Смърт и компас

Безсмъртният

В началото на юни 1929 година антикварят Йосиф Картафил от Смирна предложил в Лондон на принцеса Люсенж шестте тома на „Илиада“ в превод на Поуп156 (1715–1720) в джобен формат. Принцесата ги купила и по време на покупката разменила няколко думи с него. Той бил, каза ни тя, изхабен човек със землист цвят на кожата, със сиви очи и сива брада и със странно безлични черти. Боравел с лекота и същевременно невежо с няколко езика; за броени минути преминал от френски на английски, после на някаква тайнствена смесица от шпаньолски и португалски — такъв какъвто говорят в Макао. През октомври принцесата чула от някакъв пътник от кораба „Зевс“, че Картафил починал по време на пътуването, когато се завръщал в Смирна, и че са го погребали на остров Иос. В последния том на „Илиадата“ тя намерила следния ръкопис.

Оригиналът е написан на английски и изобилства с латинизми. Преводът, който предлагаме, е буквален.

Доколкото си спомням, теглилата ми започнаха в една градина на Стовратната Тива по времето на император Диоклециан. Бях се сражавал (безславно) в последните египетски войни, бях трибун на легион, разквартируван в Беренике, на самия бряг на Червено море; треската и магиите бяха унищожили много от мъжете, които благородно мечтаеха да паднат в битка. Мавританците бяха победени; земите, завзети преди това от разбунтувалите се градове, бяха отдадени за вечни времена на плутоническите богове; победена, Александрия напразно умоляваше императора за мир; за по-малко от година легионите успяха да победят, но аз лично едва зърнах лицето на Марс. Страдах, че не успях да се проявя, и може би това стана причина да се впусна да търся тайния Град на Безсмъртните, прекосявайки ужасни и незнайни пустини.

Както вече споменах, теглилата ми започнаха от една градина в Стовратната Тива. През онази нощ не мигнах, защото в сърцето ми бушуваше битка. Станах малко преди зори; робите ми още спяха, а луната приличаше по цвят на безбрежните пясъци. От изток се зададе отмалял и окървавен конник. На няколко крачки от мен той се строполи от коня. Запита ме на латински със слаб и трескав глас за името на реката, която мие зидовете на града. Отговорих му, че я наричат Египет и че се подхранва от дъждовете. Друга река търся аз, отвърна той печално. Тайната река, която избавя хората от смъртта. Тъмна кръв струеше от гърдите му. Каза ми, че негова родина е една планина отвъд Ганг; там се говорело, че ако човек стигнел до запада, там, където свършвал светът, щял да стигне до реката, чиито води давали безсмъртие. Прибави, че на отсрещния й бряг се издигал Градът на Безсмъртните с безброй укрепления, амфитеатри и храмове. Умря, преди да се съмне, а аз реших да открия този град и тази река. Разпитвани от палача, някои мавритански пленници потвърдиха разказа на пътника; един си спомни за Елисейските полета в края на земята, където животът на хората бил вечен; друг — за върховете, от които извира река Пактол, където живеели столетници. В Рим бях беседвал с философи, които смятаха, че да се продължи животът на човека, означава да се продължи агонията му и той да бъде заставен да умира много пъти. Не зная дали някога съм вярвал в Града на Безсмъртните — мисля, че в онзи момент ми стигаше задачата да го търся. Флавий, проконсул на Гетулия, ми даде двеста войници, за да изпълня начинанието си. Освен това се доверих на наемници, които твърдяха, че познават пътя, а после първи избягаха.

Случилото се по-нататък изопачи до неузнаваемост спомена за първите ни дни. Тръгнахме от Арсиное и навлязохме в знойната пустиня. Преминахме през страната на троглодитите, които се хранят със змии и не знаят да говорят; след това — през страната на гарамантите, които се хранят с лъвове и жените им са общи; през земята на авгилите, които почитат само Тартар. Прекосихме и други пустини, покрити с черен пясък, където може да се пътува само нощем, защото през деня горещината е непоносима. Видях отдалеч планината, дала името на Океана — по склоновете й расте млечката, която обезсилва отровите, по върховете на тази планина живеят сатирите — див, зверски народ, — отдадени на сладострастие. На всички ни се стори немислимо в тези пущинаци, където земята е родила само чудовища, да се крие някакъв прочут град. Продължихме похода си, тъй като щеше да бъде позорно да се върнем с празни ръце. Някои смелчаци спяха, обърнали лице към луната — покоси ги треска; други пиха от щерните застояла вода, която ги докара до лудост и смърт. Тогава започнаха бягствата и малко по-късно — метежите. Не се поколебах да взема строги мерки. Постъпвах справедливо, но един центурион ме предупреди, че в желанието си да отмъстят за свой другар, наказан с разпъване на кръст, бунтовниците замислят убийството ми. Избягах от лагера с неколцината войници, които ми бяха останали верни. Загубих ги в пустинята сред пясъчните вихрушки и безкрайната нощ. Рани ме критска стрела. Няколко дни бродих, напразно търсейки вода, а може и да е бил един-единствен ден, който ми се е сторил безкраен поради слънцето, жаждата и страха от жадна смърт. Оставих коня си да ме води. На разсъмване далечината настръхна от пирамиди и кули. Сънувах ужасен сън — малък и съвсем ясен лабиринт със стомна вода в средата му; ръцете ми почти я докосваха, очите ми я виждаха, обаче извивките на лабиринта бяха толкова заплетени, толкова объркани, че осъзнах с безпределна яснота, че ще издъхна, преди да достигна стомната.

Когато най-сетне се отскубнах от този кошмар, намерих се захвърлен и с вързани ръце в някаква продълговата каменна ниша, не по-голяма от обикновен гроб, изсечена плитко в неравния и каменист склон на някаква планина. Стените на нишата бяха влажни, огладени по-скоро от времето, отколкото от човешка ръка. Усетих болезнено туптене в гърдите, усетих как ме изгаря жаждата. Понадигнах се и извиках със слаб глас. В полите на планината безшумно течеше нечиста река, задръстена от строителни отпадъци и пясък; на отсрещния бряг — и в това нямаше съмнение — (под залязващото или изгряващото слънце) блестеше Градът на Безсмъртните. Видях стени, арки, фронтисписи и форуми; градът се издигаше върху каменно плато. Стотина неправилни ниши, подобни на моята, браздяха планината и долината. В пясъка имаше нещо като плитки кладенци; от тези малки дупки (и от нишите) се подаваха голи мъже със сивкава кожа, с неподстригани бради. Стори ми се, че ги познах; бяха от зверското племе на троглодитите, които мърсят бреговете на Персийския залив и Етиопските пещери; не бях изненадан от това, че не знаеха да говорят и се хранеха със змии.

Изгарящата жажда ме направи дързък. Прецених, че разстоянието до пясъка е около трийсет стъпки; със затворени очи и със завързани на гърба ръце се хвърлих надолу. Потопих окървавеното си лице в мътната вода. Пих като животно. Преди да потъна отново в съня и в кошмарите, необяснимо защо повторих една гръцка фраза: „Всички, живеещи мирно в Зелея и близо до Ида, бяха богати и пиеха черна вода от Езепа…“157

Не знам колко дни и колко нощи съм прекарал така. Изтощен, не бях в състояние да намеря отново убежище в пещерата; проснат гол на незнайните пясъци, оставих слънцето и луната да се разпореждат със злощастната ми съдба. Троглодитите, наивни като деца в своето дивачество, не ми помогнаха нито да оживея, нито да умра. Напразно ги молех да ме убият. Един ден протрих в острието на кремък въжето, с което бях вързан. На следващия ден се надигнах и успях да изпрося или да открадна — аз, Марк Фламиний Руф, военен трибун на един от римските легиони — първото парче от презряното змийско месо.

Неудържимото ми желание да видя Безсмъртните, да се докосна до този град на свръхчовеци не ми даваше да затворя очи. Троглодитите, сякаш предугадили намеренията ми, също не спяха; в началото си помислих, че ме следят, по-късно — че са се заразили от безпокойството ми, така както става с кучетата. За да напусна това диво селище, избрах най-оживения час — късния следобед, когато почти всички се измъкват от пещерите и кладенците и гледат към залеза, без да го виждат. Помолих се на глас с членоразделна реч — не толкова, за да измоля божията милост, колкото да изплаша племето. Прекосих реката, задръстена от пясъчни наноси, и се отправих към Града. Двама-трима мъже ме последваха смутени. Както всички други от това племе те бяха дребни на ръст; будеха отвращение, а не страх. Наложи се да заобиколя някакви странни по форма котловини, които ми се сториха каменни кариери; объркан от големината на Града, бях помислил, че се намирам съвсем близо. Едва към полунощ кракът ми стъпи на черната сянка — начупена от някакви идолопоклоннически фигури, — която хвърляха стените му върху жълтия пясък. Спря ме някакъв свещен ужас. Всичко ново и пустинята за човека са толкова отвратителни, че се зарадвах, като забелязах, че ме е последвал един от троглодитите. Затворих очи и зачаках (без да спя) да засияе денят.

Казах вече, че Градът беше построен върху каменно плато. Това плато, подобно на скалист отвесен морски бряг, не беше по-достъпно от стените. Напразно крачех неуморно; в черния фундамент не откривах и най-малка неправилност; навсякъде еднообразният зид сякаш не допускаше една-единствена врата. Дневният зной ме принуди да се скрия в една пещера; в дъното й имаше кладенец, а в кладенеца — стълба, която се губеше в долния мрак. Спуснах се през хаос от порутени галерии, стигнах до обширна кръгла стая; очертанията й едва-едва се открояваха в мрака. В това подземие имаше девет врати; осем от тях водеха към някакъв лабиринт, който измамно свършваше в същата стая; деветата (през друг лабиринт) водеше към втора кръгла стая, съвсем същата като първата. Не знам колко бяха общо стаите — нещастието и тревогата ми ги умножиха. Тишината беше враждебна и почти съвършена; в дълбоките каменни мрежи не се долавяше друг шум освен някакъв подземен вятър; не успях да открия какво го поражда; сред цепнатините безшумно се губеха струйки ръждива вода. С ужас започнах да привиквам към този странен свят; стори ми се невероятно, че може да съществува нещо друго освен подземия с по девет врати, освен дълги разклоняващи се подземия. Не знам колко време съм вървял под земята; знам само, че в даден момент смесих в носталгията си онова ужасно селище на диваците и моя роден град, разположен сред лозя.

В края на един коридор непредвидена стена пресече пътя ми; огря ме далечна светлина. Вдигнах заслепени очи: горе, главозамайващо високо, видях късче небе — толкова синьо, че ми се стори пурпурно. Метални стъпала водеха нагоре по стената. Умората вече ме надвиваше, обаче продължавах да се изкачвам, като понякога спирах и ридаех, оглупял от щастие. Постепенно пред очите ми се откриваха капители и астрагали, триъгълни фронтони и сводове, непонятни гранитни и мраморни украси. Ето как ми бе отредено да възляза от безизходния край на мрачни и преплетени лабиринти чак до сияйния град.

Оказах се на нещо като малко площадче, по-скоро вътрешен двор. Обграждаше го една-единствена сграда с неправилни форми и променлива височина; това разнородно здание бе украсено с различни куполи и колони. В този невероятен паметник най-много ме учуди старинността на направата му. Разбрах, че предшества човека, че предшества самата Земя. Тази очевидна древност (макар и по някакъв начин ужасяваща за очите) ми се стори дело на безсмъртни строители. Предпазливо в началото, сетне с безразличие и накрая — отчаян, бродих по стълбите и по каменните настилки на този загадъчен дворец. (По-късно установих, че стъпалата бяха различно широки и високи; и с това именно си обясних причината за голямата умора, която усетих.) Този дворец е дело на боговете, помислих си в началото. Обиколих необитаемите му помещения и се поправих: Боговете, които са го изградили, вече са мъртви. Забелязах особеностите му и казах: Боговете, които са го изградили, са били луди. Казах това, много добре си спомням, с необяснимо порицание, което бе почти угризение, пропито по-скоро с интелектуален ужас, отколкото с усещане за страх. Към впечатлението за дълбока древност се прибавиха и други: за безкрайност, за чудовищност, за пълно безсмислие. Бях прекосил един лабиринт, но сияйният Град на Безсмъртните ме изплаши и отврати. Лабиринтът е сграда, построена, за да обърква хората; архитектурата й, щедра на симетрия, е подчинена на тази цел. В двореца, който не успях да изследвам докрай, архитектурата нямаше цел. Изобилстваха задънените коридори, недостижимо високите прозорци, великолепните врати, които водят към някаква килия или кладенец, невероятните обратни стълби със стъпала и перила, обърнати надолу. Други стълби, прикрепени странично към някой огромен зид, без да стигат доникъде, свършваха след два-три завоя в горния мрак на куполите. Не зная дали всички примери, които описах, са точни; сигурен съм обаче, че те населяваха кошмарите ми години наред, вече не зная дали една или друга черта отговаря на действителността или на призрачните форми, които причиниха лудостта на нощите ми. Този град (мислех) е толкова ужасен, колкото самото му съществуване и неговата вечност. Макар и разположен насред тайна пустиня, той замърсява миналото и бъдещето и по някакъв начин опозорява звездите. Докато съществува, никой на света не ще бъде деен или щастлив. Не искам да го описвам; хаос от разнородни думи, тяло на тигър или на бик, в което гъмжи от чудовищно преплетени и отблъскващи се зъби, вътрешности и глави, могат (може би) да създадат приблизителна представа.

Не помня етапите на завръщането сред порутените и влажни подземия. Единственото, което зная, е, че не ме напускаше страхът да не би, като изляза от последния лабиринт, отново да попадна в гнусния Град на Безсмъртните. Друго не мога да си спомня. Тази забрава, сега непреодолима, е била може би доброволна; може би обстоятелствата около бягството ми са били толкова страшни, та някой ден, също забравен, да съм се заклел да ги забравя.

Тези, които са чели внимателно разказа за патилата ми, навярно ще си спомнят, че един мъж от племето ме беше последвал, така както куче би ме следвало, чак до начупената сянка на градската стена. Когато излязох от последното подземие, го намерих при входа на пещерата. Лежеше върху пясъка, чертаеше несръчно и после веднага заличаваше редица знаци, подобни на буквите в сънищата, които човек сякаш ей сега ще разчете, а после се сливат в едно. В началото предположих, че това е някаква варварска писменост; после се сетих, че е абсурдно същества, които не знаят да говорят, да са създали писменост. Освен това всеки знак се различаваше от другите, а това изключваше възможността да са символи. Мъжът ги чертаеше, разглеждаше ги и ги поправяше. Внезапно, сякаш отегчен от играта, той ги изтри с длан и с подлакътницата си. Погледна ме така, сякаш ме виждаше за първи път. И въпреки всичко толкова голямо беше облекчението, което почувствах (или толкова голяма и ужасна бе самотата ми), че допуснах следната мисъл: този първобитен троглодит, който ме гледа проснат при входа на пещерата, чака именно мен! Слънцето нажежаваше равнината; когато под блясъка на първите звезди тръгнахме обратно към селището, пясъкът пареше стъпалата ни. Троглодитът вървеше пред мен. През тази нощ реших да го науча да разбира, а може би и да повтаря някои думи. Кучето и конят (разсъдих) са способни на първото, много птици, като например славея на Цезарите, на второто. Колкото и недоразвит да е умът на един човек, все ще е по-висш от ума на неразумните същества.

Покорството и нищетата на троглодита ми напомниха за Аргос, старото умиращо куче от „Одисея“, затова го нарекох Аргос и се опитах да го науча да отговаря на това име. Не успях и всеки следващ опит завършваше с нов провал. Напразно опитвах да бъда властен, строг и упорит. Неподвижен, със застинал поглед, той сякаш изобщо не чуваше звуковете, които се опитвах да му внуша. Стоеше само на няколко крачки от мен, а сякаш се намираше много далеч. Проснат на пясъка като малък и порутен сфинкс от лава, той оставяше да се въртят над него небесата от здрача на деня до този на нощта. Реших, че не е възможно да не се е досетил какво е намерението ми. Спомних си, че етиопците вярват, че маймуните съвсем съзнателно не говорят, за да не ги карат да работят; отдадох мълчанието на Аргос на недоверчивост или на страх. От това предположение минах на друго, още по-своеобразно. Помислих си, че Аргос и аз принадлежим на различни светове, помислих си, че възприятията ни са еднакви, но Аргос ги съчетава по различен начин и на тяхна основа предначертава други цели; помислих си, че може би за него няма цели, а само някаква главозамайващо бърза и непрестанна игра от съвсем краткотрайни впечатления. Помислих си за някакъв свят без памет, без време; представих си възможността да съществува език без съществителни имена, език от безлични глаголи или несклоняеми епитети.

Така отмираха дните, а с тях и годините, но една сутрин се случи нещо, подобно на щастие. Заваля дъжд, бавен и могъщ. В пустинята нощите могат да бъдат хладни, но през онази нощ беше горещо като в пещ. Сънувах, че една река в Тесалия (във водите й бях върнал обратно една златна рибка) идваше да ме избави; чувах я как приижда през червения пясък и черните камъни; свежият въздух и силният шум на дъжда ме събудиха. Изтичах гол, за да ме намокри. Нощта преваляше; под жълтите облаци племето, изпаднало в екстаз, не по-малко щастливо от мен, също се подлагаше на живителните струи. Троглодитите приличаха на корибанти158, обладани от божеството. Аргос — с поглед, вперен в небето — стенеше от щастие; силни струи вода се стичаха по лицето му; не само вода (по-късно узнах това), но и сълзи; Аргос, крещях аз, Аргос!

Тогава с кротко възхищение, сякаш откриваше нещо загубено и отдавна забравено, той промълви думите: Аргос, кучето Одисеево. Сетне продължи, пак без да ме погледне: Кучето, което лежи върху купища тор.

Приемаме с лекота действителността навярно защото подсъзнателно разбираме, че нищо не е действително. Попитах го какво знае за „Одисеята“. Гръцкият го затрудняваше, наложи се да повторя въпроса.

Много малко — каза той. — По-малко и от най-нещастния рапсод. Навярно са изминали вече хиляда и сто години, откакто я съчиних.

Всичко ми стана ясно в този ден. Троглодитите бяха Безсмъртните; рекичката, която влачеше пясъци, беше Реката, която търсеше конникът. Колкото до Града, чиято слава се носеше чак до Ганг, Безсмъртните го бяха разрушили преди около девет века. С отломките му бяха издигнали на същото място безумния град, който бях обходил — нещо като пародия или обратен образ, храм на неразумните богове, които управляват света и за които не знаем нищо друго освен това, че не приличат на човека. Този градеж беше последният символ, който Безсмъртните бяха склонили да създадат; той бележеше етап, в който, след като са преценили, че всяко начинание е безполезно, те са решили да живеят в света на мислите, в чистото умозрение. Издигнали са градежа си, забравили са го и са отишли да живеят в пещерите. Вглъбени в мисли, те почти не са възприемали физическия свят.

Омир ми разказа всичко това така, сякаш говореше с дете. Разказа ми и за старостта си, за последното пътуване, което е предприел, воден — също както Одисеи — от желанието да отиде при хората, които не знаят какво е море, които ядат месото неподправено със сол и дори не подозират какво е гребло. Живял едно столетие в Града на Безсмъртните, а когато го съборили, той именно им препоръчал да построят другия град. Това не бива да ни изненадва; известно е, че след като е възпял Троянската война, е възпял и войната на жабите и мишките. Бил е като бог, който е създал Вселената, а после и хаоса.

Да бъдеш безсмъртен, е безсмислено; всички създания освен човека са безсмъртни, тъй като не знаят нищо за смъртта; божественото, ужасното, непонятното е да знаеш, че си безсмъртен. Забелязал съм, че въпреки различията в религиите това убеждение е извънредно рядко. Израилтяни, християни и мюсюлмани изповядват безсмъртието, но преклонението им пред земното съществуване показва, че вярват единствено в него, тъй като всички останали безброй съществувания са предназначени да възнаграждават или да наказват земния живот. По-рационален ми се струва кръговратът в някои индостански религии, който няма начало, нито край, всеки живот е последица от предишния и поражда следващия, обаче никой от тях не предопределя всички останали, взети в тяхната цялост. Поучена от опита на вековете, държавата на Безсмъртните била постигнала съвършенството на търпимостта и почти това на презрението. Безсмъртните са знаели, че в един безкраен срок от време на всеки човек се случва всичко. Поради своите минали или бъдещи добродетели всеки човек е достоен да извърши всякакво добро дело, но е способен да извърши и всякакво предателство поради безчестията си в миналото или в бъдещето.

Тъй както в хазартните игри четните и нечетните числа се стремят да се уравновесяват, така и изобретателността и глупостта взаимно се унищожават и се коригират, може би недодяланата поема за Сид159 е само противовес на един-единствен епитет от „Еклоги“ или на някоя сентенция на Хераклит. И най-беглата мисъл е подчинена на невидим замисъл и може да увенчае или да положи начало на някаква тайна форма. Знаем за хора, които са създавали съзнателно зло, за да настъпи в бъдещите векове добро или пък защото вече е имало добро в миналите векове… Ако гледаме на този въпрос така, всички наши действия са правилни, но също и безучастни. Не съществуват морални или интелектуални добродетели. Омир е съчинил „Одисеята“; ако приемем безкраен срок от време с безкраен брой обстоятелства или промени, не е възможно тя да не бъде съчинена поне веднъж. Никой не е някой си и всички хора заедно са един-единствен безсмъртен човек. Досущ както Корнелий Агрипа и аз съм бог, герой, философ, демон, аз съм вселена, а това е един досаден начин да кажа, че аз не съм.

Схващането, че светът е система от точни компенсации, е повлияло силно на Безсмъртните. На първо място то ги е направило неуязвими по отношение на милосърдието. Вече споменах за старите каменоломни, които прорязваха равнината на отсрещния бряг; един от Безсмъртните падна в най-дълбокото — не можеше да се нарани, нито да умре, но го измъчваше жаждата. Изминаха седемдесет години преди да му хвърлят въже. За тях не бе от значение собствената им съдба. Тялото им беше като покорно домашно животно, достатъчни му бяха всекимесечната милостиня от няколко часа сън, малко вода и късче презряно месо. Но нека никой не ни принизява до аскети. Няма по-сложно удоволствие от мисленето и на него се отдавахме. Понякога някакъв изключителен стимул ни възвръщаше към действителния свят. Например през онази сутрин древната, първична наслада от дъжда. Но тези прекъсвания се случваха съвсем рядко; всички Безсмъртни бяха способни да спазват съвършен покой; спомням си едного, когото никога не видях изправен; някаква птица беше свила гнездо на гърдите му.

Между неизбежните изводи на учението, според което всяко нещо се уравновесява от друго, има един, който, макар и да не е от голямо теоретично значение, бе точно този, който ни подтикна в началото или в края на десети век да се пръснем из цялата земя. Този извод гласи: Съществува река, чиито води даряват безсмъртие, следователно някъде има друга река, чиито води го обезсилват. Реките не са безбройни, ако един безсмъртен пътешественик обиколи целия свят, един ден ще е пил от всички реки.

Поставихме си за цел да открием тази река.

Смъртта (или загатването за нея) прави хората ценни и патетични. Те — хората — предизвикват съчувствие поради обстоятелството, че са само временни явления; всяко тяхно действие може да бъде последно; всеки човешки образ може да се разсее и да изчезне както образите в сън. Всичко при смъртните има стойност на необратимо и съдбовно. При Безсмъртните обаче всяко действие (и всяка мисъл) е отзвук на други, които в миналото са го предшествали без видимо начало или са точно предзнаменование за други действия, които в бъдеще ще го повтарят до умопомрачение. Няма нищо, което да не е сякаш загубено сред неуморни огледала. Нищо не може да се случи само веднъж, нищо не е ценно поради своята невъзвратимост. Елегичното, сериозното, тържественото не важат за Безсмъртните. Омир и аз се разделихме пред вратите на Танжер — струва ми се, че дори не се сбогувахме.

Пребродих други царства, други империи. През есента на 1066 година се сражавах на Стамфордския мост, вече не помня дали във войските на Харалд, който скоро след това намери там смъртта си, или сред воините на онзи злощастен Харалд Хардрада, който завоюва шест или малко повече стъпки английска земя. През седми век от хиджра160 в предградието Булак преписах с равен краснопис — на език, който съм забравил, и с азбука, която не зная — седемте пътешествия на Синдбад Мореплавателя и историята на Бронзовия град. В двора на затвора в Самарканд дълго играх шах. В Биканер, също и в Бохемия, се занимавах с астрология. През 1638 година бях в Коложвар, после в Лайпциг. През 1714 година в Абърдийн се записах за шестте тома на „Илиадата“ на Поуп. Знам, че ги препрочитах с наслада. През 1729 година спорих за произхода на тази поема с един преподавател по реторика, който, доколкото си спомням, се наричаше Джанбатиста; неговите доводи ми се сториха неопровержими. На 4 октомври 1921 година корабът „Патна“, с който пътувах за Бомбай, бе принуден да пусне котва в едно пристанище на брега на Еритрея161. Слязох, спомних си други утрини, в далечни времена, също на брега на Червено море, когато бях римски трибун и треската, магиите и бездействието унищожаваха войниците. Край града видях пълноводен извор с чиста вода. Опитах я по навик. Когато се катерех по брега, едно трънливо дърво одраска опакото на дланта ми. Необичайната болка ми се стори много силна. Невярващ, онемял и щастлив, наблюдавах как бавно се образува ценната капка кръв. Отново съм смъртен, повтарях си, отново приличам на всички хора. Тази нощ спах до зори.

… Прегледах след година тези страници. Убеден съм, че отговарят на истината, но в първите глави и дори в някои откъси на останалите, струва ми се, долавям нещо невярно. Дължи се може би на злоупотребата с някои обстоятелствени подробности — средство, което научих от поетите и което заразява всичко с лъжовност, тъй като тези подробности могат наистина да изобилстват във фактите, но не и в спомена за тях… Мисля обаче, че открих и по-дълбока причина. Ще пиша за нея; нищо, че ще ме вземат за фантазьор.

Историята, която описах, изглежда недействителна, защото в нея се преплитат събития, случили се на двама души. В първата глава конникът иска да узнае името на реката, която мие стените на Тива; Фламиний Руф, който по-рано бе нарекъл града Стовратната Тива, твърди, че реката се нарича Египет; никой от тези изрази не е присъщ на него, а е присъщ на Омир, който изрично споменава в „Илиада“ за Стовратната Тива, а пък в „Одисея“ чрез устата на Протей и Одисеи неизменно казва Египет вместо Нил. Във втората глава, пиейки от водите на безсмъртната река, римлянинът произнася няколко думи на гръцки език: това са думи на Омир и могат да се намерят в края на прословутото изброяване на корабите. След това в главозамайващия дворец той споменава за „необяснимо порицание, което бе почти угризение“; това са думи на Омир, който бе предвидил този ужас. Тези нередности ме разтревожиха; други пък, от естетическо естество, ми помогнаха да открия истината. Последната глава ги включва; там пише, че съм се сражавал на Стамфордския мост, че в Булак съм транскрибирал пътешествията на Синдбад Мореплавателя и че в Абърдийн съм се записал за „Илиадата“ на Поуп. Чете се inter alia162, че: „В Биканер, а също и в Бохемия се занимавах с астрология“. Никое от тези твърдения не е невярно; знаменателно е, че въобще съм изтъкнал тези факти. Първото от всички тях сякаш подхожда на воин, но после става ясно, че разказвачът набляга не на военното, а на човешката съдба. Следващите свидетелства са по-любопитни. Една неясна и проста причина ме накара да ги отбележа; направих го, защото знаех, че са патетични. Изречени от римлянина Фламиний Руф, те не са патетични. Патетични са, когато ги казва Омир; странно е той да преписва в XIII век приключенията на Синдбад, на един втори Одисеи, и да открие векове по-късно в някакво северно царство и на варварски език това, което е казано в неговата „Илиада“. Що се отнася до изречението, в което се споменава Биканер, очевидно е, че то е дело на някой писател, жадуващ (както авторът на изброяването на корабите) да реди благозвучни слова163.

Когато приближава краят, от спомена не остават образи, а само думи. Не е странно, че времето е смесило ония, които някога са ме представяли, с тези, които са били символи на съдбата на човека, придружавал ме толкова много векове. Бил съм Омир, скоро ще бъда Никой както Одисеи; и скоро ще бъда всички — ще бъда мъртъв.

Послепис от 1950 година. Сред коментарите, които предизвика горната публикация, най-любопитният, макар и не най-вежливият, е озаглавен иносказателно „A coat of many colours“164 (Манчестър, 1948) и е дело на неуморното перо на доктор Наум Кордоверо. Възлиза на около стотина страници. Говори за гръцки центони, за центони от периода след Римската империя, за Бен Джонсън, който окачествявал съвременниците си с цитати от Сенека, за „Virgilius evangelizans“165 на Александър Рос, за художествените похвати на Джордж Мур и Елиът и накрая за „разказа, приписван на антикваря Йосиф Картафил“. В първата глава авторът на коментара посочва, че има кратки заимствания от Плиний („Historia naturalis“166, V, 8); във втората — от Томас де Куинси („Writings“, III, 439); в третата — от едно писмо на Декарт, адресирано до посланика Пиер Шаню; в четвъртата — от Бърнард Шоу („Back to Methuselah“167, V.). Поради тези плагиатства или кражби той заключава, че целият документ е апокрифен.

Според мен този извод е неприемлив. Когато приближава краят, пише Картафил, от образа вече не остават спомени, остават само думи. Думи, думи неуместни и осакатени, думи на други хора — това е била жалката милостиня, която са му оставили часовете и вековете.

Мъртвецът

Да си представиш, че е възможно един мъж от предградията на Буенос Айрес, един беден нехранимайко, чиято единствена добродетел е суетната смелост, да прекоси безкрайните степи край бразилската граница и да стане главатар на контрабандисти — не, това е немислимо. На тези, които споделят същото мнение, искам да разкажа какво се случи с Бенхамин Оталора, за когото навярно вече не си спомнят в квартал „Балванера“ и който умря — както му се полагаше — от куршум някъде в Риу Гранди ду Сул. Не съм осведомен за подробностите около приключенията му; като ги узная, ще поправя и ще допълня тези страници. Засега мисля, че е достатъчен този кратък разказ.

Към 1891 година Оталора е на деветнайсет години. Той е младеж с ниско чело, с искрени и светли очи, силен и упорит като всеки баск. Един сполучлив удар с кама му вдъхва увереност, че е смел — не се смущава от смъртта на противника си, нито от необходимостта веднага да напусне Аржентина. Местният главатар му дава едно писмо за някой си Асеведо Бандейра от Уругвай. Оталора тръгва, морето е бурно, корабът сякаш всеки миг ще се разпадне.

На другия ден той броди из улиците на Монтевидео с някаква неизповядана, а може би неосъзната тъга. Не успява да намери Асеведо Бандейра; към полунощ в една кръчма на „Пасо дел Молино“ присъства на кавга между говедари. Проблясва нож. Оталора не знае кой е прав, кой — крив, но го привлича самата опасност, така както други ги привличат картите или музиката. В бъркотията успява да отклони коварен удар с кама, който един ратай се опитва да нанесе на някакъв човек с тъмна шапка и пончо. По-късно се оказва, че това е Асеведо Бандейра. (Когато го узнава, Оталора скъсва препоръчителното писмо, защото предпочита да разчита само на себе си.) Асеведо Бандейра, макар и едър и набит, необяснимо защо прави впечатление на уродлив; лицето му, винаги прекалено напрегнато, има нещо еврейско, негърско и индианско; по външност напомня маймуна и тигър; белегът, който разсича лицето му, както и черните четинести мустаци допълват картината.

Избухнала под въздействие на или поради алкохола, кавгата спира така внезапно, както е започнала. Оталора пие заедно с говедарите, после отива с тях на някакъв гуляй, вече в късна утрин се прибира в голяма неугледна къща. Мъжете си постилат да спят в последния от вътрешните дворове, който е с пръстена настилка. В просъница Оталора сравнява тази нощ с предишната — сега той вече стъпва на твърда земя, намира се между приятели. Смущава го само известно угризение — не му е мъчно за Буенос Айрес. Той спи до късно следобед, когато го събужда същият оня ратай, който предишната вечер пиян бе нападнал Бандейра. (Оталора си спомня, че този мъж бе продължил да гуляе с другите в нощта на смут и веселба и че Бандейра го бе накарал да седне от дясната му страна и да продължи да пие.) Мъжът му казва, че господарят го вика. В нещо като кабинет, който гледа към пруста (Оталора никога преди това не е виждал пруст със странични врати), го очаква Асеведо Бандейра, придружен от една белолика червенокоса жена с надменно изражение. Бандейра го хвали, предлага му чаша ракия, повтаря, че му се е сторил смелчага, и му предлага да замине с останалите на Север, за да докарат едно стадо. Оталора приема; утрото го заварва на път към Такуарембо.

Оттук нататък за Оталора започва съвсем друг живот — той посреща зората под открито небе, а дните са наситени с миризма на коне. Този живот е нов за него, понякога е суров, но той е в кръвта му, защото както хората от някои страни обожават и носят в душата си морето, така ние (включително човекът, преплитащ тези символи) копнеем за безкрайна равнина, която кънти под конските копита. Оталора е израснал в кварталите на каруцарите и на касапите от кланиците; за по-малко от година той става истински гаучо. Научава се да язди, да опитомява диви коне, да коли, да хвърля умело ласото и болеадорите168, да поваля животните, да побеждава съня, бурите, студа и горещината, да подкарва животните с викове и свирейки с уста. През това време на обучение той вижда само веднъж Асеведо Бандейра, но усеща много ясно присъствието му, защото да бъдеш човек на Бандейра, означава да те уважават и да се страхуват от теб; и защото, когато става дума за каквато и да е истински мъжка работа, няма гаучо, който да не твърди, че Бандейра „го прави най-добре“. Някой изказва мнението, че Бандейра е роден от другата страна на Куарейм, в Риу Гранди ду Сул; това обстоятелство, вместо да го принизи в очите на другите, смътно обогатява представата за него със селви, изпълнени със зверове, с непроходими блата, непреодолими и почти безкрайни разстояния. Малко по малко Оталора съзнава, че заниманията на Бандейра са разнообразни и че главното от тях е контрабандата. Говедар, това значи прислужник; Оталора си поставя за цел да стане контрабандист. Двама от другарите му прекосяват една нощ границата и се връщат с няколко товара ракия. Оталора предизвиква един от тях, ранява го и заема мястото му. Действа, движен от амбиция, а също и от някакво угодничество. Нека този човек (мисли си) разбере най-сетне, че аз струвам колкото всички негови уругвайци, взети заедно.

Цяла година минава, преди Оталора отново да се озове в Монтевидео. Говедарите обикалят крайбрежието, града (който се струва много голям на Оталора) и стигат до къщата на господаря. Мъжете си постилат да спят в последния вътрешен двор. Дните се нижат, а Оталора все още не е видял Бандейра. Някой плахо казва, че е болен, обикновено един тъмнокож се качва в спалнята му с чайника и матето. Един следобед тази задача е възложена на Оталора. Той се чувства малко унизен, но същевременно е доволен.

Спалнята е разхвърляна и мрачна. Балконът гледа на запад, има една дълга маса и върху нея лежат в разкошно безредие камшици, бичове, пояси, хладни и огнестрелни оръжия, има и някакво старо и потъмняло огледало. Бандейра лежи по гръб; дреме и стене. Залязващото слънце го огрява ярко. В широкото бяло легло той изглежда смален и потъмнял. Оталора забелязва белите коси, умората, отпуснатостта и бръчките, прокарани от годините. Възнегодува, че ги ръководи такъв старец. Мисли си, че само с един удар би свършил с него. Междувременно вижда в огледалото, че някой е влязъл — червенокосата жена; тя е полуоблечена, боса и го наблюдава със студено любопитство. Бандейра се надига; докато говори за стопански работи, поглъща мате след мате, а през това време пръстите му си играят с плитките на жената. Накрая разрешава на Оталора да си отиде.

След няколко дни се получава заповед да заминат на Север. Стигат до някакъв загубен чифлик, каквито ги има навсякъде из безкрайната равнина. Не го оживява никакво дърво, никакъв поток; от изгрев до залез-слънцето го бичува безпощадно. Каменни обори и в тях подивял гладен добитък. Името на този чифлик е Въздишката.

Оталора чува от ратаите, че скоро ще пристигне Бандейра. Когато пита защо, някой обяснява, че се бил появил някакъв чужденец, който е станал гаучо и на когото прекалено много му се искало да командва. Оталора разбира, че това е шега, но се ласкае от факта, че изобщо е възможна такава шега. След това проверява и установява, че Бандейра се е скарал с някого от политическите шефове, който вече му отказва подкрепата си. Тази новина му допада.

Пристигат сандъци с пушки, пристигат сребърна кана и сребърен леген за стаята на жената, пристигат завеси от плътна дамаска; една сутрин от планината пристига мрачен конник с гъста брада и пончо. Името му е Улпиано Суарес, той е капанга, или телохранител, на Асеведо Бандейра. Говори твърде малко, и то с бразилски акцент. Оталора не знае дали да припише въздържаността му на враждебност, на неприязън или на простотия. Но знае, да, в това е сигурен, че за плана, който е замислил, трябва да спечели приятелството му.

След това в съдбата на Бенхамин Оталора нахълтва един риж кон с черна грива и опашка, с обковано със сребро седло и с гул, поръбен с тигрова кожа, който Асеведо докарва от Юга. Този буен кон е символ на могъществото на господаря и затова младежът се стреми към него; пожелава също така с някакво злобно желание и жената с огнената коса. Жената, седлото и рижият кон — това са атрибути на мъжа, когото той иска да унищожи.

Тук историята се усложнява и задълбочава. Асеведо Бандейра владее изкуството да плаши постепенно, да унижава събеседника си малко по малко, като си служи със сатанинска ловкост, смесвайки истина и подигравки. В изпълнение на тежката задача, която си поставя, Оталора решава да прилага същия този лукав метод. Решава да измести постепенно Асеведо Бандейра. В дни на обща опасност успява да спечели за приятел Суарес. Доверява му своя план. Суарес му обещава да му помогне. След това се случват много неща, но малко от тях са ми известни. Оталора вече не слуша Бандейра — редовно забравя, променя или изопачава заповедите му. Съдбата сякаш участва в заговора и ускорява събитията. Един ден по обед в полето на Такуарембо става престрелка с хора от Риу Гранди ду Сул. Оталора измества Бандейра и ръководи уругвайците. Един куршум го ранява в рамото, но същата тази вечер той се връща във Въздишката яхнал рижия кон; същата вечер няколко капки от кръвта му изцапват тигровата кожа и същата тази нощ той люби жената с огнената коса. Според други версии редът на тези събития е различен и те отричат всичко да се е случило в един ден.

Все пак, макар и привидно, Бандейра продължава да е шеф. Той издава заповеди, които не се изпълняват. Оталора не го закача поради някакво смесено чувство, плод на навика и на съжалението.

Последната сцена от историята е свързана с пиршеството през последната нощ на 1894 година. Тази нощ хората от Въздишката ядат току-що заклано агне и пият силен кавгаджийски алкохол. Някой не спира да свири на китара бавна милонга. Седнал начело на масата, Оталора, пиян, ликува и гради кулата на своето тържество и самозабрава, символ на необратимия ход на съдбата му. Бандейра, мълчалив сред суетнята, оставя да се нижат часовете на шумната нощ. Когато часовникът бие дванайсет, той се изправя, сякаш внезапно си е спомнил някакво задължение. Става и почуква леко на вратата на жената. Тя отваря незабавно, сякаш е очаквала повикването. Излиза полуоблечена и боса. С глас, който изтънява и се провлачва, шефът заповядва:

— Щом като ти и портеньо169 се обичате толкова много, ще го целунеш ей сега пред всички.

Той прибавя една ругатня. Жената се съпротивява, обаче двама мъже вече са я хванали за мишниците и я запращат върху Оталора. Обляна в сълзи, тя го целува по лицето и по гърдите. Улпиано Суарес вече е извадил пистолета си. Преди да умре, Оталора разбира, че е бил предаден от самото начало, че е бил осъден на смърт, че са му позволили любовта, властта и тържеството, защото вече са го смятали за мъртвец, защото за Бандейра той е бил вече мъртвец.

Почти с пренебрежение Суарес стреля.

Богословите

След като изравниха със земята градината и оскверниха потирите и олтарите, хуните нахлуха на коне в манастирската библиотека, изпокъсаха неразбираемите книги, погавриха се с тях и ги запалиха, може би от страх, че в буквите се крият някакви хули към техния бог — железния ятаган. Така изгоряха палимпсести и кодекси, ала в самото сърце на кладата, сред пепелта, оцеля почти невредима дванайсетата книга на „Civitas Dei“170, от която научаваме как Платон проповядвал в Атина, че в края на вековете всички неща ще възвърнат прежното си състояние, а той самият в Атина пак щял да излага същото учение пред същите слушатели.

Текстът, пожален от пламъците, се радваше на необикновена почит; всички, които го четяха и препрочитаха в онази отдалечена провинция, напълно забравиха, че авторът е изложил това учение единствено с цел да го опровергае по-обосновано. Един век по-късно Аврелиан, наместник на Аквилея171, научи, че край дунавските брегове новосъздадената секта на монотоните (наречени още анулари172) проповядвала, че историята е кръг и следователно всичко, което е на тоя свят, вече е било и пак ще бъде. В планините Кръстът бил изместен от Колелото и Змията173.

Всички били обзети от страх, ала се утешавали с мълвата, че Йоан Панонски, който си спечелил слава с един трактат за седмия атрибут на Бога, щял да обори тази гнусна ерес.

Аврелиан се опечали от тези вести и най-вече от последната. Добре знаеше, че в богословската наука всяка новост е застрашителна; после разсъди, че идеята за цикличното време е твърде необичайна, твърде чудата, за да породи сериозна опасност. (Истинска заплаха за нас са само онези ереси, които могат да се сбъркат с ортодоксалната вяра.) Повече го огорчи намесата — направо казано, натрапването — на Йоан Панонски. Преди две години с многословното си писание „De septima affectione Dei sive de aeternitate“174. Йоан бе обсебил една тема от сферата на Аврелиан; сега, сякаш едничък той бе сведущ по въпроса за времето, се канеше да вкара в правия път ануларите — навярно с прокрустови доводи, с противоотрови, по-страховити от отровата на Змията… Същата нощ Аврелиан прелисти стария диалог на Плутарх за упадъка на оракулите; в двайсет и деветия параграф попадна на една присмехулна забележка против стоиците, които отстояват идеята за съществуването на безкраен кръговрат от светове с безброй слънца, луни, Аполоновци, Диани и Посейдони. Тази находка му се стори благоприятно знамение; реши да изпревари Йоан Панонски, като сам обори ереста на Колелото.

Има мъже, които се стремят да спечелят любовта на някоя жена, за да я забравят, за да я прогонят от мислите си; така и Аврелиан искаше да надмине Йоан Панонски — не за да му навреди, а само за да се изцери от ненавистта си към него. Наистина успя да забрави озлоблението си, укротен от самия труд, от съчиняването на силогизми и от измислянето на хули, от всичките тия nego и autem, и nequaquam175. Изгради огромни и твърде заплетени периоди, утежнени с вметнати изречения, където небрежният изказ и лошата граматика сякаш служеха да изразят презрение. Така превърна какофонията в инструмент. Предвиди, че Йоан ще разгроми ануларите с пророческа сериозност; за да избегне съвпадението, избра подигравката. Августин бе писал, че Иисус е правият път, който ни избавя от кръговия лабиринт, където бродят заблудените безбожници; с умишлена тривиалност Аврелиан ги сравни с Иксион176, с черния дроб на Прометей, със Сизиф, с онзи тавански цар, видял две слънца177, с пелтеченето, с папагали, с огледала, с ехо, с мулета, въртящи долап, с двуроги силогизми. (Езическите сказания се бяха запазили, но вече се свеждаха само до някакви украшения.)

Като всеки притежател на библиотека и Аврелиан се чувстваше виновен, че не я познава от край до край; тази полемика му помогна да изпълни дълга си към много книги, които сякаш го укоряваха за нехайството му. Така успя да вмъкне един пасаж от труда на Ориген „De principiis“178, където се отричат идеята, че Юда Искариотски отново ще продаде Господа, а Павел отново ще види мъченическата смърт на Стефан в Йерусалим, и един пасаж от „Academica priora“179 на Цицерон — там последният взима на подбив онези, които си въобразяват, че докато той беседва с Лукул, безброй други Лукуловци и Цицероновци казват съвсем същите неща в безброй светове, тъждествени с нашия. В добавка използва като оръжие срещу монотоните текста на Плутарх и изтъква срамния факт, че един идолопоклонник извлича по-голяма полза от lumen naturae180, отколкото те — от Божието слово. Този труд му отне девет дни; на десетия получи препис от опровержението на Йоан Панонски. То се оказа едва ли не смешно кратко; Аврелиан го погледна първо с презрение, а после с боязън. Първата част тълкуваше последните стихове от девета глава на Послание към евреите, където се казва, че Иисус не Се е принасял в жертва много пъти от началото на света, а само веднъж — сега, в края на вековете. Втората част се позоваваше на библейското поучение за безполезното многоглаголстване на езичниците (Матей, 6:7), както и на онзи пасаж от седма книга на Плиний, който посочва, че в безкрайната Вселена няма две еднакви лица. Йоан Панонски твърдеше, че няма и две еднакви души и че даже най-окаяният грешник е безценен като кръвта, която Иисус Христос е пролял заради него. Една-единствена човешка постъпка (изтъкваше той) тежи повече от деветте небесни кръга и да си внушаваме, че тя може да се заличи и после да възникне отново, е израз на прекалено лекомислие. Времето не възобновява онова, което губим; вечността го съхранява за небесната слава или за пъкления огън. Трактатът бе ясен и достъпен, сякаш бе написан не от конкретна личност, а от кой да е човек или може би от целия човешки род.

Аврелиан усети почти физическо чувство на унижение. Отначало му мина през ум да унищожи или да преработи собствения си труд; после с честност, породена от омразата, го изпрати в Рим, без да промени и една буквичка. Месеци по-късно, когато бе свикан Пергамският събор, богословът, натоварен да обори заблудите на монотоните, бе (както можеше да се предвиди) Йоан Панонски; ерудираното му, добре премерено опровержение бе достатъчно, за да бъде осъден на изгаряне ересиархът Евфорб. „Това вече се е случвало и отново ще се случва, заяви Евфорб. Вие разпалвате не клада, а огнен лабиринт. Ако тук можеха да се струпат всички клади, на които аз самият съм бил, земята не би ги побрала и ангелите биха ослепели. Много пъти съм го казвал“. После закрещя, защото пламъците го обхванаха.

Така Колелото падна, сразено от Кръста181, но тайното съперничество на Аврелиан и Йоан не спря дотук.

И двамата бяха бойци от едно и също войнство, копнееха за една и съща отплата, бореха се с един и същи Враг, но всяка дума, която излизаше изпод перото на Аврелиан, издаваше непризнатия му стремеж да надмине Йоан. Двубоят им бе невидим; ако изобилните указатели не ме лъжат, името на другия не се явява нито веднъж в многотомните Аврелианови трудове, събрани в „Патрологията на Мин“182. (От съчиненията на Йоан до нас са достигнали само двайсет думи.) И двамата порицаха анатемите на Втория константинополски събор; и двамата преследваха арианите, които отричаха божествената природа на Сина; и двамата потвърдиха ортодоксалността на „Topographia christiana“183 на Козма, която учи, че земята е четириъгълна, подобно на еврейската скиния. За беда по четирите краища на света се разнесе нова буреносна ерес. Зародила се в Египет или в Азия (защото сведенията са противоречиви и Бусе184 отхвърля доводите на Харнак185), тя зарази източните провинции и издигна светилища в Македония, Картаген и Трир. Като че ли бе проникнала навсякъде; според мълвата в британската епархия разпятията били свалени, а в Кесария Божият образ бил сменен с огледало. Огледалото и оболът бяха отличителните знаци на новите разколници.

Историята ги познава под множество имена (спекулари, абисали, каинити), но от всички най-известно е названието хистриони, което Аврелиан им даде, а те дръзко се окичиха с него. Във Фригия, както и в Дардания им викаха кумири. Йоан Дамаскин186 ги нарече форми; справедливо е да отбележим, че Ерфьорд отхвърля тази теза.

Няма ересиолог, който да не описва с изумление крайно невъздържаните им обичаи. Мнозина хистриони проповядваха аскетизма; някои се осакатяваха подобно на Ориген; други обитаваха клоаките под земята; трети си избождаха очите; имаше и такива (навуходоносорите от Нитрия), които „пасяха като воловете и косата им растеше като орлови пера“. От умъртвяването на плътта и суровите нрави често преминаваха към престъпни деяния; в някои общини допускаха кражбата; в други — убийството; в трети — содомията, кръвосмешението и скотоложството. Всички бяха богохулници; обсипваха със сквернословия не само християнския Бог, но и тайните божества от собствения си пантеон. Създадоха свещени книги, понастоящем изчезнали за жалост на учените. Към 1658 година сър Томас Браун написа: „Времето е погубило наглите евангелия на хистрионите, но не и Хулите, бичуващи тяхното Безбожие“; Ерфьорд предполага, че тези „хули“ (запазени в един гръцки кодекс) всъщност са изгубените евангелия. Това би било непонятно, ако не сме запознати с космологията на хистрионите.

В херметическите книги пише, че това, което е долу, е тъждествено с онова, което е горе, а това, което е горе, е тъждествено с онова, което е долу; „Зохар“187 твърди, че долният свят е отражение на горния.

Учението на хистрионите бе основано върху едно изопачение на тази представа. Те се позоваваха на Матей, 6:12 („и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“) и 11:12 („царството небесно бива насилвано“), за да докажат, че земята оказва влияние на небето, и на Първо послание до коринтяни, 13:12 („сега виждаме смътно като през огледало“), за да докажат, че всичко, което виждаме, е лъжовно. Навярно повлияни от заразата на монотоните, те си въобразяваха, че всеки човек всъщност е двамина и че истинският от тях е онзи, който е на небето. Бяха си втълпили също, че нашите постъпки хвърлят обърнато отражение, сиреч ако ние будуваме, другият спи, ако прелюбодействаме, другият е целомъдрен, ако алчно грабим, другият е щедър. Щом умрем, ще се съединим с другия и ще бъдем другият. (Известен отзвук от тези учения се е запазил у Блоа188.)

Някои хистриони поддържаха тезата, че свършекът на света ще дойде, когато се изчерпи броят на възможностите му; понеже не се допускат повторения, праведният трябва да изключи (да извърши) най-безчестните деяния, за да не сквернят бъдещето и да ускорят идването на Иисусовото царство. Други секти отричаха това твърдение и застъпваха тезата, че световната история трябва да се осъществи у всеки човек. Повечето хора, досущ като Питагор, ще трябва да преминат през много тела, преди да достигнат избавление; други — протеините — „в рамките на един-единствен живот биват лъвове, дракони, глигани, вода и дърво“. Демостен ни съобщава за очищението с кал, на което били подлагани новопосветените в орфическите мистерии; протеиците пък търсеха очищение чрез злото. Също като Карпократ те бяха убедени, че никой няма да излезе от тъмницата, докато не върне и последния обол (Лука, 12:59), и често съблазняваха каещите се с един друг стих: „Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие“ (Йоан, 10:10). Твърдяха още, че да не бъдеш злосторник, е знак за сатанинска гордост… Хистрионите съчиниха много на брой и твърде разнородни митове; едни проповядваха аскетизъм, други — разврат, всичките единодушно — хаос. Теопомп, хистрион от Вероника, отричаше притчите им до една и казваше, че всеки човек е орган, който божеството излъчва от себе си, за да почувства чрез него света.

Еретиците от епархията на Аврелиан спадаха към твърдящите, че времето не търпи повторения, а не към онези, според които всяко деяние се отразява на небето. Това обстоятелство бе необичайно; Аврелиан го спомена в един доклад, изпратен до римските власти. Прелатът, който трябваше да го получи, беше изповедник на императрицата; всеобщо достояние бе, че тази отговорна длъжност му отнемаше изящните наслади на спекулативното богословие. Довереният му помощник — някогашен съратник на Йоан Панонски, понастоящем негов враг — се бе прочул като най-тънък познавач на иноверски учения; Аврелиан прибави изложение на хистрионската ерес от онзи вид, който се ширеше в тайните сборища на Генуа и Аквилея. Състави няколко параграфа, но тъкмо когато се канеше да изложи възмутителната теза, че не съществуват два еднакви мига, перото застина в ръката му. Не намираше подходящите думи; предписанията на новото учение („Искаш ли да видиш онова, което човешки очи не са виждали? Погледни луната. Искаш ли да чуеш онова, което уши не са чували? Чуй вика на птицата. Искаш ли да докоснеш онова, което ръце не са докосвали? Докосни земята. Истина ви казвам, Бог още не е сътворил света“) бяха твърде неестествени и метафорични, за да ги предаде дословно. Изведнъж в ума му изникна едно изречение от двайсет думи. Записа го, доволен от себе си; веднага обаче го замъчи съмнение, че то принадлежи другиму. На следващия ден си спомни, че преди много години го бе прочел в едно съчинение на Йоан Панонски — „Против ануларите“. Провери цитата; наистина беше от там. Раздвоението бе мъчително. Ако променеше или пропуснеше тези думи, щеше да отслаби изразителността на текста; оставеше ли ги, това би означавало да плагиатства от човек, когото ненавижда; посочеше ли източника, щеше да го разобличи. Помоли се за помощ свише. Когато се спускаше вечерният здрач, неговият ангел хранител му подсказа приемливо решение. Аврелиан запази онези думи, но придружени от следното предупреждение: „Това, което лаят днес ересиарсите, за да сеят смут във вярата, го е казал в нашия век един прелюбознателен мъж — воден по-скоро от лекомислие, нежели от греховна съблазън“. После се случи онова, от което се боеше и което очакваше — неизбежното. Аврелиан бе принуден да обяви кой е въпросният мъж; така Йоан Панонски бе обвинен, че проповядва еретични схващания.

Четири месеца по-късно един ковач от Авентин, побъркан от хистрионските заблуди, стовари върху раменете на своя малък син грамадно желязно кълбо, за да можел двойникът му да излети. Детето умря; ужасът, породен от това престъпление, тласна към неумолима строгост съдниците на Йоан. Той пък не пожела да вземе назад думите си; повтаряше, че да се отрече от становището си, би означавало сам да приеме гибелната ерес на монотоните. Не проумяваше (не искаше да проумее), че когато говори за монотоните, всъщност говори за нещо отдавна забравено. С някаква старческа настойчивост изтъкваше най-блестящите пасажи от някогашната си полемика; съдиите дори не слушаха онова, от което навремето бяха изпадали във възторг. Вместо да се опита да очисти името си и от най-незначителното петънце на хистрионизма, той се стараеше да докаже, че становището, предизвикало обвинението, е строго ортодоксално. Завърза спор с хората, от чиято присъда зависеше участта му, като допусна грубата грешка да го стори с духовитост и ирония. На двайсет и шести октомври след обсъждания, проточили се три дни и три нощи, Йоан бе осъден да умре на кладата.

Аврелиан присъства на екзекуцията — да не отиде, би означавало да се признае за виновен. Лобното място бе един хълм, чийто зелен връх бе увенчан с кол, забит дълбоко в земята, и куп дърва, струпани около него. Един свещеник прочете присъдата на трибунала. Под яркото обедно слънце Йоан Панонски лежеше по очи в праха и виеше като див звяр. Бе се вкопчил с нокти в земята, но палачите го вдигнаха силом, разсъблякоха го и накрая го привързаха към позорния стълб. Сложиха на главата му сламен венец, напоен със сяра, а редом с осъдения — един екземпляр от сквернил „Adversus anulares“189. Предната нощ бе валяло и дървата не горяха добре. Йоан Панонски се помоли първо на гръцки, сетне на някакъв непознат език. Пламъците тъкмо го сграбчиха, когато Аврелиан се осмели да вдигне поглед към него. Лумналият огън се укроти за миг; Аврелиан за пръв и последен път видя лицето на ненавистния си противник. Напомни му за някого, но не можа да определи точно за кого. После пламъците погълнаха Йоан и той закрещя, сякаш буйният огън крещеше.

Според сведенията на Плутарх Юлий Цезар оплакал смъртта на Помпей; Аврелиан не оплака Йоановия свършек, но се почувства така, както би се чувствал човек, изцелен от неизлечима болест, превърнала се в неизменна част от живота му. Годините минаваха край него — в Аквилея, в Ефес, в Македония. Търсеше негостоприемните кътчета на империята, неугледните тресавища и съзерцателните пустини с надеждата, че усамотението ще му помогне да проумее съдбата си. В килията на една мавританска обител, обградена от бродещи в нощта лъвове, прехвърли наум сложното обвинение срещу Йоан Панонски и оправда — за кой ли път — присъдата. Повече усилия му струваше да оправдае подлия си донос. В Русаддир изнесе анахроничната проповед „Светлина на светлините, запалена в плътта на прокълнатия“. В една от килиите на затулен в горите манастир в Хиберния веднъж го сепна шумът на дъжда точно преди развиделяване. Спомни си една римска нощ, когато се бе събудил пак от такова ромолене. По пладне падна гръм, дърветата пламнаха и Аврелиан умря точно както бе умрял и Йоан.

Краят на историята може да се разкаже само с помощта на метафори, защото протича в царството небесно, където времето не съществува. Навярно би следвало да кажем, че Аврелиан беседва с Бога, ала Той тъй слабо се интересува от религиозни разногласия, че го взе за Йоан Панонски. Това обаче би означавало да намекнем, че в божествения разум е настъпило някакво объркване. По-правилно е да се каже следното: в рая Аврелиан узна, че за неразгадаемото божество той и Йоан Панонски (правоверният и еретикът, мразещият и мразеният, обвинителят и жертвата) съставяха една-единствена личност.

Историята за воина и пленницата

На страница 278 от книгата „Поезията“ (Бари, 1942) Бенедето Кроче, съкращавайки един латински текст на историка Павел Дякона, разказва за съдбата на Дроктулфт и цитира надгробния му надпис, който ме развълнува дълбоко; по-късно разбрах защо. Дроктулфт е бил лангобардски воин, който изменил на своите при обсадата на Равена и загинал, защитавайки града, който преди това бил нападал. Жителите на Равена го погребали в един храм и съчинили епитафия, в която изразили както благодарността си (contempsit caros, dum nos amat ille, parentes190), така и очевидното противоречие между свирепата осанка на този варварин и неговата чистосърдечност и доброта:

Такава e историята за съдбата на Дроктулфт, варварина, загинал в защита на Рим — поне тази е частта от историята на живота му, която Павел Дякона е разкрил. Дори не зная кога се е случило — дали към средата на VI век, когато лангобардите опустошили италианските равнини, или през VIII век, преди падането на Равена. Нека си представим (настоящото не е исторически труд) първия случай.

Нека си представим sub specie aeternitatis192 Дроктулфт, не индивида Дроктулфт, който несъмнено е бил единствен по рода си и непонятен (всички индивиди са такива), а родовия вид, който от него и от много други като него е създала традицията — плод на забравата и на паметта. Прекосявайки незнайни гори и тресавища, войната го е докарала от бреговете на Дунав и Елба чак в Италия, а той може би дори не е знаел, че върви на юг, може би не е знаел, че се сражава срещу Рим. Може би той е изповядвал арианството, според което славата на Божия син е отражение от славата на Бог отец, но по-достоверно е да си го представим поклонник на Земята, на Херта, чийто забулен идол е пътувал от колиба на колиба в каруца, теглена от крави, или на боговете на войната и на гръмотевиците — груби дървени фигури, облечени в плетени дрехи и отрупани с монети и гривни. Той е идвал от непроходимите гори на глиганите и зубрите; бил е белокож, храбър, невинен, жесток, верен на своя вожд и на своето племе, а не на света. Войната го довежда в Равена и там той вижда нещо, което никога преди това не е виждал или което не е осъзнавал. Вижда светлината, кипарисите и мрамора. Вижда съвкупност от много неща, без да са безредие, вижда един град — организъм, съставен от статуи, храмове, градини, сгради, стъпала, амфори, капители, правилно оформени и открити пространства. Нито едно от тези произведения (сигурен съм в това) не го трогва с красотата си — те го впечатляват така, както сега би ни впечатлил някакъв сложен механизъм с неизвестно за нас предназначение, в което отгатваме нечий безсмъртен интелект. Може би му е било достатъчно да види само една-единствена арка с неразбираем надпис, изписан с вечните римски букви. Това откровение — Градът — го заслепява и променя внезапно. Той знае, че в него ще бъде като куче или дете, че дори не ще започне да го разбира, но знае също така, че Градът струва повече от неговите божества и от вярата, в която се кълне, и от всички тресавища на Германия. Дроктулфт изменя на своите и отива да се сражава за Равена. Умира, а на гроба му издълбават думи, които той не би разбрал:

Той не e бил предател (предателите обикновено не вдъхновяват благочестиви епитафии), а човек, прозрял една истина, приел друга вяра. Няколко поколения по-късно лангобардите — същите, които са осъдили дезертьора, са постъпили като него — станали са италианци, ломбарди; може би някой от неговата кръв — Алдигер — е дал живот на тези, които са дали живот на Алигиери… Постъпката на Дроктулфт буди много предположения, моето е най-простото; ако не е достоверно като факт, поне е вярно като символ.

Когато прочетох в книгата на Кроче историята за този воин, тя ме разтърси до дъното на душата ми — сякаш възстанових под друга форма нещо, което е било мое. Светкавично през съзнанието ми преминаха монголските ездачи, които искали да превърнат Китай в безкрайно пасище, а после остарели в градовете, които мечтаели да разрушат; не, не този спомен търсех. Най-сетне го намерих. Беше един разказ, който веднъж чух от покойната ми баба англичанка.

През 1872 година дядо ми Борхес бил началник на граничната охрана на северната и на западната граница на Буенос Айрес и на южната на Санта Фе. Командването се намирало в Хунин; по-нататък се простирала веригата от гранични укрепления, разположени на четири-пет левги едно от друго; още по-нататък — това, което тогава наричали Пампа, или Вътрешна земя. Понякога баба ми, недоумяваща и с насмешка, говорела за съдбата си на англичанка, заточена на края на света. Веднъж й казали, че не е единствената, а след няколко месеца й посочили една индианска девойка, която бавно прекосявала площада — била облечена с две червени пончо едно върху друго и крачела боса. Косите й били руси. Един войник й пошушнал, че ей онази, другата англичанка желае да разговаря с нея. Жената се съгласила, влязла в комендантството без страх, но не и без опасения. Бакъреното й лице било нашарено с ярки бои; очите били измитосини — цвят, който англичаните наричат сив. Имала стройно и гъвкаво като на кошута тяло и силни и костеливи ръце. Идвала от пустинята, от Вътрешната земя, и сякаш всичко било тясно за нея — и вратите, и стаите, и мебелите.

Навярно е имало миг, в който двете жени са се почувствали като сестри; та те били далеч от своя любим остров в една невероятна страна. Баба ми задавала някакви въпроси, другата й отговаряла със затруднение; търсела думите си и ги повтаряла, сякаш изненадана от старинния им аромат. От петнайсетина години не била говорила родния си език и не й било лесно да го възстанови. Казала, че е от Йоркшир, че родителите й емигрирали в Буенос Айрес, че ги загубила по време на внезапно индианско нападение; индианците я отвлекли със себе си, а сега била жена на един много смел вожд, на когото била родила вече две деца. Разказала всичко това на прост английски, примесен с араукански думи и с изрази, употребявани в пампата. Зад всичко това прозирал варварски живот — колиби, направени от конски кожи, огнища от тор, пиршества с пърлено месо или сурови вътрешности, потайни походи на зазоряване, нападения на обори, викове и грабежи, голи ездачи, които крадат добитък от чифлиците, многоженство, зловония, магии. Една англичанка бе паднала до такова варварство! Изпълнена със състрадание и дълбоко възмутена, баба ми я приканила да не се връща. Дала клетва да я укрие, дала клетва да откупи децата й. Другата й отговорила, че е щастлива, и още същата нощ се върнала в пустинята. Малко по-късно, по време на революцията от седемдесет и четвърта година, Франсиско Борхес загинал. Може би тогава баба ми е видяла някакво чудовищно отражение на собствената си съдба у другата жена, също така отвлечена и променена до неузнаваемост от този неумолим континент.

Русата индианка посещавала всяка година пулпериите194 на Хунин или на форта Лавалие, за да купи някои дреболии и „пороци“, но след разговора с баба ми не се появила повече. И все пак те се срещнали още веднъж. Баба ми била излязла на лов. В един чифлик близо до блатата някакъв човек колел овца. Тогава, внезапно като насън, се появила индианката на кон. Хвърлила се на земята и пила от горещата кръв. Не зная дали го е сторила, защото вече не е можела да постъпи другояче, или просто като предизвикателство и символ.

Хиляда и триста години и цял океан разделят съдбата на пленницата от съдбата на Дроктулфт. Сега и двамата са еднакво и безвъзвратно изгубени. Образът на варварина, прегърнал каузата на Равена, и образът на европейската жена, избрала пустинята, може би изглеждат противоречиви, но все пак и двамата са били увлечени от някакъв тайнствен порив — порив, по-дълбок от разума, и двамата са се вслушали в този порив, който не биха могли да обяснят. Може би историите, които разказах, представляват една-единствена история. За Бога няма разлика между лицевата и обратната страна на тази монета.

На Улрике фон Кюлман

Биография на Тадео Исидоро Крус (1829–1874)

На 6 февруари 1829 година монтонеросите, преследвани по петите от Лавалие, се оттегляха от Юга, за да се присъединят към дивизиите на Лопес; те спряха да починат в непознат чифлик на три-четири левги от Пергамино. На разсъмване един от мъжете сънува страшен кошмар, в полутъмната барака нечленоразделният му вик събуди спящата до него жена. Никой не знае какво е сънувал, тъй като на следващия ден в четири часа монтонеросите бяха разбити от конницата на Суарес, която ги преследва цели девет левги до потъналите вече в мрак тръстикови савани; мъжът умря в един ров с череп, разбит от сабя, която бе участвала в битките в Перу и в Бразилия. Жената се наричаше Исидора Крус; синът, който тя роди, бе наречен Тадео Исидоро.

Не съм си поставил за цел да разкажа целия му живот. От всички негови дни и нощи ме интересува една-единствена нощ; за останалото ще кажа само колкото е необходимо, за да бъде разбрана онази нощ. Това приключение е описано в една известна книга, тоест в една книга, чието съдържание може да бъде всичко за всички (Първо послание на апостол Павел до Коринтяните, 9,22196), защото е обект на почти безчет повторения, тълкувания и изопачавания. Тези, които разказваха историята на Тадео Исидоро — а те са много на брой, — изтъкват влиянието на равнината върху формирането на характера му, но всъщност мнозина гаучоси като него са се родили и умрели в обраслите с гори брегове на Парана и в уругвайските планински хребети. Но Крус, такава е самата истина, е живял в един див и еднообразен свят. Починал е от шарка през 1874 година, без да е виждал нито планина, нито газов пламък, нито мелница. Не бил виждал дори град. През 1849 година съпровождал до Буенос Айрес едно стадо от голямото имение на Франсиско Ксавиер Асеведо; говедарите отишли в града да се позабавляват и да поизпразнят кесиите си. Подозрителен, Крус не напуснал странноприемницата, намираща се в съседство с оборите. Прекарал там в мълчание много дни. Спял на земята, пиел мате, ставал в тъмни зори, лягал след вечерна молитва. Бил разбрал (отвъд думите и дори отвъд доводите на разума), че между него и града няма нищо общо. Веднъж един от ратаите, пиян, му се подиграл. Крус не отговорил нищо. Обаче когато поели обратно, на вечерните събирания край огъня оня подхващал отново подигравките. Една вечер Крус (който до този момент не показвал никакво озлобление, нито даже недоволство) го проснал с един удар с кама. Избягал и се укрил в някакво блатисто място. След известно време една нощ крясъкът на чаха197 му подсказал, че е обкръжен от полицията. Опитал ножа си в едно стъбло. Свалил шпорите, за да не му пречат в ръкопашния бой. Не искал да се предаде; предпочитал да се бие. Ранили го в ръката, после в рамото, в лявата длан; той също нанесъл тежки поражения на най-смелите в боя; когато почувствал как кръвта тече между пръстите му, започнал да се сражава още по-безстрашно; призори, вече замаян и изтощен, успели да го обезоръжат. По онова време присъдите се излежавали във войската. Крус бил изпратен в едно укрепление на северната граница. Участвал като редник в гражданските войни, понякога на страната на родната си провинция, а друг път срещу нея. На 23 януари 1856 година той бил един от трийсетимата християни, които под командването на старши сержант Еусебио Лаприда се сражавали при блатата в Кардосо срещу двеста индианци. В тази битка той бил ранен с копие.

Белите петна изобилстват в злощастната му героична история. Знаем само, че към 1868 година е отново в Пергамино — женен или просто съжителстващ с някаква жена. Ражда му се син, Тадео Исидоро придобива неголямо парче земя. През 1869 година е назначен като сержант в селската полиция. Миналото е изкупено — по онова време той навярно се е смятал за щастлив човек, макар че дълбоко в себе си не е бил щастлив. (Чака го, затаена в бъдещето, една нощ — нощ на прозрение, нощта, в която той най-сетне намира себе си, нощ, в която най-сетне чува името си. Ако тази нощ бъде разбрана, както трябва, тя изчерпва всъщност цялата му история; по-точно е да се каже: един миг от онази нощ, една постъпка през онази нощ, защото постъпките — това са нашите символи.) Съдбата на всеки човек, колкото и да е дълга и сложна, се състои всъщност от един-единствен миг — мига, в който човек осъзнава веднъж завинаги кой е. Разказват, че Александър Македонски видял отразено бъдещето си в мита за Ахил; Карл XII, кралят на Швеция — в историята на Александър. А на Тадео Исидоро Крус, който не знаел да чете, това откровение не му било дадено чрез една книга; той видял себе си в една схватка и в един човек. Ето какво се случило.

През последните дни на юни 1870 година Крус получава заповед да арестува един злосторник, търсен от правосъдието за две убийства. Бил дезертьор от южните гранични войски на полковник Бенито Мачадо. По време на пиянство убил някакъв негър в публичен дом, при друго — селянин от околия Рохас. В съобщението се добавяло, че престъпникът е родом от Лагуна Колорада, местността, където преди четирийсет години се бяха събрали монтонеросите, за да ги сполетят след това само нещастия и гибел, а труповете им да станат храна на птиците и кучетата. От тази местност бе и Мануел Меса, екзекутиран на площад „Виктория“ под барабанен бой, който заглушавал гневните му вопли. От там бе и неизвестният мъж, оставил семето си у майката на Крус, а после загинал в един ров с разсечен от сабя череп. Крус бе забравил наименованието на това място, а сега си го припомни с лека и необяснима тревога…

Престъпникът, яхнал коня си, изплете дълъг лабиринт от ходове, докато войниците го преследваха; все пак през нощта на 12 юли бе обкръжен. Скри се в една тръстикова савана. Тъмнината бе почти непрогледна. Крус и хората му слязоха от конете и предпазливо настъпиха към гъстака, в чиято тръпнеща глъбина дебнеше или спеше скритият мъж. Чу се крясък на чаха и на Тадео Исидоро Крус му се стори, че вече е изживявал този миг. Престъпникът излезе от скривалището си, за да се сражава в открит бой. Крус го съзря — мъжът имаше ужасяващ вид, лицето му се губеше сред буйни дълги коси и сива брада.

Съвсем очевидно е кое не ми позволява да опиша подробно битката. Достатъчно е да припомня, че беглецът ранява тежко или убива неколцина от хората на Крус. А Крус, сражавайки се в тъмнината (докато тялото му се сражава в тъмнината), започва да разбира. Осъзнава, че съдбата на един човек не е по-добра от съдбата на другите, но всеки трябва да се подчини на онова, което носи в себе си. Осъзнава, че нашивките и униформата вече му пречат. Осъзнава, че собствената му дълбока същност е на вълк, а не на опитомено куче; осъзнава, че другият — това е самият той. В необятната равнина се разсъмва. Крус хвърля на земята фуражката си, изкрещява, че няма да допусне престъплението да бъде убит един храбър мъж, и започва да се бие срещу войниците, на страната на беглеца Мартин Фиеро.

Ема Цунц

На връщане от тъкачната фабрика „Тарбух и Льовентал“ на 14 януари 1922 година Ема Цунц намери в дъното на коридора едно писмо с пощенско клеймо от Бразилия, което й съобщаваше за смъртта на баща й. В първия миг я подведоха пликът и марката; после се обезпокои заради непознатия почерк. Десетина едро надраскани реда сякаш запълваха целия лист; Ема прочете, че господин Майер по погрешка погълнал прекалено голяма доза веронал и починал на 3-ти същия месец в една болница в Баже. Известието бе подписано от някой си Фейн или Файн от Рио Гранде, живял в един пансион с баща й; човекът едва ли знаеше, че пише именно на дъщерята на покойника.

Листът падна от ръцете на Ема. Най-напред изпита гадене и слабост в коленете; после сляпа вина, чувство на нереалност, студ и страх; накрая й се прииска денят да е свършил и да е дошъл следващият. Веднага разбра, че желанието й е безполезно, защото смъртта на баща й бе единственото събитие, случило се на този свят, и щеше да се случва до безкрай. Вдигна писмото и отиде в стаята си. Крадешком го прибра в едно чекмедже, сякаш вече знаеше какво предстоеше по-нататък. Може би вече предусещаше последвалите събития; вече бе онази, която щеше да стане.

В падащия здрач Ема до края на деня оплакваше самоубийството на Мануел Майер, който в някогашните щастливи дни бе Емануел Цунц. Спомни си летуванията в един чифлик близо до Гуалегуай, спомни си (или поне се опита) майка си, спомни си къщичката в Ланус198, продадена на търг, спомни си жълтите ромбове на прозореца, спомни си затворническата кола и позора, спомни си анонимните писма с бележките за „злоупотребата на касиера“, спомни си (впрочем това никога не бе забравяла) как последната нощ баща й се закле пред нея, че всъщност парите е откраднал Льовентал.

Льовентал, Аарон Льовентал, навремето управител на фабриката, а понастоящем един от собствениците й. Ема пазеше тази тайна от 1916 година. Не бе я споделила с никого, даже и с най-добрата си приятелка Елза Урщайн. Може би се боеше, че ще се сблъска с обидно недоверие; може би просто смяташе, че тайната създава някаква връзка между нея и отсъстващия й баща. Льовентал не знаеше, че тя знае; този дребен факт носеше на Ема Цунц усещане за сила.

Не мигна цяла нощ и когато първите лъчи очертаха правоъгълника на прозореца, планът й бе изпипан до най-малката подробност. Погрижи се този ден, който й се видя направо безкраен, по нищо да не се отличава от останалите. Във фабриката се носеха слухове за стачка; Ема, както винаги, се обяви против всякакво насилие. В шест часа, когато работният ден свърши, отиде да се запише заедно с Елза в един женски клуб с гимнастически салон и плувен басейн. Наложи се да повтори буква по буква името и презимето си, както и да понесе с усмивка вулгарните шеги, които придружаваха процедурата. С Елза и най-малката от сестрите Кронфус обсъдиха на кой филм да отидат в неделя следобед. После заговориха за ухажори, но никой не очакваше Ема да обели и дума по въпроса. През април щеше да навърши деветнайсет години, но мъжете все още й вдъхваха почти патологичен страх. У дома си приготви супа от тапиока и зеленчуци, вечеря рано, легна си и се помъчи да поспи. Така, в напрежение и баналности, измина този петък, петнайсети — навечерието на събитията.

В събота се събуди от нетърпение. Не от тревога, а именно от нетърпение и от едно необичайно облекчение, че този ден най-сетне е настъпил. Вече нямаше какво да крои и да замисля; след няколко часа щеше да пристъпи към простотата на действията. Прочете в „Пренса“, че корабът „Нордстьорнан“ от Малмьо ще вдигне котва същата вечер от трети кей; обади се по телефона на Льовентал, загатна, че иска да му съобщи нещо за стачката без знанието на останалите, и обеща надвечер да се отбие в кабинета му. Гласът й трепереше, но това напълно прилягаше на една доносница. Тази сутрин нямаше други паметни случки. Ема работи до дванайсет и старателно уговори с Елза и Перла Кронфус всички подробности около неделната разходка. Следобед полегна и мислено преговори целия си план, затворила очи. Помисли си, че краят ще отстъпва по ужас на началото и несъмнено ще й донесе сладкия вкус на победата и възмездието. Изведнъж скочи тревожно и изтича до бюфета. Отвори чекмеджето; писмото на Файн лежеше там, където го бе пъхнала предната вечер, под снимката на Милтън Силс199. Сигурно бе, че никой не го е видял; зачете го отново, после го скъса.

Да се предадат поне донякъде реалистично събитията от този следобед, би било не само трудно, но навярно и недопустимо. Един от белезите на кошмара е нереалността, която уж смекчава ужасите, но всъщност ги усилва. Как да представим правдоподобно онова действие, в чиято истинност почти не вярваше самата извършителка? Как да възстановим краткия хаос, който днес паметта на Ема Цунц отхвърля с недоумение? Ема живееше на улица „Линие“ в Алмагро200; явно въпросния следобед е отишла на пристанището.

На гнусния „Пасео де Хулио“201 навярно се е видяла умножена в огледала, залята от издайнически светлини и разголена от хищни очи, но най-разумно е да допуснем, че отначало е бродила съвсем незабелязана сред равнодушната тълпа…

Ема влезе в два-три бара, за да понаблюдава привичните маниери и трикове на ония жени. Накрая попадна на двама мъже от кораба „Нордстьорнан“. Единият моряк бе съвсем млад и тя се уплаши да не я разнежи; избра другия, навярно малко по-нисък от нея и грубоват, за да изпита чист и неподправен ужас. Мъжът я поведе през една врата към мрачен коридор, после се качиха по вита стълба, прекосиха някакво преддверие (където имаше прозорец със същите ромбове както в къщата в Ланус), после още един коридор и най-сетне една врата, която се затвори зад тях. Най-важните неща се намират извън времето — било защото в тях непосредственото минало сякаш е откъснато от бъдещето, било защото съставните им части изглеждат съвършено несвързани.

В това време извън времето, в този безкраен хаос от откъслечни и нетърпими усещания помисли ли Ема Цунц поне веднъж за покойника, комуто принасяше тази жертва? Струва ми се, че е помислила веднъж и в този миг целият й отчаян план навярно е висял на косъм. Осъзна (нямаше как да не го осъзнае), че баща й бе сторил на майка й същото ужасно нещо, което в момента вършеха с нея. Осъзна го със слабо изумление и мигом потърси убежище в несвестта. Мъжът, швед или финландец, не говореше испански; за Ема той бе просто едно оръдие, както и тя за него, само че тя му послужи за наслада, а той на нея — за да осъществи възмездието си.

Когато остана сама, Ема не отвори веднага очи. На нощната масичка лежаха парите, които й бе оставил мъжът; тя се привдигна и ги скъса, както бе скъсала по-рано и писмото. Да късаш пари, е светотатство, както и да хвърляш хляб; Ема почти се разкая за постъпката си. Биваше ли да проявява гордост в такъв ден? Страхът се стопи пред тъгата и погнусата, които заляха тялото й. Тъгата и погнусата тегнеха като окови, но Ема все пак бавно се изправи и започна да се облича. В стаята вече нямаше ярки багри; здрачът се сгъстяваше. Тя успя да излезе съвсем незабелязано; на ъгъла се качи на един „Лакросе“202, който отиваше към западната част на града.

В съответствие с плана си Ема избра най-предната седалка, за да не виждат лицето й. Пошлата улична суетня навярно й вдъхна утешителна увереност, че случилото се не е хвърлило никакво петно върху нещата. Пътуваше през западнали и мрачни квартали, които пробягваха пред погледа й, забравени на мига, и накрая слезе на една пресечка на „Варнес“203.

Умората по парадоксален начин й придаваше сила, защото я заставяше да се съсредоточи върху подробностите на безразсъдното начинание, вместо да мисли за същността и последствията.

Всички смятаха Аарон Льовентал за сериозен човек, а малцината, които го познаваха отблизо — за скъперник. Живееше сам в надстройката над фабриката. Откак се засели в това порутено предградие, той се боеше от крадци; в двора на фабриката държеше голямо куче, а в чекмеджето на писалището си — револвер (добре известен факт). Предната година бе оплакал подобаващо жена си, починала ненадейно — по баща Гаус, тя му бе донесла отлична зестра!, — но истинската му страст си оставаха парите. С дълбоко огорчение осъзнаваше, че по му се удава да ги пести, отколкото да ги печели. Беше силно религиозен; вярваше, че с Бог го свързва таен договор, който го освобождаваше от нуждата да върши добри дела в замяна на молитви и почтително преклонение. Плешив, едър, облечен в траур, с опушено пенсне и рижа брада, той очакваше прав до прозореца поверителните сведения на работничката Цунц.

Видя я как бутна решетката на вратата (нарочно я бе оставил леко открехната) и прекоси сенчестия двор. Видя я как се поотдръпна, когато вързаното куче я залая. Устните на Ема усилено се движеха, сякаш тихичко мълвяха молитва; повтаряха, макар и уморени, онази присъда, която господин Льовентал трябваше да чуе в предсмъртния си миг.

Събитията не се развиха точно според предвижданията на Ема. Още от предната сутрин безброй пъти си бе представяла как насочва револвера с нетрепваща ръка, как заставя подлеца да си признае презряното деяние и му разкрива безстрашния си план, благодарение на който Божията Правда щеше да възтържествува над човешката. (Не искаше да понесе наказание — не от страх, а защото бе оръдие на Възмездието). Накрая един-едничък изстрел право в гърдите щеше окончателно да реши съдбата на Льовентал. Нещата обаче не протекоха така.

Когато се изправи пред Аарон Льовентал, Ема почувства, че е по-важно да отмъсти за оскърблението, което бе понесла заради баща си, отколкото за самия него. Не можеше да не убие предателя след това грижливо замислено и проведено опозоряване. Нямаше и време да театралничи. Приседна плахо, помоли за извинение, позова се (досущ като истинска доносница) на дълга на лоялността, назова неколцина, загатна за други и изведнъж млъкна, сякаш скована от страх. Наложи се Льовентал да излезе за чаша вода. Когато той — недоверчив към такива преструвки, но все пак снизходителен — се върна от столовата, Ема вече бе измъкнала тежкия револвер от чекмеджето. Натисна спусъка два пъти. Едрото тяло рухна, сякаш покосено от трясъка и дима, чашата с вода се счупи, лицето я гледаше с гневно изумление, устата сипеше ругатни на испански и на идиш. Тъй като обидните думи не секваха, Ема бе принудена да стреля още веднъж. На двора вързаното куче залая с всички сили, струя кръв бликна от безсрамните устни и изцапа брадата и дрехите. Ема поде обвинителната реч, която си бе подготвила („Отмъстих за баща си и не ще могат да ме накажат…“), но така и не я завърши, защото господин Льовентал вече бе издъхнал. Тя нямаше как да узнае дали изобщо бе разбрал нещо.

Гръмкият лай й напомни, че има още работа за вършене. Разхвърля дивана, разкопча сакото на трупа, свали опръсканото с кръв пенсне и го сложи върху картотеката. После вдигна телефона и изрече онова, което по-късно щеше да повтори безброй пъти със същите или малко по-различни думи: „Случи се нещо невероятно… Господин Льовентал ме накара да отида в дома му уж във връзка със стачката… Изнасили ме и аз го убих…“

Историята наистина бе невероятна, но всички я приеха, защото в основата си беше вярна. Истинско бе възмущението на Ема Цунц, истинско бе нейното целомъдрие, истинска бе и омразата й. Истинско бе и безчестието, което бе понесла; разминаваха се с фактите само часът, обстоятелствата и едно-две имена.

Домът на Астерий

Знам, че ме набеждават в надменност и може би в човекомразие, а навярно и в лудост. Тези обвинения (за които ще потърся отплата, щом му дойде времето) са смехотворни. Вярно е, че не излизам от дома си, но също тъй вярно е и че вратите му (чийто брой е безкраен205) са отворени и денем, и нощем за хора и животни. Да заповяда всеки, който иска. Тук няма да намери оня разкош, който изнежва, нито разточителното великолепие на дворците — тук царуват покой и самота. Ще намери дом, който няма равен по лицето на земята. (Който твърди, че в Египет имало подобен206, лъже). Даже хулителите ми признават, че в целия дом няма ни една вещ. Друга нелепа клевета е, че аз, Астерий, видите ли, уж съм бил затворник. Да повторя ли, че тук няма ни една залостена врата, да добавя ли, че няма ни една ключалка? Веднъж на свечеряване дори излязох на улицата; и ако се върнах още преди да падне мрак, то бе само заради страха, който ми вдъхнаха лицата на простолюдието, лица безцветни и някак сплеснати като длан. Слънцето вече бе залязло, но безпомощният плач на някакво дете и недодяланите молитви на човешкото стадо ми подсказаха, че съм разпознат. Хората се молеха, бягаха, току падаха по очи; някои се катереха по стъпалата към храма на Двойната секира, други пък събираха камъни. Един, струва ми се, даже се хвърли в морето, за да се скрие. Ненапразно майка ми е била царица; не мога да се смеся с грубата тълпа, макар че скромността ми ме подтиква да го сторя.

Истината е, че съм единствен по рода си. Не ме е грижа за това, което един човек може да предаде на други; подобно на философа и аз смятам, че писмото е безсилно да предаде каквото и да е. Досадните и делнични дреболии не намират подслон в духа ми, сътворен за величавото; така и не ми се удаде да запомня разликата между отделните букви. Някакво благородно нетърпение не ми позволи да се науча да чета. Понякога съжалявам за това, понеже дните и нощите са тъй дълги.

Разбира се, не ми липсват развлечения. Досущ като овен, който напада стремглаво, тичам из каменните галерии, докато не рухна, замаян от умора. Сгушвам се в сянката на някой кладенец или в извивката на някой коридор и сам си играя на криеница. Има разни тераси, от които скачам, докато не се облея в кръв. По всяко време мога да се преструвам на заспал, като затварям очи и дишам дълбоко. (Понякога действително заспивам, понякога отварям очи и виждам, че цветът на деня се е променил.) Но от всички игри най ми е по сърце да си играя на друг Астерий. Представям си, че той ми е дошъл на гости и го развеждам из дома си. И ето че му казвам с голяма почит: „Сега ще се върнем на същия кръстопът“ или „Сега ще излезем в друг двор“, или „Знаех си, че този улей ще ти допадне“, или „Я виж как се е напълнил с пясък оня кладенец“, или „Ей сега ще видиш как се раздвоява подземният проход“. Понякога правя грешки и двамата се смеем непринудено.

Не само съчинявам такива игри; много време съм прекарал и в размишления за самия дом. Всичките му части се повтарят безброй пъти, всяко място досущ прилича на някое друго. Тук няма само един кладенец, един двор, една поилка, едни ясли — не, има четиринайсет (безкрайно много) ясли, поилки, дворове, кладенеца. Домът е с размерите на света; по-точно, той е самият свят. Все пак, обикаляйки до пълна изнемога дворове с кладенци и прашни галерии от сив камък, накрая стигнах до улицата и видях храма на Двойната секира и морето. Не го проумях веднага, ала едно нощно прозрение ми разкри, че и моретата, и храмовете също са четиринайсет на брой (безкрайно много). Всичко се повтаря много пъти, четиринайсет пъти, но две неща на този свят явно са единствени по рода си: горе — тайнственото слънце; долу — Астерий. Може би тъкмо аз съм създал и звездите, и слънцето, и този огромен дом, но вече не си спомням.

На всеки девет години тук влизат девет души, за да ги избавя от всяко зло. Чувам стъпките или гласовете им нейде из каменните галерии и радостно се втурвам да ги посрещна. Цялата церемония трае само няколко минути. Падат един подир друг, дори не се налага да си изцапам ръцете с кръв. Всеки си остава там, където е паднал, а труповете ми помагат да различа една галерия от друга. Не зная кои са тези хора, но зная, че един от тях в смъртния си час предрече, че някой ден ще се яви и моят избавител. Оттогава самотата не ме мъчи, понеже зная, че спасителят ми живее на тоя свят и накрая ще се издигне над праха. Ако слухът ми възприемаше цялата гълчава на света, щях да доловя стъпките му. Дано ме отведе някъде другаде, където няма толкова галерии и толкова врати. Какъв ли ще бъде избавителят ми?, питам се. Дали ще е бик или човек? А може би бик с човешка глава? Или ще е същият като мен?

Бронзовият меч отрази лъчите на утринното слънце. Вече нямаше и следа от кръв.

— Ще повярваш ли, Ариадна? — рече Тезей. — Минотавърът почти не оказа съпротива.

На Марта Москера Ийстмън

Другата смърт

Преди близо две години (загубил съм писмото) Ганон ми писа от Гуалегуайчу207, че ми праща един превод — вероятно първия на испански — на поемата The Past („Миналото“) от Ралф Уолдо Емерсън; в послепис добавяше, че дон Педро Дамиан, когото едва ли съм забравил, е починал преди няколко нощи от белодробен кръвоизлив. Повален от треската, човекът отново преживял в бълнуването си кървавата битка при Масолиер208; този предвидим факт напълно оправдаваше очакванията, защото деветнайсет-двайсетгодишен дон Педро се бе сражавал под знамената на Апарисио Саравия209. Революцията от 1904 година го заварила в някакъв чифлик в Рио Негро или Пайсанду, където работел като ратай; Педро Дамиан бил родом от Гуалегуай, провинция Ентре Риос, но на драго сърце последвал другарите си, въодушевен и безхитростен като тях.

Взел участие в няколко стълкновения, а накрая и в решителната битка; през 1905-а се завърнал в родината си и със смирено постоянство отново се захванал със земеделие. Доколкото ми е известно, повече не е напускал родния си край. Последните трийсет години прекарал в колиба, откъсната от света, на три-четири километра от Нянкай210; в този пущинак една вечер разговарях с него (или по-скоро — опитах се да разговарям) през 1942 година. Беше ограничен човек и говореше малко. Цялата му житейска история се изчерпваше с грохота и яростта на боя при Масолиер; нищо чудно, че в смъртния си час отново ги е преживял…

Разбрах, че повече няма да видя Дамиан, и се помъчих да си представя лицето му; зрителната ми памет е тъй слаба, че си спомних само образа му от една снимка, направена от Ганон. В това няма нищо необичайно, тъй като съм виждал самия човек един-единствен път в началото на 1942-ра, а снимката му — много пъти. Ганон ми я беше пратил; по някое време я изгубих и повече не съм я търсил. Даже ме хваща страх при мисълта, че може някога да я намеря.

Следващата случка стана в Монтевидео, няколко месеца по-късно. Трескавият, мъчителен край на Дамиан ме подтикна да напиша фантастичен разказ за разгрома при Масолиер; Емир Родригес Монегал211, с когото споделих идеята си, ми даде кратка бележка до полковник Дионисио Табарес, участник в това сражение.

Полковникът ме прие след вечеря. Седнал в люлеещ се стол на двора, той си припомняше в безпорядък, но с любов отминалите времена. Говореше за боеприпаси, които все не пристигали навреме, за изнурени коне, за изнемогващи и потънали в прах мъже, извървели лабиринти от преходи, за Саравия, който можел да завземе Монтевидео, но се отклонил, „защото гаучото се плаши от града“, за безброй прерязани гърла, за една гражданска война, която ми се видя по-скоро като сън на кръволок, отколкото като сблъсък на две войски. Говореше за Илиескас, за Тупамбае212, за Масолиер.

Разказът му бе твърде точен, жив и образен; веднага проумях, че вече го е повтарял безброй пъти, и се уплаших, че зад тези слова едва ли са останали някакви истински спомени. При една кратка пауза успях да вметна името на Дамиан.

— Дамиан? Педро Дамиан? — рече полковникът. — Да, един такъв служи при мен. Беше индианче, момчетата му викаха Дайман.

Тук избухна в гръмък смях, но веднага побърза да спре с престорено или искрено неудобство. Вече с друг тон добави, че и войната, както и жената, служи за проверка на мъжете и че преди да е влязъл в битка, никой не познава истинската си същност. Някой може да се мисли за страхливец, а току-виж се оказал смелчага, или пък обратно, както се случило с горкия Дамиан, който се пъчел из кръчмите с бялата си лента213, а после се огънал при Масолиер.

В няколко престрелки със сумакос214 се държал мъжки, но съвсем друго било, когато двете войски застанали една срещу друга и под грохота на канонадата всеки изпитал усещането, че пет хиляди души са се стекли на това място, за да убият именно него. Клетото индианче дотогава било живяло кротко сред овцете, а ето че изведнъж се оказало повлечено от пороя на тази освободителна борба…

Колкото и да е нелепо, разказът на Табарес дълбоко ме смути. Бих предпочел друго развитие на събитията. Несъзнателно си бях създал своеобразен кумир от стария Дамиан, с когото бях прекарал само един следобед, и то преди много години; думите на Табарес направиха на пух и прах кумира ми. Изведнъж проумях сдържаността и упоритата самота на Дамиан; те са били продиктувани не от скромност, а от преживяния позор. Напразно си повтарях, че човек, неспирно преследван от спомена за някоя малодушна постъпка, е по-сложен и по-интересен от човек, който чисто и просто си е смел по природа. Гаучото Мартин Фиеро, мислех си, далеч не е тъй паметен образ като Господаря Джим или Разумов215.

Вярно е, но все пак като аржентински гаучо Дамиан е бил длъжен да бъде един Мартин Фиеро — най-вече пред уругвайските гаучоси. В изреченото и премълчаното от Табарес долових суровия вкус на онова, което се нарича артигизъм216 — вярата (може би неоспорима), че Уругвай е по-първична страна от нашата и следователно жителите й са по-смели… Спомням си, че тази вечер се сбогувахме с пресилена сърдечност.

През зимата липсата на една-две подробности, нужни за моя фантастичен разказ (който с тромаво упорство отказваше да приеме желаната форма), ме накара да посетя отново дома на полковник Табарес. Заварих при него друг възрастен господин — доктор Хуан Франсиско Амаро от Пайсанду, който също се бе сражавал в революцията на Саравия. Както можеше да се очаква, отворихме дума за Масолиер. Амаро разказа няколко занимателни случки, а после добави бавно, сякаш разсъждаваше на глас:

— Помня, че нощувахме в „Санта Ирене“ и към нас се присъединиха неколцина. Сред тях бяха един французин, ветеринар, който почина в навечерието на боя, и един момък от Ентре Риос, стригач на овце, викаха му Педро Дамиан.

Аз рязко се намесих:

— Знам, знам, оня аржентинец, който се огънал пред куршумите.

Замълчах веднага; двамата ме гледаха смутени.

— Грешите, господине — рече Амаро накрая. — Педро Дамиан умря тъй, както би искал да умре всеки мъж. Трябва да е било към четири часа следобед. На върха на хребета се бе укрепила Червената пехота217; нашите я атакуваха с пики; Дамиан се носеше с викове начело и един куршум го уцели точно в гърдите. Той се надигна на стремената, извика за последно и рухна на земята. Там си и остана, под конските копита. Беше мъртъв и последната атака при Масолиер мина през трупа му. Какъв храбрец беше, а нямаше още и двайсет години…

Несъмнено ставаше дума за някой друг Дамиан, но нещо ме накара да попитам какво е викал момъкът.

— Псувни — отвърна полковникът, — то това се вика при атака.

— Може би — рече Амаро, — но викаше и „Да живее Уркиса218!“

Умълчахме се. Накрая полковникът промълви:

— Ще рече човек, че се е сражавал не при Масолиер, а при Каганча или Индия Муерта цял век по-рано219 — сетне добави с искрена почуда: — Аз командвах тази войска, но съм готов да се закълна, че за пръв път чувам да се говори за някой си Дамиан.

Така и не успяхме да изтръгнем от полковника някакъв спомен за него.

В Буенос Айрес повторно изпитах изумлението, което породи у мен тази слаба памет. Пред единайсетте прелестни тома на Емерсън, изложени в приземния етаж на английската книжарница „Мичъл“, един следобед срещнах Патрисио Ганон. Попитах го за превода му на „Миналото“. Отвърна, че и през ум не му минавало да превежда поемата — испанската литература и без Емерсън била достатъчно отегчителна. Припомних му, че ми е обещал този превод в същото писмо, с което ми съобщаваше за смъртта на Дамиан. Тогава ме попита кой е този Дамиан. Обясних му, но напразно. Почти с ужас забелязах, че ме слуша с недоумение, и потърсих спасение в един литературен спор за клеветниците на Емерсън — поет, по-сложен, по-изкусен и несъмнено по-своеобразен от злощастния По.

Тук се налага да изтъкна още няколко факта. През април получих писмо от полковник Дионисио Табарес; паметта му вече не тънеше в мъгла, сега той прекрасно си спомняше момчето от Ентре Риос, което препускало начело в атаката при Масолиер и другарите му го погребали още същата вечер в подножието на хълма. През юли се отбих в Гуалегуайчу; не успях да открия колибата на Дамиан — там вече никой не си спомняше за него. Исках да поразпитам овчаря Диего Абароа, който бил край него в последния му час; той пък се бе споминал преди началото на зимата. Помъчих се да извикам в паметта си чертите на Дамиан; след няколко месеца, докато разлиствах едни албуми, установих, че мрачното лице, оживяло в спомените ми, е на прочутия тенор Тамберлик220 в ролята на Отело.

Време е да премина към хипотезите. Най-близката до ума (но всъщност най-незадоволителната) ни подсказва, че трябва да е имало двама Дамиановци: страхливецът, умрял в Ентре Риос към 1946 година, и смелчагата, загинал при Масолиер през 1904 година. Основният недостатък на тази хипотеза е, че тя не успява да обясни един наистина загадъчен факт: любопитното непостоянство на паметта на полковник Табарес, забравата, заличила за тъй кратък срок образа и даже името на оцелелия. (Не приемам, не желая да приема едно по-простичко предположение — че първият Дамиан ми се е явил насън.) По-интересна е свръхестествената хипотеза, предложена от Улрике фон Кюлман. Според нея Педро Дамиан е загинал в битката, но в сетния си миг е помолил Бог да го върне в Ентре Риос. Преди да окаже тази милост, Всевишният се е поколебал само за миг, но молителят вече бил мъртъв и неколцина души са го видели да пада на земята. Бог не може да промени миналото, но в Негова власт е да променя образите на миналото, тъй че смъртта се е преобразила в несвяст и Дамиан се е завърнал като сянка в родния си край. Да, завърнал се е, но да не забравяме, че не е бил нищо повече от сянка. Живял е самотно, без жена, без приятели; притежавал е всички неща, които са му били скъпи, но някак от разстояние, сякаш разделен от тях със стъклена стена; „умрял“ е и бледият му образ се е разтворил като вода във вода. Тази хипотеза е погрешна, но навярно тъкмо тя ме наведе на вярната (онази, която днес смятам за вярна) — по-проста, но същевременно и по-невъобразима. По един почти вълшебен начин я открих в трактата на Петрус Дамиани De Omnipotentia221, към чието проучване ме подтикнаха два стиха от двайсет и първа песен от Paradiso, в които се поставя съвсем същият проблем. В глава пета на този трактат Петрус Дамиани твърди противно на Аристотел и Фредегарий от Тур222, че Бог може да отмени съществуващото, сякаш никога не е било. Когато прочетох тези стари богословски спорове, започнах да проумявам трагичната история на дон Педро Дамиан.

Ето моите догадки. Понеже се е държал като страхливец на бойното поле, Дамиан е посветил остатъка от живота си, за да изкупи тази срамна слабост. Завърнал се е в Ентре Риос; повече не е вдигнал ръка срещу човек, не е белязал никого223, не е търсел слава на храбрец, ала в полята на Нянкай се е закалил, борейки се с пустошта и дивите стада.

Така, полека, без сам да знае, е подготвял чудото. Желаел е от все сърце: „Ако съдбата ми изпрати още една битка, този път ще се държа достойно“. Четирийсет години е очаквал с неясна надежда и накрая съдбата му я е пратила в сетния му час. Пратила я е под формата на трескаво видение, но още древните гърци са знаели, че ние сме само сенки от един сън. В агонията си е преживял повторно своята битка, но този път се е проявил като истински мъж, оглавил е последната атака и един куршум го е пронизал право в гърдите. Така през 1946 година благодарение на страстния си копнеж Педро Дамиан е загинал в разгрома при Масолиер, който се е състоял в края на зимата или в началото на пролетта на 1904 година.

В Summa Theologiae224 се отрича, че Бог е способен да отменя миналото, ала не се казва нищо за обърканата плетеница от причини и следствия, тъй необятна и всепроникваща, че надали може да се заличи едно-единствено отминало събитие, дори и най-маловажното, без да се премахне и настоящето. Да се промени миналото, не значи да се промени само едно събитие, а да се заличат и неговите последици, които са кажи-речи безбройни. Другояче казано, това значи да се създадат две световни истории. В първата (да речем) Педро Дамиан издъхва в Ентре Риос през 1946 година, а във втората — при Масолиер през 1904 година. Именно в тази история живеем сега, но първата не е била премахната веднага, откъдето произтичат и споменатите по-горе противоречия. У полковник Дионисио Табарес откриваме всичките й етапи: най-напред той се сети, че Дамиан се е държал като страхливец; после пък напълно го забрави; накрая си спомни героичната му гибел. Също тъй показателна е и участта на овчаря Абароа; склонен съм да мисля, че той е умрял, защото си е спомнял прекалено много неща за дон Педро Дамиан.

Що се отнася до мен, не вярвам да ме заплашва подобна опасност. Удаде ми се да разгадая и да опиша процес, недостъпен за хората, един вид скандален каприз на разума; някои обстоятелства обаче стесняват донякъде тази страшна привилегия. Засега не съм сигурен, че написаното от мен е вярно от край до край. Подозирам, че в разказа ми са се вмъкнали лъжливи спомени. Подозирам, че Педро Дамиан (ако е съществувал изобщо) не се е казвал Педро Дамиан, а аз съм го запомнил под това име просто за да повярвам някой ден, че неговата история ми е била внушена от доводите на Петрус Дамиани. Нещо подобно е станало и със споменатата в началото поема, която разглежда неотменимостта на миналото. През 1951 година ще си помисля, че съм съчинил фантастичен разказ, а в действителност ще съм описал истинска случка; така и простодушният Вергилий225 преди близо две хиляди години е смятал, че възвестява раждането на един човек, а всъщност е предрекъл раждането на Бога.

Клетият Дамиан! Смъртта го е покосила едва двайсетгодишен в една печална и неизвестна война, в една домашна битка, но той все пак е получил онова, за което сърцето му тъй дълго е копняло — и на света едва ли има по-голямо щастие.

Deutsches requiem226

Казвам се Ото Дитрих цур Линде. Един от предшествениците ми, Кристоф цур Линде, е загинал в кавалерийската атака, която е решила победата при Цорндорф227. В самия край на 1870-а прадядо ми по майчина линия, Улрих Форкел, е бил убит в гората Маршноар от френски волни стрелци228; баща ми, капитан Дитрих цур Линде, се е отличил при обсадата на Намюр229 през 1914 г., а две години по-късно — при прекосяването на Дунав230. Що се отнася до мен, скоро ще бъда разстрелян като мъчител и убиец. Съдът бе справедлив; от самото начало се признах за виновен. Утре, когато часовникът на затвора отмери девет, вече ще съм влязъл в царството на смъртта; естествено е да мисля за предците си, защото съм тъй близо до тяхната сянка, че в известен смисъл съм се превърнал в тях самите.

По време на процеса (който за щастие не трая дълго) мълчах; да се оправдавам, би означавало само да бавя присъдата и щеше да изглежда като проява на малодушие. Сега нещата са се променили; в тази последна нощ преди екзекуцията мога да говоря без страх. Не желая прошка, защото не се чувствам виновен, искам само да бъда разбран. Който се вслуша в думите ми, ще разбере историята на Германия и бъдещата история на света. Съзнавам, че случаите като моя, необикновени и шокиращи днес, твърде скоро ще изглеждат тривиални. Утре ще умра, но въпреки всичко съм символ на идните поколения.

Роден съм в Мариенбург през 1908 година. Две страсти, днес почти забравени — музиката и метафизиката — ми позволиха да посрещна смело и даже щастливо множество злополучни години. Не мога да изброя всичките си благодетели, но две имена няма как да пропусна — Брамс и Шопенхауер. Често търсех убежище и в поезията; към вече споменатите искам да прибавя и едно друго могъщо германско име — Уилям Шекспир. Преди това се увличах по богословието, но от тази фантастична наука (както и от християнската вяра) завинаги ме откъсна Шопенхауер благодарение на директните си доводи; Шекспир и Брамс също, поради безкрайното многообразие на техния свят. Ако някой се спира поразен, тръпнещ от нежност и признателност пред която и да е творба на тези блажени мъже, дано узнае, че някога и аз тръпнех така — аз, ненавистният.

Някъде към 1927 година в живота ми навлязоха Ницше и Шпенглер. Един писател от XVIII век отбелязва, че никой не иска да дължи каквото и да е на съвременниците си; за да се освободя от това влияние, което чувствах угнетяващо, написах статия, озаглавена „Abrechnung mit Spengler“231. В нея изтъквах, че най-безспорният паметник на чертите, които авторът нарича фаустовски, не е компилативната драма на Гьоте232, а една поема, сътворена преди двайсет века — „De rerum natura“233. Все пак отдадох дължимото на откровеността на нашия философ на историята, на неговия дълбоко германски (kerndeutsch) военен дух. През 1929 година станах член на партията.

Малко неща ще кажа за годините на обучението ми. За мен те се оказаха по-сурови, отколкото за мнозина други, защото, макар да не ми липсва смелост, нямам никаква склонност към насилие. Въпреки всичко осъзнах, че се намираме на прага на ново време — а това ново време подобно на началните години на исляма или християнството изискваше и нови хора. Като личности моите другари ми бяха омразни; напразно се мъчех да се убедя, че за високата цел, която ни бе събрала, не бяхме отделни личности.

Богословите твърдят, че ако Божието внимание се отклони дори за миг от десницата ми, с която пиша, тя ще се превърне в нищо, сякаш изпепелена от невидим огън. Никой не може да съществува, казвам ви, никой не може дори да отпие глътка вода или да отчупи къшей хляб без оправдание. За всеки човек това оправдание е различно; аз например очаквах неумолимата война, която щеше да подложи на изпитание вярата ни. Достатъчно ми бе да зная, че и аз ще съм участник в сраженията й. Понякога се страхувах, че ще бъдем разочаровани от малодушието на Англия и Русия. Сляпата случайност — или съдбата — изтъка другояче бъдещето ми; вечерта на 1 март 1939-а в Тилсит имаше безредици, които вестниците не отразиха; на улицата зад синагогата два куршума пронизаха крака ми и се наложи да го ампутират234. Няколко дена по-късно нашите войски влязоха в Бохемия; когато сирените оповестиха новината, аз бездействах в болницата, опитвайки се да се изгубя до самозабрава в книгите на Шопенхауер. На перваза на прозореца дремеше огромен тлъст котарак — символ на моята безполезна участ.

В първия том на „Parerga und Paralipomena“ прочетох за пореден път, че всички събития, които могат да се случат на човека, от мига на раждането до смъртния му час, са предопределени от самия него. И тъй, всяко нехайство е умишлено, всяка случайна среща е предварително уговорена, всяко унижение е покаяние, всеки неуспех — загадъчна победа, всяка смърт — самоубийство. Няма по-изтънчена утеха от мисълта, че сами сме избрали нещастията си; тази лична телеология ни разкрива един таен порядък и по чуден начин ни слива с божественото. Каква незнайна цел, разсъждавах аз, ме накара да потърся именно онази вечер онези куршуми и това осакатяване? Не страхът от войната — в това бях сигурен; не, нещо по-дълбоко. Накрая ми се стори, че разбрах. Да умреш за една религия, е по-просто, отколкото да я изживееш пълноценно. Да се бориш с дивите зверове в Ефес, е по-лесно (хиляди незнайни мъченици са го сторили), отколкото да бъдеш Павел, раб на Иисуса Христа; едно отделно действие е по-незначително от всичките часове на човешкия живот. Битката и славата са лесни; начинанието на Разколников е било много по-мъчно от това на Наполеон. На 7 февруари 1941 година бях назначен за заместник-директор на концентрационния лагер Тарновиц.

Изпълнението на тази длъжност не ми бе приятно, но никога не проявих нехайство. Страхливецът се подлага на изпитание сред сабите; милостивият, състрадателният търси проверката на затворите и на чуждата болка. По своята същност нацизмът е морален акт, отърсване от стария, покварен човек, за да бъде издигнат на негово място новият. В сражението, сред виковете на капитаните и всеобщата глъчка, тази промяна е обичайна; не е тъй обаче в грубия зандан, където лукавото състрадание ни изкушава с древни прояви на нежност. Неслучайно пиша думата „състрадание“; за висшия човек това качество е последният грях на Заратустра. Почти го извърших (признавам си), когато от Бреслау при нас бе изпратен прочутият поет Давид Ерусалим.

Той беше петдесетгодишен. Беден откъм светски блага, преследван, отричан, хулен, Ерусалим бе посветил гения си на прослава на щастието. Май си спомням, че в „Dichtung der Zeit“235 Алберт Сьоргел го бе сравнил с Уитман. Сравнението не е сполучливо — Уитман възпява вселената някак предварително, по един общ и почти безразличен начин; Ерусалим се радва на всяко нещо с грижовна обич. Никога не изпада до изброявания, до списъци. Все още мога да повторя много хекзаметри от онази дълбока поема, озаглавена „Дъ Ян, който рисуваше тигри“ — тя сякаш е нашарена с тигрови ивици, сякаш е отрупана, пронизана надлъж и шир с безмълвни тигри. Никога не ще забравя и монолога „Розенкранц говори с Ангела“, в който някакъв лондонски лихвар от XVI век на смъртния си одър напразно се мъчи да се оневини, без да подозира тайното оправдание на живота си — обстоятелството, че е вдъхновил един от своите клиенти (когото е виждал един-единствен път и даже не си го спомня) да създаде образа на Шейлок. Човек със забележителни очи, жълто-зеленикава кожа и почти черна брада, Давид Ерусалим сякаш бе първообраз на евреина сефарад, въпреки че принадлежеше към покварените и ненавистни ашкенази236. Бях суров с него; не допуснах да ме размекнат нито състраданието, нито неговата слава. Още преди много години бях разбрал, че всяко нещо на този свят може да се превърне в зародиш на възможен ад; лице, дума, компас, дори реклама на цигари — всички те могат да докарат до лудост човека, ако той не успее да ги забрави. Нима не ще е луд онзи, който постоянно си представя картата на Унгария? Реших да приложа този принцип към дисциплинарния режим на нашето заведение и…237 В края на 1942-ра Ерусалим изгуби разсъдъка си; на 1 март 1943-та успя да се самоубие238.

Не зная дали Ерусалим разбра, че всъщност го унищожих, за да унищожа собственото си състрадание. В моите очи той не беше човек, нито дори евреин; бе се превърнал в символ на една презряна област от душата ми. Аз страдах заедно с него, умрях заедно с него и по някакъв начин се изгубих с него; именно затова бях неумолим.

Междувременно великите дни и нощи на една щастлива война прелитаха край нас. Във въздуха, който дишахме, се долавяше чувство, твърде подобно на любов. Сякаш морето изведнъж се бе озовало до нас; усещахме омая и възторг в кръвта си. В онези години всичко бе различно — даже и вкусът на съня. (Аз самият може би никога не съм бил напълно щастлив, ала знайно е, че нещастието изисква изгубен рай.) Няма човек, който да не копнее за пълнота, тоест за сбора от всички преживявания, на които е способен; няма човек, който да не се бои, че с измама ще му бъде отнета някаква част от това безкрайно наследство. Ала моето поколение получи всичко, защото най-напред му бе дадено да опита славата, а после — поражението.

През октомври или ноември 1942 година брат ми Фридрих загина във втората битка при Ел Аламейн сред пясъците на Египет; няколко месеца по-късно при въздушно нападение бе унищожена родната ни къща; в края на 1943 година друга бомбардировка срина лабораторията ми. Преследван без отдих из необятни континенти, Третият райх загиваше; бе вдигнал ръка срещу всички и всички ръце бяха срещу него. Тогава се случи нещо изключително — струва ми се, че едва сега го разбирам. Вярвах, че съм способен да изпия до дъно чашата на гнева, ала когато стигнах до утайката, ме спря един неочакван вкус — загадъчният и почти страшен вкус на щастието. Потърсих различни обяснения, но никое не ме задоволи. Помислих си: „Поражението ми носи радост, защото тайно съзнавам вината си и само наказанието може да я изкупи“. После си казах: „Поражението ми носи радост, защото слага край на всичко, а аз съм много изморен“. Накрая реших: „Поражението ми носи радост просто защото настъпи, защото е безкрайно свързано с всички настоящи, минали и бъдещи събития, защото да порицаваш или да оплакваш едно-единствено реално събитие, означава да охулваш цялата вселена“. Какви ли не доводи опитах, докато най-сетне открих истинския.

Казвало се е, че всички хора по света се раждат като Аристотелови или Платонови типове. Това е все едно да заявим, че няма спор от абстрактно естество, който да не е миг от полемиката на Аристотел и Платон; със смяната на столетията и географските ширини се сменят имената, диалектите, лицата, но не и вечните съперници. Историята на народите също показва една тайна приемственост. Когато разгромява легионите на Вар в тресавището, Арминий239 не е знаел, че е предвестник на една немска империя; Лутер, преводачът на Библията, изобщо не е подозирал, че съдбата му е да изкове един народ, който ще унищожи Библията завинаги; Кристоф цур Линде, убит от московски куршум през 1758 година, по някакъв начин е подготвил победите от 1914 година; що се отнася до Хитлер, той вярваше, че се бори за една страна, ала се бореше за всички, дори за онези, които нападаше и презираше. Няма значение, че неговото „аз“ не съзнаваше това; важното е, че го знаеха кръвта му, волята му. Светът загиваше от юдаизма и от онази болест на юдаизма, която е вярата в Христос; ние му показахме насилието и вярата в меча. Сега същият меч ни убива и сме досущ като магьосника, съградил лабиринт и останал да се лута из него до края на дните си, или като Давид, който осъжда на смърт един странник, а после чува откровението: „Ти си онзи човек“. Много неща трябва да бъдат унищожени, за да се построи новият ред; сега вече знаем, че и Германия е била едно от тези неща. Ние отдадохме нещо повече от живота си — отдадохме съдбата на нашата скъпа страна. Нека други плачат и проклинат; аз се радвам, че нашият дар е световен и съвършен.

Сега над света надвисва една неумолима епоха. Ние я изковахме — ние, които вече сме нейна жертва. Какво значение има, че Англия е чукът, а ние — наковалнята? Важното е, че на власт е насилието, а не робската християнска боязливост. Ако победата, неправдата и щастието не са за Германия, нека се паднат на други народи. Нека небето съществува, дори и нашето място да е в ада.

Гледам лицето си в огледалото, за да узная кой съм, за да узная как да се държа след няколко часа, когато се изправя пред края. Плътта ми може да изпитва страх; аз не се боя.

Търсенията на Авероес240

Абу ал-Уалид Мохамед ибн Ахмад ибн Мохамед ибн Рушд (цял век това дълго име ще търпи промени, минавайки през Бенраист и през Авенрис, и дори през Абен Рассад и Филиус Росадис, за да се превърне най-сетне в Авероес) пишеше единайсетата глава на трактата „Тахафут ал-тахафут“ („Опровержение на опровержението“), където се твърди в противовес на схващането на персийския аскет Газали, автор на „Тахафут ал-фаласифа“ („Опровержение на философите“), че божествената същност познава само общите закони на вселената, които се отнасят до видовете, а не отделния индивид. Пишеше уверено от дясно на ляво, без да бърза; усърдието да строи силогизми и да ги нанизва в дълги пасажи не му пречеше да усеща около себе си благодатната прохлада и простор на своя дом. В застиналия следобед се чуваха влюбени гълъби, пресипнали от гукане; от някакъв невидим двор долиташе ромоленето на фонтан; Авероес, чиито прадеди произлизаха от арабските пустини, се чувстваше признателен до мозъка на костите си за постоянното присъствие на водата. Някъде долу бяха градините и овощните насаждения; там течаха неспирно и водите на Гуадалкивир, там бе и любимата Кордоба, светла като Багдад или Кайро, подобна на сложен и изящен инструмент, а наоколо (Авероес усещаше и това), докъдето поглед стига, се простираше испанската земя, в която има малко неща, но всяко от тях сякаш живее свой живот, същностен и вечен.

Перото тичаше по листа, доводите се навързваха неопровержимо, ала една незначителна грижа помрачаваше щастието на Авероес. Тя не бе породена от „Тахафут“, този твърде случаен трактат, а от един чисто филологически въпрос, свързан с монументалния труд, който щеше да оправдае съществуването му пред човечеството — коментара на Аристотел. Този грък, извор на всяка философия, е бил изпратен в дар на хората, за да ги учи на всичко, което може да се узнае; да тълкува книгите му, така както улемите242 тълкуват Корана — именно с тази тежка задача се бе нагърбил Авероес.

Историята ще отбележи малко неща, които по красота и патос да надхвърлят самоотвержеността на един арабски лекар, посветил се на мислите на човек, от когото го деляха четиринайсет столетия; към трудностите, присъщи на самата материя, трябва да добавим и обстоятелството, че Авероес, който не знаеше сирийски и гръцки, работеше по превода на един превод. Предната вечер две думи с неясно значение го бяха задържали в самото начало на „Поетиката“ на Аристотел. Тези думи бяха „трагедия“ и „комедия“. Бе ги срещал още преди години в третата книга на „Реториката“; никой в ислямския свят не бе в състояние да разгадае смисъла им. Напразно бе прелиствал до изнемога страниците на Александър Афродизийски, напразно бе сверявал преводите на несторианина Хунайн ибн Исхак и на Абу Бишр Матта243. Двете тайнствени думи направо гъмжаха из цялата „Поетика“; нямаше как да ги подмине.

Авероес остави перото. Каза си (не твърде уверено), че търсеното от нас често се оказва съвсем наблизо, прибра ръкописа на „Тахафут“ и се отправи към лавицата, на която бяха наредени многобройните томове на „Ал-Мухаккам“ от слепеца Абу Сида, преписани от персийски калиграфи. Смешно бе даже да помисли, че не е направил справка с този труд, но го изкуши ненужното удоволствие да разгърне страниците му. От това ученолюбиво развлечение го откъсна някаква мелодия. Надникна през решетъчния балкон; долу върху отъпканата пръст на тесния двор играеха няколко полуголи деца. Едно от тях, стъпило на раменете на друго, явно подражаваше на мюезин, припявайки монотонно със затворени очи: „Няма Бог освен Аллах“. Детето, което го крепеше, стоеше неподвижно — то се правеше на минаре; трето, коленичило покорно в прахта, представляваше тълпата правоверни. Играта не трая дълго; всички искаха да са мюезинът, никой не желаеше да изобразява минарето или вярващите. Авероес чуваше как се препират на груб диалект, ще рече на зараждащия се испански език, който говореше мюсюлманското простолюдие на полуострова. Отвори „Китаб ул-айн“ на Халил и с гордост си помисли, че в цяла Кордоба (може би дори в целия Ал-Андалус244) няма друго копие от този безупречен труд освен това, което емирът Якуб ал-Мансур му бе изпратил от Танжер. Името на това пристанище го подсети, че пътешественикът Абу-л-Касим ал-Ашари, току-що завърнал се от Мароко, същата нощ трябваше да вечеря с него в дома на тълкувателя на Корана Фарадж. Абу-л-Касим разправяше, че е стигнал чак до пределите на империята Син (Китай); с присъщата на омразата странна логика хулителите му се кълняха, че той с крак не е стъпвал в Китай, но затова пък е оскърбявал Аллаха в храмовете на въпросната страна. Тази сбирка неизбежно щеше да продължи няколко часа; Авероес припряно се захвана пак с „Тахафут“. Работи чак до свечеряване.

Разговорът в дома на Фарадж премина от несравнимите добродетели на владетеля към тези на брат му, емира; по-късно, вече в градината, заговориха за рози. Абу-л-Касим се закле, че никои рози не могат да се мерят с онези, които красят андалуските градини, макар че дори не ги бе погледнал. Фарадж не се впечатли от ласкателството; отбеляза, че ученият Ибн Кутайба описва една прелестна разновидност на вечнозелената роза, която се среща в градините на Индостан и чиито алени листенца изписват словата: „Няма Бог освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк“. Добави, че Абу-л-Касим несъмнено познава тези рози. Абу-л-Касим го изгледа с тревога. Ако отговореше утвърдително, всички щяха с пълно право да го сметнат за нагъл измамник; отговореше ли отрицателно, щяха да го вземат за неверник. Накрая реши да промърмори, че Всевишният държи ключовете на всички загадки и че на земята няма нищо свежо или прецъфтяло, което да не е записано в Неговата Книга. Тези слова, взети от една от първите сури, бяха посрещнати с почтителен шепот. Възгордял се от диалектическата си победа, Абу-л-Касим се канеше да добави, че Аллах е съвършен в делата си и непостижим. Тогава обаче Авероес, предугаждайки твърде далечните доводи на още неродения Хюм, заяви:

— По-лесно бих допуснал, че ученият Ибн Кутайба или преписвачите са сгрешили, отколкото че на земята има рози, на които е изписан символът на вярата.

— Така е. Велики и истинни слова — рече Абу-л-Касим.

— Един пътешественик — спомни си поетът Абдул бен Малик — разправя за някакво дърво, чиито плодове представляват зелени птици. По-лесно бих повярвал на неговите приказки, отколкото че има рози с букви.

— Цветът на птиците — обади се Авероес — сякаш придава достоверност на чудото. Освен това и плодовете, и птиците спадат към природния свят, а писмото е изкуство. По-лесно е да преминем от листата към птиците, отколкото от розите към буквите.

Един от гостите с негодувание отрече думите, че писмото е изкуство, понеже първообразът на Корана — Майката на Книгата245 — предхожда Сътворението и се пази на небето. Друг заговори за Джахиз246 от Басра, според когото Коранът е материя, способна да приеме човешки или животински образ — становище, явно съвместимо с мнението на онези, които приписват на Корана две лица. Фарадж изложи надълго ортодоксалното учение. Коранът (рече той) е един от атрибутите на Аллаха подобно на Неговото състрадание; той се записва в книга, изрича се с езика, запомня се със сърцето; речта, знаците, писмото са все човешки дела, ала Коранът е неотменим и вечен. Авероес, който бе коментирал Платоновия диалог „Държавата“, можеше да отговори, че Майката на Книгата е нещо като неин Платонов образец, но забеляза, че за Абу-л-Касим богословието е съвсем недостъпна материя.

Неколцина от присъстващите, които също бяха забелязали това, настойчиво замолиха пътешественика да им разправи за някое чудо. По онова време, както и в наши дни, светът беше безмилостен; само смелчаците можеха да го пребродят, а също и негодниците, които не се спират пред нищо. Паметта на Абу-л-Касим бе огледало, което отразяваше боязливостта му. Какво ли можеше да разкаже? Отгоре на всичко искаха чудеса от него, а чудото не се поддава на описание; докато луната на Бенгалия не е като луната на Йемен, но все пак може да се опише със същите думи. След кратко колебание Абу-л-Касим заговори:

— Който странства из разни страни и градове — поде той с благоговение, — вижда много неща, достойни за възхвала. Да вземем например тази история, която съм разправял един-единствен път на турския султан. Случи се в Син Калан (Кантон), където реката, наречена Жива вода, се влива в морето.

Фарадж запита дали този град се намира на много левги от стената, която е издигнал Искендер Зу-л-Карнайн (Александър Македонски Двурогия), за да спре Гог и Магог247.

— Пустини ги делят — отвърна Абу-л-Касим с неволна надменност. — Четирийсет дни трябва да пътува един керван, докато зърне в далечината кулите й, и още толкова, казват, докато стигне до нея. В Син Калан не познавам ни един, който да е виждал стената или да познава някой, който я е видял.

За миг Авероес усети как го обзима страхът от суровата безкрайност, от първичното пространство, от първичната материя. Погледна симетричната градина; почувства се остарял, безполезен, недействителен. Абул Касим разказваше нататък:

— Една вечер търговците мюсюлмани от Син Калан ме заведоха в къща от боядисано дърво, в която живееха много хора. Няма как да се опише тази къща, която се състоеше само от една стая с множество ниши или балкони, наредени едни над други. В тези кухини имаше хора, които ядяха и пиеха; хора видях и на пода, и на някаква тераса. Людете, застанали на терасата, биеха барабани и свиреха на лютня, с изключение на петнайсет-двайсет души (с кърмъзени маски), които се молеха, припяваха или разговаряха. Бяха оковани, а нямаше тъмница; яздеха, а не се виждаха коне; биеха се, а сабите им бяха от тръстика; ужким умираха, а ето че пак ставаха на крака.

— Действията на лудите — обади се Фарадж — са непредвидими за разсъдливия човек.

— Те не бяха луди — бе принуден да обясни Абу-л-Касим. — Един от търговците ми каза, че представяли някаква история.

Никой не разбра, никой дори не си даде вид, че желае да разбере. В смущението си Абу-л-Касим премина от интригуващия разказ към неуместни разсъждения. Той изложи мисълта си, като си помагаше с ръкомахане:

— Да си представим, че някой показва една история, вместо да я разказва. Да вземем например историята за спящите от Ефес248. Виждаме ги как се оттеглят в пещерата, виждаме как се молят и заспиват, виждаме как спят с отворени очи, как растат, докато спят, виждаме как се събуждат, след като са се изтърколили триста и девет години, виждаме как дават на продавача старинна монета, виждаме как се пробуждат в рая, как се пробуждат заедно с кучето. Нещо такова ни показваха онази вечер хората на терасата.

— Говореха ли тези хора? — попита Фарадж.

— Говореха, то се знае — отвърна Абу-л-Касим, превърнал се в апологет на представление, което си спомняше съвсем смътно и което навремето бе изгледал с голямо отегчение. — И говореха, и пееха, че и речи държаха!

— В такъв случай — отбеляза Фарадж — не са били необходими цели двайсет души. Един добър оратор е в състояние да разкаже всяка история, колкото и да е сложна.

Всички приеха мнението му с одобрение. Изтъкнаха достойнствата на арабския — та нали на този език Аллах отправя повелите си към ангелите; после похвалиха и арабската поезия. Абдул Малик — след дължимите славословия — присмехулно нарече отживели онези поети, които в Дамаск или Кордоба настойчиво се придържат към пастирската образност и речника на бедуините. Каза, че е нелепо човек да възпява вода от кладенец, когато пред погледа му се е проснал Гуадалкивир. Подчерта нуждата от обновление на древните метафори; когато Зухайр е уподобил съдбата на сляпа камила, този образ е удивявал хората, но вече се е износил от петте века удивление. Всички одобриха това мнение, което бяха чували много пъти от безброй уста. Авероес мълчеше. Накрая заговори — не толкова заради другите, колкото сам на себе си:

— Не тъй красноречиво — поде той, — но със сходни доводи някога отстоявах гледището, което поддържа Абдул Малик. В Александрия казвали, че безгрешен е само онзи, който вече е съгрешил и се е покаял; да добавим, че за да се освободиш от някаква заблуда, трябва най-напред да си я изповядвал. В своя муаллакат Зухайр249 казва, че в течение на осемдесет години на страдания и слава безброй пъти е виждал как съдбата връхлита ненадейно хората като сляпа камила; според Абдул Малик този образ вече не всява почуда. Забележката му може да се оспори по много начини. Първо, ако целта на поемата е да удивлява, дълговечността й би се измервала не със столетия, а с дни и часове, може би дори с минути. Второ, един прославен поет е по-скоро откривател, отколкото създател. Възхваляващите Ибн Шараф250 от Берха често повтарят как само неговата глава е могла да роди мисълта, че призори звездите капят бавно като листата от дърветата; ако наистина е така, излиза, че образът е кух и нищожен. Образ, който може да бъде създаден само от един човек, няма да трогне никого. Безброй неща има на тази земя и всичките могат да се съпоставят помежду си. Да се сравняват звездите с листа, е също тъй произволно, както да се сравняват с риби или с птици. Затова пък всеки е почувствал поне веднъж, че съдбата е могъща и неразумна, че е невинна и същевременно безчовечна. Заради това убеждение, което може да бъде преходно или постоянно, но което всеки лично е изпитал, е написан стихът на Зухайр. То не може да се изрази по-добре, отколкото е изразено там. Има и нещо друго (и то може би е основното в моите разсъждения) — времето, което ограбва крепостите, обогатява стиховете. Когато е бил съчинен в Арабия, Зухайровият стих е сравнявал два образа — на старата сляпа камила и на съдбата; повторен днес, той ни припомня за Зухайр и ни подтиква да оприличим несгодите си на мъките, преживени от този отколе умрял арабин. Две предназначения е имал образът, а днес са станали четири. Времето разширява пределите на поезията и аз знам такива поеми, които изразяват всичко за всички хора точно както и музиката. Така преди години в Маракеш, измъчван от носталгия по Кордоба, за радост и утеха повтарях словата, с които емир Абдулрахман се обръща към една африканска палма в градините на имението си Русафа:

Рядка благодат на поезията! Словата на един владетел, който копнее по Изтока, помагаха на мен, заточеник в Африка, да преодолявам тъгата си по Испания.

Сетне Авероес заговори за първите поети, за онези, които в Епохата на Невежеството, преди Исляма, вече били изказали всичко на безкрайния език на пустинята. Разтревожен — не без причина — от лекомислието на Ибн Шараф, каза, че у древните и в Корана е заложена цялата поезия, и осъди като проява на невежество и суета стремежа към обновления. Останалите го слушаха с наслада, защото бранеше старинното.

Когато Авероес се завърна в библиотеката си, мюезините вече призоваваха за сутрешната молитва. (В харема чернокосите робини бяха изтезавали една червенокоса робиня, но той щеше да научи това чак надвечер.) Нещо му бе разкрило смисъла на двете загадъчни думи. С уверен и изящен почерк добави в ръкописа следните редове: „Аристу (Аристотел) нарича трагедия панегириците, а комедия — сатирите и анатемите. Възхитителни комедии и трагедии изобилстват по страниците на Корана и в свещените муаллаки“.

Изведнъж му се доспа и му стана малко хладно. Размота тюрбана си и се огледа в едно метално огледало. Не зная какво са видели очите му, защото нито един историк не е описал чертите на лицето му. Ала зная, че изчезна изведнъж, сякаш ударен от незрима мълния, и с него изчезнаха и къщата, и невидимият фонтан, и книгите, и ръкописите, и гълъбите, и многобройните чернокоси робини, и разтрепераната червенокоса робиня, и Фарадж, и Абу-л-Касим, и розовите храсти, може би даже и Гуадалкивир.

В тази история исках да предам процеса на едно поражение. Отначало си мислех за онзи кентърбърийски архиепископ, който се нагърбил да докаже, че има Бог; после за алхимиците, търсещи философския камък; после и за безполезните усилия на онези, които се опитват да направят трисекция на ъгъла и да изчислят квадратурата на кръга. Накрая разсъдих, че повече поезия се крие в случая с човек, заел се със задача, нерешима не за другите, а за него. Спомних си за Авероес, който, затворен в рамките на своя ислямски свят, никога не е могъл да проумее значението на думите трагедия и комедия. Описах неговия случай; докато разказът напредваше, почувствах същото, което вероятно е усетил онзи бог, споменат от Бъртън — богът, пожелал да сътвори бик, а сътворил вместо това бивол. Усетих, че моята творба ми се присмива. Усетих, че Авероес, който се е опитвал да си представи какво е драма, без да има понятие какво е театър, не е по-смехотворен от мен, който се опитвам да си представя Авероес, разполагайки само с няколко кратки фрагмента от Рьонан, Лейн и Асин Паласиос251. Усетих — на последната страница, — че моят разказ е символ на човека, който съм бил, докато го пишех, и че за да съчиня този разказ, е трябвало да бъда въпросният човек, а за да бъда този човек, е трябвало да съчиня въпросния разказ, и така до безкрай. (В мига, когато изчезва вярата ми в него, изчезва и Авероес.)

Заир

В Буенос Айрес Заир е обикновена монета от двайсет сентаво; драскотини от кама или джобно ножче са набраздили буквите N и T и цифрата две; 1929 е годината, отпечатана на лицевата страна. (В Гуджарат в края на осемнайсети век Заир е бил тигър; на остров Ява — слепец от джамията в Суракарта, убит с камъни от вярващите; в Персия — един астролаб, който Надир Шах252 е повелил да хвърлят в дълбините на морето; в занданите на Махди253 около 1892 година — малък компас, загърнат в парцал от тюрбан, който Рудолф Карл фон Слатин254 е успял да докосне; в джамията на Кордоба според Зотенберг255 Заир е бил жилка в мрамора на една от хиляда и двестате колони; в еврейското гето на Татуан — дъното на някакъв кладенец.) Днес е 13 ноември; на 7 юни на разсъмване Заир се озова в моите ръце; не съм вече човекът, който бях тогава, но все още ми е позволено да си спомням случилото си, може би дори да го разкажа. Все още, поне донякъде, съм Борхес.

На 6 юни почина Теоделина Виляр. Към 1930 година светските списания гъмжаха от нейните снимки; това изобилие навярно допринесе за славата й на голяма красавица, въпреки че не всички изображения подкрепяха безусловно тази оценка. Между другото основната грижа на Теоделина Виляр бе не толкова красотата, колкото съвършенството. Евреите и китайците са създали съответни правила за поведение при всички житейски обстоятелства; в Мишна се казва, че в съботния ден, щом се здрачи, шивачът не бива да излиза на улицата с игла в ръка; в „Записки за обредите“256 четем, че след първата чаша гостът трябва да изглежда сериозен, а след втората — да си придаде почтително и щастливо изражение.

Също тъй строги порядки бе възприела Теоделина Виляр и се придържаше към тях дори с още по-голяма взискателност. Като конфуцианците или талмудистите тя търсеше безукорна коректност във всяко действие, но усърдието й бе толкова по-възхитително и настойчиво, защото нормите на нейното верую не бяха вечни, а се определяха от приумиците на Париж или Холивуд. Теоделина Виляр се показваше на подходящи места в подходящ час окичена с подходящи атрибути и с подходящо за случая равнодушие, но равнодушието, атрибутите, часът и местата почти веднага излизаха от мода и служеха (по думите на самата Теоделина Виляр) за отличителен знак на безвкусицата. И тя като Флобер търсеше абсолютното, но нейният абсолют се криеше в мимолетното. Живееше образцово и при все това неспирно я глождеше вътрешно отчаяние. Изпробваше най-различни метаморфози, сякаш за да избяга от самата себе си; цветът на косата и прическите й се отличаваха с изключително непостоянство. Променяха се и усмивката, и тенът, и очертанията на очите. След 1932 година прилежно се втали… Войната й даде сериозен повод за размисъл. При положение че Париж бе окупиран от немците, как да следи човек модните тенденции? Един чужденец, към когото винаги бе изпитвала известни подозрения, си позволи да злоупотреби с добрата й воля, като й продаде няколко цилиндрични шапки; година по-късно стана всеизвестно, че тези грозотии никога не са се носили в Париж, и следователно не бяха шапки, а случайни и съмнителни капризи. Злото не идва само; доктор Виляр бе принуден да се премести на улица „Араос“257 и снимките на дъщеря му взеха да красят разни реклами на кремове и автомобили. (Кремовете, които някога употребяваше в изобилие, автомобилите, които вече не притежаваше!)

Тя знаеше, че се нуждае от голямо състояние, за да упражнява изкуството си с подобаващ размах; предпочете да се оттегли, вместо да изневери на принципите си. Освен това бе твърде неприятно да се състезава с лекомислени хлапачки. Мрачният апартамент на „Араос“ се оказа непосилно скъп; на 6 юни Теоделина Виляр допусна неблагоприличието да умре в сърцето на Южния квартал. Нужно ли е да признавам, че, тласкан от най-искрената от всички аржентински страсти — снобизма, се бях влюбил в нея и смъртта й ме трогна до сълзи? Читателят навярно и сам се е досетил.

По време на бдение процесът на разлагане възвръща някогашните черти на покойника. В онази смутна нощ на 6-и Теоделина Виляр за миг стана същата, каквато беше преди двайсет години — сякаш с вълшебна пръчица; чертите й отново добиха онова властно изражение, което придават надменността, парите, младостта, съзнанието, че си каймакът на обществото, липсата на въображение, ограничеността, плиткоумието. Мислите ми бяха приблизително следните: никой от многобройните образи на това лице, което не ми е давало мира, няма да се отпечата в паметта ми тъй ярко, както този; редно е той да бъде последният, след като се оказа и първият. Оставих я строго неподвижна сред цветята да усъвършенства презрението си към смъртта. Когато си тръгнах от там, навярно е било два часа през нощта. Обичайните редици от ниски едноетажни къщи бяха добили онзи абстрактен вид, който често добиват нощем, когато мракът и безмълвието опростяват формите им. Опиянен от едно почти безлично състрадание, вървях из улиците. На ъгъла на „Чили“ и „Такуари“ видях отворена кръчма. За мое нещастие в тази кръчма трима мъже играеха труко258.

Във фигурата, която се нарича оксиморон, към дадена дума се прилага епитет с привидно противоречиво значение; така гностиците са говорили за тъмна светлина, а алхимиците — за черно слънце. Да си взема последно сбогом с Теоделина Виляр и после да изпия чаша ракия в някаква кръчма, бе своего рода оксиморон; изкушиха ме неговата вулгарност и изпълнимост. (Контрастът се усилваше от обстоятелството, че там се играеше на карти.) Поръчах си портокалова ракия; с рестото получих и Заир; погледнах го за миг; излязох на улицата, може би с начална треска. Мина ми през ум, че всяка монета е символ на неизброимите монети, чийто блясък изпълва историята и преданията. Помислих си за обола на Харон; за обола, който просел Велизарий259; за трийсетте сребърника на Юда; за драхмите на куртизанката Лаис260; за старинната монета, която предложил един от спящите от Ефес; за сияйните монети на чародея от „Хиляда и една нощ“, превърнали се впоследствие в хартиени кръгчета; за неизчерпаемия денарий на Исаак Лакедем; за шейсетте хиляди сребърни монети, по една за всеки стих от епопеята, които Фирдоуси261 върнал на султана, понеже не били златни; за златната унция, която Ахав262 наредил да заковат на мачтата; за безвъзвратно изчезналия флорин на Леополд Блум263; за луидора, чието изображение издало бягащия Луи XVI близо до Варен.

Както става в сънищата, мисълта, че всяка монета позволява такива бележити асоциации, ми се стори от огромна, макар и необяснима важност. Вървях с все по-ускорена крачка из пустите улици и площади. На един ъгъл спрях, надвит от умората. Видях пострадала от времето решетъчна врата; зад нея зърнах черно-белите плочи в притвора на църквата „Непорочно зачатие“. Бях се лутал в кръг; сега се намирах на една пресечка от кръчмата, в която ми бяха дали Заир.

Завих; тъмният силует отдалеч ми подсказа, че кръчмата вече е затворена. На улица „Белграно“ взех такси. Разсънен, оживен, почти щастлив, помислих, че нищо не е по-малко материално от парите, защото всяка монета (да речем, една монета от двайсет сентаво) в действителност съдържа цял репертоар от възможни варианти на бъдещето. Парите са абстрактни, повтарях си, парите са бъдеще време. Те могат да бъдат вечер, прекарана в покрайнините на града, могат да бъдат музика на Брамс, могат да бъдат географски карти или шахмат, или пък кафе, или словата на Епиктет, които ни учат да презираме златото; парите са един Протей, по-променлив от онзи на остров Фарос. Те са непредвидимо време, Бергсоново време, не строго установеното време на исляма или на стоиците. Детерминистите отричат, че на света има, макар и едно възможно събитие, id est събитие, което може да се случи от само себе си; една монета символизира свободната ни воля. (Не подозирах, че тези „мисли“ са противодействие срещу Заир, а също и наченките на демоничното му влияние.) След упорити размишления най-сетне заспах и сънувах, че съм монети, пазени от някакъв грифон.

На другия ден реших, че съм бил пиян. Реших също така да се отърва от монетата, която ми създаваше такива тревоги. Разгледах я: не се отличаваше с нищо особено, като изключим няколко драскотини. Щеше да е най-добре да я заровя в градината или да я пъхна в някое ъгълче на библиотеката, но аз исках да се отдалеча от нейната орбита. Избрах да я изгубя. Тази сутрин не отидох нито в църквата „Пилар“, нито на гробищата264; отидох с метрото до площад „Конститусион“, а от там — до Сан Хуан и Боедо.

Внезапен импулс ме накара да сляза на Уркиса; поех на запад, после на юг; умишлено се лутах и сменях посоките и на една улица, която ми се стори досущ като всички останали, влязох в първата изпречила се кръчма, поръчах си чаша ракия и я платих със Заир. Примижах зад опушените стъкла в старанието си да не видя номерата на къщите и името на улицата. Тази нощ взех таблетка веронал и спах спокойно.

До края на юни работата над един фантастичен разказ ме отвлече от тези мисли. Разказът включва две-три загадъчни парафрази — вместо кръв се употребява вода на меча, вместо злато — ложе на змея, и е написан от първо лице. Разказвачът е аскет, отрекъл се от общение с човешкия род и заселил се в някаква пустош. (Гнитахейд е името на това място.) Поради невинността и простотата на живота му някои го смятат за ангел; това е едно благочестиво преувеличение, защото никой не е безгрешен на тоя свят. Да посочим най-близкия пример — той самият е заклал баща си; наистина, бащата бил прочут чародей, завладял несметно съкровище с магическото си изкуство. Да опази съкровището от безумната алчност на людете — на тази задача е посветил живота си и денонощно бди над него. Скоро, може би твърде скоро това бдение ще приключи; звездите са му предрекли, че вече е изкован мечът, който ще го срази веднъж завинаги. (Грам е името на този меч.) С все по-заплетена реч разказвачът възхвалява лъскавината и гъвкавостта на своето тяло; на едно място говори разсеяно за люспи; другаде казва, че съкровището, което варди, е от пламтящо злато и червени пръстени. Накрая ни става ясно, че аскетът е змеят Фафнир, а съкровището, върху което лежи, е златото на нибелунгите. Появата на Сигурд рязко прекъсва повествованието265.

По-горе споменах, че съчиняването на тази нищо и никаква история (в която с псевдоерудиция вмъкнах няколко стиха от „Fafnismal“266) ми помогна да забравя монетата. Имаше нощи, в които — поради силната си увереност, че съм способен да я забравя — умишлено си я спомнях. Истината е, че злоупотребих с това занимание; оказа се далеч по-лесно да започна, отколкото да спра. Безуспешно си повтарях, че този противен никелов диск по нищо не се отличава от другите, които минават от ръка на ръка, еднакви, несметни и безобидни. Въодушевен от това разсъждение, положих усилия да насоча мислите си към друга монета, но не успях. Спомням си няколко несполучливи опита с монети от пет и десет чилийски сентаво и с един уругвайски винтен. На 16 юли се сдобих с една лира стерлинг; цял ден не я погледнах, но вечерта (както и други вечери) я сложих под увеличително стъкло и дълго я изучавах под светлината на силна електрическа лампа. После поставих върху нея лист хартия и я прекопирах с молив. Безполезни се оказаха за мен и блясъкът й, и драконът, и свети Георги; така и не ми се удаде да се отърва от натрапчивата си идея.

През август реших да потърся съвет от психиатър. Не му доверих абсурдната си история изцяло; казах му, че много ме мъчи безсъние и постоянно ме преследва образът на някой случаен предмет, да речем, някакъв пул или монета… Скоро след това изрових от една книжарница на улица „Сармиенто“ екземпляр от „Urkunden zur Geschichte der Zahirsage“267 (Бреслау, 1899) от Юлиус Барлах. В тази книга бе изложена моята трагедия. От предговора ставаше ясно, че авторовата цел е „да събере в един том джобен формат всички документи, свързани с поверието за Заир, в това число четири произведения от архива на немския ориенталист Максимилиан Хабихт и оригиналния ръкопис на доклада на Филип Медоуз Тейлър“268.

Легендата за Заир е ислямска и по всяка вероятност датира от XVIII век. (Барлах оспорва пасажите, които Зотенберг приписва на сирийския историк Абу-л-Фида.) Захир на арабски означава „явен, видим“; в този смисъл е едно от деветдесет и деветте имена на Бога; простият народ в мюсюлманските земи нарича така „съществата или вещите, които имат страховитото свойство да остават неизличими в паметта и чийто образ в крайна сметка докарва хората до лудост“. Първото неопровержимо свидетелство принадлежи на персийския историк Лутф Али Азур.

В основополагащите страници на биографичната енциклопедия, озаглавена „Храм на огъня“, този полиграф и дервиш разказва, че в една школа в Шираз имало меден астролаб, „изработен по такъв начин, че който го види само веднъж, вече не е способен да мисли за нищо друго, затова владетелят повелил да хвърлят астролаба в морските дълбини, да не би хората да забравят Вселената“. По-обстойни са сведенията на Медоуз Тейлър, който е служил при низама на Хайдарабад и е написал прочутия роман „Confessions of a Thug“ („Изповеди на удушвача“). Към 1832 година Тейлър чул в предградията на Бхудж необичайния израз „той е видял тигъра“ (verily he has looked on the Tiger), с който обозначавали умопомрачение или святост. Казали му, че става дума за някакъв магически тигър, погубващ всички, които са го зърнали дори от разстояние, защото вече не можели да спрат да мислят за него чак до края на дните си. Някой разказал как един от тези клетници избягал в Майсур, където нарисувал тигъра в един дворец. След години Тейлър посетил тъмниците на онова кралство; в затвора на Нитур губернаторът му показал една килия, по чийто под, стени и свод някакъв мюсюлмански факир бил нарисувал (с твърде ярки цветове, които времето завоалирало, преди да ги изличи) един безкраен тигър. По изумителен начин този тигър бил съставен от множество тигри; надлъж и шир го прекосявали тигри, ивиците му били от тигри, обхващал цели морета, Хималаите и войски, които също изглеждали като тигри. Художникът отдавна бил умрял в същата килия; произлизал от Синд или може би от Гуджарат и първоначалната му идея била да начертае карта на света. Чудовищното изображение съдържало следи от това намерение. Тейлър споделил историята с Мохамед ал-Йемени от Форт Уилям; той пък му казал, че няма същество на тоя свят, което да е неспособно да стане Zaheer269, но Всемилостивият не допуска две неща да бъдат едновременно Заир, защото е достатъчно едно-единствено, да омагьоса цели тълпи.

Обяснил му, че винаги съществува един Заир и че в Епохата на Невежеството това бил идолът, наречен Яук, а по-късно — някакъв пророк от Хорасан, който носел покривало, обсипано със скъпоценни камъни, или златна маска270. Казал още, че Бог е непостижим.

Много пъти препрочетох монографията на Барлах. Не мога да разкрия точно какви бяха чувствата ми; спомням си с какво отчаяние разбрах, че вече нищо не може да ме спаси, спомням си вътрешното облекчение от съзнанието, че не съм виновен за нещастието си, завистта към онези хора, за които Заир не е бил монета, а мраморен къс или тигър. Да не мислиш за тигър, е лесна работа, разсъждавах аз. Спомням си и особената тревога, с която прочетох следния пасаж: „Един от коментаторите на «Голшан-е-Раз»271 казва, че, който е видял Заир, скоро ще види и Розата, и се позовава на един стих, вмъкнат в «Асрар Наме» («Книга за незнайното») от Аттар: «Заир е сянка на Розата и раздиране на Булото»“.

В нощта на бдението на Теоделина с изненада забелязах отсъствието на госпожа Абаскал, по-малката й сестра. През октомври една нейна приятелка ми каза:

— Клетата Хулита, беше станала наистина много странна и я настаниха в частната клиника „Бош“. Как ли ще се измъчат сестрите, които трябва да я хранят с лъжица. А тя все настоява за някаква монета, също като шофьора на Морена Сакман.

Времето, което замъглява спомените, изостря спомена за Заир. Преди си представях първо лицевата страна, после опаката; сега ги виждам и двете едновременно. Но това не става така, сякаш Заир е от стъкло, защото двете страни не се наслагват; все едно зрението ми е станало сферично и Заир изпъква в самия център. Онова, което не е Заир, стига до мен като през сито и сякаш отдалеч; презрителното изражение на Теоделина, физическата болка. Тенисън е казал, че ако можехме да проумеем поне едно цвете, щяхме да узнаем кои сме и какво е светът. Навярно е искал да каже, че и най-скромното събитие съдържа цялата световна история с безкрайната й плетеница от причини и следствия. Навярно е искал да каже, че видимият свят се проявява изцяло във всяка представа точно както волята според Шопенхауер се проявява изцяло у всеки субект. Кабалистите са били на мнение, че човекът е микрокосмос, символично огледало на Вселената; всичко според Тенисън би могло да се окаже такова. Всичко, даже и непоносимият Заир.

Още преди 1948 година ще ме сполети участта на Хулия. Ще се наложи да ме хранят и да ме обличат, няма да знам дали е вечер или сутрин, няма да знам кой е бил Борхес. Да определя това бъдеще като ужасно, би било лицемерие, тъй като обстоятелствата му вече няма да ми влияят по никакъв начин. Със същия успех можем да твърдим, че под наркоза човек изпитва ужасна болка, когато му отварят черепа. Вече няма да възприемам Вселената, ще възприемам само Заир. Според идеалистическото учение глаголите „живея“ и „сънувам“ са абсолютни синоними; от хиляди привидности ще премина към една; от един много сложен сън — към един много прост. Другите ще сънуват, че съм луд, а аз ще сънувам Заир. Когато всички хора на тази земя започнат да мислят денонощно за Заир, кое ще бъде сън и кое реалност — земята или Заир?

В безлюдните нощни часове все още мога да се разхождам из улиците. Зората най-често ме заварва на някоя пейка на площад „Гарай“, където седя и мисля (опитвам се да мисля) за онзи пасаж от „Асрар наме“, който назовава Заир сянка на Розата и раздиране на Булото. Свързвам това твърдение със следното: за да се слеят с Бога, суфиите повтарят своето име или деветдесет и деветте божествени имена, докато изгубят всякакво значение. Копнея да извървя този път. Накрая може би ще изчерпя Заир, като мисля неспирно за него; може би зад монетата се крие Бог.

На Уоли Ценър

Писанията на Бога

Тъмницата е дълбока и каменна; формата й — почти идеално полукълбо, макар че подът (също каменен) е донякъде по-малък от голямата окръжност, обстоятелство, което някак угнетява и същевременно създава усещане за простор. По средата я пресича междинна стена; макар и твърде висока, тя не достига най-горната част на свода. От едната й страна съм аз, Цинакан, жрец от пирамидата на Кахолом, опожарена от Педро де Алварадо272; от другата — един ягуар, който мери с безшумни равни стъпки времето и пространството на своя плен. Наравно с пода голям зарешетен отвор прорязва средната стена. В часа без сянка (по пладне) някъде горе се отваря капак и един тъмничар, с годините станал някак безплътен, завърта железен скрипец и ни спуска с въже стомни с вода и късове месо. Светлината прониква под свода; в тези мигове успявам да зърна ягуара.

Вече не мога да сметна колко години лежа в мрака; аз, който някога бях млад и можех да крача из този затвор, сега само чакам в мъртвешко вцепенение свършека, предопределен от боговете. С дългия кремъчен нож някога разпарях гърдите на жертвите, а сега само някакво чудо би могло да ме вдигне от праха.

В навечерието на пожара, заличил пирамидата, мъжете, които слязоха от високи коне, ме изтезаваха с нажежено желязо, за да им разкрия къде има заровено съкровище. Пред очите ми повалиха идола на бога, ала бог не ме изостави и ми даде сили да мълча по време на мъченията. Раздираха плътта ми, трошаха костите ми, обезобразиха ме; накрая дойдох на себе си в тази тъмница, която не ще напусна до края на земния си живот.

Подтикван от неизбежната нужда да правя нещо, да запълвам някак времето, опитах да си припомня в мрака всичко, което някога съм знаел. В течение на много нощи възстановявах в мислите си подредбата и броя на едни каменни змии или формата на някое лековито дърво. Така полека побеждавах времето, така полека си възвръщах онова, което някога притежавах. Една нощ усетих как се доближавам до един определен спомен; преди да зърне морето, и пътникът долавя как се раздвижва кръвта му. След няколко часа споменът доби ясни очертания; беше едно от преданията за бога. Още в първия ден на Сътворението, предвиждайки, че в края на времената ще се случат много беди и погроми, той написал едно вълшебно заклинание, способно да отблъсне тези злини. Написал го така, че да стигне до най-отдалечените поколения и да остане недокоснато от превратностите на съдбата. Никой не знае точно къде и с какви знаци го е написал; знаем само, че то тайно устоява на времето и един избраник някога ще го прочете. Размислих, че както винаги сме в края на времената и че моята участ на последен жрец на бога ще ми дари правото да прозра това писание. Обстоятелството, че ме обграждаше непреодолима тъмница, не ми отнемаше тази надежда; може би хиляди пъти бях виждал заклинанието на Кахолом и сега оставаше само да го разгадая.

Тази мисъл отпърво ме оживи, но после свят ми се зави от нея. По широката земя има безброй древни форми, форми нетленни и вечни; всяка от тях може да бъде търсеният символ. Някоя планина би могла да се окаже словото на бога или пък някоя река, империя или съзвездие. Ала в хода на вековете планините се сриват, реките променят руслото си, империите търпят обрати и разруха, а съзвездията образуват нови форми. И небесната твърд е променлива. Планината и звездите са отделни неща, а отделните неща остаряват и се изчерпват. Потърсих нещо по-трайно, по-неуязвимо. Помислих си за поколенията кълнове, треви, птици, хора. Може би вълшебните слова са написани на собственото ми лице, може би аз самият съм целта, която търся. Потънал в този усилен размисъл, изведнъж си спомних, че ягуарът е един от атрибутите на бога.

Тогава душата ми се изпълни със свято преклонение. Представих си първото утро на времето, представих си как моят бог поверява посланието си на живата кожа на ягуарите, които ще се любят и раждат безкрай в пещери, сред тръстики, на острови, за да го получат последните хора. Представих си тази мрежа от тигри273, този горещ лабиринт от тигри, които сеят ужас сред стадата и ливадите, за да запазят божествената рисунка. В съседната килия имаше ягуар; възприех тази близост като потвърждение на догадката ми и знак за тайно благоволение.

Дълги години посветих на изучаването на петната, на техния порядък и форма. Всеки сляп ден ми отпускаше миг светлина и така успях да запечатам в съзнанието си черните шарки, пръснати по жълтата кожа. Някои образуваха кръгли точки; други изпъстряха вътрешната страна на краката с напречни ивици; трети — с пръстеновидна форма — се повтаряха. Може би представляваха един и същ звук или една и съща дума. Много от тях имаха червено по края.

Няма да описвам как ме изнуряваше моят труд. Неведнъж съм крещял, обърнат към свода, че това писание не може да се разчете. Постепенно определената загадка, която не ми даваше мира, започна да ме тревожи по-малко от общата загадка за посланието, написано от божествена ръка. Какво послание (питах се) би построил един абсолютен разум? Разсъдих, че даже и в човешките езици няма израз, който да не включва цялата вселена; кажеш ли „тигър“, с това загатваш и тигрите, от които е произлязъл, и елените, и костенурките, които е погълнал, и тревата, изхранила елените, и земята, родила тази трева, и небето, озарило земята. Разсъдих, че в един божествен език всяка дума ще известява тази безкрайна плетеница от явления, само че не прикрито, а явно, и не последователно, а едновременно. С времето самата идея за божествен изказ взе да ми се струва детинска или светотатствена. Един бог, мислех си, само трябва да произнесе една-едничка дума и тази дума ще съдържа света в цялата му пълнота. Никое слово, изречено от него, не може да е по-тясно от вселената или по-кратко от съвкупността на времето. Надутите и жалки човешки думи всичко, мироздание, вселена, са само сенки или подобия на това слово, равностойно на цял език и на всичко, което един език може да обхване.

Един ден или една нощ — каква ли е разликата между моите дни и нощи? — сънувах някаква песъчинка на пода на тъмницата. Безразличен, заспах отново; този път ми се присъни, че се събуждам и виждам две песъчинки. Пак заспах и засънувах, че песъчинките са станали три. Така те постепенно се умножаваха, докато накрая преизпълниха тъмницата и аз щях да загина под това пясъчно полукълбо. Осъзнах, че още сънувам; с огромно усилие се събудих. Това не ми помогна — неизброимите песъчинки все така ме задушаваха. Тогава някой ми каза: „Събудил си се, ала не от сън, а в предишен сън. Този сън се съдържа в друг и така чак до безкрайност, която е числото на песъчинките. Пътят, който трябва да извървиш обратно, е нескончаем и ти ще умреш, преди да се събудиш действително“.

Почувствах се изгубен. Пясъкът ме задавяше, но все пак извиках: „Не може да ме убие някакъв сънуван пясък, нито пък има сънища в сънищата“. Събудих се от ярко сияние. В мрака над мен бе надвиснал кръг светлина. Видях лицето и ръцете на тъмничаря, скрипеца, въжето, месото и стомните.

Човек постепенно се слива с образа на съдбата си; в крайна сметка човек се отъждествява с житейските си обстоятелства. Аз бях преди всичко затворник, не тълкувател или отмъстител, нито пък жрец на бога. От неуморния лабиринт на сънищата се завърнах в строгата килия тъй, сякаш се прибирах у дома. Благослових нейната влага, благослових тигъра й, благослових отвора, пропускащ светлина, благослових старото си измъчено тяло, благослових мрака и камъка.

Тогава се случи онова, което не мога нито да забравя, нито да изразя с думи. Осъществи се единението с божеството, с вселената (не зная дали между тези думи има някаква разлика). Екстазът не използва повторно символите си; някой е видял бог сред сияйна светлина, друг го е съзрял под формата на меч или в листенцата на роза. Аз видях неимоверно високо Колело, което не беше пред очите ми, нито зад гърба ми, нито отстрани, а се намираше едновременно навсякъде. Това Колело бе от вода, ала също и от огън и (въпреки че очертанията му се виждаха) беше безкрайно. Бе изтъкано от всички неща, които са били, които са и ще бъдат, и аз бях една от нишките на тази всеобхватна мрежа, а Педро де Алварадо, мъчителят ми, беше друга. Тук се съдържаха причините и следствията и стигаше само да погледна това Колело, за да проумея всичко, цялата безкрайност. О, блаженство на прозрението — как превъзхожда то радостта от въображението и чувствата! Видях вселената, видях и скрития замисъл на вселената. Видях първоизточника, за който разказва Книгата на Съвета274. Видях планините, които изплуват от водата, видях първите люде, сътворени от дърво, видях как големите делви се обръщат срещу тях, видях как кучетата ръфат лицата им. Видях онзи бог без лице, който стои зад боговете. Видях безкрайния ход на явленията, които заедно образуват едно блаженство, и като прозрях всичко, можах да прозра и писанията на тигъра.

Това е един израз от четиринайсет произволни думи (ала произволни само на пръв поглед) и би било достатъчно да го изрека на глас, за да се сдобия с всемогъщество. Би било достатъчно да го изрека, за да излича тази каменна тъмница, за да се втурне денят в моята нощ, за да стана отново млад, да стана безсмъртен и тигърът да разкъса Алварадо, да забучвам свещения нож в испански гърди, да въздигна пак пирамидата, да въздигна империята. Четирийсет срички, четиринайсет слова и аз, Цинакан, ще стана владетел на земите, които някога владееше Моктесума275. Ала зная, че никога няма да изрека тези слова, защото вече не си спомням Цинакан.

Нека умре заедно с мен тайната, изписана върху тигрите. Който е прозрял вселената, който е прозрял пламтящия замисъл на вселената, не може да мисли за един човек, за незначителните му радости и неволи, та дори този човек да е самият той. Той е бил този човек, но това вече не го засяга. Какво го засяга жребият на другия, какво го засяга народът на другия, ако сега той е никой. Затова не изричам заклинанието, затова допускам да бъда забравен от дните, прострян в тъмнината.

На Ема Рисо Платеро

Абенхакан Ал-Бохари, убит в своя лабиринт

— Това е земята на предците ми — каза Дънрейвън и с широк жест, включващ даже скритите зад облаци звезди, обхвана черната пустош, морето и една внушителна порутена сграда, която приличаше на конюшня, видяла и по-добри времена.

Спътникът му Ънуин извади лулата от устата си и захъмка одобрително. Беше първата лятна вечер на 1914 година; преситени от един свят, лишен от достойнството на риска, приятелите се наслаждаваха на усамотението в този кът на Корнуол. Дънрейвън имаше грижливо поддържана тъмна брада и се чувстваше като автор на забележителна епопея, която съвременниците му едва ли щяха да могат да скандират и чиято тема още не бе го осенила; Ънуин бе публикувал изследване върху онази теорема, която Ферма не е записал в полето на една страница от Диофант276. И двамата — трябва ли да го казвам? — бяха млади, волни и пламенни.

— Преди близо четвърт век — рече Дънрейвън — Абенхакан ал-Бохари, главатар или цар на някое от племената по поречието на Нил, загина в централната зала на тази къща от ръката на братовчед си Саид. Толкова време изтече оттогава, а обстоятелствата около смъртта му си остават неизяснени.

Ънуин сговорчиво се поинтересува защо е така.

— По няколко причини — бе отговорът. — Първо, тази къща е лабиринт. Второ, беше охранявана от един роб и един лъв. Трето, имаше скрито съкровище, което изчезна. Четвърто, убиецът е бил мъртъв, преди да бъде извършено убийството. Пето…

Ънуин отегчено го прекъсна.

— Не прекалявай със загадките — каза той. — Поначало те трябва да бъдат прости. Спомни си откраднатото писмо на Едгар По, спомни си заключената стая на Зангуил277…

— Или пък сложни — отвърна Дънрейвън. — Спомни си вселената.

Преодолявайки стръмни пясъчни хълмове, постепенно стигнаха до лабиринта. Отблизо той изглеждаше като права и почти безкрайна стена от неизмазани тухли, която на височина едва надхвърляше човешки ръст. Дънрейвън каза, че постройката всъщност описвала окръжност, но с такъв огромен диаметър, че извивката не се забелязвала. Ънуин се сети за Николай Кузански278, според когото всяка права линия е дъга от безкрайна окръжност…

Към полунощ откриха една разклатена врата, която водеше към коридор без други врати или прозорци, тъмен и наглед опасен. Дънрейвън обясни, че в къщата се кръстосват множество такива проходи, но ако завиват все наляво, за малко повече от час ще се доберат до центъра на тази мрежа. Ънуин нямаше нищо против. Предпазливите им стъпки отекваха по каменния под; коридорът се разклоняваше на други, все по-тесни. Къщата сякаш искаше да ги задуши — толкова нисък бе таванът. Трябваше да напредват един след друг в непрогледния лабиринт. Ънуин вървеше пръв. Усещаше как под ръката му се плъзга безкрайната невидима стена, цяла в грапавини и ъгли. Пристъпвайки полека в мрака, той слушаше разказа на приятеля си за смъртта на Абенхакан.

— Навярно най-ранният ми спомен — подхвана Дънрейвън — е появата на Абенхакан ал-Бохари на пристанището в Пентрийт. Зад него вървеше един негър с лъв — не ще и дума, това бяха първият негър и първият лъв, които виждах с очите си, като изключим гравюрите от Светото писание. Бях още съвсем дете, но звярът с цвета на слънцето и човекът с цвета на нощта ме впечатлиха по-слабо от Абенхакан. Стори ми се много висок; имаше восъчножълта кожа, присвити черни очи, дързък нос, месести устни, брада с цвят на шафран, мощна гръд, уверена и безшумна походка. У дома съобщих: „Един цар пристигна с кораб“. Впоследствие, когато зидарите се заловиха за работа, разширих тази титла и го кръстих Царя на Вавилон.

Вестта, че този другоземец смята да се установи в Пентрийт, бе посрещната с благосклонност; размерите и формата на дома му — с изумление и даже с потрес. Изглеждаше съвсем неприемливо една къща да се състои от една-единствена стая и от коридори, дълги цели левги. „Мюсюлманите може и да издигат такива домове, но християните — никога“, казваха хората. Нашият енорийски пастор, господин Алаби, човек със завидна ерудиция, изрови отнякъде историята за онзи цар, наказан от Божията ръка, задето си построил лабиринт, и я прочете от амвона. В понеделник Абенхакан посети дома на пастора; подробностите около тази кратка визита тогава не станаха известни, но в никоя от следващите проповеди не се отвори дума за високомерие и арабинът необезпокоявано нае зидари. Чак след години, когато Абенхакан загина, Алаби оповести пред властите естеството на въпросния разговор.

Застанал прав насред дома му, Абенхакан изрекъл приблизително следните думи: „Никой вече не може да порицава действията ми. Такива грехове ми тежат, че дори цели векове да повтарям Великото Име на Бога, това няма да смекчи, макар и едно от терзанията ми; такива грехове ми тежат, че дори да ви убия с ей тия ръце, това няма да умножи мъките, които Безкрайната Справедливост ми е отредила. Името ми се знае по всички земи; аз съм Абенхакан ал-Бохари и царувах над племената от пустинята с железен скиптър. Години наред ги ограбвах с помощта на братовчед си Саид, но Бог чу воплите им и позволи да въстанат. Хората ми бяха надвити и изклани; удаде ми се да избягам с имането, което бях плячкосал през годините на грабеж. Саид ме заведе до гробницата на някакъв светец в подножието на каменна планина. Заповядах на моя роб да следи неотлъчно лика на пустинята; грохнали от умора, Саид и аз заспахме. Тази нощ ми се присъни, че съм впримчен в кълбо от змии. Събудих се, обзет от ужас; зазоряваше се и до мен спеше Саид; допирът на една паяжина до кожата ми бе породил този сън. Докривя ми, че Саид, който беше страхливец, спи така спокойно. Размислих, че съкровището не е несметно, а той можеше да поиска дял от него. В пояса ми бе втъкнат кинжал със сребърна ръкохватка; извадих го от ножницата и му прерязах гърлото. Издъхвайки, Саид промълви няколко думи, които не разбрах. Погледнах го; беше мъртъв, но от страх да не се привдигне, наредих на роба да му размаже лицето с камък. После бродихме под небесния свод, докато един ден съгледахме море в далечината. Огромни кораби пореха вълните му; помислих си, че един мъртвец не може да прекоси водата, и реших да потърся други земи. В първата ни нощ по море сънувах как убивам Саид. Всичко се повтори, както си беше, само че този път разбрах думите му. Рече ми: «Както ти ме погубваш сега, тъй и аз ще те погубя, където и да си». Заклех се да осуетя тази закана; ще се скрия в сърцето на един лабиринт и нека призракът му се изгуби в него“.

След тези думи посетителят си тръгнал. Алаби се помъчил да си внуши, че Абенхакан е луд и че абсурдният лабиринт е символ и несъмнено свидетелство за безумието му. После разсъдил, че това обяснение пасва на необичайната сграда и на необичайния разказ, но не и на яркото впечатление, което арабинът оставяше. Нищо чудно подобни истории да се срещат често сред египетските пясъци, нищо чудно подобни странности (също като драконите на Плиний279) да са свойствени по-скоро за цяла култура, отколкото за отделна личност… В Лондон Алаби прегледал стари броеве на „Таймс“ и там открил потвърждение на разказа за въстанието и последвалото поражение на Бохари и неговия везир, който имал слава на страхливец.

Що се отнася до Абенхакан, веднага щом зидарите приключиха работата си, той се настани в самия център на лабиринта. В града повече не го видяха; понякога Алаби изпитваше опасения, че Саид вече се е добрал до него и го е погубил. Нощем лъвският рев долиташе до нас, носен от вятъра, и овцете се скупчваха в кошарата, обзети от древен страх.

В малкия залив често хвърляха котва кораби от източни пристанища, поели курс към Кардиф или Бристол. Робът се спускаше от лабиринта (който по онова време, доколкото си спомням, не беше розов, а наситено червен) и разменяше думи на някой африкански език с членовете на екипажа; като че ли търсеше сред хората призрака на везира. Носеше се мълва, че тези кораби носят контрабанден товар; щом можеха да прекарват незаконно алкохол и слонова кост, защо не и сенки на покойници?

Три години след издигането на къщата в подножието на хълмовете в пристанището хвърли котва „Саронска роза“. Не бях сред хората, които видяха платнохода, и може би представата ми за него е повлияна от забравени вече литографии с изображения на битките при Абукир или Трафалгар; все пак смятам, че е бил от онези грижливо изработени кораби, които сякаш са творение не на корабостроител, а на дърводелец — даже не и на дърводелец, а по-скоро на изкусен мебелист. Беше (ако не в действителност, то поне в сънищата ми) тъмен, лакиран, безшумен и бърз, а екипажът му бе съставен от араби и малайци. Хвърли котва призори в един октомврийски ден. Някъде по здрач Абенхакан нахълтал в дома на Алаби. Обзет от смъртен ужас, едва успял да изрече, че Саид вече е проникнал в лабиринта, а робът и лъвът са загинали. Напълно сериозно попитал дали властите могат да му осигурят защита. Преди Алаби да му отговори, напуснал къщата за втори и последен път, сякаш гонен от същия страх, който го бил довел. Останал сам в библиотеката си, Алаби смаяно помислил, че този малодушен мъж е покорявал корави племена в Судан и знае какво е сражение и какво е да убиваш. На другия ден забелязал, че платноходът е вдигнал котва (на път за Суакин, пристанище на Червено море, както се разбра впоследствие.) Разсъдил, че негов дълг е да провери дали наистина робът е загинал, и се отправил към лабиринта. Трескавият разказ на Бохари му се сторил чиста фантасмагория, но в един от завоите на коридора се натъкнал на лъва — и ето че лъвът бил мъртъв; на друг завой попаднал на роба, който също бил мъртъв, а в централната зала открил Ал-Бохари с размазано лице. До нозете му лежало ковчеже, инкрустирано със седеф; ключалката му била разбита и вътре нямало ни една монета.

В заключителните фрази, подчертани от реторични паузи, личеше явен стремеж към красноречие; Ънуин се догаждаше, че Дънрейвън ги е произнасял много пъти със същата самонадеяност и със същия слаб ефект. Все пак — за да се покаже заинтригуван от разказа — той попита:

— Как са загинали лъвът и робът?

Непоправимият глас отвърна с мрачно задоволство:

— И техните глави били размазани.

Към шума от стъпките им се добави шум от дъждовни капки. Ънуин си помисли, че ще се наложи да пренощуват в лабиринта, в централната зала от разказа, и че след време в спомените му това продължително неудобство ще изглежда като приключение. Запази мълчание; Дънрейвън не можа да се сдържи и го запита като човек, който не опрощава дългове:

— Необяснима история, нали?

Ънуин отвърна така, сякаш разсъждаваше на глас:

— Не зная дали е обяснима или не. Зная само, че е лъжа.

Дънрейвън изля поток ругатни и призова за свидетели по-големия син на пастора (самият Алаби, изглежда, бе починал) и всички жители на Пентрийт. Не по-малко удивен от приятеля си, Ънуин се извини. В мрака времето някак се разтегляше, двамата вече се бояха, че са объркали пътя, и бяха капнали от умора, когато бледа светлина, процеждаща се отгоре, разкри пред погледа им първите стъпала на тясна стълба. Изкачиха се по нея и стигнаха до порутено кръгло помещение. Там видяха две свидетелства за страха на злополучния цар: тесен прозорец с отличен изглед към пустата земя и морето, а на пода — трап, покрит с капак, който се отваряше над извивката на стълбата. Макар и просторна, стаята твърде напомняше затворническа килия.

Не толкова заради дъжда, колкото от някакъв копнеж да изживеят приключение, което да остане в спомените и разказите им, приятелите останаха да нощуват в лабиринта. Математикът спа спокойно; затова пък поетът бе преследван от стихове, които разумът му преценяваше като безобразни:

Ънуин смяташе, че историята за смъртта на Ал-Бохари не е успяла да го заинтригува, но се събуди с убеждението, че знае отговора на загадката. Мрачен и загрижен през целия ден, той току подреждаше в ума си отделните късчета от мозайката, а две вечери по-късно повика Дънрейвън в една лондонска бирария, където му каза приблизително следното:

— В Корнуол заявих, че историята ти е лъжа. Фактите бяха или можеха да бъдат верни, но ти ги представи по такъв начин, че изглеждаха като отявлена измама. Ще започна от най-голямата фантасмагория — невероятния лабиринт. Един беглец не се крие в лабиринт. Изобщо не би издигнал лабиринт на най-високата точка на брега, и то с наситено червен цвят, та моряците да го съглеждат отдалеч. Щом цялата Вселена е един лабиринт, нима е нужно да строиш такъв? За онзи, който действително иска да се укрие, Лондон е по-подходящ лабиринт от една наблюдателница, към която водят всички коридори на зданието. Мъдрата мисъл, която сега споделям с теб, ме споходи преди две нощи в лабиринта, докато слушахме как дъждът тропа над главите ни и чакахме сънят да ни навести; просветлен и ободрен от нея, реших да забравя твоите небивалици и да мисля за нещо разумно.

— За теорията на множествата например или за четвъртото измерение на пространството — отбеляза Дънрейвън.

— Не — сериозно отговори Ънуин. — Замислих се за критския лабиринт. Лабиринтът, чийто център бил човек с глава на бик.

Дънрейвън, страстен читател на детективски романи, си помисли, че решението на загадката винаги е по-тривиално от самата загадка. В загадката има нещо свръхестествено, даже божествено; решението е просто трик, фокус. За да отсрочи неизбежното, той каза:

— С глава на бик минотавърът е показан на разни монетни и скулптурни изображения. Данте обаче си го е представял с тяло на бик и с човешка глава.

— И този вариант е подходящ — съгласи се Ънуин. — Важното в случая е съответствието между чудовищния дом и неговия чудовищен обитател. Минотавърът е предостатъчно оправдание за съществуването на лабиринта. Никой обаче няма да каже същото за доловена насън закана. Щом извикаме в съзнанието си образа на минотавъра (а това е неизбежно при наличието на лабиринт), задачата поне на теория е решена. Все пак трябва да призная, че не съзирах в този древен образ ключа към загадката и затова разказът ти трябваше да ми предостави един по-недвусмислен символ — паяжината.

— Паяжината ли? — повтори Дънрейвън с недоумение.

— Да. Не бих се изненадал, ако именно паяжината (универсалната форма на паяжината, ще рече Платоновата паяжина) е внушила идеята за престъплението на убиеца (защото убиец има). Сигурно си спомняш, че Ал-Бохари сънувал в гробницата оплетено кълбо змии и когато се събудил, разбрал, че една паяжина е породила съня. Да се върнем към онази нощ, в която Ал-Бохари е сънувал змиите. Победеният цар, везирът и робът бягат през пустинята, понесли съкровището. Намират скривалище в една гробница. Везирът, който ни е известен като страхливец, заспива; царят, който ни е известен като храбър мъж, не може да заспи. За да не дели имането с везира, царят го заколва; няколко нощи по-късно сянката на убития го заплашва насън. Всичко това е невероятно; според мен събитията са се стекли другояче. Именно царят, храбрецът, е спял през онази нощ, а Саид, страхливецът, е будувал. Да заспиш, означава да се откъснеш от вселената, а подобно отдръпване е трудно за човек, който знае, че го преследват с извадени мечове. Обзет от алчност, Саид се навежда над заспалия цар. Мисли да го убие (пръстите му може би си играят с кинжала), но не събира смелост. Повиква роба и двамата скриват част от съкровището в гробницата, после избягват в Суакин и от там — в Англия. Не за да се скрие от Ал-Бохари, а за да го подмами и убие, издига на брега високия лабиринт с червени стени, тъй че моряците да го виждат отдалеч. Знаел е, че корабите ще разнесат из нубийските пристанища мълвата за мъжа с рижата брада, за роба и лъва и че Ал-Бохари — рано или късно — ще дойде да го търси в лабиринта. В последния коридор на тази плетеница го очаква капанът. Ал-Бохари изпитва безкрайно презрение към братовчед си и не би се унизил дотам, че да вземе някакви предпазни мерки. Тъй трепетно очакваният ден най-сетне настъпва; Абенхакан слиза от кораб на английския бряг, извървява целия път до входа на лабиринта, преброжда непрогледните коридори и може би вече се изкачва по първите стъпала, когато везирът му, скрит над капака горе, го убива — знам ли как, навярно с изстрел. Робът несъмнено убива лъва и сам бива убит с втори изстрел. После Саид размазва лицата и на тримата с камък. Принуден е да го направи; един мъртвец с обезобразено лице веднага повдига въпроса за идентификацията, но звярът, негърът и царят заедно образуват ред и при положение че първите два члена са известни, не е трудно да се определи последният. Никак не е чудно, че се е тресял от страх, докато е разговарял с Алаби; току-що е бил извършил пъкленото си дело и се е канел да избяга от Англия, за да прибере съкровището.

След думите на Ънуин настъпи тишина, натежала от размисъл, или недоверие. Дънрейвън си поръча още една халба тъмно пиво, преди да сподели мнението си.

— Приемам — рече той, — че моят Абенхакан е Саид. Такива метаморфози, ще кажеш, са класически прийоми на жанра — направо условия, които читателят изисква да се спазват. Трудно ми е обаче да приема хипотезата, че част от съкровището е останала в Судан. Спомни си, че Саид е бягал не само от царя, но и от враговете на царя; по-лесно е да допуснем, че е заграбил цялото съкровище, вместо да се бави да заравя част от него. Може би не са били намерени монети, защото просто не са били останали такива; строителните работи вероятно са погълнали цяло състояние, което за разлика от червеното злато на нибелунгите не е било неизмеримо. Излиза, че Абенхакан е прекосил морето, за да търси прахосано съкровище.

— Не прахосано — отвърна Ънуин. — По-скоро вложено в строежа на грамаден кръгъл капан от тухли, издигнат в земя на неверници с цел да го плени и погуби. Ако твоята догадка е правилна, Саид е действал тласкан от омраза и страх, а не от алчност. Задигнал е съкровището, а после е разбрал, че то не е най-важното за него. Най-важното е било Абенхакан да загине. Престорил се е на Абенхакан, убил го е и накрая е станал Абенхакан.

— Да — съгласи се Дънрейвън. — Станал е скитник, който, преди смъртта да го превърне в никой, сигурно си е спомнил, че някога е бил цар или поне се е представял за цар.

Двамата царе и двата лабиринта280

Достойни за вяра люде разказват (макар Аллах да знае по-добре), че в зората на времето имало един цар на Вавилонските острови, който веднъж свикал своите архитекти и жреци и им наредил да построят лабиринт — толкова сложен и изкусен, че най-благоразумните не смеели да влязат в него, а влезлите се губели. Това било същинско безсрамие, защото да всяваш смут и удивление, е дело, което подхожда повече на Бога, нежели на човеците. След време в двора на владетеля пристигнал един арабски цар; тогава царят на Вавилония (за да се подиграе с простодушието на госта си) го накарал да влезе в лабиринта, където онзи се лутал объркан и унизен чак до залез-слънце. Когато се смрачило, призовал Бог на помощ и открил вратата. От устните му не се откъснала никаква жалба; само казал на вавилонския цар, че в родната си земя имал по-хубав лабиринт и — с Божието благоволение — някой ден щял да го покаже на домакина си. Сетне се върнал в Арабия, събрал своите пълководци и тъмничари и подкрепян от благосклонната съдба, успял да опустоши царствата на Вавилония, да срине дворците й, да сломи народите й и да плени самия цар. Вързал го върху една бързонога камила и го откарал в пустинята. Три дена яздили из нея и накрая арабският цар рекъл: „О, царю на времето и същността, символ на столетието! Във Вавилония ти пожела да се изгубя в бронзов лабиринт с безброй стълби, врати и стени; сега Всемогъщият благоволи да ти покажа моя лабиринт, където няма стълби за изкачване, нито врати за разбиване, нито изнурителни проходи за изминаване, нито стени, които да ти препречват пътя“.

После освободил вавилонския цар от въжетата и го изоставил насред пустинята, където той умрял от глад и жажда. Слава на Онзи, който не умира.

Очакването

Файтонът спря пред номер четири хиляди и четири на тази улица в северозападната част на града. Беше преди девет часа сутринта; мъжът огледа със задоволство петнистите платанови дървета, квадрата пръст под всяка от тях, скромните къщички с балкони, съседната аптека, избледнелите ромбове от фирмата на магазина за бои и железария. По продължение на отсрещния тротоар се издигаше дълъг сляп болничен зид; по-нататък слънцето проблясваше в стъклата на някакви оранжерии. Мъжът помисли, че тези неща (сега произволни и случайни, подредени как да е, както в сънищата) след време с божията помощ ще станат за него неизменни, необходими и обичайни. На витрината на аптеката имаше надпис от фаянсови букви: „Бреслауер“; евреите постепенно изместваха италианците, които пък бяха изместили креолите. Още по-добре, той предпочиташе да не общува с хора от своята кръв.

Файтонджията му помогна да свали сандъка. Най-сетне една жена, която изглеждаше разсеяна или уморена, отвори вратата. От капрата файтонджията му върна една от монетите, които беше дал. Уругвайски винтен, който се мотаеше в джоба му след онази нощ, прекарана в хотела в Мело. Мъжът даде на файтонджията четирийсет сентаво и веднага съжали: „Трябва да се държа така, че да не правя впечатление. Допуснах две грешки — дадох чуждестранна монета и показах, че тази грешка е от значение за мен“.

Той последва жената, прекоси пруста и първия вътрешен двор. За щастие стаята, запазена за него, гледаше към втория. Леглото беше от желязо и майсторът му бе придал причудливи извивки, наподобяващи клони и филизи. Имаше и висок шкаф от чамово дърво, нощна масичка, етажерка с книги, поставена направо на пода, два нееднакви стола и умивалник с леген като сапуниерка и голяма бутилка от тъмно стъкло. Карта на провинция Буенос Айрес и едно разпятие украсяваха стените. Тапетите бяха карминови, с повтарящо се изображение на паун с разперена опашка. Единствената врата водеше към двора. За да се побере сандъкът, трябваше да разместят столовете. Наемателят одобри всичко, а когато жената го запита за името му, той отговори: Виляри — не като тайно предизвикателство, нито за да смекчи някакво унижение, каквото всъщност не изпитваше, а просто защото това име не му даваше покой, защото не беше способен да измисли друго. Той в никакъв случай не беше изкушен от литературната заблуда, че е хитрост да вземеш името на врага.

В началото сеньор Виляри не напускаше къщата; след няколко седмици почна да излиза за малко, след като се стъмнеше. Понякога ходеше в киното, което се намираше през три улици. Никога не сядаше другаде освен на последния ред; винаги си тръгваше малко преди края на представлението. Видя трагични разкази за престъпния свят; в тях имаше без съмнение някои пропуски; но в тях имаше без съмнение и картини, които напомняха предишния му живот. Виляри не го забеляза, защото му беше чужда мисълта, че между изкуство и реалност може да има съвпадение. Опитваше се да се примири, да му харесват нещата; желаеше да изпревари намерението, с което му се показваха. За разлика от тези, които са чели романи, никога не откриваше в себе си чертите на герой от произведения на изкуството.

Никога не получи нито едно писмо, нито дори един рекламен проспект, но четеше със смътна надежда една от колоните на вестника. Вечер преместваше един от столовете до вратата и пиеше мате замислен, втренчил поглед в бръшляните, виещи се по зида на съседната двуетажна жилищна сграда. Годините, прекарани в самота, го бяха научили, че в спомените дните са сякаш еднакви, а всъщност няма ден, който, дори и прекаран в затвора или в болницата, да не носи някаква изненада. При други случаи на принудително затваряне се беше поддавал на изкушението да брои дните и часовете, но този затвор беше различен, защото нямаше да има край — освен ако някоя сутрин във вестника не се появеше новината за смъртта на Алехандро Виляри. А възможно беше Виляри вече да е умрял и тогава този живот тук щеше да е бил само сън. Тази възможност го безпокоеше, защото той не знаеше дали това би било облекчение или нещастие; накрая си каза, че тази възможност е абсурдна, и я отхвърли. Някога, в далечни дни, по-малко далечни поради изминалото време, отколкото поради две-три невъзвратими обстоятелства, той беше пожелавал много неща с безскрупулна страст; тази могъща воля, предизвикала някога омразата на мъжете и любовта на някои жени, вече не желаеше нищо особено; искаше само едно — да живее, да се съхрани. Стигаха му вкусът на матето, ароматът на черния тютюн, мракът, който постепенно забулва двора.

В къщата имаше едно куче вълча порода, вече остаряло. Виляри се сприятели с него. Говореше му на испански, на италиански, с малкото думи, които още помнеше от селския диалект на своето детство. Виляри се опитваше да живее единствено в настоящето, без спомени и без предвиждания; първите бяха за него по-маловажни от вторите. Смътно прозираше, че миналото е материята, от която е направено времето, затова именно то веднага се превръща в минало. Имаше дни, в които умората му наподобяваше щастие; в такива моменти той не беше много по-сложен от кучето.

Една нощ го изненада внезапна пареща болка в дъното на устата, от която се разтрепери. Това ужасно чудо се повтори няколко минути по-късно и после отново призори. На следващия ден Виляри поръча файтон, който го отведе в един зъболекарски кабинет в квартал Онсе. Там му извадиха кътника. В това премеждие той не се показа нито по-страхлив, нито по-смел от който и да било друг човек.

Друга вечер на излизане от киното усети, че някой го блъсна. Разгневен, възмутен и с тайно облекчение, той се втренчи в нахалника и избълва мръсна ругатня; другият, изумен, промърмори някакво извинение. Беше висок млад човек с черни коси, а жената, която го придружаваше, приличаше на германка. През тази нощ Виляри дълго си повтаряше, че не ги познава. И все пак минаха четири-пет дни, преди да излезе отново на улицата.

Между книгите на етажерката се намираше и екземпляр от „Божествена комедия“ със стария коментар на Андреоли. Подтикван по-скоро от чувство за дълг, отколкото от любознателност, Виляри се хвърли да чете този шедьовър. Преди ядене прочиташе по една песен и след това много методично бележките към нея. Не му се сториха невероятни или прекалени мъките на ада и не му хрумна, че Данте би го осъдил на мъки в последния кръг, където зъбите на Уголино гризат безспир тила на Руджери.

Пауните върху карминовите тапети сякаш бяха създадени, за да предизвикват тежки кошмари, но Виляри нито веднъж не сънува чудовищна беседка, направена от заплетени една в друга птици.

На разсъмване той сънуваше един и същ сън, еднакъв по същество и с променящи се подробности. Двама мъже и Виляри влизат с револвери в стаята или пък го нападат на излизане от киното, или пък те, тримата едновременно, са непознатият, който го беше блъснал, или пък притаени го причакват в двора, като се правят, че не го познават. В края на съня изваждаше револвера от чекмеджето на нощното си шкафче (той наистина криеше револвер в това чекмедже) и го изпразваше срещу мъжете. Изстрелите го събуждаха, но се оказваше, че сънува, а пък в следващ сън нападението се повтаряше и в трети сън се налагаше отново да ги убива.

Една мрачна юлска сутрин той се събуди от присъствието на непознати хора (а не от шума на вратата, когато я отваряха). Високи в сумрака на стаята, учудващо неясни в полусянката (в сънищата на страха бяха винаги по-ясни), бдящи, неподвижни, търпеливи, свели поглед сякаш от тежестта на оръжието. Виляри и един непознат се бяха добрали най-сетне до него. Той ги помоли с жест да почакат и се обърна към стената, сякаш искаше да продължи да спи. Защо го направи? Дали за да предизвика състрадание у тези, които идваха да го убият, или защото е по-леко да се понесе едно ужасно събитие, отколкото да си го представяш и да го очакваш безкрайно; или — а може би това е най-вероятното — за да се окаже, че убийците са само сън, както се беше оказвало вече толкова пъти на същото място и по същото време?

Вярваше в това вълшебство, когато изстрелът го покоси.

Човекът на прага

Биой Касарес донесе от Лондон интересна кама с триъгълно острие и дръжка във форма на буквата Н; нашият приятел Кристофър Дюи от Британския съвет каза, че този вид оръжие е много разпространено в Индостан. Констатацията го накара да спомене, че той е работил в тази страна през периода между двете войни (Ultra Auroram et Gangem281 — спомням си, че го каза на латински, като обърка един стих на Ювенал). От историите, които той разказа през онази нощ, ще се осмеля да възпроизведа само тази. Разказът ми ще бъде точен — нека Аллах ме избави от изкушението да прибавя някои кратки незначителни подробности или пък да утежня екзотичния му полъх със заемки от Киплинг. Впрочем от тази история лъха някакъв древен и естествен аромат, може би на „Хиляда и една нощ“; жалко ще е да се загуби.

Географската точност на събитията, които ще опиша, е съвсем без значение. Освен това какво значение могат да имат в Буенос Айрес имена като Амрицар или Удх? Следователно достатъчно е да кажа, че през онези години в един мюсюлмански град избухнаха безредици и централното правителство изпрати един силен човек да въдвори ред. Той беше шотландец от прочут род на воини и насилието беше в кръвта му. Виждал съм го един-единствен път, но никога няма да забравя смолисточерните му коси, изпъкналите скули, хищния нос и устата, широките рамене, мощното телосложение на викинг. В историята, която ще ви разкажа тази вечер, той ще се нарича Давид Александър Гленкайрн; и двете имена му подхождат, защото са имена на царе, управлявали с желязна ръка. Подозирам, че Давид Александър Гленкайрн (ще трябва да свикна да го наричам така) е бил човек, който е внушавал страх; градът се бил усмирил още при вестта за пристигането му. Въпреки това обаче той наложи най-различни строги мерки. Изминаха няколко години. Градът и районът му живееха в мир. Сикхите и мюсюлманите бяха изоставили старите си вражди, когато Гленкайрн внезапно изчезна. Разбира се, плъзнаха слухове, че бил отвлечен или убит.

Узнах за това от шефа си, тъй като цензурата беше строга, а вестниците не коментираха (доколкото си спомням, дори не споменаха) изчезването на Гленкайрн. Според една поговорка Индия е по-голяма от света; Гленкайрн — всемогъщ в града, отреден му с един подпис под заповедта, беше само една брънка от административния апарат на империята. Издирваният на местната полиция се оказаха безплодни; шефът ми реши, че едно частно лице ще събуди по-малко подозрения и може би ще постигне по-добри резултати. Три-четири дни по-късно (разстоянията в Индия са огромни) вече бродех без особена надежда из улиците на непроницаемия град, който сякаш бе погълнал този мъж.

Почти веднага усетих, че съществува всеобщ заговор с цел да се прикрие съдбата на Гленкайрн. В този град няма човек (предположих аз), който да не знае тайната и да не се е заклел да я запази. Запитани, повечето хора показваха пълна неосведоменост — не знаели кой е Гленкайрн, никога не били го виждали, никога не били чували да се говори за него. Други пък твърдяха противното — били го зърнали преди четвърт час да разговаря с еди-кой си, като даже ме придружаваха до дома, в който двамата уж били влезли и в който никой нищо не знаеше за тях или пък откъдето те току-що били излезли. На някои от тези отявлени лъжци стоварвах юмрука си в лицето им. Присъстващите свидетели одобряваха реакцията ми и измисляха нови лъжи. Не им вярвах, но не се осмелявах да не ги изслушам. Една вечер ми оставиха плик, в който на къс хартия бе написан един адрес…

Слънцето вече беше залязло, когато стигнах. Кварталът беше скромен и беден. Къщата беше много ниска; от тротоара видях редица пръстени вътрешни дворове, свързани помежду си, а в дъното — светлина. В последния двор честваха някакъв мюсюлмански празник. Влезе един слепец с лютня от червеникаво дърво.

Видях в краката си, сгушен на прага, един много стар човек, неподвижен като статуя. Ще опиша как изглеждаше, тъй като това е съществено за историята. Годините го бяха смалили и изгладили, както водата изглажда камъка или поколения хора — някоя мисъл. От него висяха дълги дрипи, или поне така ми се стори, а тюрбанът, обвиващ главата му, беше също някакъв парцал. В полумрака той вдигна към мен смуглото си лице с много бяла брада. Без предисловия му заговорих за Давид Александър Гленкайрн, защото вече бях изгубил всякаква надежда. Не ме разбра (а може би не чу добре) и се наложи да му обясня, че става въпрос за един съдия, когото търся. Още докато произнасях думите, усетих колко е абсурдно да разпитвам този човек на миналото, за когото настоящето е само някакъв неясен шум. Този човек би могъл да ме осведоми за Метежа или за Акбар, но не и за Гленкайрн. Опасенията ми се потвърдиха от отговора му.

— Съдия! — изрече той с лека изненада. — Съдия, който се е изгубил и го търсят. Това се случи, когато бях дете. Не помня дати, но Никъл Сейн (Никълсън) още не бе загинал пред стените на Делхи. Изминалото време остава в паметта; аз, разбира се, мога да възстановя какво се случи тогава. В гнева си бог бе допуснал хората да изпаднат в грях; от устата им можеше да чуеш силни проклятия, лъжи и измами. И все пак не всички бяха порочни. Когато бе разгласено, че кралицата ще изпрати човек, който да въдвори в тази страна английските закони, по-добрите хора се зарадваха, защото усещаха, че законът е нещо по-добро от безредието. Християнинът пристигна и побърза да злоупотребява и да потиска хората, започна да прикрива отвратителни престъпления и да продава съдебни решения. В началото не го обвинявахме; никой не познаваше английското правосъдие, което той раздаваше, следователно очевидните неправди на новия съдия имаха може би някакви важни и тайни причини. Навярно всичко има обяснение в неговата книга, така искахме да мислим, но приликата му с всички лоши съдии в света беше прекалено очевидна и накрая се видяхме принудени да приемем, че той си е чисто и просто злодей. Превърна се в тиранин и тогава горките хора (за да си отмъстят за празните надежди, които им беше вдъхнал някога) започнаха да мислят по какъв начин да го задържат и да го изправят пред съд. Приказките не са достатъчни; трябваше да се премине от намерения към дела. Никой — освен може би много простите или много младите — не повярва, че това страшно намерение може да бъде осъществено, но хиляди сикхи и мюсюлмани удържаха на думата си и един ден, невярващи, извършиха нещо, което на всеки поотделно се струваше невъзможно. Те отвлякоха съдията и го затвориха в едно селско стопанство в далечно предградие. След това призоваха засегнатите от него хора и (в някои случаи) сираците и вдовиците, тъй като през тези години сабята на палача бе секла без отдих. И накрая, а може би това беше най-трудното, намериха съдия, който да съди съдията.

На това място го прекъснаха някакви жени, които влязоха в къщата. Сетне той продължи бавно:

— Казват, че във всяко поколение има най-малко няколко праведни мъже, които тайно крепят света и служат за оправдание пред бога — един от тях щеше да бъде най-подходящият съдия. Обаче къде да се намери, като са пръснати из света, а даже и да ги срещнеш, не можеш да ги разпознаеш, пък и те самите не знаят нищо за голямата си мисия. Тогава някой изказа мисълта, че щом съдбата отказва да посочи мъдрец, трябва да се потърси безумец. Това мнение надделя. Познавачи на Корана и правото, сикхи с лъвски имена и вярващи само в един бог, индуси, които почитат тълпи от богове, монаси на Махавира, проповядващи, че Вселената има формата на човек с разтворени крака, поклонници на огъня и тъмнокожи евреи участваха в съда, но окончателната присъда бе оставена на решението на един луд.

Тук го прекъснаха няколко души, които напускаха празника.

— На един луд — повтори той, — за да заговори божията мъдрост чрез неговата уста и да смири човешкото високомерие. Името му е забравено или пък никой никога не го е знаел, но той вървеше гол по улиците или пък покрит с дрипи, броеше с показалец пръстите си и се плезеше на дърветата.

Здравият ми разум се разбунтува. Казах, че да се остави решението на един луд, означава да се признае за недействително съдебното дело.

— Обвиняемият го прие за съдия — гласеше отговорът. — Навярно, след като се знае на каква опасност се излагат съзаклятниците, ако го оставят на свобода, той бе разбрал, че само от един луд може да се очаква друго освен смъртна присъда. Чух, че се засмял, когато му казали кой ще бъде съдията. Поради многобройните свидетели процесът продължи много дни и нощи.

Старецът млъкна. Нещо го безпокоеше. За да кажа нещо, попитах колко време е продължило това.

— Най-малко деветнайсет дни — отговори той. Отново го прекъснаха хора, които напускаха празника; виното е забранено за мюсюлманите, но лицата и гласовете им изглеждаха пиянски. Един от тях изкрещя нещо, минавайки край стареца. — Точно деветнайсет дни — повтори той. — Невярното куче изслуша присъдата и ножът се заби в гърлото му — говореше с някаква весела свирепост. Завърши разказа си с друг тон: — Умря безстрашно; и най-долните хора имат някакво достойнство.

— Къде се случи това, което разказа? — попитах. — В някакво селско стопанство ли?

За пръв път той ме погледна в очите. След това поясни бавно, като отмерваше думите си:

— Казах, че го затвориха в едно селско стопанство, а не че са го съдили там. Съдиха го тук, в града, в най-обикновена къща като тази. Къщите не се различават една от друга, важното е да се знае дали къщата е построена в ада или на небето.

Запитах го за съдбата на съзаклятниците.

— Не зная — ми каза той търпеливо. — Всичко се случи преди много години и бе забравено. Хората може и да са ги осъдили, но бог — не.

Като каза това, той стана. Разбрах, че с тези думи се сбогуваше с мен и че отсега нататък аз вече не съществувах за него. Тълпа от мъже и жени, произхождащи от всички народности на Пенджаб, се спусна върху нас, като се молеше и пееше, и почти ни помете. Ужасих се как е възможно от толкова тесни дворове, малко по-големи от дълги прустове, да излязат толкова много хора. От съседните къщи прииждаха още хора — очевидно бяха прескочили оградите… Проправих си път с лакти и проклятия. В последния вътрешен двор се разминах с един гол мъж с венец от жълти цветя, когото всички целуваха и поздравяваха. В ръката си държеше меч. Мечът беше окървавен, защото с него бе убит Гленкайрн, чийто обезобразен труп намерих в конюшнята в дъното на двора.

Алефът

В знойната февруарска утрин, когато Беатрис Витербо умря след неумолима агония, която нито за миг не я принизи до сантименталност или страх, забелязах, че по рекламните табла на площад „Конститусион“ се появи нов афиш за цигари от светъл тютюн; стана ми мъчно, защото разбрах, че непрестанният и обширен свят вече се отдалечаваше от нея, че тази промяна е само първата от една безкрайна поредица. Светът ще се промени, но не и аз, помислих си с меланхолична суета; сигурен съм, че понякога напразната ми преданост я е дразнила; сега, когато тя е мъртва, можех да се посветя на паметта й — без надежда, но и без унижение. Тъй като на 30 април беше рожденият й ден, реших, че би било учтиво, благовъзпитано и може би необходимо на тази дата да посетя дома на улица „Гарай“, за да поздравя баща й и братовчед й Карлос Архентино Данери. Отново ще чакам в сумрака на претрупания с мебели малък салон, отново ще изучавам подробно многобройните й портрети. Беатрис Витербо в профил, цветна снимка; Беатрис с домино по време на карнавала през 1921 година; първото причастие на Беатрис; Беатрис в деня на сватбата си с Роберто Алесандри; Беатрис малко след развода, на един обяд в жокей клуб; Беатрис в Килмес с Делия Сан Марко Порсел и Карл ос Архентино; Беатрис с пекинеза, подарен й от Вилиегас Аедо; Беатрис в анфас и в три четвърти профил, усмихната, подпряла с ръка брадичката си… Този път няма да съм принуден както преди да оправдавам присъствието си със скромни подаръци — книги, чиито страници впоследствие се досетих да разрязвам предварително, за да не установявам месеци по-късно, че остават недокоснати.

Беатрис Витербо умря през 1929 година; оттогава не съм пропускал 30 април, без да се върна в дома й. Обикновено пристигах в седем и четвърт и оставах до осем без двайсет; всяка година се появявах малко по-късно и оставах малко повече; през 1933 година пороен дъжд ми помогна — бяха принудени да ме поканят на вечеря. Разбира се, използвах този благоприятен прецедент; през 1934 година се появих след осем часа с един сладкиш с пълнеж, каквито правят в Санта Фе, и, напълно естествено, останах на вечеря. Така на тези меланхолични и безполезно еротични рождени дни Карлос Архентино Данери започна постепенно да ми се изповядва.

Беатрис беше висока, крехка, съвсем леко приведена, в походката й имаше (ако оксиморонът е позволен) някаква сякаш грациозна непохватност, зачатък на възторженост. Карлос Архентино е червендалест, едър, с прошарени коси и тънки черти. Изпълнява някаква второстепенна длъжност в незначителна библиотека в южното предградие; по характер е властен и едновременно с това муден; използваше доскоро вечерите и празниците, за да не излиза от дома си. След две поколения италианското „з“ и прекаленото италианско ръкомахане са се съхранили у него. Умствената му дейност е непрестанна, страстна, противоречива и напълно незначителна и изобилства с безполезни аналогии и напразни тревоги. Има (като Беатрис) красиви и издължени ръце. В течение на няколко месеца натрапчивата му идея беше Пол Фор — не толкова заради баладите му, колкото поради мисълта, че славата му не бива да бъде опетнена. „Той е Принцът на френските поети, повтаряше самодоволно. Напразно се бунтуваш срещу него; не ще го стигне и най-отровната от твоите стрели“.

На 30 април 1941 година си позволих да прибавя към сладкиша бутилка коняк местно производство. Карлос Архентино го опита, намери, че не е лош, и след няколко чашки захвана реч в защита на съвременния човек.

— Представям си го — каза той с малко необяснимо оживление — в новия работен кабинет, в някаква каменна кула, издигаща се над града, заобиколена от телефони, телеграфи, фонографи, радиотелефонни апарати, кинокамери, вълшебни фенери, тълковни речници, разписания, справочници, бюлетини…

После заяви, че за човек, който разполага с всички тези средства, пътуването е нещо безсмислено; нашият двайсети век променил поговорката за Мохамед и планината; сега планините сами идват при съвременния Мохамед.

Толкова нелепи ми се сториха тези мисли, толкова високопарно и подробно беше изложението, че веднага си помислих за литература; запитах го защо не напише всичко това. Както можеше да се очаква, отговори, че вече го е направил; това схващане, както и други, не по-малко оригинални, били изложени в голямата му Песен Предсказание. Встъпителна песен или просто Песен Въведение към една поема, над която бил работил много години, без reclame284, без оглушителна шумотевица, опирайки се непрестанно на двете патерици, които се наричат труд и уединение. Първо отварял шлюзовете на въображението, след това шлифовал. Поемата се наричала „Земята“: ставало въпрос за описание на нашата планета, в което, разбира се, не липсвали живописното отклонение и смелата апострофа.

Помолих го да прочете един пасаж — макар и кратък. Той отвори едно чекмедже на писалището, извади голяма купчина листа с бланката на библиотека „Хуан Крисостомо Лафинур“ и прочете със звучно самодоволство:

— Тази строфа е интересна от всяка гледна точка — изрази той оценката си. — Първият стих ще предизвика възхищението на професора, на академика, на елиниста, пък дори и на желаещите да се покажат ерудити, които са значителна част от читателите; вторият стих е преход от Омир към Хезиод (подразбираема почит към бащата на дидактическата поезия, изписана на фронтисписа на блестящо новата сграда), като се обновява един способ, използван още в Светото писание — изброяване, натрупване или накамаряване; третият стих — независимо от това, дали е бароков, декадентски или проява на изчистен и фанатичен култ към формата — се състои от два полустиха близнаци; четвъртият — направо двуезичен стих, ми осигурява безусловната подкрепа на всеки, който е чувствителен към непринудената игра на шеговития стил. Няма да говоря изобщо за рядко срещаната рима, нито за ерудицията, позволяваща ми — без педантизъм — да натрупам в четири стиха три загатвания за ерудираност, които обхващат трийсет века литература; първото от „Одисеята“; второто от „Дела и дни“ и третото от безсмъртните миниатюри, които в свободното си време ни е завещало перото на савоеца… Още веднъж се убеждавам, че съвременното изкуство изисква балсама на смеха, скерцото. Решително, тук има думата Голдони!

Той ми прочете още много строфи, които също заслужиха собственото ми одобрение заедно с многословен коментар. В тях нямаше нищо особено; дори не ги намерих много по-лоши от първата. В писанията му бяха си сътрудничили прилежанието, липсата на взискателност и случайността. Достойнствата, които Данери приписваше на творбите си, бяха вторични. Разбрах, че този поет се труди не да пише поезия, а да намира доводи, които да доказват, че поезията му е възхитителна; естествено, тази дейност, следваща създаването на поезията му, издигаше творбата в собствените му очи, но не и в очите на другите. Говорът на Данери беше чудноват; с изключение на редки случаи, неговата безпомощност в стихосложението му пречеше да предаде тази чудноватост на поемата287.

Само веднъж в живота съм имал случай да прегледам петнайсетте хиляди дванайсетстишия на „Полиолбион“ — тази топографска епопея, в която Майкъл Дрейтън е представил фауната, флората, хидрографията, орографията, военната и манастирската история на Англия; убеден съм, че този значителен, но ограничен продукт е по-малко отегчителен от обширното сродно дело на Карлос Архентино. Той си бе поставил за цел да опише в стихове цялото Земно кълбо; през 1941 година вече бе приключил с описанието на няколко хектара земя в щата Куинсланд, с повече от километър от течението на Об, с едно газохранилище на север от Веракрус, с най-големите магазини в енорията Консепсион, с вилата на Мариана Камбасерес де Алвеар на улица „Единайсети септември“ в предградието „Белграно“ и с една турска баня, недалеч от известния аквариум в Брайтън. Прочете ми някои трудоемки откъси от австралийската зона на поемата си; тези дълги и нестройни александрини бяха лишени от относителната живост на въведението. Ще цитирам следната строфа:

— Два смели щриха — извика той ликуващ, — но успехът, чувам те вече да мърмориш, ги оправдава. Приемам, приемам. Първият щрих е епитетът обичаен, което, естествено, показва en passant288 неизбежната скука, присъща на земеделския и пастирския труд, която нито „Георгики“, нито нашият вече увенчан с лаври „Дон Сегундо“ никога не посмяха да изобличат открито — черно на бяло. Вторият е енергичният прозаизъм скелет скучае; естествено, префърцуненият читател ще го отрече с ужас, но в замяна на това критикът с мъжествен вкус ще го оцени възможно най-високо. Между впрочем целият стих блести като чисто злато. Вторият полустих повежда крайно оживен разговор с читателя; изпреварва разпаленото му любопитство, поставя в устата му въпрос и го задоволява незабавно. А какво ще ми кажеш за това откритие — небеснобял? Този живописен неологизъм внушава мисъл за небето, което е изключително важен елемент на австралийския пейзаж. Без това позоваване цветовете в ескиза биха се оказали прекалено мрачни и читателят би се видял принуден да затвори книгата с душа, дълбоко наранена от неизлечима и черна меланхолия…

Към полунощ се сбогувах с него.

Две седмици по-късно Данери ми се обади по телефона, всъщност за първи път в живота си. Предложи ми да се видим в четири часа, „за да изпием заедно чаша мляко в съседния салон бар, който предприемчивите Сунино и Сунгри — сигурно си спомняш, че те са собствениците на моята къща — откриват тук на ъгъла; струва ми се, че ще бъде интересно за тебе да видиш тази сладкарница“. Приех по-скоро примирен, отколкото въодушевен. Трудно намерихме маса; салонът, неумолимо модерен, беше почти толкова неуютен, колкото предполагах; по съседните маси развълнуваните клиенти споменаваха сумите, които Сунино и Сунгри бяха вложили, без да се пазарят. Карлос Архентино се престори, че се учудва на някакви си усъвършенствания в осветлението (които несъмнено вече познаваше), и ми каза с известна строгост:

— Колкото и да ти е неприятно, трябва да признаеш, че този локал може да съперничи на най-шикарните заведения във Флорес.

После отново ми прочете четири-пет страници от поемата. Беше ги поправил, следвайки някакъв неправилен принцип на словесна показност. Там, където по-рано беше писал синкаво, сега изобилстваха синковато, синьоподобно и даже сининко. Думата млечесто не му се струваше достатъчно грозна — в подробното описание на някаква машина за пране на вълна той предпочиташе млечестобяло, млекоподобно, млековито, млечновато… Ругаеше с огорчение критиците; после вече по-снизходително ги сравняваше с хората, които „не притежават скъпоценности, нито пък парни преси, валцовачки и сярна киселина, за да секат пари, но биха могли да посочат на другите местонахождението на някое съкровище“. След това осъди прологоманията, над която вече се беше надсмивал в остроумното си предисловие към „Дон Кихот — князът на талантите“. Призна все пак, че новата му творба трябва да започне с блестящ предговор — все едно удар с меча при посвещаване в рицарство, — подписан от някой изтъкнат, високопоставен писарушка. Прибави, че възнамерява да публикува първите песни от поемата си. Тогава се досетих защо ми се бе обадил така неочаквано по телефона; този тип се готвеше да ме помоли да напиша предговора към педантичната му бъркотия.

Страховете ми се оказаха напразни — със злобно възхищение Карлос Архентино отбеляза, че едва ли бърка епитета, окачествявайки като солиден авторитета, с който се ползва сред всички кръгове Алваро Мелиан Лафинур, литератор, който ще бъде очарован да напише предговор към поемата, разбира се, ако аз го помоля. За да се избегне най-непростимият от възможните провали, аз трябвало да подчертая пред него две безспорни качества — съвършенството на формата и научната достоверност, „защото тази обширна градина от тропи, фигури и изящество не търпи нито една подробност, която да не отговаря на суровата истина“. Прибави, че Беатрис винаги е чела Алваро с удоволствие.

Съгласих се, и то многословно. За по-голяма достоверност прибавих, че няма да говоря с Алваро в понеделник, а в четвъртък — по време на скромната вечеря, с която обикновено завършва всяко съвещание на Клуба на писателите (нямаше такива вечери, обаче съвещанията се провеждаха наистина в четвъртък — нещо, което Карлос Архентино Данери можеше да провери във вестниците и което придаваше известна достоверност на фразата). Казах, придавайки си вид на нещо като пророк и същевременно мъдрец, че преди да пристъпя към въпроса за предговора, имам намерение да изложа пред Алваро любопитния замисъл на поемата. Сбогувахме се; когато завих по улица „Бернардо де Иригойен“, си дадох ясна сметка за възможностите, които имах: а) да говоря с Алваро и да му кажа, че известният нему първи братовчед на Беатрис (този евфемизъм щеше да ми позволи да я назова) е съчинил поема, която сякаш разширява до безкрайност възможностите на какофонията и хаоса; б) да не говоря изобщо с Алваро. Предположих прозорливо, че моята мудност ще предпочете вариант „б“.

Телефонът започна да ме плаши още от ранни зори в петък. Възмущаваше ме фактът, че този апарат, в който някога бе звучал замлъкналият завинаги глас на Беатрис, може да падне толкова ниско, че да предава сега болезнените и може би гневни жалби на измамения Карлос Архентино Данери. За щастие нищо не се случи — освен неизбежното озлобление, което изпитах към този човек, който ме беше забравил, след като ми бе възложил толкова деликатна мисия.

Телефонът вече беше престанал да ме плаши, когато внезапно в края на октомври Карлос Архентино се обади. Беше много развълнуван; в началото не можах да позная гласа му. Запъвайки се, с мъка и гняв той изръмжа, че тези Сунино и Сунгри — хора без всякаква мярка — под предлог, че ще разширяват огромната си сладкарница, възнамерявали да съборят къщата му.

— Домът на моите родители, моят дом, почтеният стар дом, пуснал корени на улица „Гарай“! — повтаряше той, забравил болката си, сякаш поради мелодията на фразата.

Не ми беше особено трудно да споделя скръбта му. След като човек прехвърли четирийсетте, всяка промяна е омразен символ на отминаващото време; освен това ставаше въпрос за къща, която безкрайно много ми напомняше за Беатрис. Поисках да се спра на тази толкова деликатна подробност, но моят събеседник не ме слушаше. Каза ми, че ако Сунино и Сунгри упорстват в това свое абсурдно намерение, доктор Сунни — личният му адвокат, ще ги даде под съд ipso facto289 за нанесени щети и ще ги принуди да заплатят сто хиляди песо.

Името Сунни ми направи впечатление; кантората му на ъгъла на „Касерос“ и „Такуари“ е известна като изключително сериозна. Попитах го дали Сунни вече се е заел с въпроса. Данери каза, че ще му се обади още тази вечер. Той се поколеба за малко, после изрече с оня тих тайнствен глас, с който човек си служи, за да довери нещо много интимно, че къщата му е абсолютно необходима, за да завърши поемата, тъй като в един ъгъл на мазето имало Алеф. Поясни ми, че Алефът е точка от пространството, в която са събрани всички точки.

— Намира се в мазето под трапезарията — обясни той; говореше забързано поради тревогата. — Той е мой, мой си е, аз го открих като дете още преди да тръгна на училище. Стълбата, която води към мазето, е много стръмна, затова чичо и леля ми бяха забранили да слизам, обаче някой каза, че в мазето имало цял свят. После разбрах, че той говорел за някакъв сандък, но разбрах, че имало един свят. Слязох тайно, претърколих се по забранената стълба, паднах. Когато отворих очи, видях Алефа.

— Алефа ли? — повторих.

— Да, това е мястото, където се намират, без да се сливат в едно, всички места от Вселената, видени от всички ъгли.

На никого не разказах за откритието си, но често се връщах там. Бях дете, затова не можех да разбера, че тази привилегия ми е отредена, за да може по-късно, вече като зрял мъж, да извая една поема. Няма да ме ограбят Сунино и Сунгри, не, не и хиляди пъти не! Със законника в ръка доктор Сунни ще докаже, че моят Алеф е неотчуждаем. Опитах се да разсъдя:

— Но не е ли много тъмно в мазето?

— Истината не прониква лесно в разум, който се бунтува. Щом всички места на земята се намират в Алефа, там ще се намират и всички свещници, всички лампи, всички източници на светлина.

— Веднага идвам да го видя.

Прекъснах разговора, преди да има възможност да се възпротиви. Понякога е достатъчно да узнаем един факт, за да открием в същия миг цял куп неподозирани преди това доказателства, които го потвърждават; изненадах се, че не бях разбрал до този миг, че Карлос Архентино е луд.

Между впрочем всички тези Витербовци… Беатрис (самият аз често си го повтарям) беше жена или момиче, което проявяваше почти жестоко ясновидство, но в нея имаше известна небрежност, разсеяност, някакво презрение и истинска жестокост, която може би изискваше конкретно патологическо обяснение. Лудостта на Карлос Архентино ме изпълни със злобна радост; дълбоко в душата си ние двамата винаги се бяхме презирали.

На улица „Гарай“ прислужницата ме помоли да бъда любезен и да почакам. Господарят бил в мазето както винаги и проявявал снимки. До голямата ваза, в която нямаше нито едно цвете, върху ненужното пиано се усмихваше (по-скоро извън времето, отколкото анахроничен) големият портрет на Беатрис в несполучливи цветове. Никой не можеше да ни види; в пристъп на отчаяна нежност се приближих до портрета и заговорих:

— Беатрис, Беатрис Елена, Беатрис Елена Витербо, Беатрис, скъпа Беатрис, изгубена завинаги, аз съм, аз, Борхес.

Малко по-късно влезе Карлос. Заговори с рязък глас; разбрах, че не е в състояние да мисли за нищо друго освен за загубата на Алефа.

— Една чашка от нашенския коняк — нареди той — и се гмуркаш в мазето. Обаче, нали знаеш, налага се да лежиш по гръб. Освен това необходими са също тъмнина, неподвижност и известно приспособяване на очите. Ще легнеш върху плочките на пода и ще отправиш поглед към деветнайсетото стъпало на въпросната стълба. Аз си отивам, затварям капака на мазето и ти оставаш сам. Някой плъх може да те поизплаши, но какво пък толкова. След няколко минути ще видиш Алефа, микрокосмоса на алхимици и кабалисти, нашия прословут стар приятел, multum in parvo290!

Когато вече бяхме стигнали до трапезарията, той прибави:

— Разбира се, ако не го видиш, некадърността ти не прави недействително моето свидетелство… Слизай и след малко ще можеш да разговаряш с всички образи на Беатрис.

Отегчен от празните му приказки, побързах да сляза. Мазето, което беше малко по-широко от стълбата, приличаше извънредно много на кладенец. Напразно потърсих с поглед сандъка, за който ми беше говорил Карлос Архентино. Един от ъглите беше задръстен с някакви каси с бутилки и брезентови чували. Карлос взе един чувал, сгъна го и го нагласи на едно явно точно определено място.

— Възглавницата е съвсем скромничка — обясни той, — но ако я повдигна, макар и само с един сантиметър, няма да видиш абсолютно нищо и ще останеш изигран и засрамен. Отпусни туловището си на пода и преброй деветнайсет стъпала.

След като изпълних смешните му указания, той най-сетне си тръгна. Спусна внимателно капака на мазето; въпреки една пролука, която по-късно различих, тъмнината ми се стори непрогледна. Внезапно осъзнах опасността, която ме заплашваше — бях се оставил на един луд да ме погребе жив, след като бях изпил отрова. Самохвалството на Карлос показваше, че той изпитва голям страх, опасяваше се, че не ще видя чудото; Карлос, за да защити бълнуванията си, за да не чуе от друг човек, че е луд, трябваше да ме убие. Усетих някакво неразположение; опитах се да си го обясня с неподвижното положение, а не с действието на наркотика. Затворих очи и после ги отворих. Тогава видях Алефа.

Стигам вече до неизразимата сърцевина на разказа си: тук започна моята безпомощност като писател. Всеки език представлява азбука от символи, чиято употреба предполага някакво общо за събеседниците минало; а как да се предаде на другите безкрайният Алеф, който изплашената ми памет трудно може да обхване? При подобно изпитание мистиците ви затрупват с емблеми; когато иска да обозначи божественото, персиецът говори за птица — птица, която по някакъв начин представлява всички птици; Аланус де Инсулис — за сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността никъде; Иезекиил — за ангел с четири лица, който едновременно се обръща на изток и на запад, на север и на юг. (Ненапразно припомням тези непонятни аналогии; те имат нещо общо с Алефа.) Може би боговете щяха да ми дадат възможност да открия равностоен образ, но тогава това съобщение щеше да се затлачи с литература и фалш. Освен това главният проблем си остава неразрешим: изброяването, дори и частично, на една безкрайна съвкупност. В този величествен миг аз видях милиони възхитителни или чудовищни действия; никое от тях не ме изненада толкова, колкото фактът, че всичките се намираха в една и съща точка, без наслагване и без прозрачност. Това, което очите ми видяха, ставаше едновременно, а ще го опиша последователно, защото такъв е човешкият език.

В долната част на стъпалото надясно видях малка сфера, в която цветовете се преливаха с почти непоносим блясък. В началото помислих, че тя се върти; после разбрах, че това движение е илюзия, създадена от главозамайващо бързо сменящите се картини. Диаметърът на Алефа беше около два-три сантиметра, но цялото космическо пространство се побираше в него, и то не в намален размер. Всяко нещо (огледалото, да кажем) представляваше безброй неща, защото го виждах ясно от всички точки на Вселената. Видях гъсто населеното море, видях изгрева и залеза, видях тълпите на Америка, видях посребрена паяжина в центъра на черна пирамида, видях разрушен лабиринт (беше Лондон), видях безброй очи, които се взираха в мене отблизо като в огледало, видях всички огледала на планетата и нито едно от тях не ме отрази, видях в един заден двор на улица „Солер“ същите каменни плочи, каквито преди трийсет години бях видял — с тях бе настлан прустът на една къща в град Фрай Бентос, видях гроздове, сняг, тютюн, метални жили, водна пара, видях изпъкнали пустини на Екватора и всяка една тяхна песъчинка, видях в Инвърнес една жена, която никога няма да забравя, видях разкошните й коси, надменното й тяло, видях рак в гърдите й, видях кръг суха пръст на тротоара, където по-рано е имало дърво, видях една вила в Адроге, един екземпляр от първото английско издание на Плиний — на Файлмон Холанд, видях едновременно всяка буква на всяка страница (като малък често съм се чудил как в една затворена книга буквите не се разместват и не изчезват през нощта), видях нощта и следващия ден, видях един изгрев в Керетаро, който сякаш отразяваше цвета на една бенгалска роза, видях моята спалня — и в нея нямаше никой, видях в един кабинет на Алкмаар един земен глобус между две огледала, които го умножаваха безброй пъти, видях коне, развели гриви призори на един плаж на Каспийско море, видях изящните кости на една ръка, видях оцелелите от една битка да изпращат пощенски картички, видях на една витрина в Мирзапур колода испански карти за игра, видях косите сенки на папрати на пода на един парник, видях тигри, бутала, бизони, морски приливи и войски, видях всичките мравки, които има на земята, видях един персийски астролаб, видях в едно чекмедже на писалището (почеркът ме накара да изтръпна) нецензурни, невероятни, но съвсем точни писма, които Беатрис беше писала на Карлос Архентино, видях един обожаван от мен паметник в гробището „Чакарита“, видях чудовищните останки от онова, което някога е била прекрасната Беатрис Витербо, видях как се движи тъмната ми кръв, видях сливането в любовта и промените при смъртта, видях Алефа от всички точки, видях в Алефа земята и на земята отново Алефа, и в Алефа земята, видях собственото си лице и вътрешности, видях твоето лице и ми се зави свят и заплаках, защото очите ми бяха видели това тайнствено и предполагаемо нещо — непонятната Вселена, чието име хората употребяват, но която никой не е виждал. Изпитах безкрайно преклонение, безкрайна жалост.

— Сигурно си се побъркал вече от толкова гледане на нещо, за което никой не те е канил — чу се един омразен и жизнерадостен глас. — Колкото и да си блъскаш главата, няма да ти стигне и век, за да ми се отплатиш, че ти разкрих тази тайна. Каква великолепна наблюдателница, какво ще кажеш, Борхес?

Обувките на Карлос Архентино бяха вече на първото стъпало. Изведнъж проникна малко светлина; успях да се изправя и да измърморя:

— Великолепна! Да, великолепна.

Изненадах се от това, как безразлично звучеше гласът ми. Карлос Архентино настоя:

— Добре ли видя всичко? Цветно?

В същия миг се сетих как да си отмъстя. Доброжелателно, с нескрито състрадание, нервно и уклончиво поблагодарих на Карлос Архентино Данери за гостоприемството на неговия зимник, като настойчиво го посъветвах да се възползва от събарянето на къщата, за да се махне от нездравословната столица, която никому, вярвайте ми, никому не прощава. Меко, но решително отказах да обсъждам Алефа; на сбогуване прегърнах Карлос и му повторих, че природата и спокойствието са забележителни лечители.

На улицата, по стълбите на спирка „Конститусион“, в метрото всички лица ми се сториха съвсем близки. Уплаших се, че в света вече не е останало нищо, което би могло да ме изненада. Уплаших се, че никога няма да ме напусне чувството, че се връщам към нещо познато. За щастие след няколко безсънни нощи забравих всичко.

Шест месеца след събарянето на сградата на улица „Гарай“ издателство „Прокусто“ не се стресна от дължината на знаменитата поема и пусна на пазара сборник с избрани „архентински откъси“. Налага се да разкажа какво се случи; Карлос Архентино Данери получи втората Национална награда за литература291. Първата бе дадена на доктор Айта; третата — на доктор Марио Бонфанти; невероятно, но факт, моята творба „Картите на комарджията“ не получи нито един глас. Още веднъж възтържествуваха липсата на истинско разбиране и завистта! Отдавна вече не ми се удава да видя Данери; според вестниците той скоро щял да ни поднесе нова книга. Щастливото му перо (вече несмущавано от Алефа) се е посветило на задачата да превърне в стих избрани откъси от творбите на доктор Асеведо Диас292.

Искам да добавя две забележки: една за естеството на Алефа, и друга — за името му. То, както се знае, е името на първата буква на свещения език. Използването му в моята история не е случайно. В Кабалата тази буква означава Ен Соф — безпределното и чисто божество. Казват също, че има формата на човек, който сочи небето и земята, за да покаже, че долният свят е огледало и карта на горния; за Mengenlehre293 Алефът е символ на трансфинитните числа; в тях цялото не е по-голямо, отколкото всяка от частите. Бих искал да зная дали Карлос Архентино е избрал това име, или го е прочел, приложено към някоя друга точка, в която се събират всички точки, в някой от безбройните текстове, които Алефът на неговата къща му е открил. Колкото и невероятно да изглежда, мисля, че има (или е имало) друг Алеф, че Алефът на улица „Гарай“ беше фалшив Алеф.

Ще приведа своите доводи. Към 1867 година капитан Бъртън изпълнявал в Бразилия длъжността британски консул; през юли 1942 година Педро Енрикес Уреня294 открил в една библиотека в Сантус негов ръкопис, разглеждащ историята на огледалото, за което Изтокът твърди, че принадлежало на Искандер Зу-л-Карнайн, или Александър Македонски Двурогия295. В това огледало се отразявала цялата Вселена. Бъртън споменава и други подобни приспособления — седморната огледална чаша на Кей-Хосров, огледалото, което Тарик бен Зияд намерил в една кула („Хиляда и една нощ“, 272), огледалото, което Лукиан от Самосата успял да види на Луната („Истинска история“, 1,26), блестящото копие, за което в първа книга на „Сатирикон“ от Капела се казва, че било на Юпитер, универсалното огледало на Мерлин — „кръгло и вдлъбнато, подобно на свят от стъкло“ („Кралицата на феите“, III, 2, 19), като прибавя следните странни думи: „Обаче горепосочените огледала (освен недостатъка, че не съществуват) са само оптически инструменти. Вярващите, които посещават джамията «Амр» в Кайро, прекрасно знаят, че Вселената се намира във вътрешността на една от каменните колони, които обкръжават централния вътрешен двор… Естествено, никой не може да я види, но тези, които доближат ухо към повърхността на колоната, твърдят след малко, че са чули нейния трескав шум… Джамията датира от VII век; но тези колони са докарани от други храмове, изградени от предислямски религии, тъй като, както пише Ибн Халдун: «Държавите, основани от номади, се нуждаят непременно от помощта на чуждоземци за всякакви строителни работи»“.

Съществува ли този Алеф в средината на един камък? Видях ли го, когато видях всички неща, а после съм го забравил? Нашата памет е подвластна на забравата; аз самият под въздействието на трагичната ерозия на годините все повече подправям и губя чертите на Беатрис.

На Естела Канто

Послеслов

С изключение на „Ема Цунц“ (чийто великолепен сюжет, значително превъзхождащ плахото му изпълнение, ми бе предоставен от Сесилия Инхениерос) и „Историята за воина и пленницата“ (която се опитва да интерпретира две достоверни събития), разказите в тази книга спадат към фантастичния жанр. От всички тях първият е най-обработен; той разглежда последиците, които безсмъртието би оказало върху хората. Тази чернова на етиката за безсмъртни е последвана от „Мъртвеца“; тук Асеведо Бандейра е човек от Ривера или Серо Ларго и същевременно е грубовато божество — цветнокож, див вариант на несравнимия Сънди на Честъртън. (Глава XXIX от „Упадък и залез на Римската империя“ ни разказва една съдба, твърде сходна с тази на Оталора, но значително по-грандиозна и невероятна.) За „Богословите“ е достатъчно да напишем, че представляват една мечта — доста меланхолична мечта — за лична идентичност; а за „Биография на Тадео Исидоро Крус“ — че е тълкувание на Мартин Фиеро. На една картина на Уотс, нарисувана през 1896 година, дължа „Дома на Астерий“ и образа на нещастния главен герой. „Другата смърт“ е фантазия за времето, която изтъках на светлината на някои доводи на Пиер Дамиани. По време на последната война никой не би могъл да копнее по-силно от мен за поражението на Германия; никой не би могъл да усети по-силно от мен трагизма на немската участ; „Deutsches Requiem“ е опит да се проумее тази участ, която не можаха да оплачат и дори не подозираха нашите родни „германофили“, напълно невежи по отношение на Германия. „Писанията на бога“ получи великодушна оценка; ягуарът ме задължи да вложа в устата на един „жрец от пирамидата на Кахолом“ доводи, подходящи за кабалист или теолог. В „Заир“ и „Алефа“ откривам, струва ми се, някакво влияние от разказа „Кристалното яйце“ (1899) на Х. Уелс.

Х.Л.Б.

Буенос Айрес, 3 май 1949 г.

P.S. (1952) В това ново издание съм включил още четири разказа. „Абенхакан ал-Бохари, убит в своя лабиринт“ не е (както ме уверяват) забележителен въпреки страховитото си заглавие. Нещо като разказа „Двамата царе и двата лабиринта“, включен от преписвачите в „Хиляда и една нощ“, но пропуснат от благоразумния Галан296. За „Очакването“ ще кажа, че ми бе загатнат от една криминална хроника, която Алфредо Доблас ми прочете преди десетина години, докато заедно класифицирахме книги според наръчника на Брюкселския библиографски институт — шифър, който съм забравил напълно, освен че Бог може да бъде намерен под номер 231. Субектът в хрониката беше турчин; направих го италианец, за да мога по-лесно да го почувствам, да вляза в кожата му. Мимолетната, но повтаряща се гледка на един дълъг и тесен пансион, който се намира на ъгъла на улица „Парана“ в Буенос Айрес, ми предостави сюжета на разказа „Човекът на прага“; разположих го в Индия, тъй че неправдоподобността му да изглежда поносима.

Х.Л.Б.