Смърт и компас

Двайсет и пети август 1983 година

Видях, че часовникът на малката гара сочеше малко след единайсет. Запътих се към хотела. Усетих, както и друг път, че ме обзема чувството на примирение и облекчение, което ми вдъхват добре познатите места. Широката порта беше отворена. Къщата тъмнееше. Влязох във вестибюла, чиито бледи огледала отразяваха растенията в салона. Странно защо, но стопанинът не ме позна и ми подаде книгата за регистрация. Взех писалката, закрепена за рецепцията, натопих я в бронзовата мастилница и като се наведох над разтворената книга, се сблъсках с първата изненада от многото, които тази нощ щеше да ми представи. Името ми — Хорхе Луис Борхес — беше вече вписано, а мастилото — още неизсъхнало.

Стопанинът ми рече:

— Мислех, че вече се качихте горе… — после ме погледна добре и се поправи: — Извинете, господине! Другият толкова прилича на вас, но вие сте по-млад.

Запитах го:

— Коя е неговата стая?

— Поиска номер деветнайсет — отговори ми той.

Точно от това се боях. Хвърлих писалката и изтичах нагоре по стълбите. Стая номер 19 се намираше на втория етаж и гледаше към беден и неугледен двор, в който имаше пейка, от тия, дето се поставят по площадите, и — спомням си още — извит лост над нея. Беше най-уединената стая в хотела. Натиснах бравата и вратата лесно се отвори. Полилеят светеше. Под безмилостната му светлина застанах лице в лице със себе си. На тясното желязно легло, обърнат гърбом, по-стар, отслабнал и много блед, лежах аз, зареял поглед в гипсовите орнаменти по тавана. И тогава чух гласа. Не беше точно моят глас. Беше гласът, който обикновено чувам да звучи от моите записи — безизразен и неприятен.

— Колко странно — заговори той, — ние сме двама и въпреки това сме един и същ. Но в сънищата няма странни неща.

— Значи всичко това е сън, така ли? — попитах уплашен.

— Да, сън е. Сигурен съм, че това е последният ми сън — той посочи празното шишенце върху мраморния плот на нощната масичка: — Ти обаче ще трябва да сънуваш много, преди да стигнеш до тази вечер. Коя дата е днес според теб?

— Не зная точно — отвърнах му замаян. — Но вчера навърших 61 години.

— Когато стигнеш отново тази вечер в будно състояние, тъкмо ще си навършил 84. Днес е 25 август 1983 година.

— Толкова дълго ли ще трябва да чакам? — промърморих аз.

— А аз — не! — каза той рязко. — На мен вече нищо не ми остава. Мога да умра всеки момент, мога да се изгубя в неизвестното, но продължавам да сънувам така… двойно. Изморителната тема, която ми внушиха огледалата и Стивънсън.

Усетих, че споменаването на Стивънсън беше неговото сбогуване, а не педантичен детайл. Аз бях той и разбирах. Не са достатъчни най-драматичните моменти, за да бъдеш Шекспир и да попаднеш на паметни фрази. За да го разсея, му казах:

— Знаех, че това ще се случи. Точно тук, преди години, в една от долните стаи двамата с теб започнахме черновата на историята за това самоубийство.

— Да — отвърна ми той бавно, сякаш събираше спомени. — Но не виждам връзката. В онази чернова аз си бях взел билет за Адроке462. И щом пристигнах в хотел „Лас Делисиас“463, се качих в стая номер 19 — най-уединената. Там се самоубих.

— Затова съм тук — му казах.

— Тук ли? Ние винаги сме тук. Тук аз те сънувам в къщата на улица „Майпу“. Тук си отивам, тук, в стаята, която беше на мама.

— Която беше на мама — повторих аз, като не исках да разбера. — Аз те сънувам в стая номер 19 на горния етаж.

— Кой кого сънува. Аз знам, че те сънувам, но не знам ти дали сънуваш мен. Хотелът в Адроке беше сринат преди много години — двайсет, а може би и трийсет. Кой знае…

— Сънуващият съм аз — възразих с известно предизвикателство.

— Не разбираш ли, че главното е да се разбере дали само един човек сънува, или има двама, които сънуват.

— Аз съм Борхес, който видя името си на регистрацията и се качи при теб.

— Борхес съм аз и сега умирам на улица „Майпу“ — настъпи тишина, после другият ми предложи: — Хайде да направим проверка. Кой беше най-страшният момент в нашия живот?

Наведох се към него и двамата заговорихме в един глас. Знам, че и двамата излъгахме. Бледа усмивка озари състареното лице. Усетих, че тази усмивка отразяваше по някакъв начин моята.

— Излъгахме се един друг — каза ми той, — защото се чувстваме двама, а не един. Истината е, че сме двама и сме един и същ.

Този разговор ме дразнеше. Казах му го. Добавих:

— А ти през 1983 година няма ли да ми разкриеш нещо за годините, които ми остават?

— Какво мога да ти кажа, нещастни Борхес? Ще се повторят бедите, на които вече си свикнал. Ще останеш сам в тази къща. Ще докосваш книгите, които няма да имат букви, и медальона на Сведенборг464. Както и дървената табла с Федералния кръст. Слепотата не е мъгла. Тя е форма на самотата. Ще се върнеш в Исландия.

— Исландия! Исландия на моретата!

— В Рим ще повториш стиховете на Кийтс, чието име, както имената на всички, беше написано върху водата.

— Никога не съм бил в Рим.

— Има и други неща. Ще напишеш нашето най-хубаво стихотворение — една елегия.

— За смъртта на… — започнах аз, но не се осмелих да произнеса името.

— Не. Тя ще живее повече от теб — замълчахме. Той продължи:

— Ще напишеш книгата, за която мечтаехме толкова време. През 1979 година ще разбереш, че предполагаемото ти творчество не е нищо повече освен чернови, смесица от чернови. Ще отстъпиш пред суетната и суеверна съблазън да напишеш своята велика книга.

Суеверието, което ни наложиха „Фауст“ на Гьоте, „Саламбо“ и „Одисей“465. Невероятно, но изписах много страници.

— И накрая разбра, че си се провалил.

— По-лошо! Разбрах, че това беше творба шедьовър в най-истинския смисъл на думата. Добрите ми намерения стигнаха само за първите страници. В другите бяха лабиринтите, ножовете, човекът, който си мислеше, че сам е изображение, отражението, което се смяташе за истина, тигърът, който се промъква нощем, битките, които са в кръвта, слепият, но пагубен Хуан Мураня, гласът на Маседонио Фернандес466, корабът, направен от ноктите на мъртъвците, старинният английски, повтарян в следобедите.

— Добре познавам този музей — отбелязах иронично.

— Освен това лъжливите спомени, двойната игра на символите, дългите изброявания, майсторството в прозата, неперфектните символи, които критиците развеселени откриват, цитатите — невинаги апокрифни.

— Публикува ли тази книга?

— Поиграх си, без сам да съм убеден, с мелодраматичното намерение да я унищожа, като евентуално я хвърля в огъня. В края на краищата я публикувах в Мадрид под псевдоним. Заговори се за непохватен имитатор на Борхес, който имал лошия късмет, че не е Борхес и че е повторил само външната страна на модела.

— Не се учудвам — казах аз, — всеки писател в края на краищата се превръща в свой собствен не толкова талантлив и интелигентен последовател.

— Тази книга материализира един от пътищата, които ме доведоха до тази нощ. А колкото до останалите… Унижението на старостта, убеждението, че вече съм изживял всеки новонастъпил ден…

— Няма да напиша тази книга — зарекох се аз.

— Ще я напишеш. Думите ми, които за теб сега са настояще, ще се превърнат само в спомен за един сън.

Подразни ме дидактичният му тон — несъмнено това беше тонът, който аз използвах, когато четях лекции. Подразниха ме прекалената прилика помежду ни и това, че той се възползваше от безнаказаността, която му придаваше близостта на смъртта. За да си отмъстя, му рекох:

— Толкова ли си сигурен, че ще умреш?

— Да — отвърна ми той. — Изпитвам такава сладост и облекчение, каквито не съм изпитвал никога. Не мога да ти го обясня. Всички думи изискват споделен жизнен опит. Защо те дразни толкова много това, което ти казвам?

— Защото си приличаме прекалено много. Ненавиждам лицето ти, което всъщност изобразява моето лице, ненавиждам гласа ти, който е подражание на моя глас, ненавиждам патетичния ти синтаксис, който е и мой.

— Аз също — каза другият, — затова реших да се самоубия — едно птиче запя откъм градината. — Това е последното — добави той. Направи ми жест да се приближа до него. Ръката му потърси моята. Отстъпих назад. Уплаших се да не се объркат ръцете ни. Каза ми: — Стоиците ни учат, че не бива да се оплакваме от живота. Вратата на затвора е отворена. Аз винаги така съм го разбирал, но леността и страхът ме забавиха. Преди време изнасях лекция в Ла Плата за шестата част на „Енеида“. Изведнъж, цитирайки един хекзаметър, прозрях какъв е моят път. И взех това решение. От този момент се почувствах неуязвим. Моята съдба ще бъде и твоя. Ще получиш внезапното просветление, общувайки с латинския и с Вергилий, и вече ще си забравил напълно този любопитен пророчески диалог, проведен в две времена и на две места. Когато отново ти се яви този сън, ще бъдеш като мен и ще бъдеш моят сън.

— Няма да го забравя, още утре ще го напиша.

— Ще остане в дълбочината на паметта ти, под прилива на сънищата ти. Когато го пишеш, ще повярваш, че си замислил и твориш фантастичен разказ. Няма да стане утре. Остават ти все още много години.

Престана да говори и разбрах, че е издъхнал. По някакъв начин аз умирах заедно с него. Наведох се над възглавницата, изпълнен с печал, но там вече нямаше никой.

Избягах от стаята. Вън го нямаше двора, нито мраморните стълби, нито голямата тиха къща, нито евкалиптите, нито водоскоците, нито портата на желязната ограда на имението в градчето Адроке.

Навън ме чакаха нови сънища.

Сини тигри

Една известна поема от Блейк467 рисува тигъра като бляскав огън и вечен прототип на Злото. Аз предпочитам сентенцията на Честъртън, според която тигърът е символ на ужасяващата елегантност. Освен тези няма други думи, които биха могли да дадат точно обозначение на тигъра, на тази форма, която от векове населява въображението на хората. Тигърът винаги ме е привличал. Помня, че като дете се спирах задълго пред единствената клетка в зоологическата градина — другите въобще не ме интересуваха. Преценявах енциклопедиите и книгите за природни науки според илюстрациите с тигри. Когато открих „Книга за джунглата“468, останах разочарован, че тигърът Ширхан е враг на главния герой. С годините тази необикновена любов не ме напусна. Тя надживя парадоксалната ми амбиция да стана ловец, а също и обикновените човешки превратности. До неотдавна — датата ми се струва превратна, но не е така — тя съжителстваше съвсем спокойно с обичайните ми занимания в университета в Лахор. Аз съм преподавател по западна и източна логика, а в неделните си дни водя семинар за философията на Спиноза. Трябва да добавя, че съм шотландец. Може би любовта ми към тигрите ме доведе от Абърдийн в Пенджаб. Животът ми течеше по съвсем обикновен начин. В сънищата си винаги виждах тигри. (Сега сънищата ми са населени с други форми.)

Не един път съм разказвал тези неща, а сега ми изглеждат чужди. Въпреки това ги оставям, защото така изисква моята изповед.

В края на 1904 година прочетох, че в региона на делтата на река Ганг са открили син екземпляр на въпросния вид. Новината беше потвърдена от телеграми, които съдържаха всички противоречия и несъответствия, свързани със случая. Моята стара любов се съживи. Усъмних се, че е допусната грешка, имайки предвид обичайната неточност на хората по отношение на цветовете. Спомних си, че съм чел, че на исландски името на Етиопия е „Блаланд“, което означава Синя земя или Земя на черните. Синият тигър спокойно можеше да се окаже черна пантера. Не се говореше нищо за ивиците му. Снимката на въпросния син тигър със сребърни шарки, публикувана в лондонската преса, бе очевидно апокрифна. Синьото оцветяване на илюстрацията ми се стори по-характерно за хералдиката, отколкото за действителността в природата.

Веднъж сънувах в син цвят, какъвто никога не бях виждал и за който не намерих точното название. Знам, че беше почти черно, но това условие не е достатъчно, за да си представи човек нюанса.

Няколко месеца по-късно един колега ми каза, че в някакво село, доста отдалечено от Ганг, чул да се говори за сини тигри. Съобщението ме учуди, защото знаех, че тигрите са рядкост в този регион. И отново сънувах синия тигър, който, като вървеше, хвърляше дългата си сянка по песъчливата почва. Използвах ваканцията, за да направя пътуване до това село, за чието име не желая да си спомням по причини, които по-късно ще изясня.

Пристигнах след края на дъждовния сезон. Селото беше сгушено в полите на един хълм, който изглеждаше по-скоро широк, отколкото висок, ограждаше селото и сякаш заплашваше джунглата, която имаше сиво-кафяв цвят. В някоя от страниците на Киплинг трябва да фигурира това селце на моята авантюра, тъй като в тях е вместена цялата Индия, а по някакъв начин и цялата вселена. Ще се задоволя само да отбележа, че един ров, пълен с вода, над който се люлееха мостове от тръстика, служеше все пак за някаква защита на колибите. На юг имаше блата и оризища и една низина с тинеста река, чието име никога не узнах, и по-нататък следваше отново джунглата.

Населението се състоеше от индуси. Този факт, макар че всъщност го предвиждах, никак не ме възрадва. Винаги съм се разбирал по-добре с мюсюлманите, въпреки че ислямът, знам това, е най-бедното от всички вероизповедания, които са произлезли от юдаизма.

В Индия реално усетихме колко бързо се размножава човекът. В селцето усетих, че и джунглата бързо избуява — тя напираше и почти проникваше в самите колиби. Дните бяха угнетяващи, а нощите не носеха прохлада.

Старците ме приветстваха с „Добре дошъл“ и с тях проведох първия си диалог, състоящ се от бегли учтиви фрази. Вече говорих за бедността на това място, но знам, че всеки човек е убеден, че родината му притежава нещо уникално, неповторимо. Похвалих съмнителните стаи и не по-малко съмнителните ястия. Казах, че славата на този регион се простира до Лахор. Лицата на мъжете промениха изражението си. Веднага разбрах, че съм допуснал някаква грубост и че трябва да се разкая. Усетих, че крият някаква тайна, която не желаят да споделят с чужденци. Навярно се прекланяха пред синия тигър и хранеха към него култ, който с дръзките си думи бях осквернил.

Почаках до следващата сутрин. След като изядохме ориза и изпихме чая, аз подхванах темата си. Въпреки случилото се предната вечер не успях да проумея реакцията им. Всички ме загледаха с изумление и даже с ужас, но когато разбраха, че целта ми е да уловя звяра с необикновената кожа, изпитаха явно облекчение. Някой даже каза, че го е виждал досами прага на джунглата.

Събудиха ме сред нощ. Някакво момче ми каза, че една коза избягала от обора и че като тръгнало да я търси, видяло синия тигър на другия бряг на реката. Предположих, че слабата лунна светлина не е била достатъчна да се различи точно цветът, но останалите потвърдиха разказа на момчето и един, който дотогава бе мълчал, добави, че и той е видял хищника. Тръгнахме с пушките и видях — или съм си въобразил, че съм видял — едра котешка сянка, която изчезваше в мрака на джунглата. Не намериха козата, но звярът, който я бе отвлякъл, спокойно можеше да е моят син тигър. Насочиха вниманието ми към следи, които, разбира се, нищо не доказваха.

След няколко подобни нощи разбрах, че тези фалшиви тревоги се организираха по навик. Също като Даниел Дефо местните хора много умело съчиняваха характеристиките на определена ситуация. Тигърът можеше да бъде забелязан по всяко време към оризищата на юг или към храсталаците на север, но аз бързо долових, че съгледалите го се редуваха с подозрителна регулярност. А появата ми неизбежно съвпадаше с момента, в който тигърът току-що бе избягал. Винаги ми посочваха следите и някоя поразия, но човешкият юмрук успешно може да имитира следата на тигъра.

Няколко пъти виждах умрели кучета. В една лунна нощ поставихме една коза за примамка и напразно чакахме до разсъмване. В началото реших, че тези ежедневни измислици бяха провокирани с цел да продължа пребиваването си тук, което беше изгодно за селото, тъй като купувах от хората храна и плащах на тези, които ме обслужваха. За да проверя това предположение, им казах, че възнамерявам да търся тигъра в друг регион — по долното течение на реката. Учуди ме, че всички одобриха решението ми. Въпреки това убеждението ми, че съществува някаква тайна и че всички ме подозират, си остана все така непоколебимо.

Вече казах, че гористият хълм, в чието подножие се бе сгушило селото, не беше особено висок и бе пресечен от плато. От другата страна — на запад и на север — продължаваше джунглата. Тъй като склонът не беше много стръмен, един следобед им предложих да изкачим хълма. Идеята ми ги ужаси. Един от тях възкликна, че склонът бил много неравен. Най-възрастният заяви тежко, че не е възможно да се изпълни намерението ми. Върхът бил свещен и магически препятствия го правели недостъпен за хората. Който се осмелял да стъпи там с нозете си на смъртен, рискувал да види божеството и да полудее или да ослепее.

Не настоях повече, но същата нощ, когато всички спяха, се измъкнах тихо от колибата и изкачих лекия склон. Нямаше път и шубраците ме забавиха.

Луната беше на хоризонта. Вглеждах се с особено внимание във всяко нещо, сякаш предчувствах, че това е може би най-значимият ден в живота ми. Още си спомням как тъмнееха листата, как изглеждаха почти черни. Започна да се развиделява, но в цялата джунгла наоколо не се долавяше гласът дори на една птица.

Двайсет-трийсет минути изкачване и стъпих на платото. Усетих, че въздухът тук бе по-свеж, отколкото в селото, задушено в подножието му. Установих, че това не бе върхът, а една недотам просторна тераса. Джунглата продължаваше нататък и нагоре по хълбока на планината. Изпитах усещането за свобода, сякаш пребиваването ми в селото беше истински затвор. Не се сърдех, че жителите му са искали да ме излъжат. Възприемах ги по един или по друг начин като деца.

Колкото до тигъра… Многобройните несполуки бяха изчерпали любопитството и вярата ми, но все пак почти механично се огледах за следи.

Почвата беше песъчлива и осеяна с дупки. В една от дупките — съвсем недълбоки и преливащи една в друга — разпознах цвета. Беше точно невероятното синьо на тигъра от моя сън. По-добре да не го бях виждал изобщо. Вгледах се добре. Дупката беше пълна с камъчета — всичките еднакви — кръгли, с малък диаметър и много гладки. Еднаквостта им придаваше нещо нереално, сякаш бяха жетони.

Наведох се, бръкнах в дупката и извадих няколко. Усетих леко потръпване. Сложих шепата камъчета в десния си джоб, в който имах ножичка и карта на Аляхабад. Тези два случайни предмета имат специална роля в тази история.

Като се върнах в колибата, свалих сакото си. Проснах се на кревата и отново засънувах тигъра. Във виденията си съзерцавах цвета — цветът на сънувания много пъти тигър беше еднакъв с цвета на камъчетата от платото. Разбуди ме яркото слънце, което блестеше право в лицето ми. Станах от кревата. Ножицата и картата ми пречеха да извадя от джоба всички сини дискове. Извадих колкото побра шепата ми, и усетих, че са останали още два-три. Някакъв лек сърбеж, едва доловимо движение затопли ръката ми. Като я разтворих, видях, че малките дискове са около трийсет-четирийсет. А бих се заклел момент преди това, че не са повече от десетина. Оставих ги на масата и понечих да извадя останалите. Не беше необходимо да ги броя, за да разбера, че са се размножили. Направих от всичките една купчинка и се опитах да ги преброя един по един.

Тази най-обикновена операция се оказа невъзможна. Впивах поглед в един от тях, вадех го от купчината с палец и показалец и когато дискът оставаше сам, всъщност вече се превръщаше в много други. Уверих се, че нямам висока температура, и повторих опита няколко пъти. Безсрамното чудо се повтаряше. Усетих, че краката и гърбът ми изстиват, а коленете ми треперят. Не зная колко време бе изминало.

Без да ги гледам повече, събрах дисковете накуп и ги изхвърлих през прозореца. Със странно облекчение установих, че броят им бе намалял. Затворих здраво вратата и се опънах на леглото. Постарах се да върна всичко в първоначално положение и да се убедя, че цялата тая история е била само сън. За да не мисля за дисковете и да запълня по някакъв начин времето, повторих бавно и точно на висок глас осемте дефиниции и седемте аксиоми на етиката. Не знам дали ми помогнаха. Потънал в тези заклинания, чух удар.

Инстинктивно се уплаших, че са ме чули да си говоря сам, и отворих вратата.

Беше най-възрастният мъж — Бхагуан Дас. За миг присъствието му ме върна в ежедневието. Излязохме заедно. Надявах се, че дисковете са изчезнали, но те си бяха там, на земята. Вече не зная колко бяха.

Старецът ги погледна и после погледна мен.

— Тези камъни не са от тук. Те са от горе — каза той с глас, който не беше неговият.

— Да, така е — отвърнах му. Добавих предизвикателно, че съм ги намерил на платото, и веднага се засрамих, че му давам обяснения. Бхагуан Дас ги наблюдаваше очарован и не ми обръщаше внимание. Заповядах му да ги събере. Той не помръдна. С болка си признавам, че извадих револвера си и повторих заповедта с по-висок глас.

Бхагуан Дас изрече:

— По-добре куршум в гърдите, отколкото едно синьо камъче в ръката!

— Страхливец! — казах му.

Струва ми се, че бях не по-малко ужасен от него, но затворих очи и грабнах цяла шепа камъни с лявата си ръка. Прибрах револвера и ги пресипах в дясната си длан. Броят им се беше увеличил още повече.

Без да съзнавам, бях започнал да свиквам с тези преображения. И те ме учудваха по-малко, отколкото виковете на стареца Бхагуан Дас.

— Това са камъните, които раждат — възкликна той. — Сега са много, но могат да се променят. Те имат формата на луната при пълнолуние и този син цвят, който е позволено да се вижда само в сънищата. Родителите на моите родители не лъжеха, когато говореха за мощта им.

Цялото село ни беше заобиколило.

Почувствах се като вълшебния притежател на тези чудеса. Пред учудените погледи на всички събирах дисковете, издигах ги, разпръсквах ги, гледах ги как растат и се размножават или по странен начин намаляват.

Хората се трупаха, блъскаха се един в друг, обзети от вцепенение и ужас. Мъжете заставяха жените си да гледат чудото. Някои от жените закриваха очите си с ръце, други стискаха клепачи. Никой не се осмели да докосне дисковете, с изключение на едно дете, което щастливо се заигра с тях. В този миг почувствах, че безредието осквернява чудото. Събрах колкото дискове успях, и се прибрах в колибата.

Може би съм се помъчил да забравя останалата част на онзи ден, който беше първият от цялата серия неуспешни дни, които така и още не са приключили. Наистина не си спомням. В следобедните часове започнах да си спомням с носталгия предишната нощ, която не беше особено щастлива, тъй като беше населена, както и предишната, с натрапчивата мисъл за тигъра. Помъчих се да се скрия в този образ, който преди беше обгърнат от мощ, а сега — изпразнен от съдържание. Синият тигър ми се стори по-безвреден и от черния лебед, който по-късно бе открит в Австралия.

Препрочитам предишните си записки и установявам, че съм допуснал основна грешка. Объркан от навика на тази добра или лоша литература, неправилно наречена психологическа, съм се старал да възстановя, неизвестно защо, изследователската хроника на откритието си. По-ценно щеше да бъде, ако се бях съсредоточил върху чудовищната същност на дисковете.

Ако ми кажеха, че на луната има носорози, бих приел или отхвърлил тази информация. Или бих загубил ума си, но бих могъл да си ги представя. Но ако ми кажеха, че на луната шест или седем носорога могат да бъдат три, аз бих настоявал, че това явление е невъзможно.

Когато човек знае, че три плюс едно е равно на четири, не проверява този факт, като прави опити с монети, със зарове, с шахматни фигурки или с моливи. Човек е разбрал това веднъж завинаги — и край, — той не може да възприеме друга цифра за този сбор. Някои математици твърдят, че три и едно е тавтология на четири — просто начин да се каже четири. На мен, Александър Крейдж, измежду всички хора на земята ми се падна късметът да открия единствените предмети, които противоречат на този основен закон на разума.

В началото се уплаших, че полудявам. С времето, струва ми се, бих предпочел да съм луд, защото личното ми халюциниране тогава щеше да бъде по-маловажно от доказателството, че в космоса има място и за безредието. Ако три и едно могат да бъдат две или четиринайсет, то причината е просто лудостта.

По онова време придобих навика да сънувам камъните. Сънят не се появяваше всяка нощ и това ми даваше глътка надежда, която обаче бързо се превръщаше в терор. Сънят беше горе-долу един и същ. Началото му предвещаваше ужасяващия финал. Парапет и стълби от желязо се спускаха като спирала. Следваше мазе или лабиринт от мазета, които рязко преминаваха в ковачници, работилници, затворнически килии или блата. На дъното — дупката с камъните, които в същото време представляваха и Бегемот, и Левиатан469 — чудовищата, които сочеха в Библията, че Господ е ирационален. Събуждах се разтреперан и установявах, че камъните са на мястото си в кашона, готови да се трансформират.

Хората промениха отношението си към мен. Бе ме докоснало нещо от божествеността на дисковете, които те наричаха „сини тигри“, но хората знаеха също така, че нося вината за оскверняването на върха. Боговете можеха да ме накажат във всеки миг на деня или на нощта. Селяните не се осмеляваха да ме атакуват или осъдят за това, което бях извършил. Но забелязах, че всички те сега бяха станали някак опасно сервилни. Не видях повече детето, което си бе играло с дисковете. Боях се от отрова или от нож в гърба. Една сутрин преди разсъмване избягах от селото. Усетих как всичките му жители ме следяха и че бягството ми беше истинско облекчение за тях. Никой не бе пожелал повече да види камъните.

Върнах се в Лахор. В джоба си носех шепата дискове. Уютната атмосфера на книгите не ми донесе търсеното облекчение. Усещах, че на този свят продължават да съществуват отвратителното село, джунглата и неравният склон на платото, а на платото все още си ги имаше малките дупки и в дупките — камъните. Сънищата ми смесваха и умножаваха тези несъответстващи си неща. Селото беше камъните, джунглата беше потокът, а потокът беше джунглата.

Избягвах да се срещам с приятелите си. Боях се да не се поддам на съблазънта да им покажа това жестоко чудо, което подриваше човешката наука.

Предприех различни експерименти. Прорязах кръст върху един диск, размесих го в другите и той се изгуби след известно време, а броят на дисковете се увеличи. На друг диск изпилих с пила полукръг. Той също се смеси с другите и изчезна. С длетото пробих дупка в центъра на трети диск и повторих опита. И него загубих безвъзвратно. На другия ден дискът с гравирания кръст се завърна от пребиваването си в нищото. Какво беше това мистериозно пространство, което абсорбираше камъните и след време ги връщаше един по един, подчинявайки се на някакви непроницаеми закони или може би на някакъв човешки арбитраж?

Същият стремеж към ред, който бе положил началото на математиката, ме накара да потърся някакъв ред и в това отклонение от научните правила (каквото представляваха нелепите камъни, притежаващи свойството да се размножават). Постарах се да открия закономерност в непредвидимите им вариации. Посветих дните и нощите си на наблюдение с цел да установя статистиката на промените. Запазил съм тетрадките от този период, напразно изписани с цифри. Процедирах по следния начин: броях с поглед дисковете и отбелязвах съответната цифра. После ги разделях в шепите си и ги хвърлях на масата. Изброявах двете купчинки, отбелязвах колко са, и повтарях операцията. Напразно търсех някакъв ред, някаква тайнствена рисунка в разместването. Максималното число дискове, което успявах да установя, беше 419, а минималното — 3. В един миг помислих, или по-точно — се уплаших, че ще изчезнат. След няколко опита стана ясно, че един-единствен диск, останал изолиран от другите, не може да се мултиплицира, нито да изчезне.

Естествено, четирите операции — събиране, изваждане, умножение или деление, бяха невъзможни. Камъните отказваха да се подчинят на аритметиката и на пресметнатите възможности.

Четирийсет диска, разделени, даваха девет. Деветте, на свой ред разделени, можеха да се превърнат в 300. Не зная какво беше теглото им. Не ги претеглих с кантар, но съм сигурен, че постоянно бяха леки и винаги имаха същия син цвят.

Тези операции ме спасиха от полудяване. В заниманията си с камъните, които рушаха стройната математическа наука, често се замислях за камъните на гърка, които са се превърнали в първите числа и са дали думата „калкулирам“ на толкова много езици. Произходът, а сега и краят на математиката се намираха в камъните. Ако Питагор беше действал с тези тук…

След един месец занимания разбрах, че хаосът е непоправим. Налице бяха неуправляемите дискове и безкрайната съблазън да… ги докосна, да усетя отново гъделичкането им, да ги хвърля и те да се пръснат, да ги видя как увеличават броя си или го намаляват, и да пресмятам дали са чифт или тек. Започнах даже да се страхувам, че са заразни и могат да разболеят пръстите, които така настойчиво се мъчеха да ги управляват.

В продължение на няколко дни си наложих личното задължение да мисля непрекъснато за камъните, защото знаех, че забравата им би могла да бъде само моментна и би било непростимо мъките ми да започнат отново.

Нощта на 10 февруари не спах. Предприех един поход, който продължи до настъпването на утринта. Прекрачих портите на джамията на Вазил Хан. В този час светлината още не подчертаваше цветовете. В двора нямаше жива душа. Без да зная защо, потопих ръце във водата за пречистване… Вътре в джамията осъзнах, че Господ и Аллах са двете имена на едно и също необяснимо Същество, и аз го помолих на висок глас да ме освободи от този мой тежък товар. Стоях неподвижен и чаках отговора.

Не чух стъпките, но близо до мен един глас каза:

— Дойдох.

До мен стоеше някакъв просяк. Различих в здрача тюрбана, угасналия поглед, жълтеникавото лице и сивата брада. Не беше много висок. Протегна ръка и каза с тихия си глас:

— Милостиня, Защитнико на бедните.

Потърсих и му отвърнах:

— Нямам нито една пара.

— Имаш много — беше отговорът.

В десния ми джоб се намираха камъните. Извадих един и го пуснах в протегнатата празна длан. Не се чу никакъв шум.

— Трябва да ми ги дадеш всичките — каза ми той. — Този, който не даде всичко, не е дал нищо.

Разбрах и му казах:

— Искам да знаеш, че милостинята ми може да бъде ужасяваща като проклятие.

Отвърна ми:

— Може би това е единствената милостиня, която мога да получа. Аз съгреших.

Изсипах всичките камъни в свитата длан. Пропаднаха сякаш на дъното на морето, без да се чуе ни най-малкият шум. После ми каза:

— Още не знам какъв дар си ми дал, но моят към теб е ужасяващ: ти оставаш при дните и нощите със здравия си разум, с навиците си, с целия си свят.

Не чух стъпките на слепия просяк, нито видях как се изгуби в утринта.

Розата на Парацелз470

В ателието си, което заемаше две помещения в мазето, Парацелз помоли своя Бог, своя неопределен Бог, помоли който и да е Бог, да му изпрати ученик.

Свечеряваше се. Гаснещият огън в камината хвърляше несиметрични сенки. Да се изправи и да запали желязната лампа, представляваше прекалено голямо усилие. Парацелз, обзет от умората, забрави молитвата си. Нощта беше погълнала с тъмнина прашните дестилатори и водопровода, когато заудряха по вратата. Мъжът сънливо се изправи, изкачи виещата се стълба и отвори едното крило на вратата. Влезе някакъв непознат. Той също бе много изморен. Парацелз му посочи кресло. Новодошлият седна и зачака. Известно време мълчаха.

Маестрото пръв заговори:

— Помня лица от Запад, лица от Изток — каза той с известна помпозност. — Твоето не си го спомням. Кой си и какво искаш от мен?

— Името ми няма никакво значение — отвърна другият. — Вървях пеша три дни и три нощи, за да вляза в къщата ти. Искам да бъда твой ученик. Нося ти всичко, което притежавам.

Извади една кесия и я изсипа на масата. Монетите бяха много и от злато. Направи това с дясната ръка. Парацелз се бе обърнал с гръб към него, за да запали лампата. Когато отново го погледна, забеляза, че с лявата ръка посетителят държеше роза. Розата го обезпокои.

Маестрото се наведе, допря пръстите на ръцете си и каза:

— Мислиш, че съм способен да открия камъка, който превръща всички елементи в злато, и ми предлагаш злато. Това, което търся, съвсем не е златото и ако теб те интересува именно то, никога няма да бъдеш мой ученик.

— Златото не ме интересува — отвърна другият. — Тези монети са само част от волята ми за работа. Искам да ме научиш на Изкуството. Искам да извървя до теб пътя, който води до Камъка.

Парацелз каза бавно:

— Пътят е Камъкът. Отправната точка е Камъкът. Ако не разбираш тези думи, значи все още не си почнал да си даваш сметка. Всяка стъпка, която ще направиш, всъщност е целта.

Другият го изгледа недоверчиво. Каза с променен глас:

— Но има цел, така ли?

Парацелз се засмя.

— Враговете ми, които са толкова многобройни, колкото и глупави, казват, че не е така, и ме наричат измамник. Аз не съм съгласен с тях, но не е невъзможно да съм просто мечтател. Знам, че Път има.

Настъпи тишина. После другият каза:

— Готов съм да го извървя заедно с теб, даже и да са необходими много години. Позволи ми да прекося пустинята. Позволи ми да различа поне отдалеч обещаната земя, даже и небесните светила да не ми позволят да стъпя на нея. Искам едно доказателство, преди да поема по пътя.

— Кога? — запита неспокоен Парацелз.

— Още сега — с категорична решимост отвърна ученикът. Бяха започнали разговора си на латински, а сега продължаваха на немски. Момчето вдигна розата високо. — Това е славата — каза то, — да можеш да изгориш една роза и да я възкресиш от пепелта с твоето изкуство. Позволи ми да стана свидетел на това чудо. Само за това те моля и после ще ти дам целия си живот.

— Много си доверчив — каза маестрото. — Аз не искам доверие, искам да притежаваш вяра.

Другият настоя:

— Точно защото не съм доверчив, искам да видя с очите си унищожението и възкръсването на розата.

Парацелз бе взел розата в ръце и докато говореше, си играеше с нея.

— Доверчив си — каза той. — Смяташ, че съм способен да я унищожа, така ли?

— Никой не е способен да я унищожи — каза ученикът.

— Грешиш. Да не би случайно да мислиш, че нещо не може да бъде върнато в нищото? Мислиш ли, че първият, че Адам в Рая е могъл да унищожи само едно цвете или късче трева?

— Не се намираме в Рая — каза упорито момчето. — Тук, под луната, всичко е смъртно.

— А къде мислиш, че се намираме, ако не в Рая? Мислиш ли, че божественото може да създаде място, което да не е Рай? Мислиш ли, че Падението е нещо друго, а не неведението, че се намираме в Рая?

— Една роза може да бъде изгорена — каза предизвикателно ученикът.

— В камината още има огън — каза Парацелз. — Ако хвърлиш розата в жарта, ще помислиш, че тя е изчезнала и че истинска е пепелта. Казвам ти, че розата е вечна и че само външният й вид се променя. Достатъчно е само да изрека една дума, за да я видиш отново.

— Една дума? — учуди се ученикът. — Тръбите и колбите са затлачени, а дестилаторите са покрити с прах. Какво би направил, за да възкръсне розата?

Парацелз го погледна, изпълнен с тъга.

— Тръбите и колбите са затлачени — повтори той — и дестилаторите са покрити с прах. В тази част на дългия ми преход използвам други средства.

— Не се осмелявам да запитам какви са — рече другият с тон, който криеше хитрост или може би смирение.

— Говоря за средствата, с които божественото е създало небесата и земята и невидимия Рай, в който се намираме и който първородният грях крие от нас. Говоря за Словото, което ни предава учението на Кабала.

Ученикът каза студено:

— Моля те, имай милостта да ми покажеш изчезването и появата на розата. Няма значение, дали ще действаш с дестилатори или със Словото.

Парацелз се замисли. После каза:

— Ако го направя аз самият, ще кажеш, че това е видение, възникнало пред очите ти благодарение на магията. Чудото няма да ти даде вярата, която търсиш. Съветвам те да оставиш розата.

Младежът го изгледа все така недоверчиво. Маестрото заговори с висок и рязък тон:

— Освен това кой си ти, за да влизаш в дома на един маестро и да му изискваш чудеса? Какво си направил, за да заслужиш подобен дар?

Другият отвърна разтреперан:

— Знам, че нищо не съм направил. Моля те, в името на дългите години, които ще прекарам в твоята сянка, обучавайки се, позволи ми да видя пепелта и после розата. Няма да те моля за нищо повече. Ще вярвам на видяното — взе бързо червената роза, която Парацелз бе оставил върху катедрата, и я хвърли в пламъците. Цветът изчезна и остана само малко пепел.

В продължение на един безкраен миг момчето чакаше думите и чудото.

Парацелз не бе помръднал от мястото си. Каза с удивителна откровеност:

— Всички лекари и аптекари в Базел твърдят, че съм лъжец. Може би са прави. Ето я пепелта, която беше роза и никога повече няма да бъде.

Момчето изпита срам. Парацелз беше шарлатанин или просто фантазьор, а той като истински натрапник бе нахлул в дома му и сега го принуждаваше да си признае, че прочутото му магическо изкуство са само празни приказки.

Коленичи и му каза:

— Поведението ми беше непростимо. Липсваше ми вярата, която Бог изисква от вярващите. Остави ме да продължа да съзерцавам пепелта. Ще се върна, когато стана по-силен, и ще бъда твой ученик. И в края на Пътя ще видя розата.

Говореше обзет от истинска страст, но тази страст беше всъщност пиетата, която му вдъхваше старият маестро — толкова почитан, толкова нападан, толкова прославен и в края на краищата толкова кух. И кой беше самият той, Йоханес Гризебах, за да си позволява да разкрива със светотатска ръка, че зад маската няма никой?

Да му остави златните монети, би означавало, че му дава милостиня. Прибра си ги, преди да излезе. Парацелз го изпроводи до стълбата и му каза, че винаги ще е добре дошъл в този дом. И двамата знаеха, че никога повече няма да се видят.

Парацелз остана сам. Преди да загаси лампата и да седне изморен в креслото, изсипа малкото купче пепел в сгънатата си длан и прошепна една-едничка дума. Розата възкръсна.

Паметта на Шекспир

Има хора, които обожават Гьоте, обожават едите или песента на нибелунгите. За мен Шекспир бе истинска съдба. И все още е, но по начин, който никой не би могъл да усети освен един човек — Даниел Торп, който наскоро почина в Претория.

Аз съм Херман Зьоргел. Може би любопитният читател е разлиствал моята „Хронология на Шекспир“. Някога смятах, че е необходима за правилното разбиране на текста. Тя беше преведена на няколко езика, включително на испански. Възможно е читателят да помни също така и продължителната полемика за една битка, която Теобалд вмъкна в критическото си изследване, издадено през 1734 година и което след тази дата става неоспорима част от канона. Днес ме удивлява нецивилизованият тон на тези почти чужди страници. Някъде през 1914 година написах, но не дадох за публикуване едно изследване върху сложните думи, които елинистът и драматург Джордж Чапман бе съчинил за омировските си версии и които връщаха английския език (без никой да предполага) към англосаксонския му произход.

Никога не съм си представял, че гласът му, който сега вече съм забравил, ще ми бъде толкова близък… Бях подготвил и малък тираж на пълната ми литературна биография, носещ на всяка страница инициалите ми. Не зная дали бих могъл да прибавя и една непубликувана версия на „Макбет“, която започнах, за да престана да мисля за смъртта на брат ми Ото Юлиус. Не завърших моята версия. Разбрах, че английският език разполага, за свое добро, с два регистъра — германския и латинския, докато нашият немски въпреки по-добрата си музикалност трябва да се ограничи само с един.

Вече споменах Даниел Торп. Представи ми го майор Баркли по време на един конгрес, посветен на Шекспир. Няма да посоча нито мястото, нито датата, защото добре знам, че подобни уточнения носят само неяснота и обърканост.

Частичната ми слепота не ми позволи да запомня добре лицето на Даниел Торп. Но излъчването му за нещастие бе особено осезателно. След като са изминали дълги години от живота на един човек, той може да се преструва за много неща, но не и да изобразява щастие. По някакъв необясним начин Даниел Торп физически излъчваше меланхолия.

След едно дълго заседание на конгреса вечерта се озовахме в някаква кръчма. За да се чувстваме действително в Англия (където всъщност се намирахме), пиехме хладка черна бира в ритуални метални чаши.

— В Пенджаб — каза майорът — ми показаха един просяк. Според ислямските легенди цар Соломон притежавал пръстен, който помагал да разбира езика на птиците. Разказваха, че просякът притежавал именно този пръстен. Стойността му била толкова висока, че той не успял да го продаде и умрял в един от дворовете на джамията на Вазил Хан в Лахор.

Реших, че нашият познат знаеше историята за вълшебния пръстен, но си мълчеше, за да не разваля разказа на Баркли.

— А пръстенът? — попитах аз.

— Загубил се е, както става обикновено с вълшебните предмети. Може би сега се намира в някой тайник на джамията или на ръката на някой човек, който живее там, където няма птици.

— Или където има толкова много — казах аз, — че не може да се разбере какво казват.

— Вашата история, Баркли, прилича малко на басня.

Тогава в разговора се намеси Даниел Торп. Заговори някак безлично и без да ни гледа. Произнасяше английския език по доста странен начин, което аз реших, че се дължи на дългото му пребиваване в Ориента.

— Не е никаква басня — каза той, — а ако е такава, то значи е истина. Има вещи с толкова неоценимо висока стойност, че не могат да се продадат.

Думите, които се старая да възобновя, ме впечатлиха по-малко от убеждението, с което ги произнесе Даниел Торп. Мислехме, че ще каже още нещо, но той изведнъж млъкна, сякаш съжаляваше за нещо. Баркли се сбогува. Двамата с Торп се върнахме заедно в хотела. Беше вече много късно, но той ми предложи да продължим разговора си в неговата стая. След като разменихме няколко общи приказки, той ми каза:

— Предлагам ви пръстена на царя. Става въпрос, разбира се, за метафора, но онова, което тя крие в себе си, не е по-малко вълшебно от пръстена. Предлагам ви паметта на Шекспир от дните на ранното му детство до началото на април 1616 година — не смеех да произнеса нито дума. Имах усещането, че ми предлагат самото море. Торп продължи: — Не съм измамник. Не съм и луд. Ще ви моля да не реагирате, докато не ме изслушате. Майорът навярно ви е казал, че съм или че съм бил военен лекар. Историята е съвсем кратка. Започва в Ориента, в една болница, на разсъмване. Точната дата няма значение. Един редник на име Адам Клей, чието тяло бе надупчено от куршуми, ми предложи с последни усилия преди края си да ми предаде скъпоценната памет. Агонията и треската са причина за доста фантазии, затова лекомислено приех предложението. Освен това след сражение на бойното поле вече нищо не изглежда кой знае колко странно. Войникът едва има време да ми обясни необикновените условия на дарбата. Притежателят трябва да я предложи на висок глас, а другият — да я приеме. Този, който я отстъпва, я губи завинаги.

Името на войника и патетичната сцена на предаването ми се сториха прекалено литературни в лошия смисъл на думата. Малко смутено го запитах:

— А вие сега притежавате паметта на Шекспир?

Торп ми отговори:

— Имам даже две памети. Моята собствена и на онзи Шекспир, който отчасти съм и аз. По-точно казано, обзет съм от две памети. Има една зона, в която те двете се преплитат. Има едно лице на жена, което не зная към кой век да причисля.

Тогава аз го запитах:

— Какво направихте с паметта на Шекспир?

Известно време мълча. После каза:

— Написах една романизирана биография, която получи презрението на критиката, но доби интересен търговски ефект в Съединените щати и в колониите. Мисля, че това е всичко. Предупредих ви, че дарбата ми не е лека и безпроблемна. Продължавам да чакам отговора ви.

Останах замислен, без да продумам. Не бях ли посветил целия си живот, безцветен и странен, в търсене на Шекспир? Не беше ли справедливо в края на изминатия път да го постигна?

Казах, произнасяйки отчетливо всяка дума:

— Приемам паметта на Шекспир!

Несъмнено нещо се случи, но аз не го усетих. Обзе ме някаква лека умора, може би само си въобразявах. Спомням си ясно, че Торп ми каза:

— Паметта вече е влязла в съзнанието ви, но трябва и да я откриете. Тя ще възникне в сънищата ви, ще се появи в безсънието, когато разгръщате страниците на някоя книга или щом завиете на някой ъгъл. Не ставайте нетърпелив, не измисляйте спомени. Случаят може да ви подтикне или да ви забави, зависи от тайнствения му начин на действие. Според това, как аз забравям, вие ще си спомняте. Не ви обещавам определен срок.

Останалата част от нощта обсъждахме образа на Шейлок471. Въздържах се да разпитвам дали Шекспир е имал лични контакти с евреи. Не исках Торп да си помисли, че го подлагам на изпитание. Уверих се, не знам дали с чувство на облекчение или на безпокойство, че неговите мнения бяха толкова академични и конвенционални, колкото моите.

Следващата нощ отново не заспах. Открих, както и толкова други пъти преди това, че съм страхливец. От страх да не бъда измамен не се предадох на щедрата надежда. Исках да мисля, че настоящето на Торп е илюзорно. Но надеждата напираше неудържимо. Шекспир щеше да бъде мой, така както никой не е принадлежал никому — нито в любовта, нито в приятелството, нито даже в омразата. Аз по някакъв начин щях да бъда Шекспир. Нямаше да напиша трагедиите, нито заплетените сонети, но щях да си спомням мига, в който ми се разкриха вещиците, и онзи другия, в който ми бяха вдъхнати обширните редове:

Щях да си спомня Ан Хатауей както онази вече зряла жена, която ме научи какво е любов в един апартамент в Любек преди толкова много години. (Помъчих се да си спомня жълтите тапети и светлината, която идеше откъм прозореца. Навярно този пръв провал е предшествал другите ми.)

Бях почти уверен, че образите на вълшебната памет ще бъдат преди всичко визуални. Но не беше така. Няколко дни по-късно, докато се бръснех, произнесох пред огледалото думи, които ме удивиха и които принадлежаха, както ми посочи един колега, на Чосър. Един следобед на излизане от Британския музей започнах да си подсвирквам простичка народна мелодия, която не бях чувал никога.

Навярно читателят е забелязал общите признаци на първите прояви на една памет, която въпреки блясъка на някои метафори беше много повече слухова, отколкото визуална.

Де Куинси твърди, че човешкият мозък е като палимпсест473. Всеки нов писмен текст покрива предишния ръкопис и на свой ред също е покрит от нов, но всемогъщата памет може да извади от погреба някоя импресия, колкото и мимолетна да е била, стига само да й се зададе необходимият стимул. Според завещанието му в къщата на Шекспир не е имало никакви книги, нито даже Библията, но всички знаят, че той често е препрочитал произведенията на Чосър, Гоуър, Спенсър, Кристофър Марлоу. А също така „Хроника“ на Холинсхед, „Монтен“ на Флорио, „Плутарх“ на Норт. Аз притежавах по латентен начин паметта на Шекспир и прочитането, по-точно — препрочитането, на тези старинни томове щеше да бъде само стимулът, който търсех. Препрочетох също така и сонетите, които са последното му произведение. Понякога улучвах някое обяснение, а понякога откривах много нови. Добрите стихове искат да бъдат четени на висок глас. И така, след няколко дни и без много труд успях с лекота да произнеса твърдото „Р“ и отворените гласни, характерни за шестнайсети век.

Написах в Zeitschrift für germanische Philologie, че сонет 127 се е отнасял за незабравимата победа над Непобедимата армада474. Бях забравил, че Самюъл Бътлър475 вече беше формулирал тази теза през 1899 г.

Посещението ми в Стратфорд он Ейвън беше, разбира се, стерилно. После настъпи постепенното преобразяване на сънищата ми. Не ми бяха отредени, както на Де Куинси, разтърсващи кошмари, нито състрадателни алегорични видения по маниера на неговия учител Жан Пол. В нощите ми нахлуха непознати лица и стаи. Първо разпознах лицето на Чапман, после разпознах Бен Джонсън, а също и лицето на един съсед на поета, който не фигурира в биографиите, но с когото Шекспир често се е срещал.

Човек, който придобива енциклопедия, всъщност не придобива всеки ред от нея, нито всеки абзац или всяка страница и всяка илюстрация — той придобива само възможността да опознае някое от всички тези неща. Ако това се случва с конкретно и относително обикновено човешко същество, което спасява азбучния ред на статиите, то какво ли не би се случило с едно абстрактно и променливо нещо, каквато е магическата памет на един мъртвец?

Никому не е по възможностите да обхване в един-единствен миг цялото свое минало. Нито на Шекспир, доколкото зная, нито на мен самия, който бях негов частичен наследник, ни бе предоставено това свойство. Човешката памет не представлява една сума. Тя е едно безредие от неопределени възможности. Свети Августин, ако не се лъжа, говори за дворците и пещерите на паметта. Втората метафора е по-точната. И в тези пещери аз влязох.

Така както и нашата памет, паметта на Шекспир притежава големи зони, покрити със сянка, които той отхвърля по своя воля. Пазя скандалния спомен за това, как Бен Джонсън го карал да рецитира латински и гръцки хекзаметри, които слухът, несравнимият слух на Шекспир обикновено някъде обърквал сред бурния смях на колегите.

Познах състояния на щастие и на мрак, които надхвърлят обикновения човешки опит. Без да знам, дългата самота, посветена на изследване и обучение, ме бе подготвила за лесното възприемане на чудото.

След трийсет дни почувствах как паметта на мъртвия ме въодушевяваше. В продължение на цяла седмица изживявах любопитно щастие, почти вярвах, че аз съм Шекспир. Творчеството му оживя в мен. Зная, че луната на Шекспир е била по-малко луна, отколкото Диана, и по-малко Диана, отколкото тази тъмна, забавена дума тооп. Отбелязах и друго откритие. Привидните нехайства на Шекспир, тези absence dans l’infini, за които Юго говори с възвишени хвалебствия, са били специално обмисляни. Шекспир ги е толерирал или ги е вмъквал, за да може речта му, адресирана към сцената, да изглежда спонтанна, не прекалено шлифована и изкуствена (nicht allzu glatt und gekünstelt). Именно това е причината, която го е накарала да смеси метафорите:

Една сутрин разпознах една вина в дъното на паметта му. Не се помъчих да я определя. Шекспир го е извършил веднъж и никога повече. Достатъчно е да заявя, че тази вина няма нищо общо с перверзията.

Разбрах, че трите свойства на човешката душа — памет, разум и воля, не са схоластична фикция. Паметта на Шекспир не можеше да ми разкрие нещо друго освен качествата на Шекспир. Очевидно е, че тези качества не включват особеностите на поета. Важното е творчеството, което той е създал с този крехък материал.

Аз наивно, също като Торп, размислях върху определена биография. Но скоро открих, че този литературен жанр изисква качества на писател, каквито аз определено не притежавам. Не умея да разказвам. Не умея да разкажа собствения си живот, който е много по-необикновен, отколкото животът на Шекспир. Освен това подобна книга би била безполезна. Случайността или съдбата предоставиха на Шекспир тривиалните, ужасни неща, които всеки човек познава. Той успя да ги превърне в приказки, в персонажи, много по-живи, отколкото сивият човек, който ги е сънувал, в стихове, които поколенията няма да погубят, в словесна музика. Защо да разплитам тази мрежа, защо да минирам кулата, защо да редуцирам до умерените пропорции на една документална биография или на един реалистичен роман звука и бурята на Макбет?

Гьоте представлява, както се знае, официалният култ към Германия. Култът към Шекспир, който изповядваме не без носталгия, е по-съкровен. (В Англия Шекспир, който е толкова далеч от англичаните, представлява официалният култ. Книгата на Англия е Библията.)

През първия етап на авантюрата изпитах щастието да бъда Шекспир. В последния етап изпитвах тежест и ужас. В началото двете памети не смесваха водите си. С течение на времето голямата река на Шекспир заплаши и почти задави моя скромен басейн. С ужас забелязах, че бях започнал да забравям езика на родителите си. И тъй като самоличността се основава на паметта, се изплаших за разсъдъка си.

Приятелите идваха да ме посещават. Учудвах се, че не забелязват, че се намирам в ада.

Започнах да не разбирам ежедневните неща, които ме заобикаляха (dîe alltâgliche Umwelt). Една сутрин се загубих между някакви големи форми, направени от желязо, дърво и стъкло. Оглушиха ме свирки и викове. Необходим ми беше един миг, който можеше да ми се стори безкраен, за да разпозная локомотивите и вагоните на гарата в Бремен.

С натрупването на годините всеки човек е длъжен да носи нарастващия товар на паметта си. Две памети ме задушаваха и се преплитаха една в друга: моята и тази на другия, който беше неконтактен.

Всички неща искат да продължават съществуванието си в самите себе си, пише Спиноза. Камъкът иска да бъде камък, тигърът — тигър, аз искам отново да бъда Херман Зьоргел.

Забравил съм датата, на която реших да се освободя. Открих най-лесния начин. Започнах да избирам случайни номера по телефона. Отговаряха ми женски или детски гласове. Реших, че мой дълг е да ги уважавам. Най-сетне попаднах на един мъжки културен глас. Казах му:

— Искаш ли паметта на Шекспир? Зная, че ти предлагам нещо тежко. Помисли си добре.

Недоверчив глас ми отвърна:

— Ще се изправя пред този риск. Приемам паметта на Шекспир.

Обясних му условията, за да придобие тази дарба. Парадоксално, но изпитвах в същото време носталгия по книгата, която трябваше да напиша и която ми бе забранено да напиша, а също и страха, че гостенинът, призракът, няма да ме напусне никога.

Затворих слушалката и повторих като надежда последните думи на примирение:

Не бях търсил текстовете, с помощта на които да събудя паметта. Трябваше сега да търся други, за да я зачеркна. Една от многото беше изследване на митологията на Уилям Блейк, непокорен ученик на Сведенборг. Разбрах, че по-скоро е сложна, отколкото недостъпна.

И този, и други пътища се оказаха безполезни — всички ме водеха към Шекспир.

Накрая попаднах на единственото решение, което можеше да насели плътно очакването: стриктната и необятна музика на Бах.

P.S. 1924 г. Вече съм нормален човек като другите. През деня съм заслужилият прочут професор Херман Зьоргел, боравя с картотека и редактирам ерудирани тривиалности, но на разсъмване понякога съзнавам, че сънищата ги вижда другият. По някой път в следобедите ме навестяват неочаквано малки и бегли спомени, които може би са истински.