Смърт и компас

Предговор

Макар и не тъй тромаво написани, разказите в тази книга не се различават от онези, които съставят предишната. Може би ще трябва да подчертая два от тях: „Смърт и компас“ и „Фунес паметливият“. Вторият представлява дълга метафора на безсънието. Първият, въпреки немските и скандинавските имена, се развива в един Буенос Айрес на сънищата; криволичещата „Рю дьо Тулон“ е „Пасео де Хулио“, а вила „Тристлъо Роа“ е хотелът, където Хърбърт Аш получи (и навярно никога не прочете) единайсети том от една въображаема енциклопедия. Вече бях написал тази измислица, когато ми се стори, че си заслужава да разширя времето и пространството, които тя обхваща: отмъщението можеше да се предава по наследство, периодите от време да се изчисляват в години, даже в столетия, първата буква на Името да се произнася в Исландия, втората — в Мексико, третата — в Индостан. Да добавя ли, че сред хасидите е имало и светци и че жертвоприношението на четири живота с цел добиването на четирите букви, които образуват Името, е фантазия, продиктувана от самата форма на моя разказ?

Буенос Айрес, 29 август 1944 г.

P.S. Добавих към този том три разказа: „Югът“, „Сектата на Феникса“ и „Краят“. С изключение на един герой — Рекабарен, чиято неподвижност и пасивност служат за контраст, нищо или почти нищо в краткото развитие на последния разказ не е измислено от мен; цялото му съдържание е скрито в една прочута книга, а аз пръв го разкрих или поне пръв обявих това. В алегорията на Феникса си поставих за задача да загатна едно общо дело — Тайната, да го внуша колебливо, постепенно и в крайна сметка недвусмислено; не зная до каква степен съм успял. Що се отнася до „Юга“, който може би е най-добрият ми разказ, ще се задоволя с предупреждението, че може да се чете не само като пряко повествование за измислени събития, но и по съвсем различен начин.

Шопенхауер, Де Куинси, Стивънсън, Маутнер, Шоу, Честъртън и Леон Блоа съставят разнородния списък на авторите, които постоянно препрочитам. Струва ми се, че в христологичната фантазия, озаглавена „Три версии за деянието на Юда“, долавям далечното влияние на последния от изброените.

Х.Л.Б.

Фунес, паметта му

Помня го (въпреки че нямам право да произнасям тази свещена дума — само един човек на земята имаше това право и той е мъртъв) с тъмна китка пасифлора в ръка, гледащ я тъй, както никой друг не може да я гледа, дори и да се взира в нея от предутринния до вечерния здрач цял живот. Помня мрачното му лице с индиански черти, необичайно далечно — зад цигарата. Помня (така ми се струва) тънките му ловки пръсти. До тия пръсти помня кратунка за мате с герба на Banda Oriental117. Помня жълтата сламена щора на прозореца, изписана със смътен езерен пейзаж. Помня ясно гласа му — бавния и сърдит носов говор на старите жители от предградията без днешната италианска напевност. Виждал съм го не повече от три пъти; последния път — през 1887 година… Много одобрявам идеята всички, които са го познавали, да напишат нещо за него; моят разказ може би ще е най-краткият (и вероятно най-оскъдният) в книгата, която ще издадете, но със сигурност няма да е най-безпристрастният. Аз съм един жалък аржентинец и затова не мога да пея дитирамби — задължителен жанр в Уругвай, когато темата е някой уругваец. Драскач, фукльо, столично конте; Фунес не е изричал тези обидни думи, но аз напълно съзнавам, че за него бях въплъщения на тия жалки прозвища. Педро Леандро Ипуче118 пише, че Фунес е предтеча на свръхчовеците, „един самороден местен Заратустра“; няма да споря, но не бива да забравяме, че този момък от Фрай Бентос беше в известно отношение безнадеждно ограничен.

Първият ми спомен за Фунес е съвсем ясен. Виждам го в една мартенска или февруарска привечер на 84-та. През тази година баща ми ме беше завел да летувам във Фрай Бентос119. Връщах се от имението Сан Франсиско с братовчед ми Бернардо Аедо. Яздехме коне, пеехме весело, но това не беше единствената причина да се чувствам щастлив. След душния ден небето бе закрито от огромен буреносен облак, тласкан от южния вятър. Дърветата вече се огъваха под напора му, аз се боях (и се надявах), че водната стихия ще ни застигне насред полето. Препускахме, надбягвайки се с бурята. Най-сетне навлязохме в една уличка, оградена от много високи тухлени тротоари. Изведнъж притъмня; чух забързани и сякаш крадливи стъпки; вдигнах очи и видях някакво момче, което тичаше по тесния разбит тротоар като по тясна разбита стена. Помня късите му торбести панталони, платнените му сандали със сламени подметки, помня цигарата и строгото му лице на фона на безкрайния вече облак. Неочаквано Бернардо му извика: „Колко е часът, Иренео?“ Без да погледне небето, без да се спре, той отговори: „Осем без четири минути, млади Бернардо Хуан Франсиско“. Гласът му беше тънък и подигравателен.

Аз съм толкова разсеян, че току-що предаденият диалог нямаше да привлече вниманието ми, ако братовчед ми не беше го повторил няколко пъти, подтикван (струва ми се) от някакъв местен патриотизъм и от желанието да се покаже равнодушен към тройното обръщение.

Той ми каза, че момчето, което срещнахме, е Иренео Фунес, известен с някои странности — например с това, че не дружи с никого и винаги знае колко е часът, като по часовник. Добави, че е син на една тукашна гладачка, Мария Клементина Фунес; едни разправяли, че баща му бил лекар, някой си О’Конър, англичанин, други — че бил укротител на коне или следотърсач от департамента Салто. Живеел с майка си близо до чифлика Лаурелес.

През 85-а и 86-а година летувахме в Монтевидео. През 87-а отново посетих Фрай Бентос. Естествено, разпитах за всички познати и накрая за „хронометъра Фунес“. Отговориха ми, че в имението Сан Франсиско един необязден кон го бил хвърлил на земята и той останал парализиран за цял живот. Спомням си, че тази вест остави у мен впечатлението за досадна магия: единствения път, когато го видях, ние се връщахме на коне от Сан Франсиско, а той тичаше по високия тротоар; историята, която разказа братовчед ми Бернардо, много приличаше на сън, изтъкан от късове минало. Казаха ми, че лежал на кушетка загледан в смокинята на двора или в някоя паяжина. Привечер позволявал да го пренесат до прозореца. Бил толкова честолюбив, та дори се преструвал, че е облагодетелстван от сполетялата го беда… На два пъти го видях зад решетката на прозореца, която безжалостно подчертаваше участта му на вечен затворник — първия път неподвижен, със затворени очи; втория — пак неподвижен, но вглъбен в съзерцанието на ухаещ стрък пелин.

По това време донякъде от суетност се бях заел системно да изучавам латински. В куфара си носех „De viris illustribus“120 на Ломон, „Thesaurus“121 на Кишра, „Записките“ на Юлий Цезар и един от томовете на „Naturalis historia“122 на Плиний, която надхвърляше (и все още надхвърля) скромните ми способности на латинист. В малкото градче всичко се разчува; в къщата си в покрайнините Иренео скоро узна за тия необикновени книги. Изпрати ми цветисто и високопарно писмо, в което припомняше нашата за съжаление „ефимерно кратка“ среща „на 7 февруари 84-та“, възхваляваше чичо ми дон Грегорио Аедо, починал същата година, за славните услуги, които „оказа на двете отечества в героичната битка при Итусаингт“, и ме молеше да му заема някоя от книгите заедно с един речник, „за да вникна в оригиналния текст, тъй като, трябва да призная, не владея латински“. Обещаваше да ги върне много бързо и в добро състояние. Почеркът му беше съвършен, съвсем четлив; придържаше се към правописа, препоръчван от Андрес Бейо: i вместо y, j вместо g. Естествено, отначало помислих, че това е шега. Братовчедите ми ме увериха, че не е — такъв си бил Иренео. Не знаех на какво да отдам — дали на безочие, на невежество или на глупост — убеждението, че трудният латински не изисква нищо друго освен речник; за да го обезсърча напълно, му изпратих „Gradus ad Parnassum“123 на Кишра и труда на Плиний.

На 14 февруари ми телеграфираха от Буенос Айрес да се върна незабавно, защото баща ми не бил „много добре“. Нека Бог ми прости, но гордостта, че съм получил спешна телеграма, желанието да разкажа на цял Фрай Бентос за несъответствието между меката форма на съобщението и императивното наречие, изкушението да драматизирам скръбта си, показвайки мъжествен стоицизъм — всичко това навярно ми попречи да изпитам скръб. Като подреждах куфара си, забелязах, че липсват „Gradus“ и първият том на „Naturalis historia“. „Сатурн“ вдигаше котва на другия ден сутринта; след вечеря се отправих към къщата на Фунес. За моя изненада нощта беше толкова душна, колкото и денят.

В скромната къща ме посрещна майката на Фунес. Тя ми каза, че Иренео е в стаята към задния двор, и ме предупреди да не се учудвам, ако е тъмно, защото Иренео обичал да стои с часове, без да пали свещ. Прекосих двора, покрит с плочи, и чардака и стигнах до задния двор. Там имаше асма; мракът ми се стори пълен. Изведнъж чух високия и насмешлив глас на Иренео. Говореше на латински. Бавно, с наслаждение този глас от тъмнината произнасяше някаква реч или молитва, или заклинание. Латинските срички отекнаха в дворчето от сплъстена земя; в уплахата си ги чувствах неразгадаеми, безкрайни; по-късно, в нескончаемия разговор през тази нощ разбрах, че това е първият абзац от глава двайсет и четвърта на седма книга на „Naturalis historia“. Темата на тази глава е паметта; последните думи бяха: ut nihil non iisdem verbis redderetur auditum124.

Без ни най-малка промяна в гласа Иренео ме покани да вляза. Пушеше, изтегнат на кушетката. Струва ми се, че видях лицето му едва на разсъмване; помня само проблясващото огънче на цигарата. В стаята леко миришеше на влага. Седнах; повторих историята за телеграмата и болестта на баща ми.

Сега стигам до най-трудното място в моя разказ. Той (добре е читателят вече да узнае това) няма друг сюжет освен този разговор, състоял се преди половин век. Няма да се опитвам да възпроизведа думите, безвъзвратно изчезнали. Предпочитам да опиша правдиво всичко онова, което ми разказа Иренео. Непряката реч е неизразителна и слаба; знам, че жертвам въздействието на своя разказ; нека читателите ми си представят накъсаните изречения, които ме смаяха в онази нощ.

Най-напред Иренео изброи на латински и на испански случаите на феноменална памет, описани в „Naturalis historia“: персийският цар Кир, който познавал по име всички войници от армията си; Митридат Евпатор, раздавал правосъдие на двайсет и двата езика, на които се говорело в империята му; Симонид, изобретателят на мнемотехниката; Метродор, притежавал дарбата да повтаря дословно онова, което е чул само веднъж. Напълно искрено Фунес се удиви, че подобни случаи могат да будят удивление. Каза ми, че до онзи дъждовен следобед, когато белият кон го хвърлил на земята, той бил като всички хора: сляп, глух, вятърничав, слабопаметен. (Аз се опитах да му намекна за способността му да определя точно времето и да запомня собствени имена, но той не ми обърна внимание.) Деветнайсет години бил живял като в сън: гледал, без да вижда, слушал, без да чува, забравял всичко, почти всичко. Когато паднал, загубил съзнание; като дошъл на себе си, настоящето му се сторило почти непоносимо — толкова богато и ясно било станало, а също и спомените за най-отдавнашни и най-обикновени неща. Скоро след това разбрал, че е парализиран, но въобще не обърнал внимание на този факт. Помислил (почувствал), че неподвижността е нищожна цена. Сега сетивата и паметта му били непогрешими.

С един бърз поглед всички ние забелязваме три чаши, поставени на маса; Фунес виждаше всички ластари, гроздове и зърна на една лозница. Знаеше каква форма са имали облаците на юг в утрото на 30 април 1882 година, и в паметта си можеше да ги сравни с жилките по кожената подвързия на книга, която е видял само веднъж, и с пенестата диря, оставена от едно весло в Рио Негро в навечерието на битката при Кебрачо. Тези спомени не бяха прости; всеки зрителен образ беше съпроводен от мускулни, топлинни и други усещания. Можеше да разкаже точно всичките си сънища, всичките си мимолетни видения. На два-три пъти беше възстановил цял един ден; никога не се беше колебал, но всяко такова възстановяване му бе отнело също по един ден. Каза ми: „Аз имам повече спомени, отколкото са имали всички хора, откакто свят светува“. И още: „Моите сънища са като вашето бодърстване“. И още, вече на разсъмване: „Паметта ми, господине, е като бунище“. Окръжност на черна дъска, правоъгълен триъгълник, ромб — това са форми, които можем да си представим без затруднения; Иренео можеше да си представи буйната грива на жребец, стадо по планинско било, оттенъците на пламъка и неизброимите частици на пепелта, променящото се лице на мъртвец по време на дълго бдение. Колко ли звезди е виждал по небето?

Ето какво ми разказа; нито тогава, нито по-късно съм поставял под съмнение думите му. По онова време нямаше още кинематограф, нито фонографи; но въпреки това ме порази фактът, че никой не се е опитал да направи експеримент с Фунес. Наистина, цял живот отлагаме всичко, което може да бъде отложено; навярно дълбоко в душата си всички знаем, че сме безсмъртни и че рано или късно всеки човек ще може да върши всичко и да знае всичко.

В тъмнината гласът на Фунес продължи да говори.

Разказа ми, че през 1886 година измислил оригинална бройна система и че само за няколко дни надхвърлил двайсет и четири хиляди. Не я записал, тъй като измисленото веднъж вече не можело да се изличи от паметта му. Първият подтик за това било, струва ми се, неудовлетворението му от факта, че за трийсет и тримата125 са необходими две цифри или три думи вместо една цифра или една дума. Впоследствие приложил този абсурден принцип и към други числа. Вместо седем хиляди и тринайсет казвал (например) Максимо Перес; вместо седем хиляди и четиринайсет — Железницата; други числа обозначил с Луис Мелиан Лафинур, Олимар, сяра, пики, кит, газ, котел, Наполеон, Агустин де Ведия. Вместо петстотин казвал девет. Всяка дума имала особен знак, нещо като белег; последните били много сложни… Аз се опитах да му обясня, че тази рапсодия от несвързани думи е точно обратното на бройна система. Казах му, че 365 означава три стотици, шест десетици, пет единици; подобен анализ липсва при „числа“ като Негъра Тимотео или побой. Фунес не ме разбра или не пожела да ме разбере.

През седемнайсети век Лок допуснал (и отхвърлил) възможността да се създаде знак, в който всеки отделен предмет, всеки камък, всяка птица, всеки клон да има собствено име; Фунес също смятал да измисли подобен език, но се отказал, защото му се сторило, че ще се окаже прекалено общ, прекалено двусмислен. В действителност Фунес помнеше не само всеки лист от всяко дърво във всяка гора, но и всеки път, когато го бе виждал или си го бе представял. Решил да сведе всеки свой изживян ден до не повече от седемдесет хиляди спомена, които след това щял да обозначи с цифри. Две съображения го разколебали: съзнанието, че това е едно безкрайно начинание, и съзнанието, че то е безполезно. Дал си сметка, че до смъртния си час още няма да е приключил с подреждането на детските си спомени.

Двата посочени проекта (безкраен речник за естествения ред на числата, безполезен мислен каталог на всички образи, съхранявани в паметта) са абсурдни, но те разкриват някакво смътно величие. Позволяват ни да прозрем или да си представим умопомрачителния свят на Фунес. Той — нека не забравяме това — беше почти напълно неспособен за общи, платоновски идеи. Не само му беше трудно да разбере, че нарицателното име „куче“ обхваща множество различни индивиди с различна големина и различна форма; дразнеше се, че кучето в три часа и четиринайсет минути (гледано в профил) и кучето в три часа и петнайсет минути (гледано анфас) имат едно и също име. Собственото му лице в огледалото, собствените му ръце го изненадваха всеки път. Суифт разказва, че императорът на Лилипутия виждал как се движи минутната стрелка; Фунес непрекъснато виждаше бавния процес на гниенето, на кариеса, на умората. Забелязваше настъплението на смъртта, на влагата. Беше самотен и трезв наблюдател на един многообразен, ефимерен и непоносимо конкретен свят. Вавилон, Лондон и Ню Йорк са поразявали с жестокия си блясък човешкото въображение; ала никой в техните многолюдни кули и по техните трескави булеварди не е почувствал гнета и задуха на една толкова неизтощима действителност, като тази, която ден и нощ тегнеше над клетия Иренео в бедняшкото му южноамериканско предградие. Много трудно заспиваше. Да заспиш, значи да забравиш света; легнал по гръб на кушетката, Фунес си представяше в тъмнината всяка пукнатина, всеки корниз по стените на всички къщи наоколо. (Повтарям, че и най-незначителният му спомен беше по-точен и по-ярък от нашето усещане за физическа наслада или физическо страдание.) На изток в един още ненапълно застроен участък имаше нови, непознати къщи. Фунес си ги представяше черни, плътни, изградени от еднороден мрак, обръщаше лице към тях, за да заспи. Обичаше също да си представя, че е на дъното на реката, люлян и обезсилен от течението.

Беше научил с лекота английски, френски, португалски, латински. Подозирам обаче, че не беше твърде способен да мисли. Да мислиш, значи да игнорираш (или да забравяш) отликите, значи да обобщаваш, да се абстрахираш. В претъпкания с предмети свят на Фунес имаше само подробности, и то възприемани съвсем непосредствено.

Плахата утринна светлина влезе в стаята през дворчето без настилка.

Едва тогава видях лицето, чийто глас цяла нощ бе говорил. Иренео беше на деветнайсет години; беше роден през 1868; стори ми се внушителен като бронзова статуя, по-древен от Египет, от пророчествата и пирамидите. Помислих си, че всяка моя дума (всеки мой жест) ще остане завинаги в неумолимата му памет; скова ме страх, че трупам излишни движения.

Иренео Фунес умря през 1889 година от възпаление на белите дробове.

1942 г.

Формата на сабята

Лицето му бе разсечено от жесток белег — пепелява, почти съвършена дъга, която с единия си край обезобразяваше слепоочието му, а с другия — скулата. Истинското му име е без значение; в Такуарембо всички го наричаха Англичанина от Ла Колорада. Кардосо, бившият притежател на имението, не искал да го продава; чувал съм, че Англичанина прибягнал към едно средство, за което никой не би предположил — поверил му тайната на белега си. Той бил дошъл от границата, от Риу Гранди ду Сул; от там някъде тръгнал слухът, че в Бразилия е бил контрабандист. Нивите били обрасли с бурен, водата в кладенците горчала; за да постегне имота, Англичанина работел наравно с ратаите. Казват, че бил строг до жестокост, но педантично справедлив. Казват още, че пиел; няколко пъти в годината се затварял в таванската стая и излизал от там подир два-три дни като след битка или след треска — бледен, тръпнещ, смутен, но все тъй деспотичен. Помня ледения му поглед, жилавата мършавост, сивите мустаци. Не общуваше с никого; испанският му впрочем беше елементарен и повлиян от бразилския говор. По пощата получаваше само търговски писма или проспекти.

При последното ми пътуване из северните департаменти река Карагуата бе придошла и се наложи да нощувам в Ла Колорада. Почти веднага забелязах, че посещението ми не е желано; опитах се да предразположа Англичанина и с тая цел се хванах за патриотизма — понеже е най-неразличима от всички страсти. Подметнах, че една страна, проникната от духа на Англия, е непобедима. Събеседникът ми се съгласи, но добави с усмивка, че самият той не е англичанин, а ирландец от Дънгарвън. При тия думи млъкна, сякаш бе издал някаква тайна.

След вечеря излязохме да погледнем небето. Дъждът беше спрял, но на юг, отвъд ридовете, небето, прорязвано от светкавици, вещаеше нова буря. В занемарената трапезария ратаят, който бе сложил вечерята, донесе бутилка ром. Пихме дълго и мълчаливо.

Не зная колко е бил часът, когато усетих, че съм се напил; не зная защо — дали защото бях възбуден, развеселен или просто отегчен — заговорих за белега. Лицето на Англичанина се промени; за миг помислих, че ще ме изхвърли от дома си. Той обаче каза с обичайния си тон:

— Ще ви разкажа историята на моя белег, но при едно условие: няма да спестя нито една низост, нито една позорна подробност.

Приех. Ето историята, която разказа, смесвайки английски с испански и дори с португалски:

През 1922 година в един от градовете на Конот аз бях сред многото, които тайно се бореха за независимостта на Ирландия. Някои от оцелелите ми другари се отдадоха на мирен труд; други, колкото и да е парадоксално, се бият по морета или в пустинята под английското знаме; един, най-достойният, издъхна призори в двора на една казарма, разстрелян от още сънени мъже; някои (по-щастливи) намериха смъртта в безименните и почти тайни битки на гражданската война. Бяхме републиканци, католици, бяхме, предполагам, романтици. Ирландия беше за нас не само утопичното бъдеще и непоносимото настояще; беше горчива и свидна легенда, беше червените тресавища и кръглите нули, беше отричането от Парнел и невероятните епопеи, разказващи за похищение на бикове, които в предишни превъплъщения са били герои, риби и планини… Една привечер, която няма да забравя, пристигна един наш съратник от Мънстър — някой си Джон Винсънт Мун.

Нямаше и двайсет години. Беше едновременно слаб и отпуснат; оставяше неприятно впечатление за безгръбначно. Беше изучил усърдно и суетно почти страница по страница някакъв комунистически учебник; диалектическият материализъм му служеше за пресичане на всякакъв спор. Причините, поради които човек може да обича или да мрази, са неизброими: Мун свеждаше световната история до жалки икономически противоречия. Твърдеше, че победата на революцията е предопределена. Възразих му, че един джентълмен се интересува само от загубени каузи… Вече се беше стъмнило; полемиката продължи в коридора, по стълбите и накрая из пустите улици. Съжденията, изказани от Мун, не ми направиха толкова силно впечатление, колкото безапелационният му, категоричен тон. Новият ни съмишленик не спореше, а произнасяше присъди — пренебрежително и някак гневно.

Когато стигнахме последните къщи, ни стресна внезапният пукот на картечна стрелба. (Преди това или малко по-късно заобиколихме калкана на някаква фабрика или тъмница.) Втурнахме се в една улица без настилка; някакъв войник, огромен на фона на заревото, изскочи от една горяща колиба. Изкрещя ни да спрем. Аз ускорих крачките си, ала събеседникът ми не ме последва. Обърнах се: Джон Винсънт Мун стоеше неподвижен, втрещен, сякаш се бе вкаменил от ужас. Върнах се, с един удар повалих войника, разтърсих Винсънт Мун, наругах го и му заповядах да върви след мен. Трябваше да го хвана под ръка, беше се вцепенил от страх. Побягнахме в огряваната от пожари нощ. Един пушечен изстрел ни настигна; куршумът одраска Мун по дясното рамо; докато бягахме сред борова гора, гърдите му се разтрисаха от тихи хлипове.

През есента на 1922-ра се укривах във вилата на генерал Баркли, когото изобщо не бях виждал. По онова време той заемаше някаква административна длъжност в Бенгалия; сградата, макар и строена преди по-малко от век, бе разнебитена и мрачна, с множество объркващи коридори и ненужни вестибюли. Музейната колекция и огромната библиотека заемаха целия партер — спорни и противоречиви книги, които в известен смисъл са историята на деветнайсети век; ятагани от Нишапур, в чиито застинали дъги сякаш още бушуваха вихърът и яростта на боя. Влязохме (доколкото си спомням) през задния вход. С треперещи и пресъхнали устни Мун промърмори, че нощните ни приключения са интересни; аз го превързах, донесох му чаша чай; убедих се, че „раната“ е повърхностна. Изведнъж той промълви смутено:

— Но вие се изложихте на сериозна опасност.

Казах му да не се безпокои. (Опитът от гражданската война ме задължаваше да постъпя по този начин; пък и залавянето дори само на един съмишленик можеше да постави в опасност цялото дело.)

На другия ден Мун беше възвърнал самоувереността си. Прие предложената цигара и ме подложи на строг разпит относно „материалните средства на нашата революционна партия“. Въпросите му бяха много смислени; казах му (откровено), че положението е доста сериозно. Силни пушечни гърмежи разтърсиха целия Юг.

Казах на Мун, че другарите ни чакат. Палтото и револверът ми бяха в стаята; когато се върнах от там, заварих Мун изтегнат на канапето, със затворени очи. Предполагаше, че има треска; оплакваше се от мъчителни болки в рамото.

И тогава разбрах, че е непоправим страхливец. Помолих го смутено да се пази и се сбогувах. Така ме беше срам за този малодушен човек, сякаш самият аз бях страхливецът, а не Винсънт Мун. Постъпките на един човек сякаш принадлежат на всички хора. Ето защо не е несправедливо, че прегрешението на едного в една градина става причина да се погуби целият човешки род, а с разпятието на един евреин може да се спаси. Шопенхауер навярно има право: аз съм другите, всеки човек е цялото човечество, Шекспир в известен смисъл е жалкият Джон Винсънт Мун.

Прекарахме девет дни в огромната къща на генерала. За ужасите и светлите мигове на войната няма да говоря; целта ми е да разкажа историята на тоя белег, който ме позори. Тия девет дни в паметта ми се сливат в един-единствен, с изключение на предпоследния, когато нашите нахлуха в една казарма и така отмъстихме за шестнайсетимата другари, разстреляни с картечни откоси в Елфин. Аз се измъквах от вилата на разсъмване, в утринната дрезгавина. Привечер се връщах. Съратникът ми ме чакаше горе — раната не му позволявала да слиза на партера. Още го виждам с книга по стратегия в ръката: Ф. Н. Мод или Клаузевиц126. „Любимото ми оръжие е артилерията“, призна той пред мен една вечер. Разпитваше за плановете ни; правеше му удоволствие да ги критикува или да ги усъвършенства. Обичаше също да разобличава „окаяното ни материално положение“; предричаше с мрачен догматизъм гибелната развръзка. „C’est une affaire flambee“127, мърмореше. За да покаже, че никак не го е грижа дали е страхливец, изтъкваше умственото си превъзходство. Така изминаха девет дни.

На десетия градът падна окончателно в ръцете на Black and Tans128. Високи мълчаливи конници патрулираха по пътищата; вятърът носеше пепел и дим; на един ъгъл видях проснат труп, ала понатрапчив е споменът ми за едно чучело насред площада, по което войниците се упражняваха в стрелба… Бях излязъл, когато небето едва просветляваше; прибрах се още предобед. Мун разговаряше с някого в библиотеката; по гласа му разбрах, че говори по телефона. После чух името си; после — че ще се върна в седем, после — указанието да ме заловят, когато минавам през градината. Моят благоразумен приятел благоразумно ме предаваше. Чух как искаше някакви гаранции за собствената си безопасност.

Тук историята се обърква и свършва. Знам, че преследвах изменника по кошмарни тъмни коридори и шеметно високи стълби. Мун познаваше къщата добре, много по-добре от мен. Един-два пъти го изгубих от поглед. Но успях да го догоня, преди да ме заловят войниците. Из една от паноплиите на генерала измъкнах ятаган; с този стоманен полумесец отпечатах завинаги върху лицето му един кървав полумесец. Борхес, пред вас, непознатия, направих тази изповед. Вашето презрение няма да ми тежи толкова.

Тук разказвачът млъкна. Забелязах, че ръцете му треперят.

— А Мун? — попитах.

— Получи сребърниците на Иуда и избяга в Бразилия. Онази вечер видя на площада как неколцина пияни разстрелват едно чучело.

Напразно очаквах продължението на историята. Накрая го попитах какво е станало по-нататък.

Тогава от него се изтръгна стенание. Посочи с плаха смиреност белезникавия крив белег.

— Не ми ли вярвате? — промълви. — Нима не виждате, че нося върху лицето си печата на своя позор? Разказах ви историята по този начин, за да я изслушате докрай. Аз предадох човека, който ми спаси живота и ми даде подслон — аз съм Винсънт Мун. А сега — презирайте ме.

1942 г.

Тема за предателя и герой

Под явно влияние на Честъртън (съчинител и разкрасител на изящни загадки) и на придворния съветник Лайбниц (който изнамери предустановената хармония) измислих в свободните си вечери следния сюжет, който ще разработя може би и който донякъде вече ме оправдава. Липсват подробности, поправки, уточнения; някои моменти от тази история не са ми разкрити още; днес, 3 януари 1944 година, си я представям така.

Действието се развива в една потискана и непокорна страна: Полша, Ирландия, Венецианската република, някоя южноамериканска или балканска държава… По-точно — развивало се е, защото, макар че повествователят е наш съвременник, разказаната от него история се е случила в средата или дори в началото на деветнайсети век. Да речем (за удобство на изложението), в Ирландия, да речем, през 1824 година. Разказвачът се казва Райън; той е правнук на младия, на героичния, на красивия, на убития Фъргъс Килпатрик, чийто гроб е бил загадъчно осквернен, чието име краси стиховете на Браунинг и Юго, чиято статуя се възвишава на сив хълм сред червени тресавища.

Килпатрик е бил съзаклятник, таен и славен водач на съзаклятници; подобно на Мойсей, който от земята Моавска съзрял Обетованата земя, но не могъл да стъпи на нея, Килпатрик загинал в навечерието на победоносното въстание, за което тъй много бил мислил и мечтал. Наближава стогодишнината от гибелта му. Обстоятелствата, при които е извършено престъплението, са загадъчни; Райън, заел се да напише биография на героя, установява, че загадката надхвърля рамките на обикновено полицейско следствие. Килпатрик е бил застрелян в един театър, британската полиция така и не е открила убиеца, историците твърдят, че този неуспех не петни доброто й име, тъй като Килпатрик вероятно е бил ликвидиран по заповед на самата полиция. И други страни на тая загадка смущават Райън. Те са от циклично естество: сякаш се повтарят или преплитат събития от отдалечени земи, от отдалечени епохи. Така например всички знаят, че при огледа на трупа на героя полицаите са намерили едно неразпечатано писмо, с което някой го предупреждавал, че е опасно да се явява в театъра тази вечер; Юлий Цезар на път за мястото, където го чакали камите на неговите приятели, също получил бележка, която така и не успял да прочете — бележка, с която му казвали, че е предаден, и му съобщавали имената на предателите. Жената на Цезар, Калпурния, сънувала, че кулата, построена в негова чест по решение на сената, се е срутила; в навечерието на гибелта на Килпатрик из цялата страна плъзнал неверният слух, че в кръглата кула в Килгарвън избухнал пожар, а това е могло да се сметне за предзнаменование, тъй като Килпатрик бил родом от Килгарвън. Тези (и други) сходства между биографията на Цезар и биографията на един ирландски съзаклятник навеждат Райън на мисълта, че съществува някаква скрита форма на времето, някакъв рисунък от повтарящи се линии. Спомня си за десетте исторически епохи, измислени от Кондорсе; за морфологиите, предложени от Хегел, Шпенглер и Вико; за човечеството на Хезиод, израждащо се в прехода от златния до железния век. Спомня си за прераждането на душите — учение, което изпълва с ужас келтската писменост и което самият Цезар приписвал на британските друиди; решава, че преди да бъде Фъргъс Килпатрик, Фъргъс Килпатрик е бил Юлий Цезар. От тия кръгови лабиринти го избавя едно любопитно откритие, за да го въвлече веднага в нови, още по-заплетени и разнородни лабиринти: думите на един просяк, разговарял с Фъргъс Килпатрик в деня на смъртта му, са били написани още от Шекспир в трагедията „Макбет“. Това, че историята може да подражава на историята, само по себе си е доста удивително; това, че историята подражава на литературата, е просто немислимо… Райън установява, че през 1814 година Джеймс Александър Нолан, най-старият съратник на героя, е превел на келтски по-важните драми на Шекспир; между тях — „Юлий Цезар“. Освен това открива в архивите ръкописа на една статия на Нолан за швейцарските Festspiele130 — внушителни театрални представления, в които хиляди актьори се придвижват из градове и планини, за да възсъздават историческите събития там, където са станали. Друг необнародван документ му разкрива, че няколко дни преди смъртта си Килпатрик, ръководейки последното събрание, е подписал смъртната присъда на предател, чието име е заличено. Тази присъда противоречи на благия му нрав. Райън проучва въпроса (това проучване е една от празнините в сюжета) и успява да разреши загадката.

Килпатрик е убит в един театър, но театър е бил също целият град и актьорите са били легион, и драмата, приключила със смъртта му, е продължила много дни и много нощи. Ето какво се е случило.

На 2 август 1824 година съзаклятниците се събрали. Страната била узряла за въстание; въпреки това все се явявала някаква пречка — между заговорниците явно имало предател. Фъргъс Килпатрик бил натоварил Нолан да открие предателя. Но лан изпълнил задачата — обявил пред цялото събрание, че предателят е самият Килпатрик. С неопровержими доводи доказал правотата на обвинението; съзаклятниците осъдили своя водач на смърт. Той подписал собствената си смъртна присъда, но помолил наказанието му да не опетни каузата.

Тогава Нолан измислил един необикновен план. Ирландия боготворяла Килпатрик; и най-малкото подозрение в измяна би поставило в опасност въстанието; Нолан предложил наказанието на предателя да се превърне в оръдие за освобождението на родината. Според плана му осъденият трябвало да загине от ръката на неизвестен убиец при преднамерено драматични обстоятелства, които да се запечатат в паметта на народа и да ускорят избухването на въстанието. Килпатрик се заклел да подкрепи този план, който му давал възможност да изкупи вината си и който щял да извиси смъртта му.

Нолан не разполагал с достатъчно време да изкусури всички подробности на сложната публична екзекуция; наложило се да изплагиатства от един друг драматург, от врага англичанин Уилям Шекспир. Заимствал сцени от „Макбет“, от „Юлий Цезар“. Публичното и тайно представление траяло няколко дни. Осъденият пристигнал в Дъблин, говорил, действал, молил се, порицавал, произнасял прочувствени слова и всяко от тези действия, които славата щяла да разнесе, било предначертано от Нолан. Стотици актьори играели заедно с главния изпълнител; едни имали сложна роля, а други само минавали през сцената. Думите и делата им се съхраняват в историческите трудове, в ревностната памет на Ирландия. Въодушевен от тази грижливо премислена участ, едновременно спасителна и гибелна, Килпатрик обогатил текста на своя съдия с импровизирани постъпки и думи. Така тази многолюдна драма се разгръщала във времето, докато на 6 август 1824 година в една ложа с траурни завеси (предшестваща ложата на Линкълн) жадуваният куршум пронизал гърдите на предателя и герой. От устата му блъвнала кръв и той едва успял да изрече няколкото предвидени думи.

В творбата на Нолан пасажите, заимствани от Шекспир, са най-слабо драматичните; Райън подозира, че авторът ги е вмъкнал, за да може в бъдеще някой да открие истината. Той, естествено, разбира, че и сам е част от замисъла на Нолан… След дълги и тежки колебания решава да премълчи откритието си. Издава една книга, прославяща героя. Може би това също е било предвидено.

Смърт и компас

Сред многото загадки, които пробудиха дръзката проницателност на Льонрот, нито една не бе по-странна — по-очебийно странна, както биха се изразили някои — от поредицата кървави злодеяния, стигнали своя апогей във вила „Трист льо Роа“ сред натрапчивото ухание на евкалиптите. Наистина, Ерик Льонрот не успя да предотврати последното престъпление, но безспорно го предвиди. Не успя да разкрие и самоличността на злополучния убиец на Ярмолински, затова пък отгатна тайната структура на поредицата злодеяния и ролята на Ред Шарлах131, известен още с прякора Шарлах Денди. Този престъпник (както много други) се беше заклел в честта си да убие Льонрот, но Льонрот никога не допускаше да бъде сплашен. Смяташе се за разумна машина, също като Огюст Дюпен, ала с някаква авантюристична, дори комарджийска жилка.

Първото престъпление бе извършено в „Отел дю Нор“ — високата призма, разположена над устието на реката, чиито води имат цвета на пустинята. На 3 декември в тази кула (известна главно с това, че съчетава отвратителната белота на санаториум, номерираната еднаквост на затворническите килии и общия вид на заведение със съмнителна репутация) пристигнал делегатът от Подолск на Третия талмудистки конгрес — доктор Марчело Ярмолински, мъж със сива брада и сиви очи. Никога няма да узнаем дали му е харесал „Отел дю Нор“, приел го е с онова древно примирение, което му е помогнало да изтърпи три години война в Карпатите и три хиляди години гнет и погроми. Дали му стая на R етаж, разположена точно срещу луксозния апартамент, в който бил настанен тетрархът на Галилея. Ярмолински се навечерял, отложил за следващия ден разглеждането на непознатия град, подредил многобройните си книги и оскъдните си притежания в стенния шкаф и още преди полунощ изгасил лампата (според показанията, дадени от шофьора на тетрарха, който спял в съседната стая.) На 4-ти в единайсет часа и три минути предобед по телефона го потърсил един редактор от „Yiddische Zeitung“, но доктор Ярмолински не отговорил; намерили го в стаята му с леко обезцветено лице, почти гол под широка старомодна пелерина. Лежал недалеч от вратата, която водела към коридора; дълбока рана от кама зеела на гърдите му.

Два часа по-късно в същата стая сред журналисти, фотографи и полицаи инспектор Тревиранус и Льонрот спокойно обсъждаха случая.

— Няма какво да търсим под вола теле — рече Тревиранус и размаха дебелата си пура. — Всички знаем, че тетрархът на Галилея притежава най-красивите сапфири на света. Някой е искал да ги открадне и вероятно по погрешка е влязъл тук. Ярмолински се е събудил и крадецът се е видял принуден да го убие. Какво ще кажете?

— Възможно, но безинтересно — отвърна Льонрот. — Ще ми възразите, че на действителността не й се налага да е интересна, а аз пък ще ви контрирам, че действителността може и да е освободена от това задължение, но не и хипотезите. Във вашата импровизирана хипотеза огромна роля играе случайността. Пред нас лежи един убит равин и бих предпочел някое чисто равинско обяснение, а не въображаемите премеждия на измислен крадец.

Тревиранус се намръщи:

— Не ме интересуват „равинските обяснения“, както се изразихте, а само как да заловя негодника, който е намушкал този непознат.

— Непознат ли?! — възкликна Льонрот. — Ето събраните му трудове — и посочи високите томове, наредени в стенния шкаф. — „Защита на кабалата“, „Преглед на философията на Робърт Флъд“, буквален превод на „Сефер Йецира“, „Биография на Баал Шем“, „История на хасидите“, монография на немски върху Тетраграматона132, още една — за божествената терминология в Петокнижието.

Инспекторът ги погледна с уплаха, едва ли не с отвращение. После се разсмя:

— Аз съм един прост християнин. Вземете всички тия тухли, ако щете, нямам време да се занимавам с еврейски суеверия.

— Възможно е това престъпление да е част от историята на еврейските суеверия — промълви Льонрот.

— Както и християнството — осмели се да добави редакторът от „Yiddische Zeitung“. Беше късоглед, атеист и много стеснителен.

Никой не му отговори. Един от полицаите беше открил на малката пишеща машина лист хартия със следното незавършено изречение:

Льонрот сдържа усмивката си. После — сякаш внезапно бе станал страстен библиофил или специалист по староеврейски — нареди да опаковат книгите на убития и ги отнесе в стаята си. След това, изгубил интерес към полицейското следствие, се зае да ги проучи. Една книга голям формат го запозна с учението на Израел Баал Шем Тов, основателя на сектата на благочестивите; друга — със съзидателната и унищожителна мощ на Тетраграматона, непроизносимото Име на Бога; трета — с тезата, че Бог има тайно име, в което е заключен (както в кристалната топка, приписвана според персите на Александър Македонски). Неговият девети атрибут, вечността — тоест непосредственото знание за всичко на тоя свят, което ще бъде или вече е било. Преданието изброява деветдесет и девет имена на Бога; хебраистите отдават несъвършенството на това число на суеверния страх от четните числа; хасидистите пък смятат, че тази празнота сочи наличието на стотно име — Абсолютното име.

След няколко дни редакторът от „Yiddische Zeitung“ го откъсна от ерудитските му занимания. Младежът искаше да поговорят за убийството, а Льонрот предпочиташе да обсъдят различните имена на Бога. В три колони журналистът съобщи, че детективът Ерик Льонрот се е заел да изучава имената на Бога, за да намери името на убиеца. Льонрот, свикнал с вестникарските профанизми, не се обиди. Един от онези книжари, които от опит знаят, че хората се подлъгват да купят какви ли не книги, публикува популярно издание на „История на хасидите“.

Второто престъпление бе извършено през нощта на 3 януари в най-изоставеното и пустеещо западно предградие на столицата. Призори един от жандармите, които обикалят на кон тия пустоши, забелязал, че на прага на стара бояджийница лежи човек, загърнат с пончо. Застиналото му лице било покрито сякаш с маска от кръв; дълбока рана от кама зеела на гърдите му. На стената над жълти и червени ромбове били написани с тебешир няколко думи. Жандармът ги разчел…

Привечер Тревиранус и Льонрот се отправиха към далечната сцена на престъплението. Вляво и вдясно от автомобила градът постепенно изчезваше; небесният свод ставаше все по-голям, къщите вече редееха и пред погледа се открояваше само някоя тухларна или топола. Стигнаха до печалното място: една задънена улица с розови кирпичени стени, които сякаш отразяваха ослепително яркия залез. Вече бяха идентифицирали убития. Казваше се Даниел Симон Асеведо, добре известен в старите северни предградия с това, че от прост каруцар се беше издигнал до побойник в предизборни кампании, за да изпадне след това съвсем и да стане крадец и доносник. (Особеният стил на убийството, изглежда, бе напълно подходящ: Асеведо беше последният представител на поколение бандити, което умело боравеше с кама, но не и с револвер.) Думите, написани с тебешир, гласяха:

Третото престъпление бе извършено през нощта на 3 февруари. Малко преди един часа в кабинета на инспектор Тревиранус иззвъня телефонът. В слушалката с трескава тайнственост заговори мъж с гърлен глас — казвал се Гинзберг (или Гинзбург) и бил готов срещу прилично възнаграждение да съобщи факти, отнасящи се до двете жертвоприношения — на Асеведо и на Ярмолински. Някакъв смесен шум от пищялки и тръби заглуши гласа на доносника. После връзката прекъсна. Без да изключва възможността това да е било шега (в края на краищата беше по време на карнавала), Тревиранус установи, че са му позвънили от „Ливърпул Хаус“ — кръчма на улица „Дьо Тулон“ — съмнителна улица, където съжителстват музеят на чудесата и млекарницата, публичният дом и продавачите на библии. Тревиранус позвъни на съдържателя — Блак Финеган, ирландец, бивш престъпник, измъчен и почти разорен заради честността си, който заяви, че последният човек, използвал телефона на заведението, бил един наемател, някой си Грифиус, който току-що бил излязъл с приятели. Тревиранус веднага отиде в „Ливърпул Хаус“. Ето какво още му съобщи съдържателят: преди осем дни Грифиус наел една от стаите над бара. Бил с остри черти, с невзрачна сива брада и опърпан черен костюм; Финеган (Тревиранус се досети за какво се използва това помещение) му поискал явно прекалено висок наем; Грифиус заплатил веднага уговорената сума, нанесъл се, а после почти не излизал; обядвал и вечерял в стаята си; в бара едва ли някой го бе виждал. Тази вечер слязъл да телефонира от кабинета на Финеган. В същото време пред кръчмата спряла карета. Кочияшът останал на капрата; някои от посетителите забелязали, че носи маска на мечка. От купето слезли двама арлекини; били дребни на ръст и всички останали убедени, че са много пияни. Надувайки тръби, двамината нахълтали в кабинета на Финеган; запрегръщали Грифиус, който, изглежда, ги познал, но се държал с тях хладно; разменили по няколко думи на идиш — той с нисък гърлен глас, те — с престорено пискливи интонации и заедно се качили в стаята му. Петнайсетина минути по-късно слезли и тримата, много весели. Грифиус се клатушкал между другарите си и изглеждал не по-малко пиян от тях. Бил с цяла глава по-висок от двамата арлекини. (Една от жените в бара си спомнила ромбовете — жълти, червени и зелени.) На два пъти се спънал; и двата пъти арлекините го подхванали. Тримата се качили в каретата и изчезнали в посока на близкото пристанище. От стъпалото на купето вторият арлекин надраскал на една от колоните на входа неприлична рисунка и някаква фраза. Тревиранус прочете написаното. Не беше трудно да се досети; то гласеше:

След това инспекторът огледа стаичката на Грифиус-Гинзберг. На пода рязко се открояваше звезда от кръв, по ъглите се търкаляха угарки от унгарски цигари; в един шкаф имаше книги на латински — „Philologus hebraeograecus“133 (1739) от Лойсден, тук-там с бележки, написани на ръка. Тревиранус я прелисти с възмущение и нареди да повикат Льонрот. Без даже да си свали шапката, Льонрот се зае да чете, докато инспекторът изслушваше противоречивите показания на свидетелите на предполагаемото отвличане. В четири часа двамата си тръгнаха. Навън, докато тъпчеха разпилените конфети и гирлянди по криволичещата улица „Дьо Тулон“ в ранното утро, Тревиранус каза:

— Ами ако тазвечерната история е просто симулация, за заблуда?

Ерик Льонрот се усмихна и напълно сериозно му прочете един пасаж (който беше подчертан) от разсъждение трийсет и трето на намерената в стаята книга:

— Dies Judasorum incipit a solis occasu usque ad solis occasum diei sequentis. Това значи — добави той: — У евреите денят започва от залез-слънце и трае до залез-слънце на следващия ден.

Тревиранус опита да се пошегува:

— Не. Най-важното късче в пъзела е една дума, използвана от Гинзберг.

Вечерните вестници не пропуснаха да разтръбят за периодично повтарящите се убийства. „La Cruz de la Espada“ им противопостави удивителния ред и дисциплина на последния конгрес на отшелниците; Ернст Паласт в „El Martyr“ порица „недопустимата мудност на един скромен и таен погром, при който бяха потребни три месеца, за да бъдат ликвидирани трима евреи“; „Yiddische Zeitung“ отхвърли чудовищното предположение за антисемитски заговор, „въпреки че много проницателни умове не виждат друго обяснение на тази тройна загадка“; най-прочутият майстор на пистолета от южната част на града Ред Шарлах Денди се закле, че в неговия район никога не е имало такива покушения, и обвини инспектор Франц Тревиранус в престъпна небрежност.

На 1 март вечерта Тревиранус получи обемист запечатан плик. Разпечата го — вътре имаше писмо с подпис Барух Спиноза и подробен план на града, явно откъснат от някой пътеводител. В писмото се предсказваше, че на 3 март няма да бъде извършено четвърто престъпление, защото бояджийницата в западното предградие, кръчмата на улица „Дьо Тулон“ и „Отел дю Нор“ са „трите върха на един мистичен равностранен триъгълник“; върху плана с червено мастило бе очертан този правилен триъгълник. Тревиранус с примирение прочете това „геометрично“ доказателство и изпрати писмото и плана на Льонрот, несъмнен ценител на подобни нелепици.

Ерик Льонрот ги проучи внимателно. Трите места наистина се намираха на еднакво разстояние едно от друго. Симетрия във времето (3 декември, 3 януари, 3 февруари); симетрия в пространството… Изведнъж почувства, че още миг, и ще разгадае тайната. Един пергел и един компас подкрепиха това внезапно прозрение. Льонрот се усмихна, произнесе думата Тетраграматон (усвоена наскоро) и позвъни на инспектора.

— Благодаря ви за равностранния триъгълник, който ми изпратихте снощи — каза той. — Той ми помогна да реша задачата. Още утре, петък, престъпниците ще бъдат зад решетките; можем да бъдем напълно спокойни.

— Значи не замислят четвърто престъпление?

— Тъкмо защото замислят четвърто престъпление, можем да бъдем напълно спокойни — Льонрот окачи слушалката. След час той пътуваше с влак на Южните железници към изоставената вила „Трист льо Роа“.

На юг от града, в който се развива действието на моя разказ, тече затлачена с тиня рекичка, замърсена от отпадъците на работилница за щавене на кожи. Отвъд рекичката се простира фабрично предградие, в което се подвизават шайка бандити майстори на пистолета, оглавявана от един барселонец. Льонрот се усмихна при мисълта, че най-известният от тях — Ред Шарлах — би дал всичко, за да узнае за тайното му посещение. Асеведо бе другар на Шарлах; Льонрот обмисли възможността четвъртата жертва да се окаже самият Шарлах. След това отхвърли тази нищожна възможност… Всъщност той бе разрешил загадката; реалността, разните обстоятелства (имена, арести, лица, съдебни процедури, затвор) сега почти не го интересуваха. Искаше да се поразходи, искаше да си отдъхне след три месеца, прекарани в размисъл. Заключи, че обяснението на всички престъпления се крие в един невидим триъгълник и в една покрита с праха на времето гръцка дума. Загадката му се стори едва ли не кристално ясна; досрамя го, че й бе посветил цели сто дни.

Влакът спря на тиха товарна платформа. Льонрот слезе. Беше една от онези безлюдни привечери, които напомнят ранно утро. Въздухът на мрачната равнина беше влажен и студен. Льонрот закрачи през полето. Видя кучета, видя един фургон на глуха линия, видя хоризонта и един сребрист кон, който пиеше вода от кална локва. Здрачаваше се, когато видя правоъгълната куличка на вила „Трист льо Роа“, висока почти колкото черните евкалипти околовръст. Помисли си, че само един изгрев и един залез (една прастара заря на изток и друга на запад) го делят от часа, за който жадуваха търсачите на Името.

Ръждясала решетъчна сграда очертаваше неправилния периметър на участъка. Външната врата беше заключена. Без да се надява особено, че ще успее да влезе, Льонрот обиколи целия участък. Озовавайки се отново пред непристъпната врата, той пъхна почти машинално ръката си между пръчките и напипа резето. За негова изненада желязото изскърца. Вратата поддаде с мъчителна мудност.

Льонрот закрачи между евкалиптите, стъпвайки по няколко поколения окапали твърди листа. Отблизо вила „Трист льо Роа“ смайваше с безсмислената си симетрия и натрапчиво повтарящите се елементи — на една леденостудена Диана в мрачна ниша съответстваше друга Диана в друга ниша; един балкон беше като огледален образ на друг балкон; двойно парадно стълбище завършваше с двойна балюстрада. Един Хермес с две лица хвърляше чудовищна сянка. Льонрот обиколи къщата, както беше обиколил целия парцел. Огледа всичко; под една тераса забеляза тесни жалузи. Бутна ги — две-три мраморни стъпала водеха към подземие. Досещайки се вече какви са били предпочитанията на архитекта, Льонрот предположи, че на срещуположната стена трябва да има също такива стъпала. Откри ги, изкачи се по тях, протегна нагоре ръце и отвори капака на подземието.

Сноп светлина го упъти към един прозорец. Отвори го — кръгла жълта луна осветяваше два пресъхнали фонтана в тъжната градина. Льонрот продължи да оглежда къщата. През галерии и фоайета, които извеждаха в трапезарии, излизаше в еднакви вътрешни дворчета, на няколко пъти се озоваваше в едно и също дворче. По прашни стълби се изкачваше в кръгли преддверия; до безкрайност се отразяваше в поставени едно срещу друго огледала; умори се да отваря или да открехва прозорци, през които от различна височина и под различен ъгъл виждаше все същата печална градина; в къщата имаше мебели с жълти калъфи и полилеи, обвити в платно. В една от спалните се спря — там имаше едно-единствено цвете в порцеланова чаша; при първия допир изсъхналите листенца се разсипаха на прах. На втория етаж, макар да бе последен, къщата започна да му се струва безкрайна и разрастваща се. „Вилата не е толкова голяма, помисли си той. Така изглежда заради полумрака, симетрията, огледалата, годините, неведението ми и самотата“.

По вита стълба стигна до куличката. Лунната светлина тази вечер проникваше през ромбовете на прозорците; те бяха жълти, червени и зелени. Льонрот се спря, връхлетян от поразяващ спомен.

Двама ниски мъже, свирепи и яки, се нахвърлиха върху него и го обезоръжиха: трети, много висок, го поздрави сдържано и каза:

— Много мило от ваша страна. Спестихте ни една нощ и един ден.

Това беше Ред Шарлах. Двамата мъже вързаха ръцете на Льонрот, който най-сетне си възвърна дар слово:

— Шарлах, нима и вие търсите тайното Име?

Шарлах, безразличен, продължаваше да стои прав. Не беше участвал в краткото сбиване, само протегна ръка, за да вземе револвера на Льонрот. Накрая заговори и Льонрот долови в гласа му умора от победата, омраза, безпределна като вселената, тъга, не по-малка от омразата:

— Не. Търся нещо по-мимолетно и крехко, търся Ерик Льонрот. Преди три години в един игрален дом на улица „Дьо Тулон“ вие лично арестувахте брат ми и го хвърлихте в затвора. По време на престрелката аверите ми ме измъкнаха с един впряг, бях с полицейски куршум в корема. Девет дни и нощи се люшках между живота и смъртта в тази запустяла симетрична вила; изгаряше ме треска, отвратителният двулик Янус, който гледа залезите и изгревите, изпълваше с ужас и миговете на делириум, и безсънните ми часове. Намразих тялото си, струваше ми се, че да имаш две очи, две ръце, два бели дроба, е толкова чудовищно, колкото да имаш две лица. Един ирландец се опита да ме направи християнин; повтаряше ми сентенцията на гоите134: „Всички пътища водят към Рим“. Нощем кошмарите ми се подхранваха от тази метафора; чувствах, че светът е лабиринт, от който е невъзможно да се измъкнеш, защото всички пътища, макар и да вървят привидно на север или на юг, всъщност водят към Рим, а Рим е и четириъгълната килия, където брат ми агонизираше, и вила „Трист льо Роа“. В една от тези нощи се заклех пред бога, който вижда с две лица, пред всички богове на треската и на огледалата, че ще изплета лабиринт около негодника, който арестува брат ми. И го изплетох. За материал използвах мъртъв ересиолог, компас, забравен култ от осми век, една гръцка дума, кама, ромбовете на една бояджийница…

Първият елемент на поредицата ми бе даден от случая. С неколцина колеги — между тях и Даниел Асеведо — бях замислил да открадна сапфирите на тетрарха. Асеведо ни изпързаля обаче: с парите, които му бяхме дали в аванс, се напил и решил да направи обира един ден по-рано. В огромния хотел се заблудил; към два часа сутринта нахълтал в стаята на Ярмолински, който, измъчван от безсъница, седял пред пишещата си машина. По случайност явно е съчинявал някакви бележки или статия за името на Бога; току-що бил написал думите: Първата буква на Името е написана. Асеведо му заповядал да мълчи; Ярмолински протегнал ръка към звънеца, който щял да вдигне накрак целия хотел; Асеведо му нанесъл само един удар с кама в гърдите. Било е почти инстинктивно движение; половин век насилие го бе научил, че най-лесно и сигурно е да убиеш… След десет дни прочетох в „Yiddische Zeitung“, че вие търсите в писанията на Ярмолински ключ към убийството. Прочетох „История на хасидите“; научих, че благоговейният страх да се произнесе Името на Бога е породил доктрината за всемогъщото и тайно Име. Научих, че търсейки това тайно Име, някои хасиди дори принасяли човешки жертви… Разбрах какво предполагате вие — че хасидите са принесли в жертва равина, и се заех да оправдая предположението ви.

Марчело Ярмолински беше убит през нощта на трети декември; за второто „жертвоприношение“ избрах нощта на трети януари. Беше убит в северната част на града; за второто „жертвоприношение“ трябваше да намерим място в западните райони. Даниел Асеведо бе необходимата жертва. Той заслужаваше да умре — беше безразсъден, беше ни предал; залавянето му можеше да провали целия ни план. Един от хората ми го намушка с кама; за да свържа това убийство с предишното, написах над ромбовете на бояджийницата: Втората буква на Името е написана.

Третото „престъпление“ бе извършено на трети февруари. Както се досети Тревиранус, това бе просто симулация. Грифиус-Гинзберг-Гинзбург съм аз; прекарах една безкрайно дълга седмица (с рядка фалшива брада) в оня вертеп на улица „Дьо Тулон“, докато не ме отвлякоха верните ми другари. От стъпалото на файтона единият от тях написа на колоната: Последната буква на Името е написана. Тези думи сочеха, че поредицата се състои от три престъпления. Така и го разбраха всички; но за вас, умния Ерик Льонрот, аз на няколко пъти загатнах, че убийствата трябва да бъдат четири. Едно на север, други две — на изток и на запад, значи трябва да има и четвърто — на юг; Тетраграматон — Името на Бога, JHVH — се състои от четири букви; маските на арлекините и ромбовете на бояджийницата също навеждат на мисълта, че елементите са четири. Лично подчертах един пасаж в учебника на Лойсден, където се казва, че у евреите денят се изчислява от залез-слънце до залез-слънце; от този пасаж се разбира, че убийствата са били извършени на четвъртия ден от всеки месец. После сам изпратих на Тревиранус равностранния триъгълник. Предчувствах, че вие ще добавите липсващата точка. Точката, която ще оформи един съвършен ромб, точката, която ще определи мястото, където ви чака сигурна смърт. Всичко обмислих, Ерик Льонрот, за да ви примамя в запустялата „Трист льо Роа“…

Льонрот отбягна погледа на Шарлах. Загледа се в дърветата и в небето, разрязано на мътножълти, зелени и червени ромбове. Усети хлад и някаква неопределена, почти безименна тъга. Вече се беше стъмнило; от прашната градина долетя безсмисленият крясък на птица. Льонрот за последен път анализира загадката със симетричните и периодично повтарящи се убийства.

— Във вашия лабиринт има три излишни линии — каза той накрая. — Знам един гръцки лабиринт, който се състои от една-единствена права линия. Толкова много философи са се заблудили и изгубили по тази единствена линия, че на обикновен детектив като мен би трябвало да му е простено, ако се е залутал… Когато ме преследвате в друг аватар от живота ни, Шарлах, ви предлагам да симулирате (или да извършите) едно убийство в точка A, после второ — в точка B, на осем километра от A, после трето — в точка C, на четири километра от A и B, по средата на разстоянието между двете точки. След това ме чакайте в точка D, на два километра от A и C, пак по средата на пътя. Убийте ме в точка D, както сега ще ме убиете в „Трист льо Роа“.

— Следващия път, когато ще ви убивам — отвърна Шарлах, — обещавам лабиринтът да се състои от една-единствена права линия, невидима и безкрайна.

Той отстъпи няколко крачки. След това се прицели много внимателно и стреля.

1942 г.

Тайното чудо

През нощта срещу 15 март 1939 година в едно жилище на „Целтнергасе“ в Прага Яромир Хладик, авторът на незавършената трагедия „Враговете“, на „Защита на вечността“ и на едно изследване върху косвените юдейски източници у Якоб Бьоме135, сънува продължителна партия шах. Състезаваха се не двама души, а два знатни рода; играта бе започнала преди много векове; никой не помнеше каква е наградата, но се говореше, че е огромна, дори неизмерима. Дъската с фигурите се намираше в една тайна кула; Яромир (в съня) бе първородният син на единия от враждуващите родове; часовниците биеха часа на неотложния ход; сънуващият тичаше през пясъците на прогизнала от дъжд пустиня и не можеше да си спомни нито фигурите, нито правилата на шаха. В този момент Яромир се събуди. Плющенето на дъжда и ударите на страшните часовници спряха. Откъм „Целтнергасе“ се носеше ритмичен и еднообразен шум, прорязван от някакви команди. Съмваше се, бронираните авангардни части на Третия райх навлизаха в Прага.

На 19-и властите получиха анонимно сведение и още същата вечер Яромир Хладик бе арестуван. Отведоха го в една стерилно бяла казарма на отсрещния бряг на Вълтава. Не можа да отхвърли нито едно от обвиненията на Гестапо: презимето му по майка беше Ярославски, във вените му течеше еврейска кръв, трудът му върху Бьоме беше проеврейски, подписът му личеше в края на един протест срещу аншлуса. През 1928 година беше превел „Сефер Йецира“ за издателство „Херман Барсдорф“; красноречивият каталог на тази фирма превъзнасяше с комерческа цел името на преводача; точно този каталог прелистваше Юлиус Роте, един от началниците, от когото зависеше съдбата на Хладик. Няма човек, който извън своята специалност да не е лековерен; два-три епитета, отпечатани с готически шрифт, бяха достатъчни — Юлиус Роте се убеди в изключителността на Хладик и заповяда да бъде осъден на смърт за поука на другите. Беше определен и денят на екзекуцията — 29 март, девет часа сутринта. Тази отсрочка (чиято значимост читателите ще оценят по-късно) бе резултат от стремежа на властите да действат безстрастно и бавно като растенията и планетите.

Отначало Хладик почувства само ужас. Помисли си, че не би се уплашил от бесилката или от гилотината, ала да бъде разстрелян, му се струваше непоносимо. Напразно си повтаряше, че страшна е самата смърт, а не конкретните обстоятелства. Представяше си тези обстоятелства до изнемога; напразно се терзаеше с опити да изчерпи всички възможни варианти. Безброй пъти извървя мислено целия път от безсънната утрин до тайнствения залп. Преди деня, определен от Юлиус Роте, умираше стотици пъти в дворчета, чиито форми и ъгли изчерпваха геометрията; разстрелваха го различен брой винаги различни войници — ту отдалеч, ту в упор. Посрещаше тези въображаеми екзекуции с истински страх (а може би с истинска храброст); всяко видение траеше няколко секунди; след това кръгът се затваряше и Яромир отново и отново се връщаше към тръпните мигове преди смъртта. По-късно разсъди, че действителността не се покрива с предвижданията; следвайки някаква извратена логика, заключи, че да предвидиш една подробност, значи да осуетиш самата й поява. Отдаден на тази безсилна магия, започна да измисля ужасни неща, за да не се сбъднат; накрая, естествено, се уплаши, че те може да се окажат пророчески. Жалък в нощта, той се мъчеше някак да се задържи в изплъзващата се субстанция на времето. Знаеше, че то е устремено към зората на 29-и. „Сега е нощта срещу 22-ри, разсъждаваше на глас. Докато трае тази нощ (и следващите шест), аз съм неуязвим, безсмъртен“. Мислеше си, че нощите, споходени от съня, са дълбоки и тъмни кладенци, в които може да се потопи. Понякога очакваше с нетърпение решителния залп, който поне щеше да го избави от безплодното усилие да измисля. На 28-и, когато последният залез хвърляше отблясъци по високите решетки, споменът за драмата му „Враговете“ го отвлече от тези отвратителни мисли.

Хладик беше прехвърлил четирийсетте. Ако изключим неколцината приятели и многото привички, животът му се състоеше в несигурното занимание с литература; като всеки писател съдеше за достойнствата на другите по творбите им, но искаше другите да съдят за него по целите и замислите му. Всички книги, които бе публикувал, го изпълваха със смътно угризение. В трудовете му върху Бьоме, Ибн Езра и Флъд имаше само старание; в превода на „Сефер Йецира“ — небрежност, плахост и безсилие. Може би по-сполучлива му се струваше „Защита на вечността“, в чийто първи том се излагат различните идеи на човека за вечността — от неподвижното Битие на Парменид136 до изменяемото минало на Хинтън; във втория се отрича (заедно с Франсис Брадли) схващането, че всички явления във Вселената образуват темпорален ред. Твърди се, че разновидностите на човешкия опит не са неизброими и че достатъчно е едно-единствено „повторение“, за да се убедим, че времето е измама… За съжаление не по-малко измамни са доказателствата, сочещи тая измама; Хладик ги изреждаше с някакво презрително смущение. Беше написал и цикъл експресионистични стихотворения; за ужас на поетите те бяха включени в антологията от 1924 година и всяка следваща антология просто ги наследяваше. Хладик искаше да изкупи цялото си това противоречиво и вяло минало с драмата в стихове „Враговете“. (Високо ценеше стиха, защото той не позволява на зрителите да забравят измислицата, която е задължителен елемент при изкуството.)

В драмата се спазваха единствата на място, време и действие: Храдчани, библиотеката на барон Фон Рьомерщад, една вечер в края на деветнайсети век. В първа сцена на първо действие Рьомерщад е посетен от някакъв непознат. (Часовникът бие седем, последните лъчи на слънцето пламтят по стъклата, отнякъде се носи вихрено позната унгарска мелодия.) Идват нови посетители; Рьомерщад не познава хората, които му досаждат, и се дразни от неприятното чувство, че все пак ги е виждал, може би насън. Всички го ласкаят без мяра, но скоро става ясно — първо за зрителите, а после и за самия барон, — че това са тайни врагове, които са се наговорили да го погубят. Рьомерщад успява да обърка или да провали коварните им козни; в разговора се споменава за неговата годеница Юлия фон Вайденау и за някой си Ярослав Кубин, който навремето й е досаждал с любовта си. Той е полудял и си въобразява, че е Рьомерщад… Заплахите растат; в края на второто действие истинският Рьомерщад е принуден да убие един от съзаклятниците. Започва трето действие, последното. Множат се нелепиците; появяват се лица, които уж са били отстранени от действието; за миг се мярка и човекът, убит от Рьомерщад. Някой забелязва, че скоро ще мръкне; часовникът бие седем, залязващото слънце хвърля последни отблясъци по високите прозорци, отнякъде вихрено долита унгарска мелодия. Появява се първият посетител и повтаря думите си от първа сцена на първо действие. Рьомерщад му отговаря, без да се учудва; зрителят разбира, че Рьомерщад всъщност е нещастният Ярослав Кубин. Не е имало никаква драма — това е кръгът на халюцинациите, които Кубин преживява непрестанно.

Хладик никога не беше се запитвал дали тази трагикомедия от грешки е банална или блестяща, логична или несъстоятелна. В сюжета, който скицирах, прозираше инвенцията, която би могла да скрие недостатъците и да подчертае достойнствата му, да изтъкне възможността да съхрани (в символична форма) най-важното от живота. Яромир беше написал първото действие и някои сцени от третото; стихотворната форма на творбата му позволяваше да я оглежда постоянно и да усъвършенства хекзаметрите, без да държи пред очите си ръкописа. Помисли си, че скоро ще умре, а му остават още две действия. В тъмнината се обърна към Бога: „Ако изобщо съществувам, а не съм едно от твоите повторения и грешки, то значи съществувам като автора на «Враговете». За да довърша тази драма, която може би е и мое, и твое оправдание, ми трябва още една година. Дай ми тази година, Ти, който владееш вековете и времето“. Беше последната нощ, най-страшната, но след десет минути Хладик потъна в съня като във водна бездна.

Призори сънува, че се е скрил в една от залите на библиотека „Клементинум“. Един библиотекар с тъмни очила го попита: „Какво търсите?“. „Търся Бога“, отвърна Хладик. Библиотекарят му рече: „Бог е в една от буквите на една от страниците на един от четиристотинте хиляди тома в библиотеката. Родителите ми и техните родители преди това са търсили тази буква; самият аз ослепях да я търся“. Свали очилата си и Хладик видя очите му — бяха мъртви. Един читател влезе да върне някакъв атлас. „Този атлас не върши работа“, рече той и го подаде на Хладик. Хладик го отвори напосоки. Попадна на умопомрачаваща карта на Индия.

С внезапна увереност докосна една от най-дребните букви. Чу се вездесъщ глас: „Времето за твоето дело е дадено“. И Хладик се събуди.

Спомни си, че сънищата на хората са от Бога и че според Маймонид137, ако думите, чути насън, са отчетливи и ясни, а не се вижда кой ги изрича, значи говори Бог. Облече се; в килията влязоха двама войници и му заповядаха да ги последва.

Хладик си представяше, че оттатък вратата му се простира лабиринт от коридори, стълби и зали. Действителността се оказа по-скромна: спуснаха се по желязна стълба към някакъв заден двор. Неколцина войници — някои с разкопчани униформи — поправяха мотоциклет и си говореха нещо за него. Фелдфебелът погледна часовника — беше осем и четирийсет и четири минути. Трябваше да чакат да стане девет. Хладик, по-скоро жалък, отколкото нещастен, седна върху купчина дърва. Забеляза, че войниците избягват погледа му. За да облекчи чакането, фелдфебелът му подаде цигара. Хладик не пушеше; прие цигарата донякъде от учтивост, донякъде от покорство. Докато я палеше, забеляза, че ръцете му треперят. Небето притъмня; войниците разговаряха тихо, сякаш той бе вече покойник. Напразно се мъчеше да си спомни жената, която бе използвал за прототип на Юлия фон Вайденау…

Войниците се строиха, застанаха мирно. Изправен до стената на казармата, Хладик чакаше залпа. Някой изказа опасение, че кръвта ще изцапа стената; заповядаха на осъдения да направи няколко крачки напред. Нелепо, но това напомни на Хладик суетенето на фотографите, преди да направят снимка. Тежка капка дъжд докосна слепоочието му и се търкулна бавно по бузата; фелдфебелът изрева последната команда.

Вселената замря.

Пушките бяха насочени към Хладик, но хората, които трябваше да го убият, стояха неподвижни. Ръката на фелдфебела беше застинала в незавършен жест. Върху една от плочите на двора някаква пчела хвърляше неподвижна сянка. Вятърът беше замрял — като на картина. Хладик поиска да изкрещи, да промълви, да раздвижи ръка. Разбра, че е парализиран. От вкаменения свят не долиташе и най-лекият звук. Помисли си: „Аз съм мъртъв, вече съм в ада“.

А после: „Сигурно съм полудял“. След това: „Времето е спряло“, ала съобрази, че в такъв случай би спряла и мисълта му. Реши да провери и да произнесе, без да мръдне устни, загадъчната четвърта еклога на Вергилий. Представи си, че далечните сега войници изпитват същата мъка; прииска му се да поговори с тях. Учуди се, че не усеща никаква умора, нито дори световъртеж от продължителната неподвижност. След известно време заспа. Когато се събуди, светът беше все така неподвижен и безмълвен. Върху бузата му продължаваше да стои дъждовната капка; върху плочата — сянката на пчелата; димът от цигарата още не се бе разсеял. Измина още един „ден“ преди Хладик да разбере.

Една година беше поискал от Бога, за да довърши творбата си; една година му даваше висшата сила. Бог бе извършил за него тайно чудо: немският куршум щеше да го убие в уречения час, ала в съзнанието му щеше да изтече цяла година между командата и изпълнението й. Недоумението му премина в изумление, изумлението — в смирение, смирението — във внезапна благодарност.

Не разполагаше с нищо друго освен с паметта; запаметяването на всеки нов хекзаметър му наложи една благодатна строгост, за която дори и не подозират онези, които измислят и веднага забравят мимолетни и празнословни редове. Не за бъдните поколения се трудеше, нито дори за Бога, чиито литературни предпочитания едва ли му бяха известни. Усърден, неподвижен, скрит, Хладик строеше високия си невидим лабиринт във времето. Два пъти преработи третото действие. Отхвърли някои твърде елементарни символи — биенето на часовника, унгарската мелодия. Нищо не го смущаваше. Премахваше, съкращаваше, разширяваше; някой път се връщаше към първоначалния вариант. Обикна двора, казармата, лицето на един от войниците го накара да промени образа на Рьомерщад. Откри, че мъчителните неблагозвучия, които толкова са тревожили Флобер, бяха чисто и просто зрителна заблуда: недостатъци и ограничения на писаното слово, а не на изказаното… Драмата беше завършена; оставаше само да измисли един епитет. Намери го; дъждовната капка се плъзна по бузата му. Нададе неистов вик, раздвижи глава, залпът на четирите пушки го повали на земята.

Яромир Хладик умря на 29 март в девет часа и две минути сутринта.

1943 г.

Трите образа на Иуда

В Мала Азия или в Александрия през втори век след Христа, когато Василид е заявявал, че вселената е дръзка и коварна импровизация на порочни ангели, Нилс Рунеберг би ръководил с рядка интелектуална страст някоя от гностичните общности. Данте навярно би му отредил огнен гроб; името му би удължило списъка на второстепенни ересиарси някъде между Саторнил и Карпократ; украсен с хули откъс от проповедите му би оцелял в апокрифната „Liber adversus omnes haereses“138 или би изчезнал заедно с последния екземпляр на „Syntagma“, погълнат от пожара в някоя манастирска библиотека.

Вместо това Бог му отсъди двайсетия век и университетския град Лунд. Там през 1904 година той публикува първото издание на „Kristus och Judas“139, там през 1909-а излезе главната му книга „Den hemlige Frâlsaren“140.

Преди да се заема с анализа на посочените трудове, трябва да посоча, че като член на Националния евангелистки съюз Нилс Рунеберг беше дълбоко религиозен. В някой парижки или даже буеносайрески литературен кръжец един литератор спокойно може да развие тезите на Рунеберг; изложени в литературен кръжец, подобни тези ще бъдат празни и лекомислени занимания на безгрижна или богохулстваща натура. За Рунеберг те бяха ключът към една от главните загадки на теологията; бяха повод за размисъл и изследване, за филологически и исторически спорове, за гордост, за ликуване и за ужас. Те станаха смисъл в живота му и причина за гибелта му. Бъдещите читатели на тази статия трябва да имат предвид и това, че в нея се съдържат само изводите на Рунеберг, но не и неговите разсъждения и доказателства. Някой може би ще забележи, че в случая изводът несъмнено е предшествал „доказателствата“. Но кой би се наел да търси доказателства за нещо, в което не вярва или чието проповядване не го вълнува?

В първото издание на „Kristus och Judas“ стои следният категоричен епиграф, чийто смисъл години по-късно ще бъде чудовищно разширен от самия Нилс Рунеберг: „Не едно, а всички деяния, които традицията приписва на Иуда Искариотски, са лъжа“ (Де Куинси, 1857). Следвайки теорията на някакъв немец, Де Куинси прави заключението, че Иуда е предал Исус, за да го принуди да разкрие своята божественост и да разпали всеобщо въстание срещу римското потисничество; Рунеберг от своя страна предлага една защита от метафизичен характер. Най-напред умело изтъква, че постъпката на Иуда е излишна. Отбелязва (подобно на Робъртсън), че за да се установи самоличността на учителя, който всекидневно е проповядвал в храма и е правел чудеса пред многохилядни тълпи, не е било необходимо предателството на един от апостолите. Това обаче е станало. Неканонично е да предполагаме, че в Библията е допусната грешка; също тъй немислимо е да приемем наличието на случайно обстоятелство в най-значимото събитие от историята на света. Следователно предателството на Иуда не е било случайно; било е една предопределена постъпка, която заема своето тайнствено място в акта на изкуплението. Рунеберг продължава така: След като е приело плът, Словото е преминало от вездесъщността в пространството, от вечността в историята, от безграничното блаженство към превращение и смърт; за да се даде ответ на такава жертва, е трябвало един човек от името на цялото човечество да принесе равностойна жертва. И това е бил Иуда Искариотски, който единствен между апостолите е прозрял тайната божественост и страшното намерение на Исус. Словото се е било принизило дотам, че се е приютило у смъртен. Затова Иуда, ученик на Словото, е трябвало да се принизи дотам, че да стане предател (най-грозното и безчестно престъпление) и да се обрече на вечен огън. Редът тук, долу, е огледало на оня ред горе; земните форми съответстват на небесните форми; петната по кожата са карта на нетленните съзвездия. Исус се оглежда и отразява по някакъв начин в Иуда. Затова са трийсетте сребърника и целувката; затова е и доброволната смърт — за да заслужи още по-сигурно Проклятието.

Така разтълкува Нилс Рунеберг загадката за Иуда. Всички християнски богослови отхвърлиха твърденията му. Ларс Петер Ангстрьом го обвини в непознаване или незачитане на ипостасното единство; Аксел Борелиус — в това, че възражда ереста на докетите, които отричат човешката природа на Исус; ехидният епископ на Лунд — в това, че оспорва третия стих от двайсет и втора глава на Евангелието от Лука.

Тези тъй различни хули повлияха на Рунеберг — той частично преработи порицаната книга и измени тезата си. Остави на противниците си богословската сфера, за да изтъкне косвени доводи от морално естество. Съгласи се, че на Исус, „който е разполагал с такива огромни средства, каквито предоставя Всемогъществото“, не му се е налагало да се жертва като човек, за да спаси цялото човечество. След това обори ония, които твърдят, че всъщност не знаем нищо за загадъчния предател. „Знаем само, че е бил един от апостолите, един от избраните да проповядват царството небесно, да изцеряват болни, да очистват прокажени, да възкресяват мъртви, да изгонват бесове“ (Матей, 10, 7-8; Лука, 9, 1). Щом самият Спасител така е определил Иуда, сме длъжни да тълкуваме постъпките на предателя в най-добрия смисъл. Да отдадем престъплението му на алчност (както са сторили някои, позовавайки се на Евангелието от Йоан, 12, 6), означава да се примирим с най-гнусната подбуда. Нилс Рунеберг предлага коренно противоположна подбуда — един прекомерен, едва ли не безграничен аскетизъм. Аскетът унижава и умъртвява плътта си, за да прослави още повече Бога; Иуда е сторил същото с душата си. Отрекъл се е от чест, добро и покой, от царството небесно, така както други, не тъй героично, се отричат от насладите141. Със страшна яснота е обмислил греховете, които ще стори. В прелюбодейството обикновено участват нежността и себеотрицанието; в убийството — смелостта; в оскверненията и богохулството — някаква сатанинска искра. Иуда е избрал онези грехове, които не са обвеяни с нито една добродетел — злоупотребата с доверието (Йоан, 12, 6) и предателството. Бил е движен от огромно смирение, смятал се е недостоен да бъде добър. Павел е писал: „Който се хвали, с Господа да се хвали“ (I Коринтяни, 1, 31); Иуда е търсел Ада, защото му е стигало Божието блаженство. Мислел е, че щастието, както и доброто са божествен атрибут и на хората не им приляга да го присвояват.

След това мнозина откриха, че в приемливите първи опити на Рунеберг вече се съдържа ексцентричният завършек и че „Den hemlige Fralsaren“ е чисто и просто извращение или довеждане до крайност на „Kristus och Judas“. В края на 1907 година Рунеберг завърши и прегледа ръкописа си и го даде за печат след почти още две години. Книгата излезе през октомври 1909 година с предговор (сдържан до загадъчност) от датския специалист по иврит Ерик Ерфьорд и със следния коварен епиграф: „В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна“ (Йоан, 1, 10). Съдържанието, общо взето, не е сложно, въпреки че заключението е чудовищно. За да спаси човешкия род, разсъждава Рунеберг, Бог се е принизил дотам, че е станал човек; можем да предположим, че жертвата, сторена от Него, е била съвършена, необезсилена или омаловажена от каквито и да било недостатъци. Да свеждаме това, което изтърпя, до продължилата една вечер агония на кръста, е богохулство142. Да твърдим, че е бил човек и е бил неспособен да съгреши, значи да приемаме едно очевидно противоречие; атрибутите „човешка природа“ и „непогрешимост“ са несъвместими. Кемниц смята, че Спасителят действително е изпитвал умора, студ, тревоги, глад и жажда; уместно е също да допуснем, че е могъл да съгреши и да се погуби. Знаменитият пасаж: „Защото Той изникна пред Него като младочка и като израстък из суха земя; няма в Него ни изглед, нито величие; Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи“ (Исая, 53, 2–3) за мнозина е предсказание за разпнатия в смъртния му час; за някои (например за Ханс Ласен Мартенсен) този пасаж е отрицание на красотата, която простият народ приписва на Исус Христос; за Рунеберг — точното пророчество не за един миг, а за цялото ужасно бъдеще на приелото плът Слово във времето и във вечността. Бог е станал напълно човек, станал е човек до безчестието, човек до проклятието и до преизподнята. За да ни спаси, е можел да избере всяка една от съдбите, които плетат сложната мрежа на историята; можел е да стане Александър Велики или Питагор, Рюрик или Исус, ала е избрал най-презряната съдба: станал е Иуда.

Напразно книжарниците в Стокхолм и Лунд предлагаха това откровение. Скептиците го сметнаха за пошла и умозрителна теософска игра; богословите не го удостоиха с внимание. В това всеобщо безразличие Рунеберг прозря едва ли не потвърждение свише. Бог бе внушил това безразличие; Бог не желаеше на земята да се разгласява Неговата ужасна тайна. Рунеберг разбра, че още не е настъпил часът. Почувства, че над него се струпват древни проклятия; спомни си как Илия и Мойсей закрили лица навръх планината, за да не видят Бога; как бил потресен Исая, когато очите му видели Оня, чиято слава изпълва земята; как на път за Дамаск Саул изгубил зрението си; как равинът Симеон зърнал Рая и издъхнал; как прочутият магьосник Джовани от Витербо полудял, след като успял да види Светата Троица; как мидрашим проклинат нечестивците, които изричат Шем-Хамфораш, Тайното Име на Бога. Не е ли и той извършил това черно престъпление? Не е ли това посегателство спрямо Духа, за което няма прошка (Матей, 12, 31)? Валерий Соран умрял, защото разгласил тайното име на Рим; каква ли вечна и жестока казън е отредена нему, загдето разкри и разгласи ужасяващото име на Бога?

Пиян от безсъница и мрачни мисли, Нилс Рунеберг бродеше из улиците на Малмьо, умолявайки с пълно гърло да бъде осенен от милостта да сподели със Спасителя мъките на Ада.

Умря от спукване на аневризма на 1 март 1912 година. Ересиолозите може би ще си спомнят за него; той обогати учението за Божия син, което изглеждаше изчерпано, с две сложни понятия — злото и нещастието.

1944 г.

Краят

Проснат на леглото, Рекабарен полуотвори очи и видя полегатия тръстиков таван. От другата стая долиташе дрънкане на китара, твърде напомнящо жалък лабиринт, който се сплиташе и разплиташе до безкрай… Малко по малко си възвърна усещането за реалност, ежедневните неща, които никога вече нямаше да се променят за него. Погледна без съжаление едрото си безполезно тяло, пончото от груба вълна, което загръщаше краката му. Навън, зад дебелите решетки на прозореца, се простираха равнината и вечерта; бе спал известно време, но небето все още бе пълно със светлина. С лявата си ръка пипнешком намери един бронзов хлопатар, който висеше в края на кушетката му. Разтърси го няколко пъти; иззад вратата все така долитаха скромните акорди. Китаристът бе негър, който бе пристигнал една нощ, обявявайки се за певец; той бе предизвикал друг чужденец на дълго поетично съревнование според обичая на странстващите певци. Победен, негърът продължи да посещава редовно кръчмата, сякаш очакваше някого. Прекарваше часове наред с китарата в ръка, но никога не запя отново, навярно огорчен от претърпяното поражение. Хората вече бяха свикнали с този безобиден човек. Рекабарен, който държеше кръчмата, никога нямаше да забрави онова надпяване; на следващия ден, докато подреждаше няколко денка мате, дясната му страна внезапно се скова и той установи, че е изгубил говора си. Научени да изпитваме съчувствие към нещастията на героите в романите, накрая почваме прекалено да съчувстваме на собствените си неволи; ала това не се случи и с търпеливия Рекабарен, който прие парализата така, както преди бе приел суровостта и самотата на Америка. Свикнал да живее в настоящето като животните, сега той гледаше небето и мислеше, че червеникавият ореол на луната предвещава дъжд.

Едно момче с индиански черти (може би негов син) открехна вратата на стаята му. Рекабарен го запита с очи дали в заведението са дошли клиенти; момчето също тъй мълчаливо му отвърна със знак, че там няма никой — негърът не се броеше. Излегнатият остана сам; лявата му ръка си поигра малко с хлопатара, сякаш упражняваше някаква власт.

Озарена от последните слънчеви лъчи, равнината изглеждаше почти абстрактна, като видение от някакъв сън. На хоризонта се появи някаква точка, растеше постоянно, докато се превърна в конник, който се носеше право към къщата — или поне така изглеждаше. Рекабарен успя да види широкополата шапка, дългото тъмно пончо, черния кон, но не и лицето на ездача, който накрая дръпна юздите, за да забави галопа, и се приближи в лек тръс. На около двеста метра свърна встрани. Рекабарен вече не можеше да го види, но го чу да говори, чу как слезе от седлото, върза коня и влезе с уверена крачка в кръчмата.

Без да вдигне очи от китарата, в която сякаш търсеше нещо, негърът рече благо:

— Знаех си, че мога да разчитам на вас, господине.

Другият отвърна с дрезгав глас:

— И аз на теб, черньо. Сума дни те накарах да чакаш, но ето че дойдох.

Настъпи мълчание. Накрая негърът продума:

— Почвам да свиквам с чакането. Чакам вече седем години.

Другият отвърна, без да бърза:

— Прекарах повече от седем години, без да видя децата си. Срещнах ги в онзи ден и не исках да се покажа пред тях като човек, който отива на свада с ножове143.

— Вече разбрах това — отвърна негърът. — Надявам се, че сте ги оставили в добро здраве.

Чужденецът, който бе седнал до тезгяха, охотно се разсмя. Поръча си тръстикова ракия, сръбна глътка-две и остави чашата недопита.

— Дадох им някои добри съвети — заяви той, — които не струват и пукната пара, а пък никога не са излишни. Казах им наред с другото, че не бива да проливат човешка кръв.

Един бавен акорд изпревари отговора на негъра:

— Добре сте сторили. Тъй няма да заприличат на нас.

— Или поне на мен — рече чужденецът. Сетне добави, като че ли разсъждаваше на глас: — Съдбата пожела да убивам и ето че сега пак ми е пъхнала ножа в ръката.

Негърът, сякаш не чул думите му, отбеляза:

— Иде есен и дните се скъсяват.

— Достатъчно светло е за онова, което съм намислил — отвърна другият и се изправи. Застана стегнато пред негъра и му каза някак уморено: — Остави на мира китарата, днес те чака друго състезание.

Двамата тръгнаха към вратата. На излизане негърът промърмори:

— Току-виж и в това ми провървяло тъй зле, както и в първото.

Съперникът му отвърна сериозно:

— В първото не ти вървя зле. Само дето нямаше търпение да стигнеш до второто.

Вървяха редом, докато се отдалечиха на известно разстояние от къщите. Луната светеше ярко и равнината изглеждаше еднаква нашир и надлъж. Изведнъж се спогледаха, спряха и чужденецът си свали шпорите. Вече си бяха увили пончотата около лактите, когато негърът проговори:

— Само едно искам да ви помоля, преди да се захванем с тая работа. Да вложите в тоя бой цялата си смелост и сръчност както в оная схватка преди седем години, когато убихте брат ми.

Може би за пръв път по време на разговора Мартин Фиеро долови омразата. Почувства я чак в кръвта си като бодване. Двамата се счепкаха и острата стомана беляза лицето на негъра.

Има един час на свечеряване, когато равнината сякаш се кани да каже нещо; никога не го изрича или може би го изрича до безкрай, но ние не го разбираме — или пък го разбираме, но е непреводимо като музика… От кушетката си Рекабарен видя края. Едно стремглаво нападение — и негърът отстъпи, загуби равновесие, престори се, че замахва към лицето на противника, а после се хвърли напред, забивайки ножа дълбоко в корема му. Последва още един удар, който кръчмарят не успя да види добре, и Фиеро повече не се изправи. Неподвижен, негърът като че ли наблюдаваше мъчителната му агония. Сетне избърса окървавения нож в тревата и бавно пое обратно към къщите, без да поглежда назад. Сега, когато бе изпълнил задачата си на съдник, вече бе никой. Или по-скоро, бе се превърнал в другия: нямаше предназначение на земята и бе убил един човек.

Сектата на Феникса

Всички, които пишат, че сектата на Феникса се е зародила в Хелиопол144 и води началото си от религиозната реставрация, последвала смъртта на реформатора Аменофис IV145, цитират текстове на Херодот и Тацит, както и някои надписи на египетските паметници; ала тези хора не знаят — или не искат да знаят, — че въпросното название се появява едва в епохата на Рабан Мавър и че най-древните извори („Сатурналиите“ или Йосиф Флавий146, да речем) говорят само за Людете на Обичая или Людете на Тайната. Грегоровиус отбелязва, че Фениксът се споменавал извънредно рядко в устната реч; в Женева съм заговарял занаятчии, които не ме разбираха, когато ги разпитвах дали са хора на Феникса, но затова пък незабавно си признаваха, че са хора на Тайната. Ако не греша, така стоят нещата и при будистите; името, под което са известни на света, не съвпада с произнасяното от самите тях.

На една твърде прочута страница Миклошич147 приравнява членовете на тази секта с циганите. В Чили и в Унгария има и цигани, и следовници на Феникса; като оставим настрана вездесъщността им, двете групи имат твърде малко общи черти. Циганите са джамбази, бакърджии, ковачи и гадатели; членовете на сектата на Феникса обикновено успешно упражняват свободните професии. Циганите имат характерен физически облик и говорят — или поне преди говореха — на таен език; сектантите са напълно неотличими от останалите хора, доказателство за което е фактът, че никога не са били подлагани на гонения. Циганите са живописни и често са извор на вдъхновение за лошите поети; затова пък романсите, хромолитографиите и болерата изобщо не споменават членовете на сектата…

Мартин Бубер148 твърди, че евреите са патетични по природа; не всички последователи на Феникса са такива, а някои направо се отвращават от патоса. Тази публична и добре известна истина е достатъчна да опровергае вулгарната грешка (нелепо поддържана от Урман), според която сектата на Феникса води началото си от Израел. Хората разсъждават горе-долу така: Урман е бил чувствителен човек, бил е евреин, посещавал е членовете на сектата в еврейските гета на Прага — следователно родството, изпитвано от Урман, доказва един реален факт. Честно казано, не мога да се съглася с това съждение. Обстоятелството, че в еврейско обкръжение членовете на сектата приличат на евреи, нищо не доказва; безспорно е, че приличат на останалите хора по света, тъй както безкрайният Шекспир прилича на Хазлит149. Те са всичко за всички, също като Апостола; само преди няколко дена доктор Хуан Франсиско Армаро от Пайсанду описваше лекотата, с която навсякъде усвояват местните нрави и обичаи.

Споменах, че историята на сектата не познава гонения. Това е вярно, но тъй като всеки етнос включва и привърженици на Феникса, не по-малко вярно е, че няма гонения и жестокости, на които сектата да не е била жертва или изпълнител. Във войните на Запад, както и далеч на Изток те са проливали кръвта си като миряни под вражи знамена; нищо не им струва да се отъждествят с всички народи по Земното кълбо.

Без свещена книга, която да ги обединява така, както Писанията обединяват Израел, без обща памет, без онази друга памет, която е общият език, разпилени по лицето на Земята, различни по цвят и черти, те са свързани само от едно нещо — Тайната; тя ще продължава да ги свързва до края на дните. Някога в добавка към Тайната е съществувала и една легенда (а може би и космогоничен мит), но повърхностните люде на Феникса са я забравили и сега пазят само неясното предание за едно наказание. За наказание, договор или привилегия, защото версиите се различават, но все пак в тях смътно се долавя присъдата на един Бог, който обещава на част от човешкия род самата вечност, ако потомците й, поколение след поколение, изпълняват определен ритуал. Сверил съм сведенията на пътешествениците, разговарял съм с патриарси и богослови; мога да потвърдя, че изпълнението на ритуала е единствената религиозна практика, спазвана от членовете на сектата. Именно този ритуал представлява Тайната. Той, както вече посочих, се предава от поколение на поколение, но традицията не позволява на децата да го научават от майките си или от свещенослужителите; посвещението в мистерията е задача, поверена на най-нискостоящи индивиди в групата. Някой роб, прокажен или просяк играе ролята на посветител в тайнството. Възможно е даже дете да стане наставник на друго дете. Самото действие е тривиално, краткотрайно и не изисква описание. Материалите, използвани при обреда, са корк, восък или гума арабика. (В литургията се споменава и тиня, която също се използва често.) Няма храмове, посветени изрично на тези богослужения; напълно подходящи за целта могат да бъдат някоя съборетина, зимник или пруст. Тайната е свещена, но това не й пречи да бъде и малко смехотворна; ритуалът се изпълнява скришом, крадешком и адептите не говорят за него. Няма почтени думи, с които да се назове, но се подразбира, че всички думи го назовават или по-скоро неизбежно го загатват; в един разговор казах нещо незначително и някои привърженици се засмяха, а други се смутиха, защото почувстваха, че съм се докоснал до Тайната. В литературата на германските народи има стихотворения, написани от членове на сектата; тези творби на пръв поглед описват морето или вечерния здрач, ала постоянно чувам да се говори, че по някакъв начин символизират Тайната. Orbis terrarum est speculum Ludi150, казва една апокрифна пословица, която Шарл дьо Канж151 е отбелязал в своя „Тълковен речник“. Някакъв свещен ужас не позволява на редица верни последователи да изпълняват дори най-простия ритуал; останалите ги презират, ала те самите се презират още повече. Затова пък на голяма почит се радват онези, които съзнателно отхвърлят утвърдената практика и постигат пряко общение с божеството; за да изразят това общение, те си служат с образи от литургията. Тъй Сан Хуан де ла Крус (Св. Йоан на Кръста) е написал:

На три континента успях да заслужа приятелството на мнозина привърженици на Феникса; зная, че Тайната отначало им се е струвала незначителна, тягостна, вулгарна и (което е още по-странно) невероятна. Не се примиряваха да признаят, че родителите им са се принизявали до такива дяволии. Удивително е, че Тайната не се е изгубила още преди време; напук на световните превратности, напук на войните и масовите изселвания тя достига с огромна сила до всички верни следовници. Даже някой не се поколеба да заяви, че вече е станала инстинктивна.

Югът

Евангелисткият пастор, който през 1871 година пристигна в Буенос Айрес с параход, се казваше Йоханес Далман. През 1939 година Хуан Далман, един от внуците му, работеше в общинската библиотека на улица „Кордоба“ и се чувстваше истински аржентинец. Дядо му по майчина линия бе онзи Франсиско Флорес от втори пехотен полк, който загина пронизан от копията на катриелски индианци на границата на провинция Буенос Айрес; от двата си тъй различни рода Хуан Далман избра (може би вслушвайки се в гласа на германската кръв) рода на този романтичен или романтично загинал дядо. Кутия с дагеротипна снимка на брадат мъж с неизразително лице, стара сабя, някои жизнерадостни и бойки мелодии, любимите строфи на „Мартин Фиеро“, годините, апатията и самотата развиха у него този креолизъм, донякъде съзнателен, но в никакъв случай показен. С цената на известни лишения Далман бе успял да запази основната част на едно имение на Юг, принадлежало на семейство Флорес; обичаше да си спомня благоуханните евкалипти и удължената розова къща, която някога е била тъмночервена. Работата, а може би и инертността го задържаха в града. Лято след лято той се задоволяваше с абстрактната мисъл, че е собственик, и с убеждението, че къщата му го чака на мястото си там, в равнината.

В последните дни на февруари 1939 година му се случи нещо неочаквано. Сляпа за греховете, съдбата може да наказва безмилостно и най-дребната небрежност. Тази вечер Далман се беше сдобил с непълно издание на „Хиляда и една нощ“ на Вайл; изгаряйки от желание да разгледа тази находка, той не дочака асансьора и бързешком почна да изкачва стълбите; в тъмното нещо се блъсна в челото му — прилеп ли беше, птица ли? По лицето на жената, която му отвори входната врата, видя изписан ужас; а ръката, която прокара по челото си, се обагри с кръв. Беше се ударил в ръба на прясно боядисано прозоречно крило, което някой бе оставил отворено. Далман успя да заспи, но още призори беше вече буден и от този миг насетне всичко му причиняваше ужасни страдания. Изгаряше го треска, а илюстрациите на „Хиляда и една нощ“ доукрасяваха кошмарите му. Навестяваха го приятели и роднини и с пресилена усмивка твърдяха, че изглежда много добре. Далман ги слушаше, обзет от някакво леко вцепенение, и се чудеше защо никой не забелязва, че той е в ада. Осем дни му се сториха осем века. Един следобед домашният му лекар го посети с още един лекар и двамата го заведоха в клиниката на улица „Еквадор“, за да му направят рентгенова снимка. Във файтона на път за там Далман си помисли, че ако е в чужда стая, най-сетне ще може да заспи. Почувства се весел и словоохотлив; щом пристигна, го съблякоха, обръснаха му главата, пристегнаха го към една маса, осветиха го до ослепяване и замайване, преслушаха го и после някакъв мъж с маска заби в ръката му игла. Събуди се от силно гадене с бинтована глава в някакво тясно помещение, подобно на кладенец, и в дните и нощите след операцията разбра, че до този момент е бил само в преддверието на ада. Ледът съвсем не разхлаждаше устата му. През тези дни Далман мразеше всичко у себе си; мразеше своето Аз, естествените си нужди, унижението, наболата по лицето му брада. Понасяше стоически болезнените процедури, но когато хирургът му каза, че насмалко е щял да умре от сепсис, Далман се разплака, обзет от жалост към съдбата си. Физическите страдания и постоянното предчувствие за тежките нощи не му бяха позволили да размишлява за такова абстрактно нещо, като смъртта. След няколко дни хирургът му каза, че вече е започнал да се оправя и скоро ще може да иде в имението, за да възстанови напълно здравето си.

Колкото и да беше невероятно, обещаният ден настъпи. Животът обича симетрията и дребните анахронизми; Далман беше пристигнал в клиниката с файтон и сега пак с файтон се отправи към гарата. След летния задух свежестта на ранната есен беше като естествен символ на съдбата му, изтръгната от смъртта и треската. В седем часа сутринта градът не беше още изгубил онова сходство със стара къща, което му придава нощта; улиците приличаха на дълги коридори, площадите — на дворове. Далман откриваше този град с радост, леко замаян; секунди преди да ги съзре, той си спомняше кафенетата, кръчмите, афишите — всички незначителни белези на Буенос Айрес. В жълтата светлина на новия ден всичко пак се връщаше при него.

Известно е, че Югът започва оттатък „Ривадавия“. Далман обичаше да повтаря, че това не е просто условност и че прекосил тази улица, човек навлиза в един по-стар и по-стабилен свят. От файтона той търсеше с поглед сред новите сгради прозорец с решетка, чукало, сводест вход, преддверие или закътано дворче.

В чакалнята на гарата установи, че остават още трийсет минути. Изведнъж си спомни, че в едно кафене на улица „Бразилия“ на няколко метра от къщата на Иригойен152 се навърта огромна котка, която с божествено високомерие позволява на хората да я галят. Влезе. Котката бе там, спеше. Далман си поръча чаша кафе, бавно го подслади, отпи глътка (в клиниката това удоволствие му беше забранено) и си помисли, гладейки черната козина, че този допир е илюзорен и между двамата сякаш има стъкло, защото човек живее в потока на времето, а това загадъчно животно — в настоящето, във вечността на мига.

Влакът чакаше на предпоследния коловоз. Далман обходи вагоните и откри един почти празен. Постави багажа на мрежата, а когато влакът потегли, отвори куфара си и след кратко колебание извади първия том на „Хиляда и една нощ“. Фактът, че бе взел със себе си тази книга, така тясно свързана със сполетялото го нещастие, потвърждаваше, че това нещастие е вече минало, и същевременно беше весело и тайно предизвикателство към разгромените сили на злото.

От двете страни на влака градът преминаваше на предградия, а след това гледката се смени с градини и вили, които трайно отклониха вниманието на Далман от книгата. Всъщност той чете малко; вълшебната планина и духът, заклел се да убие своя благодетел, бяха възхитителни — кой ще отрече това?, — ала не по-малко възхитителни бяха утрото и самият факт, че съществуваш. Радостта отвличаше вниманието му от Шехеразада и приказните й чудеса; Далман затваряше книгата и просто живееше.

Обядът (бульонът бе поднесен в лъскави метални купички както в далечните лета на детството) също му достави наслада, спокойна и приета с благодарност. „Утре ще се събудя в имението“, помисли си той и му се стори, че у него живеят едновременно двама души: единият пътуваше през есенния ден и просторите на родината, докато другият бе затворник в една клиника, подложен на непрестанни мъчения. Виждаше неизмазани тухлени къщи, ъглести и удължени, вечно загледани в минаващите влакове; виждаше ездачи, препускащи по прашни пътища; виждаше долчинки и вирчета, добитък; виждаше големи бяло-сиви облаци, които изглеждаха като от мрамор, и всичко това беше нереално като съновидение на равнината. Струваше му се, че разпознава и дървета, и посеви, но не би могъл да назове имената им, защото непосредствените му знания за природата бяха неизмеримо по-оскъдни от онези, които бе черпил от носталгията и литературата.

От време на време задрямваше и в съня си усещаше стремителното движение на влака. Непоносимо бялото обедно слънце вече се беше превърнало в жълто слънце, което предхожда здрача и бързо става червено. Влакът също беше друг; не беше онзи, който потегли от гара „Конститусион“; равнината и часовете, които бе пропътувал, го бяха преобразили. Навън движещата се сянка на вагона се удължаваше към хоризонта. Нито селища, нито други признаци на човешко присъствие смущаваха девствената земя. Всичко беше необятно, но същевременно близко и някак потайно. В безкрайната равнина от време на време се мярваше бик. Самотата бе пълна, почти враждебна и на Далман му се струваше, че пътува и към миналото, а не само на юг. От тази чудновата мисъл го отвлече кондукторът, който, поглеждайки билета му, го предупреди, че влакът ще спре не на известната му гара, а малко по-рано на друга, за която Далман само бе чувал. Продължи да му дава обяснения, които Далман не се опита да разбере, нито дори да изслуша, защото изобщо не го интересуваха.

Влакът спря тромаво почти насред полето. От другата страна на железопътната линия беше гарата — един перон, покрит с навес. Нямаше никаква кола, но началникът го успокои, че вероятно ще може да намери превозно средство в кръчмата на километър от тук.

Далман възприе тази разходка като малко приключение. Слънцето вече беше залязло, но последните му зари оживяваха ведрата тиха равнина, преди нощта да я заличеше. По-скоро от желание да се наслади на всичко това, отколкото за да не се умори, Далман крачеше бавно, вдъхвайки със спокойно блаженство мириса на люцерната.

Някога пивницата сигурно е била яркочервена, но за късмет годините бяха смекчили този крещящ цвят. Нещо в скромната й постройка му напомни една гравюра, навярно от някое старо издание на „Пол и Виржини“153. На един стълб бяха вързани няколко коня. Отначало на Далман му се стори, че познава собственика; после разбра, че го е заблудила приликата му с едного от санитарите в клиниката. След като го изслуша, собственикът каза, че ще нареди да запретнат бричката; за да запълни деня с още нещо и да мине времето, Далман реши да вечеря в пивницата.

На една от масите шумно ядяха и пиеха неколцина младежи, на които Далман отначало не обърна внимание. На пода, опрял гръб о тезгяха, се бе свил, неподвижен като вещ, някакъв старец. Годините го бяха смалили и изгладили, тъй както водата изглажда камъка. Беше смугъл, дребен и мършав и сякаш живееше извън времето, във вечността. Далман със задоволство забеляза кърпата на челото, шаячното пончо, дългия чирипа154 и ботушите от конска кожа и си каза, спомняйки си безсмислени спорове с хора от северните провинции или от Ентре Риос, че такива гаучо се срещат още само на Юг.

Далман се настани до прозореца. Мракът остана навън с равнината, но мирисът и шумовете й проникваха през желязната решетка. Собственикът му донесе сардини, а след това печено месо, Далман изпи няколко чаши червено вино. Отпусна се, наслаждавайки се на тръпчивия вкус на виното, а погледът му, вече леко сънен, се рееше из помещението. Газената лампа беше окачена на една от гредите. Тримата посетители се бяха разположили на другата маса. Двамата приличаха на ратаи, а третият, с грубо азиатско лице, нахлупил фалцова шапка, пиеше. Изведнъж Далман усети, че нещо го удари леко по лицето. Върху една от ивиците на покривката до простата чаша от мътно стъкло видя топче хляб. Това бе всичко. И все пак някой го бе хвърлил.

Хората от другата маса, изглежда, не му обръщаха внимание. Смутен, Далман реши, че не се е случило кой знае какво, и разтвори томчето на „Хиляда и една нощ“, сякаш за да заличи действителността. След малко го улучи второ топче и този път ратаите се изсмяха. Далман си каза, че не го е страх, но че би било глупаво още неоздравял напълно да допусне да го въвлекат в безсмислена свада, и то с някакви непознати. Реши да излезе; вече се беше изправил, когато се приближи собственикът и с разтревожен глас започна да го увещава:

— Господин Далман, не им обръщайте внимание, младежите са си пийнали.

Далман не се учуди, че сега собственикът го позна, но почувства, че всъщност примирителните му думи усложняват положението. Преди малко предизвикателството на ратаите беше отправено към едно случайно лице, почти никой; сега то беше насочено срещу него, срещу името му и всички в околността щяха да узнаят това. Далман отстрани собственика, застана пред ратаите и ги попита какво искат от него.

Юначагата с азиатското лице се изправи, клатушкайки се. Взе да ругае Далман така високо, сякаш се намираше много далеч, а стоеше само на крачка от него. Беше му забавно да се преструва на по-пиян, отколкото бе в действителност, и в тази преструвка имаше и жестокост, и гавра. Сипейки псувни и мръсни думи, той измъкна дълъг нож, огледа го, повъртя го и предложи на Далман да се бият. Собственикът възрази с разтреперан глас, че новопристигналият няма оръжие. И тогава се случи нещо непредвидено.

От своя ъгъл старият, потънал в унес гаучо, когото Далман бе възприел като символ на Юга (на своя Юг), хвърли гола кама, която тупна в краката му. Сякаш Югът бе решил, че Далман трябва да приеме двубоя. Далман се наведе да вдигне камата и изпита двояко чувство. Първо, че това почти инстинктивно движение го задължава да се бие. Второ, че в несръчната му ръка оръжието няма да послужи за защита, а само ще оправдае нароченото му убийство. Като всеки мъж той също понякога си бе играл с нож, но целият му опит се изчерпваше с това, че ударите трябва да се нанасят от долу на горе. „В клиниката нямаше да допуснат да ми се случи подобно нещо“, помисли си той.

— Да излизаме — предложи оня.

Тръгнаха към вратата и ако Далман не хранеше надежда, то не изпитваше и страх. Прекрачвайки прага, той почувства, че онази първа вечер в клиниката, когато му бяха забили иглата, за него щеше да бъде освобождение, щастие и празник да умре при сбиване с нож, атакувайки под открито небе. Почувства, че ако тогава можеше да си избере или да пожелае смърт, щеше да си избере или да си пожелае точно такава смърт.

Далман стисна здраво ножа, който надали щеше да му послужи, и излезе в равнината.