Смърт и компас (Хорхе Луис Борхес) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Музей

За точността в науката

… В онази Империя Изкуството на Картографията достигна такова Съвършенство, че картата на една-единствена Провинция заемаше цял Град, а картата на Империята — цяла Провинция. С течение на времето тези Прекомерни Карти станаха незадоволителни и Гилдиите на Картографите построиха една Карта на Империята, която имаше размерите на самата Империя и точно съвпадаше с нея. Следващите Поколения, не тъй Пристрастени към Изучаването на Картографията, разбраха, че тази обширна Карта е Безполезна, и с известно Безсърдечие я предадоха на Жестокостите на Слънцето и Зимите. В пустините на Запада са оцелели и до днес разпокъсани Останки от Картата, обитавани от Животни и Просяци; в цялата Страна няма друг помен от Географските Науки.

Суарес Миранда, „Пътешествия на благоразумни люде“, IV книга, гл. XLV, Лерида, 1658

Четиристишие

Отидоха си други, но това се случи в миналото —

а то е, всеки знае, най-благоприятното време за умиране.

Възможно ли е аз, поданикът на Якуб ал-Мансур,

да умра, тъй както трябваше да умрат розите и Аристотел?

От „Диван на Ал-Моктадир ал-Магриби“ (XII век)

Граници

Има един стих на Верлен, който вече не ще си спомня,

има една близка улица, забранена за моите стъпки,

има огледало, което ме видя за сетен път,

има една врата, която съм затворил чак до края на света.

Сред книгите на моята библиотека (сега ги гледам)

има някоя, която никога не ще отворя.

Това лято ще навърша петдесет години;

смъртта ме изхабява, неуморна.

От „Надписи“ (Монтевидео, 1923), на Хулио Платеро Аедо

Поетът обявява своята именитост

Небесният свод измерва славата ми,

библиотеките на Изтока си оспорват стиховете ми,

емирите ме търсят, за да напълнят устата ми със злато,

ангелите знаят наизуст последната ми песен.

Оръдията на моя труд са унижението и тъгата;

де да бях се родил мъртъв!

От „Диван на Абул Касим ал-Хадрами“ (XII век)

Щедрият враг

През 1102 година Магнус Барфод се заел да покори изцяло кралствата на Ирландия; казват, че в навечерието на смъртта си той получил следния поздрав от Муиркертах, краля на Дъблин:

Дано в твоите войски служат редом златото и бурята, Магнус Барфод.

Дано е честита твоята бран утре, в полята на моето кралство. Дано твоите страшни кралски ръце изтъкат платното на битката.

Дано станат храна на червения лебед332 онези, що се опълчват на меча ти.

Дано утре в боя си по-храбър от всякога. Дано безчетните ти богове те наситят със слава, дано те наситят и с кръв.

Дано се увенчаеш с победа в утрото, кралю, що тъпчеш Ирландия.

Дано от многобройните ти дни никой не сияе като утрешния,

защото той ще ти е последен. Заклевам се, кралю,

че преди да угасне светликът му, ще те победя и ще те погубя.

От Anhang zur Heimskringla (1893) на Х. Геринг

Разкаянието на Хераклит

Аз, който толкоз люде бях, никога не съм бил Онзи, в чиито обятия Матилде Урбах губеше свяст.

Гаспар Камерариус, в Deliciae Poetarum Borussiae (Наслади на боруските поети), VII, 16

В памет на Дж.Ф.К.

Древен е този куршум.

През 1897 година той бе изстрелян срещу президента на Уругвай от един младеж от Монтевидео, Аредондо333, който бе прекарал дълго време в пълно усамотение, за да се знае, че не е имал съучастници. Трийсет години по-рано същият снаряд уби и Линкълн чрез престъпното или магическото дело на един актьор, превърнат от словата на Шекспир в Марк Брут, убиеца на Цезар. В средата на седемнайсети век ръката на отмъщението пак си послужи с него, за да отнеме живота на Густав Адолф Шведски334 сред публичната хекатомба на едно сражение.

Преди това куршумът бе други неща, защото питагорейското преселение на душите не е присъщо само на хората. Той бе копринената връв, която получаваха везирите на Ориента, той бе пушките и щиковете, разгромили защитниците на Аламо335, бе и триъгълното острие, отсякло главата на една кралица, бе дървото на Кръста и тъмните гвоздеи, пронизали плътта на Спасителя, бе отровата, която предводителят на картагенците пазеше в железен пръстен на ръката си, бе и ведрата чаша, изпита една вечер от Сократ.

А в самата зора на времето той бе камъкът, запратен от Каин срещу Авел, и занапред ще бъде много други неща, които днес дори не можем да си представим, но които ще имат силата да заличат човешкия род и неговата чудна, крехка участ.

Послеслов

Дай, Боже, същностното еднообразие на тази разнородна сбирка (събрана не от мен, а от самото време, и съдържаща някои отдавнашни творби, които не дръзнах да преработя, защото съм ги писал с други възгледи за литературата) да се окаже не тъй очевидно, както географското и историческото разнообразие на темите. От всички книги, които съм изпратил в печатницата, никоя, струва ми се, не е толкова лична, колкото тази пъстра и безпорядъчна антология, и то именно защото изобилства с отражения и интерполации. Малко неща съм преживял, а много съм прочел. Или по-скоро, малко неща съм преживял, които да са по-достойни да останат в паметта ми, отколкото мислите на Шопенхауер или словесната музика на Англия.

Един човек си поставя за задача да нарисува света. С течение на годините насища едно пространство с образи на провинции, на кралства, на планини и заливи, на кораби, острови, риби, стаи, инструменти, звезди, коне и хора. И малко преди смъртта си открива, че този търпелив лабиринт от линии всъщност очертава собственото му лице.

Х.Л.Б.

Буенос Айрес, 31 октомври 1960 г.