Смърт и компас

Другият

Случката стана през февруари 1969 година в Кеймбридж, на север от Бостън. Не я записах веднага, защото първоначалното ми намерение бе да я забравя, за да не си изгубя ума. Сега е 1972 година и ми се струва, че ако я опиша, другите ще я четат просто като разказ, а с годините навярно и сам ще почна да я възприемам така.

Зная, че докато траеше, бе почти кошмарна, а през безсънните нощи, които я последваха, стана дори по-страшна. Това не означава, че описанието й би могло да развълнува страничен човек.

Трябва да беше някъде към десет сутринта. Седях облегнат на една пейка с лице към река Чарлс. На около петстотин метра вдясно от мен се издигаше висока сграда, чието име никога не узнах. Сивите води влачеха големи късове лед. Реката неизбежно ме накара да мисля за времето; хилядолетния образ на Хераклит. Бях се наспал добре; учебният ми час предния следобед бе успял, струва ми се, да събуди интереса на студентите. Наоколо нямаше жива душа.

Изведнъж изпитах чувството (което според психолозите е свързано с различните състояния на умора), че вече съм преживял този миг. Някой бе седнал в другия край на моята пейка. Предпочитах да съм сам, но не исках да стана веднага, за да не изглеждам невежлив. Другият бе започнал да си свирука с уста. Тъкмо тогава се случи първата от множеството тревожни случки, изпълнили онази сутрин. Онова, което подсвиркваше — или се опитваше да подсвирква (никога не съм се отличавал с особено верен слух), бе популярното креолско парче „Ла тапера“ на Елиас Регулес. Мелодията ме върна към един отдавна изчезнал вътрешен двор и към спомена за Алваро Мелиан Лафинур, покойник от дълги години. После дойдоха и думите. Бяха от началното десетстишие. Гласът не бе Алваровият, но се мъчеше да му подражава. Разпознах го с ужас.

Приближих се до човека и рекох:

— Господине, уругваец ли сте или аржентинец?

— Аржентинец, но от четиринайсета година живея в Женева — отвърна той.

Последва дълго мълчание. Накрая запитах:

— На „Маланю“ номер 17, пред руската църква ли?

Отговорът бе утвърдителен.

— В такъв случай — заявих решително — вие се казвате Хорхе Луис Борхес. Аз също съм Хорхе Луис Борхес. Сега е 1969 година и се намираме в град Кеймбридж.

— Не — отвърна той със собствения ми глас, който звучеше малко далечно. След няколко мига настоя: — Аз съм си тук, в Женева, на една пейка на няколко крачки от Рона. Странното е, че си приличаме, но вие сте много по-възрастен от мен, косата ви е побеляла.

Отвърнах му:

— Мога да докажа, че не лъжа. Ще изброя няколко неща, които един непознат не би могъл да знае. У дома има сребърна чаша за мате с подставка от змии, която нашият прадядо е донесъл от Перу. Има и сребърен леген, окачен на дъга от седло. В шкафа в стаята ни има две редици книги: томовете на „Хиляда и една нощ“, в превод на Лейн, с гравюри върху метал и бележки със ситен шрифт между отделните глави, латинския речник на Кичерат, Тацитовата „Германия“ — на латински и в превод на Гордън, един екземпляр на „Дон Кихот“ от издателство Гарние, „Окървавената сцена“ на Ривера Индарте с посвещение от автора, „Сартор Резартус“ на Карлайл, една биография на Амиел и скрита зад останалите, една неподвързана книга за сексуалните обичаи на балканските народи. Не съм забравил и онази привечер на един първи етаж на площад „Дюбур“.

— Дюфур — поправи ме той.

— Добре де, Дюфур. Това достатъчно ли е?

— Не — отвърна. — Тези доказателства всъщност нищо не доказват. Ако ви сънувам, съвсем естествено е да знаете каквото и аз знам. Многословният ви списък е напълно безполезен.

Възражението му бе основателно.

— Ако това утро и нашата среща са само сън — отговорих, — всеки от двама ни трябва да си помисли, че сънуващият е именно той. Може би ще престанем да сънуваме, а може би не. Междувременно наш очевиден дълг е да приемем съня, както сме приели и вселената, и факта, че сме се родили на този свят, че гледаме и дишаме…

— Ами ако сънят продължи? — тревожно попита той.

За да успокоя и него, и себе си, демонстрирах престорена самоувереност, каквато изобщо не изпитвах.

— Сънят ми продължава вече седемдесет години — рекох. — В края на краищата, щом се събуди, всеки човек се среща със самия себе си. Тъкмо това се случва сега и с нас, само дето сме двама. Не искаш ли да знаеш нещо от миналото ми, тоест от бъдещето, което те очаква? — той безмълвно кимна. Продължих малко объркан: — Мама е жива и здрава у дома в Буенос Айрес, на ъгъла на „Чаркас“ и „Майпу“, но татко почина преди трийсетина години. Умря от сърце. След инфаркта половината му тяло се парализира и това го довърши; лявата му ръка, поставена върху дясната, изглеждаше като детска ръчичка върху дланта на някой великан. Отиде си, нетърпелив да умре, но без да се оплаче ни веднъж. Баба ни бе починала в същата къща. Няколко дни преди края тя ни повика всичките и рече: „Аз съм една много стара жена, която умира твърде бавно. Не искам никой да се тревожи заради нещо толкова просто и обичайно“. Сестра ти Нора се омъжи и има две деца. Впрочем как са всички у дома?

— Добре са. Татко все се шегува с религията. Снощи каза, че Исус е бил като гаучосите, които не искат да се обвързват с нищо, и затова е проповядвал с притчи — след кратко колебание ме запита: — Ами вие?

— Не зная точния брой на книгите, които ти ще напишеш, но зная, че са много. Ще съчиняваш стихове, които ще ти носят несподелена наслада, и разкази с фантастично естество. Ще преподаваш уроци също като баща си и като мнозина други от нашата кръв — зарадвах се, че не ме попита нищо за провала или за успеха на книгите. Промених тона и продължих: — А що се отнася до историята… Имаше и друга война, кажи-речи между същите противници. Франция скоро капитулира; Англия и Америка пак проведоха срещу един немски диктатор на име Хитлер цикличната битка при Ватерло. Около 1946 година Буенос Айрес роди втори Росас, твърде подобен на нашия родственик414. През 55-а провинция Кордова ни избави както по-рано Ентре Риос. Днес нещата вървят зле. Русия се мъчи да завладее планетата; Америка, спъвана от суеверието на демокрацията, не се решава да бъде империя. С всеки изминал ден страната ни става все по-провинциална. По-провинциална и по-горделива, сякаш си затваря очите пред фактите. Не бих се изненадал, ако вместо латински в училищата започнат да преподават гуарани.

Забелязах, че почти не ми обръщаше внимание. Първичният страх от невъзможното и все пак несъмненото изцяло го бе сковал. Аз, който никога не съм бил баща, изпитах силен прилив на обич към това бедно момче — то ми бе по-близко, отколкото ако бе рожба на собствената ми плът и кръв. Видях, че стиска в ръце някаква книга. Попитах го коя е.

— „Обладаните“ — или, струва ми се, „Бесове“ — на Фьодор Достоевски — отвърна той донякъде суетно.

— Това май ми се губи. Какво представлява?

Едва бях изрекъл тези думи, когато усетих, че въпросът ми е същинско богохулство.

— Великият руски писател — сериозно рече той — е проникнал по-дълбоко от всеки друг в лабиринтите на славянската душа.

Този реторичен опит ми се стори доказателство, че вече се е успокоил. Запитах го кои други произведения на маестрото е прелиствал. Изброи две-три заглавия, сред които и „Двойник“. Поинтересувах се дали при четенето различава добре персонажите както в случая с Джоузеф Конрад и дали смята да изучи цялото творчество на Достоевски.

— Да си призная честно, не — отвърна ми с известна изненада.

Запитах го какво пише в момента. Призна ми, че подготвя стихосбирка, която щял да нарече „Червените химни“. Обмислял и още едно заглавие — „Червените ритми“.

— Защо пък не? — рекох. — Можеш да се позовеш на добри предшественици. Например синият стих на Рубен Дарио и сивата песен на Верлен.

Без да обърне внимание на думите ми, поясни, че книгата му щяла да възпее братството на всички хора. Поетът на нашето време не можел да обръща гръб на епохата си.

Това ме накара да се замисля; след малко го попитах дали наистина се чувства брат на всички люде по света. На всички погребални агенти например, на всички пощальони, на всички водолази, на всички, които живеят в къщи с четни номера, на всички болни от ларингит и тъй нататък. Отвърна, че книгата му се отнасяла за огромната маса парии и угнетени.

— Твоята маса парии и угнетени — възразих — е просто една абстракция. Съществуват само отделните личности — ако изобщо някой съществува. Един древен грък е казал: „Вчерашният човек не е днешният“. Ние двамата, тук на тази пейка в Женева или в Кеймбридж, навярно сме доказателството за това.

Като изключим суровите страници от историята, паметните събития не са свързани с паметни фрази. На смъртния си одър човек се мъчи да си спомни някоя зърната в детството гравюра; войниците, които се канят да влязат в битка, приказват за калта или за сержанта. Нашата ситуация бе уникална и, откровено казано, не бяхме подготвени за нея. Разговаряхме за литература — това бе просто неизбежно; боя се, че не казах нещо по-различно от онова, което обикновено казвам на журналистите. Моето alter ego вярваше в създаването или откриването на нови метафори; аз — в онези, които отговарят на близки и всеизвестни подобия, вече приети от нашето въображение: старостта и залезът, сънищата и животът, потокът на времето и на водата. Изложих пред младежа това мнение, което след години той самият щеше да изрази в една книга.

Той почти не ме слушаше. После изведнъж рече:

— Ако вие сте били аз, как ще ми обясните, че сте забравили за срещата си с един възрастен господин, който през 1918 година ви е казал, че също е Борхес?

Не бях помислил за тази трудност. Отвърнах му не особено убедително:

— Навярно случката ми се е видяла толкова странна, че съм се помъчил да я забравя.

Той се осмели да попита плахо:

— Как сте с паметта?

Дадох си сметка, че за момче, ненавършило двайсет години, човек, прехвърлил седемдесетте, е кажи-речи покойник. Отвърнах му:

— Наглед сякаш често забравям, но паметта ми все още намира онова, което й възлагам да потърси. Сега уча англосаксонски и не съм последният в курса… — разговорът ни се проточи твърде дълго, за да е част от някакъв сън. Изведнъж ме осени една идея: — Веднага мога да ти докажа — рекох, — че не сънуваме заедно. Чуй добре този стих, който до момента никога не си чел, доколкото си спомням. Бавно и напевно произнесох прочутия стих:

Почувствах почти боязливото му удивление. Тихо повтори стиха, вкусвайки с наслада всяко искрящо слово.

— Вярно — смотолеви младежът. — Никога не бих могъл да напиша стих като този.

Юго ни бе обединил.

Сега се сещам, че малко преди това той бе повторил с жар онова кратко стихотворение416, в което Уолт Уитман си спомня една споделена нощ край морето — нощ, когато е бил истински щастлив.

— Ако Уитман е възпял онази нощ — отбелязах аз, — то е, защото я е желал, а не я е преживял в действителност. Поемата печели, ако доловим, че е израз на копнеж, а не описание на случка.

Той втренчи поглед в мен.

— Вие не го познавате! — възкликна. — Уитман не е способен да излъже.

Половин век не минава напразно. Макар да разговаряхме като начетени хора с различни вкусове, съзнавах, че няма да се разберем. Бяхме твърде различни, но и твърде сходни. Не можехме да се измамим взаимно, а това е нещо, което затруднява диалога. Всеки от двама ни бе карикатурно подобие на другия. Ситуацията беше прекалено неестествена, за да трае още дълго. Нямаше смисъл да давам съвети или да споря, защото неизбежната участ на младежа бе да стане този, който съм аз.

Внезапно си спомних една фантазия на Колридж. Някой сънува, че е попаднал в рая и му дават едно цвете като доказателство. Когато се събужда, цветето е при него. Хрумна ми да прибегна до подобна хитрост.

— Слушай — рекох, — имаш ли някакви пари?

— Да. Около двайсет франка. Тази нощ съм поканил Симон Жихлински да вечеря с мен в „Крокодила“.

— Предай на Симон, че ще практикува медицина в Каруж и ще извърши много добрини… а сега ми дай някоя и друга пара.

Той извади три сребърни екюта и няколко по-дребни монети. Предложи ми една от сребърните, очевидно без да ме разбира. Аз пък му подадох една от онези неразумни американски банкноти, които са с най-различна стойност, но размерът им е все един и същ. Младежът я заразглежда жадно.

— Не може да бъде! — извика. — Носи дата от 1974! — (Месеци по-късно някой ми каза, че банкнотите нямат дати.) — Това е цяло чудо — добави той, — а чудното винаги всява страх. Онези, които са видели с очите си възкресението на Лазар, навярно са били ужасени.

Никак не сме се променили, помислих си аз. Вечно се позоваваме на книги.

Той накъса банкнотата на парченца.

Бях решил да хвърля монетата в реката. Описаната от сребърното екю дъга, губеща се в сребърните води на реката, би придала жив образ на моята история, но съдбата пожела друго.

Отговорих, че ако се случи два пъти, свръхестественото престава да вдъхва ужас; предложих на младежа да се срещнем на следващия ден на същата тази пейка, съществуваща в две времена и на две места.

Той веднага се съгласи и рече, без да поглежда часовника си, че закъснявал за някъде. И двамата лъжехме и всеки от нас знаеше, че събеседникът му лъже. Казах му, че ще дойдат да ме вземат.

— Да ви вземат ли? — запита той.

— Да. Когато стигнеш моите години, вече ще си изгубил зрението си почти напълно. Ще различаваш жълтия цвят, светлините и сенките. Но не се тревожи. Постепенното ослепяване не е нещо трагично. То е като бавно падащ здрач в лятна вечер.

Сбогувахме се, без да се докоснем. На следващия ден не отидох на пейката. Навярно и другият не бе отишъл.

Дълго размишлявах над тази среща, но не съм споделял за нея с никого. Струва ми се, че вече съм открил ключа на загадката. Срещата бе действителна, но другият разговаря с мен насън и затова можа да ме забрави; аз разговарях с него буден и ето че споменът още ме измъчва.

Другият ме сънува, но не ме сънува точно. Сега разбирам, че той всъщност сънува невъзможната дата на онзи долар.

Улрика

Разказът ми ще бъде верен на действителността или поне на личния ми спомен за тази действителност, което е едно и също. Събитията се случиха съвсем наскоро, но зная, че към писателския навик спада и навикът да се вмъкват обстоятелствени подробности и да се набляга на патоса. Искам да разкажа за срещата си с Улрика (не научих фамилията й и навярно никога не ще я узная) в град Йорк. Хрониката ще обхване една нощ и една сутрин.

Спокойно бих могъл да кажа, че съм я зърнал за пръв път край „Петте сестри“ на Йорк, онези лишени от всякакъв образ витражи, които дори иконоборците на Кромуел не са посмели да разрушат; ала истината е, че се запознахме в дневната на „Северния хан“, от другата страна на крепостните стени. В помещението имаше малко хора и тя бе с гръб към мен. Някой й предложи питие, но тя отказа.

— Аз съм феминистка — рече. — Не желая да подражавам на мъжете. Тютюнът и алкохолът са ми противни — тази фраза явно бе опит за остроумие и почувствах, че не я произнася за пръв път. По-късно разбрах, че съвсем не е типична за нея, но онова, което изричаме, невинаги ни приляга. После добави, че пристигнала късно в музея, но я пуснали да влезе, щом научили, че е норвежка.

Някой от присъстващите отбеляза:

— Не за пръв път норвежки крак стъпва в Йорк.

— Така е — отвърна тя. — Англия е била наша и сме я изгубили, ако изобщо някой може да притежава нещо или нещо може да бъде изгубено.

Чак тогава я погледнах. Един стих на Уилям Блейк споменава за девойки от нежно сребро и буйно злато, но при Улрика златото се съчетаваше с нежността. Беше висока и изящна, с остри черти и сиви очи. Впечатли ме не толкова лицето й, колкото излъчването на спокойна загадъчност. Усмихваше се с лекота и тази усмивка сякаш я отнасяше някъде далеч. Беше облечена в черно — нещо необичайно за северните страни, където хората се опитват да разведрят сивотата на обкръжението си с особено ярки цветове. Говореше английски ясно и точно, леко натъртвайки р-тата. Не съм особено наблюдателен; открих тези неща малко по малко.

Запознаха ни. Казах й, че съм преподавател в Андинския университет в Богота. Поясних, че съм колумбиец.

Попита ме замислено:

— Какво е да си колумбиец?

— Не зная — отвърнах. — Акт на вяра.

— Също като да си норвежка — кимна тя.

Не си спомням нищо друго от изреченото онази вечер. На следващия ден слязох рано в столовата. През прозорците видях, че е паднал сняг; пустите поля се губеха в утрото. В помещението нямаше никой друг. Улрика ме покани да седна на нейната маса. Каза ми, че обича да се разхожда сама.

Спомних си един афоризъм на Шопенхауер и отвърнах:

— Аз също. Можем заедно да се разхождаме сами.

Отдалечихме се от сградата, крачейки по прясно навалелия сняг.

Из полята не се виждаше жива душа. Предложих й да повървим няколко километра покрай реката към Торгейт. Вече знаех, че съм влюбен в Улрика; в този миг не бих пожелал никой друг до себе си.

Внезапно чух далечен вълчи вой. Никога не съм чувал как вие вълкът, но съм сигурен, че беше вълк. Улрика дори не трепна. След малко рече тъй, сякаш мислеше на глас:

— Малкото вехти мечове, които видях вчера в Йоркската катедрала, ме развълнуваха повече, отколкото големите кораби в музея на Осло.

Пътищата ни се пресичаха; същата вечер Улрика щеше да продължи за Лондон, а аз — за Единбург.

— На „Оксфорд Стрийт“ — рече тя — ще мина повторно по стъпките на Де Куинси, който е търсел своята изгубена Ана сред лондонските тълпи.

— Де Куинси — отвърнах — е престанал да я търси. А аз все продължавам, през цялото време.

— Може би — тихо рече тя — вече си я намерил.

Разбрах, че онова, което не бях очаквал, не ми бе забранено, и я целунах по устата и очите. Тя ме отблъсна нежно, но твърдо, а после заяви:

— Ще бъда твоя в хана на Торгейт. Моля те дотогава да не ме докосваш. Така е по-добре.

За един застаряващ ерген предложената любов е дар, който той вече е престанал да очаква. Чудото има право да налага собствени условия. Спомних си юношеството ми в Попаян и едно момиче от Тексас, светло и стройно като Улрика, което ми бе отказало любовта си.

Не допуснах грешката да я попитам дали ме обича. Разбирах, че не съм първият и няма да съм последният. Авантюрата, навярно последна за мен, щеше да бъде една от многото за тази сияйна и решителна ученичка на Ибсен.

Вървяхме хванати за ръка.

— Всичко това е като сън — казах, — а аз никога не сънувам.

— Също като онзи крал — отвърна Улрика, — който никога не сънувал, докато един магьосник не го приспал в някакъв свинарник — после добави: — Тихо! Една птица ей сега ще запее.

След малко чухме песента.

— По тия земи — рекох — хората смятат, че онзи, който скоро ще умре, умее да предсказва бъдещето.

— И аз ще умра скоро — рече тя. Погледнах я удивен.

— Хайде да минем напряко през гората — подканих я. — Ще стигнем много по-бързо в Торгейт.

— Гората е опасна — отвърна. Продължихме през голото поле.

— Ще ми се този миг да трае вечно — промълвих аз.

— Думата „вечно“ не е позволена на хората — заяви Улрика и за да смекчи това тържествено изказване, помоли да повторя името си, което не бе чула добре.

— Хавиер Отарола — казах.

Опита се да го повтори, но не можа. Аз също тъй безуспешно се мъчех да произнеса Улрике.

— Ще ти викам Сигурд — усмихнато рече тя.

— Ако аз съм Сигурд — отвърнах, — ти ще си Брюнхилд — бе забавила крачка. — Познаваш ли сагата?

— Разбира се — отвърна. — Трагичната история, която немците са развалили с късните си „Песни на нибелунгите“.

Не исках да споря, затова само казах:

— Брюнхилд, вървиш така, сякаш искаш на леглото между двама ни да има меч.

Изведнъж се озовахме пред ханчето. Никак не се изненадах, когато видях, че се казва „Северният хан“, също като другия, който бяхме напуснали.

От горната площадка на стълбата Улрика ми подвикна:

— Чу ли вълка? В Англия вече не са останали вълци. Побързай.

Когато се качих на горния етаж, забелязах, че стените са покрити — в стила на Уилям Морис — с наситено червени тапети с преплетени плодове и птици. Улрика влезе първа. Тъмната стая имаше нисък двускатен таван. Очакваното легло се удвояваше в едно неясно стъкло, а полираният махагон ми напомни за огледалото от Светото писание. Улрика вече се бе съблякла. Повика ме с истинското ми име, Хавиер. Усетих, че снегът заваля по-силно. Вече нямаше ни мебели, ни огледала. Нямаше и меч между двама ни. Времето изтичаше полека като пясък. Любовта се лееше, древна в здрача, и за пръв и последен път аз обладах образа на Улрика.

Конгресът

Казвам се Алехандро Фери. В името ми отекват воински отгласи, ала нито фанфарите на славата, нито великата сянка на македонеца (фразата е на автора на „Мраморите“, когото имам честта да назова свой приятел) подхождат на скромния сив човечец, нижещ тези редове на последния етаж в хотела на улица „Сантяго дел Естеро“, в един Юг, който вече не е някогашният Юг. Съвсем скоро ще навърша седемдесет и няколко години; все още давам уроци по английски на неколцина ученици. Така и не се ожених — дали от нерешителност, дали от нехайство, или по други причини — и ето че сега съм сам. Самотата не ме мъчи; достатъчно усилие е да понасяш самия себе си и собствените си чудачества. Забелязвам, че остарявам; безпогрешен признак е фактът, че новостите вече не ме интригуват или изненадват навярно защото не откривам нищо кой знае колко ново в тях — само плахи вариации на вече познати теми. Когато бях млад, ме привличаха здрачът, предградията и нещастието, а сега — утрините в центъра на града и спокойствието. Вече не си играя на Хамлет. Станах член на консервативната партия и на един шахматен клуб, който често посещавам само като зрител — при това понякога доста разсеян. Любопитният читател би могъл да изрови от някоя тъмна лавица в Националната библиотека на улица „Мексико“ екземпляр от книгата ми „Кратък преглед на аналитичния език на Джон Уилкинс“ — труд, който трябва да бъде преиздаден, ако не за друго, то поне за да се поправят или да се смекчат многобройните му грешки. Разправят, че новият директор на библиотеката е литератор, посветил се на изучаването на древните езици — сякаш сегашните не са достатъчно примитивни — и на демагогската възхвала на един въображаем Буенос Айрес, пълен с майстори на ножа. Никога не съм имал желание да се запозная с него. Пристигнах в този град през 1899 година и един-единствен път сляпата случайност ме срещна със субект, който добре боравеше с ножа или поне имаше такава слава. По-нататък, ако ми се удаде случай, ще разкажа този епизод.

Вече споменах, че съм сам; преди няколко дена един мой съсед от хотела, който ме бе чувал да говоря за Фермин Егурен, ми съобщи, че той е издъхнал в Пунта дел Есте.

Смъртта на този човек, който със сигурност никога не ми е бил приятел, ме изпълни с упорита тъга. Зная, че съм сам; сега съм едничкият останал на земята пазител на спомена за онова събитие, Конгреса — спомен, който вече не ще споделя. Сега съм единственият делегат. Истина е, че всички хора са делегати, че няма ни едно същество на тази планета, което да не е делегат; ала при мен нещата стоят по-различно. Аз зная, че съм пратеник на Конгреса; това ме отличава от безбройните ми колеги, настоящи и бъдещи. Вярно е, че на 7 февруари 1904 година се заклехме във всичко най-свято — има ли на земята нещо, което да е свято, или нещо, което да не е?, — да не разкриваме никога историята на Конгреса; ала не по-малко вярно е, че настоящото ми клетвопрестъпничество също е част от Конгреса. Това изявление е твърде неясно, но би могло да разпали любопитството на евентуалните ми читатели.

Тъй или иначе, задачата, която съм си поставил, не е никак лесна. Никога не съм се залавял с повествование, дори в епистоларния жанр, а положението несъмнено се утежнява значително и от факта, че историята, която ще опиша, е направо невероятна. Съдбата бе определила за това начинание перото на Хосе Фернандес Ирала, потъналия в незаслужена забрава поет на „Мраморите“, ала вече е твърде късно. Няма умишлено да изкривявам фактите, но предчувствам, че поради леност и неумелост неведнъж ще допусна грешка.

Точните дати не са от значение. Ще припомня само, че пристигнах тук от родната ми провинция Санта Фе през 1899 година. Никога не съм се връщал там; свикнах с Буенос Айрес (град, към който нямам слабост), така както човек свиква със собственото си тяло или с някоя стара болежка. Предусещам, без особен интерес, че скоро ще умра; затова ще трябва да обуздая навика си да се впускам в отклонения и малко да ускоря разказа.

Годините не променят нашата същност, ако изобщо имаме такава; импулсът, отвел ме една нощ на Световния конгрес, бе същият, който първоначално ме отведе в редакцията на вестник „Последен час“. Да бъде журналист, за някое бедно момче от провинцията може и да е романтична участ точно както някой беден млад столичанин може да си въобразява, че е романтично да си гаучо или ратай в чифлик. Не се срамувам от това, че някога съм искал да бъда журналист — професия, която сега ми изглежда твърде обикновена. Спомням си, че съм чувал моя колега Фернандес Ирала да казва, че журналистът пише, за да бъде забравен, а той самият жадуваше да пише, за да бъде запомнен и да остане във времето. Вече бе изваял (тогава това бе често употребяван глагол) някои от изящните сонети, които щяха да се появят по-късно, с незначителни изменения, на страниците на „Мраморите“.

Не мога да посоча точно кога за пръв път чух да се говори за Конгреса. Навярно е било онази вечер, когато касиерът ми плати месечната заплата и аз, за да отпразнувам това доказателство, че вече съм приет от Буенос Айрес, поканих Ирала да вечеряме заедно. Той се извини, че няма да ме придружи — не можел да пропусне Конгреса. Веднага разбрах, че не ставаше дума за онази суетна сграда с купол, намираща се в края на един булевард, където живеят предимно испанци, а за нещо по-тайнствено и по-значително. Хората говореха за Конгреса — някои с неприкрит сарказъм, други — под сурдинка, трети — с тревога или любопитство; ала всички, струва ми се, бяха в плен на невежеството. Няколко съботи по-късно Ирала ме покани да отида с него. Довери ми, че вече е приключил с всички необходими процедури.

Трябва да е било девет-десет часа вечерта. В трамвая той ми каза, че предварителните срещи ставали в събота и че дон Алехандро Гленкоу, навярно трогнат от името ми, вече е разрешил да присъствам. Влязохме в „Газената сладкарница“. Делегатите, около петнайсет-двайсет души, бяха насядали около дълга маса; не съм сигурен дали имаше подиум, или това е по-късна добавка на паметта ми. Веднага разпознах председателя, при все че никога не го бях виждал. Дон Алехандро бе достолепен господин в понапреднала възраст, с открито чело, сиви очи и червеникава брада, вече доста посребрена. Винаги съм го виждал облечен в тъмен сюртук; обикновено седеше с кръстосани ръце, подпрени на бастуна. Беше висок и як. От лявата му страна седеше един много по-млад мъж, който също бе червенокос; само че неговата коса бе огненорижа, докато брадата на господин Гленкоу бе по-скоро с оттенъка на есенни листа. Отдясно седеше младеж с дълго лице и забележително ниско чело, облечен като конте. Всички си бяха поръчали кафе, а неколцина — и абсент. Вниманието ми бе привлечено най-напред от присъствието на една жена — единствената жена сред толкова мъже. В другия край на масата седеше момче на около десет години, облечено в моряшко костюмче, което твърде скоро заспа. Имаше също един протестантски пастор, двама души, които несъмнено бяха евреи, и негър, пременен с копринено шалче и много тесни дрехи в стила на нехранимайковците от уличните ъгли. Пред негъра и пред момчето имаше чаши с горещ шоколад. Не си спомням останалите, като изключим някой си господин Марсело дел Масо, човек с прекрасни обноски и изящна реч, когото повече не видях. Запазил съм размазана и незадоволителна снимка на едно от събранията, която не смятам да публикувам, защото типичното за епохата облекло, дългите гриви и мустаци й придават някак комичен и даже бедняшки вид, който би изопачил сцената. Всички организации са склонни да създават собствен говор и ритуали; Конгресът, който винаги съм възприемал малко като сън, явно искаше делегатите му да откриват полека, без да бързат, търсената от него цел и даже малките и фамилните имена на колегите си. Твърде скоро проумях, че не бива да задавам въпроси, и се въздържах да разпитвам Фернандес Ирала, който от своя страна не ми казваше нищо. Не пропуснах нито една събота, но трябваше да минат месец-два преди да почна да разбирам. От второто събрание нататък мой съсед по маса бе Доналд Рен, инженер от Южните железници, който по-късно щеше да ми преподава уроци по английски.

Дон Алехандро говореше съвсем малко; останалите не се обръщаха към него направо, но усещах, че говорят заради него и търсят одобрението му. Достатъчно бе той да направи един бавен жест с ръка, за да се промени разискваната тема. Постепенно узнах, че червенокосият мъж от лявата му страна носеше любопитното име Туърл419. Спомням си колко крехък и неустойчив изглеждаше, ала това е типично за някои твърде високи хора, които все се накланят, сякаш им се вие свят поради собствения им ръст. Ръцете му, добре си спомням, често си играеха с един бронзов компас, който понякога поставяше на масата. Той загина в края на 1914 година като пехотинец в един ирландски полк. Вдясно от дон Алехандро винаги седеше нискочелият младеж — Фермин Егурен, племенник на председателя. Не съм привърженик на методите на реализма — надали има по-изкуствен жанр; предпочитам да разкрия отведнъж онова, което научих постепенно. Ала най-напред искам да припомня на читателя положението, в което се намирах тогава — бях беден младеж от Касилда, син на земеделци, пристигнал в Буенос Айрес и внезапно озовал се — така поне го чувствах — в самото сърце на големия град и може би, кой знае, на целия свят. Половин век е изминал оттогава, а аз все още изпитвам онова първоначално възхищение, което със сигурност далеч не бе последно.

А ето и самите факти; ще ги изложа съвсем накратко. Председателят, дон Алехандро Гленкоу, бе едър земевладелец от източната провинция, собственик на чифлик на границата с Бразилия. Баща му, родом от Абърдийн, се установил на този континент в средата на миналия век. Бил донесъл със себе си около стотина книги — единствените книги, смея да твърдя, които дон Алехандро бе прочел през живота си. (Споменавам тези разнородни книги, които съм държал в ръцете си, защото историята води началото си от една от тях.) Когато умрял, старият Гленкоу оставил след себе си дъщеря и син, който впоследствие щял да стане нашият председател. Дъщерята се омъжила за човек на име Егурен; тя бе майката на Фермин. Дон Алехандро веднъж се кандидатирал за депутат, но висшите политически деятели не го допуснали в уругвайския Конгрес. Човекът се разлютил и решил да създаде друг Конгрес с далеч по-голям обсег на действие и важност. Спомнил си, че бил чел на една от вулканичните страници на Карлайл за съдбата на онзи Анахарсис Клутс, поклонник на богинята Разум, който оглавил трийсет и шестима чужденци и се явил като „говорител на човешкия род“ пред някакво събрание в Париж. Вдъхновен от примера му, дон Алехандро замислил да основе един Световен конгрес, който да представлява всички хора от всички народи. За средище на предварителните събрания била определена „Газената сладкарница“, а церемонията по откриването, което се предвиждаше да стане след четири години, трябваше да се извърши в чифлика на дон Алехандро. Подобно на мнозина други уругвайци, той не бе привърженик на Артигас420 и обичаше Буенос Айрес, но бе решил Конгресът да се свика в неговата родина. Любопитно е, че първоначално определеният срок за събитието щеше да бъде спазен с почти магическа точност.

Отначало получавахме хонорари, които не бяха за пренебрегване, но пламенното въодушевление, обзело всички ни, накара Фернандес Ирала — беден като мен — да се откаже от заплащане, а ние, останалите, последвахме примера му. Тази мярка се оказа благотворна, защото ни помогна да отсеем зърното от плявата; депутатите намаляха, останахме само най-преданите на идеята. Единствената платена длъжност бе на секретарката Нора Ерфьорд, която не разполагаше с други средства за препитание и чиято работа бе наистина огромна. Да създадеш организация, обхващаща цялата планета, не е лесно начинание. Непрекъснато се изпращаха и се получаваха писма, да не говорим за телеграмите. Пристигаха подкрепителни изявления от Перу, Дания и Индостан. Един боливиец изтъкна, че родината му е напълно лишена от излаз на морето, и предложи тази печална липса да бъде тема на един от първите дебати.

Туърл, човек с бистър ум, отбеляза, че Конгресът поражда проблем от философско естество. Да съставиш събрание от личности, които да представляват цялото човечество, бе все едно да определиш точния брой на Платоновите архетипове — загадка, тормозила мислителите в течение на столетия. Той посочи (да вземем само един пример), че дон Алехандро Гленкоу би могъл да представлява земевладелците, но също така и уругвайците, а също и великите предвестници на новото, мъжете с червеникава брада и всички, които седят в кресло. Нора Ерфьорд беше норвежка. Кои щеше да представлява тя — секретарките, норвежките или просто всички красиви жени? Достатъчно ли бе един инженер да представлява всички инженери, включително онези от Нова Зеландия?

Именно тогава, струва ми се, Фермин се намеси в разговора.

— Фери може да представлява макаронаджиите — рече той и гръмко се изсмя.

Дон Алехандро го изгледа строго.

— Господин Фери — невъзмутимо каза той — е представител на емигрантите, чийто труд въздига тази страна.

Фермин Егурен никак не можеше да ме понася. Страдаше от високомерие, основано на най-различни причини; гордееше се, че е уругваец, че е креол, че умее да привлича жените, че си е избрал скъп шивач и — така и не ще узная защо — че е потомък на баските — народ, съществуващ в покрайнините на историята, който никога не е направил нещо друго, освен да дои крави.

Една съвсем банална случка затвърди враждата ни. След едно съвещание Егурен предложи да отидем на улица „Хунин“421. Идеята не ми допадна, но я приех, за да не се излагам на подигравките му. Тръгнахме натам с Фернандес Ирала. На излизане от дома, който бяхме посетили, се натъкнахме на някакъв едър здравеняк. Егурен, който беше подпийнал, силно го блъсна. Мъжът ни препречи пътя и каза:

— Който иска да излезе от тук, ще трябва да мине през тоя нож.

Спомням си блясъка на стоманата в тъмното антре. Егурен отстъпи назад ужасен. Аз също бях уплашен, но гневът надделя над страха ми. Пъхнах ръката си в дрехата, сякаш се канех да извадя оръжие, и казах твърдо:

— Тая работа ще я уредим на улицата.

Непознатият ми отвърна, вече с друг тон:

— Такива мъже са ми по сърце! Само исках да ви изпробвам, приятелю — сега се усмихваше любезно.

— Думата „приятел“ остава за ваша сметка — отвърнах и излязохме.

Човекът с ножа влезе в публичния дом. Впоследствие научих, че се казвал Тапия или Паредес422, или нещо от този род и че имал слава на кавгаджия. Вече на тротоара Ирала, който бе запазил спокойствие по време на случката, ме тупна по рамото и възкликна:

— Сред трима ни имаше един мускетар. Привет, Д’Артанян!

Фермин Егурен никога не ми прости, че станах свидетел на слабостта му.

Чувствам, че сега, едва сега започва историята. Страниците, изписани до момента, предават само условията, нужни на съдбата или на случайността, за да се осъществи невероятното събитие, навярно единственото събитие в целия ми живот. Дон Алехандро Гленкоу винаги бе в центъра на всички кроежи, но постепенно доловихме, не без известна почуда и тревога, че истинският председател всъщност бе Туърл. Тази странна особа с пламтящи мустаци се държеше угоднически с Гленкоу и даже с Фермин Егурен, но ласкателствата му бяха тъй пресилени, че можеха да минат за насмешка и по този начин да не уронят достойнството му. Гленкоу особено се гордееше с огромното си състояние и Туърл бе разбрал, че може да го натовари с всякакви проекти, стига само да загатне, че разходите ще бъдат непосилни. Подозирам, че отначало Конгресът не е бил нещо повече от едно неясно име; Туърл обаче постоянно предлагаше начини за разширяване обхвата на начинанието, които дон Алехандро неизменно приемаше. Сякаш се намирахме в центъра на неспирно растяща сфера, чиято окръжност се губеше в далечината. Туърл заяви например, че Конгресът не може да мине без библиотека със справочници; Ниренщайн, който работеше в книжарница, започна да ни снабдява с атласите на Юстус Пертес и с най-различни обстойни енциклопедии, като се почне от „Естествена история“ на Плиний и „Огледало“ на Бове и се стигне чак до приятните лабиринти (препрочитам тези думи с гласа на Фернандес Ирала) на знаменитите френски енциклопедисти, на „Британика“, на Пиер Ларус, на Брокхаус, на Ларсен и на Монтанер и Симон. Спомням си как почтително милвах облечените с коприна томове на някаква китайска енциклопедия, чиито изящно изрисувани знаци ми изглеждаха по-загадъчни от шарките на леопардовата кожа. Засега няма да разкривам каква участ ги сполетя накрая — за което впрочем никак не съжалявам.

Дон Алехандро се бе привързал към Фернандес Ирала и към мен навярно защото бяхме единствените, които не се опитваха да го ласкаят. Той ни покани да прекараме няколко дни в неговия чифлик „Ла Каледония“, където вече здраво се трудеха зидарите, избрани сред местните ратаи.

След дълго пътуване нагоре по реката и плаване със сал една сутрин на разсъмване стигнахме другия бряг. После трябваше да нощуваме в разни бедни дюкянчета и да отваряме и затваряме вратите на множество дървени огради в Кучиля Негра. Пътувахме с двуколка; полята ми се сториха по-просторни и по-самотни в сравнение с родната ми местност.

Паметта ми все още съхранява двете картини на чифлика — нарисуваната предварително във въображението ми и действителната, която накрая видях с очите си. Колкото и да е нелепо, бях си представял, досущ като в някакъв сън, едно невъзможно съчетание от равнините край Санта Фе и Двореца на течащите води423; „Ла Каледония“ се оказа дълга кирпичена къща с двускатен сламен покрив и тухлена веранда. Стори ми се построена така, че да устоява на времето. Грубите стени бяха почти метър дебели, а вратите — доста тесни. Никой не се бе сетил да посади поне едно дърво. Мястото бе шибано от слънчевите лъчи от изгрев, та до залез. Загражденията за добитъка бяха каменни, стадата — многобройни, кравите — мършави и с големи рога; буйно размахваните опашки на конете стигаха чак до земята. Там за пръв път узнах какъв вкус има месото на току-що заклано животно. Мъжете донесоха торби със сухари; няколко дни по-късно управителят ми каза, че не е вкусвал хляб през живота си. Ирала попита къде е тоалетната; дон Алехандро направи широк жест с ръка, сякаш показваше целия континент. Нощта бе лунна. Излязох да се разтъпча и изведнъж се натъкнах на него; един застанал наблизо щраус го наблюдаваше.

Горещината, която настъпването на нощта не бе успяло да смекчи, бе просто непоносима, но всички хвалеха вечерната прохлада. Стаите бяха многобройни, с ниски тавани и ми се сториха някак голи; на нас с Ирала ни дадоха една, която гледаше на юг. В стаята имаше две походни легла и нощно шкафче със сребърен леген и кана. Подът беше от отъпкана пръст.

На следващия ден открих библиотеката и вече споменатите томове на Карлайл; потърсих страниците, посветени на говорителя на човешкия род, Анахарсис Клутс, довел ме до това утро и до тази самота. След закуската, която по нищо не се отличаваше от вечерята, дон Алехандро ни показа мястото, където се строеше сградата на Конгреса. Яздихме около една пет километра през открити поля. Ирала, който бе боязлив ездач, претърпя малко премеждие; управителят отбеляза с каменно лице:

— Столичанинът много добре знае как да слезе от коня.

Строежът се виждаше отдалеч. Двайсетина души бяха издигнали нещо като амфитеатър, все още в съвсем груб вид. Спомням си едно скеле и редици от пейки, през които човек можеше да зърне късчета небе.

Неведнъж се опитвах да завържа разговор с гаучосите, но усилията ми бяха напразни. Те някак си знаеха, че са различни. Помежду си разговаряха пестеливо на своя носов, силно повлиян от близостта с Бразилия испански. Несъмнено във вените им течеше индианска и негърска кръв. Бяха ниски и набити; а в „Ла Каледония“ аз минавах за висок — дотогава не ме бяха възприемали така. Повечето носеха чирипа, а неколцина — бомбача424. Нямаха нищо или почти нищо общо със скръбните герои на Ернандес и Рафаел Облигадо425. Под влиянието на алкохола, който им се полагаше в събота, лесно прибягваха до насилие. Там нямаше никакви жени и нито веднъж не чух китара.

Ала по-интересна от хората в тези погранични земи ми се видя цялостната промяна, която настъпи у дон Алехандро. В Буенос Айрес той бе вежлив и сдържан господин; в „Ла Каледония“ обаче бе суров главатар на клан, също като предшествениците си. В неделя сутрин четеше Светото писание на ратаите, които не разбираха нито дума. Една нощ управителят на имението, млад момък, наследил тази длъжност от баща си, ни съобщи, че някакъв изполичар се сдърпал с един от ратаите; щели да се бият с ножове. Дон Алехандро се изправи, без да бърза. Отиде до кръга от струпалите се хора, свали оръжието, което винаги носеше, подаде го на управителя, който ми се стори доста уплашен, и застана между двете остриета. Веднага чух заповедта му:

— Пуснете тия ножове, момчета — после добави все така спокойно: — А сега си стиснете ръцете и се дръжте прилично. Не искам кавги тук.

Двамата се подчиниха. На другия ден научих, че дон Алехандро е уволнил управителя.

Чувствах как самотата ме обгръща отвсякъде. Боях се, че никога няма да се върна в Буенос Айрес. Не знаех дали Фернандес Ирала споделяше този страх, но двамата дълго си говорехме за Аржентина и за онова, което щяхме да правим, щом се приберем. Липсваха ми лъвовете на един портал на улица „Хухуй“ близо до Пласа дел Онсе или пък светлините на някой магазин с неясно местонахождение, а не местата, за които човек тъгува обикновено. Винаги съм бил добър ездач; свикнах да излизам на кон и да изминавам големи разстояния. Все още си спомням онзи черен кон с бели петна, който яздех тогава и който сигурно отдавна е умрял. Някой следобед или някоя вечер навярно съм се озовавал в Бразилия, защото по онова време границата бе просто черта, означена с погранични камъни.

Тъкмо се бях научил да не броя дните, когато в края на един ден, който по нищо не се отличаваше от предишните, дон Алехандро ни съобщи:

— Сега ще си легнем рано. Утре тръгваме на разсъмване.

Когато вече бяхме поели надолу по реката, се почувствах тъй щастлив, че даже можех да мисля с известна нежност за „Ла Каледония“.

Възобновихме съботните събрания. Още на първото Туърл взе думата. Каза с обичайната си цветиста реторика, че библиотеката на Световния конгрес не може да се свежда само до справочници и че класическите творби на всички народи и езици са истинска съкровищница, която не можем да пренебрегнем безнаказано. Изказването веднага бе посрещнато с одобрение; Фернандес Ирала и доктор Крус, който преподаваше латински, се нагърбиха със задачата да подберат необходимите текстове. Туърл вече бе обсъдил въпроса с Ниренщайн.

По онова време всички аржентинци имаха една утопия — Париж. Най-разпаленият и нетърпелив сред нас навярно бе Фермин Егурен; следващият бе Фернандес Ирала, макар и по съвсем различни причини. За автора на „Мраморите“ Париж — това бяха Верлен и Льоконт дьо Лил; за Егурен градът бе подобрено продължение на улица „Хунин“. Предполагам, че се бе споразумял с Туърл. На едно друго съвещание Туърл повдигна въпроса за езика, който щяха да използват делегатите, и изтъкна колко полезно би било двама делегати да заминат за Лондон и Париж, за да направят съответните проучвания. За да се покаже безпристрастен, най-напред той назова моето име, а след привидно колебание — и името на приятеля си Егурен. Както винаги, дон Алехандро се съгласи.

Вече споменах, струва ми се, че в замяна на няколко урока по италиански Рен ме бе въвел в изучаването на необятния английски език. Доколкото бе възможно, той претупа набързо граматиката и изреченията, скалъпени с учебна цел, и двамата се впуснахме направо в поезията, чиито форми изискват лаконичност. Първият ми контакт с езика, който щеше да запълни живота ми, беше смелият „Реквием“ на Стивънсън; след него дойдоха баладите, разкрити от Пърси на достопочтения осемнайсети век. Малко преди да замина за Лондон, се запознах с ослепителната поезия на Суинбърн426, която ме накара да се усъмня — нещо почти греховно — в превъзходството на Ираловите александрини.

Пристигнах в Лондон в началото на януари 1902 година; спомням си милувките на снега, който никога не бях виждал и който посрещнах с радост. За щастие не се наложи да пътувам заедно с Егурен. Настаних се в един скромен пансион зад Британския музей, чиято библиотека посещавах сутрин и следобед в търсене на език, достоен за Световния конгрес. Не пренебрегнах универсалните езици; обърнах внимание на есперанто (определен от „Сантиментален календар“427 като „достъпен, лесен и икономичен“) и на волапюк428, който се стреми да изследва всички възможности на езика, като скланя глаголите и спряга съществителните. Обмислих доводите „за“ и „против“ възкресяването на латинския, носталгията по който не е угаснала дори след толкова столетия. Отделих известно време и за проучването на аналитичния език на Джон Уилкинс; в него определението на всяка дума се съдържа в буквите, които я съставят. Именно там, под високия купол на читалнята, се запознах с Беатрис.

Това е общата история на Световния конгрес, а не моята, на Алехандро Фери, но първата обхваща втората, както и всички останали. Беатрис беше висока, стройна, с изваяни черти и яркорижа коса, която можеше да ми напомни (но това никога не се случи) за лукавия Туърл. Още нямаше двайсет години. Бе напуснала едно от северните графства, за да учи литература в университета. Беше от скромен произход, също като мен. По онова време в Буенос Айрес да бъдеш издънка на италиански преселници бе кажи-речи позорно; а в Лондон открих, че мнозина го смятаха за романтично. Не губихме време, само след няколко следобеда станахме любовници; помолих я да се омъжи за мен, но Беатрис Фрост, подобно на Нора Ерфьорд, следваше религията, проповядвана от Ибсен, и не желаеше да се обвързва с никого. От нейната уста се роди думата, която аз не смеех да изрека. О, нощи, о, споделен и топъл мрак, о, любов, лееща се в здрача като тайнствена река, о, миг на радост, в който двама са един, о, невинно и простодушно щастие, о, съюз, в който се разтапяхме, за да се изгубим сетне в съня, о, първи проблясък на деня, когато я съзерцавах!

В онази сурова земя на границата с Бразилия постоянно ме мъчеше носталгия; съвсем различно бе в червения лабиринт на Лондон, който ми даде толкова много неща. Въпреки предлозите, които измислих, за да отложа заминаването си, трябваше да се прибера в края на годината; щяхме да празнуваме Коледа заедно. Обещах на Беатрис, че дон Алехандро ще я покани да се присъедини към Конгреса; тя ми отвърна малко неопределено, че би й допаднало да посети Южното полукълбо — един неин братовчед, зъболекар, се бил установил в Тасмания. Беатрис не искаше да види как корабът ще отплава; според разбиранията й изпращането бе нещо патетично, безсмислен празник на нещастието, а тя мразеше патетичните сцени. Сбогувахме се в библиотеката, където се бяхме запознали миналата зима. Аз съм страхливец; не й оставих адреса си, за да избегна мъчителното очакване на писма.

Забелязал съм, че на връщане пътят изглежда по-кратък, отколкото на отиване, но в този случай прекосяването на Атлантика, натежало от спомени и морски опасности, ми се стори извънредно дълго. Най-силно страдах при мисълта, че животът на Беатрис продължава да тече паралелно с моя, минута след минута, нощ след нощ. Написах й едно много дълго писмо, но го скъсах, когато вдигнахме котва при Монтевидео. Пристигнах в родината един четвъртък; Ирала ме чакаше на пристанището. Върнах се в старата си квартира на улица „Чили“; прекарахме този ден, а и следващия в разговори и разходки. Исках да си възвърна отново Буенос Айрес. Узнах с облекчение, че Фермин Егурен все още е в Париж; фактът, че съм се прибрал преди него, като че ли някак смекчаваше дългото ми отсъствие.

Ирала бе обезсърчен. Фермин прахосвал огромни суми в Европа и неведнъж пренебрегнал заповедта да се прибере незабавно. Това лесно можеше да се предвиди. За мен по-обезпокоителни бяха други новини — въпреки възраженията на Ирала и Крус Туърл се бе позовал на Плиний Млади, според когото никоя книга не е толкова лоша, че да не съдържа нещо добро, и бе предложил безразборното закупуване на цели течения от „Ла Пренса“, на три хиляди и четиристотин бройки от „Дон Кихот“ (в най-различни формати), писмата на Балмес, какви ли не университетски дисертации, сметки, бюлетини и театрални програми. Всичко е свидетелство, заявил той. Ниренщайн го подкрепил; дон Алехандро, след „три бурни съботи“, одобрил предложението. Нора Ерфьорд, секретарката, бе напуснала длъжността си; на нейно място бе дошъл един нов член, Карлински — оръдие на Туърл. Огромните пакети сега се трупаха неописани и некартотекирани в задните стаи и в избата на големия дом на дон Алехандро. В началото на юли Ирала бе прекарал една седмица в „Ла Каледония“; зидарите били преустановили работата си. Когато разпитал управителя, той му обяснил, че така се бил разпоредил господарят; разполагали с време в изобилие.

В Лондон бях съчинил един доклад, чието съдържание не е нужно да преразказвам тук; в петък отидох да поздравя дон Алехандро и да му връча текста. Фернандес Ирала реши да ме придружи. Свечеряваше се и силният вятър на пампата нахлуваше в къщата. Пред портала на улица „Алсина“ чакаше двуколка с три коня. Спомням си някакви мъже, които разтоварваха големи вързопи в задния вътрешен двор; вървяха приведени под тежестта им, а Туърл властно им раздаваше нареждания. Там, сякаш предчувстваха нещо, се бяха събрали Нора Ерфьорд, Ниренщайн, Крус, Доналд Рен и още един-двама делегати. Нора обви ръце около шията ми и ме целуна; тази прегръдка и целувка ми напомниха за други. Негърът, добродушен и щастлив, ми целуна ръка.

В една от стаите квадратният капак на пода, който водеше към подземието, бе отворен; видях груби циментови стъпала, които се губеха в мрака.

Внезапно чухме стъпките. Още преди да видя кой се задава, разбрах, че е дон Алехандро. Той пристигна едва ли не тичешком.

Гласът му се бе променил. Това не бе гласът на спокойния, уравновесен господин, който ръководеше съботните ни събрания, нито гласът на феодалния земевладелец, забранил двубоя с ножове и проповядващ Божието слово на своите гаучоси; все пак звучеше по-скоро като втория. Без да поглежда към никого, дон Алехандро нареди:

— Почнете да вадите всичко, което е струпано там долу. Да не остане ни една книга в подземието!

Тази задача отне почти час. Натрупахме върху отъпканата пръст на двора камара книги, по-висока от най-високите сред нас. Всички ту слизахме, ту се качвахме пак с вързопите; само дон Алехандро не помръдваше от мястото си.

После дойде следващата заповед:

— А сега запалете тези вързопи.

Туърл пребледня като мъртвец. Ниренщайн успя да измънка:

— Световният конгрес не може да мине без тези ценни помагала, които съм подбрал с такава любов.

— Световният конгрес ли? — възкликна дон Алехандро с презрителен смях. Никога не го бях чувал да се смее.

Има някакво загадъчно удоволствие в разрушението; буйните пламъци пукаха и хвърляха искри, а ние се бяхме скупчили до стените или вътре в стаите. В двора останаха само нощта, пепелта и миризмата на изгорено. Спомням си няколко изгубени страници, които се белееха на земята, спасени от огъня. Нора Ерфьорд — тя изпитваше към дон Алехандро онази любов, която младите жени често изпитват към възрастни мъже — най-сетне рече неразбиращо:

— Дон Алехандро знае какво върши.

Ирала, както винаги верен на литературата, се опита да скалъпи една фраза:

— На всеки няколко века Александрийската библиотека трябва да бъде изгаряна.

Тогава чухме откровението:

— Четири години ми бяха нужни, за да проумея онова, което ви казвам сега. Начинанието, с което се заловихме, е тъй обширно, че обхваща — сега си давам сметка — целия свят. То не се свежда до шепа бъбривци, които си блъскат главите в бараките на някакво забутано имение. Световният конгрес е възникнал в първия миг на сътворението и ще продължи да съществува, когато ние отдавна ще сме станали на прах. Той е навсякъде. Конгресът са книгите, които изгорихме. Конгресът са каледонците, разгромили Цезаровите легиони. Конгресът е Йов на гноището и Христос на кръста. Конгресът е и онзи безполезен младеж, който пилее моето състояние по проститутки…

Не можах да се сдържа и го прекъснах:

— Дон Алехандро, и аз имам вина. Вече бях свършил доклада, който ви нося сега, но продължих да стоя в Англия и да прахосвам парите ви заради любовта на една жена.

Дон Алехандро рече:

— Така и предполагах, Фери. Конгресът — продължи той, — това са моите бикове. Това са биковете, които продадох, и онези левги земя, които вече не са мои.

Издигна се един отчаян глас — беше гласът на Туърл.

— Само не ни казвайте, че сте продали „Ла Каледония“!

Дон Алехандро отвърна невъзмутимо:

— Да, продадох я. Не ми остана и педя земя, но разорението не ми причинява болка, защото вече разбирам нещата. Навярно няма да се видим повече, понеже отсега нататък не се нуждаем от нашия Конгрес, но тази последна нощ всички ще излезем да погледаме Конгреса.

Беше опиянен от победата. Решителността и вярата му ни заляха като вълна. Никой дори за миг не го помисли за луд.

На площада взехме открит файтон, аз се настаних на капрата до кочияша, а дон Алехандро нареди:

— Маестро, искаме да обиколим града. Карайте, накъдето пожелаете.

Негърът се покатери на едно от страничните стъпала; усмивката не слизаше от лицето му. Така и не ще узная дали разбра нещо от случилото се.

Думите са знаци, изискващи споделен спомен. Споменът, който сега искам да оставя в историята, е само мой; онези, които го споделяха, са вече мъртви. Мистиците извикват в паметта някоя роза, някоя целувка, птица, която съдържа всички птици, слънце, което е слънцето и всички звезди, взети заедно, стомна вино, градина или пък половия акт. Никоя от тези метафори не ще ми послужи за онази дълга празнична нощ, която ни остави, уморени и щастливи, до границите на зората. Почти не разговаряхме, докато колелата и копитата трополяха по паважа. Преди да се съмне, близо до един тъмен и скромен поток — може би Малдонадо, а може би Риачуело — сопранът на Нора Ерфьорд поде баладата на Патрик Спенс; от време на време басът на дон Алехандро й пригласяше доста фалшиво. Английските слова не извикаха у мен образа на Беатрис. Зад гърба ми Туърл промърмори:

— Исках да извърша зло, а ето че върша добро.

Нещо от онова, което зърнахме тогава, все още съществува — дебелата червеникава стена на „Реколета“, жълтите стени на затвора, двама души, които танцуваха танго на някакъв ъгъл, преддверие с шахматно наредени плочки и решетка, парапета на гарата, моята къща, един пазар, влажната бездънна нощ — ала нито едно от тези бързолетни неща (които можеха и да са други) не е от значение. Важно бе усещането, че нашият план, с който неведнъж се бяхме шегували, действително съществуваше и тайно обхващаше вселената и нас. През всички отминали години търсих безнадеждно вкуса на онази нощ; понякога ми се струваше, че го долавям в музиката, в любовта, в някой смътен спомен, но така и не се завърна изцяло освен веднъж на зазоряване, в един сън. Когато се заклехме, че няма да казваме нищо на никого, вече беше събота сутринта.

Повече не видях никого от тези хора, с изключение на Ирала. Двамата с него никога не разговаряхме за тази история; всяка наша дума би я опошлила. През 1914 година дон Алехандро Гленкоу умря и бе погребан в Монтевидео. Ирала бе починал предната година.

Веднъж случайно срещнах Ниренщайн на улица „Лима“, но и двамата се престорихме, че не сме се видели.

There are more things429

Тъкмо преди да взема последния си изпит в Тексаския университет в Остин, научих, че чичо ми Едуин Арнет е починал в далечния край на континента от аневризма. Изпитах обичайното чувство, което винаги ни изпълва, щом някой умре — тъгата (вече безполезна), че нищо не ни е струвало да бъдем по-добри към него приживе. Човек забравя, че е мъртвец, който разговаря с мъртъвци. Бях студент по философия; спомних си, че чичо ми, без да се позове на нито едно име, ми бе разкрил красивите лабиринти на тази дисциплина — там, в Червената къща, близо до Ломас. Един от поднесените за десерт портокали бе инструментът, с чиято помощ той ме въведе в идеализма на Бъркли; шахматната дъска му бе достатъчна, за да ми покаже елейските парадокси430. Години по-късно той ми зае трактатите на Хинтън, които се стремят да докажат реалността на четвъртото измерение в пространството; читателят сам може да го долови интуитивно посредством сложни упражнения с цветни кубове. Никога няма да забравя призмите и пирамидите, които издигахме на пода в кабинета му.

Чичо ми беше инженер. Работеше в железниците и преди да се пенсионира, реши да се установи в Турдера — невзрачно градче, което му предлагаше предимствата на почти пустинното усамотение и същевременно близостта на Буенос Айрес. За архитект на дома си бе избрал, както можеше да се предвиди, своя близък приятел Александър Муър. Този строг човек изповядваше строгото учение на Нокс431; чичо ми, като почти всички господа на своето време, беше свободомислещ или по-скоро агностик, но се интересуваше от теология — така както се интересуваше и от лъжливите кубове на Хинтън или добре скроените кошмари на младия Уелс. Обичаше кучета; имаше един голям овчарски пес, който бе закичил с прозвището Самюъл Джонсън432 в памет на Личфийлд, далечния си роден град.

Червената къща се намираше на един хълм; от запад я ограждаха тресавища. Араукариите, които растяха отвъд решетестата ограда, не успяваха да смекчат потискащия й вид. Най-горе завършваше не с открита тераса, а с двускатен, покрит с шисти покрив и квадратна кула с часовник, които сякаш смазваха с тежестта си стените и малкото прозорци. Като момче приемах тези грозотии, така както се приемат всички несъвместими неща, които само поради съвместното си съществуване носят названието „вселена“.

Върнах се в родината през 1921 година. Установих, че са продали къщата на търг, за да избегнат съдебни спорове; бе я купил някакъв чужденец на име Макс Преториус, който заплатил сума, надхвърляща двойно най-високата предложена цена. След подписването на нотариалния акт той пристигнал надвечер с двама помощници и заедно изхвърлили в една канавка, недалеч от Военния път, всички мебели и книги и изобщо цялата покъщнина. (Спомних си с тъга диаграмите в томовете на Хинтън и големия глобус.) На следващия ден отишъл да разговаря с Муър и му предложил да направи по къщата някои изменения, които архитектът с възмущение отхвърлил. Впоследствие едно столично предприятие се заело да извърши тази работа. Местните дърводелци отказали да обзаведат наново къщата с мебели; накрая някой си Мариани от съседния град Глу приел да изпълни условията, наложени от Преториус. В продължение на две седмици трябвало да работи нощем, при затворени врати. Пак през нощта новият обитател се настанил в Червената къща. Прозорците вече не се отваряли, но в мрака смътно се виждали процепи светлина. Една сутрин млекарят се натъкнал на обезглавения и осакатен труп на овчарското куче, който лежал проснат на пътеката. През зимата изсекли до корен и араукариите. Никой повече не видял Преториус, който, изглежда, скоро напуснал страната.

Тези новини, както лесно може да се предположи, ме обезпокоиха. Зная, че съм печално известен с любопитството си — то ме е тласкало ту към брак с жена, която ми бе изцяло чужда (само за да разбера коя е и какво представлява), ту към употреба на лауданум (без особен резултат), ту към изучаване на безкрайните числа, а в крайна сметка ме накара да предприема и зловещото приключение, което се каня да разкажа тук. Неизбежното ми решение бе да разчопля тази работа докрай.

Първата крачка, която предприех, бе да посетя Александър Муър. Спомнях си го като тъмнокос мъж с изправена стойка и тяло, което изглеждаше силно въпреки мършавостта си; сега се бе превил от годините, а някогашната гарвановочерна брада бе посивяла. Той ме прие в къщата си в Темпърли; тя, както можеше да се очаква, наподобяваше досущ къщата на чичо ми, тъй като и двете бяха издигнати в съответствие със солидните норми на добрия поет и лош строител Уилям Морис433.

Разговорът ни бе твърде лаконичен; неслучайно символът на Шотландия е магарешкият бодил. Все пак почувствах, че силният цейлонски чай и подобаващо отрупаният с плоски кифлички (които моят домакин начупи и намаза с масло, сякаш още бях дете) поднос всъщност са скромно калвинистко пиршество в чест на племенника на покойния му приятел. Богословските му пререкания с чичо ми бяха една дълга игра на шах, която изискваше от всеки участник сътрудничество с противника.

Времето си минаваше, а аз все не се осмелявах да зачекна темата. След неловко мълчание самият Муър я подхвана.

— Young man (младежо) — рече той, — не сте били път чак дотук, за да разговаряме за Едуин или за Съединените щати — страна, която твърде слабо ме интересува. Виждам, че сън не ви хваща заради продажбата на Червената къща и онзи тайнствен купувач. И с мен е така. Честно казано, тази история ми е крайно неприятна, но ще ви кажа каквото мога, а то не е много — след малко добави, без да бърза: — Преди Едуин да умре, кметът ме повика в кабинета си. Там беше и енорийският свещеник. Предложиха ми да направя чертежи за католически параклис. Трудът ми щял да бъде добре възнаграден. Незабавно им отказах. Аз служа на Господа и не мога да извърша мерзостта да издигам олтари за идолопоклонничество.

Той замълча.

— Това ли е всичко? — осмелих се да попитам.

— Не. Онзи чифут Преториус поиска да унищожа труда си и на негово място да изтипосам една чудовищна сграда. Мерзостта има множество лица.

Муър изрече тези думи със сериозен тон и се изправи.

Когато завивах зад ъгъла, насреща ми се зададе Даниел Ибера. Познавахме се, както се познават хората в малките градчета. Предложи ми да повървим заедно. Никога не съм имал слабост към злосторници и предчувствах, че ще чуя някоя гнусна върволица от кръчмарски истории, повече или по-малко апокрифни и брутални, но с примирение се съгласих. Смрачаваше се. Когато видя през няколко пресечки хълма, на който се издигаше Червената къща, Ибера свърна по друга улица. Попитах го защо. Отговорът му бе доста неочакван.

— Аз съм дясната ръка на дон Фелипе. Никой не може да ме нарече бъзливец. Навярно си спомняш оня хлапак Ургойти, който дойде да ме търси чак от Мерло, и какво му се случи, когато ме намери. Чуй сега, преди няколко нощи се връщах от гуляй. На около осемдесет метра от къщата видях нещо. Конят ми се подплаши и ако не се бях задържал на седлото и не го бях накарал да кривне в уличката, може би сега нямаше да ти разправям тая история. А онова, което видях, не беше какво да е.

Той изпсува сърдито, разгорещен от спомена.

Онази нощ не можах да заспя. На разсъмване сънувах една гравюра в стила на Пиранези434, която никога не бях виждал или може би бях зърнал някъде и после забравил; изобразяваше прочутия лабиринт. Това всъщност бе каменен амфитеатър, ограден с кипариси, но най-горната му част се издигаше над върховете на дърветата. Нямаше нито врати, нито прозорци, само една безкрайна редица от тесни отвесни процепи. Опитвах се да намеря минотавъра с увеличително стъкло. Най-сетне го съзрях. Беше чудовище, родено от чудовище; приличаше по-скоро на бизон, отколкото на бик, и изтегнал на земята човешкото си тяло, сякаш спеше и сънуваше. Сънуваше, ала какво — или кого?

Същия следобед минах покрай къщата. Вратата на оградата бе затворена и подсилена с усукани метални пръчки. Онова, което някога бе градина, сега тънеше в плевели. Вдясно имаше плитка канавка с отъпкан бордюр.

Оставаше ми един последен ход, който реших да отложа няколко дена не само защото чувствах, че е съвсем безполезен, но и защото щеше да ме повлече към неизбежното, към окончателното.

Отидох в Глу без особени надежди. Мариани, дърводелецът, беше шишкав румен италианец вече на години — извънредно простоват, сърдечен човек. Достатъчно бе да го видя, за да изоставя сложните стратегически ходове, намислени от предната вечер. Подадох му визитката си, която той тържествено засрича на глас с почтително запъване на титлата „доктор“. Казах му, че се интересувам от мебелите, които е измайсторил за някогашния имот на чичо ми в Турдера. Човекът се зае да обяснява надълго и широко. Няма да се опитвам да предам словоизлиянията му, подкрепени с буйно ръкомахане; той ми заяви, че девизът му е „Задоволи всички изисквания на клиента, колкото и да са смахнати“ и че е изпълнил възложената му задача до най-малката подробност. След като порови в няколко чекмеджета, измъкна и ми показа някакви документи, подписани от неуловимия Преториус, които не можах да разчета. (Несъмнено ме взе за адвокат.) Когато се сбогувахме, Мариани довери, че и за всичкото злато на света кракът му вече нямало да стъпи в Турдера, камо ли в онази къща. Добави, че клиентът винаги е прав, но според скромното му мнение сеньор Преториус бил просто луд. После млъкна изведнъж — явно се разкайваше за думите си. Нищо повече не можах да изкопча от него.

Бях предвиждал този провал, но едно е да предвиждаш нещо, а съвсем друго е да го преживееш.

Много пъти си повтарях, че единствената истинска загадка е времето — тази безкрайна плетеница от вчера, днес, утре, винаги и никога. Тези дълбоки размишления се оказаха безполезни; посвещавах вечерите си на изучаването на Шопенхауер или Ройс435, а сетне неизменно поемах, нощ след нощ, по коларските пътища, които минаваха край Червената къща. Понякога съзирах горе на хълма една ослепително бяла светлина; друг път ми се струваше, че дочувам стенания. Така продължи до 19 януари.

Това бе един от онези дни в Буенос Айрес, когато човек се чувства не само изтерзан и оскърбен от лятото, но даже и унижен. Бурята се разрази някъде към единайсет през нощта. Най-напред връхлетя южният вятър, а после и дъждът рукна като из ведро. Лутах се в мрака, търсейки дърво, под което да се скрия. При внезапния ослепителен блясък на една светкавица видях, че се намирам само на няколко крачки от оградата. Побутнах портата — не зная дали със страх или с надежда. Тя неочаквано се отвори. Тръгнах напред, брулен от бурята. И небето, и земята ме заплашваха. Вратата на къщата също бе полуоткрехната. Дъждът ме шибна по лицето с нова сила и аз се вмъкнах вътре.

Плочките на пода бяха махнати; усетих, че стъпвам по туфи трева. Из цялата къща се носеше някаква сладникава, противна миризма. Вляво или вдясно (не съм напълно сигурен) се блъснах в каменен парапет. Бързешком последвах пътя му. Почти без да се замисля, натиснах ключа на лампата.

Трапезарията и библиотеката от моите спомени сега бяха превърнати (след събарянето на разделителната им стена) в едно голямо разхвърляно помещение, в което тук-там бяха пръснати някакви мебели. Няма да се опитвам да ги описвам, защото въпреки безпощадната бяла светлина не съм сигурен, че ги видях. Нека обясня какво имам предвид: за да можеш да видиш дадено нещо, трябва да го разбереш. Едно кресло загатва човешкото тяло, ставите и крайниците му; ножиците предполагат действието рязане; погледът на дивака не може да възприеме Библията на мисионера; пасажерът на кораба не вижда такелажа му така, както го вижда екипажът. Ако действително виждахме вселената, навярно щяхме да я разберем.

Никоя от безсмислените гледки, които тази нощ разкри пред мен, не съответстваше на нещо познато като фигура или понятно като употреба. Изпитах отвращение и ужас. В един ъгъл зърнах отвесна стълба, която водеше към горния етаж. Широките й железни стъпала, не повече от десет на брой, бяха разположени на неравни разстояния. Тази стълба, която изискваше ръце и крака, беше нещо разбираемо и някак си ме успокои. Загасих лампата и известно време почаках в мрака. Не долавях и най-малък шум, но присъствието на толкова неразбираеми вещи ме смущаваше. Накрая взех решение.

Качих се горе и ръката ми за втори път плахо натисна ключа на лампата. Кошмарът, загатнат на долния етаж, буйно процъфтяваше на горния. Имаше много предмети или може би само няколко, които се преплитаха и преминаваха един в друг. Сега си спомням нещо, напомнящо дълга операционна маса с U-образна форма, много висока и с кръгли дупки в краищата. Помислих си, че това би могло да е леглото на обитателя, чиято чудовищна анатомия косвено се разкриваше чрез този предмет точно както анатомията на някое животно или божество се разкрива чрез формата на сянката му. От някоя страница на Лукан436, прочетена преди години и вече забравена, на езика ми дойде думата „амфисбена“ — тя загатваше, но не изчерпваше напълно онова, което очите ми щяха да видят впоследствие. Спомням си и едни V-образно подредени огледала, които се губеха нагоре в мрака.

Какво ли представляваше обитателят на тази къща? Какво ли търсеше тук, на тази планета, която сигурно бе не по-малко ужасна за него, отколкото той за нас? От кои тайни краища на мирозданието или времето, от кой древен и вече неразгадаем здрач бе достигнал това южноамериканско предградие и точно тази нощ?

Почувствах се натрапник в хаоса. Навън дъждът бе спрял. Погледнах часовника си и с изумление видях, че часът е почти два. Оставих лампата запалена и започнах предпазливо да се спускам по стълбата. Да сляза оттам, откъдето се бях качил, не беше невъзможно; да сляза, преди обитателят да се е върнал. Предположих, че е оставил и двете врати отворени, защото не е знаел как да ги затвори.

Краката ми вече се опираха о предпоследното стъпало на стълбата, когато долових, че нещо се катери по каменния парапет, нещо тежко, бавно и множествено. Любопитството надделя над страха ми и не затворих очи.

Сектата на трийсетте

Оригиналният ръкопис може да бъде прегледан в библиотеката на Лайденския университет; на латински е, но някои елинизми оправдават предположението, че е бил преведен от гръцки. Според Лайзеганг датира от шести век от Христовата ера. Едуард Гибън го споменава мимоходом в една от бележките към петнайсета глава на своя „Залез и упадък на Римската империя“. Ето какво мълви безименният автор:

„… Сектата никога не е била многобройна, но сега привържениците й наистина са малцина. Оредели от разправата с огън и меч, те спят край пътищата или сред руините, пощадени от войната, тъй като им е запретено да строят жилища. Обикновено ходят голи. Случките, предадени от перото ми, са всеобщо достояние; същинската ми цел е да оставя описание на онова, което ми бе дадено да открия за тяхното учение и навици. Впускал съм се в дълги спорове с учителите им, но така и не успях да ги обърна към Вярата в Господа.

Първото, което привлече вниманието ми, бе колко се различават становищата им относно покойниците. Най-неуките сред тях вярват, че духовете на людете, напуснали света преди тях, ще имат грижата да ги погребат; според други, които не се придържат тъй строго към буквата, Иисусовата заръка «Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци» осъжда показната суета на нашите погребални обреди.

Съветът да продадеш имането си и да го раздадеш на бедните се съблюдава строго от всички; първите облагодетелствани раздават полученото на други, а те от своя страна — на трети. Това е достатъчно обяснение за тяхната нищета и голота, които ги доближават до райското състояние. Те с жар повтарят словата: «Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?» Писанието отрича и стремежа към спестяване: «Но ако Бог така облича полската трева, която днес я има, а утре я хвърлят в пещ, не ще ли много повече да облича вас, маловерци? И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем или какво да пием, или какво да облечем?»

Съждението «Всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си» е недвусмислен съвет да се живее целомъдрено. При все това мнозина от сектантите проповядват, че щом няма ни един мъж под слънцето, който да не е поглеждал жена лъстиво, значи всички сме прелюбодейци. И тъй като желанието е не по-малко греховно от самото деяние, праведниците могат без опасност за душата си да се отдават на най-разюздано сладострастие.

Сектата страни от църквите; нейните учители проповядват под открито небе, застанали на някой хълм или от върха на някоя стена, или пък от лодка, изтеглена на брега.

Името на сектата е породило упорити догадки. Съгласно една от тях то показва броя, до който са сведени верните й привърженици — смехотворно, но пророческо твърдение, защото извратеното учение на сектата наистина я обрича на гибел. Според друга названието идва от височината на Ноевия ковчег, която била трийсет лакътя; трета догадка, изопачавайки астрономията, се позовава на броя на нощите във всеки лунен месец; четвърта — на кръщението на Спасителя; пета — на Адамовите години по времето, когато изникнал от червената пръст. Всичките са еднакво погрешни. Не по-малко лъжлив е списъкът на трийсетте божества или престоли, един от които е Абраксас, изобразен с глава на петел, човешки ръце и снага и навита змийска опашка.

Зная Истината, но не мога да изрека Истината. Безценният дар да я изразявам с думи не ми бе даден. Нека други, по-блажени от мен, избавят сектантите чрез слово. Чрез слово или чрез огън. По-добре човек да бъде предаден на смърт, отколкото сам да се погуби. И тъй, ще се огранича само с описание на мерзката ерес.

Словото станало плът, за да бъде човек сред човеците, които щели да Го разпнат на кръста и да бъдат избавени чрез Него. Родил се от утробата на една жена от избрания народ не само за да проповядва любовта, но и да изстрада мъченичеството.

Нужно било обаче събитията да са незабравими. Смъртта на един човек от меч или от бучиниш не стигала, за да рани въображението на людете до края на дните. Господ подредил събитията по най-прочувствен начин. Това е обяснението за Тайната вечеря, за словата на Иисус, предвещаващи предателството, за повтаряния знак, даван на един от учениците, за благословията на хляба и виното, за клетвите на Петър, за самотното бдение в Гетсиманската градина, за съня на дванайсетимата, за човешката молитва на Сина, за кървавата пот, за мечовете, за предателската целувка, за Пилат, който си измива ръцете, за бичуването и злия присмех, за трънения венец, багреницата и тръстиковия жезъл, за оцета, смесен с жлъчка, за Кръста, издигнат на един хълм, за обещанието на добрия разбойник, за земята, що се тресе, и за падащия мрак.

Божественото милосърдие, на което дължа толкова блага, ми позволи да разкрия истинската и тайна причина за името на сектата. В Кариот, където е възникнала по всяка вероятност, се е запазило едно тайно сборище, известно под прозвището «Трийсетте сребърника». Това било първото название на сектата, което ни дава ключа към загадката. В трагедията на Кръста (пиша тези слова с цялата дължима почит) имало волни и неволни участници, ала всички били нужни, всички били съдбовни. Неволно действали първосвещениците, дали сребърниците на предателя, неволно постъпила и тълпата, избрала Варава, неволно постъпил и прокураторът на Юдея, и римляните, които издигнали Кръста на Неговото мъченичество, забили гвоздеите и хвърлили жребий за одеждите му. Волните, съзнателни участници били само двамина — Спасителят и Юда. Последният захвърлил трийсетте сребърника — цената за избавлението на душите — и тозчас се обесил. По това време бил на трийсет и три години, досущ като Човешкия Син. Сектата почита еднакво и двамата и опрощава останалите.

Никой не е виновен; всеки е изпълнил, съзнателно или не, замисъла, начертан от Божествената премъдрост. Сега всички споделят Небесното царство.

Ръката ми се противи да напише и друга мерзост. Щом достигнат уречената възраст, посветените в сектата биват осмивани, бичувани и накрая разпъвани на един планински връх, за да последват примера на учителите си. Това престъпно погазване на Петата заповед трябва да бъде обуздавано с цялата строгост, която човешките и божествените закони винаги са изисквали. Нека проклятията на Небосвода, нека ненавистта на ангелите…“

Краят на ръкописа така и не е бил намерен.

Нощта на даровете

Чухме тази история в старата сладкарница „Орел“, на ъгъла на „Флорида“ и „Пиедад“437.

Обсъждахме проблема за познанието. Някой се позова на платоническата теза, че вече сме видели всички неща в един предишен свят, тъй че да узнаеш, значи да разпознаеш. Баща ми, струва ми се, повтори какво бил писал Бейкън — ако ученето е припомняне, то незнанието всъщност е забравяне. Друг от събеседниците, възрастен господин, навярно леко объркан от цялата тази метафизика, се престраши да вземе думата. Рече с бавна увереност:

— Все не успявам да проумея тази работа с Платоновите архетипове. Никой не помни първия път, когато е видял жълтия или черния цвят или пък е вкусил някой плод — навярно защото тогава е бил много малък и не е могъл да знае, че открива началото на дълга, дълга редица от повторения. Разбира се, има и такива първи преживявания, които никой не забравя. Бих могъл да ви разкажа колко добре помня и колко често си припомням една нощ — нощта на 30 април 74-та година.

Едно време летата бяха по-дълги, ала не зная защо сме се задържали чак до тази дата в имението на братовчедите ми Дорна, което се намираше само на няколко левги от Лобос. Тъкмо тогава Руфино, един от ратаите, ме посвети в селските обичаи. Скоро щях да навърша тринайсет години; той беше много по-голям от мен и имаше славата на човек с буен нрав. Беше много сръчен; когато се упражняваше в бой с насаждени пръчки вместо с ножове, винаги противникът му се оказваше с начернено лице. Един петък ми предложи да отидем вечерта на другия ден в града, за да се позабавляваме. Съгласих се, естествено, макар да не ми бе ясно за какво забавление говореше. Предупредих го, че не умея да танцувам; отвърна, че това се научавало лесно. Излязохме след вечеря, някъде към седем и половина. Руфино се беше пременил, сякаш отиваше на празник, и носеше на показ сребърна кама; тръгнах с него, ала не си взех моето нищо и никакво ножче, защото се боях, че може да ми се подиграват заради него. Скоро съгледахме в далечината първите къщи. Никога ли не сте били в Лобос? Все едно… провинциалните градчета са досущ едни и същи, приличат си дори и по това, че всяко се смята за различно. Същите пръстени улички, същите дупки, същите схлупени къщурки — край тях мъж на кон сякаш се чувства по-важен. На един ъгъл слязохме от седлата пред къща, боядисана в небесносиньо или розово, с надпис „Звездата“. На коневръза бяха вързани няколко коня с хубави сбруи. Предната врата бе полуоткрехната; видях през пролуката ивица светлина. В дъното на преддверието имаше дълга стая със странични дъсчени пейки, наредени край стената, а между тях — тъмни врати, които водеха кой знае къде. Едно жълтеникаво кутре с проскубана козина изскочи с лай и заподскача в краката ни. Имаше доста хора — пет-шест жени с пеньоари на цветя сновяха насам-натам, сред тях се открояваше една достопочтена госпожа, облечена в черно от глава до пети, явно бе стопанката на дома. Руфино я поздрави и рече:

— Водя ви един нов приятел, ама още не го бива да язди.

— Ще се научи, не берете грижа — отвърна госпожата.

Изпитах срам. За да прикрия смущението си или за да им покажа, че още съм дете, седнах в крайчеца на една пейка и се заиграх с кучето. На кухненската маса горяха няколко лоени свещи, пъхнати в шишета; спомням си и мангалчето, оставено в ъгъла на стаята. На варосаната стена отсреща имаше изображение на Светата Дева на Милосърдието.

До мен долитаха разни шеги; някой се мъчеше да настрои китара, която явно му създаваше доста грижи. Само от плахост не отказах предложената ми хвойнова ракия, която изгори устата ми като въглен. Сред жените имаше една, която ми се видя по-различна от останалите. Викаха й Пленницата. Забелязах нещо индианско у нея, но беше красива като картина, с едни такива, тъжни очи. Плитката й стигаше чак до кръста. Руфино забеляза, че я гледам, и й рече:

— Я ни разкажи пак за индианското нападение, да си поосвежим паметта.

Момичето заговори, сякаш бе съвсем само; някак си почувствах, че не може да мисли за нищо друго, че това е единственото, което й се е случило през целия й живот. Ето каква бе историята, която разказа:

— Когато ме доведоха от Катамарка, бях съвсем малка. Какво ли можех да знам за индианските набези? В имението толкова се бояха от тях, че даже не ги споменаваха. Постепенно научих, сякаш бе тайна, че индианците могат да връхлетят като буреносен облак, да избият хората и да задигнат животните. Жените отвеждали във Вътрешните земи и какво ли не им правели. С всички сили се мъчех да не повярвам. Брат ми Лукас, когото по-късно пронизаха с копие, ме залъгваше с клетви, че това били все измислици, ала човек усеща кога нещо е вярно, дори само веднъж да го чуе. Правителството ги учи на пороци, раздава им алкохол и мате, за да мируват, но те имат много предвидливи магьосници, които ги напътстват. Стига вождът да им заповяда, нищо не им струва да опустошат укрепленията, които бездруго са разпръснати. Толкова мислех за тях, че вече почти ми се искаше да дойдат, и все се взирах натам, накъдето залязва слънцето. Не умея да пресмятам времето, но помня, че минаха лета и мразовити зими, и месеците за дамгосване на добитъка, и смъртта на сина на управителя — чак тогава ни нападнаха. Сякаш ги довя вятърът на пампата. Видях в един трап цъфнал магарешки бодил и сънувах индианците. Призори се случи. Животните го усетиха преди нас, християните, сякаш бе земетресение. Добитъкът бе неспокоен, а във въздуха се стрелкаха птици. Изтичахме да погледнем натам, накъдето винаги гледах.

— Кой ви извести? — запита някой.

Момичето, което сякаш се намираше много далеч, просто повтори последното изречение.

— Изтичахме да погледнем натам, накъдето винаги гледах. Като че ли цялата пустош бе тръгнала към нас. През пръчките на желязната ограда видяхме първо облаци прахоляк, преди да зърнем индианците. Идваха на грабеж. Надаваха бойни викове, като се пляскаха по устата с длан. В Санта Ирене имаше пушки, ала те послужиха само колкото да зашеметят за кратко нападателите и да ги разярят още повече.

Пленницата говореше като човек, който изрича молитва, научена наизуст; аз обаче чух отвън на улицата индианците от пустошта и виковете им. Някой силно блъсна вратата и те се озоваха вътре — сякаш нахлуха с коне в стаите на съня ми. Бяха пияни мъже от предградията. Сега, в спомените ми, изглеждат много високи. Водачът им сръга с лакът стоящия най-близо до вратата Руфино, който пребледня и се отмести. Госпожата се изправи и ни каза:

— Това е Хуан Морейра438.

След толкова време вече не зная дали си спомням мъжа от онази нощ или другия, който впоследствие щях да гледам толкова пъти на манежа. Мисля си за буйната грива и черната брада на Подеста439, но и за едно надупчено от шарка лице с русоляви коси. Кутрето хукна да му се умилква. С един удар на бича си Морейра го просна на пода. То падна възнак и издъхна, потръпвайки с лапи. Оттук започва същинската история.

Добрах се безшумно до една от вратите, която водеше към тесен коридор и стълбище. Горе се скрих в някаква тъмна стая. Освен леглото, което беше много ниско, не мога да кажа какви други мебели имаше там. Треперех от глава до пети. Долу виковете не стихваха; някакво стъкло се строши със звън. Чух женски стъпки, които се качваха по стълбата, и зърнах за миг процеп светлина. После гласът на Пленницата ме повика почти шепнешком:

— Аз съм тук, за да обслужвам, но само мирни хора. Ела насам, няма да ти сторя нищо лошо.

Вече си бе свалила пеньоара. Легнах до нея и потърсих лицето й с ръце. Не зная колко време мина така. Не разменихме ни дума, ни целувка. Разплетох плитката й и си поиграх с косите й, които бяха много гладки и прави, а после и с нея. Не я видях повторно и никога не научих името й.

Един изстрел ни сепна. Пленницата ми каза:

— Можеш да се спуснеш по другата стълба.

Така и направих; озовах се на улицата от отъпкана пръст. Нощта беше лунна. Полицейски сержант с винтовка и втикнат в нея щик бе завардил оградата. Щом ме зърна, се засмя и рече:

— Види се, че си от ранобудните.

Навярно съм отвърнал нещо, но той повече не ми обърна внимание. Някакъв мъж се спускаше по оградата. С един замах сержантът го прониза със стоманата. Мъжът падна на земята и остана там проснат по гръб, стенейки, докато кръвта му изтичаше. Сетих се за кучето. Сержантът пак го прободе с щика, за да го довърши окончателно. В гласа му прозвуча нещо като радост, когато рече:

— Ех, Морейра, днес стрелбата никак не ти послужи.

Отвсякъде бързо заприиждаха униформените мъже, които бяха обградили къщата, а след тях и съседите. Андрес Чирино трябваше да се напрегне, за да изтръгне оръжието си от тялото. Всички искаха да му стиснат ръката. Руфино се обади със смях:

— На тоя юнак му се изпя песента.

Аз вървях от група на група и разправях на хората какво съм видял. Изведнъж се почувствах много изтощен; може би имах треска. Измъкнах се от навалицата, намерих Руфино и двамата потеглихме обратно. От конете видяхме бялата светлина на зората. Бях не толкова уморен, колкото зашеметен от пороя на събитията.

— От голямата река на събитията през онази нощ — обади се баща ми.

Човекът кимна:

— Така е. Само за няколко часа бях познал любовта и бях видял отблизо смъртта. На хората им се разкриват подобни неща или поне онези, които им е отредено да узнаят; ала на мен тези две основни неща ми бяха разкрити от залез до изгрев. Годините си минават и толкова пъти съм разказвал тази история, че вече не съм сигурен дали наистина си я спомням, или си спомням само думите, с които я разправям. Навярно същото бе станало и с Пленницата и нейното индианско нападение. Сега е все едно дали именно аз или пък някой друг е видял как убиват Морейра.

Огледалото и маската

Когато приключи битката при Клонтарф, в която норвежецът бе унизен, Върховният крал се обърна към поета и рече:

— Най-дивните подвизи губят блясъка си, ако не се изсекат в звънки слова. Искам да възпееш моята победа и да я възхвалиш. Аз ще съм Еней; ти бъди моят Вергилий. Смяташ ли, че си достатъчно даровит за това начинание, което ще обезсмърти и двама ни?

— Да, кралю — отвърна поетът. — Аз съм Олан. Изучавал съм изкуството на метриката в продължение на дванайсет зими. Зная наизуст триста и шейсетте басни, които са основата на всяка истинска поезия. Ълстърският и Манстърският цикъл440 са скрити в струните на арфата ми. Законите ми дават право да сипя щедро най-древните слова на езика и най-сложните метафори. Владея тайнописа, който брани изкуството ни от любопитните очи на простолюдието. Умея да славя любовта, кражбите на добитък, мореплаванията, войните. Знам потеклото на всеки кралски род в Ирландия чак до митичните им прадеди. Овладял съм свойствата на билките, астрологията, математиката и каноническото право. Разгромил съм съперниците си в открита надпревара. Усвоил съм тънкостите на сатирата, която причинява кожни болести, даже и проказа. Сръчен съм и с меча — доказах го в последното сражение. Само едно не зная — как да ти благодаря за честта, с която ме удостояваш?

Кралят, който лесно се изморяваше от дългите речи на други люде, въздъхна с облекчение:

— Отлично ми е известно всичко това. Току-що ми казаха, че славеят вече пеел в Англия. Когато дъждовете и снеговете преминат, когато прелетните птици се завърнат от южните земи, ти ще изпееш твоята възхвала пред кралския двор и пред Събранието на поетите. Давам ти една цяла година. Ще изваеш до съвършенство всяка буква, всяко слово. Отплатата ми, както знаеш, ще е достойна за кралските ми привички и за безсънните нощи на вдъхновението ти.

— Кралю, най-щедра награда за мен е да виждам лика ти — отвърна поетът, който бе и царедворец.

Сетне се оттегли с поклон, като в ума си вече оформяше някой и друг стих.

Изтече уречената година — година, запомнена с чума и въстания — и той представи хвалебствената ода. Изпя я с бавна увереност, без да хвърли дори бегъл поглед към ръкописа. Кралят слушаше и кимаше одобрително. Всички му подражаваха, дори и скупчените край портите люде, които не чуваха ясно ни думичка. Накрая владетелят заговори:

— Приемам труда ти. Той е още една победа. Придал си на всяко слово същински смисъл, на всяко съществително име — епитета, отреден му от първите поети. В цялата възхвала няма ни един-едничък образ, който да не са използвали класиците. Войната е „дивна тъкан от люде“, а кръвта е „водата на меча“. Морето има своя бог, а облаците предсказват бъдещето. Умело си си послужил с римата, алитерацията, асонанса, с количествата и майсторството на учената реторика, с мъдрото редуване на стъпките. Дори да се изгуби цялата ирландска книжнина — опазил Бог!, — то тя би могла да се възстанови без загуба само по твоята класическа ода. Трийсет писари ще я препишат дванайсет пъти — настъпи мълчание, сетне кралят продължи: — всичко това е хубаво и все пак нищо не се случи. Кръвта не закипя във вените ни. Ръцете не потърсиха лъковете. Никой не пребледня, никой не нададе боен възглас, никой не изпъна гръд, за да се възправи срещу викингите. След една година, поете, ще приветстваме друга възхвала. Като знак за нашето одобрение приеми това сребърно огледало.

— Благодарен съм и разбирам — отвърна поетът.

Небесните светила отново изминаха своя сияен път. Славеят пак огласи саксонския лес с песента си и поетът се върна с новия ръкопис, този път по-кратък от предишния. Не го повтори по памет; прочете го с видима неувереност, като пропускаше някои места, сякаш сам не ги разбираше изцяло или не искаше да ги принизи. Стиховете бяха някак особени. Не описваха битката — те бяха самата битка. Във войнственото им безредие се надигаха Богът, който е Трима и все пак Един, езическите божества на Ирландия и онези, които щяха да воюват след стотици години, в началото на „Старата Еда“. Формата на творбата бе не по-малко чудновата. Съществително в единствено число можеше да изисква глагол в множествено. Предлозите бяха чужди на обикновените правила. Суровост се редуваше с нежност. Метафорите бяха произволни или поне така изглеждаха.

Кралят размени няколко думи с книжовниците, събрали се край него, сетне изрече следното:

— За първия ти химн можах да кажа, че е сполучливо обобщение на всичко, що се е пяло в Ирландия. Новата поема надминава и заличава всичко предходно. Тя удивлява, поразява, заслепява със сиянието си. Невежите не я заслужават, само малцината учени са достойни за нея. В ковчеже от слонова кост ще съхраняваме единствения брой. Ала от перото, създало тъй възвишена творба, можем да очакваме нещо още по-великолепно — сетне добави с усмивка: — Всички сме герои на басня; справедливо е да си припомним, че в басните първо по важност е числото три.

Поетът се осмели да промълви:

— Трите дара на вълшебника, триадите и безспорната Троица…

Кралят продължи:

— Като залог за нашето одобрение приеми тази златна маска.

— Благодарен съм и разбирам — отвърна поетът.

Уречената година се изниза. Дворцовите стражи забелязаха, че поетът не носи ръкопис. Кралят го погледна не без изумление — сякаш друг човек стоеше пред него. Нещо друго освен изтеклото време бе набраздило и преобразило лицето му. Очите сякаш гледаха много надалеч или бяха ослепели. Поетът помоли да размени няколко думи с краля насаме. Робите напуснаха залата.

— Нима не си написал одата? — запита кралят.

— Написах я — печално отговори поетът. — Де да бе ми забранил Иисус Христос, нашият Господ!

— Можеш ли да я повториш?

— Не смея.

— Аз ще ти дам смелостта, която ти липсва — заяви кралят.

Поетът произнесе поемата. Състоеше се от един-единствен ред. Не дръзвайки да я изрекат на висок глас, поетът и неговият крал я вкусваха с наслада, сякаш бе тайна молитва или богохулство.

Кралят бе не по-малко очарован и сразен от царедвореца. Двамата се спогледаха силно пребледнели.

— Веднъж на младини — рече кралят — плавах към заник слънце. На един остров видях сребърни хрътки, които умъртвяваха златни глигани. На друг ни храниха с уханието на вълшебни ябълки. На трети съгледах огнени стени. А на най-далечния остров една сводеста река браздеше небето и водите й гъмжаха от риба и кораби. Това са все чудеса, ала те не могат да се сравняват с твоята поема, която по някакъв начин ги включва всичките. Какво чародейство ти я даде?

— Призори — каза поетът — се събудих, изричайки някакви слова, които отпърво не разбрах. Това бе поемата. Почувствах, че съм извършил грях, може би онзи грях, който Духът не може да прости.

— А сега и двамата го споделяме — прошепна кралят. — Грехът да познаеш Красотата, която е дар, забранен за людете. Сега ни се пада да го изкупим. Дадох ти огледало и златна маска; ето ти и третия дар, който ще е последен.

И той сложи в десницата на поета кинжал.

За поета знаем, че е отнел живота си на излизане от двореца; а за краля — че е просяк, който броди по пътищата на прежното си кралство Ирландия и никога не е изрекъл повторно поемата.

„Ундр“

Трябва да предупредя читателя, че страниците, които превеждам тук, напразно ще бъдат търсени в „Libellus“ (1615) на Адам от Бремен441, роден и умрял, както е известно, през единайсетото столетие. Лапенберг ги открил в един ръкопис на Бодлианската библиотека в Оксфорд; съдейки по изобилието от обстоятелствени подробности, преценил, че са вмъкнати по-късно, но ги публикувал като нещо любопитно в своя „Analecta Germanica“442 (Лайпциг, 1894). Мнението на един обикновен аржентински любител няма голяма стойност; нека читателят ги съди, както пожелае. Моят испански превод е достоверен, макар и не съвсем дословен.

Ето какво пише Адам от Бремен:

„… От народите, които граничат с пустошта, ширнала се по другия бряг на Залива, отвъд земите, където се плоди дивият кон, най-достойни за споменаване са урните. Съмнителните и баснословни сведения на търговците, опасните пътища и грабителските набези на чергарите никога не ми позволиха да навляза в земите им. При все това зная, че непостоянните им и уединени села са разположени в низините край река Висла. За разлика от шведите урните изповядват истинската Христова вяра, неопетнена с арианство или с кървавия култ към демоните, от които изкарват потеклото си кралските родове на Англия и на други северни народи. Те са пастири, лодкари, чародеи, ковачи на мечове и плетачи на въжета. Поради непрестанните сурови войни почти не смогват да орат земята. Равнината и племената, които бродят из нея, са ги направили твърде умели в ездата и в стрелбата с лък. С времето човек неизбежно заприличва на враговете си. Копията им са по-дълги от нашите, защото са предназначени за конници, а не за пехотинци.

Както може да се очаква, не познават перото, рога с мастило и пергамента. Дълбаят своите букви върху камък; тъй нашите предци са дълбали руните, които Один им разкрил, след като висял на ясена, принесен в жертва на самия Один, в продължение на девет дълги нощи.

Към тези общи сведения ще прибавя историята на моя разговор с исландеца Улф Сигурдарсон, мъж с премерена и сериозна реч. Срещнахме се в Упсала, близо до храма. Огънят, напален от дърва, бе угаснал; през неравните процепи в стената студът и зората се процеждаха вътре. Вън сивите вълци, които поглъщат плътта на езичниците, обречени на тримата богове, оставяха предпазливите си знаци по снега. Разговорът ни бе започнал на латински, както е прието между духовници, но твърде скоро преминахме на северния език, известен от Ултима Туле443 чак до тържищата на Азия. Мъжът ми рече:

— Произхождам от род на скалди444; щом узнах, че поезията на урните се състои от една-единствена дума, веднага се заех да диря и тях, и пътя, който да ме отведе в земите им. Не без умора и трудности стигнах там след година. Нощем беше; забелязах, че хората, които срещах по пътя си, ме гледаха с любопитство; бях улучен от някой и друг камък. Зърнах светлината на една ковачница и влязох. Ковачът ми предложи да ме подслони през нощта. Казваше се Орм. Говореше кажи-речи на същия език като нас. Разменихме няколко думи. От неговата уста чух за пръв път името на краля, който тогава бе на власт — Гунлой. Научих, че след последната война гледал с подозрение на чуждоземците и имал обичай да ги разпъва на кръст. За да избегна тази участ, по-подходяща за Бог, нежели за човек, се заех да напиша една драупа, или похвално слово, което възпяваше победите, славата и милосърдието на краля. Едва успях да я запомня наизуст, когато двама мъже дойдоха да ме търсят. Не пожелах да предам меча си, но се оставих да ме отведат.

Зазоряваше се, но по небето още имаше звезди. Прекосихме един участък земя с колиби от двете страни на пътя. Бяха ми разправяли за пирамидите; онова, което видях на първия мегдан, бе стълб от жълто дърво. Различих в края му черно изображение на риба. Орм, който ни съпровождаше, ми каза, че тази риба е Думата. На следващия мегдан съзрях червен стълб с един кръг на него. Орм повтори, че това е Думата. Помолих го да ми я каже. Отвърна, че бил прост занаятчия и не я знаел.

На третия и последен мегдан видях стълб, боядисан в черно, и с рисунка, която вече съм забравил. В дъното на мегдана се простираше дълга права стена, чиито краища не можах да обхвана с поглед. По-късно открих, че е кръгла, с глинен покрив, без вътрешни врати и че опасва целия град. Конете, вързани на коневръза, бяха ниски и с буйни гриви. Не позволиха на ковача да влезе. Вътре бе пълно с въоръжени мъже; всички стояха прави. Гунлой, кралят, който бе болнав, лежеше с полузатворени очи на високо ложе, застлано с камилски кожи. Беше похабен мъж с жълтеникава кожа, свещено и почти забравено създание; гърдите му бяха нашарени от стари белези. Един от войниците ми проправи път, за да мина. Някой бе донесъл арфа. Коленичил, тихо подех драупата. Не й липсваха реторичните фигури, алитерациите и набляганията, които този жанр изисква. Не зная дали кралят я разбра, но ми даде сребърен пръстен, който пазя и до днес. Под възглавето му зърнах острие на кама. От дясната му страна имаше шахматна дъска с над сто квадратчета и няколко разбъркани фигури.

Стражите ме изблъскаха назад. Един мъж зае мястото ми, ала стоеше прав. Подръпна струните, сякаш ги настройваше, и тихо изрече думата, която бих искал да проумея, но не успях. Някой рече почтително: «Сега не означава нищо».

Неколцина се просълзиха. Гласът на човека ту се извисяваше, ту ставаше някак далечен; почти еднаквите акорди бяха еднообразни или по-скоро безкрайни. Щеше ми се песента да продължава вечно и да стане мой живот. Ненадейно спря. Чух звука от арфата, когато певецът, несъмнено изтощен, я запокити на пода. Излязохме в безпорядък. Аз бях от последните. Видях с почуда, че слънцето захожда. Изминах няколко крачки. Една ръка върху рамото ми ме задържа. Някой рече:

— Пръстенът на краля бе талисман за теб, ала скоро ще умреш, защото си чул Думата. Аз, Бярни Торкелсон, ще те спася. Произлизам от род на скалди. В хвалебствената си песен ти назова кръвта «вода на меча», а битката — «тъкан от мъже». Спомням си, че съм чувал тези символи от бащата на моя баща. Ти и аз сме поети; ще те спася. Сега вече не даваме название на всяко нещо, което възпламенява песента ни; означаваме го с една-единствена дума, която е Думата.

Отвърнах му:

— Не можах да я чуя. Моля те да ми кажеш коя е.

Поколеба се за миг и отговори:

— Дал съм клетва да не я разкривам. Пък и никой не може да научи другиго на нещо. Трябва да я търсиш сам. Да побързаме, защото животът ти е в опасност. Ще те скрия у дома, където никой няма да дръзне да те търси. Ако се извие попътен вятър, утре ще отплаваш на юг.

Така започна приключението, което щеше да трае много зими. Не ще описвам всичките си премеждия, нито ще се мъча да си спомня точния ред, в който ме сполетяха превратностите на съдбата. Бях гребец, роботърговец, роб, дървосекач, обирджия на кервани, певец, търсач на подпочвени води и метали. Една година бях пленник и страдах в живачните мини, където зъбите се разклащат. Служих редом с мъже от Швеция в градската стража на Миклигардр (Константинопол). По Азовското крайбрежие ме залюби жена, която никога не ще забравя; оставих я или пък тя ме остави, което е едно и също. Предаваха ме и сам бях предател. Неведнъж съдбата ме принуди да убивам. Един гръцки войник ме извика на двубой и ми предложи да избирам между два меча. Единият бе с педя по-дълъг от другия. Разбрах, че се опитва да ме сплаши, и избрах по-късия меч. Мъжът ме запита защо. Отвърнах му, че разстоянието от моя юмрук до неговото сърце е еднакво. Някъде по брега на Черно море има рунически надгробен надпис, който сам издълбах за моя другар Лейф Арнарсон. Сражавал съм се със силните мъже на Серкланд, сарацините. С течение на времето бях мнозина люде, но този вихър от събития бе един дълъг сън. Главното бе Думата. Понякога губех вяра в нея. Повтарях си, че е нелепо да се отказвам от красивата игра да съчетавам изящни слова и че няма защо да диря една-единствена, може би измамна Дума. Напразно умувах. Един мисионер ми предложи думата Бог, ала аз я отхвърлих. Веднъж призори край брега на някаква река, чието устие бе като морска шир, повярвах, че съм попаднал на откровението.

Върнах се в земята на урните и с голям труд намерих къщата на певеца. Влязох и си казах името. Вече бе нощ. Торкелсон, който лежеше на пода, ми рече да запаля голямата свещ в бронзовия свещник. Толкова бе остарял в лицето, та не можеше да не помисля, че сигурно и аз вече съм стар. Според обичая го запитах как е кралят им. Отвърна ми:

— Вече не се казва Гунлой. Сега носи друго име. Разкажи ми за странстванията ти.

Разправих му всичко поред, с много подробности, които тук пропускам. Още преди да свърша, той ме запита:

— Пя ли често из ония земи?

Въпросът му ме изненада.

— Отначало — рекох — пеех, за да си изкарвам хляба. Сетне един непонятен страх ме откъсна от песента и от арфата.

— Добре — кимна той. — Сега можеш да продължиш разказа си.

Изпълних нареждането му. После настъпи дълго мълчание.

— Какво ти даде първата жена, която си имал? — запита той.

— Всичко — отвърнах.

— И на мен животът даде всичко. Животът дава всичко на всички люде, но повечето не го знаят. Гласът ми е уморен и пръстите ми са слаби, но все пак слушай.

И той изрече думата «ундр», която означава «чудо».

Бях поразен от песента на умиращия мъж, но в тази песен и в акордите му долових собствените си мъки, робинята, която ми даде първата любов, мъжете, които бях убил, студените утрини, зората над водите, греблата. Грабнах арфата и запях, подемайки различна дума.

— Добре — рече той; трябваше да се приближа, за да го чуя. — Разбра ме.“

Утопия на един уморен човек

Няма два еднакви хълма, ала навсякъде по земята равнините са едни и същи. Движех се по някакъв път през равнината. Без особено любопитство се запитах дали се намирам в Оклахома или в Тексас, или в областта, която учените люде наричат „пампас“. Не виждах никаква ограда ни надясно, ни наляво. Повторих си бавно, както правех и друг път, следните редове от Емилио Орибе:

Пътят бе неравен. Заваля дъжд. На около двеста-триста метра напред видях светлините на някаква къща. Беше ниска, правоъгълна и заобиколена с дървета. Вратата ми отвори облечен в сиво мъж, който бе толкова висок, че почти ме хвана страх. Почувствах, че очаква някого. Вратата нямаше ключалка.

Влязохме в дълга стая, чиито стени бяха облицовани с дърво. От тавана висеше лампа, която хвърляше жълтеникава светлина. Масата ми се стори някак странна. На нея имаше воден часовник, първият, който изобщо някога съм виждал, като изключим изображенията по разни гравюри. Човекът ми посочи един от столовете.

Обърнах се към него на какви ли не езици, но не се разбрахме. Когато той заговори, беше на латински. Събрах далечните си спомени от студентските години и се подготвих за разговора.

— По облеклото — рече — виждам, че идваш от друг век. Разнообразието на езиците насърчи разнообразието на народите, а оттам и войните; и тъй, земята се завърна към латинския. Някои се боят, че пак ще се изроди във френски, лимузински или папиаменто445, но засега опасността не е непосредствена. Впрочем не ме интересува ни онова, което е било, ни онова, което ще бъде.

Не продумах, тъй че той продължи:

— Ако не ти е неприятно да гледаш как някой друг яде, искаш ли да ме придружиш?

Разбрах, че забелязва безпокойството ми, и се съгласих.

Прекосихме един коридор със странични врати, който ни изведе в малка кухня, където всичко бе от метал. Върнахме се с вечеря на поднос — блюда с царевица, чепка грозде, някакъв непознат за мен плод, който на вкус напомняше смокиня, и голяма кана с вода. Мисля, че нямаше хляб. Домакинът ми бе с остри черти и имаше нещо особено в очите. Няма да забравя това сурово и бледо лице, което никога не ще видя отново. Говореше, без да жестикулира.

Необходимостта да говоря на латински ми връзваше езика, но накрая все пак запитах:

— Не те ли учудва внезапната ми поява?

— Не — отвърна той, — такива посещения ни се случват от век на век. Не траят дълго; най-късно утре ще си бъдеш вкъщи.

Увереността в гласа му ми бе достатъчна. Стори ми се разумно да се представя:

— Аз съм Еудоро Асеведо. Роден съм през 1897 година в град Буенос Айрес. Навърших вече седемдесет години. Преподавам английска и американска литература и пиша фантастични разкази.

— Помня, че съм чел, без да се отегча, две фантастични истории — отвърна той. — „Пътешествията на капитан Лемюъл Гъливър“, които мнозина смятат за достоверни, и „Сума на теологията“ на Тома от Аквино. Но нека не говорим за факти. Никой вече не го е грижа за фактите. Те са само отправни точки за измислиците и разсъжденията. В училищата усвояваме съмнението и изкуството на забравата — най-вече забравата на всичко лично и местно. Живеем в последователно време, ала се опитваме да живеем sub specie aeternitatis, с оглед на вечността. От миналото са ни останали някои имена, които езикът се стреми да забрави. Избягваме безполезните уточнения. Няма хронология, нито история; няма и статистика. Каза ми, че се казваш Еудоро, ала аз не мога да ти кажа името си, защото ми викат Някой.

— А как се казваше баща ти?

— Никак.

На една от стените видях полица за книги. Отворих един от томовете наслуки; буквите бяха с ясни очертания, но неразгадаеми и изписани на ръка. Ъгловатите им форми ми напомниха руническото писмо, въпреки че то се е използвало само за надписи. Помислих си, че хората от бъдещето са не само по-високи, но и по-изкусни. Неволно погледнах дългите и изящни пръсти на мъжа.

Той ми каза:

— А сега ще видиш нещо, което никога не си виждал.

И внимателно ми подаде един екземпляр от „Утопията“ на Мор, отпечатан в Базел през 1518 година; няколко страници и илюстрации липсваха. Отвърнах му не без известно самодоволство:

— Това е печатна книга. Вкъщи имам сигурно повече от две хиляди издания, макар и не толкова стари, нито пък толкова ценни.

Прочетох заглавието на глас. Мъжът се изсмя.

— Никой не може да прочете две хиляди книги. За четирите века, през които съм живял, надали съм прехвърлил и половин дузина. А и важното е не да четеш, а да препрочиташ. Печатницата, която сега е отменена, е била една от най-големите злини на човечеството, защото чрез нея са се умножавали до главозамайване ненужни писания.

— В моето любознателно вчера — отвърнах — цареше суеверието, че между всяка вечер и утрин стават събития, които е срамота да не се знаят. Планетата бе населена с колективни привидения — Канада, Бразилия, Белгийско Конго и Общия пазар. Почти никой не знаеше предварителната история на тези платонически същества, но бе запознат с най-незначителните подробности от последния конгрес на педагозите, с предстоящия разрив на отношенията и изпращаните от президентите послания, съчинени от секретаря на секретаря с онази благоразумна неточност, която е тъй присъща за жанра.

Всичко това се четеше само за да бъде забравено, защото след няколко часа щеше да бъде заличено от други тривиалности. От всички длъжности длъжността на политика несъмнено бе с най-голяма обществена изява. Един посланик или министър бе нещо като инвалид, който трябваше да бъде превозван в дълги и шумни коли, обкръжен от мотоциклети и гренадири и причакван от напористи фотографи. Сякаш са им отрязали стъпалата, често казваше майка ми. Изображенията и печатното слово бяха по-действителни от нещата. За истинско минаваше само публикуваното. Esse est percipi446 (да съществуваш, значи да бъдеш сниман) — това бе началото, средата и краят на нашите особени схващания за света. Във вчерашната епоха, в която ми се падна да живея, хората бяха простодушни; вярваха, че някоя стока е добра, само защото така твърдеше и повтаряше производителят й. Чести бяха и кражбите, макар всеки да знаеше, че притежаването на пари не носи по-голямо щастие, нито пък по-голямо спокойствие.

— Пари ли? — повтори моят домакин. — Вече никой не страда от бедност, която навярно е била непоносима, нито от богатство, което трябва да е било най-неудобната форма на простащината. Всеки упражнява занаят.

— Като равините — казах.

Той като че ли не ме разбра и продължи:

— Вече няма и градове. Ако се съди по развалините на Баия Бланка447, които веднъж изследвах от любопитство, загубата не е голяма. Тъй като няма притежания, няма и наследства. Когато човек съзрее на сто години, готов е да застане лице в лице със самия себе си и собствената си самота. Вече е създал едно дете.

— Едно дете ли? — запитах.

— Да. Само едно. Не е полезно да се поощрява човешкият род. Някои смятат, че е орган на божествеността, създаден, за да осъзнае вселената, ала никой не знае със сигурност дали има такава божественост. Мисля, че понастоящем се обсъждат предимствата и недостатъците на постепенното или едновременното самоубийство на всички хора по света. Но да се върнем на нашата тема — кимнах в съгласие. — Навърши ли сто години, човек може да мине без любов и приятелство. Болестите и случайната смърт вече не са заплаха за него. Заема се с някое изкуство, с философия, математика или играе шах сам със себе си. Когато пожелае, се самоубива. Ако човек е господар на живота си, той е господар и на смъртта си.

— Това някакъв цитат ли е? — попитах.

— Несъмнено. Вече не ни остава друго освен цитати. Езикът е станал система от цитати.

— Ами голямото приключение на моето време — пътуванията в Космоса? — попитах.

— От векове сме се отказали от тези премествания в пространството, които сигурно са били възхитителни. Никога не ни се удаде да избягаме от своите „тук“ и „сега“ — после добави с усмивка: — Освен това всяко пътуване е космическо. Да отидеш от една планета на друга, е като да отидеш до отсрещния чифлик. Когато влязохте в тази стая, извършихте едно космическо пътешествие.

— Така е — отвърнах, — преди се говореше много и за „химични вещества“ и „зоологични животни“.

Човекът ми бе обърнал гръб и гледаше през прозореца. Навън равнината бе побеляла от безмълвния сняг и от луната. Осмелих се да попитам:

— Има ли още музеи и библиотеки?

— Не. Искаме да забравим всичко вчерашно освен съчиняването на елегии. Няма възпоменания, нито честване на стогодишнини, нито изображения на покойници. Всеки трябва да твори за своя сметка науките и изкуствата, от които се нуждае.

— В такъв случай всеки трябва сам за себе си да бъде Бърнард Шоу, Иисус Христос и Архимед — той кимна в знак на съгласие, без да каже дума. Попитах го: — Какво стана с правителствата?

— Според преданието постепенно са излезли от употреба. Свиквали избори, обявявали войни, налагали данъци, конфискували имущества, издавали заповеди за задържания и се мъчели да наложат цензура, но никой на планетата не ги зачитал. Пресата престанала да публикува техните портрети и статиите на сътрудниците им. На политиците им се наложило да си потърсят почтена работа; някои станали добри комици, а други — добри знахари. Но несъмнено действителността е била по-сложна от този кратък преглед — после добави с променен тон: — Аз построих тази къща, която е същата както всички други. Тези мебели и цялата покъщнина са направени от мен. Обработвах и полето, макар че други хора, чиито лица никога не съм виждал, навярно ще го обработват по-добре от мен. Мога да ти покажа някои неща.

Последвах го в съседната стая. Запали една лампа, която също висеше от тавана. В ъгъла видях арфа с малко струни. По стените имаше правоъгълни платна, в които преобладаваха различни нюанси на жълтия цвят. Като че ли не бяха дело на една и съща ръка.

— Това са мои произведения — обяви той.

Разгледах картините и се спрях пред най-малката, която изобразяваше или загатваше залез; в нея се долавяше нещо безкрайно.

— Ако ти харесва, можеш да я отнесеш като подарък от бъдещ приятел — спокойно рече домакинът ми.

Благодарих му, но останалите платна някак ме разтревожиха. Няма да кажа, че бяха празни, но изглеждаха почти бели.

— Нарисувани са с цветове, които твоите древни очи не могат да видят.

Изящните му ръце докоснаха струните на арфата; едва долових някой и друг звук.

Именно тогава се разнесоха ударите.

В къщата влязоха една висока жена и трима-четирима мъже. Човек би казал, че са братя и сестра или че с времето съвсем са заприличали един на друг. Домакинът ми се обърна най-напред към жената:

— Знаех си, че не би пропуснала да дойдеш тази нощ. Виждала ли си се с Нилс?

— Виждаме се от време на време. Все така е отдаден на живописта.

— Да се надяваме, че в това занимание ще има по-голям късмет от баща си.

Ръкописи, картини, мебели, покъщнина — нищо не оставихме в къщата.

Жената работеше наравно с мъжете. Засрамих се от слабостта си, която почти не ми позволи да им помогна. Никой не затвори вратата, когато излязохме натоварени с разни вещи. Забелязах, че къщата е с много остър покрив.

След като повървяхме около петнайсет минути, свърнахме вляво. В далечината зърнах нещо като кула, увенчана с купол.

— Това е крематориумът — каза някой. — Вътре е газовата камера. Казват, че я е изобретил един филантроп — струва ми се, че името му беше Адолф Хитлер.

Пазачът, чийто ръст вече не ме изненада, ни отвори портата. Моят домакин му прошепна няколко думи. Преди да влезе в помещението, ни махна за сбогом.

— Снегът ще продължи да вали — заяви жената.

В кабинета си на улица „Мексико“ пазя платното, което някой ще нарисува след хиляди години с материали, разпръснати днес из планетата.

Подкупът

Историята, която разказвам тук, се отнася за двама мъже или по-скоро за случка, в която са участвали двама мъже. Самото събитие, което далеч не е необичайно или фантастично, е по-маловажно от характера на действащите лица. И двамата са съгрешили от суета, но по твърде различен начин и с различни последици. Анекдотът (защото случката едва ли е нещо повече) е съвсем скорошен; мястото на действието е един от щатите на Америка. Според мен подобно нещо не би могло да се случи другаде.

В края на 1961 година в Тексаския университет в Остин имах възможност да разговарям надълго и широко с единия от двамата участници, доктор Езра Уинтроп. Беше преподавател по староанглийски (не одобряваше думата „англосаксонски“, която предполага творение, сглобено от две части). Спомням си, че поправи многобройните ми грешки и необмислени догадки, без да ми противоречи дори веднъж. Казаха ми, че на изпитите предпочитал да не задава конкретни въпроси; подканвал студента да говори на една или друга тема по собствен избор. Произхождаше от стар пуритански корен; бе родом от Бостън и трудно бе свикнал с обичаите и предразсъдъците на Юга. Тъгуваше за снега, но съм забелязал, че хората от Севера ги учат да се пазят от студа точно както нас ни учат да се пазим от жегата. В паметта ми е останал един вече смътен образ на сравнително висок мъж с прошарени коси, не толкова пъргав, колкото силен. По-ясно си спомням колегата му Хърбърт Лок, който ми даде един брой от книгата си „Към историята на кенингите“; там пише, че саксонците скоро изоставили тези донякъде механични метафори („път на кита“ вместо море, „сокол на битката“ вместо орел), докато скандинавските поети продължили да ги съчетават и преплитат до пълно объркване. Споменавам Хърбърт Лок, защото е неразделна част от моя разказ.

Сега стигам и до исландеца Ерик Ейнарсон, който навярно е истинският главен герой на историята. Никога не съм го виждал. Пристигнал в Тексас през 1969 година, когато аз бях в Кеймбридж, но от писмата на един общ приятел, Рамон Мартинес Лопес, добих убеждението, че го познавам отблизо. Зная, че е поривист, енергичен и студен; висок мъж в земя на високи мъже. Заради рижата коса било неизбежно студентите да му окачат прякора Червения Ерик. Смятал, че употребата на един неминуемо погрешен жаргон превръща чужденеца в натрапник, и никога не благоволил да каже „окей“. Бил добър изследовател на скандинавските езици, на английския, на латинския и (въпреки че не си признавал) на немския език, тъй че не му било трудно да си проправи път в американските университети. Първата му работа била монография върху четирите статии, които Де Куинси е посветил на влиянието на датския език в езерната област на Уестморланд. Последвала я втора, върху диалекта на йоркширските селяни. И двата труда били посрещнати добре, но Ейнарсон бил на мнение, че кариерата му се нуждае от някакъв по-удивителен елемент. През 1970 година публикувал в Йейл обширно критическо издание на баладата „Битката при Малдон“. Бележките се отличавали с неоспорима ерудиция, но някои хипотези в увода породили известни спорове в почти тайните академични кръгове. Ейнарсон твърдял например, че в стила на баладата се долавя прилика, макар и далечна, с героичния откъс „Финсбър“, а не с отмерената реторика на „Беоулф“448 и че използването на трогателни обстоятелствени подробности по любопитен начин загатва методите, на които не без основание се възхищаваме в исландските саги. Той нанесъл и поправки в някои тълкувания на текста на Елфинстън. През 1969 година вече бил назначен за преподавател в Тексаския университет. Добре известно е, че конгресите на германисти са нещо обичайно в американските университети. На доктор Уинтроп му провървяло да председателства предишното събрание в Ийст Лансинг. Ръководителят на катедрата, който се готвел да излезе в платен годишен отпуск, го помолил да предложи кандидат за следващата сесия в Уисконсин. Тъй или иначе, възможните кандидати били не повече от двама: Хърбърт Лок и Ерик Ейнарсон.

Подобно на Карлайл, Уинтроп се бе отрекъл от пуританската вяра на своите предци, но не и от чувството им за етика. Не отказал да даде съвет; дългът му бил съвършено ясен. Още от 1954 година Хърбърт Лок не жалел усилия, за да му помогне за едно анотирано издание на „Беоулф“, което в определени учебни заведения било изместило от употреба версията на Клайбер. Понастоящем съставял и един много полезен за германистиката труд: английско-англосаксонски речник, който щял да спести на читателите дългото и често безполезно ровене из етимологичните речници. Ейнарсон бил много по-млад; безочливата му самоувереност му била спечелила всеобща неприязън, включително от страна на Уинтроп. Критическото издание на „Финсбър“ допринесло немалко, за да се разчуе името му. Лесно влизал в полемики; на конгреса щял да се справи с ролята си по-добре от мълчаливия и стеснителен Лок. Такива размишления занимавали Уинтроп, когато станала случката.

В Йейл се появила обширна статия за преподаването на англосаксонския език и литература в университетите. В края на последната страница се мъдрели твърде прозрачните инициали Е.Е. и — сякаш за да се разсее всяко съмнение — името на Тексаския университет. Статията, написана на характерния за чужденците правилен английски, не си позволявала и най-малка неучтивост, но все пак съдържала войнствена нотка. Авторът привеждал доводи, че да започнеш изучаването на англосаксонски с „Беоулф“, творба с древна дата, но с реторичен, псевдовергилиевски стил, било също тъй произволно, както да се захванеш да изучаваш английски със заплетените стихове на Милтън449. Препоръчвало се обръщане на хронологическия ред — да се започне с „Гробницата“ от единайсети век — творба, в която прозира съвременният език, а после да се върви назад към първоизточниците. Що се отнася до „Беоулф“, достатъчен бил някой откъс, изваден от досадната съвкупност от три хиляди реда; например погребалните обреди на Шулд, който е дошъл от морето и пак там се връща. В статията името на Уинтроп не се споменавало нито веднъж, но той имал чувството, че го нападат лично и настойчиво. Това обстоятелство обаче го засягало по-малко от факта, че оспорвали педагогическия му метод.

До конгреса оставали само няколко дена. Уинтроп искал да бъде справедлив и не можел да допусне статията на Ейнарсон (вече препрочетена и обсъдена от мнозина) да повлияе върху решението му. То обаче му струвало немалко усилия. Една сутрин Уинтроп разговарял със своя началник; следобеда на същия ден Ейнарсон получил официално поръчение да отпътува за Уисконсин.

В навечерието на 19 март, деня на отпътуването, Ейнарсон се появил в кабинета на Езра Уинтроп. Отишъл там, за да си вземе довиждане и да му благодари. Един от прозорците гледал към полегата, обрамчена с дървета улица; целите стени били покрити с рафтове с книги. Ейнарсон веднага разпознал една книга с кожена подвързия — първото издание на „Староисландска Еда“. Уинтроп отвърнал, че няма за какво да му благодари — той знаел, че Ейнарсон ще изпълни добре мисията си. Ако не греша, разговаряли са доста дълго.

— Хайде да си говорим откровено — казал Ейнарсон. — Тук вече и кучетата знаят, че щом доктор Лий Розентал, нашият директор, ме удостоява с честта да представлявам университета, то той е взел това решение по ваш съвет. Ще се постарая да не го разочаровам. Добър германист съм; езикът на сагите е езикът на моето детство, а имам по-добро произношение на англосаксонски от британските си колеги. Моите студенти казват кюнинг (крал), а не кънинг (изкусен, лукав). Освен това знаят, че им е абсолютно забранено да пушат в час и че не могат да се явяват пред мен облечени като хипита. Що се отнася до моя несполучил съперник, би било проява на много лош вкус тъкмо аз да го критикувам; от книгата му за кенинга ясно се вижда, че е проучил не само първоизточниците, но и съответните трудове на Майснер и Маркард. Но да оставим тези празни приказки. Дължа ви едно лично обяснение, доктор Уинтроп. Напуснах родината си в края на 1967 година. Когато някой реши да се пресели в далечна страна, неизбежно си налага задължението да напредне на това ново място. Първите ми две брошури, които бяха от строго филологическо естество, имаха за цел единствено да докажат способностите ми. Това очевидно не бе достатъчно. Винаги съм се интересувал от баладата за Малдон, която мога да кажа наизуст с незначителни пропуски. Успях да издействам публикуването на критическото ми издание в Йейл. Баладата, както знаете, описва една скандинавска победа, но що се отнася до идеята, че е оказала влияние върху по-късните исландски саги, намирам я за недопустима и даже абсурдна. Включих тази идея само за да доставя удоволствие на англоезичните читатели.

Сега идвам до най-същественото — полемичната ми статия в „Месечника“ на Йейл. Както несъмнено знаете, тя доказва или се опитва да докаже достойнствата на моята система, но преднамерено преувеличава недостатъците на вашата и подлага студентите на досадата от три хиляди последователни и заплетени стиха, които разказват една объркана история, но в замяна им дарява богат речник; той ще им позволи да се насладят (ако още не са се отказали от начинанието) на целия корпус на англосаксонската литература. Всъщност истинското ми намерение бе да отида в Уисконсин. Двамата с вас, скъпи приятелю, добре знаем, че конгресите са глупост, която докарва излишни разходи, но затова пък са от полза за творческата биография.

Уинтроп го погледнал с изненада. Бил умен мъж, но имал склонност да взима насериозно нещата, включително конгресите и вселената, която спокойно би могла да бъде космическа шега. Ейнарсон продължил:

— Навярно си спомняте първия ни разговор. Току-що бях пристигнал от Ню Йорк. Беше неделя; университетският стол бе затворен, тъй че отидохме да обядваме в Найтхок. Много неща научих тогава. Като добър европеец винаги съм предполагал, че Гражданската война е била кръстоносен поход срещу робството; вие обаче твърдяхте, че Югът е бил в правото си да се отдели от Съюза и да поддържа своите институции. За да придадете още по-голяма тежест на твърденията си, казахте, че самият вие сте от Севера и че един от прадедите ви се е сражавал в редиците на Хенри Халък450. Възхвалихте и куража на конфедералистите. За разлика от другите аз разбирам почти веднага що за човек е този, който стои пред мен. Онази сутрин ми бе достатъчна. Разбрах, драги ми Уинтроп, че вас ви ръководи любопитната американска страст към безпристрастието. Искате преди всичко да сте справедлив. Тъкмо защото сте от Севера, вие се опитвахте да разберете и да оправдаете каузата на Юга. Щом научих, че пътуването ми до Уисконсин зависи от няколко думи, които ще кажете на Розентал, реших да се възползвам от малкото си откритие. Съзнавах, че оборването на методологията, която винаги спазвате в учебните си часове, е най-ефикасното средство да получа подкрепата ви. Веднага написах онази статия. Установените в „Месечника“ правила ме задължиха да използвам инициали, но старателно се погрижих да не остане и капка съмнение относно самоличността на автора. Даже споделих с мнозина от колегите.

Настъпило дълго мълчание. Уинтроп пръв го нарушил.

— Сега разбирам — казал той. — С Хърбърт сме стари приятели и високо ценя труда му; а вие, пряко или косвено, ме нападнахте. Да ви откажа подкрепата си, би било един вид наказателна мярка. Съпоставих заслугите и на двама ви; резултатът вече ви е известен.

После добавил, сякаш размишлявал на глас:

— Навярно съм се поддал на суетата да не бъда отмъстителен. Както и сам виждате, хитрият ви ход не ви подведе.

— „Хитър ход“ е точно определение — отвърнал Ейнарсон, — но не се разкайвам за постъпката си. Ще защитя възможно най-добре интересите на учебното ни заведение. А и бездруго бях решил да отида в Уисконсин.

— Моят пръв викинг — казал Уинтроп и го погледнал в очите.

— Още едно романтично суеверие. Не е достатъчно да бъдеш скандинавец, за да си потомък на викингите. Прадедите ми са били добри пастори на евангелската църква; а в началото на десети век далечните ми предци навярно са били добри жреци на Тор451. Доколкото зная, в рода ми не е имало морски люде.

— А в моя е имало мнозина — казал Уинтроп. — При все това не сме чак толкова различни. Свързва ни един грях — суетата. Вие ме посетихте, за да се похвалите с ловката си стратегия; аз ви подкрепих, за да мога да се похваля със собствената си справедливост.

— Свързва ни друго нещо — рекъл Ейнарсон. — Нашата националност. Американски гражданин съм; съдбата ми е тук, а не в Ултима Туле. Но вие навярно ще възразите, че един паспорт не променя естеството на човека.

След това си стиснали ръцете и се разделили.

Авелино Аредондо

Това се случи в Монтевидео през 1897 година.

Всяка събота приятелите заемаха една и съща странична маса в кафене „Глобо“ като почтени бедняци, които знаят, че не могат да покажат дома си пред хора, или просто избягват собствената си обстановка. Всички бяха от Монтевидео; отначало им бе трудно да се сприятелят с Аредондо, човек от провинцията, който нито споделяше сведения, нито задаваше въпроси. Беше малко над двайсет години, слаб и мургав, по-скоро нисък и може би донякъде тромав. Лицето му би било почти безлично, ако не го спасяваха очите — едновременно сънливи и искрящи от енергия. Беше продавач в галантерийния магазин на улица „Буенос Айрес“ и сегиз-тогиз учеше право. Когато другите осъждаха войната452, която опустошаваше страната и която по всеобщо мнение президентът проточваше по недостойни причини, Аредондо не се обаждаше. Мълчеше си и когато му се подиграваха, че е стиснат.

Малко след битката при Серос Бланкос Аредондо каза на приятелите си, че няма да го виждат известно време, защото трябвало да отиде в Мерседес. Вестта не разтревожи никого. Някой го предупреди да внимава със сбирщината гаучоси на Апарисио Саравия453; Аредондо отвърна с усмивка, че не се бои от белите. Събеседникът му, който бе станал член на партията, не каза нищо.

По-трудно му бе да се сбогува с Клара, годеницата си. Послужи си с почти същите думи. Предупреди я да не очаква писма, защото щял да бъде затрупан с работа. Клара, която нямаше навика да пише, прие условието без възражения. Двамата много се обичаха.

Аредондо живееше в покрайнините на града. Прислужваше му една мулатка, която носеше същото фамилно име, защото предците й били роби на семейството по времето на войната. Можеше да й се има пълно доверие; той й заръча да казва на всички, които го търсят, че е отишъл на село. Вече бе получил последната си заплата в галантерийния магазин.

После се премести в една стая в дъното на дома, която гледаше към вътрешния двор от отъпкана пръст. Мярката беше безполезна, но му помогна да започне онова заточение, което му налагаше собствената му воля.

От тесния железен креват, в който постепенно си възвърна навика да подремва следобед, гледаше с известна тъга празната лавица за книги. Бе продал всичките си книги, включително учебниците по право. Остана му само една Библия, която никога не бе чел; така и не успя да я довърши.

Прехвърли я страница по страница, понякога с интерес, а понякога с досада, и си наложи задачата да научи наизуст някоя глава от Изход и края на Еклесиаста. Не се опитваше да проумее онова, което четеше. Беше свободомислещ, но не пропускаше нито вечер, без да каже „Отче наш“, както бе обещал на майка си на тръгване за Монтевидео. Нарушаването на това синовно обещание можеше да му донесе лош късмет.

Знаеше, че целта му е утрото на 25 август. Знаеше точния брой на дните, които трябваше да изтекат дотогава. Достигнеше ли целта си, времето щеше да спре или по-скоро нямаше да е от значение, какво щеше да стане нататък. Очакваше датата като човек, който очаква щастие и избавление. Бе спрял часовника си, за да не го гледа постоянно, но всяка нощ, щом чуеше дванайсетте далечни удара на камбаната, откъсваше един лист от календара и си мислеше: „Един ден по-малко“.

Отначало искаше да установи някакъв ред в ежедневието си. Да пие мате, да пуши собственоръчно свити черни цигари, да чете и да препрочита определен брой страници, да се опитва да побъбри с Клементина, когато тя му носеше храна на поднос, да повтаря и да доукрасява една реч, преди да загаси свещта. Да се води разговор с Клементина, жена вече на възраст, не беше много лесно, защото паметта й се бе задържала далеч от града, в селското ежедневие.

Разполагаше и с шахматна дъска, на която разиграваше объркани партии, без някога да ги изкара докрай. Липсваше му един топ, който обикновено заместваше с куршум или с монета.

За да запълни времето, Аредондо всяка сутрин чистеше стаята си с парцал и четка и гонеше паяците. На мулатката не й се нравеше, че той се унижава с тази шетня, която бе нейна работа и която Аредондо бездруго вършеше доста зле.

Би предпочел да се събужда, когато слънцето вече е високо, но навикът му да става на разсъмване бе по-силен от волята му. Тъгуваше силно за приятелите си, макар да съзнаваше без горчивина, че те не тъгуват за него поради непреодолимата му сдържаност. Един следобед някой от тях дойде да пита за него, но бе отпратен още от преддверието. Мулатката не го познаваше; Аредондо така и не научи кой точно е бил. Бе ненаситен читател на вестници и му струваше големи усилия да се откаже от тези музеи на мимолетни дреболии. Нямаше слабост към умуването и размишляването.

Дните и нощите му бяха еднакви, но най-тягостни бяха неделите.

В средата на юли предположи, че е извършил грешка, разделяйки на части времето, което тъй или иначе ни отнася. Тогава остави въображението си да броди из обширната уругвайска земя, днес окървавена, из неравните поля на Санта Ирене, където бе пускал хвърчила; стигна и до един нисък пъстър кон, навярно вече умрял, и до прахоляка, който вдига добитъкът, подкарван от говедарите, до уморения дилижанс с цял товар дреболии, пристигащ всеки месец от Фрай Бентос, до залива Ла Аграсиада, където са пуснали котва Трийсет и тримата; до Ервидеро, до хребетите, планините и реките, до Ел Серо454, който бе изкатерил чак до фара, смятайки, че по двата бряга на Ла Плата няма друг като него. От хълма при залива мисълта му премина към хълма върху герба; сетне заспа.

Всяка нощ бризът носеше прохлада, благодарение на която се радваше на здрав сън. Нямаше безсънни нощи.

Горещо обичаше годеницата си, но си бе казал, че мъжът не бива да мисли за жени, особено когато му липсват. Селският живот го бе научил на целомъдрие. Що се отнася до другата работа… опитваше се да мисли колкото се може по-малко за мъжа, когото мразеше.

Звукът от дъжда по покрива му правеше компания.

За затворника или слепеца времето се носи надолу по течението, сякаш по лек наклон. По средата на своето заточение Аредондо постигна неведнъж това време, което е почти безвремие. В първия вътрешен двор имаше резервоар за вода, в който живееше една жаба; на Аредондо никога не му дойде на ум, че всъщност търси времето на жабата, което граничи с вечността.

Когато датата наближи, отново взе да става нетърпелив. Една нощ не можа да издържи и излезе на улицата. Всичко му се стори различно и някак по-голямо. Завивайки на някакъв ъгъл, видя светлина и влезе в малката кръчма. За да оправдае присъствието си, поръча горчива тръстикова ракия. Няколко войници разговаряха, облегнали лакти на дървения тезгях. Един от тях каза:

— Знаете, че е строго забранено да се дават новини за сраженията. Вчера следобед ни се случи нещо, което ще ви развесели. Минах край редакцията на вестник „Ла Расон“ заедно с едни другари от казармата. Отвън чухме някакъв глас, който нарушаваше тази заповед. Влязохме, без да губим време. В редакцията беше тъмно като в рог, ама ние изпонадупчихме с куршуми оня, дето дрънкаше. Когато най-сетне млъкна, го потърсихме, за да го измъкнем за петалата, ама тогава видяхме, че е оная машина, дето й викат фонограф и си говори сама!

Всички прихнаха да се смеят.

Аредондо се бе заслушал. Войникът му рече:

— Ей, земляк, как ви се струва тоя провал, а?

Аредондо не каза нищо. Униформеният мъж доближи лице до него и кресна:

— Викни веднага: „Да живее президентът на нацията Хуан Идиарте Борда!“

Аредондо не се възпротиви. Сред подигравателни ръкопляскания успя да стигне до вратата. Вече на улицата го шибна една последна обида.

— Бъзливците не са глупави, нито се ядосват лесно.

Бе се държал като страхливец, но знаеше, че не е такъв. Бавно се прибра у дома.

На 25 август Авелино Аредондо се събуди малко след девет. Първата му мисъл бе за Клара; чак след това се сети за датата. Каза си с облекчение: „Сбогом на чакането. Денят дойде“.

Избръсна се, без да бърза; от огледалото го погледна обичайното лице. Избра червена вратовръзка и най-хубавите си дрехи. Обядва късно. Сивото небе заплашваше да посипе ситен дъжд; винаги си бе представял, че в този ден ще е искрящо. Бодна го някакво горчиво усещане, когато напусна завинаги влажната стая. В преддверието се натъкна на мулатката и й даде последните пари, които му бяха останали. На табелата на галантерийния магазин видя цветни ромбове и осъзна, че повече от два месеца не е помислял за тях. Отправи се към улица „Саранди“. Беше почивен ден и по улиците имаше съвсем малко хора.

Камбаната още не бе ударила три часа, когато стигна до площад „Матрис“. Вече бяха приключили с литургията; група изискани господа, военни и висши духовници тъкмо слизаха по бавните стълби на църквата. На пръв поглед цилиндрите, които някои все още държаха в ръка, униформите, златните нашивки, оръжията и наметалата можеха да създадат илюзията, че са мнозина; всъщност едва ли бяха повече от трийсет души. Аредондо, който не изпитваше страх, все пак усети някакво уважение. Запита кой е президентът. Отвърнаха му:

— Онзи, който върви до архиепископа с митрата и жезъла.

Тогава извади револвера и стреля.

Хуан Идиарте Борда направи няколко крачки, падна ничком и рече много ясно: „Убиха ме“.

Аредондо се предаде на властите. По-късно щеше да заяви:

— Червен съм и се гордея да го кажа. Убих президента, който предаваше и петнеше нашата партия. Скъсах с приятелите и с годеницата си, за да не ги забърквам в това; не четях вестници, за да не може никой да каже, че те са ме подтикнали. Този акт на справедливост е само мой. А сега ме съдете.

Навярно така са протекли събитията455, макар и по един по-сложен начин; мога да сънувам, че така са станали.

Дискът

Аз съм дървар. Името ми няма значение. Колибата, в която се родих и в която скоро ще трябва да умра, се намира в края на гората. Казват, че гората се простира чак до морето, което обгръща цялата земя; по него се носели дървени къщи, досущ като моята. Не зная дали е така; никога не съм ги виждал. Не съм виждал и другата страна на гората. Когато бяхме деца, по-големият ми брат ме накара да се закълна, че двамата с него ще изсечем целия лес, додето не остане ни едно дърво. Брат ми умря; сега търся друго и ще продължавам да го търся. Натам, дето залязва слънцето, има един ручей, в който умея да ловя риба с ръце. В гората има и вълци, ама от вълци не се боя; брадвата никога не ми е изменила. Не съм си броил годините — зная, че са много. Очите ми вече не виждат. В селото, дето вече не ходя, защото ще се изгубя, ме смятат за скъперник; ала какво имане може да натрупа един дървар от гората?

Затискам вратата на къщата с камък, за да не влиза сняг. Една вечер чух тежки стъпки, а после някой потропа. Отворих и влезе някакъв непознат. Беше висок старец, загърнат в износено наметало. Белег пресичаше лицето му. Годините сякаш му бяха придали повече достолепие, отколкото немощ, но забелязах, че му е трудно да върви, без да се подпира на тоягата си. Разменихме няколко думи, които вече не помня. Накрая той рече:

— Нямам дом и спя, където сваря. Пребродил съм цяла Саксония.

Тези думи подхождаха на старостта му. Баща ми винаги говореше за Саксония; днес хората й викат Англия.

Имах хляб и риба. Нахранихме се мълчаливо. Заваля дъжд. Стъкмих му постеля от няколко кожи на пръстения под, където умря брат ми. Щом настъпи нощта, заспахме.

Развиделяваше се, когато излязохме от къщата. Дъждът бе спрял и земята бе покрита с току-що навалял сняг. Старецът си изпусна тоягата и ми каза да му я вдигна.

— Защо да ти се подчинявам? — попитах.

— Защото съм крал — отвърна той. Помислих го за луд. Вдигнах тоягата и му я подадох. Тогава заговори с променен глас: — Аз съм крал на секените. Много пъти съм ги водил към победа в жестока битка, но в съдбовен час изгубих кралството си. Името ми е Исерн (стомана) и съм от рода на Один.

— Аз не почитам Один — отвърнах. — Почитам Христос.

Продължи, сякаш не бе ме чул:

— Бродя по пътищата на изгнанието, но още съм крал, защото имам диска. Искаш ли да го видиш? — и той разтвори дланта на костеливата си ръка. В нея нямаше нищо. Беше празна. Чак тогава осъзнах, че държеше ръката си винаги стисната в юмрук. Каза, като ме гледаше втренчено: — Можеш да го докоснеш.

Донякъде боязливо пипнах дланта му с върха на пръстите си. Усетих нещо студено и зърнах блясък. Старецът рязко затвори дланта си. Не казах нищо. Той продължи търпеливо, сякаш говореше на дете:

— Това е дискът на Один. Има само една страна. На земята няма друго нещо, което да е само с една страна. Докато го държа в ръката си, ще бъда крал.

— Златен ли е? — попитах.

— Не зная. Това е дискът на Один и има само една страна.

Тогава закопнях да притежавам диска. Ако беше мой, можех да го продам за кюлче злато и да бъда крал. Рекох на скитника, когото мразя и до днес:

— В колибата си имам скрито ковчеже с жълтици. Златни са и блестят като секирата ми. Ако ми дадеш диска на Один, ще ти дам ковчежето.

— Не искам — заинати се той.

— Тогава — казах — можеш да си вървиш по пътя.

Обърна ми гръб. Един удар с брадвата по тила бе предостатъчен, за да се олюлее и да падне, но при падането разтвори длан и аз видях как нещо проблесна във въздуха. Отбелязах хубаво мястото с брадвата си и завлякох трупа до придошлия поток. Там го хвърлих във водата.

На връщане към къщи потърсих диска. Не го намерих. От години все го търся.

Пясъчната книга

Линията се състои от безкраен брой точки; плоскостта — от безкраен брой линии; обемът — от безкраен брой плоскости; свръхобемът — от безкраен брой обеми… Не, да започна разказа си така, по геометричен начин, решително не е най-добрият начин. Твърдението, че случката е истинска, вече е обичаен похват на всички фантастични разкази; ала все пак моята история се случи в действителност.

Живея сам, на четвъртия етаж на една сграда на улица „Белграно“. Една привечер преди няколко месеца чух как някой потропа на вратата ми. Отворих; влезе някакъв непознат. Беше висок мъж с неясни черти или може би моите късогледи очи ги възприеха така. Цялата му външност говореше за почтена бедност. Бе облечен в сиво и носеше сив куфар в ръка. Веднага почувствах, че е чужденец. Отначало ми се стори стар; после забелязах, че ме е заблудила рядката му коса, която бе светлоруса, почти бяла, като на скандинавец. В хода на разговора ни, продължил навярно по-малко от час, узнах, че бил родом от Оркнейските острови456.

Посочих му един стол. Човекът не заговори веднага. Излъчваше меланхолия, както и аз самият сега.

— Продавам библии — рече.

Отвърнах му не без известна дребнавост:

— В тази къща има няколко английски библии, включително първата, на Джон Уиклиф. Имам също версията на Сиприано де Валера, на Лутер (която от литературна гледна точка е най-лошата от всички) и един латински екземпляр на Вулгатата457. Както виждате, едва ли се нуждая тъкмо от библии.

След кратко мълчание той добави:

— Не продавам само библии. Мога да ви покажа една свещена книга, която може би ще ви заинтригува. Сдобих се с нея в пределите на Биканер458.

Отвори куфара си, извади книгата и я сложи на масата. Беше осмина формат, с платнена подвързия. Личеше си, че е преминала през много ръце. Разгледах я; необичайната й тежест ме изненада. На гърба й се четеше надписът „Свето писание“ и отдолу „Бомбай“.

— Вероятно е от деветнайсети век — отбелязах.

— Не зная — бе отговорът. — Никога не съм знаел.

Отворих я напосоки. Буквите ми бяха непознати. На страниците, които ми се видяха изтъркани и с лоша типография, текстът бе в две колони, както е характерно за библиите. Бе напечатан сбито и подреден в стихове. В горния ъгъл на страниците имаше арабски цифри. Вниманието ми бе привлечено от следния факт: някоя четна страница бе означена с числото 40,514, да речем, а следващата нечетна — с 999. Щом я обърнах, видях, че следващата е означена с осемцифрено число. Имаше и една малка илюстрация, като онези, които са обичайни за речниците: котва, нарисувана с перо, сякаш от несръчната ръка на някое дете.

Именно тогава непознатият ми каза:

— Хубаво я разгледайте, защото никога вече няма да я видите.

Тези думи прозвучаха заплашително за разлика от гласа му.

Отбелязах си мястото и затворих книгата. Веднага я отворих пак. Напразно търсих рисунката на котвата, лист подир лист. За да прикрия объркването си, запитах:

— Това е превод на Светото писание на някакъв индостански език, нали?

— Не — отвърна мъжът. После сниши глас, сякаш се канеше да сподели някаква тайна: — Сдобих се с нея в едно селище в равнините срещу няколко рупии и библия. Собственикът й не знаеше да чете. Подозирам, че възприемаше Книгата на Книгите като амулет. Беше от най-низшата каста; хората не можеха дори да стъпят върху сянката му, без да се омърсят. Каза ми, че книгата му се нарича „Пясъчната книга“, защото както пясъкът, така и тази книга нямат нито начало, нито край.

Помоли ме да потърся първата страница.

Хванах корицата с лявата ръка и отворих книгата с палец, почти допрян до показалеца. Напразно се стараех — няколко страници все се вмъкваха между корицата и ръката ми. Сякаш изникваха от самата книга.

— А сега потърсете края.

Отново претърпях провал; едва успях да измънкам с глас, който не беше мой:

— Това не може да бъде.

Все така тихо продавачът на библии рече:

— Не може да бъде, ала е. Броят на страниците в тази книга наистина е безкраен. Никоя от тях не е първа; никоя не е последна. Не зная защо са номерирани така произволно. Може би за да покажат, че членовете на една безкрайна серия допускат да бъдат означени с кое да е число — после добави, сякаш размишляваше на глас: — Ако пространството е безкрайно, ние сме в коя да е точка от пространството. Ако времето е безкрайно, ние сме в коя да е точка от времето.

Разсъжденията му ме подразниха. Запитах го:

— Вие без съмнение сте вярващ, нали?

— Да, презвитерианец съм. Съвестта ми е чиста. Сигурен съм, че не съм измамил онзи туземец, когато му дадох Божието слово в замяна на неговата дяволска книга.

Уверих го, че няма за какво да се упреква, и попитах дали просто минава по нашите земи. Отвърна, че смятал да се върне в родината си след няколко дена. Именно тогава узнах, че е шотландец, от Оркнейските острови. Казах му, че имам лична слабост към Шотландия заради любовта си към Стивънсън и Хюм.

— И Роби Бърнс459 — поправи ме той.

Докато разговаряхме, аз все разглеждах безкрайната книга. С престорено безразличие попитах:

— Смятате ли да предложите този любопитен образец на Британския музей?

— Не. Предлагам го на вас — отвърна той и назова една огромна сума.

Отговорих му съвсем искрено, че тази сума не е по силите ми, но в същото време трескаво мислех. След няколко минути вече бях скроил един план.

— Какво ще кажете да направим размяна — рекох. — Вие сте се сдобили с този том срещу няколко рупии и Светото писание; аз ви предлагам цялата си пенсия, която току-що получих, и библията на Уиклиф с готически шрифт. Наследих я от родителите си.

— A black-letter Wyclif460! — промълви той.

Отидох в спалнята си и му донесох парите и книгата. Разгърна страниците и огледа обложката с пламенното усърдие на библиофил.

— Дадено — рече.

Учудих се, че не се пазари. Чак по-късно щях да осъзная, че е влязъл в дома ми с намерението да продаде книгата. Прибра банкнотите, без да ги преброи.

Поговорихме за Индия, за Оркнейските острови и за норвежките вождове, които са ги управлявали. Свечеряваше се, когато мъжът си тръгна. Оттогава не съм го виждал, нито пък зная името му.

Мислех си да сложа „Пясъчната книга“ на празното място, където преди стоеше Уиклиф, но накрая реших да я скрия зад непълните томове на „Хиляда и една нощ“.

Легнах си, но не можах да заспя. В три или четири сутринта запалих лампата. Измъкнах невъзможната книга и заразгръщах страниците й. На една от тях видях гравюра на маска. В ъгъла на страницата имаше число, вече не помня кое точно, повдигнато на девета степен.

Не показах съкровището си на никого. Към радостта от притежанието се прибави страхът, че ще ми го откраднат, а после и подозрението, че не е действително безкрайно. Тези две тревоги изостриха още повече отколешната ми мизантропия. Бяха ми останали само неколцина приятели, но престанах да се виждам и с тях. Превърнах се в затворник на книгата и почти не излизах от къщи. Разгледах с лупа изтрития гръб и кориците и отхвърлих възможността за някаква измама. Проверих, че малките илюстрации са разположени през две хиляди страници една от друга. Започнах да ги отбелязвам по азбучен ред в тефтерче, което твърде скоро попълних. Никога не се повтаряха. Нощем в редките мигове, когато излизах от плена на безсънието, сънувах книгата.

Лятото преваляше и аз разбрах, че книгата е чудовищна. Никак не ме утешаваше мисълта, че не по-малко чудовищен съм и аз, който я виждах с очите си и я докосвах с десетте си пръста от плът и кръв. Усещах, че е нещо кошмарно, нещо неприлично, което опозорява и покварява действителността.

Помислих за огън, но ме хвана страх, че изгарянето на една безкрайна книга може да трае също тъй безкрайно и да задуши с дим планетата.

Спомних си, че съм чел как най-доброто място да скриеш лист от дърво е гората. Преди пенсионирането си работех в Националната библиотека, в която се съхраняват деветстотин хиляди книги; зная, че вдясно от фоайето една вита стълба се спуска към подземието, където са вестниците и географските карти. Възползвах се от невниманието на служителите, за да изгубя „Пясъчната книга“ на един от влажните рафтове. Постарах се да не забележа на каква височина я оставям, нито пък на какво разстояние от вратата.

Изпитвам известно облекчение, но оттогава избягвам да минавам по улица „Мексико“461.

Послеслов

Да пишеш предговор за още непрочетени разкази, е почти невъзможна задача, защото изисква анализ на сюжети, които не бива да се разкриват предварително. Ето защо предпочетох да напиша послеслов.

Първият разказ подхваща отново старата тема за двойника, която тъй често е вдъхновявала винаги увенчаното с успех перо на Стивънсън. В Англия двойникът се нарича fetch — или по-книжовно: wraith of the living; в Германия — Doppelgânger. Подозирам, че alter ego е едно от първите му прозвища. Това призрачно видение навярно се е появило от металните или водните огледала или просто от паметта, която превръща всеки човек в зрител и актьор. Моето задължение бе да изобразя събеседниците достатъчно различни, за да са двама, и достатъчно сходни, за да са един. Струва ли си да заявя, че замислих тази история в Нова Англия, на брега на река Чарлс, чийто студен поток ми напомни далечните води на Рона?

Темата за любовта е доста обичайна за поезията ми, но не и за прозата ми, където единственият пример е „Улрика“. Читателите ще забележат несъмнената й прилика с „Другия“.

„Конгресът“ е може би най-амбициозният разказ в тази книга; темата му е едно необятно начинание, което накрая се слива с цялата вселена и със сбора на дните. Мрачното начало се опитва да подражава на начина, по който започват историите на Кафка; краят се стреми да се извиси, без съмнение неуспешно, до екстазите на Честъртън или Джон Бъниан. Никога не съм заслужавал подобно откровение, но съм се стремял да го сънувам. В хода на повествованието съм вплел по навик някои автобиографични черти.

Съдбата, която се слави като неразгадаема, не ме остави на мира, докато не написах един посмъртен разказ от Лъвкрафт, писател, когото винаги съм смятал за неволен пародист на По. Най-сетне отстъпих; жалкият резултат от труда ми е озаглавен „There are more things“.

„Сектата на трийсетте“ спасява от забрава (без ни най-малка документална подкрепа) историята на една възможна ерес.

„Нощта на даровете“ навярно е най-невинният, жесток и възторжен разказ, който този том предлага.

„Вавилонската библиотека“ (1941) създава представата за безкраен брой книги; „Ундр“ и „Огледалото и маската“ представят вековни литератури, състоящи се от една-единствена дума.

„Утопия на един уморен човек“ по моя преценка е най-честният и меланхоличен разказ в цялата поредица.

Винаги ме е удивявал натрапчивият стремеж на северноамериканците да постъпват етично; „Подкупът“ се опитва да отрази тази тяхна особеност.

Въпреки Джон Фелтън, Шарлот Корде, всеизвестното мнение на Ривера Андарте („Свято дело е да се убие Росас“) и Уругвайския национален химн („За тираните — кинжалът на Брут“) не одобрявам политическото убийство. Както и да е, прочелите историята на самотното Аредондово престъпление ще пожелаят да узнаят края. Луис Мелиан Лафинур поиска подсъдимият да бъде оправдан, но съдиите Карлос Фейн и Кристобал Салваняк му дадоха един месец в единична килия и още пет години затвор. Днес една от улиците на „Монтевидео“ носи неговото име.

Два злощастни и непонятни обекта са тема на последните разкази: „Дискът“ е евклидовият кръг, който има само едно лице; „Пясъчната книга“ е том с неизброими страници.

Надявам се, че прибързаните бележки, които току-що продиктувах, не изчерпват тази книга и че нейните сънища ще продължат да се разклоняват в гостоприемното въображение на читателите, които сега я затварят.

Х.Л.Б.

Буенос Айрес, 3 февруари 1975 г.