Вечната нощ

Интерлюдия 1 ИСТОРИЯТА НА ГОСПОДИН КУИНЛАН

Четиридесетата година след Христа, последната пълна година от управлението на римския император Гай Ка­лигула, беше белязана от изключителни прояви на надменност, жестокост и лудост. Императорът започна да се появява публич- но облечен като бог и в различни документи от това време беше споменаван като „Юпитер“. Нареди да махнат главите на статуи­те на боговете и да сложат на тяхно място негови изображения. Принуди сенаторите да го почитат като жив бог. Сред римските сенатори беше и неговият кон Инцитат.

Към императорския дворец на Палатинския хълм беше до- строен храм в чест на Калигула. Сред придворните му имаше един освободен роб - блед тъмнокос юноша, когото новият бог- слънце беше приел по искане на някакъв гадател. Оттогава по­вече гадателят не се видя. Императорът даде на освобожденеца името Тракс.

Разправяха, че Тракс бил намерен в изоставено село в дивата пустош далеч на изток - замръзналите земи, където живееха най- варварските племена. Славеше се като особено жесток и лукав, въпреки своята невинна и крехка външност. Някои твърдяха, че юношата има пророческа дарба и това веднага заплени Калигула. Тракс се появяваше само по тъмно, обикновено разположен до самия император, и влиянието върху него беше огромно, особено предвид младостта му. Друг път го срещаха сам в храма, къ­дето бледата му кожа сияеше като алабастър на лунната светлина. Тракс знаеше няколко варварски езика и бързо усвои латинския и науките - алчната му жажда за знания беше по-малка само от вкуса му към жестокостта. Бързо си спечели мрачна слава в Рим по време, когато се смяташе за голямо нещо да се отличиш само с жестокостта си. Даваше на Калигула политически съвети и със съвършена лекота въздаваше или оттегляше благоволението на императора. Освен това насърчи издигането на Калигула като божество. Често виждаха двамата да седят един до друг в Циркус максимус и горещо да поддържат Зелените при надбягванията с колесници. Всъщност, говореше се, че тъкмо Тракс предложил отравянето на противниците след една загуба на Зелените.

Калигула не умееше да плува. Тракс също не умееше и затова вдъхнови императора да осъществи най-голямата си строителна приумица - временен понтонен мост от свързани кораби между пристанищата Байе и Путеоли с дължина над две мили. Тракс не присъстваше, когато Калигула, възседнал Инцинат и пременен в бронята на самия Александър Велики, триумфално прекоси за­лива Байе. Ала се говореше, че освобожденецът по-късно невед­нъж е преминавал по моста нощем в лектика, носена от четирима нубийски роби. Облечен бил в най-изящни дрехи. Край неговата дяволска sedia gestatoria[5] крачели дузина телохранители.

Обичайно беше веднъж седмично седем подбрани робини да се водят на Тракс в неговите украсени със злато и алабастър по­кои под храма. Той искаше робините да са девици в добро здраве, не по-възрастни от деветнадесет години. Капки от тяхната пот върху нарочни тампони служеха за одобряването им в дните пре­ди довеждането в подземието. През нощта след седмия ден обко­ваната с желязо врата се залостваше отвътре.

Умъртвяването се извършваше върху зелен мраморен пиедес­тал в средата на помещението, украсен с релефни изображения на гърчещи се фигури, вдигнали умолително погледите и ръцете си към небето. Два канала в основата отвеждаха кръвта на робинята в златни чаши, инкрустирани с рубини и гранати.

Тракс се появяваше от един ходник, оолечен само в subligaf[6], и тихо заповядваше на робинята да се качи на пиедестала. Там той я пиеше, отразен в седемте бронзови огледала по стените, хапеше я свирепо, пробиваше гърлото й със своето жило. Всмукването биваше толкова внезапно и бързо, че се виждаше под кожата как вените колабират и кръвта излиза от плътта на робинята за ня­колко мига. Жилавите ръце на Тракс удържаха тялото й с голяма сила и вещина.

Когато паниката от случилото се не го забавляваше повече, той бързо нападаше втората робиня, изпиваше я и я убиваше жесто­ко. Следваше третата, четвъртата и тъй нататък, докато останеше само една ужасена робиня. Тракс се наслаждаваше най-много на последното убийство. То го насищаше.

Ала една нощ към края на зимата Тракс се позабави, преди да погуби седмата, понеже долови още един пулс в кръвта й. Той оп­ипа корема й през тъканта на туниката й усети, че е твърд и подут. Като се увери, че е бременна, Тракс свирепо я удари. С капеща от устата кръв, той се пресегна за златната кама, която държеше до една пълна с пресни плодове корнукопия. Замахна с камата към шията на робинята, ала ловкият му удар беше отразен от голата й ръка. Преряза външните мускули и с малко пропусна сухожи­лията. Тракс отново замахна и отново момичето го спря. Въпре­ки бързината и сръчността си, той беше в неизгодно положение заради недоразвитото юношеско тяло, което обитаваше. Беше толкова слаб, макар с времето уменията му да бяха толкова усъ­вършенствани.

Затова Господаря реши никога повече да не населява тяло на човек по-млад от тринадесет години. Робинята плачеше и го умоляваше да пощади живота й и живота на нероденото й дете и през цялото време кървеше съблазнително. Тя призоваваше сво­ите богове. Ала молбите й не значеха нищо за Господаря; те бяха просто част от храненето му, както цвърченето на бекона в тигана придружава пърженето.

В този миг се появиха хората от дворцовата гвардия и заблъс­каха по вратата. Наредено им беше никога да не прекъсват ежесе­дмичните церемонии на Тракс. Той реши, че причината да го без­покоят е важна, понеже те бяха наясно със склонностите му. Затова свали резето и ги допусна в окървавеното помещение. С месеците служба в двореца войниците бяха навикнали с вида на всякакви скверни извращения. Те осведомиха Тракс, че Калигула е оцелял при опит за убийство и сега го призовава при себе си.

Робинята трябваше да се отпрати и бременността й да се пре­късне. Така диктуваха правилата. Но Господаря не искаше да се лишава от края на обичайното си забавление и нареди да пазят по­коите му, докато се върне.

Оказа се, че предполагаемият заговор за убийство е просто пристъп на владетелска истерия, който доведе до посичането на се­дмина от невинните гости на оргията. Не след дълго Тракс се вър­на в своето подземие и откри, че докато е успокоявал бога-слънце, центурионите са прочистили целия дворец, включително и храма, за да потушат въображаемия преврат. Бременната робиня - зара­зена и ранена - беше изчезнала.

На зазоряване Тракс убеди Калигула да разпрати войници из всички близки селища, за да открият робинята и да я върнат в хра­ма. Въпреки че почти опустошиха родната си земя, войниците не успяха да я намерят. Когато най-сетне отново падна нощ, Тракс из­лезе да търси момичето, ала отпечатъкът му върху нейния ум беше слаб заради бременността. Господаря беше само на няколкостотин години по това време, та все още му се случваше да сбърка.

И тази точно грешка щеше да преследва Господаря през идва­щите столетия. Защото в първия месец на новата година Калигула беше убит наистина и след кратко изгнаничество наследникът му Клавдий взе властта, спечелвайки си подкрепата на преторианска- та гвардия. Тогава на злия освобожденец Тракс му се наложи да по­бегне, за да се спаси от гонение.

Бременната робиня вървеше все на юг, към земята на своите Близки. Даде живот на бледо, почти прозрачно момченце, чиято кожа имаше цвета на мрамор на лунна светлина. Детето се роди в пещера сред сицилийските маслини. В тази сушава земя майката и детето ловуваха с години. Имаха слаба телепатична връзка. Макар и двамата да се препитаваха с човешка кръв, момчето нямаше онзи патоген, който превръща жертвите.

Докато Родения растеше - а той растеше бързо - из цялото Средиземноморие тръгнаха приказки за някакъв демон. Получо- вешкото момче можеше да понася малко слънчева светлина, без да изчезне. Инак, белязано с проклятието на Господаря, то имаше всички вампирски черти с изключение на заробващата връзка със своя създател.

Ала ако Господаря някога загинеше, щеше да загине и Родения.

Десетина години по-късно, когато се прибираше призори в пе­щерата, Родения усети нечие присъствие. Сред сенките в пещера­та съзря една по-тъмна. Някой мърдаше, наблюдаваше го. После усети как гласът на майка му отслабва в ума му и накрая изчезва. Начаса разбра - каквото и да беше онова в пещерата, то беше по­губило майка му... и сега го очакваше. Дори без да зърне врага си, Родения усети силата на неговата жестокост. Онова в сенките не знаеше милост. Без миг забавяне, Родения се обърна и тръгна към едничкото си спасение - утринната светлина.

Родения оцеляваше както може. Риеше в сметта, ловуваше и по­някога ограбваше пътниците из Сицилия. Скоро беше заловен и изправен пред съда. Беше пратен да се обучи за гладиатор. На бор­бите Родения разбиваше всеки противник, човек или звяр, и свръх­естествената му дарба и необикновената му външност привлякоха вниманието на сенаторите и пълководците в Рим. В навечерието на церемониалното белязване на гладиаторите, мнозина негови съперници, които завиждаха на успеха му и на получаваното от него внимание, го нападнаха из засада и му нанесоха тежки рани с мечовете си. Смъртоносните рани обаче като по чудо не го убиха. Той бързо се възстанови и незабавно беше изтеглен от гладиатор­ската школа. В дома си го прие сенаторът Фауст Серторий, който поназнайваше нещо за тъмните изкуства и притежаваше голяма сбирка първобитни предмети. Сенаторът позна в лицето на глади­атора петия безсмъртен, роден от човешка плът и вампирска кръв, и затова му даде името Квинт Серторий[7].

Странният peregrinus[8] първо беше зачислен в помощните войски, но бързо се издигна в чин и постъпи в Трети легион. Под знамето с образа на Пегас, Квинт прекоси океана, за да воюва със свирепите бербери в Африка. Научи се умело да борави с дългото копие pilum и хората говореха, че го мята с такава сила, че пова­ля препускащ кон. Биеше се и с двуостър стоманен меч, gladius hispaniensis, изкован лично за него - без никакви сребърни украси и с ръкохватка от човешка бедрена кост.

Десетилетия подред Квинт неведнъж марширува от храма на Белона[9] до Порта Триумфалис. Мнозина императори се радваха на дългогодишната му служба. Легендите за него се разкрасиха и със слуховете за безсмъртието му. Хората едновременно се боя­ха от Квинт и му се възхищаваха. В Британия той сееше ужас в сърцата и умовете на пиктите. Германските гамабривии го знаеха като Желязната сянка, а по бреговете на Ефрат самото му при­съствие поддържаше мир.

Квинт изглеждаше внушително. Изваяното тяло и неестест­вено бледата кожа му придаваха вид на жива, дишаща статуя от най-чист мрамор. Всичко у него имаше военно излъчване и той се движеше с върховна увереност. Заставаше начело на всяка ата­ка и последен напускаше полесражението. През първите няколко години взимаше трофеи, но с времето плячката започна да пре­пълва дома му и той загуби интерес. Сведе правилата за водене на бой до точно петдесет и две движения - хореографски прецизна техника, с която поваляше противниците за по-малко от двадесет секунди.

При всяка стъпка в кариерата си Квинт се усещаше преслед­ван от Господаря, който отдавна беше изоставил тялото на пет­надесетгодишния Тракс. Родения попадаше в засади, нападаха го роби-вампири и понякога - много рядко - самият Господар под разни външности. В началото Квинт се пообърка от естеството на тези нападения, ала с времето разви любопитство към своя ро­дител. Римското военно обучение му подсказа да напада, когато е застрашен, и затова той започна да следи Господаря и да търси отговори.

Тогава подвизите на Родения и легендите за него привлякоха вниманието на Древните. Те го посетиха по време на едно нощно сражение. От тях Родения узна истината за своя произход и за ми­налото на блудния Древен, когото наричаха „Младия“. Разкриха му много неща, убедени, че научи ли тайните им, Родения бездру­го ще се присъедини към тях.

Ала Квинт отказа. Обърна гръб на тъмния орден на вампи­рите, родени от същата катастрофична сила, от която бе роден и Господаря. Квинт беше прекарал целия си живот сред хората и желанието му беше да се помъчи да се нагоди към тяхното пле­ме. Искаше да развие човешката си половина. И въпреки че го преследваше заплахата от Господаря, той искаше да живее като безсмъртен сред смъртните, а не като нечистокръвен сред чисто­кръвните, както мислеше по онова време.

Понеже беше роден по невнимание, а не в резултат от предна­мерено действие, Квинт не можеше да се възпроизвежда по ни­кой начин. Не можеше да има деца и истински да има своя жена. Освен това му липсваше патогенът, с който да разпространява вампирската зараза или да подчинява човешките същества на во­лята си.

Към края на дните си като войник, Квинт стана легат и получи плодородна земя и дори семейство - млада берберска вдовица с маслинена кожа и тъмни очи, и нейната дъщеря. Берберката го дари с привързаност, близост и най-сетне с любов. Смуглата жена пееше на Квинт сладките песни на своя народ и така го приспива­ше в притъмнелия му дом. Къщата им беше на южноиталийския бряг. Времето беше горе-долу мирно. Докато една нощ в отсъст­вието на Квинт не дойде Господаря.

Квинт се върна и завари домашните си превърнати, дебнещи. Нападнаха го заедно с Господаря. Квинт трябваше да се бие с всички едновременно. Освободи съпругата си и после - нейното дете. Едва оцеля от удара на Господаря. По онова време той беше избрал да се настани в тялото на един брат по оръжие на Квинт - амбициозния и безскрупулен трибун на име Тацит. Ниското, ала здраво и мускулесто тяло даваше на Господаря значителна пред­нина в борбата. Почти нямаше легионери по-ниски от пет-шест стъпки, но Тацит беше приет на служба, понеже беше як като вол.

Ръцете и вратът му бяха дебели и къси, целите в издути мускули. Мощните му плещи и рамене го правеха да изглежда леко гърбав, но сега, когато беше надвиснал над сразения Квинт, Тацит беше прав като мраморна колона. Ала Квинт се беше подготвил за този случай, от който се боеше и в същото време се надяваше да дойде някой ден. На тайно място в колана си той криеше тясно сребър­но острие - от кожата му го делеше само резбованата дръжка от сандалово дърво. Острието лесно се вадеше. Измъкна го и сряза лицето на Тацит - разполови окото му и разцепи страната му. Господаря изрева и затули окото си, което изтичаше, и кървящата рана. С един скок избяга от къщата и потъна в тъмната градина.

Когато се повъзстанови от борбата, Квинт усети самотата, ко­ято никога вече не го остави. Закле се да отмъсти на създателя си, ако и това да означаваше смърт и за него самия.

Много години след това, с разпространението на християн­ската вяра, Квинт се върна при Древните, примирявайки се с това кой е и какво представлява. Предложи им своите богатства, влияние и сила и те го приеха като свой. Квинт ги предупреди за перфидността на Господаря и те признаха съществуването на опасността, ала никога не загубиха увереност заради численото си преимущество и заради мъдростта на дългия си живот.

В следващите столетия Квинт продължи да дири отмъщение.

За седем века само веднъж беше наистина близо до Господаря - една нощ в Тортоза, в страната, която днес наричат Сирия, Гос­подаря го нарече „сине.“

Господаря и Квинт стояха на ръба на една скала, надвиснала над огромен римски некропол. Квинт знаеше, че Господаря няма път за бягство. Светлината на новия ден вече го гореше и от него се виеше дим. Думите му бяха неочаквани, гласът му нахлу в ума на Квинт. Той изпита близост, която го уплаши. И за миг - за кой­то щеше да съжалява през целия си безкраен живот - усети истин­ска връзка. Това нещо, поместило се във високото бледо тяло на някакъв железар, беше неговият баща. Неговият истински баща. Квинт сведе оръжието си и Господаря бързо изпълзя надолу по скалата и потъна в мрежата от крипти и тунели.

Няколко века по-късно един кораб отплава от Плимут в Ан­глия към Кейп Код в новооткритата земя Америка. Според официалните документи пътниците бяха сто и тридесет, но в трюма се намираха няколко сандъка. За тях пишеше, че съдър­жат пръст и луковици на лалета; вероятно стопанинът им искаше да използва крайбрежния климат. Ала истината беше много по- мрачна. Трима от Древните и верният им Куинлан бързо се на­станиха в Новия свят под покровителството на богатия търговец Килиан ван Занден. В началото поселенията зависеха изцяло от метрополията, но за по-малко от двеста години с пресметливост се превърнаха в главната стопанска и военна сила на планетата. А това беше всъщност параван. Истинската работа се вършеше под земята и зад затворените врати. Всички усилия бяха насоче­ни към получаването на Occido Lumen с надеждата за отговор на единствения въпрос, който още оставаше за Куинлан и Древните.

Как могат да погубят Господаря?