите хора имат достъп до подобна технология.

Куна погледна към мястото, където висеше Химерна.

— Това прилича на технология на частиците — отбеляза тихо Химерна. — Беше ни забранена след войните. Виждала съм… виждала съм стари кораби с такива обозначения.

Технология на частиците ли? Ем-бот? Не казах нищо — въпреки че сърцето ми подскочи, когато Куна бръкна в подлакътника за кабел, а след това свърза паметта на дрона с монитор на гърба на седалката пред нас.

Постарах се да запазя гласа си спокоен.

— Дрон, пусни видео от мига, в който те включих.

— Потвърждавам — отвърна дронът.

— Изкуствен интелект? — попита Куна и оголи зъби, за да покаже колко е шокиран.

— Не е съзнателен изкуствен интелект — побързах да обясня. — Просто базова програма, която може да следва заповеди.

— Въпреки това е толкова опасно!

Екранът се включи и показа мен с лицето на Аланик в кабинката в тоалетната.

— Превърти напред — наредих, — до две минути преди хиперскока обратно до Към звездите.

— Потвърдено.

Зачаках, стиснах силно ръце, докато гледката се променяше и се озовахме в машинното. Много приличаше на офис — нямаше хипердрайв апарат, единствено столове и монитори, пред които седяха диони в униформи.

Погледнах Куна. Щеше ли наистина да ме остави да видя всичко това? Сърцето ми блъскаше лудешки, докато слушах аудиото от записа.

— Всички пилоти са на борда, персоналът е по местата си — разнесе се гласът на Уинзик по уредбата в стаята. — Машинно, може да направите хиперскок до регионалното пространство на Към звездите.

— Разбрано — отвърна един от дионите пред екраните. Беше ален, доста топчест индивид. — Подготвяме се за хиперскок.

Натиснаха копче. Нищо не се случи. На друго място, в същия момент, аз напрягах сайтоничните си сили, за да се намеся. Беше сюрреалистично да наблюдавам какво се е случило през няколко стаи. Закръгленият натисна копчето за комуникация.

— Мостик, поредната малфункция на хипердрайва. Всичко това става заради сайтониците на борда. Те неволно пречат на гладкото функциониране на хипердрайва.

Друг дион стана и отиде до стената. Отвориха люка там и извадиха нещо. Наведох се напред и притаих дъх, когато видях какво вадят.

Беше метална клетка, а вътре в нея имаше яркожълт охлюв със син гръб.

34.

Охлюв. Ангели небесни. ОХЛЮВ.

Сега вече всичко се връзваше. Данните за Кръвожадния в базата данни… там пишеше, че са опасни. Това беше лъжа — просто Върховенството искаше да се увери, че ако някой види такъв екземпляр, ще мисли, че е отровен и ще се държи далече.

Уведомете незабавно властите, ако видите такъв.

— Пробвайте да го подмените — каза глас от записа.

— Спенса? — повика ме Ем-бот. — Какво става?

— Слагам нов. Може ли да направим нещо по въпроса? След това имаме толкова много за писане…

Дионите извадиха „хипердрайва“ от шкаф до стената. Там имаше друг охлюв, същият като Кръвожадния. Те поставиха новия и активираха хипердрайва. Този път се получи.

Почти чух писъка отново. Острият вой… Писъкът на хипердрайва. Може би издаден от създанията, които използваха за телепортиране.

— Дрон, край на видеото — прошепнах. Очаквах нещо ужасяващо, като да премахнат по хирургически път ума на сайтониците. Само че… защо мислещите същества да бяха единствените, които имат тези сили? Не беше ли в реда на нещата и други създания да развият начини за телепортиране през нищото?

Спомних си всички онези случаи, когато намирах Кръвожадния на места, където не го очаквах — всички онези случаи, когато разсеяно отбелязвах, че не го виждам да се движи, а той успяваше да се озове бързо на места, когато не гледах.

След това ми хрумна друго. Съвсем простичка фраза от базата данни. Виреят край различни видове гъби.

Ем-бот. Когато се събуди, едно от малкото неща, които се бяха запазили в базата му данни, беше таблица за каталогизиране на видовете гъби. Той се беше вманиачил, знаеше, че е важно, но не и защо.

Пилотът му е търсел охлюви за хипердрайв.

— Как? — попитах Куна, като се опитвах да прикрия шока си. — Как разбра, че имам хипердрайв охлюв?

— Следвах те — призна Химерна и аз трепнах. Все още забравях понякога, че е до мен. — Когато се срещна с Мориумур онзи ден във водната градина.

Тогава Кръвожадния ме чакаше на вратата. Ангели небесни, той се държеше толкова странно и бе като изпаднал в летаргия, откакто пристигнахме. Да не би защото сайтоничните инхибитори на Към звездите пречеха на силите му?

Куна изключи дрона, след това го върна в раницата ми. После преплете пръсти и продължи да ме наблюдава със замислено, извънземно изражение.

— Това създава проблеми — заяви той. — Които ти няма да разбереш. Имах надежди… — Той направи пренебрежителен жест, след това отвори вратата на совалката. — Ела.

— Къде? — попитах подозрително.

— Искам да ти покажа какво точно представлява Върховенството, Аланик — рече Куна, взе раницата ми и слезе.

Нямах доверие на това мрачно изражение и зловещата усмивка. Изчаках назад и усетих аромата на канела.

— Можеш да му имаш доверие, Аланик — увери ме Химерна.

— Знам, че това ще кажеш — отвърнах. — Но мога ли да имам доверие на теб?

— Не съм казала на никого какво представляваш, нали? — прошепна тя.

Погледнах мястото, където беше тя. Най-сетне, победена, слязох от совалката.

— Куна — обади се високо застаналата зад мен Химерна. — Имаш ли нужда от мен?

— Не, можеш да се върнеш към основната си мисия.

— Прието — рече тя и вратата на совалката се затвори.

Куна тръгна към сградата, без да ме изчака, за да се увери, че идвам. Защо застана с гръб към мен? Ами ако бях опасна? Забързах към него.

— Не съм ли била основната мисия на Химерна? — попитах и кимнах към совалката, когато тя отлетя.

— Ти беше просто щастливо попадение — обясни Куна. — Тя е тук, за да наблюдава Уинзик. — Куна стигна до вратата, на която имаше прозорец и охранител вътре. Той кимна на Куна, но след това оголи зъби към мен в дионска гримаса.

— Аз я водя, с мен е — обясни Куна.

— Ще трябва да отбележа, министре. Това е много необичайно.

Куна го изчака да напише нещо. Използвах момента, за да напиша кратко съобщение на гривната. Ем-бот. Чуваш ли ме още?

— Да — отвърна той в ухото ми. — Но съм много объркан.

Кръвожадния е хипердрайв. Ако умра, върни се на Метален рой. Кажи им.

— Какво? — попита Ем-бот. — Спенса, не мога да го направя!

Героите не избират трудностите.

— Аз дори не мога да летя сам, камо ли да направя хиперскок!

Охлювът е хиперскокът.

— Ама…

Охраната най-сетне отвори вратата. Влязох в сградата след Куна и — точно както се страхувах заради строгата фасада — се оказа, че тук има щит, който не позволяваше да се шпионира, така че гласът на Ем-бот пресекна.

Коридорът вътре беше празен и стъпките на Куна се чуха по пода, докато вървяхме към врата с надпис СТАЯ ЗА НАБЛЮДЕНИЕ. Оказа се малка, с метални стени. Приближих се до прозореца и забелязах надписите на някои от стените.

Този странен език, помислих си аз. Същият като в гробокопаческия лабиринт — и в тунелите на Метален рой.

Куна се настани на стол близо до стъкления прозорец и постави раницата ми до себе си. Аз останах права.

— Ти притежаваш силите да ни унищожиш — рече тихо Куна. — Уинзик се тревожи заради гробокопачите, политиците се разправят заради агресивни извънземни, но аз винаги съм се страхувал от нещо по-страшно. От собственото ни късогледство.

Намръщих се и го погледнах.

— Не можехме да опазим тайната на хипердрайва — призна Куна. — Истината е, че не трябваше да надживява човешките войни. На десетина пъти информацията едва не изтече. Забраните ни за междузвездни комуникации винаги бяха достатъчни, но едва успяваха да задържат тайната.

— Няма да я опазите още дълго — предвидих аз. — Тайната ще излезе.

— Знам — съгласи се Куна. — Ти не слушаш ли? — Той кимна към прозореца.

Две врати долу се отвориха и двама диони влязоха, теглеха някого за ръцете. Познавах затворника. Беше Гул’за от расата бърл — извънземното с вид на горила, когото изритаха от пилотската програма след теста, който след това протестираше срещу Върховните.

— Чух, че Върховенството е постигнало примирие с протестиращите! — спомних си аз.

— Уинзик бе повикан да се справи с този въпрос — отвърна Куна. — Неговото министерство се сдоби с твърде много власт. Той твърди, че е сключил сделка и дисидентите са предали водача си. Не мога вече да следя кое от онова, което казва, е истина и кое е лъжа.

Тези диони, помислих си аз, когато забелязах кафявите раирани дрехи. Видях такива. Нали чистеха след протестиращите.

— Този бърл е подведен под отговорност оттогава — изясни Куна и кимна към Гул’за. — Някои се страхуват, че инцидентът на „Теглилки и мерки“ днес е предизвикан от революционерите. Затова изгнанието беше ускорено. Не се съмнявам, че Уинзик ще намери други начини да използва нападението ти, за да постигне целите си.

Долу един от дионите техници пишеше на конзола в края на стаята. Центърът блестеше и тогава се появи нещо — черна сфера с размерите на човешка глава. Тя сякаш всмука всичката светлина, докато се носеше. Беше чист мрак. Съвършен мрак, който познавах много добре.

Нищото. Незнайно как те бяха отворили дупка в нищото.

Кицен ми бяха споделили, че Върховните — както и човешките империи — копаели подемен камък от нищото. Знаех, че имат портали на това място. Въпреки това, когато видях тъмната сфера, тя ми подейства на първично ниво. Това бе мрак, който не трябваше да съществува, тъмнина, която не допускаше никаква светлина. Там бе всичко сбъркано и грешно.

Те живееха там.

Подозирах какво ще последва, въпреки това бях ужасена, когато се случи. Охраната грабна съпротивляващия се затворник и натиснаха лицето му към тъмната сфера. Протестиращият започна да се разтяга, след това бе погълнат от мрака.

Техникът спусна сферата надолу. След като всички си тръгнаха, аз се врътнах към Куна.

— Защо? — попитах. — Защо ми показа това?

— Защото — отвърна Куна — преди изпълненията ти днес ти беше най-добрата ми надежда да спрем тези безобразия.

— Ти сериозно ли очакваш да повярвам, че висш служител на Върховенството го е грижа какво се случва с „по-низшите създания“? — Изсъсках думите, може би твърде разпалено. Трябваше да проявя повече политически усет, да овладея емоциите си, да накарам Куна да говори.

Но аз бях полудяла. Побесняла. Току-що бях принудена да видя какво е изгнание, може би дори екзекуция. Бях бясна, че съм се оставила да ме хванат, разочарована, че най-сетне знам тайната на хипердрайва — че съм на крачка да занеса тайната на хората си — а сега Куна ме заплашваше. Той затова ме доведе тук, разбира се. За да ме предупреди какво ме чака, ако не се подчинявам.

Куна се изправи. Бях ниска в сравнение със средните хора, така че Куна се извисяваше над мен, докато пристъпваше към прозореца, след това подпря синята си ръка на стъклото.

— Мислеше, че сме на едно мнение — заяви той. — Тъкмо това е грешката на мнозина от Върховенството. Предположенията.

— Може и да не повярваш, Аланик, но целта ми беше да променя начина, по който хората ми възприемат другите видове. Щом тайната на хипердрайвите ни се изплъзне, ще ни трябва нещо ново, което да ни държи на върха. Няма да можем да разчитаме на монопола си над пътуванията. Трябва да можем да предложим нещо друго.

Куна се обърна към мен и се усмихна. Пак тази зловеща, отблъскваща усмивка. Този път тя ме порази и аз осъзнах нещо.

Бях ли виждала друг дион да се усмихва?

Това не беше дионска усмивка. Те стискаха устни в права черта, за да покажат радостта си, а оголваха зъби, за да покажат, че не харесват нещо. Понякога жестикулираха с ръце, като креляните. Не се сещах за друг, включително Мориумур, някога да се е усмихвал.

— Ти се усмихваш — отбелязах.

— Не е ли това изражение знак на приятелство сред твоите хора? — попита Куна. — Забелязах, че имате подобни изражения като хората. Дни наред се упражнявам, когато трябва да говоря с тях и предлагам ръка за помирение. Мислех, че същото изражение може да те зарадва.

Този път той се усмихна и сега забелязах нещо ново. Не беше нещо зловещо, просто непознато. Онова, което възприемах за самодоволство, бе опит да ме накара да се чувствам приятно. Провален опит, но единственият знак, доколкото можех да си спомня — през цялото ми време тук — на дион, който се опитваше да използва едно типично човешко изражение.

Светци и звезди… бях си изградила мнението за този дион изцяло на базата на факта, че не може да се усмихва хубаво.

— Двамата с Уинзик заедно създадохме проекта „Отпор на гробокопачите“, но мотивите ни бяха коренно различни — обясни Куна. — За него това беше начинът да се сдобие с активно пилотиран корпус. За мен целта беше различна. Аз видях част от по-низши създания да служат на Върховенството — да го защитават.

— Може би е глупаво да си представям, но видях деня, когато гробокопачът ще дойде — и един индивид като теб или кицен, или някоя друга раса ще ни спаси. Видях промяна в моя вид, момент, когато започват да разбират, че малко агресия е полезна. Различните начини, по които видовете се държат и силата на съюза ни не е недостатък. Затова те окуражих да се присъединиш към нас.

Той насочи ръка към стаята с черния портал.

— Върховенството е измамно немощно. Ние изпращаме в изгнание онези, които не отговарят на идеала ни за неагресивност. Окуражаваме видовете да се държат като нас, преди да се присъединят и сред нашите представители има добри идеали. Мир, благоденствие за всички. Но за сметка на индивидуалността. Тъкмо това трябва да намерим начин да променим.

Той отново постави пръсти на стъклото.

— Станахме самодоволни, срамежливи. Обзема ме страх, че малко агресия, малко непокорство е точно това, от което имаме нужда. Или пък… или ще станем жертва на първия вълк, който се промъкне през портите.

Повярвах му. Ангели небесни, бях убедена, че Куна е искрен. Можех ли обаче да се доверя на преценката си? След като така погрешно бях разчела изражението му. Аз се намирах сред извънземни. Те бяха хора, обичаха, имаха други чувства, но също така — а това бе абсолютно сигурно — не правеха нещата като хората.

Така че на кого можех да се доверя? На Куна, на Химерна, на Мориумур, на Хешо? Знаех ли достатъчно, за да се доверя на когото и да било от тях? Човек можеше да посвети цял един живот на изучаване на другите видове и пак да обърка нещо. Точно усмивките на Куна бяха доказателство за това.

Аз обаче вдигнах ръкав. Разкопчах предпазителя на гривната, който не ми позволяваше да натисна копчето случайно.

След това си поех дълбоко дъх и деактивирах холограмата.

35.

Куна се ококори, докато ме зяпаше. След това оголи зъби и се дръпна назад.

— Какво? — попита той. — Какво е това?

— Никога не съм била Аланик — признах. — Заех мястото ѝ, когато тя се разби на моята планета. — След това протегнах ръка. — Името ми е Спенса. Ти каза, че чакаш да стиснеш ръката на човек в знак на мир. Е… ето ме.

Това бе може би най-откаченото нещо, което бях правила. Честна дума, не можех да обясня защо го направих. Току-що осъзнах, че не мога да се доверявам на инстинктите си, когато става въпрос за извънземни — навици, изражения и маниеризми бяха съвсем различни от очакванията ми.

Това сега беше различно. Не реагирах инстинктивно. Бях направила избор. Ако имаше някакъв шанс Куна да е искрен, това означаваше край на войната. Можеше да означава сигурност за хората ми.

Не бях сигурна дали това биха направили героите от приказките на бабчето, но аз постъпих така. Бях поела риск.

Надявах се.

Куна — въпреки че се отдръпна назад — пое ръката ми в своята. Предполагам, че част от него се отвращаваше от мисълта да ме докосне. Той обаче се насили да го направи. Куна може и да използваше термини като по-низши създания, но аз бях убедена, че той много се стараеше.

Огледа ме по-внимателно, без да пуска ръката ми.

— Как? Не разбирам.

— Холограма — отвърнах. — В гривната ми.

— Ние нямаме технология, която да създаде толкова малък прожектор! — призна Куна. — Носеха се слухове, че хората имали… през първата война. Докато били в съюз с частиците. Невероятно. Комуникациите от планетата на Аланик… Те знаят ли за теб?

— Казах им, но не знам дали ми вярват. През повечето време просто се опитвах да забавя реакцията им.

— Невероятно — повтори Куна. — Не бива да показваш на никого! Може да се окаже катастрофа. — Тогава той отдръпна ръка и — без да мисли — я изтри в робата. Постарах се да не се обиждам.

— Ти си от планетата черупка — предположи Куна. — Със защитните платформи.

— Метален рой — уточних. — Да.

— Борих се за вас, докато прегракнах — рече Куна. — На закритите заседания на сената, когато някои искаха да ви заличат. Не вярвах… Ти стоиш пред мен, разговаряш с мен? Невероятно! Та ти беше на Към звездите седмици наред! Случайно да си… кажи… убила ли си някого? Случайно.

— Не — отвърнах. — Всъщност не сме такива. През повечето време се опитвах да разбера коя от седемнайсетте стаи да използвам. Ти имаш ли представа колко е объркващо, когато нямаш инструкции?

Куна сви устни в линия. Аз отвърнах на усмивката.

Той ме заобиколи.

— Направо невероятно. Наблюдаваме ви толкова много години, а знаем толкова малко. Смущенията, които предизвикват платформите… Въпреки това… ние ви бомбардирахме, докато не ви върнахме буквално в каменната ера, а след по-малко от век вие отново имате хипердрайви. Не съм сигурен дали да се страхувам, или да се възхищавам.

— В момента да сключим примирие — отвърнах. Докоснах гривната и включих холограмата, за да заприличам отново на Аланик. — Куна, Уинзик е по-луд, отколкото си мислиш. Брейд ми каза някои от плановете му — те се опитваха да вербуват Аланик да се присъедини към някаква група на сайтоници. Мислят, че могат да контролират гробокопачите.

— Със сигурност преувеличават — не повярва Куна. — Програмата, която сме разработили, използва оръжие, което разсейва гробокопачите. Анализът ни доказва, че ако прекарат достатъчно дълго в нашето измерение, без да погълнат планета, те постепенно избледняват. Онова, което ще опитаме да направим, е не да ги контролираме, а да ги разсейваме от населените центрове достатъчно дълго, за да си тръгнат.

— Има и още — продължих. — Ти не си единственият, който се тревожи, че Върховенството ще изгуби контрол, когато всички разберат за охлювите. Уинзик планира да осъществява гробокопаческа атака, за да държи всички в подчинение.

Куна оголи зъби.

— Ако това е истина — каза той, — тогава ме чака много повече работа. Но ти не се тревожи. Програмата ни е още на начален етап. Аз ще потърся истината и ще се противопоставя на политическите аспирации на Уинзик. Той все още не е чак толкова влиятелен, че да не може да бъде спрян.

— Добре. Ще видя какво мога да направя, за да накарам „човешкия бич“ да се отдръпне.

— Не мога да ти позволя да вземеш този дрон.

— Поне ми върни сензорите, които бях инсталирала — отвърнах. — Корабът ми има нужда от тях. — Погледнах Куна. — Моля те, пусни ме, Куна. Ще се върна на Метален рой и ще убедя хората си, че някой сред креляните е готов да разговаря за мир. Според мен ще ме послушат. Какво ще се случи с влиянието на Уинзик, ако неочаквано се окаже, че от министерството му няма нужда? Ами ако човешкият бич се превърне в съюзник на Върховенството, вместо да бъде възприеман като враг?

— Чака ни дълъг път, преди това да се случи — отвърна Куна. — Но, да… представям си. Тогава двамата с теб да сключим сделка. — Куна се поколеба, след това отново ми протегна ръка. — Или сделка, да сключим сделка.

Поех ръката му. След това свих устни в линия. Куна на свой ред се усмихна. Беше нещо като усмивка. Усилието си струваше.

Взех сензора и холограмата, която беше вързана към дрона, и ги натъпках в джобовете на пилотския костюм, но оставих дрона. Куна ме поведе към вратата и аз се опитах да не мисля за горкия извънземен, който бе изпратен в изгнание. Не можех да бъда отговорна за случилото се с него. Просто трябваше да направя каквото мога.

Ами ако наистина сключехме мир? Щеше ли това да означава, че повече няма да имаме нужда от изтребители? Не можех да повярвам — гробокопачите все още бяха някъде в космоса, нали? Щеше да има битки. Винаги щеше да има битки.

Беше ми трудно аз да съм тази, която прави първите крачки към мира.

— Мога да те откарам със совалката до посолството — каза Куна, докато ме превеждаше покрай охраната. — След това ще напиша, каквото трябва, включително че Аланик се връща при народа си. Не знам как ще го направим след това, но…

Куна замълча, когато военна совалка — приличаше на същата, с която долетяхме — се приземи тежко на тревата, без да обръща внимание на далечната площадка. Вратата се отвори, но вътре нямаше никой.

Веднага помирисах канела.

— Бързо! — нареди гласът на Химерна. — Аланик, мобилизират ни.

— Какво? — попитах. — Каква мобилизация?

— Изпращат ескадрата ни в битка. Доколкото разбрах, бил е забелязан гробокопач.

36.

Совалката ни излетя над Към звездите, на височината за спешни случаи, под останалия трафик.

— Химерна — повиках я аз, — не знам дали това вече е от значение за мен.

— Появата на опасност за цялата галактика не е ли от значение? — засече ме тя.

— Знаем ли със сигурност, че е това? — попитах.

— Виж — каза тя и този път замириса на нещо флорално.

Активира монитора на облегалката пред нас. Включи се спешно съобщение — изпратено от самия Уинзик.

— Пилоти — започна той, като използва най-въздействащия си жест с ръката — и двете ръце бяха свити в юмруци. — Враг застрашава Към звездите. Това не е упражнение. Наясно съм, че обучението ви беше кратко, но нуждата от вас е огромна. Явете се при „Теглилки и мерки“ за незабавно разпределение.

— Той не казва, че е гробокопач — изтъкнах аз. — Тук мирише на политика.

— Точно от това се страхувам — призна Химерна.

— Слушай, Химерна. Разкрих се пред Куна. Показах му истинското си аз. Двамата решихме да потърсим начин да постигнем мир между народите си. Мисля, че това е по-важно, отколкото каквото се случва с Уинзик.

Мирисът на Химерна се промени до нещо, което силно наподобяваше лук.

— Ние вече сме сключили мир с вашите хора. Защо ви е на двамата с Куна да постигате подобно примирие?

— Говоря за истинския си народ. За… хората.

— Да — потвърди Химерна. — Вече знам. Твоята планета, РиДон. Криете човешкото население там, нали? Те никога не са се евакуирали, останали са скрити сред вас. Затова никога не сте се присъединили към Върховенството. Страхували сте се, че ще разберем за хората.

Ооо, помислих си аз. Доста достоверно предположение. Само че напълно погрешно. Беше обаче по-разумно от истината, и то в много отношения.

— Все се питах защо използваш толкова много човешки изрази и жестове — продължи Химерна. — Повече, отколкото мислех, че е естествено за твоя народ на фона на миналото ви — продължи Химерна. А пък миризмата ти… ти си отчасти човек, нали, Аланик? Смесен вид. Това обяснява сайтониката ти. Хората винаги са били много талантливи в това отношение.

— Истината е… малко по-сложно е, отколкото си мислиш — казах ѝ аз. — Попитай Куна. Но, Химерна, трябва да се върна на кораба си.

— Аланик — рече Химерна и мирисът ѝ стана като дъжд. — Имам нужда от теб. Поверена ми е задачата да наблюдавам Уинзик и не мисля, че Куна е наясно колко е амбициозен той. Ти си най-добрият пилот, когото имам, и ми трябваш до мен. Просто за всеки случай.

— Какво имаш предвид?

— В случай че не става въпрос за гробокопач. Нека кажем, че има елементи в правителството, които много се притесняват от нарастващото влияние на Уинзик — и достъпа му до пилоти, които не споделят ценностите на Върховенството.

Ето че отново попадах в нещо, което слабо разбирах. Тя се притеснява от преврат, нали така? Затова ѝ е била поверена ролята на пилот — да се увери, че Уинзик не се опитва да поеме контрол над Върховенството.

Къде тогава беше моето място? Аз знаех тайната. Трябваше да я отнеса у дома. Нищо друго нямаше значение, нали?

Използвах гривната си, за да отворя канал с Ем-бот, който трябваше да може да ме чуе, след като вече бях излязла от правителствената сграда. В отговор чух тих звук в слушалките.

Щрак. Щракщракщракщрак…

Совалката ни мина покрай площадките за кацане, където бяха другите, които се стичаха към „Теглилки и мерки“. Кацнахме сред организиран хаос, докато развълнувани пилоти слизаха от совалките и тръгваха по коридорите.

Открих Хешо и кицен да се реят развълнувано над главите на другите пилоти.

— Здрасти! — провикнах се аз, докато минавах.

Хешо се завъртя близо до главата ми.

— Аланик — повика ме той. — Какво става?

— Знаеш точно колкото и аз — отвърнах и премълчах онова, което се канех да кажа. То беше лъжа. Знаех много повече от Хешо. Винаги беше така.

За момента бях съгласна с Химерна. Трябваше поне да разбера какво планира Уинзик, тъй като то касаеше пряко моите хора. Тръгнах с останалите пилоти. Другите ескадри бяха изгубили хора по време на тренировките, така че бяхме около четиридесет и пет, вместо петдесет и двама както в началото.

Както бяха обхванати от вълнение, ми се струваха повече. Дроновете ни изведоха от хангара със совалките. Не ни заведоха в обичайните стаи за скокове, а направо в хангара, в който се намираха самолетите ни — които наземните екипи бързаха да подготвят.

Химерна изруга тихо. Както приготвяха изтребителите, изглеждаше все по-вероятно Уинзик да ги използва срещу Към звездите. Да не би наистина да бях въвлечена в преврат?

Самият Уинзик се качи на мобилна стълба, от онези, които се използваха за качване в изтребителите, и вдигна ръце, за да накара всички групи пилоти да замълчат.

— Сигурно сте уплашени — провикна се Уинзик, гласът му усилен от уредбите в изтребителите. — И объркани. Вече знаете за нападението над „Теглилки и мерки“ по-рано днес. Анализирахме останалото от атаката. И открихме унищожено оръжие с човешки произход.

В помещението се възцари тишина.

О, не, помислих си аз.

— Имаме доказателства — продължи Уинзик, — че човешката заплаха е много по-голяма, отколкото върховният министър признава. Има десетки шпионски дронове, които са инфилтрирали Към Звездите. Това е доказателство, че човешкият бич е започнал да бяга от един от затворите си. Този човешки кошер представлява заплаха, за която нямаме нито позволение, нито ресурси да потиснем.

— Днес ще се справим с този въпрос. След десет минути този кораб ще направи хиперскок до човешката планета Метален рой. Искам ви всички готови в пилотските кабини, готови за излитане в момента на пристигането. Работата ви ще бъде да унищожите вражеските сили. Това ще бъде прекрасно показно защо Върховенството се нуждае от по-активни, добре обучени защитни сили.

Беше странно да го виждам да говори толкова напористо, с отсечени жестове, без нито веднъж да пробута любимото си „олеле, олеле“ или да заеква. Когато изпрати пилотите да се облекат, започнах да разбирам дълбочината на замисъла му. Вероятно още от самото начало се е подготвял за това. Демонстрация на сили, използване на личните му пилоти за унищожението на „човешкия бич“ и подсигуряване на влиянието му.

Тъкмо от това се страхувах още от самото начало. Бях обучавала ескадра, която щеше да бъде използвана срещу моите хора. Трябваше да намеря начин да спра това — да положа основите за мира, който с Куна си мислехме, че можем да постигнем.

— Чудесно — заяви подредилият се до мен Хешо. — Най-сетне ще направят нещо за тези човеци. Това е паметен ден, капитан Аланик. Днес ще си отмъстим на онези, които ни мачкаха!

— Ами… — Какво трябваше да направя? Не можех да му кажа. Можех ли?

Изгубих шанса си, когато кицен се отправиха към кораба си. Аз се врътнах и погледнах останалите от ескадрата си. Къде беше Брейд? Трябваше да говоря с нея.

Видях, че Мориумур е застанал до кораба си и държи каската. Беше оголил донякъде зъби.

— Виждал ли си Брейд? — попитах.

Мориумур поклати глава.

Ангели небесни. Къде беше тя?

— Аланик? — повика ме Мориумур. — Развълнувана ли си? Аз съм разтревожен. Всички са толкова нетърпеливи да се качат в корабите си, но… не за това сме се обучавали, нали? Трябваше да спрем гробокопачите, не да участваме в битка срещу опитни пилоти. Имам нужда от още време. Не съм готов за близък бой…

Най-сетне забелязах Брейд да пресича хангара, вече сложила каската, черният визьор — спуснат. Затичах и я пресрещнах, когато тя потегли към кораба си и започна да се качва по стълбата. Опита се да ме пренебрегне, но аз стиснах ръката ѝ.

— Брейд — повиках я аз. — Ще ни изпратят срещу собствените ти хора.

— Е, и? — изсъска тя, а каската ми пречеше да видя очите ѝ.

— Не те ли е грижа? — попитах. — Това е последният шанс хората да имат свобода. Как е възможно да помагаш шансът им да бъде унищожен?

— Те… те са диви животни. Опасни същества.

— Хората не са каквито Върховенството казва — натъртих. — Мога да твърдя, че е истина след краткото време, откакто те познавам. Ако участваш, ще подкрепиш една лъжа.

— Но животът на останалите от нас ще стане по-добър — заяви тя. — Ако видовете не се страхуват, че човешката империя неочаквано ще изскочи от сенките и ще атакува отново, тогава може би останалите от нас ще построят нещо, което си струва във Върховенството.

— Нима не разбираш колко егоистично е това? Ти ще жертваш живота на хиляди човешки същества, за да можете вие евентуално да живеете по-добре.

— Ти пък какво знаеш? — сопна се Брейд. — Няма начин да си наясно какво е да вземеш подобно решение.

Не мога, така ли? Смъкнах я от стълбата. Тя ми позволи да го направя, движеше се неумело, сякаш самоувереността ѝ бе заменена от несигурност. В сянката на крилото на кораба ѝ — закътан, поне донякъде от останалите — аз го направих отново. Изключих холограмата.

— Знам много добре какво е чувството — изсъсках на Брейд. — Можеш да ми вярваш.

Тя застина, образът ми се отрази на противослънчевия ѝ щит, докато връщах холограмата.

— Дойдох от Метален рой с надеждата да намеря единствено врагове и чудовища — прошепнах. — Вместо това открих теб. Хешо и Мориумур и всички вас. Не мога дори да си представя колко ти е било трудно да растеш тук, но знам какво е да те мразят заради нещо, което не си направила. И ще ти кажа, че ако Метален рой бъде унищожен, нищо няма да се промени. Само ще убеди Върховенството, че винаги са били прави за нас.

— Искаш да промениш това ли? Искаш да го оправиш ли? Върни се с мен на Метален рой. Кажи ни какво знаеш за Върховенството и за Уинзик. Помогни ни да намерим начин да докажем на хората от Върховенството, че не представляваме заплаха. Уинзик печели единствено ако може да убеди всички, че ние наистина сме врагът, когото трябва на всяка цена да унищожи.

Брейд не беше помръднала. Стоеше закована на място, очите ѝ бяха скрити. Най-сетне вдигна ръка към шлема и натисна копчето, което вдигаше визьора.

След това разтегли устни и показа зъби — извънземно изражение — и направи рязък жест.

— Човешко същество — изкрещя тя. — Открих човешкия шпионин!

37.

Брейд се отдръпна от мен, продължи да крещи — сякаш не беше чула и дума от страстната ми молба.

— Човек! Аланик е скрит човек!

Пристъпих към нея и част от ума ми отказваше да признае какво се случва. Тя със сигурност щеше да повярва, ако ѝ покажа. Със сигурност щеше да приеме истината за произхода си, не лъжите, с които ѝ бяха пълнили главата.

Колебах се, преди да се разкрия пред Куна, но с него се получи. Как бе възможно всичко да се обърне срещу мен, когато се опитвах да говоря с жена от моя вид?

Ангели небесни. Ангели небесни!

Отдръпнах се, шмугнах се покрай объркания Мориумур и се стрелнах към кораба си. Един от наземния екип беше там — създание с черти на насекомо — и се опита да ми препречи пътя, но аз го блъснах настрани и се метнах в пилотската кабина. Грабнах шлема от седалката и си го сложих, натиснах копчето, което затваряше купола.

Спаси ме единствено фактът, че всички бяха толкова развълнувани от предстоящата битка. Общият шум на видове, които крещяха инструкции, бе съпътстван от блъсъците, които се носеха откъм корабите доставчици, които се приземяваха в хангара. Хаосът от звуци попречи на повечето да чуят Брейд.

Тя обаче се втурна към Уинзик. Времето ми беше ограничено. Включих бустерите, задействах подемния пръстен, помолих се да няма някакъв ключ, който да деактивира изтребителите от разстояние. Чух как алармите се задействаха, когато подадох мощност и корабът ми наддаде рев в хангара, деструкторите откриха стрелба по невидимия щит, който задържаше навън вакуума.

Изстрелите преминаха и показаха, че щитът е все още отворен, за да могат да минават кораби. Изскочих в космоса и веднага се присламчих близо до доковете, за да имам прикритие, ако от „Теглилки и мерки“ открият стрелба.

— Ем-бот! — изкрещях.

Щрак. Щракщракщрак…

Ангели небесни. Насочих кораба покрай доковете, но сензорът за близост ми показа, че „Теглилки и мерки“ бълва десетки изтребители след мен.

Приближих се максимално до щита на Към звездите, балонът въздух, който защитаваше града. Нямах представа на каква защита разчитат тук — със сигурност имаше оръжейни установки по ръба. Може би целият въздушен щит бе конфигуриран така, че да не допуска корабите да влизат и излизат.

Уинзик действаше бързо. Вече видях кораби вътре, които се насочваха към ръба — и мен.

— Ем-бот! — повиках го аз. — Не съм сигурна, че мога да се добера до теб!

В отговор чух единствено прищракване. Не можех да го оставя просто така. Трябваше да…

Знаех истината. Нямах време да стигна до него. Информацията в мен — тайната за хипердрайвите на Върховните, силата да се телепортирам — бе твърде важна, за да рискувам. Трябваше да се върна на Метален рой и да ги предупредя за предстоящата атака.

Не ставаше въпрос за мен или него, нито дори за Кръвожадния — колкото и жизненоважен да беше неговият вид. Борих се със себе си, но съвсем за кратко и наблюдавах корабите — бяха стотици — устремили се към мен. След това включих контролната сфера и подадох мощност на бустерите, насочих се към дълбокия космос.

Трябваше да направя упражнението на бабчето. Ускорението ми нарасна — усетих как гърбът ми се притиска в седалката — и си представих как се рея. Намирах се сред звездите. Звездите пееха, изпълняваха серенада за тайните си…

— Спенса? — повика ме гласът на Ем-бот. — Спенса, върнах се. Какво става?

Усетих го. Блестящата стрела сочеше пътя ми към дома. Тя бе запечатана в ума ми от странното оръжие. Но аз не знаех със сигурност дали мога да използвам силите си без Ем-бот. Трябваха ли ми някакви механични части от кораба?

— Спенса! — започна Ем-бот. — Опитвах се да променя програмата си, но е много трудно. Ти какво правиш? Къде отиваш?

Останалите изтребители ме настигаха. Аз обаче видях пред себе си пътека от светлина…

— Спенса? — повика ме тихо Ем-бот. — Не ме оставяй.

— Извинявай — прошепнах и сърцето ми се сви. — Ще се върна. Обещавам.

След това стиснах очи и се опитах да вляза в нищото. Получи се.

Този път не разчитах на защитата на технологията на Върховните. В тъмното мярнах гробокопачи, ужасните им очи се впиха в мен. Изпищях, след като усетих презрението, което излъчваха, но това изглежда изчезна, когато един от гробокопачите се приближи. Обгърна ме на това място между секундите. Беше като сянка, която блокира вниманието на всички останали.

Едно-единствено същество, изпълнено с омраза. Усетих поток от чувства да ме връхлита от него, те бяха навсякъде, задушаваха ме и ме притискаха. Той ненавиждаше звуците, които издавахме, начинът, по който нахлувахме в неговото измерение. Съществата бяха като непрекъснато звънтене някъде дълбоко в ума, тласкаше те към лудост.

Бях се приближила толкова много, че когато излязох от нищото — най-сетне — имах чувството, че се опита да ме последва. Опитах се да се промъкна до мястото, където живеехме. Мястото, на което то можеше да открие всичко дразнещо и да го унищожи.

Излязох от нищото с писък, сама, чувствах се така, сякаш едва бях успяла да хлопна вратата пред пастта на чудовището, което ме преследваше. Трябваше физически да овладея треперещите си ръце, когато обърнах кораба си.

И тогава видях най-благословената гледка в живота си. Метален рой блестеше под светлината на слънцето, планета, заобиколена от искрящи метални черупки. Това беше домът ми.

Приближих към черупките с висока скорост. Бойните кораби на Върховните все още бяха на скромно разстояние, но в момента поне не се водеше битка.

За нещастие, когато приближих, осъзнах, че без Ем-бот да ме напътства, първо трябва да поискам ЗСД да ми посочи безопасен курс през защитните черупки. Заех се да вкарам комуникационните кодове на ЗСД и да наглася радиото на подходящия канал.

— Ало? — повиках ги аз. — Чува ли ме някой? Моля ви, обадете се. Тук е Звездна десет, позивна Пумпал. Намирам се в откраднат кораб. Моля ви, не ме сваляйте.

Те не отговориха веднага — въпреки че това никак не ме учуди. Представих си как войникът, който следи комуникациите се свързва с офицера на смяна, вместо да отговори на тайнствения глас на телепортиралата се тийнейджърка пилот. Сигурно са се свързали с някой от екипа ми, за да потвърди, че съм аз, защото гласът, който най-сетне се обади, ми беше познат.

— Спенса? — повика ме гласът на Кималин с лек акцент. — Наистина ли си ти?

— Здрасти, Страннице — отвърнах аз и затворих очи, насладих се на гласа. Приятелите ми бяха липсвали повече, отколкото си бях давала сметка. — Нямаш представа колко е хубаво да чуя някой да говори на английски без преводач.

— Светци над нас! Баба ти каза, че е уверена, че си жива, но… Пумпал, ти наистина ли се върна?

— Да — потвърдих и отворих очи. Сензорите ми за близост неочаквано подадоха предупреждение, въпреки че трябваше да увелича, за да разбера какво се случва. Нов кораб беше излязъл от нищото, появи се на мястото, на което изскочих аз преди няколко минути. Формата му ми беше позната, дълъг, опасен, с множество хангари за изстрелването на изтребители.

„Теглилки и мерки“.

— Не бързай да организираш парти, Страннице — предупредих я аз. — Свържи ме с Коб по най-бързия начин. Върнах се и мисията ми, поне отчасти, беше успешна… но водя компания.