Вечната нощ

Пречиствателната станция

Станфордовата пречиствателна станция се намираше под една шестоъгълна сграда от червени тухли на улица Ла Сал между Амстердам и Броудуей. Когато била построена през 1906 година, замисълът бил да отговаря на нуждите на нарастващото население в района поне в продължение на един век. През първи­те десет години от функционирането на станцията, в нея се пре­работвали тридесет милиона галона отпадни води дневно. Ала за придошлите, заради двете световни войни, хора това количество се оказало недостатъчно. Пък и съседите често се оплаквали от задух, очни възпаления и от мириса на сяра, който непрестанно бълвал от станцията. През 1947 година работата на станцията била намалена, а пет години по-късно я затворили.

Вътрешността на сградата беше грамадна, даже величестве­на. В индустриалната архитектура от началото на двадесетия век имаше нещо благородно, което сетне се изгуби. Две стълби от ковано желязо водеха до пасажите горе, а чугунените устройства за филтриране и преработване на отпадните води почти не бяха поразени през годините. Единствените признаци на запустение бяха избледнелите графити и дебелият три стъпки слой пръст, сухи листа, кучешки изпражнения и мъртви гълъби. Преди го­дина Аугустин Елисалде се натъкна на тази сграда и собствено­ръчно почисти един от резервоарите, за да го ползва за оръжеен склад.

Можеше да се влезе само през един тунел, при това резервоар­ът имаше масивна желязна ключалка, заключена с тежка верига от неръждаема стомана.

Гюс искаше да покаже запасите си, за да могат да се въоръжат за нападението срещу лагера. Еф поизостана - имаше нужда да бъде сам, след като видя по видеото след две дълги години своя син, застанал редом с Господаря и вампирската си майка. Фет можа да разбере по-дълбоко страданието на Еф, отпечатъка на вампирската зараза върху неговия живот. Съчувстваше му на­пълно. Въпреки това, докато вървяха към импровизираната оръ­жейна, той дискретно се оплакваше от Еф, от това, че трудно се съсредоточава. Практични неща, без злост или омраза. Може би само с малко ревност, понеже присъствието на Гудуедър можеше да попречи на отношенията му с Нора.

- Не го харесвам - заяви Гюс. - Никога не съм го харесвал. Писка за онова, което няма, не вижда какво има и никога не е щастлив. Такива като него наричате... как беше думата?

- Песимист? - предположи Фет.

- Задник - отвърна Гюс.

- Много е препатил - възрази Фет.

- Ох, така ли. Ах, мамка му, толкова съжалявам. Щото аз ви­наги съм искал майка ми да стои гола в клетка с шибания шлем, залепен за шибаната й cabeza[14].

Фет едва не се засмя. Гюс беше съвършено прав. Никой не трябваше да преживява онова, което преживяваше Еф. Но все пак той беше потребен действащ, готов за битка. Бройката им намаляваше и беше особено важно всички да работят възможно най-добре.

- Майната му Никога не е доволен. Жената му дотегнала? Бам! И я няма. После, ах-ох, да можех да си я върна... Бам! Тя е немърт- ва, олеле, горкичкият аз, жена ми е шибан вампир...Бам! Вземат му сина. Ой-ой-ой, само да можех да си го върна... При него тия работи никога не свършват, мамицата му. Истината е кого оби­чаш или кого защитаваш, човече. Може и да е много задръстено, ама е така. Майка ми може да изглежда като най-грозния порно пауър-рейнджър, обаче не ми дреме, човече. Това имам аз. Имам си майка. Разбираш ли? Не се давам. И не ми пука от нищо. Като тръгна, искам да ида да се бия с онези шибаняци. Може би защото съм огнен знак.

- Какво си?

- Близнаци. В зодиака. Огнен знак.

- Близнаците са въздушен знак, Гюс.

- Все тая. Пак не ми пука - отговори той. И след дълго мълча­ние додаде - Ако старецът още беше с нас, щяхме да се справим.

- Убеден съм в това.

Гюс забави крачка в тъмния тунел и почна да отключва кати­нара.

- Е, с Нора - подхвана той, - вие двамата вече...

- Не... не - изчерви се Фет. - Такова... Не.

Гюс се усмихна в тъмното.

- Тя даже не знае, а?

- Знае. Или поне аз си мисля, че знае. Но не сме направили много по въпроса.

- Ще направите. Ти си голямо момче - отговори Гюс, докато отваряше оръжейната. - Bienvenido a Casa Elizalde! - рече той, протегна ръце и показа най-разнообразни автомати, мечове и всякакви муниции.

Фет го потупа по гърба и кимна одобрително. Съгледа кашон- че ръчни гранати.

- Това пък откъде го изкопа?

- Шшт. Всяко момче има нужда от играчки, човече. Колкото по-големи, толкова по-добре.

- Да ти идва на ум някакво приложение? - поинтересува се Фет.

- Прекалено много даже. Пазя си ги за нещо специално. Що, да нямаш идеи?

- Какво ще кажеш за детониране на ядрена бомба?

Гюс се изсмя остро.

- Всъщност звучи забавно.

- Радвам се, че така мислиш. Понеже не се върнах от Исландия със съвсем празни ръце.

Фет разказа на Гюс за купената със сребро бомба.

- No mames? Имаш ядрена бомба?

- Но без детонатор. Точно за това исках да ми помогнеш.

- Ти сериозно ли? - попита Гюс. Не беше помръднал, откакто заговориха за това. - Ядрена бомба?

Фет кимна скромно.

- Моите уважения, Фет. Моите уважения. Хайде да издъним острова. Ей така, сега, веднага.

- Каквото и да правим с бомбата... можем да го направим само веднъж. Трябва да сме сигурни.

- Знам кой може да ни намери детонатора, човече. Единстве­ният задник, който още може да гепи нещо мръсно, нещо прес­тъпно по целия източен бряг. Алфонсо Крийм.

- А как ще се свържеш с него? Да идеш в Джърси е като да ми­неш в Източна Германия.

- Имам си начини. Ти само остави тая работа на Густо. Откъде според тебе са гранатите?

Фет се умълча, умисли се. После вдигна поглед към Гюс.

- Би ли се доверил на Куинлан? За книгата?

- Книгата на стареца? Сребърната не знам какво си?

Фет кимна.

- Би ли я споделил с него?

- Де да знам, човече - каза Гюс. - Искам да кажа, защо не. Просто книга.

- Господаря има причина да иска книгата. Сетракян пожертва живота си за нея. Каквото и да е написано вътре, трябва да е вярно. Твоят приятел Куинлан мисли така...

- Ами ти?

- Аз ли? Разполагам с книгата, обаче не мога да свърша много работи с нея сам. Нали знаеш какво казват, „толкова е тъп, че не може да намери молитва в Библията“? Е, и аз не мога да намеря много. Вероятно има някаква тънкост. Би трябвало да сме толко­ва близо.

- Виждал съм го, човече. Куинлан де. Мамка му, даже снимах как копелето прочисти едно вампирско гнездо. Двайсет - трий­сет вампира за нула време.

Гюс се усмихна, наслаждавайки се на спомена. Фет го харесваше още повече усмихнат.

- В пандиза научаваш, че на тоя свят има два вида хора. И не ми пука дали са човеци или кръвопийци. Едните взимат. Другите да­ват. А тоя тип, човече, той дава като луд... Иска да ловува, човече. Иска да ловува. И май той е единственият друг нещастник, който мрази Господаря колкото ние го мразим.

Фет кимна. В сърцето му въпросът беше решен.

Куинлан щеше да получи книгата. А Фет щеше да получи отговори.