Смърт и компас

Предговор

Последните истории на Киплинг са не по-малко заплетени и тревожни от тези на Кафка или Хенри Джеймс, а същевременно безспорно ги превъзхождат; но през 1885 година в Лахор Киплинг е започнал поредица от кратки разкази, написани в ясен, непосредствен стил, които са били събрани и издадени през 1890 година. Немалка част от тях — „В дома на Судху“344, „Отвъд границите на приличието“, „Портата на стоте скърби“ — са лаконични шедьоври; понякога съм си мислел, че на прага на старостта един вещ в занаята си човек може да подражава — без да прояви нескромност — на онова, което е замислил и осъществил някой гениален младеж. Настоящият цикъл е плодът на това разсъждение, но нека читателите преценят сами.

Опитах се (не зная доколко успешно) да напиша непосредствени разкази. Не смея да твърдя, че са елементарни; нито една страница, нито една дума на тази земя не е елементарна, защото всички те постулират Вселената, чието най-известно свойство е сложността. Искам само да изясня, че не съм и никога не съм бил онова, което навремето се наричаше баснописец или нравоучител, а в наши дни — ангажиран писател. Нямам претенции да съм Езоп. Историите ми, подобно на тези в „Хиляда и една нощ“, целят да развличат или да трогват читателите, а не да им вдъхват убеждения. Тази цел не означава, че се затварям в кула от слонова кост, ако си послужа със Соломоновия израз. Политическите ми възгледи са добре известни; станах член на консервативната партия (действие, което само по себе си е форма на скептицизъм) и никой никога не ме е нарекъл комунист, националист, антисемит, поддръжник на Ормига Негра345 или на Росас346. Вярвам, че с течение на времето ще заслужим да се освободим от всякакви правителства. Никога не съм крил убежденията си, дори и в трудните години, но не съм допускал да се намесват в литературните ми произведения освен веднъж, когато бях увлечен от всеобщия възторг от Шестдневната война. Писането е нещо загадъчно; нашите мисли и мнения са твърде нетрайни и аз предпочитам Платоновата теория за музата пред теорията на По, който твърдеше с истинска или престорена убеденост, че създаването на една поема е изцяло интелектуално действие. (Неспирно ме удивлява фактът, че класиците тъй често даваха израз на романтични теории, а един романтичен поет прегърна класическа теза.)

Извън текста, който даде названието на тази книга и който съвсем очевидно е породен от последното пътешествие на Лемюъл Гъливер, разказите ми са „реалистични“, ако си послужа с един модерен в наши дни термин. Мисля, че спазват всички условности на жанра (жанр, не по-малко условен от всички останали, от който скоро ще се отегчим, ако вече не сме се отегчили). В тях се срещат в изобилие изискваните от автора обстоятелствени подробности, за които разполагаме с такива великолепни примери в англосаксонската балада „Битката при Малдон“, датираща от десети век, и в по-късните исландски саги. Два от разказите (няма да посоча точно кои) допускат към тях да се приложи един и същ фантастичен ключ. Любопитният читател ще забележи някои близки прилики между отделните истории. Години наред съм бил преследван от малко на брой теми; с положителност съм еднообразен.

Основният сюжет на „Евангелие от Марка“, най-добрия разказ в цялата книга, дължа на един сън на Уго Родригес Морони; боя се да не съм го развалил с промените, които въображението или разумът ми намериха за необходими. Така или иначе, литературата не е нищо друго освен един управляван сън.

Отказах се от изненадващите обрати, характерни за бароковия стил, както и от тези, които ни предоставя неочакваният край. Накратко, предпочетох да подготвя читателите какво да очакват, вместо да ги изненадвам. Дълги години смятах, че ще ми се удаде да пиша добре, ако се осланям на вариации и новости; сега, когато навърших седемдесетте, вярвам, че съм открил собствения си глас. Промените на някои думи няма да развалят, нито ще подобрят онова, което диктувам, освен в случаите, когато биха олекотили някое тежко изречение или биха смекчили патоса. Всеки език е традиция, всяка дума — споделен символ; промените, които новаторът е в състояние да направи, са незначителни — да си припомним великолепните, но често нечетими творби на един Маларме или един Джойс. Твърде вероятно е тези разумни аргументи да са плод на умората; вече напредналата ми възраст ме научи да се примиря да бъда Борхес.

Съвсем безпристрастно не обръщам внимание на Речника на Кралската академия, където всяко издание те кара да съжаляваш за предишното, както меланхолично отбеляза Пол Грусак, както и на тягостните речници на аржентинизмите. Всички тези издания — от отсамната и от другата страна на Атлантика — са склонни да подчертават разликите между нашия и техния испански и така да разкъсват целостта на езика. В тази връзка си спомням как веднъж натякнаха на Роберто Арлт, че не знае лунфардо347, а той отвърна: „Израснах във Виля Луро сред бедни хора и престъпници и действително нямах време да изучавам този говор“. Лунфардо всъщност е литературна шега, измислена от автори на популярни комедии и композитори на танга; жителите на предградията, които уж са го създали, всъщност не знаят нищо за него освен каквото са научили от фонографските записи.

За сцена на разказите си съм избрал сравнително отдалечени места — отдалечени било във времето, било в пространството. Така въображението може да работи с по-голяма свобода. Днес, през 1970-а, кой може да си спомня точно какви са били предградията на Палермо или Ломас в края на миналото столетие? Колкото и да е невероятно, има някои прекалено добросъвестни читатели, които обръщат строго внимание на дребните отклонения. Те отбелязват например, че Мартин Фиеро би казал по-скоро „торба с кокали“, а не „чувал с кокали“, и критикуват (може би несправедливо) златисторозовата кожа на един прочут в нашата литература кон348.

Бог да те пази, читателю, от дълги предговори. Цитатът е на Кеведо, но той (за да не извърши анахронизъм, който рано или късно е щял да бъде открит) никога не е чел предговорите на Шоу.

Х.Л.Б.

Буенос Айрес, 19 април 1970 г.

НатрапницатаВтора книга Царства, I, 26349

Казват (макар да не е правдоподобно), че сам Едуардо, по-младият от братята Нелсон, е разказал тази история, докато е траяло бдението край трупа на Кристиан, по-възрастния брат, починал от естествена смърт през хиляда осемстотин деветдесет и някоя година в околия Морон.

Вероятно през оная безкрайно дълга нощ на бдението, докато пиели мате след мате, някой я е чул от някого и я е повторил пред Сантяго Дабове, който ми я разказа. Няколко години по-късно отново ми разправиха същата история в Турдера, там, където се е разиграла драмата. Втората версия беше малко по-ясна и, общо взето, потвърждаваше историята на Сантяго с незначителни изменения и разлики, което си е в реда на нещата. Реших да я напиша сега, защото, ако не се лъжа, тя съдържа — като в огледало — къс от трагичното битие на живелите в някогашните предградия на Буенос Айрес. Ще се постарая да я предам правдиво, но вече чувствам, че надали ще устоя на литературното изкушение да изтъкна някоя подробност или да притуря друга.

В Турдера ги наричаха Нилсенови. Енорийският свещеник ми каза, че предшественикът му помнел с каква изненада бил съзрял някаква извехтяла Библия с черни корици и готически шрифт в дома им; забелязал също, че по последните й страници на ръка били отбелязани някакви имена и дати. Била единствената книга в къщата. Не особено надеждният летопис на Нилсенови е загубен, както ще бъде загубено всичко. Голямата, вече несъществуваща тухлена къща била неизмазана; от пруста се виждали два вътрешни двора — единият покрит с червени плочки, а другият — с отъпкана пръст. Ала малцина били пристъпвали там, защото Нилсенови ценели самотата си. Спели на походни легла в неизмазаните стаи; държали истински само на коня, сбруята, камата с късо острие, празничните премени за съботния ден и на силната ракия. Знам, че били високи, с червеникави коси — явно наследство от датската или ирландската кръв на тия креоли350 (макар че навярно те самите никога не са били чували за тези страни). Кварталът се боял от Червенокосите, както ги наричали. Не е изключено да са били извършили някое или друго убийство. Веднъж двамата братя се сражавали рамо до рамо с полицията; казват, че по-малкият разменил остри думи с Хуан Ибера и след това съвсем не се оттеглил като победен, а това, както смятат осведомените, вече означава много. Братята работели като говедари и колачи, крадели добитък, а понякога припечелвали от игра с белязани карти. Славели се като скъперници освен в случаите, когато пиенето и хазартът ги правели щедри. Никой не знаел откъде били дошли, нито пък бил чувал да имат някакви роднини. Притежавали каруца с впряг волове.

Физически се отличавали от местните нехранимайковци, по чийто прякор била кръстена местността Коста Брава — Бряг на размирниците. Този факт, както и онова, което не ни е известно, помагат да разберем голямата им взаимна привързаност. Да се скараш с единия от тях, означавало да си спечелиш двама врагове накуп.

Нилсенови били развейпрах и развратници, но любовните им похождения до този момент се ограничавали със закачки по прустовете или с посещения на публични домове. Именно затова, когато Кристиан си довел у дома Хулиана Бургос, хората се разприказвали. Наистина така той се сдобил с прислужница, но, от друга страна, сигурно е, че я обсипал с разни ужасяващо грозни накити и я водел нагиздена по вечеринките, всъщност бедняшки съседски увеселения, където някои стъпки на тангото (например кебрада и корте) били смятани за неприлични и все още се танцувало с „ивица светлина“ между двойката. Хулиана имала бадемови очи и смугла кожа и щом някой я погледнел, тя се усмихвала. Не изглеждала зле в едно бедно предградие, където трудът и немарата похабяват жените.

В началото Едуардо ги придружавал. После предприел някакво пътуване до Аресифес по не знам каква си работа; на връщане довел някакво момиче, което намерил по пътя, но само след няколко дни го изпъдил. Станал по-мрачен; напивал се сам в кръчмата и не дружал с никого. Бил влюбен в жената на Кристиан. Предградието, което навярно било разбрало това преди самия него, дебнело със злорадство скритото съперничество между двамата братя.

Една нощ, връщайки се късно от кръчмата, Едуардо видял врания кон на брат си вързан за кола под навеса. Самият Кристиан го чакал на двора облечен в най-хубавите си дрехи. Жената сновяла насам-натам с матето в ръка.

— Отивам на почерпката у Фариас — рекъл той на Едуардо. — Ето ти я тук Хулиана. Ако искаш, възползвай се.

Тонът бил едновременно заповеднически и сърдечен. За един миг Едуардо се вцепенил. Гледал и не знаел какво да прави. Кристиан станал, сбогувал се с Едуардо, но не и с Хулиана, която за него била просто един предмет, възседнал коня си и без да бърза, потеглил в тръс.

От тая нощ нататък те я споделяли. Навярно никой не знае подробности за този гнусен съюз, който нарушавал благоприличието на квартала. В течение на няколко седмици всичко вървяло гладко, но така не можело да продължава вечно. Двамата братя не споменавали никога помежду си името на Хулиана, дори не я викали по име, но търсели и намирали поводи за несъгласие. Спорели за продажбата на кожи, а всъщност ставало дума за друго. Обикновено Кристиан повишавал глас, а Едуардо мълчал. Без да искат, се ревнували взаимно. По тези сурови места един мъж никога не казва, дори не признава пред себе си, че някоя жена би могла да означава за него нещо повече (от желанието и от обладаването), а те и двамата били влюбени. Това някак си ги унижавало.

Една вечер на площадчето в Ломас Едуардо срещнал Хуан Ибера и той го поздравил за първокласното парче, с което се бил сдобил. Мисля, че именно тогава Едуардо го наругал. Пред него никой нямал право да се подиграва с Кристиан.

Жената обслужвала и двамата с животинско покорство, ала трудно скривала известни предпочитания към по-младия, който не се отказвал от своя дял, но все пак не той бил установил подялбата.

Един ден те заповядали на Хулиана да занесе два стола в първия вътрешен двор и да не се мярка около тях, защото трябвало да си говорят. Тя очаквала, че разговорът ще продължи дълго, и легнала да си подремне, тъй като било след пладне. Скоро обаче те я повикали, накарали я да сложи в една торба всичките си вещи, като не забрави стъклената молитвена броеница и кръстчето — наследство от майка й. Без всякакви обяснения я качили във волската каруца и поели; пътуването било мъчително и тягостно. Предишната нощ било валяло и пътищата били разкаляни; когато пристигнали в Морон, наближавало вече пет сутринта. Там те я продали на собственичката на публичния дом. След като сключили сделката, Кристиан прибрал парите и после ги разделил с брат си.

Когато се върнали обратно в Турдера, Нилсенови — затънали досега в тресавището (или в навика) на тази чудовищна любов — се опитали да възобновят някогашния си ергенски живот. Върнали се към играта на карти труко, към боя с петли и към епизодичните оргии. Понякога може би вярвали, че се били спасили, обаче от време на време всеки от тях поотделно отсъствал по неоправдани или прекалено оправдани причини. Малко преди Нова година по-малкият казал, че има работа в града. Кристиан отишъл в Морон; вързан за стобора на вече споменатия дом той видял рижия кон на Едуардо. Влязъл; вътре бил другият и чакал реда си. Очевидно Кристиан е казал:

— Ако караме така, ще съсипем хубавите си коне. По-добре да ни е подръка.

Поговорил със собственичката, извадил няколко монети от пояса си и я отвели. Хулиана пътувала на коня на Кристиан. Едуардо пришпорил рижия, за да не ги гледа.

Отново заживели както преди. Подлото им решение било претърпяло провал; двамата се били поддали на изкушението да се мамят взаимно. Каин дебнел в близост, но обичта, която свързвала братята Нилсен, била много силна — кой знае какви трудности и какви опасности били споделяли. Предпочели да изливат своята ненавист върху другите. Някой непознат, кучетата, Хулиана, която била внесла в дома им раздора.

Било към края на март, а горещината не намалявала. Една неделя (в неделя хората обикновено се прибирали рано по къщите си) Едуардо, който се връщал от кръчмата, заварил Кристиан да впряга воловете. Кристиан казал:

— Ела, трябва да закараме няколко кожи на Пардо. Натоварих ги, да използваме хладината на вечерта.

Струва ми се, че складът на Пардо се намирал по на юг; поели по пътя Лае Тропас, сетне по някакво отклонение. В нощта степта се разстилала все по-широка пред тях.

Минавали покрай блато, покрито с острици. Кристиан хвърлил цигарата, която току-що бил запалил, и казал спокойно:

— А сега на работа, братко. Сетне ще ни помогнат лешоядите. Днес я убих. Нека си остане тук с всичките си натруфени премени. Вече няма да ни причинява беди.

Прегърнали се и едва не заплакали. Сега ги свързвало още нещо — жената, пожертвана тъй печално, и необходимостта да я забравят.

Недостойният

Представата за града, която обикновено имаме, винаги се оказва остаряла. Кафенето се е изродило в бар; вестибюлът, през който сме съзирали вътрешните дворове и лозницата, сега е някакъв мрачен коридор с асансьор в дъното му. Така например години наред съм смятал, че книжарница „Буенос Айрес“ винаги ще стои на едно определено място на улица „Талкауано“, но една сутрин установих, че сега на нейното място има антикварен магазин, и ми казаха, че дон Сантяго Фишбайн, собственикът на книжарницата, бил починал. Той бе доста пълен; помня главно дългите ни разговори, не толкова какви бяха чертите му. Беше уверен и спокоен човек, често осъждаше ционизма — който според него щял да превърне евреина в обикновен човек, свързан както всички останали с една-единствена традиция и с една-единствена страна, лишени от многостранността и противоречията, които сега го обогатяват. Помня, че ми бе споменал за подготвян нов, обширен сборник с творби на Барух Спиноза, освободен от евклидовския начин на изложение, който толкова затруднява четенето и придава на фантастичната му теория някаква мнима строгост. Показа ми и не поиска да ми продаде един куриозен екземпляр от Розенротовата „Kabbala denudata“, но все пак в библиотеката ми има няколко тома на Гинзбург и на Уейт, които носят печата на неговата книжарница.

Един следобед, когато се случихме сами, той ми довери един епизод от живота си, който днес вече мога да разкажа. Ще променя някоя и друга подробност — както може да се очаква.

— Ще ви открия нещо — подхвана Фишбайн, — което не съм споделял с никого. Не го знаят нито жена ми Ана, нито най-близките ми приятели. Тази история се случи преди толкова много години, че сега изпитвам чувството, че сякаш въобще не съм я преживял. Може би ще ви послужи за някой разказ, който, разбира се, ще поразкрасите, като прибавите бой с ножове и туй-онуй. Не знам дали съм ви споменавал, че съм от провинция Ентре Риос. Не казвам, че сме били еврейски гаучоси, евреин гаучо никога не е имало. Бяхме си търговци и дребни чифликчии. Роден съм в град Урдинарайн, но си го спомням едва-едва. Когато родителите ми пристигнаха в Буенос Айрес да отворят дюкян, бях съвсем малък. Наблизо беше квартал Малдонадо351 и оттам нататък почваха пущинаците.

Карлайл пише, че хората се нуждаят от герои. В „История“ Гросо допуска, че Сан Мартин може да бъде въздигнат в култ, но лично аз съзирам в Сан Мартин просто един военен, който се е сражавал в Чили, а сега се е превърнал в бронзова статуя и име на площад. На мен случайността ми предложи съвсем различен герой — Франсиско Ферари, и това донесе нещастие на двама ни. Сигурен съм, че за пръв път чувате името му.

Кварталът не беше от тези с най-лоша слава, както казват, че били Лос Коралес и Ел Бахо, но все пак нямаше кръчма, в която да не се събира постоянно някоя банда нехранимайковци. Бърлогата на Ферари беше в кръчмата на ъгъла на улиците „Триунвирато“ и „Тамес“. Там именно присъствах на случката, заради която станах един от верните му хора. Бях отишъл да си купя малко мате. Появи се някакъв непознат мъж с дълги коси и мустаци и поиска една хвойнова ракия. Ферари го запита:

— Кажете ми — гласът му беше мек като коприна, — не се ли видяхме завчера на танците у Хулиана? Откъде сте?

— От Сан Кристобал — отвърна другият.

— Съветвам ви — подхвърли Ферари — повече да не се мяркате тук. Навъртат се непочтени хора, които могат да ви създадат доста неприятности.

Оня от Сан Кристобал се измете с все мустаците си. Може и да не е бил по-малко мъж от Ферари, ала разбра, че иначе ще трябва да се изправи срещу цялата банда.

След тая вечер Франсиско Ферари се превърна в героя, за когото мечтаеха моите петнайсет години. Беше мургав, над среден на ръст, строен, хубавец — от тези, които се харесваха по това време. Обличаше се винаги в черно. Всъщност една друга случка ни сближи толкова. Бях с майка си и с леля си; разминавахме се с някакви младежи, когато един от тях каза високо на останалите:

— Дайте път на дъртите кокошки. Вижте ги, мязат на мърши.

Не знаех какво да направя. В този миг Ферари, който излизаше от дома си, се намеси. Той се изпъчи право срещу подстрекателя и каза:

— Ако си търсиш с кого да се сбиеш, пробвай с мен, а? — после бавно повтори въпроса, обръщайки се към всеки от тях, но никой не отговори и дума. Познаваха го добре. Накрая той сви рамене, поздрави ни и си отиде. Но преди да се отдалечи, рече: — Ако нямаш какво да правиш, ела после там, където се събираме.

Останах като втрещен. Леля ми Сара отбеляза поучително:

— Ето един кавалер, който кара и другите да уважават дамите.

А майка ми, за да ме извади от затруднението, отбеляза:

— По-скоро е нехранимайко, който не търпи други като него.

Не зная как да ви обясня нещата. Сега съм си извоювал положение. Притежавам тази книжарница, която ми допада, чета книгите в нея, имам добри приятели, жена и деца, член съм на социалистическата партия и съм добър аржентинец и добър евреин. Уважаван човек съм. Сега ме виждате почти плешив; тогава бях бедно руско еврейче с червеникави коси и живеех в един краен квартал. Хората ме гледаха отвисоко. Като всички младежи исках да не бъда различен от останалите. Преименувах се Сантяго352, за да се отърва от Яков, обаче Фишбайн си остана. Ние всички приличаме на образа, на представата, която имат за нас. Чувствах презрението на хората и сам се презирах. По онова време и преди всичко в оная среда беше важно човек да е смел; а аз знаех, че съм страхлив. Жените ме смущаваха; изпитвах таен срам от боязливото си целомъдрие. Нямах приятели на моя възраст.

През оная нощ не отидох в бара при ъгъла, където те се събираха. Ще ми се никога да не бях го сторил. В края на краищата разбрах, че в тази покана имаше и заповед; една събота, след като се наобядвах, влязох в кръчмата.

Ферари беше заел председателското място на една от масите. Другите ги познавах по физиономия, бяха около седмина. Той беше най-възрастният, ако не се брои един стар мъж, който говореше рядко и малко; само неговото име е останало в паметта ми — дон Елисео Амаро. Голям белег прорязваше широкото му и отпуснато лице. По-късно ми казаха, че е лежал в затвора.

Ферари ме накара да седна от лявата му страна; дон Елисео се видя принуден да смени мястото си. Не бях на себе си от смущение. Боях се, че Ферари можеше да спомене неприятния инцидент отпреди няколко дни. Нищо подобно не се случи; говориха за жени, за карти, за избори, за някакъв певец гаучо, който трябвало да дойде, а не бил дошъл, за разни квартални истории. В началото им бе трудно да ме възприемат; после се примириха, защото такава беше волята на главатаря им. Въпреки че повечето от фамилните им имена бяха италиански, те до един смятаха себе си за креоли и дори гаучоси. Повечето бяха общи работници — някои бяха каруцари, други колачи в кланиците; поради работата с животните бяха подобни на хората от село. Подозирам, че най-голямата им мечта е била да бъдат като Хуан Морейра353. Накрая започнаха да ме наричат Еврейчето, но в прякора не влагаха презрение. От тях се научих да пуша, усвоих и други полезни неща.

В една къща на улица „Хунин“ някой ме попита дали съм приятел на Франсиско Ферари. Отговорих, че не съм, защото се притеснявах, че ще ме сметнат за самохвалко, ако отговорех положително.

Една вечер нахлу полицията и ни претърси. Закараха някои в участъка, но Ферари не го закачиха. След две седмици сцената се повтори; тоя път арестуваха и Ферари, защото в пояса му била затъкната кама. Може би бе загубил благоразположението на местните власти.

Сега смятам, че Ферари е бил просто един беден, измамен с предателство младеж; ала тогава го смятах за бог.

Приятелството, както знаете, е не по-малко тайнствено от любовта или от която и да е друга изява на тази неразбория, наречена живот. Понякога съм си мислил, че само щастието не е тайнствено, защото то оправдава само себе си. Въпросът е, че Франсиско Ферари — смелият, силният — изпита симпатия към мен, презрения. Струваше ми се, че греши, че не съм достоен за приятелството му. Опитвах се да го избягвам, ала той не ми позволи. Притесненията ми се засилваха още повече, защото майка ми не одобряваше връзките ми с онези, на които се стремях да подражавам и които тя наричаше „измет“. Главното в историята, която ви разказвам, е връзката ми с Ферари, а не онези долни факти, за които днес не се разкайвам. Вината трае, докато има разкаяние.

Една вечер, когато влязох в бара, видях, че старият отново бе заел мястото си до Ферари и му шепнеше нещо тайно. Сигурно крояха нещо. Стори ми се, че от другия край на масата дочух името Вайдеман — собственик на тъкачната фабрика, която се намираше в края на квартала. Малко по-късно, без много обяснения, ми възложиха да обиколя фабриката и да запомня добре къде са входовете. Нощта вече се спускаше, когато прекосих рекичката и железопътните линии. Спомням си няколко разпръснати къщички, върбалак и няколко ями. Фабриката беше нова, но изглеждаше самотна и занемарена; червеният й цвят в паметта ми и сега се слива със залеза. Беше заобиколена с ограда. Освен главния вход в дъното имаше още две врати, които гледаха на юг; през тях се влизаше направо в помещенията.

Признавам, че много късно разбрах това, за което вие навярно вече се досещате. Докладвах, а едно от момчетата потвърди сведенията ми. Сестра му работела във фабриката. Ако бандата отсъстваше от кръчмата събота вечер, всички щяха да забележат; затова Ферари реши, че нападението ще се извърши следващия петък. На мен ми се падна да пазя отвън. Добре беше междувременно никой да не ни вижда заедно. Щом останах на улицата сам с Ферари, го запитах дали наистина ми има доверие.

— Да — отвърна той. — Знам, че ще се държиш като мъж.

Спах добре тази и следващите две нощи. В сряда казах на майка си, че отивам в центъра да гледам някакъв нов каубойски филм. Облякох най-хубавите си дрехи и се отправих към улица „Морено“. Пътуването с влак се проточи цяла вечност. В полицейското управление ме накараха да чакам, но накрая ме прие един от служителите — някой си Илд или Алт. Казах му, че искам да говоря с него по поверителен въпрос. Отговори ми да разказвам без страх. Разкрих му какво крои Ферари. Много се изненадах, че не знаеше името му; виж, когато му заговорих за дон Елисео, нещата се промениха.

— Аа! — възкликна той. — Оня от уругвайската банда?

Илд или Алт прати да повикат офицера, който отговарял за моя район, сетне двамата си зашушукаха нещо. Единият ме попита подигравателно:

— Дошъл си да ни съобщиш, защото се смяташ за добър гражданин, така ли?

Осъзнах, че надали ще ме разбере, и отвърнах:

— Да, господине, защото съм добър аржентинец.

Казаха ми да изпълня задачата, с която ме беше натоварил шефът ми, но да не изсвирвам, когато видя полицаите. На сбогуване единият от двамата ме предупреди:

— И внимавай. Нали знаеш какво се случва на предателите? Полицаите, също като децата от четвърти клас, изпитват страшно удоволствие да говорят на лунфардо354.

Отговорих:

— Дано ме убият. Това е най-доброто, което може да ми се случи.

В петък още от зори усетих облекчение, че е дошъл определеният ден, а също така и угризение, че не изпитвам никакво угризение.

Часовете се влачеха много бавно. Едва се докосвах до яденето. В десет часа вечерта започнахме да се събираме в близост до тъкачната фабрика. Един от нашите го нямаше; дон Елисео каза, че винаги се намира по някой страхливец. Помислих си, че после на него ще прехвърлят вината за всичко. Готвеше се да завали. Уплаших се да не би някой да остане с мен, но ме оставиха сам пред една от задните врати. Малко по-късно се появиха полицаите с един офицер. Бяха оставили конете си, за да не привличат вниманието, и вървяха пеша. Ферари вече беше разбил вратата, така че влязоха безшумно. Няколкото залпа ме стреснаха и ме извадиха от вцепенението ми. Помислих си, че там, вътре, в тъмното, се избиват. След малко полицаите излязоха, като водеха окованите в белезници момчета от бандата. След това двамина агенти извлякоха Франсиско Ферари и дон Елисео Амаро, чиито тела бяха надупчени на решето от куршумите. По време на съдебното следствие бе заявено, че оказали съпротива при задържането и първи открили огън. Но аз знаех, че това е лъжа, защото никога не ги бях виждал с револвери. Полицията бе използвала случая за уреждане на стари сметки. Няколко дни по-късно узнах, че Ферари се опитал да избяга, но един куршум го довършил в гръб. Вестниците го превърнаха, разбира се, в герой — такъв, какъвто той може би никога не е бил; герой, какъвто бях мечтал да бъде.

А мен ме арестуваха заедно с другите, но не след дълго ме освободиха.

Разказът на Росендо Хуарес

Беше към единайсет часа вечерта. Отбих се в старомодната кръчма, префасонирана в бар, на ъгъла на улиците „Боливар“ и „Венесуела“355. Вътре, в отсрещния ъгъл, седеше мъж, когото не познавах. Той ми махна да се приближа към масата му. Явно е изглеждал като някой, с когото е по-добре да не си сменяш шапките, защото незабавно му се подчиних. Беше седнал край една от масичките; по необясним начин разбрах, че отдавна не е мръднал от мястото си пред празната чаша. Не беше нито висок, нито нисък; приличаше на почтен занаятчия или може би на някогашен селянин. Редките му мустаци бяха посивели. Подозрителен като всички столичани, той не беше свалил шала си. Покани ме да пийна нещо с него. Седнах и се разговорихме. Всичко това се случи някъде към хиляда деветстотин трийсет и някоя година.

— Не сме се срещали, господине, вие само сте чували за мен — започна човекът, — но аз ви познавам. Аз съм Росендо Хуарес. Мисля, че покойният Николас Паредес ви е говорил за мен. Старецът си имаше свои слабости, обичаше да послъгва — не нарочно, а просто да забавлява хората. Сега, тъй като нямаме какво да правим, ще ви разкажа какво се случи всъщност през оная нощ. Нощта, когато убиха Говедаря. Вие, господине, сте разказали случката в един разказ; не съм от тия, дето могат да съдят за него, но ми се иска да научите истината за тия измишльотини…

Той направи пауза, сякаш искаше да подреди спомените си, и после продължи…

— В тоя живот на човек му се случват много неща, но едва по-късно, като минат годините, започва да ги проумява. Това, което преживях през оная нощ, си има дълбоки корени. Израснал съм в квартал Малдонадо, оттатък Флореста. То си беше един вонящ ров, но за щастие го канализираха. Винаги съм смятал, че няма човек, дето може да спре прогреса. А в края на краищата раждаш се, където ти е писано. Никога не ми е хрумвало да проверя кой е бащата, дето ме е направил. Клементина Хуарес, майка ми, беше много порядъчна жена — печелеше си хляба с ютията. Знаех, че беше от провинция Ентре Риос или от Уругвай, така или иначе, често говореше за някакви роднини в град Консепсион в Уругвай. Растях си като тревата. Биехме се с момчетата с пръчки, наподобявайки бой с ножове. Тогава още не ни беше завладял футболът. Той си беше английска работа.

Една вечер един хулиган, Гармендия, взе да се заяжда с мен в кръчмата. Правех се на глух, ама оня си беше пийнал, та не искаше да ме остави на мира. Излязохме навън; бяхме вече на тротоара, когато той открехна вратата на кръчмата и каза на хората:

— Не се тревожете, връщам се веднага.

Бях се сдобил с нож. Тръгнахме към рекичката; вървяхме бавно по посока на Малдонадо и се дебнехме един друг. Беше с няколко години по-голям от мен. Много пъти с него се бяхме били с пръчки, наподобявайки бой с ножове, и си знаех, че пръв ще ме намушка. Вървях по дясната страна на улицата, а той по лявата. Гармендия се спъна в някаква купчина смет. В мига, в който политна, аз се намерих отгоре му почти без да мисля. С един удар разрязах лицето му; счепкахме се; имаше миг, в който можеше всичко да се случи, накрая му нанесох удар с ножа, който бе последен. Чак по-късно усетих, че и той ме беше ранил, само някаква драскотина. През оная нощ ми стана ясно, че никак не е трудно да убиеш човек или пък да те убият. Рекичката беше далеч от нас; за да спечеля време, поприкрих покойния зад една пещ за тухли. От чиста глупост взех, че му задигнах пръстена, който носеше. Сложих си го на ръката, пооправих си шапката и се върнах в кръчмата. Влязох небрежно и казах:

— Изглежда, тоя, дето се върна, съм аз.

Поръчах си един коняк, защото наистина имах нужда от алкохол. Тогава някой ме предупреди за петното кръв.

Цяла нощ се въртях в кревата насам-натам; заспах чак призори. Сутринта дойдоха двама полицаи да ме приберат. Майка ми, вече покойница, бедната, вдигна олелия до бога. Поведоха ме, като да бях престъпник. Два дни и две нощи лежах в дранголника. Никой не дойде да ме види; само Луис Ирала, единственият ми истински приятел, ама не му разрешиха свиждане. Една сутрин капитанът ме извика. Беше се разположил удобно на стола и когато влязох, без да ме погледне, рече:

— Значи ти прати Гармендия на оня свят?

— Вие така казвате… — отговорих.

— За теб съм „господин капитан“. Без шеги и увъртания! Ето тук са показанията на свидетелите и пръстенът, който са намерили у вас. Подписвай признанието, и толкоз!

Потопи перото в мастилницата и ми го подаде.

— Оставете ме да си помисля, господин капитан — сетих се да отговоря.

— Давам ти двайсет и четири часа да премислиш всичко добре в кафеза. Няма да те притеснявам. Ако не се вразумиш, по-добре си мисли за приятното си прекарване на улица „Лае Ерас“356…

Както вероятно допускате, не го схванах веднага.

— Виж, ако ти дойде умът в главата, ще останеш само няколко дни. После ще те измъкна, дон Паредес ме увери, че ще уреди работата ти.

Тези няколко дни станаха десет. Най-сетне си спомниха за мен. Подписах това, което искаха, и един полицай ме придружи до улица „Кабрера“.

Отпред бяха вързани много коне, а в къщата имаше повече хора, отколкото в бардак. Излезе, че било някакъв изборен комитет. Дон Николас си пиеше кафето, та доста почаках, докато ми обърне внимание. Без да се притеснява много-много, ми каза, че ще ме изпрати в Морон, където се подготвяли избори. Даде ми препоръчително писмо за някой си господин Лаферер, който щял да ме изпробва. Писмото го написа един дребен младеж, облечен в черно, който съчиняваше стихчета; доколкото дочух, в тях се говореше за бедни квартали и мръсотия — неща, които хич не интересуват образованите хора. Поблагодарих му за услугата и си излязох. Върнах се сам, полицаят си бе отишъл.

Всяко зло за добро; провидението си знае работата. Смъртта на Гармендия, която в началото ми създаваше неприятности, сега откриваше нови пътища пред мен. Е, разбира се, властите ме държаха в ръцете си и ако не служех, както трябва, на партията, щяха пак да ме натикат в пандиза, но бях обнадежден и вярвах в себе си.

Господин Лаферер ме предупреди, че ако си гледам работата, както трябва, мога и далеч да стигна, даже да му стана телохранител. Правех всичко, което ми възлагаха. В Морон, а после и в предградието заслужих доверието на шефовете. Постепенно полицията и партията ми създадоха име на юначага; стана така, че без мен не можеха да минат по време на изборите в покрайнините на столицата и в целия окръг. А по онова време изборите не бяха шега работа; не искам да ви отегчавам, господине, като ви разказвам за тая или оная кървава случка. И без това никога не съм можел да понасям радикалите; те са се хванали за брадата на радикала Алем и не я пускат. Нямаше човек, дето да не ме уважава. Намерих си жена — Луханера, купих си и един наперен риж жребец. Години наред се правех на Морейра, който навремето се е правил на някой друг гаучо циркаджия. Отдадох се на картите и на абсента.

Ние, старите хора, сме си бъбриви, но не се безпокойте, вече стигам до това, което искам да ви разкажа. Не знам дали вече не ви споменах за Луис Ирала. Рядък приятел. Вече беше човек на години, не се гнусеше от никаква работа и ме обичаше. Кракът му не беше стъпвал в разни изборджийски комитети. Живееше от труда си, беше дърводелец. С никого не се заяждаше и не търсеше никой да се заяжда с него. Една сутрин дойде да ме види и ми рече:

— Сигурно вече са ти разправили, че Касилда ме напуска. Отне ми я Руфино Агилера.

Бях срещал тоя тип в Морон. Казах:

— Да, знам го. Той е все пак по-малко боклук от всички Агилеровци.

— Боклук или не, но сега ще трябва да си има работа с мен.

Замислих се малко и го посъветвах:

— Слушай, никой не отнема нищо на никого. Ако Касилда те е оставила, това е, защото обича Руфино и вече не й пука за тебе.

— Ами хората, какво ще кажат хората? Че съм страхливец, така ли?

— Моят съвет е да не се забъркваш в разни каши заради това, дето хората ще го кажат, и заради някаква си жена, която вече не те обича.

— Хич и не ме е грижа за нея. За мен мъж, който мисли повече от пет минути за жена, не е мъж, а педераст. Касилда няма сърце. Последната нощ, която прекарахме заедно, каза, че вече съм остарял.

— Ами истината ти е казала.

— Да, но истината боли. Сега за мен е важен Руфино.

— Внимавай, виждал съм го да действа по изборите в Мерло. Бива си го.

— Мислиш, че ме е страх от него ли?

— Знам, че не те е страх, но си помисли добре. Едно от двете — или го убиваш и отиваш да го излежиш, или той те убива и заминаваш за „Чакарита“357.

— Така да бъде. Ти какво би направил на мое място?

— Не знам, но моят живот едва ли е добър пример. Аз съм един нехранимайко, който стана изборджийски убиец, за да не лежи в пандиза.

— Аз пък няма да ставам наемен убиец на която и да било партия. Искам да си уредя сметките, и толкоз.

— Значи ще си рискуваш спокойствието заради някакъв си непознат и заради една жена, която вече не обичаш?

Не поиска да ме изслуша и си отиде. На другия ден чухме, че предизвикал Руфино в един магазин в Морон и Руфино го убил.

Човекът бе отишъл да умре и го бяха убили като мъж в честен двубой. Бях го посъветвал като приятел и все пак се чувствах виновен.

Няколко дни след погребението отидох да гледам бой с петли. Никога не съм припадал по тях, но оная неделя направо ме отвратиха. Какво ли им става на тия животни, си мислех, та се разкъсват едно друго ей така, за нищо!

През нощта, за която разказвам, нощта от края на моя разказ, бях се уговорил с момчетата да идем на вечеринка в кръчмата на Парда. Толкова години са минали, а и досега си спомням роклята на цветчета на приятелката ми. Танцувахме на двора. Е, не че нямаше някой и друг пиян да вдига пара, но аз се погрижих нещата да вървят по закон божи. Още нямаше дванайсет, когато се появиха ония, непознатите. Един от тях — викаха му Говедаря, тоя, когото убиха с предателство същата нощ — поръча за всички по чашка. Случайността поиска и двамата да сме замесени от същото тесто. Беше замислил нещо; приближи се до мен и взе да ме превъзнася. Каза, че бил от Северния квартал, където се говорело за подвизите ми. Оставих го да си говори, но вече подушвах нещо лошо. Пиеше ракия след ракия, може би за кураж, а най-накрая ме предизвика да се бием. Тогава се случи онова, дето никой не иска да го разбере. Видях се като в огледало в лицето на тоя смахнат фукльо и се засрамих от себе си. Не се уплаших, може би, ако бях се уплашил, щях да изляза да се бия. Стоях си ей така, все едно нищо. Другият приближи лицето си до моето и изкрещя, ама така, че всички да го чуят:

— А пък ти си само един страхливец.

— Така да бъде — казах. — Не се страхувам да мина за страхливец. Ако това те ласкае, можеш и да прибавиш, че си ме напсувал на майка и че съм се оставил да ме заплюеш. Сега успокои ли се?

Луханера измъкна ножа, който носех в жилетката под мишницата, и луда от гняв, го пъхна в ръката ми. Отгоре на всичко каза:

— Росендо, мисля, че имаш нужда от това тук.

Хвърлих ножа и излязох, без да бързам. Учудени, хората ми сториха път. Все едно ми беше какво ще си помислят.

За да се разделя с живота, който водех дотогава, избягах в Уругвай и там станах каруцар. След като се върнах, се преселих тук. Сан Телмо винаги е бил почтен квартал.

Срещата

Човек преглежда вестниците сутрин само за да ги забрави или за да има подходяща тема за вечерния разговор. Затова не е чудно, че никой вече не помни — или пък, ако помни, то е като в просъница — прочутия и толкова обсъждан в миналото случай, в който бяха замесени Манеко Уриарте и онзи Дънкан. Всъщност това се случи някъде към 1910 година — година на Халеевата комета и на Стогодишнината от освобождението, а оттогава е изтекла много вода. Действащите лица са вече покойници; свидетелите на случилото се дадоха тържествена клетва да мълчат. И аз вдигнах клетвено ръка и с цялата романтична сериозност на моите деветдесет години почувствах важността на този ритуал. Не знам дали другите са забелязали, че и аз дадох дума; не знам дали са удържали своята дума. Но, така или иначе, ето тук историята — с неизбежните промени, които са плод на времето и са присъщи на добрата или на лошата литература.

Онзи следобед братовчед ми Лафинур ме заведе на асадо358 в имението Лос Лаурелес. Трудно ми е да определя точното му географско разположение. Най-добре е да си представим едно от ония градчета в северната част на страната, сенчести и спокойни, които се спускат към реката и нямат нищо общо с огромната столица и с равнината. Пътуването с влака беше достатъчно дълго, за да ми се стори отегчително, но за децата времето изобщо тече бавно. Вече се мръкваше, когато прекосихме портала на имението. Усетих простите, вечни неща: мирис на печено месо, дървета, кучета, сухи клонки, огън, който събира хората.

Гостите не бяха повече от дванайсетина, до един възрастни хора. Всъщност, както узнах по-късно, най-старият не беше навършил още трийсет години. Съвсем скоро схванах, че те са вещи по въпроси, от които и до ден-днешен не разбирам: състезателни коне, мъжка мода, автомобили, безсрамно скъпи жени. Никой не накърни моята свенливост, никой не ми обърна внимание. Агнето, което един от ратаите приготвяше сръчно, но бавно, ни задържа в голямата столова. Спореха за годината на производство на вината. Намери се китара; мисля, че братовчед ми, ако добре си спомням, запя „Ла тапера“ и „Ел гаучо“ от Елиас Регулес, а после някакви децими на оскъдния лунфардо359 от ония години. Пееше за някакъв бой с ножове на улица „Хунин“360. Донесоха кафе и пури. За връщане изобщо не ставаше и дума. Изпитвах (фразата не е моя, а на Лугонес) страх от късния час. Не исках да погледна часовника. За да прикрия самотата си на дете сред възрастни, гаврътнах бързо една-две чашки, без да изпитам удоволствие. Уриарте предложи на Дънкан да играят покер на две ръце. Някой възрази, че този начин на игра не е интересен, и предложи каре. Дънкан го подкрепи, но Уриарте, с някакво непонятно за мен упорство, се заинати и настоя за първоначалната си идея. Освен играта труко361, чиято основна цел е запълване на времето с шеги и стихове, и скромните лабиринти на пасианса картите не са ме увличали никога. Измъкнах се, без никой да забележи. Една голяма къща, непозната и тъмна (светло беше само в столовата), означава за едно дете повече, отколкото някоя непозната страна за някой пътешественик. Крачка по крачка изследвах стаите; спомням си една зала за билярд, една галерия с правоъгълни и ромбовидни стъкла, две люлеещи се кресла и прозорец, през който се виждаше някаква беседка. Изгубих се в тъмното и най-накрая собственикът на къщата, чието име с годините съм забравил — може да е бил Асеведо или Асебал — все пак успя да ме намери. От доброта или просто за да задоволи суетата си на колекционер, той ме заведе при една витрина. Когато запали лампата, видях, че във витрината има експонати на хладно оръжие. Ножове, станали прочути поради ръцете, които си бяха служили с тях. Каза ми, че имал малък чифлик близо до Пергамино и че като отивал или се връщал от там, постепенно бил насъбрал всичко, което виждах. Отвори витрината и без да чете обясненията по картончетата, разказа историята на всеки нож — горе-долу една и съща, с разлика само в местата и в датите. Попитах го дали сред тези оръжия не се намира случайно и камата на Морейра362 (по онова време той бе архетип на гаучото, така както по-късно станаха Мартин Фиеро и дон Сегундо Сомбра363). Бе принуден да признае, че не притежава този нож, но в замяна на това можел да ми покаже една кама, която се сгъваше под формата на буквата „V“. Отвън долетяха гневни викове и той побърза да затвори витрината. Последвах го.

Уриарте крещеше, че противникът му го е измамил. Другите, застанали прави, ги бяха наобиколили. Спомням си, че Дънкан беше по-висок от останалите, як, с приведени рамене, с безизразно лице и светлоруси, почти бели коси; Манеко Уриарте беше подвижен, мургав, може би с малко индианска кръв, с претенциозни редки мустачки. Съвсем ясно личеше, че всички са пияни; не зная дали наистина по пода се търкаляха две-три бутилки, или пък така ми се стори поради многото филми, които съм гледал. Уриарте не преставаше да ругае; думите му ставаха все по-обидни и дори цинични; Дънкан се правеше, че не го чува; накрая, сякаш вече отегчен, стана и го удари с юмрук. Повален на пода, Уриарте извика, че няма да преглътне тая обида, и го призова да се бият.

Дънкан отказа, а после се заоправдава:

— Да си призная, страх ме е от него.

Всички прихнаха да се смеят. Уриарте вече се бе надигнал, когато се тросна:

— Ще се бием, и то още сега, начаса.

Някой, Бог да му прости, отбеляза, че не липсват оръжия.

Не помня кой отвори витрината. Манеко Уриарте избра най-впечатляващото и най-дълго оръжие — камата с напречника във формата на буквата „V“. Дънкан някак небрежно взе един нож с дървена дръжка, на острието му бе гравиран храст. Някой се обади, че било много типично за Манеко да си избере шпага. Никой не се изненада, че в този момент на Уриарте му трепна ръката; всички се учудиха, че същото стана и с Дънкан.

Традицията изисква мъжете, които са решили да се бият, да не оскърбяват дома, където се намират, и да излязат навън. Полунашега-полунаистина излязохме навън във влажната нощ. Не бях опиянен от виното, а от самото приключение; копнеех някой да убие някого, за да мога после да разказвам и да си спомням приключението. Мисля, че в този миг останалите не бяха по-възрастни от мен. Усетих освен това как някаква вихрушка, която никой не можеше да спре, ни завлича и погубва. Никой не вярваше на обвинението на Манеко; всички го тълкуваха като плод на стара, отново пламнала от виното вражда.

Вървяхме под дървета и задминахме беседката. Начело крачеха Уриарте и Дънкан; учуди ме, че се дебнат един друг, сякаш се страхуваха от изненада. Стигнахме до една полянка. Дънкан каза кротко, но властно:

— Това място тук е подходящо.

Двамата застанаха в средата. Стояха колебливи и нерешителни. Някой се обади:

— Я хвърлете тия железа, че само ви пречат, и се хванете гуша за гуша.

Обаче двамата мъже вече се сражаваха. В началото го вършеха несръчно, сякаш се страхуваха да не се наранят; в началото следяха стоманеното острие на противника, после — очите му. Уриарте беше забравил своя гняв; Дънкан — безразличието или презрението си. Опасността ги беше преобразила — сега се сражаваха двама мъже, а не двама юноши. Представях си битката като хаос от стомана, а сега я следях, сякаш бе партия шах. Годините, разбира се, са разкрасили едни неща от това, което видях, и са покрили с прах други. Не зная колко продължи боят; има неща, които не се подчиняват на обикновените измерения на времето.

Тъй като нямаха пончо, което обикновено служи за защита, те посрещаха ударите с подлакътниците си и скоро изпорязаните им ръкави почнаха да тъмнеят от кръвта. Явно грешахме, като мислехме, че не познават този вид двубой. Забелязах, че действат по различен начин. Оръжията им бяха различни и за да компенсира по-неизгодното си положение, Дънкан се стараеше да бъде съвсем близо до противника си; Уриарте пък отстъпваше, за да се хвърли после напред, като нанасяше дълги и ниски удари с камата. Някой извика:

— Ще се убият! Спрете ги!

Никой не се осмели да се намеси. Уриарте беше отстъпил. Тогава Дънкан го атакува. Телата им вече почти се докосваха. Стоманата на Уриарте търсеше лицето на Дънкан. Изведнъж ни се стори, че камата е станала по-къса — беше потънала в гърдите на Дънкан и той се свлече на тревата. Докато падаше, каза много тихо:

— Колко странно! Всичко е като на сън!

Не затвори очи, не помръдна и аз вече бях видял как един човек убива друг.

Манеко Уриарте се наведе над мъртвеца и го помоли да му прости. Плачеше, без да се преструва. Току-що стореното превишаваше силите му. Сега разбирам, че се е разкайвал не толкова за престъплението, колкото за безразсъдството си.

Не исках да гледам повече. Толкова бях копнял да присъствам на подобна случка, а ето че се чувствах сломен. По-късно Лафинур ми каза, че се наложило да употребят сила, за да изтръгнат ножа. Събрали се на съвет. Решили да лъжат възможно най-малко; за да му придадат по-голямо благородство, щели да представят двубоя с ножове като дуел с шпаги. Четири души си предложили услугите за секунданти, между тях и Асебал. В Буенос Айрес всичко се урежда; приятели ще се намерят винаги.

Върху масата от махагоново дърво бяха останали разпилени карти и банкноти; никой не искаше нито да ги погледне, нито да се докосне до тях.

През следващите години неведнъж съм мислил да разкажа историята на някой приятел, но винаги съм изпитвал чувството, че за мен е по-ласкателно да притежавам една тайна, отколкото да я разказвам. Към 1929 година случаен разговор ме накара внезапно да наруша това дълго мълчание. Пенсионираният полицейски комисар дон Хосе Олаве ми беше разказвал истории за герои на камата, подвизавали се в квартал Ретиро; той изтъкна, че тези хора били способни на всякакво коварство, което би им помогнало да надвият противника си, и че преди братята Подеста и Гутиерес почти не е имало честни боеве с ножове. Казах му, че съм бил свидетел на такъв дуел. И тогава му разказах случилото се преди толкова много години. Той ме изслуша с професионално внимание, после запита:

— Сигурен ли сте, че Уриарте и другият никога преди това не са се упражнявали в бой с нож? Може би, докато са се въртели из чифлиците, все са понаучили туй-онуй?

— Не — отговорих му. — Всички, които бяха там, се познаваха добре и всички бяха крайно учудени.

Олаве продължи бавно, сякаш мислеше на глас:

— Значи една от камите се е сгъвала под формата на буквата „V“… Знам само за две ками от този вид: камата на Морейра и на Хуан Алмада, който е действал някъде към Тапалкен — нещо прищракна в паметта ми; Олаве продължи: — Освен това вие споменахте за нож с дървена дръжка с гравирана марка във вид на храст. Такива ножове има с хиляди, но един, само един е придобил слава — той спря за миг, после продължи: — Имението на господин Асеведо е било близо до Пергамино. Говори се, че към края на века именно по тия места се е подвизавал друг главорез — Хуан Алманса. След първото си убийство, което е извършил на четиринайсет години, той никога не се разделял точно с такъв къс нож, защото му носел късмет. Хуан Алманса и Хуан Алмада се намразили, защото хората ги бъркали поради близостта на имената. Дълги години са се търсили, но никога не са се срещнали. Хуан Алманса е бил убит по време на едни избори от някакъв заблуден куршум. Другият е починал, струва ми се, от естествена смърт в болницата в Лае Флорес.

Тази вечер не говорихме повече. Всеки от нас остана сам да мисли.

Девет-десет мъже, които вече не са между живите, видяха това, което видяха очите ми, острието, което проникна дълбоко в тялото, и после тялото, проснато на земята — но това, което те видяха, всъщност е краят на друга, по-отдавнашна история. Манеко Уриарте не уби Дънкан; сражаваха се оръжията, а не мъжете. Те бяха лежали в покой едно до друго в една витрина до момента, в който ръцете ги бяха събудили. Навярно са се раздвижили при събуждането; затова трепна юмрукът на Уриарте, затова трепна ръката на Дънкан. Двете ками знаеха да се сражават — затова техните оръдия, хората, се сражаваха добре в оная нощ. Бяха се търсили дълго по безкрайните пътища на провинцията и се срещнаха тогава, когато господарите им гаучоси вече се бяха превърнали в прах. В желязото, от което бяха изковани, дремеше и дебнеше отколешна човешка ненавист.

Вещите живеят по-дълго от хората. Кой знае дали историята свършва тук, кой знае дали няма да се срещнат отново.

Хуан Мураня

Дълги години разправях, че съм израснал в квартал Палермо364. Сега вече ми е ясно, че това е било почти литературно преувеличение, защото всъщност израснах зад една дълга ограда с железни решетки в къща с двор и сред книгите в библиотеката на баща ми и на дядо ми. Палермо на камите и китарите се е намирал зад ъгъла (така ме уверяваха), в кръчмите и бордеите.

През 1930 година посветих едно есе на Еваристо Кариего — наш съсед, поет, възпяващ предградията. Малко по-късно случайността ме срещна с Емилио Трапани. Качих се на влака за Морон и Трапани, седнал до прозореца в купето, ме заговори по име. Не можах да го позная — бяха минали толкова много години, откакто седяхме на един чин в училището на улица „Тамес“. (Роберто Годел непременно ще си спомни за него, сигурен съм.) С Трапани никога не сме били особено близки. Времето, а също и взаимното безразличие ни бяха раздалечили още повече. Впрочем сега си спомням, че той ме беше запознал с основните понятия от лунфардо — тогавашния жаргон на бабаитите. Завързахме един от онези тривиални разговори, в които с усилие намираме какво да кажем или от които узнаваме за кончината на някой съученик, превърнал се само в име. Внезапно Трапани каза:

— Знаеш ли, наскоро ми дадоха да прочета книгата ти за Кариего. В нея през цялото време говориш за двубои с ками и за света на криминалните типове. Но я ми кажи, Борхес — той ме гледаше с огромно удивление, — какво знаеш ти за този подземен свят?

— Чел съм по въпроса — отговорих.

Не ме остави да продължа и каза:

— Да, чел си, сигурно, а аз познавам тия хора, без да съм „чел“ за тях — и след това добави с тон на човек, доверяващ някаква тайна: — Племенник съм на Хуан Мураня365.

От всички майстори на камата през деветдесетте години в Палермо най-много се говореше за Мураня.

— Флорентина, леля ми по майчина линия — продължи той, — му беше жена. Тази история може да те заинтересува…

Реторичният патос на места, а и някои дълги фрази ме накараха да заподозра, че я разказваше не за първи път.

Майка ми открай време роптаеше, че сестра й се е оженила за Хуан Мураня, който според нея беше хладнокръвен убиец и нехранимайко, а за леля Флорентина — човек на действието. За смъртта на чичо ми се разказват най-различни истории. Някои даже стигаха дотам, че уж една нощ, понеже си бил пийнал, паднал от капрата на файтона, когато завивал на ъгъла на улица „Коронел“, и си разбил черепа в паветата. Други говореха, че властта го преследвала и той избягал в Уругвай. Майка ми, която въобще не можеше да понася зет си, така и никога не ми обясни. Пък и съм бил много малък тогава, за да помня Хуан Мураня.

По време на Стогодишнината366 ние живеехме в дълга и тясна къща на улица „Русел“. Задната врата, която беше винаги заключена, извеждаше към „Сан Салвадор“. Леля ми — вече жена на години и леко странна — живееше в таванската стаичка. Беше слаба и кокалеста, или така ми е изглеждало, много висока и неразговорлива. Боеше се от чистия въздух, никога не излизаше и не ни позволяваше да влизаме в стаята й. Неведнъж съм я заварвал да краде и да крие храна. В квартала говореха, че се била побъркала след смъртта или изчезването на Мураня. Помня я винаги облечена в черно. Имаше навика да си говори сама.

Къщата беше на някой си господин Лукеси, собственик на бръснарница в Баракас. Майка ми, която беше шивачка на униформи, едва свързваше двата края. Дочувах разни тайнствени думи, които не разбирах — съдия-изпълнител, принудително опразване на жилището, задето не сме си платили наема. Мама беше страшно разтревожена; леля повтаряше непрекъснато, че Хуан няма да позволи на тоя гаден чужденец да ни изхвърли. И тя разказваше случая — който ние вече знаехме наизуст — за оня нахалник от южните предградия, който бил дръзнал да се усъмни в смелостта на мъжа й. Щом узнал за това, чичо Хуан начаса се придвижил до другия край на града, намерил го, уредил въпроса с един удар с ножа и го хвърлил в Риачуело. Не зная дали историята е вярна; сега важен е фактът, че този случай е бил разказван и са вярвали на достоверността му.

Вече се виждах мислено да спя по канавките на улица „Серано“ или пък като просяк, или с кошница, предлагащ праскови. Най-много ме привличаше последното, защото така щях да се отърва от училище.

Не зная колко време продължи тая тревога. Веднъж покойният ти баща ни каза, че времето не може да се измерва с дни, както парите се измерват в сентаво или песо, защото парите са еднакви, а всеки ден и дори може би всеки час е различен. Не ми стана съвсем ясно какво искаше да каже с това, обаче фразата се е запечатала в съзнанието ми.

През една от онези нощи сънувах сън, който се превърна в кошмар. Сънувах чичо си Хуан. Не го познавах, но си го представях як, с малко примес на индианска кръв, с редки мустаци и буйна коса. Пътувахме на юг между големи каменни кариери и бурени, но тези кариери и тези бурени бяха едновременно и улица „Тамес“. В съня ми слънцето грееше високо над нас. Чичо Хуан беше облечен в черен костюм. Спря близо до някакъв мост в едно дефиле. Държеше ръката си под сакото на височината на сърцето, но не като човек, който се готвеше да извади нож, а сякаш криеше нещо. Каза ми с много тъжен глас: „Много съм се променил“. Извади бавно ръката си и тогава видях крайник на лешояд. Събудих се с вик в тъмнината.

На другия ден майка ми нареди да я придружа у Лукеси. Отиваше там да моли за отсрочка; предполагам, че ме взе със себе си, за да може кредиторът да види безпомощността й. На сестра си не каза нито дума, тъй като тя не би й позволила да се унижава по такъв начин. Никога не бях ходил в Баракас; стори ми се, че там имаше повече хора, повече улично движение и по-малко незастроени места. Още от ъгъла видяхме, че пред сградата, която търсехме, имаше полицаи и тълпа хора. Някакъв съсед обикаляше групичките насъбрали се хора и повтаряше как към три часа сутринта бил събуден от някакви удари; чул как вратата се отваря и че някой влиза, но никой не я затворил; призори намерили Лукеси проснат в пруста, полуоблечен. Били му нанесени многобройни удари с нож. Човекът живеел сам; правосъдието така и не успя да открие виновника. От къщата не бяха откраднали нищо. Някой си спомни, че напоследък покойният бил изгубил почти напълно зрението си. А друг каза авторитетно: „Дошъл му е часът на човека“.

Разсъждението и тонът тогава силно ме впечатлиха; с годините постепенно се убедих, че когато някой умре, винаги ще се намери някакъв многознайко, който да направи това велико откритие.

Близките на покойника ни поканиха на бдението и ни поднесоха кафе; изпих една чашка. В ковчега на мястото на умрелия бяха поставили восъчна кукла. Споделих това с майка си; един от опечалените се усмихна и ми обясни, че фигурата, облечена в черно, бил господин Лукеси. Загледах се в него като омагьосан. Наложи се майка ми да ме дръпне за ръкава.

Месеци наред се говореше само за това. По онова време престъпленията бяха редки — спомняш ли си колко дълго се говореше за случая с Мелена, с Кампана и Силиетеро? Единственият човек в Буенос Айрес, който изобщо не трепна, беше леля Флорентина. Тя повтаряше със старческа упоритост:

— Нали ви казах, че Хуан няма да разреши оня мръсен чужденец да ни остави без покрив.

Един ден валеше като из ведро. Като не можех да отида на училище, тръгнах да оглеждам къщата. Качих се и на тавана. Там седеше леля ми, положила ръка върху ръка; усетих, че дори и не мисли. В стаята й миришеше на влага. В единия ъгъл беше желязното легло; на една от пръчките висеше молитвена броеница; в другия ъгъл имаше ракла за дрехи. На една от варосаните стени висеше щампа на Богородицата. Върху нощната масичка стоеше свещник.

Без да вдигне поглед, леля ми каза:

— Знам какво те води насам. Изпратила те е майка ти. Тя не иска да разбере, че ни спаси Хуан.

— Хуан ли? — запитах учуден. — Та Хуан е умрял преди повече от десет години.

— Хуан е тук — каза тя. — Искаш ли да го видиш?

Отвори чекмеджето на нощната масичка и извади от там една кама.

После продължи нежно:

— Ето го. Знаех си аз, че никога няма да ме изостави. На тоя свят не е имало мъж като него. Не позволи на оня мръсен чужденец дори да гъкне.

Едва тогава разбрах. Тази бедна побъркана жена беше убила Лукеси. Водена от омраза, от лудост, а кой знае, може би от любов, тя се беше измъкнала през южната врата, беше прекосила в тъмната нощ безброй улици, беше намерила накрая къщата и с тези големи и костеливи ръце беше забила камата. Камата беше за нея Мураня, мъртвецът, когото тя продължаваше да обожава.

Никога не разбрах дали бе доверила историята на майка ми. Почина малко преди да ни накарат да опразним къщата.

Това е разказът на Трапани, когото повече не срещнах. Струва ми се, че в историята на тая жена, останала сама и отъждествила своя мъж, своя тигър с един предмет, който той й бе оставил — жестокото оръжие на неговите подвизи, — виждам символ или по-точно — много символи. Хуан Мураня е бил мъж, който е крачел по познатите ми улици, който е познал онова, което познават всички мъже, който е усетил вкуса на смъртта и после се е превърнал в нож; сега е споменът за един нож, а утре ще потъне в забвение, във всеобщото забвение.

Старата дама

На 14 януари 1941 година Мария Хустина Рубио де Хауреги щеше да празнува стогодишния си рожден ден. Тя беше единствената останала жива потомка на участник във войната за независимост367.

Баща й, полковник Мариано Рубио, е бил човек, когото, без да проявяваме непочтителност, можем да наречем малък национален герой. Роден в енорията Ла Мерсед в семейство на местни земевладелци, той е произведен в чин младши лейтенант от армията на Андите и взима участие в битката при Чакабуко, в злополучния бой при Канча Раяда, в сражението в Майпу и две години по-късно — при Арекипа368. Казват, че в навечерието на тази битка двамата с Хосе де Олавария369 си разменили сабите. В началото на април 23-та се е състояло знаменитото сражение при Серо Алто, но тъй като е станало в долината, обикновено му викат сражението при Серо Бермехо. Венецуелците, които вечно завиждат на бойната ни слава, приписват тази победа на генерал Симон Боливар, ала не е възможно да бъде измамен безпристрастният наблюдател, аржентинският историк, който отлично знае, че заслугата за победата се пада на полковник Мариано Рубио. Именно той, начело на полк колумбийски хусари, накланя везните в спорната битка с пики и саби, подготовка за не по-малко знаменитото сражение при Аякучо, където също се отличава. Тук е ранен. През 27-а се сражава геройски при Итусаинго370 под прякото командване на Алвеар371. Въпреки родството си с Росас372 той е бил човек на Лавайе и поддръжник на унитаристите. Успява да разгроми монтонеросите373 в една схватка, която нарича саблена сеч.

След разгрома на унитаристите емигрира в Уругвай и се жени. Умира по време на Голямата война в обсадения от хората на Орибе374 Монтевидео малко преди да навърши четирийсет и четири години, а за онова време това е било почти старост. Минавал е за приятел на Флоренсио Варела. Твърди се, че е бил изключен от Военната академия, и, изглежда, наистина е било така: превзел е много крепости, но не е бил взел нито един изпит. Оставя две дъщери, от които ни интересува само по-малката — Мария Хустина.

Към края на 53-та вдовицата на полковника заедно с дъщерите си се засели в Буенос Айрес. Не им върнаха имението, отнето от тиранина, но семейството живя дълго със спомена за изгубените земи, които никога не бяха виждали. На седемнайсет години Мария Хустина се омъжи за доктор Бернардо Хауреги, който, макар и цивилен, взе участие в битките при Павон и Сепеда375 и умря, изпълнявайки служебния си дълг, по време на жълтата треска376. Той остави син и две дъщери. Мариано — първородният, стана данъчен инспектор и често посещаваше архивите на Националната библиотека, подтикван от желанието да напише подробна биография на героя, биография, която така и не завърши и която навярно не е и започвал. По-голямата от дъщерите — Мария Елвира, се омъжи за свой братовчед от рода Сааведра377, чиновник в министерството на финансите, а Хулия, по-малката — за някой си господин Молинари, италианец, който преподаваше латински и беше извънредно начетен човек. Внуците и правнуците няма да споменавам; достатъчно е читателят ми да си представи един знаменит, но обеднял род, който води началото си от една епична фигура и от родената в изгнание дъщеря.

Живееха съвсем скромно в квартал Палермо, недалеч от черквата „Гуадалупе“, и Мариано още си спомняше блатото, което бе виждал от трамвая, както и къщурките край него — тухлени, макар и неизмазани, а не сковани от листове ламарина: вчерашната бедност беше по-малко бедна от днешната, която ни предлага индустриализацията. А и богатството бе по-скромно.

Домът на семейство Рубио заемаше етажа над кварталния галантериен магазин. Страничната стълба беше тясна, парапетът от дясната й страна продължаваше и по една от стените на тъмно преддверие, в което имаше закачалки и няколко стола. От преддверието се влизаше в малък салон с тапицирани мебели, а от салона — в трапезария с мебели от махагон и една витрина. През щорите, винаги спуснати заради приличащото слънце, се процеждаше слаба светлина. Помня, че миришеше на застояло. По-нататък се намираха спалните, банята, тераса с корито за пране и слугинската стая. Единствените книги в къщата бяха том от Андраде, монография за героя с допълнения, написани на ръка, и Испанско-американският речник на Монтанер и Симон, купен за това, че се продаваше на изплащане, а и защото притежаваха подходяща етажерка. Живееха от пенсия, която все закъсняваше, и от наема от един участък — жалка останка от обширното им едно време имение в Ломас де Самора.

По времето, за което става дума в моя разказ, старата дама живееше с овдовялата Хулия и сина й. Тя продължаваше да проклина Артигас378, Росас и Уркиса. Първата световна война, заради която намрази немците, макар да не знаеше почти нищо за тях, й се струваше по-малко реална, отколкото революцията от 90-а и атаката при Серо Алто. След 1932 година започна постепенно да гасне: баналните метафори са най-хубави, защото единствено те са точни. Естествено, беше католичка, но това не означаваше, че вярва в триединната доктрина, нито пък в безсмъртието на душата. Шепнеше молитви, които не разбираше, а пръстите й прехвърляха зърната на броеницата. Вместо Великден и Богоявление бе почнала да празнува Коледа, а вместо мате пиеше чай. Думите протестант, евреин, масон, еретик и безбожник за нея бяха синоними и не означаваха нищо. Докато можеше, наричаше испанците готи, както им викаха родителите й. През 1910 година не пожела да повярва, че инфантата, която в края на краищата беше принцеса, противно на всички очаквания говори като обикновена галисийка, а не като аржентинска дама. Този обезсърчителен факт й съобщи на бдението край зет й един богат роднина (който дотогава не бе стъпвал у тях, но чието име те жадно търсеха в светската хроника на вестниците). Старата дама продължаваше да се придържа към предишните наименования и казваше улица „Артес“, улица „Темпле“, улица „Буен Орден“, улица „Пиедад“, двете Дълги улици, площад „Парке“, площад „Портонес“. Семейството умишлено употребяваше тези архаизми, които у нея звучаха съвсем естествено. Казваха например „източните“, а не „уругвайците“379. Тя не излизаше от къщи; навярно дори и не подозираше, че Буенос Айрес постепенно се е променил и е станал по-голям. Ранните спомени са най-ярки; градът, който старата дама си представяше оттатък пътната врата, сигурно беше много по-стар от онзи, който помнеше от времето, когато трябваше да напуснат центъра. Волските каруци навярно още стояха на площад „Онсе“, а клюмналите теменужки благоухаеха из дворовете в квартал „Баракас“. „Вече сънувам само умрели“, такава беше една от последните й фрази. Не беше глупава, но доколкото ми е известно, никога не беше се отдавала на интелектуални удоволствия; вероятно се е задоволявала с такива, които ни предлага паметта, а сетне забравата. Винаги е била великодушна. Помня спокойните й ведри очи и усмивката й. Каква ли буря от страсти, сега угаснали, а преди пламтящи, е бушувала у тази стара, очарователна някога жена. Влюбена в цветята, чийто скромен и тих живот приличаше на нейния, тя отглеждаше в стаята си бегонии и докосваше листата, които вече не виждаше. До 1929 година, когато потъна в унес, разказваше разни исторически събития — винаги с едни и същи думи и в един и същ ред, сякаш четеше „Отче наш“, но лично аз подозирам, че те вече не отговаряха на някакви представи. Беше й все едно с какво се храни. С една дума, беше щастлива.

Сънят, както знаем, е най-тайнственото нещо, което правим. Посвещаваме му една трета от живота си, ала не го разбираме. За едни е кратко откъсване от бодърстването; за други — по-сложно състояние, което обхваща в едно минало, настояще и бъдеще; за трети — непрекъснат низ от съновидения. Да твърдим, че госпожа Хауреги е прекарала десет години в спокоен хаос, би означавало да допуснем грешка; всеки миг от тези десет години може да е бил само настояще — без „преди“ и без „след“. И нека не ни удивлява толкова настоящето, което мерим с денонощия, със стотиците страници на безброй календари, с грижите и делата си; то е същото онова настояще, в което живеем всяка сутрин, преди да се събудим, и всяка вечер, преди да заспим. Всеки ден ние два пъти се превръщаме в старата дама.

Семейство Хауреги живееше, както видяхме, в известен фалш. Те смятаха, че принадлежат към аристокрацията, но хората от това съсловие не ги познаваха; бяха потомци на национален герой, но в учебниците по история рядко се споменаваше името му. Наистина на него беше кръстена цяла улица, но тази улица, която малцина знаят, се намираше някъде зад гробищата в западната част на града.

Денят на стогодишнината наближаваше. На 10 януари един униформен офицер донесе писмо, подписано от самия министър, с което той известяваше, че на 14-и ще направи посещение на семейство Хауреги. Поласкани, те показаха това писмо на всички комшии, като заостряха вниманието им върху бланката и собственоръчния подпис на министъра. След това започнаха да пристигат журналисти, които подготвяха репортажи във вестниците. Дадоха им всевъзможни сведения, защото явно изобщо не бяха чували за полковник Рубио. Почти непознати хора се обаждаха по телефона с молба да бъдат поканени.

Всички в домакинството се готвеха усърдно за великия ден. Намазаха пода, измиха прозорците, махнаха муселиновите покривала на полилеите, полираха махагона, излъскаха среброто от бюфета, разместиха мебелите и дори вдигнаха капака на пианото в салона, за да се вижда кадифената покривчица върху клавишите. Всички сновяха насам-натам. Единствено старата дама остана чужда на тая суматоха; усмихвайки се, тя сякаш нищо не разбираше; с помощта на слугинята Хулия я подреди тъй, сякаш подреждаше покойница. Първото, което щяха да видят гостите при влизането си, беше портретът на националния герой с маслени бои, а малко по-ниско, вдясно — сабята, съпътствала го в многобройните битки. Даже в дни на крайна оскъдица те не пожелаха да я продадат и възнамеряваха да я подарят на историческия музей. Една изключително мила съседка им услужи за случая със саксия здравец.

Тържеството трябваше да започне в седем часа. Бяха поканили гостите за шест и половина, тъй като знаеха, че никой не обича да е пръв. В седем и десет все още нямаше жива душа; поспориха малко язвително за ползата и вредата от неточността. Елвира, която се гордееше с точността си, заяви, че да караш хората да те чакат, е непростима проява на неуважение; Хулия, повтаряйки думи на мъжа си, отбеляза, че закъснението е израз на учтивост, защото, ако всички закъсняват, значи така е по-удобно и никой никого не притеснява. В седем и четвърт къщата беше претъпкана. Целият квартал видя и завидя на колата и шофьора на госпожа Фигероа380, която рядко канеше семейство Рубио, но която посрещнаха любвеобилно, да не би някой да си помисли, че се виждат само по погребения. Президентът беше изпратил адютанта си, един много мил господин, който заяви, че за него е голяма чест да стисне ръка на дъщерята на героя от Серо Алто. Министърът, който трябваше да се оттегли рано, произнесе проникновено слово, в което обаче се говореше повече за Сан Мартин, отколкото за полковник Рубио.

Старицата седеше в креслото си, облегната на няколко възглавници, и от време на време климаше или изпускаше ветрилото. Група знатни госпожи, дамите на Отечеството, изпяха в нейна чест националния химн, но тя, изглежда, не го чу. Фотографите подредиха гостите в ефектни групички и защракаха със светкавиците. Чашките порто не стигаха. Отвориха няколко бутилки шампанско. Старата дама не промълви нито дума: може би вече не знаеше коя е. Още същата вечер се разболя и се залежа.

Когато по-чуждите се разотидоха, семейството набързо приготви студена вечеря. Миризмата на тютюн и кафе беше вече изместила финия аромат на парфюмите.

Сутрешните и вечерните вестници благородно лъжеха; всички хвалеха почти феноменалната памет на дъщерята на героя — „красноречив архив на цял век аржентинска история“. Хулия искаше да й покаже тези съобщения. В полумрака старата дама лежеше все тъй неподвижно със затворени очи. Нямаше треска; лекарят, който я прегледа, каза, че всичко е наред. След няколко дни тя умря. Нашествието на тълпата, необичайната врява, светкавиците, речите, униформите, многобройните ръкостискания и гърмът на шампанското бяха ускорили нейния край. Навярно бе решила, че в къщата е нахлула Масорката381.

Мисля за падналите при Серо Алто, мисля за покритите със забрава мъже на Америка и Испания, загинали под конските копита, и ми се струва, че последната жертва на тази кавалерийска сеч в Перу — след повече от век — бе една стара дама от Буенос Айрес.

Двубоят

Хенри Джеймс — с чието творчество ме запозна госпожа Фигероа, една от двете главни героини на настоящия разказ — навярно не би пренебрегнал тази история. Той би й посветил над сто страници, пълни с ирония и нежност, украсени със сложни и изтънчено двусмислени диалози; спокойно можем да допуснем, че би добавил и някой мелодраматичен елемент. Самата същност на историята не би се променила особено от различната сцена — Лондон или Бостън. Все пак събитията станаха в Буенос Айрес и възнамерявам да ги оставя на този фон. Ще се огранича с кратко резюме на случая, тъй като бавното му развитие и светската обстановка, в която протече, са чужди на литературните ми навици. Да диктувам този разказ, за мен е скромно и някак странично приключение. Трябва да предупредя читателя, че отделните епизоди са по-маловажни от ситуацията, която ги породи, както и от самите участници.

Клара Гленкеърн де Фигероа беше висока, горда жена с огненочервена коса. Отличаваше се по-скоро със схватливост, отколкото с бляскав интелект; не беше остроумна, но умееше да цени остроумието на другите хора — даже и на другите жени. По душа бе гостоприемна. Различията й доставяха удоволствие; навярно затова пътуваше толкова. Знаеше, че средата, в която й се бе паднало да живее, е донякъде произволна съвкупност от обреди и церемонии, ала тези обреди й допадаха и тя ги изпълняваше с достойнство. Когато бе още много млада, родителите й я омъжиха за доктор Исидро Фигероа; навремето той бе наш посланик в Канада, но в крайна сметка се отказа от тази длъжност с довода, че в епохата на телеграфите и телефоните посолствата са анахронизъм и ненужно бреме за нацията. С това решение си спечели неприязънта на всички свои колеги. Клара харесваше климата на Отава (все пак тя имаше шотландски произход) и не намираше задълженията на една посланическа съпруга за неприятни, но дори и насън не й мина през ум да възрази. Фигероа почина скоро след това; що се отнася до Клара, след няколко години на нерешителност и съкровени търсения тя се посвети на живописта, навярно вдъхновена от примера на своята приятелка Марта Писаро.

Типично за Марта Писаро бе, че в разговор хората винаги я споменаваха като сестрата на блестящата Нелида Сара, омъжена и разделена със съпруга си.

Преди да избере четката, Марта бе обмисляла дали да не се захване с литература. Можеше да се изразява находчиво на френски, обичайния език на четивата, които подбираше; за нея испанският не бе нищо повече от обикновена домашна принадлежност, какъвто бе гуарани за жените от провинция Кориентес. Вестниците й бяха предоставили достъп до някои страници на Лугонес и на мадридчанина Ортега-и-Гасет; стилът на тези майстори на перото затвърди подозренията й, че езикът, отреден й от съдбата, е подходящ по-скоро за суетни брътвежи, отколкото за изразяване на мисли или страсти. За музиката знаеше само онова, което трябва да знае всеки редовен посетител на концерти. Тя беше от провинция Сан Луис; и тъй, започна кариерата си с добросъвестни портрети на Хуан Крисостомо Лафинур и полковник Паскуал Прингълс382; тези творби, както можеше да се предвиди, бяха откупени от Провинциалния музей. От изображенията на местни герои премина към старите къщи на Буенос Айрес, чиито скромни вътрешни дворове пресъздаваше със също тъй скромни багри, а не с онази безвкусна показност, която други автори им придават. Някой — с положителност не госпожа Фигероа — отбеляза, че цялото й творчество черпи вдъхновение от работата на генуезки строители от деветнайсети век383. Между Клара Гленкеърн и Нелида Сара (която според мълвата някога бе харесвала доктор Фигероа) открай време имаше известно съперничество; може би двубоят всъщност бе между тях двете, а Марта бе само едно оръдие.

Както добре знаем, всички неща се случват най-напред в другите страни, а чак след време в нашата. Сектата на художниците — днес тъй несправедливо забравена, — която се наричаше „конкретна“ или „абстрактна“ (сякаш за да покаже презрението си към логиката и към езика), е един от многобройните примери в това отношение. Те твърдяха, струва ми се, че както на музиката й е позволено да създава собствена вселена от звуци, тъй и нейната сестра, живописта, може да експериментира с багри и форми, които не възпроизвеждат точно обектите, представящи се пред нашите очи. Лий Каплан написа, че техните платна, които възмущаваха буржоата, всъщност се подчиняват на библейската забрана (споделяна и от исляма) да се създават кумири на живи същества от човешки ръце. Тези иконоборци, изтъкваше той, постепенно възстановяваха истинската традиция на живописта, опорочена от еретици като Дюрер или Рембранд. Хулителите на Каплан го обвиниха, че се позовава на примера, който ни дават шарките на килимите, калейдоскопите и вратовръзките. Революциите в естетиката предлагат изкушението да се отдадеш на безотговорното и лесното; и тъй, Клара Гленкеърн реши да стане абстрактна художничка. Винаги бе боготворяла Търнър384; сега се зае да обогати конкретното изкуство с мъглявите великолепия на този автор. Работеше спокойно, без да бърза. Преработи или унищожи няколко композиции и през зимата на 1954 година изложи серия рисувани с темпера картини в една галерия на улица „Суипача“; показа предимно творби, които една военна метафора, модерна по онова време, определяше като „авангардни“. Последиците бяха парадоксални: всеобщото мнение бе благосклонно към труда й, но официалният орган на сектата заклейми тези необичайни композиции, които, макар и да не бяха фигуративни, все пак загатваха разбушувано море, джунгла или залез и не се примиряваха да бъдат просто строги линии и окръжности. Навярно първият човек, който посрещна това с усмивка, бе самата Клара Гленкеърн. Бе се старала да е модерна, а ето че именно модерните художници я отхвърляха. Все пак за нея рисуването бе по-важно от успеха и тя продължи да работи. Равнодушна към този епизод, Живописта следваше своя път.

Тайният двубой вече бе започнал. Марта беше не просто художничка; живо се интересуваше от онова, което с основание можем да наречем „административната страна“ на изкуството, и беше помощник-секретар на групата, наречена Кръга на Джото. В средата на 1955 година тя успя така да нагласи нещата, че Клара, която вече бе приета за член на дружеството, да бъде избрана и в комисията на новите ръководители. Тази привидно незначителна случка все пак заслужава известен анализ. Марта бе подпомогнала приятелката си, но неоспорима, макар и загадъчна истина е, че този, който извършва дадена услуга, по някакъв начин превъзхожда облагодетелствания от нея.

Някъде към 1960 година „две четки на световно ниво“ (дано ни бъде простен този банален израз) се състезаваха за една първа награда. Единият кандидат, по-възрастният, бе създал тържествени платна с изображения на страховити гаучоси, високи като скандинавци; съперникът му, съвсем младо момче, си бе спечелил одобрение и скандална слава чрез усърдна непоследователност. Членовете на журито бяха все на възраст повече от половин век и от страх, че ще ги обвинят в остарели критерии, бяха склонни да гласуват за младежа, чиито творби дълбоко в себе си не харесваха. Дори след упорити дебати, провеждани отначало вежливо, а накрая — с досада, все не успяваха да постигнат съгласие. По време на третата дискусия някой се обади:

— Според мен В е лош художник и наистина смятам, че е по-слаб от госпожа Фигероа385.

— Бихте ли гласували за нея? — запита друг с лек сарказъм.

— Да — отвърна първият, вече раздразнен.

Същия следобед журито единодушно присъди наградата на Клара Гленкеърн. Тя беше видна личност, обичлива, с безукорен морал и често уреждаше във вилата си в Пилар празненства, отразявани в хрониките на най-скъпите списания. Обичайната вечеря за ознаменуване на събитието бе организирана от Марта, която пое и разноските. Клара й благодари с малко, но добре подбрани думи; отбеляза, че всъщност няма противоречие между традиционното и новото, между установения ред и приключението и че самата традиция е изградена от вековна поредица приключения. На тържеството присъстваха множество светски личности, почти всички членове на журито и неколцина художници.

Всички винаги мислим, че съдбата е била скъперница към нас, а на другите е отредила по-добър дял. Култът към гаучосите и „Beatus ille…“ са проява на градска носталгия; Клара Гленкеърн и Марта Писаро, преситени от еднообразието на безделието, копнееха за света на художниците — люде, посветили живота си на красотата. Нищо чудно в рая блажените да смятат, че предимствата на небесните селения са преувеличени от богословите, които никога не са били там. Може би и прокълнатите в ада невинаги са щастливи.

Няколко години по-късно в град Картахена се проведе Първият международен конгрес на латиноамериканското изобразително изкуство. Всяка република изпрати свой представител. Темите на конгреса, простете за клишето, бяха от животрептящ интерес: може ли художникът да се абстрахира от местното, може ли да избегне или да прикрие родната фауна и флора, да остане безразличен към обществените проблеми, да не присъедини гласа си към гласа на борците против англосаксонския империализъм и прочие, и прочие? Преди да стане посланик в Канада, доктор Фигероа бе заемал дипломатически пост в Картахена; Клара, която донякъде се бе възгордяла от получената награда, с радост щеше да отиде отново в този град — сега вече в качеството си на художник. Надеждата й обаче бе осуетена; правителството избра за представител на страната Марта Писаро. Творческите й изяви, макар и невинаги убедителни, често бяха блестящи — според безпристрастните сведения на кореспондентите на Буенос Айрес.

Животът изисква някаква страст. И двете жени откриха своята страст в живописта или по-скоро във връзката, която тя им наложи. Клара Гленкеърн рисуваше против Марта и в известен смисъл заради Марта; всяка от тях бе едновременно съдник и единствена публика на съперницата си. Струва ми се, че в платната им, които вече никой не гледаше, може да се открие едно взаимно влияние — нещо наистина неизбежно. Не бива да забравяме, че двете жени се обичаха и в хода на този интимен двубой проявяваха съвършена лоялност.

Някъде по това време Марта, която вече не беше особено млада, отхвърли едно предложение за женитба; интересуваше я само започнатата битка.

На 2 февруари 1964 година Клара Гленкеърн почина от аневризма. Вестниците й посветиха дълги некролози от типа, който все още е така разпространен в страната ни; в него жената е показана като представител на вида, а не като личност. Съвсем накратко бяха споменати увлечението й по живописта и изтънченият й вкус; наблягаше се на вярата и добротата й, на постоянната й и почти безименна филантропия, на знатния й произход — генерал Гленкеърн бе участник в Бразилската кампания — и на видното й място в най-висшите кръгове на обществото. Марта разбра, че животът й вече е лишен от смисъл. Никога не се бе чувствала толкова безполезна. Припомни си първите творчески опити, сега вече твърде далечни, и изложи в Националната галерия строг портрет на Клара в стила на онези английски майстори, на които и двете толкова се бяха възхищавали. Някой отсъди, че това е най-добрата й творба. Марта никога повече не хвана четката.

В онзи изтънчен двубой (доловен само от нас и от неколцината близки приятели) нямаше нито поражения, нито победи, нито даже открито стълкновение или други видими обстоятелства освен онези, които се опитах да опиша с почтителното си перо. Единствено Бог (чиито естетически предпочитания не са ни известни) може да присъди окончателната награда. Историята, която се развиваше в мрак, завърши отново в мрак.

Другият двубой

Чух тази история една лятна привечер преди много години в Адроге, разказа ми я Карлос Рейлес, синът на известния уругвайски романист386. Мисълта за тази дълга хроника на една ненавист и трагичния й край неизменно извикват в спомените ми лекарствения аромат на евкалиптите и песента на птиците.

Говорехме си, както винаги, за преплетената история на нашите две страни. Той ми каза, че навярно съм слушал за Хуан Патрисио Нолан, който си бил спечелил славата на смелчага, сладкодумец и шегаджия. Излъгах го, че съм чувал за него. Нолан бил умрял някъде през 90-а година, но хората продължавали да го смятат за приятел. Не липсвали и хулители, винаги ще се намерят и такива. Карлос ми разказа една от многобройните шеги на Нолан, които той обичал да устройва на другите. Случката се разиграла малко преди битката при Манантиалес387; героите били Мануел Кардосо и Кармен Силвейра — двама гаучоси от Серо Ларго388.

Как и от какво се е породила взаимната им ненавист? Как да възстановим след век и повече неясната история на двама мъже, станали известни единствено с последния си двубой? Един надзирател от имението на бащата на Рейлес, на име Ладереча, който „имал мустаци на тигър“, бил слушал някои подробности; ще ви ги разкажа сега, без особена вяра, тъй като забравата и спомените често са изобретателни.

Малкото ранчо на Мануел Кардосо деляло обща граница с ранчото на Кармен Силвейра. Причината за тази омраза, както и за всяка друга страст, е неясна, но разправят, че почнала от спор за недамгосан добитък или пък от някакво надпрепускане с неоседлани коне, при което Силвейра, който бил по-силният, избутал с коня си от пистата жребеца на Кардосо. Няколко месеца по-късно в местната кръчма двамата изиграли една дълга партия труко на две ръце; Силвейра поздравявал противника си почти при всяка взятка, но накрая го оставил без пукнат грош. Когато си прибрал парите в кожения пояс, той благодарил на Кардосо за урока, който му бил дал. Мисля, че точно тогава замалко не се хванали гуша за гуша; играта била много оспорвана, били се събрали много хора да гледат и те ги разтървали. По онова време нравите бяха сурови; мъжете и камите лесно влизаха в сблъсък; интересното в случая е, че Мануел Кардосо и Кармен Силвейра са се срещали по хълмовете поне по два пъти дневно — на здрачаване или в ранни зори, ала никога не са стигали до двубой. Може би в бедния си първобитен живот не са притежавали друго богатство освен тази омраза и затова постепенно са я трупали. Без да подозират, всеки от тях се бил превърнал в роб на другия.

Не знам дали фактите, за които ще разкажа, са следствия или причини.

Кардосо, не толкова от любов, колкото за да си уплътни времето, се увлякъл по едно съседско момиче — Сервилиана; щом като узнал това, Силвейра почнал да я ухажва и не след дълго я прибрал в дома си. Няколко месеца по-късно я изпъдил, защото вече го дразнела. Отчаяна, жената потърсила убежище в дома на Кардосо, който преспал една нощ с нея и на другия ден по обед я изпъдил. Не искал да обира огризките от трапезата на другия.

Пак по онова време — малко преди или след историята със Сервилиана — се случил и инцидентът с овчарското куче. Силвейра се бил привързал много към това куче и го наричал Трийсет и три389. Намерил го мъртво в една канавка. Той докрай бил сигурен кой го е отровил.

През зимата на 70-а година революцията на Апарисио ги заварила в същата кръчма, където били играли онази злополучна игра на карти. Начело на отряд монтонероси390 един бразилец мулат държал реч пред присъстващите; казал им, че отечеството се нуждае от тях, че натискът на правителството вече е непоносим. Раздал им бели значки391 и след този увод, който те така и не разбрали, повел всички насъбрали се. Дори не им било разрешено да се сбогуват с близките си. Мануел Кардосо и Кармен Силвейра се примирили със съдбата си; в края на краищата войнишкият живот не бил по-тежък от живота на гаучото. Били свикнали да спят под открито небе, със седло вместо възглавница; десниците им, сръчни в убиването на животни, лесно привикнали да убиват хора. Поради липса на въображение не изпитвали нито страх, нито съжаление, макар че понякога, преди атака, се случвало да се поуплашат. Звънтежът на стремената и на оръжията е едно от нещата, които се чуват винаги когато кавалерията влиза в бой. Всеки, който не е бил ранен в началото, се смята за неуязвим. Не страдали за дома си. Понятието родина им било чуждо; въпреки кокардите по шапките им било все едно дали се бият за една или за друга партия. Научили се как да се сражават с пиките. По време на атаките и отстъпленията разбрали най-после, че макар и другари по оръжие, могат да си останат съперници. Сражавали се рамо до рамо, но доколкото ни е известно, не разменяли нито дума.

През тежката есен на 71-ва година дошъл краят и на двамата.

Битката, която траяла по-малко от час, се разиграла в някакво място, чието име те никога не научили, защото имената ги слагат историците по-късно. Предишната вечер Кардосо се промъкнал в палатката на командира и го помолил тихичко, ако на другия ден победят, да му запази някой „колорадо“, защото досега не бил заклал още никого392 и му се искало да разбере как става. Командирът му обещал да му направя тая услуга, ако в битката се прояви като храбър мъж.

Бланкосите били по-многобройни, ала противниците им били с по-добро въоръжение и им нанасяли големи поражения от един хълм. След две несполучливи атаки и след като не успели да стигнат до върха, командирът им, тежко ранен, се предал. Там, на място, по негова молба го освободили завинаги от мъките му. Войниците му хвърлили оръжията си. Капитан Хуан Патрисио Нолан, който командвал отряда, издал подробна заповед, как да се извърши обичайното избиване на пленниците. Той бил от Серо Ларго и му било известно, че Силвейра и Кардосо враждуват от дълго време. Пратил да ги повикат и им рекъл:

— Знам, че вие двамата не можете да се гледате и че отдавна дебнете сгода да си разчистите сметките. Имам добра новина за вас; преди да залезе слънцето, можете да покажете кой от вас е по-як. Ще наредя да ви прережат гърлото, както сте прави, а после ще хукнете да се надбягвате. Да видим кой ще е победителят.

Войникът, който ги бил довел, отвел обратно двамата пленници.

Новината бързо се разнесла из целия лагер. Нолан бил решил, че надбягването ще бъде коронният номер на тазвечерното представление, но пленниците изпратили при него делегат да му каже, че и те искат да присъстват и да заложат за един от двамата. Нолан, който бил разумен човек, се оставил да бъде убеден; заложили пари, конско снаряжение, хладно оръжие и коне, които щели да бъдат предадени, когато му дойдело времето, на вдовиците и роднините. Горещината била необичайна; за да не остане някой без следобеден сън, отложили надбягването за четири часа (Не било лесно да събудят Силвейра). Типично по креолски Нолан закъснял цял час. Коментирал победата с други офицери; ординарецът сновял насам-натам със съда с мате.

От двете страни на черния път край палатките направо на земята седели две редици пленници с вързани на гърба ръце, за да не създават грижи. Тук-там някои се утешавали с псувни, други мълвели началото на „Отче наш“, почти всички били като замаяни. Естествено, не можели да пушат. Вече не им било до състезанието, но всички гледали.

— И мен ще ме колят — казал един със завист.

— Да, само че заедно с всички останали — поправил го съседът му.

— И теб също — отвърнал му първият.

Един сержант прокарал със сабята си една черта напреки на пътя. Отвързали китките на Силвейра и на Кардосо, за да тичат свободно. Между двамата имало разстояние от няколко метра. Стъпили на чертата. Някои от офицерите ги помолили да се държат мъжки, защото вярвали в тях и били заложили големи суми.

На Силвейра му се паднало да го коли негрото Нолан, чиито деди несъмнено някога са били роби на семейството на капитана и носели неговото име. На Кардосо се случил редовният главорез, възрастен мъж от провинция Кориентес, който, за да успокои осъдените, обикновено им казвал, като ги потупвал по рамото: „Кураж, приятелю; жените страдат повече, когато раждат“.

С изпъчени гърди двамата изнервени мъже дори не се гледали.

Нолан дал знак.

Пардо, възгордян от ролята си, прерязал със замах гърлото от едното до другото ухо; кориентинецът се задоволил с един тесен разрез. От двете гърла бликнала кръв; мъжете направили по няколко крачки и паднали по очи. При падането Кардосо протегнал ръце напред. По всяка вероятност той изобщо не е разбрал, че е победил.

Гуаякил393

Вече няма да видя как връх Игерота се оглежда във водите на залива Пласидо, няма да ида в Западната република, няма да вляза в оная библиотека, която оттук си представям по най-различен начин и която несъмнено има своя определена форма и свои привечерни сенки, за да разчета написаното от Боливар.

Препрочитам първото изречение, за да напиша следващото, и се изненадвам от звученето му — хем меланхолично, хем високопарно. Навярно не е възможно да говориш за онази карибска страна, без да се заразиш поне малко от бляскавия стил на най-именития й летописец, капитан Юзеф Коженьовски394, но в случая причината е друга. Това начало бе продиктувано от съкровеното ми желание да придам патетичен тон на една малко тягостна и по-скоро незначителна случка. Ще разкажа съвсем правдиво тази история; така може би и аз самият ще съумея да я разбера. Освен това, да изповядаш нещо, значи да престанеш да бъдеш действащо лице, за да се превърнеш в свидетел, за да се превърнеш в човек, който няма нищо общо с извършеното, а само го наблюдава и описва.

Всичко се случи миналия петък в същата тази стая, в която пиша сега, в същия вечерен час, макар и днес по-прохладен. Зная, че сме склонни да забравяме неприятните неща; искам да запиша разговора си с доктор Едуард Цимерман, професор от Южния университет, преди забравата да го е изличила. Споменът ми за него още е съвсем жив.

Разказът ми ще е по-понятен, ако припомня накратко странната одисея на някои от писмата на Боливар, открити в архива на доктор Авелянос, чиято „История на петдесет години анархия“, смятана за изгубена при обстоятелства, известни на всички, бе намерена и публикувана през 1939 година от неговия внук доктор Рикардо Авелянос. Ако се съди по отзивите, които събрах от различни издания, писмата не представляват особен интерес, с изключение на едно-единствено, писано в Картахена на 13 август 1822 година, в което Освободителят съобщава някои подробности от срещата си с генерал Сан Мартин. Излишно е да изтъквам значението на този документ, в който Боливар разкрива, макар и отчасти, какво се е случило в Гуаякил. Доктор Рикардо Авелянос, непримирим враг на официалната власт, отказа да предаде писмата на Академията по история в своята страна и ги предложи на много латиноамерикански държави. Благодарение на похвалното усърдие на нашия посланик, доктор Меласа, аржентинското правителство първо прие това безкористно предложение. Беше уговорено, че специален пратеник ще отпътува за Сулако, столицата на Западната република, и ще направи препис на писмата, за да бъдат публикувани в Аржентина. Ректорът на нашия университет, където заемам длъжността професор по история на Америка, бе така любезен и препоръча на министъра да възложи тази мисия на мен; получих също почти единодушна подкрепа от страна на Националната академия по история, на която съм действителен член. Вече бе определен и денят на посещението ми при министъра, когато стана известно, че Южният университет, който — бих искал да вярвам — не е знаел за тези решения, е предложил кандидатурата на доктор Цимерман.

Доктор Едуардо Цимерман, както читателят вероятно знае, е роден в чужбина историк, изгонен от страната си по време на Третия райх и приел аржентинско поданство. От безспорно много ценните му трудове съм запознат само с една апология на картагенската семитска държава, за която потомството може да съди единствено по думите на римските историци, нейни врагове, и със своеобразно есе, в което се твърди, че държавното управление не бива да се превръща в патетично зрелище. Това съждение бе категорично отхвърлено от Мартин Хайдегер, който доказа с помощта на фотокопия от вестникарски заглавия, че съвременният държавен глава съвсем не е фигурант, а по-скоро е главното действащо лице, хорегът, играещият Давид, въплъщаващ драмата на своя народ с помощта на сценична пищност и смело прибягващ към хиперболите на ораторското изкуство. Доказа още, че Цимерман е от юдейско, за да не каже — еврейско, потекло. Това изявление на почитаемия екзистенциалист бе непосредствената причина за изхода и скитанията на нашия гост.

Явно Цимерман беше пристигнал в Буенос Айрес, за да се срещне с министъра, който пък ме посъветва чрез секретаря си да поговоря с Цимерман и да го поставя в течение на нещата, за да не се стига до грозни пререкания между двата университета. Аз, естествено, се съгласих. Вкъщи ми казаха, че доктор Цимерман е телефонирал, че ще ме посети в шест часа следобед. Живея, както е известно, на улица „Чили“395. Часовникът биеше шест, когато се позвъни.

Отворих вратата с републиканска простота и го поведох към кабинета си. Спря се да разгледа двора; черно-белите плочи, двете магнолии и кладенецът го изпълниха с възхищение. Изглеждаше малко неспокоен. Външността му беше съвсем обикновена; около четирийсетгодишен, с голяма глава. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, които той от време поставяше на масата, а после пак слагаше. Когато се ръкувахме, забелязах със задоволство, че съм по-висок от него, но веднага се засрамих от това чувство, тъй като ставаше дума не за физически или поне морален двубой, а просто за едно mise au point396 по същество, както биха се изразили някои, макар и да ми е неприятно да го призная. Не съм кой знае колко наблюдателен, но помня, че изглеждаше, както сякаш точно за случая се е изразил един поет, с „опърпана премяна“. Сякаш още виждам оня яркосин костюм с твърде много копчета и джобове и вратовръзката на ластик като на фокусниците. Държеше кожена чанта, вероятно пълна с документи. Беше с къси мустаци като на военен; по време на разговора запали пура и тогава се убедих, че на лицето му има премного неща. Trop meuble397, рекох си.

Линейният характер на речта неизбежно преувеличава значението на това, което описваме, тъй като всяка дума заема определено място на страницата и в съзнанието на читателя. Всичко у този човек, с изключение на баналните външни белези, които изброих, издаваше твърде неспокойно минало.

На стената в кабинета висят овален портрет на прадядо ми, който е участвал във войната за независимост, и няколко витрини със саби, медали и знамена. Показах на Цимерман тези славни реликви и реших да ги придружа с кратки обяснения, ала той ги поглеждаше бегло, сякаш изпълняваше някакво задължение, и допълваше думите ми не без известна самонадеяност, която, смятам, беше по-скоро неволна, инстинктивна. Казваше например: „Точно така, битката при Хунин. 6 август 1824 година. Кавалерийска атака на Хуарес“. „На Суарес“, поправях го аз. Но допускам, че грешеше умишлено.

— Първата ми грешка — възкликна той и разпери ръце в ориенталски жест — и сигурно няма да е последната! Чета всякакви текстове и накрая всичко се смесва в главата ми, а вие живеете с това интересно минало.

Произнасяше „в“ почти като „ф“. Ласкателството не ми се понрави.

Заинтересува се от книгите. Разходи погледа си с любов по заглавията и доколкото си спомням, каза:

— А, Шопенхауер, който никога не е вярвал на историята. Точно това издание под редакцията на Гризебах имах в Прага и мислех, че ще остарея сред тези приятни за работа томчета, но тъкмо историята, приела образа на един безумец, ме пропъди от дома и от града ми. И ето ме с вас в Америка, във вашия приветен дом… — говореше неправилно, но свободно; явният немски акцент добре съжителстваше с испанската съскавост.

Вече бяхме седнали и се възползвах от думите му, за да премина към същността.

— Тук историята е по-милостива — рекох. — Сигурно ще си умра в къщата, в която съм се родил. Именно в нея прадядо ми е донесъл тази сабя, обиколила Америка; тук съм размишлявал върху миналото и съм писал книгите си. Дори мога да кажа, че никога не съм се отделял от тази библиотека, а ето че сега ще тръгна да пътувам по света, който досега съм обикалял по географските карти — смекчих с усмивка може би прекалената си реторичност.

— Намеквате за една карибска държава? — попита Цимерман.

— Точно така. И тъкмо на това предстоящо пътуване дължа честта на вашето посещение — отвърнах.

Тринидад ни поднесе кафе. Продължих бавно и уверено:

— Както навярно знаете, министърът ме натовари с мисията да направя препис и коментар на писмата на Боливар, които по прищявка на съдбата изскочиха от архива на доктор Авелянос. По щастливо стечение на обстоятелствата тази мисия увенчава труда на целия ми живот, труда, който в известен смисъл нося в кръвта си — олекна ми, като казах това, което бях длъжен да кажа.

Цимерман сякаш не ме чуваше; погледът му беше насочен не към мен, а към книгите зад гърба ми. Кимна неопределено, а после изрече с патос:

— В кръвта! Вие сте роден историк. Вашите деди са избродили Америка и са участвали във велики сражения, докато моите, съвсем неизвестни, едва са излизали от гетото. Вие носите историята в кръвта си, както красноречиво се изразихте; за вас е достатъчно да се вслушвате в този съкровен глас. Аз пък трябва да замина за Сулако и да разчитам само документи, и то може би подправени. Повярвайте, драги, завиждам ви — в думите му не прозираше нито предизвикателство, нито подигравка; те бяха само израз на една воля, която правеше бъдещето толкова неотменимо, колкото и миналото. Доводите му бяха съвсем слаби; силата беше в човека, а не в логиката. Цимерман продължи с бавен наставнически глас: — По отношение на Боливар (простете, на Сан Мартин) вашето становище, драги професоре, е достатъчно известно. Votre siege est fait398. И без да съм разчел въпросното писмо на Боливар, е логично, и дори неизбежно, да предположа, че той го е написал за свое оправдание. Във всеки случай прословутата кореспонденция ще изясни това, което можем да наречем Боливар, но не и Сан Мартин. Веднъж публикувано, писмото ще трябва да се оцени, да се изследва, да се прекара през ситото на критиката и ако е необходимо, да се отхвърли автентичността му. За тази окончателна присъда — какъв по-подходящ човек от вас, е вашата лупа! Със скалпела, с ланцета, ако научната строгост го изисква. Позволете ми още да добавя, че името на популяризатора на писмото ще остане завинаги свързано със самото писмо. На вас никак не ви подхожда подобна роля. Хората не разбират от тънкости.

Сега съзнавам, че целият ни по-нататъшен разговор е бил всъщност излишен. Може би още тогава го бях почувствал; за да не споря с него, се хванах за първата дреболия и го попитах наистина ли смята, че писмата са подправени.

— Дори и да са написани лично от Боливар — отвърна той, — това не означава, че в тях се съдържа цялата истина. Боливар може би е искал да излъже своя адресат или чисто и просто е лъжел себе си. Вие, историкът, мислителят, знаете по-добре от мен, че загадката е в самите нас, а не в думите.

Тези високопарни думи ме подразниха и възразих сухо, че сред многото загадки срещата в Гуаякил, по време на която генерал Сан Мартин се е отказал от всякакви амбиции и е оставил съдбата на Америка в ръцете на Боливар, е също загадка, заслужаваща не по-малко внимание.

Цимерман отговори:

— Има толкова други становища… Едни предполагат, че Сан Мартин е попаднал в клопка; други — че е бил военен с европейска нагласа, залутан из един континент, който така и не е разбрал; трети, предимно аржентинци, му приписват крайна самоотверженост; четвърти смятат за причина умората. Има и такива, които намекват за тайна заповед от задкулисна масонска ложа.

Изтъкнах, че, така или иначе, би било интересно да узнаем какво точно са си казали Защитникът на Перу и Освободителят.

— Вероятно думите, които са разменили — отвърна Цимерман, — са били съвсем обикновени. Двама души са застанали един срещу друг в Гуаякил; ако единият е надделял, то е било, защото е имал по-силна воля, а не заради словесна диалектика. Както виждате, не съм забравил своя Шопенхауер — и добави с усмивка: — Words, words, words399. Шекспир, ненадминат майстор на словото, е презирал думите. В Гуаякил, в Буенос Айрес или в Прага те винаги значат по-малко от личностите.

И тогава почувствах, че нещо става с нас или по-точно — че вече е станало. В известен смисъл бяхме вече други. Здрачът проникваше в стаята, но не запалих лампите. Някак наслуки попитах:

— Вие сте от Прага, нали?

— Бях от Прага.

За да избягна главната тема, подхвърлих:

— Сигурно е необикновен град. Не го познавам, но първата книга, която прочетох на немски, беше романът на Майринк „Голем“.

— Единствената книга на Густав Майринк, която заслужава внимание — отвърна Цимерман. — Другите не си струва да се четат — лоша литература и още по-лоша теософия. Но действително в тази книга на сънища, губещи се в други сънища, има нещо от необикновена Прага. В Прага всичко е необикновено или, ако щете, няма нищо необикновено. Там е възможно всичко. В Лондон понякога привечер чувствах същото.

— Вие споменахте за волята — казах аз. — В „Мабиногион“ двама крале играят шах на върха на един хълм, докато долу се сражават техните воини. Единият крал спечелва партията; пристига конник и съобщава, че войската на другия е победена. Битката между хората е била отражение на битката върху шахматната дъска.

— Ясно, магическо действие — каза Цимерман.

— Или проява на една и съща воля в две различни области — отвърнах аз. — В друга келтска легенда се разказва за двубоя между двама знаменити бардове. Единият пее, акомпанирайки си на арфа, от утринния до вечерния здрач. Вече греят звездите или луната, когато подава арфата на другия. Той я оставя настрана и се изправя. Първият се признава за победен.

— Каква ерудиция, каква способност за обобщение! — възкликна Цимерман. И добави малко по-спокойно: — Трябва да призная невежеството си, печалното си невежество по отношение на Британия. Вие сте като деня — обхващате и Изтока, и Запада, а аз съм ограничен в скромното си картагенско кътче, което сега ще разширя с едно късче американска история. Аз съм просто един буквояд.

В гласа му звучеше и раболепието на евреина, и раболепието на германеца, но аз прозрях, че да се съгласява с мен и да ме ласкае, не му коства нищо, след като вече ме е победил.

Помоли ме да не се безпокоя за формалностите около пътуването му. (За това „мероприятие“ — точно тази отвратителна дума употреби.) И веднага извади от чантата писмо, адресирано до министъра, в което от мое име се излагаха мотивите на отказа ми и признатите качества на доктор Цимерман; после сложи в ръката ми писалката си, за да се подпиша. Когато прибираше писмото, успях да зърна билета за Сулако.

На тръгване той отново се спря пред томовете на Шопенхауер и каза:

— Нашият учител, нашият общ учител смяташе, че всяка постъпка се направлява от волята. Ако вие оставате в този дом, в този прелестен аристократичен дом, значи такова е съкровеното ви желание. И аз се прекланям с благодарност пред волята ви.

Приех безмълвно тази последна милостиня. Изпратих го чак до пътната врата. Когато се сбогувахме, той заяви:

— Кафето беше отлично.

Препрочитам тези безредни бележки, които скоро ще хвърля в огъня. Срещата бе кратка. Предчувствам, че повече няма да пиша. Mon siege est fait400.

Евангелие от марка

Тази история се случи в Лос Аламос, един чифлик на юг от Хунин401, в края на март 1928 година. Главният й герой беше студентът по медицина Балтасар Еспиноса402. Засега е достатъчно да го обрисуваме като най-обикновен столичен младеж без други достойнства освен една почти безгранична доброта и ораторската дарба, заради която бе спечелил не една награда в английския колеж в Рамос Мехия403 и всякакви привилегии. Мразеше споровете, предпочиташе да приеме, че прав е не той, а събеседникът му. Макар понякога да му вървеше в хазартните игри, все пак си оставаше слаб играч, защото не обичаше да печели. Беше интелигентен и любознателен, но мързелив; на трийсет и три години все още не беше се дипломирал — оставаше му един изпит, и то по най-интересния за него предмет. Баща му, свободомислещ както повечето господа от онова време, го бе посветил в учението на Хърбърт Спенсър404, но веднъж, преди едно пътуване до Монтевидео, майка му го бе помолила да се закълне, че всяка вечер ще казва „Отче наш“ и ще се кръсти, и оттогава той нито веднъж не наруши обещанието си. Иначе не му липсваше кураж; даже една сутрин (макар по-скоро равнодушно, отколкото с ярост) се сби с неколцина от състудентите си, които искаха да го принудят да участва в някаква студентска стачка.

Обикновено се придържаше към спорни мнения и навици, тъй като по природа бе настроен примиренчески; родината го занимаваше по-малко, отколкото опасението, че някъде по света ни смятат за диваци; благоговееше пред Франция, но презираше французите; не уважаваше американците, но се гордееше с факта, че и в Буенос Айрес има небостъргачи; смяташе, че гаучосите от равнината са по-добри ездачи и коневъди от планинците. Когато братовчед му Даниел го покани да прекара лятото в Лос Аламос, той веднага прие, но не защото харесваше живота на село, а заради вродената си склонност да се съгласява, пък и защото не намери достатъчно основателна причина да откаже.

Основната сграда в чифлика беше голяма, но малко занемарена; в пристройките към главната къща живееше управителят — Гутре, със семейството си, общо трима души: той, синът му (рядко невъзпитан и недодялан) и едно момиче, за което не се знаеше кой е бащата. И тримата бяха високи, снажни и кокалести, червенокоси и с индиански черти. Почти не говореха. Жената на управителя беше починала преди години.

В този чифлик Еспиноса научи много неща, които по-рано не му бяха известни и за които дори не бе подозирал. Например че не бива да караш в галоп, когато наближаваш някоя къща и че с кон се ходи само по работа. Не след дълго и сам започна да разпознава птиците по гласовете им.

Няколко дни по-късно на Даниел му се наложи да отиде в Буенос Айрес, за да сключи сделка за продажба на добитък. Надали щеше да му отнеме повече от седмица. Еспиноса, който вече се бе отегчил от bonnes fortunes405 на братовчед си и от неизтощимия му интерес към модното облекло, предпочете да си стои в чифлика в компанията на учебниците си. Горещината бе непоносима и дори нощем не се разхлаждаше. Една заран, преди да се развидели, Еспиноса се събуди от грохота на гръмотевици. Вятърът шибаше казуариновите дървета406. При звука на първите дъждовни капки младежът благодари на Бога. Внезапно нахлу хладен въздух. Привечер реката излезе от бреговете си.

На другия ден, докато съзерцаваше изправен на верандата залетите поля, Балтасар Еспиноса си помисли, че метафората, сравняваща пампасите с море, тази сутрин е съвсем правдоподобна въпреки твърдението на Хъдсън, че морето ни се струва по-голямо, защото го виждаме не от седлото на кон или от височината на собствения си ръст, а от палубата. Дъждът не спираше; подпомагани (по-скоро затруднявани) от градския гост, тримата Гутре успяха да спасят голяма част от добитъка, макар че доста животни се удавиха. Към имението водеха четири пътя — и четирите бяха наводнени. На третия ден водата протече и в жилището на управителя; Еспиноса прати семейството да се настани в стаите откъм задния двор, до бараката за инструменти. Това преместване сближи гостенина и Гутре и сега се хранеха заедно в голямата трапезария, ала разговорът вървеше трудно. Тримата Гутре знаеха всичко за селския бит, но не умееха да обясняват. Една вечер Еспиноса ги запита дали тук си спомнят за нападенията на индианци от онова време, когато Хунин е бил форт. Отговориха му утвърдително, макар че щяха да сторят същото, ако ги беше попитал и за обезглавяването на Чарлс I. Еспиноса си спомни думите на баща си, който обичаше да казва, че повечето случаи на дълголетие по селата се дължат на лоша памет или на твърде смътна представа за календарно време. Обикновено гаучосите не знаят нито годината на раждането си, нито името на този, който ги е отгледал.

В къщата нямаше друго четиво освен няколко броя на земеделско списание, един учебник по ветеринарна медицина, едно разкошно издание на драмата в стихове „Табари“, екземпляр от „История на шортхорн407 в Аржентина“, няколко любовни и детективски романа и една наскоро излязла книга — „Дон Сегундо Сомбра“ от Рикардо Гуиралдес408. За да разнообрази някак времето, което неизбежно прекарваха край масата, Еспиноса прочете две глави на семейство Гутре — те бяха неграмотни. За нещастие управителят се оказа бивш говедар и, естествено, чуждите приключения не го интересуваха409. Той каза, че работата на говедаря била лека, че винаги водели със себе си по един кон, натоварен с всичко необходимо, и че ако не бил станал говедар, никога нямало да стигне до такива места, като езерото Гомес, река Брагадо и земите на семейство Нунес в Чакабуко.

В кухнята имаше китара; преди случая, за който разказвам, ратаите седяха в кръг, някой дълго настройваше инструмента, но изобщо не свиреше. На това му викаха дрънкане на китара.

Еспиноса, който си беше пуснал брада, често се спираше пред огледалото, за да разгледа промененото си лице, и се усмихваше при мисълта, че в Буенос Айрес ще разказва до втръсване на приятелите за това наводнение. Странно, но му липсваха такива места, които не беше посещавал никога и едва ли щеше да посети: една кръчма на ъгъла на улица „Кабрера“, до която има пощенска кутия, зиданите лъвове пред един вход на улица „Хухуй“, през няколко преки от площад „Онсе“, едно заведение с теракотен под, макар че не знаеше точно къде се намира. Колкото до баща му и братята му, сигурно вече бяха научили от Даниел, че е изолиран — в етимологичния смисъл на думата410 — заради наводнението.

Претърсвайки къщата, все още заобиколена с вода, Еспиноса откри една Библия на английски. На последните страници бе записана историята на семейство Гътри — явно такова беше истинското им име. Коренът им беше от Инвърнес; още в началото на деветнайсети век бяха пристигнали в Новия свят — навярно като ратаи — и се бяха смесили с индианците. Семейният летопис свършваше през седемдесетте години на деветнайсети век — явно тогава някъде са изгубили способността си да пишат. Следващите поколения вече са забравили и родния английски, а по времето, когато Еспиноса се запозна с Гутре, те с мъка говореха и испански. Не бяха религиозни, но в кръвта си още носеха — измежду суеверията на пампата — някакви смътни следи от суровия фанатизъм на калвинистите. Еспиноса им съобщи какво е открил, но те почти не му обърнаха внимание.

Прелиствайки томчето, той отвори точно на първите думи от Евангелието от Марка. За да се упражни в превод, а може би и за да види дали ще разберат нещо, реши да им почете малко след ядене. За негова изненада го слушаха внимателно и дори с мълчаливо любопитство. Може би златните букви върху корицата придаваха на книгата особено значение. „То е в кръвта им“, рече си Еспиноса.

Мина му през ума и това, че хората век след век са разказвали само две истории: за лутащия се в Средиземно море кораб, който търси един обичан остров, и за Бога, разпънат на Голгота. Спомни си часовете по реторика в колежа „Рамос Мехия“ и се изпъчи прав, преди да почне да чете притчите. Тогава и през следващите дни тримата Гутре поглъщаха бързо печеното или сардините, за да стигнат по-бързо до четенето на Евангелието.

Дъщерята си имаше едно любимо агънце и го бе накичила с небесносиня панделка. Един ден агнето се нарани на бодлива тел. Гутре искаха да сложат паяжина, за да спрат кръвта, но Еспиноса го излекува с някакви хапчета. Благодарността, предизвикана от тази постъпка, го учуди. Отначало нямаше доверие в Гутре и беше скрил в един учебник двеста и четирийсетте песо, които носеше със себе си. Сега в отсъствие на господаря той бе заел неговото място и дори даваше свенливи заповеди, които незабавно се изпълняваха. Тримата Гутре вървяха след него по коридора и из стаите като изгубени деца. Докато четеше, Еспиноса забеляза, че събират трохите, останали от него по масата. Една вечер ги завари да говорят за него — не многословно, но с уважение. Като свърши с четенето на Евангелието от Марка, реши да им прочете и някое от другите три; бащата обаче го помоли да прочете още веднъж същото, за да го разберат по-добре. Еспиноса си помисли, че са като децата — обичат повече повторението, отколкото разнообразието и новото. Една нощ сънува Потопа и в това нямаше нищо чудно; събудиха го ударите на чука, сковаващ Ноевия ковчег, и той реши, че сигурно е било гръмотевица. И наистина, дъждът, който бе поутихнал, пак се усили. Стана много студено. Гутре му съобщиха, че бурята е съборила покрива на бараката за инструменти; щели да му го покажат, щом поправят гредите. Вече не беше чужд човек, всички се отнасяха към него с внимание и почти го глезеха. Никой от тях не пиеше кафе, но за него винаги имаше една чашка, макар и с твърде много захар.

Втората силна буря се разрази във вторник. В четвъртък през нощта го събуди леко почукване на вратата, която той за всеки случай старателно заключваше. Стана и отвори — беше девойката. В тъмнината не я виждаше, но по стъпките разбра, че е боса, а после, в леглото — че е гола. Значи така бе дошла от вън! Не го прегърна, не каза нито дума, само легна до него разтреперана. За пръв път беше с мъж. Не го целуна дори когато си тръгваше. Еспиноса си даде сметка, че даже не знае името й. Движен от смътни подбуди, които така и не се опита да си изясни, се закле да не разказва на никого тази история, когато се върне в Буенос Айрес.

Следващият ден започна като всички останали, с изключение на въпроса, с който бащата се обърна към Еспиноса: дали Христос се е оставил да бъде убит, за да спаси човечеството. Еспиноса, който не вярваше в Бог, но се чувстваше длъжен да защити прочетеното, отвърна:

— Да. За да спаси всички хора от ада.

Тогава Гутре попита:

— А какво е ад?

— Място под земята, където душите ще горят вечно.

— А тия, дето му забиха гвоздеите, и те ли са се спасили?

— Да — отвърна Еспиноса; теологията открай време му куцаше. Всъщност боеше се, че управителят ще му търси сметка за случилото се снощи.

Като се нахраниха, Гутре го помолиха да прочете още веднъж последните глави.

Подир обяда Еспиноса спа дълго, макар че сънят му бе лек, прекъсван от настойчиви удари на чук и от неясни предчувствия. Привечер стана и излезе на верандата.

— Водата спада — каза той, сякаш мислеше на глас. — Още малко остава.

— Още малко остава — повтори като ехо бащата.

И тримата го бяха последвали. Коленичили върху каменния под, го помолиха да ги благослови. След това го засипаха с хули и проклятия, заплюха го и го заблъскаха към задната част на къщата. Момичето плачеше. Еспиноса разбра какво го очакваше зад вратата към бараката за инструменти. Когато я отвориха, видя небето. Обади се птица. „Щиглец“, помисли си той. Бараката нямаше покрив; бяха смъкнали гредите, за да сковат Кръста.

Докладът на Броуди

Измежду страниците на екземпляра от първия том на „Хиляда и една нощ“ в превод на Лейн (Лондон, 1840), който скъпият ми приятел Паулино Кейнс ми достави, открих ръкописа, чието съдържание сега ще оповестя пред света. Безукорната калиграфия — изкуство, което заради пишещите машини напълно сме забравили — ме кара да мисля, че е написан приблизително по същото време. Лейн, както добре знаем, разточително е изпълвал страничните полета на своя превод с обяснителни бележки, допълнения, уточнения, а понякога и с поправки, при това почеркът е същият както на ръкописа. Сякаш читателят повече би се заинтересувал от обичаите на исляма, отколкото от вълшебните приказки на Шехеразада. За Дейвид Броуди, чийто подпис с многобройни заврънкулки стои в края, не можах да науча нищо друго, освен че е шотландски мисионер, роден в Абърдийн, проповядвал християнството в Централна Африка, а по-късно — и сред тропическите гори на Бразилия, където го отвел фактът, че владеел португалски. Не зная кога и къде е умрял. Ръкописът, доколкото ми е известно, никога не е бил отпечатван.

Ще представя дословно този ръкопис въпреки безцветния му език, като ще пропусна само няколко цитата от Библията и един любопитен пасаж за сексуалните навици на яхусите411, който добрият презвитерианец свенливо е поверил на латинския. Първата страница липсва.

„… в земите, опустошавани от маймуночовеците, се срещат Млх, които аз ще наричам яхуси, та читателите да не забравят за животинската им природа (пък и поради липсата на гласни в примитивния им език е невъзможна каквато и да е транскрипция на имената). Племето им наброява, струва ми се, не повече от седемстотин души заедно с нр, които живеят доста по на юг сред горите. Посочената цифра е приблизителна, тъй като, с изключение на краля, кралицата и неколцината шамани, яхусите нямат жилище и спят там, където ги завари нощта. Блатната треска и постоянните нашествия на маймуночовеците значително намаляват числеността им. Само неколцина от тях имат имена. За да повикат някого, хвърлят по него кал. Виждал съм също как, за да повикат някой близък, яхусите лягат на земята и започват да се търкалят. По външен вид не се отличават от кру, но имат по-ниско чело и не изглеждат толкова черни заради лекия бакърен оттенък на кожата. Храната им се състои главно от плодове, корени и влечуги; пият котешко и прилепово мляко и ловят риба с голи ръце. По време на ядене се крият или затварят очи; всичко останало вършат открито, също като философите от киническата школа. Поглъщат сурови труповете на шаманите, краля и кралицата, за да усвоят способностите им. Когато ги порицах за тоя им обичай, те се пипнаха по корема и по устата, за да покажат може би, че и мъртвите са храна, или — но това би било твърде остроумно за тях — за да разбера, че всичко, което изяждаме, в края на краищата се превръща в човешка плът.

Когато воюват, си служат със заклинания и с камъни, които трупат на грамади. Ходят голи — не познават облеклото и татуировките.

Смятам достоен за отбелязване факта, че макар да притежават обширно тревисто плато, където има извори с бистра вода и сенчести дървета, те са предпочели да се скупчат долу в блатата, сякаш се наслаждават на жестокото екваториално слънце и на мръсотията. Склоновете са стръмни и биха могли да служат като стена за защита от атаките на маймуночовеците. В планините на Шотландия древните кланове са строили замъците си по върховете на хълмове; споменах този обичай пред шаманите и им намекнах, че биха могли да го вземат като пример за подражание, но всуе. Единственият ефект бе, че ми позволиха да си направя колиба горе на платото, където нощем е по-прохладно.

Племето има крал, чиято власт е абсолютна, но подозирам, че всъщност управляват четиримата шамани, които са го избрали и които му помагат да управлява. Всяко новородено момче се подлага на внимателен преглед; ако по него открият особени белези — така и не узнах какви точно, — го провъзгласяват за крал на яхусите. Веднага след това го скопяват, изгарят му очите и му отрязват ръцете до китките и краката до глезените, та нищо на тоя свят да не го отвлича от мъдростта. Живее затворен в пещера, наричана Замък (Кзр)412, където имат достъп само четиримата шамани и две робини, които се грижат за него и го мажат с животински изпражнения. По време на война шаманите изкарват краля от пещерата, показват го на хората от племето, за да им вдъхнат смелост, и като талисман или знаме го носят там, където се води най-ожесточен бой. В такива случаи той обикновено загива веднага под градушката от камъни, която маймуночовеците изсипват върху него.

Кралицата, на която не е позволено да вижда своя крал, живее в друг Замък. Тя благоволи да ме приеме; беше усмихната, млада и миловидна, доколкото позволяваше расата й. Голотата й бе прикрита единствено от няколко метални гривни, украсени със слонова кост, и от огърлица от зъби. Тя ме огледа, подуши ме и ме опипа и накрая ми се предложи, и то пред очите на всичките си придворни дами. Моралът и положението ми ме задължаваха да отклоня тази чест, с която обикновено биват удостоявани шаманите и ловците на роби, най-често мюсюлмани, чиито кервани минават през земите на яхусите. Два-три пъти заби златна игла в тялото ми; такива убождания са знак на кралска милост и мнозина от племето сами се бодат, а после лъжат, че уж ги била убола кралицата. Накитите, които изброих, са чуждоземни; яхусите ги смятат за самородни, защото сами не могат да направят и най-простия предмет. За племето колибата ми беше само дърво, макар че мнозина гледаха и ми помагаха, докато я строях. Между вещите ми имаше часовник, коркова каска, компас и една Библия — яхусите ги оглеждаха, опипваха и разпитваха откъде съм ги взел. Хващаха ловджийския ми нож за острието: несъмнено го виждаха по друг начин. Не зная как би им изглеждал стол. Къща с няколко стаи щеше да бъде за тях лабиринт, но вероятно нямаше да се губят в него, както и котка не се губи в къща, макар че не може да си я представи. Всички се чудеха на брадата ми, която тогава беше рижа; дълго я гладеха.

Яхусите не изпитват нито болка, нито радост; само суровото развалено месо и смрадливите неща им доставят удоволствие. Липсата на въображение ги прави жестоки.

Вече писах за краля и кралицата, сега ще кажа няколко думи за шаманите. Както казах, те са четирима; четири е най-голямото число в тяхната аритметика. Броят на пръсти: едно, две, три, четири, много; безкрайността започва от палеца. Така смятат — доколкото ми е известно — в племената, които разбойничестват в околностите на Буенос Айрес. Въпреки че най-голямото от познатите им числа е четири, арабите, които търгуват с тях, не могат да ги излъжат, защото при размяна стоката се дели на части от един, два, три или четири предмета, които всяка страна слага до себе си. Сделките се извършват бавно, но в замяна на това не се допускат грешки или измама. От цялото племе на яхусите само шаманите привлякоха интереса ми. Хората от простолюдието им приписват способността да превръщат в мравка или в костенурка всеки, който пожелае; забелязвайки скептицизма ми, един от тях ми показа мравуняк, сякаш това можеше да бъде доказателство. Яхусите нямат никаква или почти никаква памет; разказват за едно опустошително нападение на леопарди, но не знаят дали са го видели те, родителите им, или пък е било сън. Шаманите притежават памет, ала изключително слаба — вечер си спомнят неща, станали сутринта или най-много предишната вечер. Освен това имат пророческа дарба; заявяват с невъзмутима увереност какво ще се случи след десет-петнайсет минути. Предсказват например: «Една муха ще кацне на тила ми» или «Ей сега ще изкряска птица». Стотици пъти съм се убеждавал в тази любопитна способност. Много съм размишлявал върху това. Знаем, че миналото, настоящето и бъдещето се съхраняват до последна подробност в пророческата памет на Бога, в Неговата вечност; странно е, че хората могат да гледат безкрайно далеч назад, но не и напред. Ако си спомням с пределна яснота онзи голям платноход, който пристигна от Норвегия, когато бях едва на четири години, защо да се учудвам, че някой е способен да предвиди онова, което скоро ще се случи? От философска гледна точка паметта е нещо толкова необикновено, колкото и предсказването на бъдещето; утрешният ден е по-близо до нас от преминаването на израилтяните чрез Червено море, което все пак помним. Хората от племето нямат право да съзерцават звездите — с тази привилегия са удостоени само шаманите. Всеки шаман има по един ученик, когото от малък посвещава в тайните науки и който след смъртта му заема неговото място. Така те винаги са четирима — магическо число, защото е последното от постижимите за ума им. Своеобразно е и схващането им за ада и рая. И единият, и другият се намират под земята. В ада, където е светло и сухо, ще идат болните, старците, несретниците, маймуночовеците, арабите и леопардите; в рая, който в представите им е тъмно и блатисто място — кралят, кралицата, шаманите и всички, които на земята са били щастливи, жестоки и кръвожадни. Почитат един бог, чието име е Тор413, вероятно измислен по образ и подобие на краля; това е едно недъгаво, сляпо и уродливо същество, което притежава неограничена власт. Може да приема образа на мравка или на змия.

След всичко казано дотук никой няма да се изненада, че по време на пребиваването си не успях да покръстя нито един яху. Думите «Отче наш» ги смущаваха, тъй като яхусите нямат понятие за бащинство. Не разбират как е възможно нещо, извършено преди девет месеца, да има връзка с раждането на дете; не допускат, че може да съществува подобна толкова далечна и неправдоподобна причина. Освен това всички жени имат полови сношения, но не всички стават майки.

Езикът им е сложен. Не прилича на нито един от познатите ми езици. За части на изречението изобщо не може да се говори, тъй като няма изречения. Всяка едносрична дума изразява най-общо понятие, което се уточнява от контекста или от гримаси. Нрз например е думата за разпръснатост или за петна от всякакъв род, но може да означава още звездно небе, леопард, ято птици, дребна шарка, капки, разпиляване или пък бягство след поражение. Обратно — Хрл изразява плътност или гъстота и може да означава племе, дънер, камък, купчина камъни, съвещание на четиримата шамани, полов акт и гора. Всяка дума, произнесена по друг начин или с други гримаси, придобива противоположно значение. Но нека това не ни учудва, след като в собствения ни език глаголът to cleave означава едновременно разцепвам и слепвам. Както казах, в езика им няма изречения, нито дори отделни словосъчетания.

Способността за абстрактно мислене, която подобен език изисква, ми подсказва, че макар и варвари, яхусите не са примитивен народ, а племе, което се е изродило. Подозрението ми се потвърждава от надписите, които открих на върха на платото — писмените им знаци приличат на руните, дълбани от нашите предци, и също като тях вече са станали неразбираеми. Изглежда, че яху са забравили писмената реч и си служат само с устната.

Развлеченията на племето са боят между специално дресирани за тая цел котки и екзекуциите, които се провеждат горе-долу така: избират някого, обвиняват го, че е посегнал на честта на кралицата или че е ял пред очите на друг човек; не се изслушват нито свидетели, нито обвиняем — просто кралят произнася присъдата. Подлагат осъдения на изтезания, които предпочитам да не си спомням; след това го убиват с камъни. Кралицата има право да хвърли първия камък, а след това и последния, който обикновено се оказва излишен. Тълпата бурно аплодира ловкостта и хубостите й и хвърля в краката й рози и разни гнусни неща. Кралицата се усмихва безмълвно.

Племето има и друг обичай — поезията. На някого му хрумва да нареди пет-шест думи, най-често загадъчни. Не може да се сдържа и почва да ги изговаря гръмко, заставайки прав в средата на кръга, образуван от налягалите по земята шамани и хора от простолюдието. Ако стихотворението не събуди вълнение, не произтича нищо; ако думите на поета предизвикват смут у слушателите, те се отдръпват мълчаливо, обзети от свещен ужас. Разбират, че е осенен от духа; отсега нататък никой няма да разговаря с него, нито ще го погледне, дори собствената му майка, защото той вече не е човек, а бог, и всеки може да го убие. Ако успее да избяга, поетът намира спасение сред пясъците на север.

Вече разказах как се озовах в земята на яхусите. Читателят на тези редове сигурно помни как ме наобиколиха, как стрелях веднъж предупредително във въздуха с пушката си и как те взеха изстрела за вълшебна гръмотевица. За да поддържам тая заблуда, винаги гледах да съм без оръжие. Една пролетна утрин, точно преди да се резвидели, внезапно ни нападнаха маймуночовеците. Спуснах се тичешком от върха с пушка в ръка и убих двамина от нападателите. Останалите се разбягаха ужасени. Куршумите, както се знае, са невидими. Тогава за първи път в живота си чух да ме аплодират. Някъде тогава, ако не се лъжа, бях приет от кралицата. Паметта на яхусите е нетрайна и не може да се разчита на нея. Напуснах ги още същия следобед. Премеждията ми из тропическия лес не са от значение. Най-сетне попаднах в селище на чернокожи, които умееха да орат, да сеят и да се молят и с които можех да се разбера на португалски. Един католически мисионер, отец Фернандеш, ме приюти в колибата си и се грижи за мен, докато се съвзех достатъчно, за да продължа изнурителното си пътуване. Отначало ми се гадеше, като го гледах как отваря пред мен уста и поглъща храната си. Аз самият се прикривах с ръка или извръщах очи, но след няколко дни свикнах. С удоволствие си спомням разговорите, които водехме върху различни теологични теми. Не успях да го убедя обаче да се върне към правата Христова вяра.

Сега пиша от Глазгоу. Разказах за пребиваването си сред яхусите, но без да спомена най-главното — ужаса, който изпитвам почти непрестанно и който ме връхлита дори насън. На улицата ми се струва, че все още съм заобиколен от тях. Съзнавам, че яхусите са диво племе, дори може би най-дивото на света, и все пак би било несправедливо да не отбележим някои неща, които ги оправдават. Те имат строга йерархия, оглавена от крал, говорят език, основаващ се на абстрактни понятия, вярват подобно на евреите и гърците в божествената искра на поезията и допускат, че душата продължава да живее и след смъртта на тялото. Утвърждават справедливостта на наказанието и на наградата. Всъщност те са, с две думи, също толкова цивилизовани, колкото и ние самите въпреки многобройните ни грехове. Не съжалявам, че се сражавах в техните редици срещу маймуночовеците. Затова смятам, че сме длъжни да ги спасим. Надявам се, че правителството на Нейно величество няма да си затвори очите и ушите към изложеното в този доклад“.