Смърт и компас

Предговор

Глъчката на площада остава зад мен и аз влизам в библиотеката. Усещам почти физическото притегляне на книгите, ведрата атмосфера на порядък, препарираното и съхранено по вълшебен начин време. Вляво и вдясно за миг се мярват лицата на читателите, унесени в пробуден сън под светлината на „ученолюбивите лампи“, ако си послужим с присъщото на Милтън разместване на прилагателните. Спомням си, че вече съм зървал тази фигура тук, на това място; после на ум ми идва и друг подобен епитет — „сухата камила“ от „Календара“298, а накрая и онзи хекзаметър от „Енеида“, който използва същия похват, само че още по-изкусно:

Ibant obscuri sola sub nocte per umbras299.

C тези мисли заставам пред вратата на кабинета Ви. Влизам вътре, сърдечно разменяме няколко общи фрази и Ви давам тази книга. Ако не се заблуждавам, Лугонес, не изпитвате неприязън към мен и с радост бихте харесали някоя моя творба, макар и досега да не се е случвало, но ето че този път обръщате страниците и прочитате одобрително някой стих може би защото сте разпознали в него собствения си глас, а може би защото слабата практика за Вас е по-маловажна от здравата теория.

В този миг блянът ми се разтваря като вода във вода. Огромната библиотека, която ме заобикаля, е на улица „Мексико“, а не на „Родригес Пеня“. Вие, Лугонес, се самоубихте в началото на трийсет и осма година. Само суетата и носталгията ми сътвориха тази невъзможна сцена. Дори да е така, казвам си, утре аз самият ще съм мъртъв и нашите времена ще се слеят; хронологията ще се изгуби в цяла вселена от символи и някак ще бъде вярно да твърдим, че аз съм Ви донесъл тази книга, а Вие сте я приели.

Х.Л.Б.

Буенос Айрес, 9 август 1960 г.

Творецът

Никога не се бе залисвал дълго в насладите на паметта. Впечатленията се плъзгаха по него, мимолетни и ярки — алената боя на някой грънчар; небосводът, натежал от звезди, които бяха едновременно и божества; луната, от която бе паднал един лъв; гладкостта на мрамора под бавните му чувствителни пръсти; вкусът на глиганското месо — обичаше да го разкъсва с резки бели отхапвания; някоя финикийска дума; черната сянка, хвърлена от копие върху жълтия пясък; близостта на морето или на жените; тежкото вино, чиято стипчивост бе смекчена от меда — всички те можеха да превземат и да изпълнят изцяло душата му. Познаваше ужаса, но също и гнева, и безстрашието; веднъж бе изкачил пръв стената на един вражески град. Жаден, любопитен, непредвидим, непризнаващ друг закон освен насладата и безразличието, което настъпва след нея, той бе бродил из пъстрия свят и бе наблюдавал градовете и дворците, издигнати по морския бряг. На многолюдните тържища или в подножията на някоя планина с незнаен връх, където спокойно би могло да има и сатири, бе слушал сложни истории, които приемаше тъй, както и самата действителност — без да се мъчи да открие дали са истински или лъжливи.

Постепенно обаче прекрасната вселена започна да се отдръпва от него; една упорита мъгла заличи линиите на ръката му, нощта се обезлюди, изгубвайки звездите си, земята стана несигурна под нозете му. Всичко ставаше все по-далечно и неясно. Когато разбра, че ослепява, нададе вик; стоическият свян още не бе измислен и Хектор можеше да побегне, без с това да накърни достойнството си. „Вече не ще видя, почувства той, нито небето, изпълнено с божествен ужас, нито това лице, което годините ще преобразят“. Дни и нощи прелитаха край отчаянието на плътта му, ала една сутрин се събуди, погледна (вече без боязън) смътните неща, които го заобикаляха, и неясно как почувства, сякаш бе разпознал отдавна чут глас или мелодия, че всичко това му се е случвало и преди, че го е посрещал със страх, но и с ликуване, с надежда и любопитство. Тогава се спусна в паметта си, която му се стори безгранична, и успя да измъкне от водовъртежа й изгубения спомен, който заблестя като монета под дъжда, навярно защото никога не се бе връщал към него освен — може би — в някой сън.

Ето какъв бе споменът: друго момче го бе обидило и той бе изтичал при баща си, за да му разкаже случката. Баща му го остави да говори — така нехайно, сякаш не го слушаше или не го разбираше, — но накрая откачи от стената един бронзов кинжал, красив и пълен със сила, който момчето тайно бе копняло да притежава. Сега то го държеше в ръцете си и изненадата от притежанието заличи понесената обида, но бащиният глас тъкмо му казваше: „Нека се узнае, че си мъж“ и в този глас звучеше повеля. Нощта бе ослепила пътищата; притиснал към себе си ножа, в който долавяше вълшебна сила, той се спусна от къщата на долу по стръмния склон и изтича на морския бряг, като бленуваше, че е Аякс и Персей, и насищаше соления мрак с рани и сражения. Именно вкусът на онзи миг бе онова, което търсеше сега, останалото не го вълнуваше — оскърбителните слова на предизвикателството, тромавата схватка, връщането у дома с окървавено острие.

От този спомен изникна и друг, в който също имаше нощ и предвкусвано приключение. Една жена — първата, която му дариха боговете — го очакваше в здрача на подземна крипта и той я търсеше из лабиринт от галерии, подобен на каменна мрежа, и по склонове, чиито очертания се губеха в тъмата. Защо ли го спохождаха тези спомени и защо се връщаха без горчивина, просто като някакъв първообраз на настоящето?

С дълбоко удивление изведнъж разбра. В тази нощ на тленните му очи, която тъкмо се спускаше, пак го очакваха и любов, и опасност. Арес и Афродита — защото вече долавяше, вече дочуваше отвсякъде глъчката на славата и на хекзаметрите, глъчката на хората, бранещи един храм, който боговете не ще спасят, и на черните кораби, търсещи из морската шир любимия остров, звука на „Одисея“ и „Илиада“, които съдбата му бе отредила да изпее и да остави да отекват дълбоко в човешката памет. Тези неща ги знаем, ала не знаем какво почувства той, докато се спускаше в своя последен мрак.

Dreamtigers300

В детството си пламенно обожавах тигрите: не петнистите тигри сред камалотите301 на Парана и непроходимия амазонски лес, а ивичестите, азиатските — онези истински тигри, с които може да се сражава само воин в кула върху слон.

Застоявах се до забрава пред една от клетките в зоопарка; ценях огромните енциклопедии и книгите по естествена история заради великолепието на изобразените в тях тигри. (Още си спомням тези рисунки — аз, който не мога да си спомня безпогрешно лицето или усмивката на някоя жена.) Детството отмина, тигрите и страстта ми по тях избледняха, ала все още ме спохождат в сънищата ми. В този дълбоко заровен хаотичен пласт те гъмжат както някога. Ето — заспал съм и някакъв сън отвлича вниманието ми; веднага разбирам, че сънувам. Тогава обикновено си мисля: това е сън, чисто развлечение за волята ми; щом разполагам с безгранична власт, ще сътворя един тигър.

О, безсилие! Сънищата ми никога не смогват да родят желания звяр. Тигърът се явява, вярно е, ала сякаш е препариран или хилав, с неясни форми или неприемливи размери, подобен на мимолетно видение, на куче или птица.

Диалог за един диалог

А.: Погълнати от разговора ни за безсмъртието, оставихме нощта да се спусне неусетно, без да запалим лампата. Не си виждахме лицата. С безразличие и благост, по-убедителни от страстното въодушевление, гласът на Маседонио Фернандес повтаряше, че душата е безсмъртна. Уверяваше ме, че смъртта на тялото е нещо съвсем незначително и че умирането трябва да е най-нищожното събитие, което може да сполети един човек. Аз си играех с джобното ножче на Маседонио; ту го отварях, ту пак го затварях. Наблизо някакъв акордеон разтягаше до безкрай „Ла Компарсита“, тази отчайваща глупост, която толкова хора харесват, защото са ги излъгали, че е старинна… Предложих на Маседонио да се самоубием, за да продължим дискусията си необезпокоявани от цялата тази шумотевица.

Я. (шеговито): Все пак подозирам, че в крайна сметка сте се отказали.

А. (вече в дълбоко мистично настроение): Честно казано, не си спомням дали онази нощ се самоубихме или не.

Ноктите

Послушни чорапи ги глезят през деня и обковани с гвоздеи кожени обуща ги крепят, но пръстите на краката ми хич не щат и да знаят. Само едно ги интересува — да пускат нокти: рогови пластинки, полупрозрачни и гъвкави, за да се бранят — но от кого? Каквито са си глуповати и недоверчиви, пръстите ми дори за миг не спират да приготвят това крехко оръжие. Отхвърлят вселената и екстаза, за да изработват безкрайно тези безполезни краища, подрязвани отново и отново от резките клъцвания на ножиците „Солинген“. На деветдесетия ден в здрача на предродовия ми затвор пръстите ми са подели това необикновено производство. А когато ме приберат в „Реколета“302, в една пепелява на цвят къща, украсена със сухи цветя и талисмани, те ще продължат упорития си труд, додето разложението не ги обуздае — и тях, и брадата на лицето ми.

Забулените огледала

Ислямът твърди, че в окончателния ден на Съда всеки престъпен създател на образи на живи твари ще възкръсне с творбите си и ще му бъде повелено да им вдъхне живот, ала не ще успее; тогава ще го хвърлят заедно с тях в пламъците на наказанието. Като дете познавах този ужас от призрачното удвояване или умножаване на действителността, само че у мен той се пораждаше пред големите огледала. Щом се спуснеше здрач, безгрешната им безспирна дейност, начинът, по който следяха движенията ми, цялата им космическа пантомима ми се виждаха свръхестествени. Една от настойчивите ми молитви към Бога и към моя ангел хранител бе да не сънувам огледала. Добре си спомням, че ги наблюдавах неспокойно. Понякога се боях, че ще започнат да се отклоняват от реалността; друг път — че ще видя в тях лицето си, обезобразено от странни нещастия. Впоследствие узнах, че по някакъв загадъчен начин този страх отново се е явил на света. Историята е съвсем проста, но много неприятна.

През 1927 година се запознах с едно мрачно момиче — най-напред по телефона (защото Хулия отначало бе само глас без име и лице), а после, една привечер, се срещнахме на някакъв ъгъл. Имаше тревожно големи очи, смолисточерна права коса и строга фигура. Беше внучка и правнучка на федералисти, както аз самият бях потомък на унитаристи303, но това древно разногласие на кръвта ни за нас бе своеобразна връзка, едно по-пълно притежаване на родината ни. Живееше със семейството си в голяма неуредена къща с много висок таван, сред озлоблението и безвкусицата на почтената бедност. Следобед — а в редки случаи и късно вечер — излизахме на разходка из нейния квартал, Балванера. Вървяхме покрай дебелата стена, ограждаща железопътната линия; веднъж отидохме по Сармиенто чак до сечищата на парк „Сентенарио“304. Между нас нямаше нито любов, нито илюзия за любов; долавях у Хулия една сила, която бе изцяло чужда на еротиката, и се боях от нея. За да се сближи с жените, човек често им разправя истински или измислени случки от детството си; навярно някой път съм й разказал за някогашния си страх от огледалата и така през 1928 година посях семената на една халюцинация, която щеше да разцъфти през 1931-ва. Сега току-що научих, че тя е полудяла и огледалата в спалнята й са забулени, понеже в тях виждала моето отражение, надделяло над нейното, трепери и отказва да говори; само казва, че я преследвам по някакъв магичен начин.

Злокобно робуване на образа ми, на едно от някогашните ми лица. Тази омразна участ на чертите ми несъмнено прави и мен самия омразен, но вече не ме е грижа.

Argumentum ormithologicum

Затварям очи и съзирам ято птици. Видението трае секунда, може би дори по-кратко; не зная колко птици съм видял. Определен ли бе броят им или неопределен? Този въпрос включва въпроса за съществуването на Бога. Ако Бог съществува, броят е определен, защото Той знае колко птици съм видял. Ако Бог не съществува, броят е неопределен, защото никой не би могъл да ги преброи. В такъв случай съм видял по-малко от десет птици (да речем) и повече от една, ала не съм видял девет, осем, седем, шест, пет, четири, три или две птици. Видял съм някакво число между десет и едно, което не е девет, осем, седем, шест, пет и тъй нататък. Това цяло число е невъобразимо; ergo Бог съществува.

Пленникът

В Хунин или в Тапалкен разказват следната история. Едно момче изчезнало след индианско нападение; говорело се, че индианците го били отвлекли. Напразно го търсили родителите му; след години един войник, пристигнал от вътрешността на страната, им разказал за някакъв синеок индианец, който можел да е техният син. Накрая успели да се срещнат с него (преданието не е запазило точните обстоятелства, а не искам да си измислям неща, които не зная) и им се сторило, че са го познали. Загрубял от варварския живот в пустошта, този мъж вече не разбирал родния си език, ала се оставил — равнодушен и покорен — да го отведат до дома. Там се поспрял — може би защото и другите се спрели. Погледнал вратата, сякаш не проумявал за какво служи. Изведнъж свел глава, надал вик, прекосил тичешком покрития вход и двата големи двора и се втурнал в кухнята. Без миг колебание бръкнал под почернелия свод на огнището и измъкнал ножчето с рогова дръжка от там, където го бил скрил още като дете. Очите му блестели от радост, а родителите му заплакали, защото разбрали, че наистина са намерили сина си.

Вероятно след този спомен се явили и други, ала индианецът вече не можел да живее между четири стени и един ден поел да търси своята пустош. Бих искал да зная какво е почувствал в онзи главозамайващ миг, когато миналото и настоящето са се слели в едно; бих искал да зная дали изгубеният син е възкръснал и умрял в онзи миг на екстаз, или просто е познал, като дете или куче, родителите си и бащината къща.

Кумирът

В един юлски ден през 1952 година мъжът в траурни одежди се появи в онова малко селце край река Чако305. Беше висок и слаб, с индиански черти и безизразно лице на глупак или маскиран; хората се отнасяха към него с уважение не заради самия него, а заради онзи, когото изобразяваше или в когото вече се бе превърнал. Избра си един малък чифлик близо до реката; с помощта на няколко съседки постави дъска върху две дървени магарета и нагласи отгоре картонен ковчег, в който бе положена русокоса кукла. Освен това запалиха четири свещи във високи свещници и подредиха цветя наоколо. Хората скоро заприиждаха. Отчаяни старици, смаяни деца, ратаи, които почтително сваляха корковите си шлемове — всички те минаваха пред ковчега и повтаряха: „Моите съболезнования, генерал е“. Дълбоко покрусен, човекът ги приемаше застанал до възглавето на ковчега със скръстени ръце на корема като бременна жена. Протягаше десницата си, за да стисне ръката, която му подаваха, и отвръщаше с твърдост и примирение: „Това бе съдба. Направихме всичко, което бе в човешките възможности“. Една тенекиена касичка събираше таксата от две песо и мнозина не се задоволиха само с едно посещение.

Що за човек, питам се, бе мъжът, измислил и осъществил този погребален фарс? Фанатик, опечален, безумец или измамник и циник? Дали сам си вярваше, че е Перон, докато играеше зловещата роля на скърбящ вдовец? Историята е невероятна, но действително се случи, и то може би не веднъж, а много пъти, с различни актьори и местни вариации. Тя съдържа съвършения символ на една иреална епоха и е като отражение на някакъв сън или като онази драма в драмата, която можем да открием в „Хамлет“. Мъжът в траур не бе Хуан Перон и русата кукла не бе жената на Перон Ева Дуарте, но и самият Перон не беше Перон, нито пък Ева — Ева; те бяха непознати или безименни фигури (чието тайно име и истинско лице никога не ще узнаем), пресъздаващи една груба митология заради доверчивата обич на предградията.

Делия Елена Сан Марко

Сбогувахме се на един от ъглите на „Онсе“306.

Обърнах се да те погледна от другия тротоар; ти също се бе обърнала и ми помаха за сбогом.

Между нас течеше река от коли и хора; беше пет часа на един безличен следобед; откъде можех да зная, че онази река е печалният непобедим Ахерон?

Повече не се видяхме, а след година ти вече беше мъртва.

Сега търся в мислите си този спомен, съзерцавам го и ми се струва, че е лъжлив, че зад баналното сбогуване се е криела безкрайната раздяла.

Снощи не излязох след вечеря и — за да проумея тези неща — препрочетох последното наставление307, което Платон слага в устата на своя учител. Прочетох, че когато плътта умре, душата е свободна.

И ето че сега не зная дали истината е в днешното злокобно тълкувание или в невинното сбогуване.

Защото, ако душите не умират, добре е, че сбогуванията им не са прекалено излиятелни.

Да се сбогуваме, означава да отречем раздялата, да си кажем: Днес си играем на раздяла, ала утре пак ще се срещнем. Хората са измислили сбогуването, защото знаят, че в известен смисъл са безсмъртни, макар и да се смятат за случайни и недълговечни.

Делия, някой ден ще подхванем този несигурен разговор — край коя ли река? — и ще се запитаме дали някога в един град, стопил се в простора, сме били Борхес и Делия.

Диалог на мъртъвци

Мъжът пристигна от Южна Англия в една зимна утрин на 1877 година. Бе червендалест, снажен и дебел, тъй че почти всички неизбежно го взеха за англичанин, пък и той си бе същински Джон Бул. Носеше цилиндър и странно вълнено палто с прорез в средата. Група мъже, жени и деца го очакваха с мъчително безпокойство; алена линия пресичаше гърлото на мнозина от тях, други бяха без глава и вървяха плахо и колебливо, сякаш пристъпваха в мрак. Бяха наближили чужденеца и нейде от задните редове на тълпата се разнесе ругатня, ала старият страх ги сковаваше и не дръзнаха да сторят нищо повече. Напред излезе един военен с восъчна кожа и очи, пламтящи като главня; рошавата грива и тъмната брада сякаш поглъщаха лицето му. Десет-дванайсет смъртоносни рани бяха набраздили тялото му досущ като ивици по тигрова кожа. Щом го видя, чужденецът сякаш се сепна, но след миг се приближи и му протегна ръка.

— Каква печална гледка е да видя един тъй славен воин, сразен от оръжията на коварството! — звучно рече той. — Но затова пък какво дълбоко задоволство изпитвам, задето наредих палачите да изкупят злодеянията си на ешафода на площад „Виктория“!

— Ако говориш за Сантос Перес и братята Рейнафе, знай, че даже съм им благодарен — отвърна бавно и сериозно окървавеният.

Другият го изгледа подозрително, сякаш съзираше в думите му присмех или заплаха, но Кирога308 продължи:

— Росас, ти никога не си ме разбирал. А и как ли би могъл да ме разбереш, когато ни се падна тъй различна участ? На теб ти бе писано да управляваш град, който гледа към Европа и някой ден ще стане един от най-прочутите градове в света; а на мен — да се сражавам из самотните простори на Америка, в бедна земя на бедни гаучоси. Моята власт бе съградена от копия, викове и пясъчни пустини и от почти тайни победи в забравени местности. Нима такива неща оставят траен спомен? Аз съм жив и ще живея още дълги години в паметта на хората, защото загинах в дилижанс, убит от конници с шпаги в една местност, наречена Баранка Яко. На теб дължа този подарък — благородна смърт, която не можах да оценя в оня миг, но затова пък следващите поколения не пожелаха да я забравят. Навярно си виждал онези изящни литографии и занимателното четиво309, написано от един доблестен мъж от Сан Хуан?

Росас, който си бе възвърнал самообладанието, го гледаше презрително.

— Та ти си бил романтик! — отсъди той. — Ласкателствата на потомците не струват повече от тия на съвременниците, а те пък не струват нищо — можеш да ги спечелиш с два-три гроша.

— Познавам този начин на мислене — отвърна Кирога. — През 1852-ра съдбата — дали от щедрост или от желание да те изпробва докрай, ти предложи мъжка смърт в една битка. Ти се показа недостоен за такъв дар, защото се уплаши от сражението и кръвта.

— Аз ли се уплаших? — възкликна Росас. — Аз, който съм укротявал диви жребци на Юг, а после укротих една цяла страна?

Кирога за пръв път се усмихна.

— Добре зная — бавно поде той, — че неведнъж си вършил подвизи на кон според безпристрастните свидетелства на твоите управители и ратаи; ала в ония дни в Америка се вършеха на кон и други подвизи — те се зоват Чакабуко, Хунин, Палма Редонда и Касерос310.

Росас го изслуша невъзмутимо и отговори:

— Нямах нужда от храброст. Един от подвизите ми, както ги наричаш, бе, че накарах по-големи храбреци от мен да се сражават и да умират заради мен. Да вземем например Сантос Перес, който те очисти. Да си смел, е въпрос на издръжливост; едни издържат повече, други — по-малко, но рано или късно всички се превиват.

— Дори да е тъй — рече Кирога, — аз живях и умрях, без да узная що е страх, до ден-днешен. А сега отивам да ме заличат, да ми дадат друго лице и друга участ, защото историята се е преситила от насилници. Не зная кой ще бъде другият и какво ще сторят с мен, зная, само че и той няма да е от страхливците.

— На мен ми стига да съм самият себе си — каза Росас. — Не искам да бъда друг.

— И камъните искат вечно да бъдат камъни311 — рече Кирога — и си остават такива векове наред, докато не се разпаднат на прах. И аз мислех като теб, когато влязох в селенията на смъртта, но тук научих много неща. Забележи, че и двамата сме започнали да се променяме.

Ала Росас вече не му обръщаше внимание; само рече, сякаш разсъждаваше на глас:

— Май не ми подхожда да съм мъртвец. Тези места и този спор като че ли са само сън, и то сънуван не от мен, а от някой друг, още нероден на белия свят.

Не разговаряха повече, защото в този миг Някой ги призова.

Сюжетът

Ужасът се изостря до крайност, когато Цезар, притиснат до нозете на една статуя от нетърпеливите ками на приятелите си, съзира сред лицата и остриетата Марк Юний Брут — негов любимец или даже син — и възкликва, престанал да се отбранява: „И ти ли, сине мой!“ Шекспир и Кеведо подемат затрогващия вопъл312.

Съдбата има слабост към повторенията, вариациите, симетрията; деветнайсет века по-късно в южната част на провинция Буенос Айрес един гаучо е нападнат от други гаучоси313; падайки, разпознава своя храненик и му казва с кротък упрек и вяла изненада (тези думи трябва да се чуят, а не да се прочетат): „Ама и ти, а!“ Убиват го и той така и не узнава, че умира, за да се повтори една сцена.

Задача

Да си представим, че в Толедо намерят свитък, изписан на арабски, и палеографите го обявят за собственоръчно творение на онзи Сиде Амете Бененхели314, от когото Сервантес е заел своя Дон Кихот.

В текста прочитаме как героят (знайно е, че той странства по пътищата на Испания въоръжен с меч и копие и предизвиква на двубой всеки срещнат по какъв да е повод) след една от многобройните си схватки открива, че е убил някакъв човек. На това място фрагментът свършва; задачата е да отгатнем или да предположим как ще постъпи Дон Кихот.

Струва ми се, че има три възможни отговора. Първият е отрицателен по характер; нищо особено не се случва, защото в илюзорния свят на Дон Кихот смъртта е тъй обичайна, както и вълшебството, и убийството на един човек трудно би смутило онзи, който се сражава — или смята, че се сражава — с дракони и чародеи. Вторият отговор е патетичен. Дон Кихот не е смогнал да забрави, че е само отражение на Алонсо Кихано, читател на приказни истории; пред лика на смъртта и съзнанието, че един сън го е подтикнал към греха на Каин, той се пробужда от самоналоженото си безумие, може би дори завинаги. Третият отговор е навярно най-правдоподобният. Когато другият човек издъхва, Дон Кихот не може да предположи, че страшното деяние е плод на трескаво бълнуване; реалността на следствието го кара да допусне наличието на също тъй реална причина — така той никога не ще се избави от лудостта си.

Остава още една догадка, която обаче е чужда на испанския свят и на Запада изобщо; тя изисква един по-древен, по-сложен и поуморен светоглед. Дон Кихот — който вече няма да е Дон Кихот, а владетел в кръговрата на индуистките превъплъщения — прозира, изправен пред вражия труп, че убийството и раждането са божествени или вълшебни дела, които очевидно надхвърлят рамките на човека. Разбира, че убитият е толкова илюзорен, колкото и окървавеният меч, натежал в ръката му, колкото е и той самият, и целият му дотогавашен живот, непостижимите богове и вселената.

Една жълта роза

Нито онзи следобед, нито на следващия умря знаменитият Джанбатиста Марино315, когото единодушните уста на Славата (да си послужим с този скъп за него образ) провъзгласиха за новия Омир и за новия Данте; ала неподвижното и безмълвно събитие, което се случи тогава, бе наистина последното в живота му. Отрупан с години и слава, човекът умираше в едно просторно испанско легло с резбовани колони. Нищо не ни пречи да си представим на няколко крачки от него ведър балкон, обърнат на запад, а отдолу — мрамори и лаврови дървета и градина, чиито стъпала се оглеждат в правоъгълен басейн. Една жена е поставила жълта роза в купа; човекът мълви неизбежните стихове, които на него самия, ако говорим откровено, вече малко са му дотегнали:

Тогава дойде откровението. Марино видя розата, както Адам е могъл да я види в Рая, и почувства, че тя се намира в собствената си вечност, а не в неговите думи, и че можем да споменаваме или да загатваме нещата, но не и да ги изразяваме истински, и че високите надменни томове, които образуваха златен полуздрач в единия ъгъл на стаята, не бяха (както бе сънувала суетата му) огледало на света, а просто още една добавка към света.

Марино постигна това просветление в навечерието на смъртта си, а Омир и Данте навярно също са го постигнали.

Свидетелят

В обора, който се намира почти в сянката на новата каменна църква, един човек със сиви очи и посивяла брада, проснат сред миризмата на животните, смирено търси смъртта — тъй сякаш е сън. Денят, верен на необхватни и тайни закони, полека измества и слива сенките в бедняшкото място; отвън са изораните ниви и един ров, пълен с мъртви листа, и вълчите следи в черната кал там, където започва гората. Забравен, мъжът спи и сънува. Вечерният звън го разбужда. В английските кралства камбанният звън вече е един от вечерните обичаи, ала като момче мъжът е виждал лика на Один, свещения ужас и ликуването, грубоватия дървен идол, обкичен с римски монети и тежки одежди, жертвоприношенията на коне, кучета и пленници. Преди да настъпи зората, той ще умре и с него ще си отидат безвъзвратно последните непосредствени образи на езическите обреди; светът ще стане малко по-беден, когато този саксонец умре.

Множество събития, които заемат пространството и все пак приключват с нечия смърт, могат да ни изпълнят с удивление, ала едно нещо, или по-скоро — безкраен брой неща загиват при всяка човешка агония, освен ако не съществува някаква памет на Вселената, както допускат теософите. В хода на времето е имало един ден, който е склопил последните очи, видели Христос; битката при Хунин и любовта на Елена са умрели заедно със смъртта на един човек. Какво ще умре заедно с мен, когато и аз си отида, каква патетична или крехка форма ще изгуби светът? Гласът на Маседонио Фернандес317, образът на дорест кон в незастроено място на ъгъла на „Серано“ и „Чаркас“ или калъпче сяра в чекмеджето на махагоново писалище?

Мартин Фиеро

От този град излязоха войски, които изглеждаха големи и впоследствие действително станаха такива поради увеличителния ефект на славата. След години един от войниците се завърна и с чуждестранен акцент разказа истории, които се бяха случили с него в места, наречени Итусаинго или Аякучо318. Днес тези неща сякаш никога не са били.

Две тирании имаше по тези земи. По време на първата една каруца излезе от пазара „Ла Плата“ и неколцина мъже, седнали на капрата, започнаха да предлагат едри жълти праскови; едно момче повдигна края на брезента, който ги покриваше, и видя глави на унитаристи с окървавени бради319. Втората тирания за мнозина означаваше затвор и смърт, а за всички — недоволство, привкус на безчестие във всяка ежедневна дейност, неспирно унижение. Днес тези неща сякаш никога не са били.

Един човек320, който знаеше всички думи, погледна с грижовна обич растенията и птиците на тази земя и ги определи, може би завинаги, и написа с метафори от метал необятната хроника на бурните залези и формите на луната. Днес тези неща сякаш никога не са били.

Тук поколенията са познали и онези обичайни, но някак вечни превратности, които съставят тъканта на изкуството. Днес тези неща сякаш никога не са били, ала в една хотелска стая през хиляда осемстотин шейсет и някоя година един човек сънува схватка. Някакъв гаучо забива ножа си в негър, повдига го от земята, захвърля го като чувал с кокали, гледа го как се гърчи в агония и умира, навежда се, за да почисти стоманата, отвързва коня си и го яхва много бавно, да не би някой да помисли, че бяга. Това, което е станало веднъж, ще се повтаря до безкрай; видимите войски са си отишли и на тяхно място остава обикновена свада с ножове; сънят на един човек е част от паметта на всички.

Преображения

В един коридор видях стрелка, сочеща някаква посока, и ми мина през ум, че този безобиден символ някога е бил вещ от желязо, неизбежно и смъртоносно оръжие, което се е впивало в плътта на хора и лъвове и е засенчило слънцето при Термопилите, и завинаги е осигурило на Харалд Сигурдарсон шест стъпки английска земя.

Броени дни след това някой ми показа снимка на унгарски конник; гърдите на коня му бяха опасани от навито ласо. Така разбрах, че ласото, което преди е разсичало въздуха и е смирявало с хватката си биковете из пасбищата, вече е само дръзка украса на празничната сбруя.

В Западното гробище видях рунически кръст, изваян от червен мрамор; рамената му бяха извити, разширени в края и вписани в кръг. Този стегнат и ограничен отвсякъде кръст бе символ на другия, със свободните рамена, който на свой ред символизира разпятието на един бог, „гнусния уред“321, заклеймен от Лукиан Самоски.

Кръст, ласо и стрела, древни оръдия на човека — днес те са принизени или възвисени до символи; не зная защо ме удивляват, щом на земята няма нищо, което забравата да не изтрие и паметта да не преиначи, щом никой не знае как ще го преобрази бъдещето.

Притча за Сервантес и дон Кихот

Преситен от своята испанска родина, един стар войник на краля потърсил утеха в необятните простори на Ариосто322, в онази лунна долина, приютила прахосваното в сънищата време, и в златния идол на Мохамед, заграбен от Монталбан.

С кротка самоирония той измислил един простодушен човек с ум, разстроен от четенето на разни чудесии, който се втурнал да търси подвизи и да чародейства в прозаични места, наречени Тобосо и Монтиел.

Победен от действителността и от самата Испания, дон Кихот се споминал в родното си село около 1614 година. Не след дълго го последвал и Мигел де Сервантес.

И за двамата, сънуващия и сънувания, целият замисъл се изразявал в противопоставянето на два свята — измисления свят на рицарските романи и делничния, обичаен свят на седемнайсети век.

Съвсем не подозирали, че времето полека ще изглади това противоречие, не подозирали, че Ла Манча и Монтиел, и изпосталялата снага на рицаря в бъдните години ще станат също тъй поетични, както и странстванията на Синдбад или необятните простори на Ариосто.

Защото литературата започва от мита и свършва пак с мит.

Клиника „Девото“, януари 1955 г.

Рай, XXXI, 108

Диодор Сицилийски разказва историята на един бог, разкъсан на парчета и пръснат по земята. Кой от нас, крачейки в здрача или проследявайки някоя дата от миналото си, не е усещал понякога, че е изгубил нещо безкрайно?

Хората са изгубили едно лице, едно невъзвратимо лице, и всички желаят да са на мястото на онзи поклонник (сънуван в райските висини, под Розата), който съзира в Рим булото на Вероника и шепне с вяра: „Това ли е подобието Твое, Христе Исусе, Господи Велик?“323

Край един път има каменно лице и надпис, който гласи: „Истинският портрет на Светия Лик на Иисус от Хаен“; ако действително знаехме как е изглеждало това лице, щяхме да притежаваме ключа към притчите и да знаем дали синът на дърводелеца е бил и Божи Син.

Павел го видял като ослепително сияние, което го повалило на земята; Йоан — като слънцето, когато свети в цялата си мощ; Тереза от Хесус324 го съзирала много пъти, окъпано във ведра светлина, и никога не могла да уточни цвета на очите.

Изгубили сме тези черти, както може да се изгуби едно магическо число, съставено от обичайни цифри, както се изгубват завинаги образите в калейдоскопа. Може да ги видим и все пак да не ги познаем. Профилът на някой зърнат в метрото евреин може би е профилът на Христос; ръцете, подаващи ни ресто на някое гише, може би са повторение на онези ръце, които някога едни войници приковаха на кръста.

Може би някоя черта от онова разпнато лице се таи във всяко огледало; може би лицето умря и се заличи, за да се превърне Бог във всички.

Кой знае дали тази нощ няма да го зърнем в лабиринтите на съня, а утре да не знаем, че сме го видели.

Притча за двореца

В онзи ден Жълтият император показа своя дворец на поета. Постепенно оставиха зад себе си, в дълго шествие, първите западни тераси, които като стъпала на почти необятен амфитеатър се спускаха към същински рай — градина, чиито метални огледала и гъсти хвойнови плетове бяха първообраз на лабиринта. С радост се изгубиха в нея; отначало бяха снизходителни, сякаш се впускаха в някаква игра, а после изпитаха известна тревога, защото правите алеи страдаха от съвсем лека, но неспирна извивка и в крайна сметка тайно образуваха кръгове. Към полунощ наблюдението на небесните светила и навременното жертвоприношение на една костенурка им позволиха да се освободят от това място, което изглеждаше омагьосано, ала не и от усещането, че са се изгубили — то ги съпровождаше чак до края. Сетне обходиха разни преддверия, вътрешни дворове и библиотеки и една шестоъгълна зала с воден часовник, а една сутрин зърнаха от някаква кула каменен човек, който после завинаги се изгуби от погледа им. С лодки от сандалово дърво прекосиха множество искрящи реки или може би само една река многократно. Императорската свита минаваше и хората се просваха по лице, ала един ден стигнаха до остров, където някакъв човек не отдаде тази почит, защото никога не бе виждал Небесния син, и се наложи палачът да го обезглави. Очите им видяха с безразличие черни коси и черни танци, и сложно украсени златни маски; действителното се смесваше със сънуваното или по-скоро самата действителност бе една от формите на съня. Изглеждаше невъзможно земята да е нещо друго освен градини, водоскоци, бляскави постройки и форми. На всеки сто крачки някоя кула се врязваше в небето; за окото цветът им бе еднакъв, ала първата от тях бе жълта, а последната — алена; толкова тънки бяха постепенно усилващите се нюанси и толкова дълга бе редицата от кули.

Тъкмо в подножието на последната кула поетът (дотогава сякаш равнодушен към зрелищата, изпълващи всички с възхита) произнесе кратката творба, която днес неразривно свързваме с неговото име и която според най-изтънчените историци го дари с безсмъртие и смърт. Текстът й се е изгубил; някои смятат, че се е състоял само от един стих, а други — от една-единствена дума.

Ала със сигурност се знае, макар да е невероятно, че поемата съдържала изцяло и в най-малки подробности огромния дворец с целия му знаменит порцелан и с всяка рисунка върху порцелана, с полусенките и светлините на здрача, с всеки злочест или щастлив миг от славните династии на смъртните, на боговете и драконите, живели в него през цялото му необятно минало. Всички стояли безмълвни, единствено императорът възкликнал: „Ти ми отне двореца!“ и железният меч на палача покосил живота на поета.

Някои разказват другояче историята. В света не може да има две еднакви неща; щом поетът произнесъл поемата (тъй ни разправят), тозчас дворецът изчезнал като дим, сякаш изпепелен и заличен от последната сричка. Подобни предания, разбира се, не са нищо повече от литературни измислици. Поетът бил роб на императора и умрял като роб; творбата му потънала в забрава, защото заслужавала такава участ, а потомците му все още търсят и никога не ще намерят словото на Вселената.

Everything and nothing325

Сам по себе си той е бил никой; зад лицето му (което даже на лошите изображения от онази епоха не прилича на никое друго) и зад словата — разточителни, чудати и неспокойни — се спотайвали само хлад и един сън, несънуван от никого. Отначало смятал, че всички са като него, но изумлението на един приятел, с когото понечил да обсъди тази празнота, му разкрило грешката и завинаги го убедило, че човек не бива да се различава от събратята си. Понякога си мислел, че в книгите ще открие цяр за страданието си, и така научил малко латински и още по-малко гръцки, за което споменава един съвременник. По-късно решил, че заветната му цел може би се крие в един от най-простите обреди на човечеството, и през един дълъг юнски следобед се оставил да бъде посветен в него заедно с Ан Хатауей326.

На двайсет и няколко години отишъл в Лондон. Инстинктивно бил усвоил навика да се преструва на някого, за да не проличи, че е никой. В Лондон открил отреденото му от съдбата занимание — това на актьора, който на сцената се прави на друг пред много хора, а те на свой ред се правят, че го взимат за друг. Тези преструвки му разкрили едно особено щастие, навярно първото, което бил познал през живота си; ала щом стихнели овациите след последния стих и изнесели от сцената последния труп, отново изпитвал с пълна сила омразния вкус на нереалността. Преставал да бъде Ферекс или Тамерлан327 и пак ставал никой.

Измъчен до крайност, решил да измисля нови герои и нови трагични сюжети. Така, докато тялото осъществявало телесната си участ в лондонските бордеи и кръчми, душата, която го обитавала, била ту Цезар, пренебрегнал предупрежденията на гадателя, ту Жулиета, обзета от ненавист към чучулигата, ту Макбет, разговарящ в безлюдната пустош с вещиците орисници. Никому не се е удало да бъде толкова хора, колкото е бил този човек, успял досущ като египетския Протей328 да изчерпи всички проявления на битието.

Понякога оставял в някое ъгълче на творбата някакво признание, уверен, че никой няма да го разгадае; Ричард твърди, че в едничката си личност изиграва ролите на мнозина, а Яго загадъчно изрича „не съм аз тоз, когото знаят всички“329. Първичната тъждественост на битие, сън и изображение го вдъхновила да напише знаменити страници.

Издържал двайсет години сред тези овладени миражи, ала една сутрин се сепнал от отвращението и от ужаса, че той самият е всички тия крале, покосени от меч, и всички тия злочести влюбени, които се срещат, разделят се и издъхват в благозвучна агония. Още същия ден сполучил да продаде своя театър. Преди да мине и седмица, се върнал в родното си градче, където преоткрил дърветата и реката от детството си, но вече не ги уподобявал на онези, другите, възпети от музата му, добили блясък от митологични алюзии и латински названия. Трябвало да бъде някой; станал състоятелен предприемач в оставка, който се занимавал със заеми, тъжби и лихварство на дребно. В този си образ съставил известното ни сухо завещание, от което умишлено изключил всеки патетичен или литературен намек. В това уединение често го посещавали приятели от Лондон, заради които отново влизал в ролята на поет.

Историята добавя, че преди или след смъртта си се явил пред Бога и му казал: „Аз, който напусто съм бил толкова хора, искам да бъда един-единствен — аз самият“. Божият глас му отвърнал сред вихрушка: „Аз също не съм; сънувах света така, както ти сънува творбите си, мой Шекспире, и ти си сред образите на съня ми — като мене мнозина и никой“.

Ragnarök330

Образите в сънищата (както пише Колридж) представят впечатленията ни, а не ги предизвикват, както ние си мислим. Изпитваме ужас не защото ни е сграбчил сфинкс — напротив, сънуваме сфинкс, за да си обясним ужаса, който изпитваме. Ако е тъй, как би могло обикновеното описание на образите да предаде изумлението, възторга, безпокойствата, заплахата и ликуването, изтъкали съня от онази нощ? Все пак ще се опитам да опиша всичко това; може би фактът, че сънят ми обхващаше една-единствена сцена, ще заличи или поне ще опрости донякъде основната трудност.

Мястото бе факултетът по философия и литература; времето — привечер. Всичко (както е обичайно за сънищата) изглеждаше малко по-различно; едно леко преувеличение променяше нещата. Избирахме ръководство; аз разговарях с Педро Енрикес Уреня331, който в действителност бе покойник от дълги години.

Изведнъж ни сепна глъчка от някаква демонстрация или шествие с улични музиканти. Откъм Бахо долитаха човешки и животински рев. Някой се провикна: „Ей ги, идат!“, а после: „Боговете! Боговете!“ Четири-пет особи излязоха от навалицата и заеха подиума на голямата аула. Всички ги приветствахме със сълзи на очи; след вековно изгнание Боговете най-сетне се завръщаха. Сякаш уголемени от високия подиум, с отметната назад глава и изпъчена гръд, те надменно приеха нашето поклонение. Един крепеше клон — несъмнено част от простодушната ботаника на сънищата; друг с широк жест протягаше ръка, която се оказа ноктеста лапа; едното лице на Янус плахо поглеждаше към извития клюн на Тот. Навярно развълнуван от приветствията ни, някой — вече не зная точно кой — нададе победоносно кудкудякане, невероятно дразнещ звук, който донякъде напомняше гаргара или съскане. От този миг нещата рязко се промениха.

Всичко започна с подозрението (може би пресилено), че Боговете не умеят да говорят. Човешкият им облик бе притъпен от вековете живот, който бяха прекарали в изгнание, като диви зверове. Ислямският полумесец и римският кръст се бяха отнесли безмилостно към тези бегълци. Твърде ниски чела, пожълтели зъби, рехави мустаци на мулати или китайци, животински бърни — всичко това говореше за упадъка на олимпийския род. Одеждите им не издаваха достойна и скромна немотия, а по-скоро напомняха порочния разкош на комарджийските свърталища и на бордеите на Бахо. В нечия петелка аленееше кървавочервен карамфил; под плътно прилепнало сако личаха очертанията на кама. Изведнъж осъзнахме, че те се готвят да изиграят последния си коз, че са лукави, невежи и жестоки като стари хищници и ако се оставим да бъдем победени от страха или жалостта, накрая ще ни погубят.

Тогава извадихме тежки револвери (изневиделица в съня изникнаха и револвери) и с радост убихме Боговете.

Ад, I, 32

През последните години на дванайсети век една пантера виждаше — от утринния до вечерния здрач — някакви дъски и отвесни железни пръчки, разни мъже и жени, дебела стена и може би каменно корито, пълно със сухи листа. Не знаеше, не можеше да знае, че жадува за любов и жестокост, и за горещата наслада да разкъсва плът, и за вятъра с мирис на елен, ала нещо у нея се задушаваше и бунтуваше, и ето че Бог й проговори в един сън: „Живееш и ще умреш в този затвор, за да може един човек, когото познавам, да те погледа определен брой пъти и никога да не те забрави, и да вложи твоята фигура и твоя символ в една поема, която си има отредено място в тъканта на вселената. Понасяш пленничество, но ще си дала едно слово на поемата“. В съня Бог просветли грубия ум на животното и то разбра причините и прие съдбата си, ала когато се събуди, му останаха само смътно примирение и храбро незнание, защото устройството на света е твърде сложно за простотата на един див звяр.

След години Данте щеше да умре в Равена, неоправдан и самотен като всеки друг. В един сън Бог му извести тайната цел на живота и на труда му. Поразен, Данте узна накрая кой е и какво е, и благослови многобройните горчилки на живота си. Според преданието, когато се събудил, почувствал, че е получил и изгубил нещо безкрайно — нещо, което не би могъл да си възвърне, нито дори да съзре отдалеч, защото устройството на света е твърде сложно за простотата на човеците.

Борхес и аз

Другият, Борхес, е този, комуто се случва всичко. Аз се разхождам из Буенос Айрес и се поспирам, вече почти машинално, за да разгледам арката над някой вход и решетъчната му врата; за Борхес получавам вести по пощата и виждам името му в някой списък на преподаватели или в биографичния справочник. Обичам пясъчните часовници, географските карти, печатните издания от осемнайсети век, етимологичните проучвания, вкуса на кафето и прозата на Стивънсън; другият споделя предпочитанията ми, ала с една суетност, която ги превръща в актьорски превземки. Би било преувеличено да твърдя, че отношенията ни са враждебни; аз живея, продължавам да живея, за да може Борхес да съчинява своята литература — тази литература е моето оправдание. Охотно признавам, че е сполучил да напише някои силни страници, но те не могат да ме спасят, защото постигнатото в тях вече не принадлежи нито нему, нито другиму, а е станало част от езика или традицията. Извън това съм обречен да изчезна окончателно и само някоя трошица от мен може би ще оцелее в другия. Малко по малко му отстъпвам всичко, макар че добре познавам извратения му навик да преиначава и преувеличава. Спиноза е на мнение, че всички неща се стремят да постоянстват в своето съществуване; камъкът иска вечно да бъде камък, а тигърът — тигър. Обречен съм да остана Борхес, а не себе си (ако изобщо съм някой), ала се откривам по-малко в неговите книги, отколкото в много други, или пък в протяжния звън на някоя китара. Преди години се опитах да се избавя от него и преминах от митологията на предградията към игрите с времето и безкрайността, но и тези игри вече са на Борхес и трябва да измислям все нови неща. Така животът ми се превръща в бягство и всичко се изплъзва от ръцете ми, и всичко принадлежи на забравата или на другия.

Даже не зная кой от двама ни пише тази страница.