Вечната нощ

Остров Рузвелт

Преди да бъде преоткрит и застроен с жилища в края на двадесети век, остров Рузвелт се наричаше остров Уелфеър и помещаваше градския затвор, лудницата и болницата за дребна шарка.

Винаги подслоняваше прокудените нюйоркчани. Сега и Фет беше такъв.

Реши, че по-скоро ще живее в изолация на този тесен, две мили дълъг остров посред Ийст ривър, отколкото в разрушения от вам­пирите град или в някой от заразените му квартали. Не можеше да понесе живота в окупирания Ню Йорк. Очевидно стригоите с тяхната хидрофобия не смогваха да вкарат в употреба сателитното островче на Манхатън. И затова, скоро след като превзеха града, прочистиха всички тукашни жители и подпалиха острова. Кабелите на трамвая на Петдесет и девета улица бяха срязани, а мостът към острова беше разрушен откъм Куийнс. Линия „Еф“ на метрото вървеше през острова под реката, но станцията беше премахната и зазидана.

Фет обаче знаеше как да стигне под реката до географския център на острова. Имаше сервизен тунел за достъп до необикнове­ната пневматична система за събиране и изхвърляне на сметта. По-голямата част от Рузвелт, включително високите жилищни сгради с великолепен изглед към Манхатън, беше в руини. Но Фет откри няколко почти незасегнати подземни помещения в луксозния комплекс около Октагона, който навремето беше главната сграда на лудницата. Добре прикрит сред отломките, той изолира опожарените горни етажи и свърза четири подземни помещения. Тръбите за водата и електрическите кабели под реката не бяха засегнати, така че с възстановяване на подаването към съседните квартали, Фет вече разполагаше с ток и питейна вода.

Под прикритието на дневната светлина трафикантите свалиха Фет и руската ядрена бомба на скалистия северен бряг на острова. Недалеч, в един сайвант към старата болница Фет беше при­брал количка за инструменти. Натовари бомбата, раницата си и една хладилна чанта и ги помъкна под дъжда към своето скрива­лище.

Вълнуваше се от предстоящата среща с Нора, даже беше леко замаян. Така става при връщане от дълъг път. Пък и единствено тя знаеше за срещата му с руснаците. Затова сега той се прибираше с голямата придобивка като момче с награда от училище. Фет знаеше, че Нора ще се развълнува и ентусиазира, и това допълваше усещането му за добре свършена работа.

Но когато стигна до овъглената врата към своето подземно убежище, откри, че е леко открехната. Доктор Нора Мартинес никога не правеше подобни грешки. Фет бързо измъкна меча от торбата. Налагаше се да вкара количката вътре, за да предпази то­вара от дъжда. Остави я в опожареното фоайе и слезе по полураз- топените от огъня стълби.

Вратата на скривалището му не се заключваше. Не бяха нужни някакви мерки за сигурност - убежището беше отлично замаскирано, а и освен някой и друг контрабандист, дръзнал да навлезе към Манхатън, на този остров почти не стъпваше човешки крак.

Свободната кухня беше празна. Фет преживяваше главно от десертчета, откраднати и складирани след първите месеци на об­садата - крекери, блокчета гранола, кексчета „Литъл Деби“ и „Туинки“, на които почти или дори напълно им беше свършил срокът на годност. Противно на популярното мнение, тези неща наистина не бяха годни за ядене след това. Фет беше пробвал и да лови риба, обаче черната река гъмжеше от зарази и той се притесни, че няма пламък, който да е в състояние да направи храната безопасна.

Набързо провери килерите и мина през спалнята. Дюшекът на пода напълно го устройваше, докато не се появи вероятността Нора да пренощува тук и той се залови да търси нормално легло. В свободната баня стоеше само част от противопаразитната екипировка, която Фет спаси от стария си дюкян във Флетландс - инструменти от предишната му професия, с която не успя да се раздели напълно.

Фет се провря през пробитата от него самия дупка в следващо­то помещение. Използваше го за кабинет. Вътре бяха подредени книжни рафтове и кашони - библиотеката и бележките на Сетракян - а в средата под ниско спусната лампа имаше кожен диван.

В посока два часа в кръгообразно подредената стая стоеше закачулена фигура, доста над шест стъпки висока и с яко тело­сложение. Лицето беше скрито под черната памучна качулка, но очите се забелязваха - пронизващи и червени. В бледите си ръце фигурата държеше тетрадка, гъсто изписана с изискания почерк на Сетракян.

Това беше вампир. Обаче облечен. Носеше панталони и ботуши, освен якето с качулката.

Фет огледа стаята, опасявайки се от засада.

- Аз съм сам.

Гласът на вампира прозвуча направо в главата на Фет. Той погледна отново тетрадката в ръцете на натрапника. Тук беше светилището на Фет. А вампирът беше нахълтал вътре. Лесно можеше и да го разруши. Загубата щеше да е катастрофална.

- Къде е Нора? - попита Фет и приближи към вампира, изваждайки меча от ножницата с най-голямата възможна за човек с неговите размери бързина. Но вампирът тутакси го заобиколи и го бутна на пода. Фет изрева гневно и опита да го пребори, ала каквото и да правеше, онзи го блокираше и обездвижваше, причинявайки му премерена болка.

- Бях тук съвсем сам. Случайно да си спомняте кой съм аз, гос­подин Фет?

Фет си спомняше. Смътно. Помнеше как този същият опря в гърлото му стоманено острие, когато бяха в някакъв апартамент високо над Сентръл парк.

- Ти беше един от ловците. Телохранителите на Древните.

- Правилно.

- Но не се изпари заедно с другите.

- Очевидно.

- Ку... нещо си.

- Куинлан.

Фет освободи дясната си ръка и опита да удари скулата на съществото, но в миг китката му беше блокирана и усукана. Този път го заболя. Много.

- Вижте сега, мога да изкълча ръката или да я счупя. Вие избирайте. Но си помислете малко. Ако исках да Ви убия, вече да съм го направил. В продължение на векове аз служих на много господари, участвах в много войни. Служих на императори, на кралици, в наемни армии. Убих хиляди хора и стотици вампири-единаци. От Вас искам само да ми отделите един миг. Имам нужда да ме чуете. Ако отново ме нападнете, веднага ще Ви убия. Сега разбирате ли ме?

Фет кимна. Господин Куинлан го освободи.

- Ти не умря с Древните. Значи трябва да си от племето на Господаря.

- Да. И не.

- Ъхъ. Удобно. Нещо против да попитам как се добра дотук?

- Вашият приятел Гюс. Навремето /\ревните ми наредиха да го взема за лова на вампири в светлите часове на деня.

- Помня. Твърде малко и твърде кьсно, както се оказа.

Фет остана предпазлив. Казаното не го успокои. Лукавството на Господаря го беше направило параноичен, но тъкмо параноята го бе опазила жив и непревърнат през последите две години.

- Интересувам се от книгата Occido Lumen. Гюс ми каза, че Вие може би ще бъдете в състояние да ме упътите.

- Ами, майната ти. Ще се наложи да минеш през мене, за да я вземеш.

Господин Куинлан като че се усмихна.

- Преследваме една и съща цел. А аз имам известна преднина, що се отнася до дешифрирането на книгата и на бележките на Сетракян.

Вампирът беше затворил тетрадката на Сетракян - онази, коя­то Фет беше препрочитал многократно.

- Добро четиво, а?

-Наистина. И е впечатляващо точно. Професор Сетракян беше и начетен, и хитроумен.

- Така си е. Голяма работа беше.

- Двамата с него почти се срещнахме веднъж. На двадесетина мили северно от Котка, във Финландия. Някак беше успял да ме проследи дотам. Както можете да си представите, по онова време аз бях притеснен от неговите намерения. Като помисля сега, той би бил прекрасен събеседник за вечеря.

- Но не и прекрасна храна - рече Фет. Прецени, че може би е редно да поизпита набързо Ку. Посочи текста в ръцете му.

- Озриил, нали? Това ли е името на Господаря? - попита Фет. Беше си взел за из път копие на няколко страници от Occido Lumen, за да ги проучва при всеки сгоден случай - включително изобра­жението, върху което Сетракян се беше съсредоточил, когато за пръв път отвори книгата. Архангел, когото той нарече Озриил. Старият професор беше сложил този образ редом със страница­та с алхимичния символ с трите полумесеца, които приличаха на знака за биологична опасност, и така между двете илюстрации се забеляза странна геометрична симетрия.

- Старецът наричаше Ози „ангела на смъртта“.

- „Ози“, така ли?

- Извинявай. Прякор. Добре. Ози ли е станал Господаря?

- Отчасти.

- Отчасти ли?

Фет вече беше свалил меча и сега се подпираше на него, а сре­бърното острие правеше поредната дупка в пода.

- Гледай, Сетракян щеше да ти зададе хиляди въпроси. Аз даже не знам откъде да започна.

- Вие вече започнахте.

- Май да. Мамка му, къде беше ти преди две години?

- Имах да върша работа. Подготовка.

- За какво?

- За прах.

- Да. Нещо за Древните. За събирането на техните останки. Имаше трима Древни от Стария свят.

- Знаете повече, отколкото предполагате.

- Но не достатъчно. Слушай сега, аз самият току-що се приби­рам от път. Опитах да проследя източника на книгата. Задънена улица... обаче ми попадна нещо друго. Може да се окаже голямо.

Фет се замисли за бомбата, което му напомни за вълнението от завръщането, което пък му напомни за Нора. Отиде до своя лап­топ и го събуди след едноседмичен сън. Провери криптираните съобщения. Нищо от Нора от два дни насам.

- Трябва да тръгвам - рече той на господин Куинлан. - Имам много въпроси, но май нещо се е объркало и трябва да потър­ся един човек. Не допускам, че има възможност да ме чакаш тук, нали?

- Никаква. Трябва да получа достъп до книгата. Също като не­бесните знаци, тя е написана на език, който надхвърля Вашата способност за разбиране. Ако ми я предоставите... при следваща­та ни среща мога да Ви обещая план за действие...

Фет усещаше, че повече от всичко трябва да побърза; усещаше внезапен страх.

- Първо трябва да приказвам с другите. Такова решение не мога да взема сам.

Господин Куинлан не помръдваше в полумрака.

- Можете да ме намерите чрез Гюс. Само знайте, че разпола­гаме с твърде малко време. Ако изобщо някога е имало нужда от решително действие, то това е сега.